Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Pirates, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
?
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Стеф Ан Холм. Кралят на пиратите

ИК „Хермес“

ISBN: 954–459–130–3

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Дантон нямаше никаква възможност да говори с Катрин. Сади беше дал заповед да се разтури лагерът. Огньовете бяха загасени и към небето се издигаха струйки син дим. Дантон се замисли дали Рейниаро ще види пушека от това разстояние. От брега ги деляха приблизително тридесет мили.

Пред него Катрин трепна, когато кракът й попадна в заплетените корени. Пътят, който турците бяха избрали, беше целият в чепати и покрити с мъх парчета дърво. Катрин едва успя да запази равновесие със завързаните на гърба си ръце.

Дантон трудно се сдържа да не протегне ръце и да я подкрепи, макар и самият той да беше вързан. Видя я как закуца от болка. Стражът до нея й кресна да продължава и я блъсна напред е покритите си с пръстени ръце. В гърдите на Дантон закипя тиха ярост и той стисна здраво зъби.

Искаше му се да убие Сади още сега и да свърши с тази работа. Да продължи живота си. С Катрин.

Дланите просто го боляха от желание да обхване лицето й и да целуне треперещите й устни. Искаше да я утеши и успокои страховете й, но не можеше да рискува. Засега най-безопасно беше да се държи на разстояние и да се отрича от нея. Това беше най-трудното изпитание в живота му.

Копнееше да й каже истината. Обичаше я повече от всичко на света. Но ако Сади узнаеше, тя щеше да бъде много ценна за него. Без съмнение турчинът щеше да я използва, за да получи това, което искаше. Въпреки мъката, която Дантон видя изписана на лицето на Катрин, когато произнесе жестоките думи, знаеше, че това е правилният начин. Нямаше намерение да излага повече на риск любовта си. Единствената му утеха беше, че тя, изглежда, не беше наранена, поне не физически.

Спорът, който беше имал със Сади, все още бе в ума му и го изпълваше с гняв. Турчинът снизходително бе пощадил живота му, докато стигнеха до брега, където Дантон щеше да му покаже местонахождението на съкровището. Но Дантон нямаше намерение да прави това. Имаше свой собствен план.

Половината от шарената група на Сади разчистваше пътя със сабите си, а другата се движеше отзад. Дантон и Катрин бяха по средата.

Дантон бе приковал погледа си в гърба на Катрин, като знаеше, че неслучайно го бяха накарали да върви след нея. Сади не му вярваше напълно и искаше да го измъчва.

Докато напредваха през гората, Дантон се опитваше да измисли някакъв начин да говори е нея. Засега нямаше такава възможност и беше най-добре да запази мълчание.

Един гризач с цвят на канела, наподобяващ мангуста, излая от гъстата корона на едно дърво, без да се притеснява от човешкото присъствие. Намеренията му явно бяха насочени към група лемури с червени кореми, скупчени на съседното дърво. Мускусовият мирис на животното ги стресна секунди преди то да скочи към тамариндата.

Гората се огласи от оглушителни крясъци и пъргавите лемури заподскачаха по тънките клони, събаряйки смачкани и нахапани плодове. Парче полусдъвкан портокал падна на голата глава на пазача на Катрин. Ядосан, той вдигна ловджийската си пушка и стреля наслуки по дървото. Разнесе се щипещ дим и по земята се посипаха откършени клонки и листа.

Керванът спря и се приготви за нападение. Мъжете се строиха в редици и залегнаха на гъмжащата от мравки земя, приготвяйки пушките си за стрелба. Следвайки примера на другите, Катрин също залегна и се сви на кълбо, като зарови лице в дланите си. Очите й бяха разширени от уплаха.

Дантон с огромни усилия се сдържа да не й каже, че няма от какво да се страхува. Утешителните думи се надигнаха в гърлото му, но замряха.

Само зашеметеният пазач и Дантон останаха прави. Гората поднови обичайната си дандания — изкряска ястреб, гущери и хамелеони пробягваха през гнилите листа, а клончетата пропукваха под краката им.

Мускулите на Дантон се стегнаха несъзнателно, когато видя Сади да се приближава с гневен блясък в кръглите си очи. Турчинът погледна първо към него, а после към пазача, чийто димящ пистолет беше явно доказателство за вината му. След това изтърси такава псувня, че ако Аллах имаше уши, сигурно щеше да се зарови в някоя джамия, за да не споменават повече името му.

— Омер! — Мечът на Сади остана в ножницата, но беше извадил кремъклийката си и бе насочил дулото й право към сърцето на мъжа. — Какво става с теб, кучи сине?

Сади говореше бързо и Дантон трябваше да се съсредоточи, за да може да разбере неясните му думи.

— Лемурът — изхленчи Омер с прикован в оръжието поглед. — Хвърли върху мен един плод.

— И ти стреля по него?

— Проклетата твар ме ядоса!

— А ти ядоса мен. — И Сади освободи предпазителя на пушката си.

Очите на Омер се разшириха от ужас и над рошавите му вежди избиха капки пот.

— С-сади паша, та ние сме братовчеди! — заекна той. — Ти си кръстен на името на нашия велик чичо Юсуф Хасан Сади бей! Не можеш да ми причиниш зло! Помисли за родителите ми! Твоите леля и чичо!

— Дайи и Тейзе — произнесе Сади с пръст на спусъка — биха се срамували от твоето държане. Отуртма Аллах миссафири. — След това във влажния въздух се разнесе изстрел.

На жълтата риза на Омер се появи червено петно, което бързо нарастваше. Той погледна надолу към лепкавата кръв на гърдите си и се отпусна на земята с гърлен стон.

Катрин изписка. Лицето й стана бяло като платно и тъмните сенки под очите й се откроиха още по-ясно. Дантон почувства, че ще се пръсне, ако не отиде веднага при нея, но внимателният поглед на Сади го задържа.

— Искаш да утешиш жена си ли, Кралю на пиратите? — Устните му се изкривиха в цинична усмивка. — Нима тя все още стопля сърцето ти и кара слабините ти да горят? Или наистина си изчерпал страстта си към нея?

С бясно биещ в слепоочията пулс Дантон процеди:

— Казах ти вече, тя не ми трябва. Искам теб.

Сади цъкна с език:

— Ти си или лъжец, или глупак. А може би и двете, испанецо. — Направи знак на най-близкия пират да се приближи и му заповяда с равен глас: — Разид, погрижи се жената да си държи устата затворена. Повече никакви писъци. Ако трябва, запуши й устата. — После се обърна, закрачи към началото на колоната и даде знак за тръгване.

Никой не помогна на Катрин да се изправи и когато потеглиха, Дантон бе принуден да мине покрай нея. Погледите им се срещнаха. Можеше да я успокои скришом с очи, да изрази любовта си на английски, каквото и да е, но не си заслужаваше да рискува живота й.

В очите й имаше смесица от мъка и копнеж, но той не й каза нищо успокоително. Не можеше. Така че продължи, а мъката разяждаше стомаха му.

— Ставай, калфа! — долетя до Дантон грубият глас на Разид, но той не се обърна назад. Вместо това насочи замъгления си поглед към натоварените гърбове на мъжете пред него.

Когато всичко това свършеше, никога нямаше да пусне Катрин от прегръдките си.

Няколко часа по-късно турските пирати се спряха на една полянка, обградена със скали и палисандрови дървета. Дантон и Катрин бяха развързани и отведени да облекчат естествените си нужди. Мургавите мъже извадиха кръгли сусамени питки и студена мусака. Докато другите отпиваха с наслада бургундско вино, на Дантон и Катрин беше позволена само по глътка изворна вода. Сади седеше на припек и пушеше чибука си.

Докато го гледаше, Дантон изпита перверзно удоволствие при мисълта, че турчинът нямаше да може дълго да се наслаждава на ароматния тютюн. Помисли си за засадата, която ги очакваше на самотния, но смъртоносен бряг. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да заведе Юсуф Ахмед Сади Ахрам в клопката.

Когато мъжете вече стъпкваха фасовете с пети, Сади даде заповед за потегляне. Катрин се събуди от кратката си дрямка. Дантон забеляза с удоволствие, че тя все още се държи. Мъката й даваше сили, а може би и мисълта да го прониже със собствената му сабя. Надяваше се това да е така. Можеше да понесе по-лесно гнева, отколкото поражението й. Яростта й щеше да я поддържа.

Започнаха да строят лагера по залез-слънце, минути преди оскъдната светлина, която се процеждаше през короните на дърветата да се превърне в пълен мрак. Запалиха фенерите, палатките бяха опънати върху бамбукови стъбла, а храната бе приготвена на шишове върху жарава. Тъмнината се изпълни с аромат на горещо олио, подправки, ориз и месо. Двама турци разстлаха розови килими с изтъкани сини шарки по краищата. После блъснаха Дантон на единия и му наредиха да седне. Минута по-късно към него се присъедини и Катрин.

Дантон виждаше, че въпреки издръжливостта й, дългото пътуване бе оказало влияние върху нея. Дишаше нервно и беше навела уморено рамене. Изобщо не го погледна. Русата й коса се спускаше върху раменете й и закриваше лицето й, лице, което той все още считаше за най-красивото на света, въпреки праха и драскотините.

Разид донесе кожен мех и го подаде на Катрин, без да пророни нито дума. Тя отпи жадно. Водата се стичаше по брадичката и мокреше корсета й. Когато свърши, Разид й направи знак да даде меха на Дантон.

— Айваз! — обърна се той към испанеца.

На Дантон не му хареса, че го наричат роб, но не каза нищо, докато чакаше Катрин да му подаде водата. Тя облиза напуканите си устни и отправи поглед към него. Той помисли дали да не й даде знак с очи, да й покаже, че я обича и че не я е предал, но тя нямаше да му повярва.

Когато посегна да вземе меха, пръстите му докоснаха нейните. Почувства как душата й проникваше в кръвта му и достигаше до сърцето му. В гърдите му се надигна вълнение — инстинктивна реакция, която не можеше да сдържи, въпреки ролята, която играеше. Тази крехка връзка между тях не можеше да бъде разрушена от лъжливи думи. Желанието да я погали го накара да произнесе името й:

— Кат…

— Кралю на пиратите. — Гласът на Сади стресна Катрин и тя се отдръпна от Дантон, като остави меха в ръцете му.

Дантон безгласно изруга турчина.

— Сади — обърна се сковано към него той.

— Испанецо, утре аз ще бъда крал на пиратите. — Турчинът държеше в ръцете си лимон и ножче за белене. След като обели кората, наоколо се разнесе сладък тръпчив аромат. — Ще се бия с теб и ще спечеля.

— Може и да се биеш с мен, но няма да спечелиш — отвърна Дантон и отпи глътка вода, сякаш беше първокласно вино в кристална чаша. — Аз няма да защитавам титлата си, а ще се бия за честта си. Титлата не означава нищо за мен. Не съм си я измислил аз, легендата я създаде.

— Легендата? — Широката му риза се разтресе от смях. — Мъж, който не може да оправдае легендата, не е никакъв мъж. Ако изобщо имаше някакъв ум в главата си, нямаше да коленичиш пред мен, без да чувстваш тежестта на сабята на кръста си.

Дантон го погледна проницателно.

Сади беше съсредоточил вниманието си върху месестия лимон и смучеше тръпчивия му сок с шумно мляскане. После направи гримаса с присвити устни:

— Легенда! Разсмиваш ме, испанецо! Последното задължение от прословутото ти царуване ще бъде да ми нарисуваш картата. А ако не си я запомнил, тогава ще… Е — цъкна той с език, — все едно, изходът ще бъде един и същ. Когато видиш Омер, кажи му, че никога не съм харесвал чичо Юсуф.

Той избухна в зловещ смях, хвърли кората към Дантон и се запъти към палатката си.

— Дявол да го вземе — промърмори Дантон, но фактът, че Сади не удостои с поглед Катрин, му даде надежда. Единствената мисъл, която му помагаше да запази разсъдъка си, беше, че на другия ден с всичко това ще е свършено. Катрин щеше да бъде в безопасност.

Разид дръпна меха от ръката на Дантон и сложи запушалката. Появи се мъж с две чинии пилаф и ги подаде на Дантон и Катрин. Ядяха в пълно мълчание. Разид следеше всяко тяхно движение и не им даваше никаква възможност да разговарят. След вечерята пиратът отново завърза ръцете им, отдалечи се на няколко крачки и започна самият той да се храни.

Лагерът се приготвяше за нощта. Дантон си помисли, че сантиметрите, които го разделяха от Катрин, със същия успех можеха да бъдат и километри. Почувства студенината, която се излъчваше от нея. Беше легнала с гръб към него. Не беше завита с нищо и това го подразни. Беше готов да даде всичко на света, за да може да сподели топлината си с нея.

Дантон погледна крадешком към Разид, като обмисляше възможностите да го надвие и да му вземе пушката. Трябваше само да го обезвреди, да освободи Катрин и двамата да избягат в гората. Той се намръщи. Осъзна, че този план можеше да им донесе само неприятности. Ако беше сам, можеше да рискува да тръгне в тъмнината без фенер и с вързани ръце, но не и когато беше с Катрин.

Разид се облегна на едно палисандрово дърво и извади обшита с маниста кесия за тютюн. След това сви цигара, запали я и всмукна с наслада. Сложи дългата пушка на бедрото си, като предупреди Дантон да престане да го гледа и да заспива, за да не го удари по главата с някой камък.

Дантон изруга:

— Кучи син!

После се обърна на една страна на доста голямо разстояние от Катрин.

Нощта се изпълни със звуци. Пращящите въглени тлееха едва-едва в тъмнината. Чуваше се шумът от крилата на нощните пеперуди. Разид ги гледаше мълчаливо и неподвижно.

— Дантон…

Почти детският й глас достигна до Дантон и той просто копнееше да й отговори. Погледна крадешком към Разид, който не можеше да види лицето на Катрин, но можеше да чуе разговора. Очите на пазача се втренчиха подозрително в тях.

— Само ми кажи, че Мадлен е добре.

— Да — успя да каже той, преди Разид да насочи предупредително дулото на пушката си към главата му. Искаше му се да каже на Катрин да не говори, но тя вече го беше направила.

— Наистина ли искаше да кажеш това, Дантон?

Отвори уста да отговори, пренебрегвайки присъствието на Разид, но турчинът безмълвно насочи пушката си към Катрин.

— Дантон! — прошепна тя с уморен и празен глас, без да се обърне към него.

Той не й отговори. Чу я как започна да плаче. Дрезгавите й хълцания просто късаха сърцето му. Въпреки всичко не й отговори.

 

 

Сенчестите пещери плашеха Катрин. Някъде по обяд стигнаха до края на гората и влязоха в един каньон с отвесни стени, високи колкото три палми, поставени една върху друга. По брега бяха разпръснати лодки, очевидно от кораба на Сади, изоставени, когато вече нямаше нужда от тях. Дантон и Катрин бяха разделени в различни лодки.

Тя седеше в една от петте пълни с въоръжени мъже лодки. За разлика от пещерите около плажа на Дантон, тези бяха пълни с мътна вода, твърде дълбока за газене. Заплаваха по течението. На някои места реката беше толкова тясна, че не можеше да побере и хартиена лодчица, а камо ли нещо по-голямо, но на други, като например в тези пещери, се простираше толкова широка, че през нея можеше да мине дори и корабът на Дантон.

Вътре се чуваше ехото от капещата вода и плясъкът на веслата. От време на време през дупките в тавана проблясваше дневната светлина и позатопляше хладния въздух. Стените, които изглеждаха като замръзнали водопади от ръждивочервено и кафяво, дишаха — тънък свистящ звук, разнасящ миризма на минерали. Неземните шумове накараха кожата на Катрин да настръхне. Тя с тъга си помисли за провалените си планове за живот с Дантон. Вече не трябваше да си представя прегръдките му, нито пък устните му, докосващи нейните. Скърбеше искрено за загубата. Знаеше, че повече никога няма да изпита споделената интимност, която я бе изпълнила до такава степен.

Плановете да свие дом с Дантон се бяха стопили в мъглата, когато предишната нощ той не й беше отговорил. Мълчанието му бе казало всичко. Вече не вярваше, че има вероятност да бъдат отново заедно. Мечтите й за щастие се разбиваха с всеки удар на веслата. Сега бъдещето й изглеждаше несигурно като мусоните. Ако не беше Мадлен, Катрин щеше да се чувства съвсем изтощена и сломена, но мисълта за дъщеря й, й даваше сили.

Заради нея Катрин щеше да премине през това изпитание, а после щеше да се върне в къщата на Дантон и да си вземе обратно детето. И тогава… Тогава щяха да започнат всичко отначало. Само двете.

Близо до изровените от водата брегове проблесна червена светлинка, която привлече вниманието на Катрин. Когато лодката се приближи, светлинките станаха две. Това бяха очите на плаващ във водата крокодил. Сърцето на Катрин заби бясно, докато наблюдаваше приближаването на отвратителната твар. Острите му зъби бяха стиснати и той издаде скърцащ звук. Катрин придърпа полите си по-далеч от ръба на лодката, като се надяваше крокодилът да ги остави на мира.

От първата лодка долетя гласът на Сади, а после и плясък на гребло. Това накара обитаващите пещерата прилепи да сътворят истинска вихрушка от плющящи крила. Катрин се сниши. Боеше се от безвредните животинки толкова, колкото и от зъбатото влечуго. От средата на лодката забеляза как крокодилът удари по водата с тъмната си опашка и се гмурна с приглушен плясък.

Когато преминаха през вълничките, които бяха останали след влечугото, Катрин въздъхна облекчено. Изви шия, за да види дали то няма да изплува отново от тъмнината. Не забеляза нищо и си позволи да си отдъхне за малко.

Не след дълго пред тях се показа отвор, облян в светлина. Там течението образуваше бързей, който се разбиваше из острите скали. Катрин усети миризмата на солена вода и нагрят от слънцето пясък. Пулсът й се учести и тя се приготви да посрещне онова, което ги очакваше. Щеше да се бори до последни сили.

На гребците им беше трудно да маневрират през бързея и гребяха назад, за да забавят движението на лодките. Носовете и кърмите се удряха в оголените скали въпреки невероятните усилия на турците. Катрин нямаше никаква опора. Мозъкът й трескаво се опитваше да измисли какво трябва да направи, ако се преобърнат. От дъното на съзнанието й изплува онова, което й бе казал Дантон за плуването: трябваше да задържи дъха си, да задържи дъха си… Щеше да си запуши носа и да остави течението да я носи, като през цялото време се моли крокодилът да не ги преследва.

Пиратите крещяха един на друг, докато се опитваха да овладеят положението. Гребяха равномерно, а мускулестите им ръце се бяха напрегнали от усилието. Накрая успяха да излязат на дневна светлина и леко забиваха лодките, когато се приближиха към песъчливия бряг.

Катрин засенчи очи с вързаните си ръце, за да се предпази от блясъка на следобедното слънце. Когато очите й свикнаха, тя бързо огледа брега. Беше напълно пуст. В залива стоеше закотвен огромният кораб на Сади, същия, който беше видяла в Занзибар. Черните флагове с череп в средата махаха за поздрав, разлюлени от морския бриз. Лодката на Сади стигна до скалистия бряг и той слезе. Бялата пенеста вода шумеше около прасците и торбестите му панталони. Останалите лодки бързо го последваха. Мъжете ги изтеглиха на брега, където течението не можеше да ги отнесе в океана.

Дантон бе принуден да слезе преди Катрин и застана върху варовиковите отломъци, някогашни части от стената. Парчета с различни размери се извисяваха към небето като върхове на стрели, някои от тях с височина до половината на пещерата. На юг брегът образуваше дълбоки бразди, причинени от дъждовете и ветровете. Дрипавата пола на Катрин плющеше около бедрата й.

Разид издърпа Катрин на брега и я блъсна към Дантон. Тя срещна погледа му и в този миг той сякаш я докосна. Очите му проблеснаха и в тях Катрин прочете вяра и надежда. А може би и любов?

Катрин се почувства объркана. Сърцето й се късаше от мъка, дъхът й спираше.

Сади беше извадил пушката си от колана под жълтата си жилетка и крещеше нещо, крачейки по обсипания с камъчета бряг. Морето се пенеше в краката му. Той огледа плажа, а после се обърна към кораба си.

Катрин разбра, че нещо не е наред. Турчинът изглеждаше объркан и озадачен, вбесен и разстроен едновременно. Сви ръце на фуния и завика:

— Ишак! Камил! Пакиз!

От кораба не дойде никакъв отговор. Платната му бяха прибрани и той бавно се носеше към брега.

Катрин погледна към Дантон. Неподвижното му лице не изразяваше никаква изненада, докато се беше втренчил в Сади. Той знаеше. Дантон знаеше, че екипажът на Сади не е там!

Турчинът се отправи по брега към очакващата го банда. Бакърената му кожа контрастираше с белотата на стиснатите му зъби.

— Катрин, слушай ме внимателно — каза спокойно Дантон на английски, без да изпуска Сади от очи. — Прави това, което ти казвам.

Тя погледна бързо към Сади.

— Катрин, приближи се към мен — изрече Дантон с напрегнат глас. — Бавно.

Катрин все още се колебаеше.

— Катрин, приближи се към мен! — повтори той.

Катрин чу шумове около себе си — едновременно заглушени и остри. В нея избухна вулкан от чувства и тя бавно пристъпи към Дантон. Точно тогава над тях прогърмя баритоновият крясък на Сади:

— Испанецо!

— Сега! — извика Дантон и Катрин се оказа на земята.