Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (5)

Пета глава

— Каквото пожелаете — отвърна Катрин.

Не искаше да отстъпва и крачка назад. Щеше да устои на напрежението, въпреки че краката й се подкосяваха.

Дантон предложи:

— Може би един възел на булина и танц в празното пространство?

— Ако това е вашето желание, нека бъде така.

Главата й започна да бучи, но запази самообладание.

— Или няколко удара с бронирана ръкавица?

Той се протегна към нея и като хвана ръката й с железните си пръсти, дръпна я рязко към себе си. После прошепна с дрезгав глас:

— Десет удара по гърба, влачене зад кораба или смърт може би ще помогнат.

Тя потрепери, но задържа погледа си право напред. Почувства се, сякаш пръстите му се бяха вкопчили в шията й, а не в ръката й.

— Каквото и наказание да ми наложите, направете го бързо, господине. Не желая да присъствам на сражението, ако срещнете испанския кораб — каза смело Катрин.

Очите на Дантон се помрачиха и той светкавично погледна Джеймс.

— Ти сгреши, скъпа — изръмжа той. — Аз ще открия „Мануела“ и когато приключа с нея, няма да има с какво да отплаваш.

Катрин обърна главата си. Той се бе наклонил към нея и челото му почти докосваше веждата й. Проницателният му поглед достигна до самата същност на нейната душа.

Дантон Кристобал знаеше как да я нарани, като използва само думи.

— „Мануела“ на десен борд!

Викът на Рейниаро от най-високата част на фокмачтата накара всички да се обърнат към хоризонта.

Дантон бутна Катрин в ръцете на Джеймс. Внезапното му пускане я накара да се залюлее и тя едва не се строполи на палубата.

— Намери детето, Джеймс, и ги отведи в моята каюта — каза в движение.

— Хлапето е вече там, кап’тане.

— Антонио! — викна Дантон.

Той сръчно постави стълбата на абордажната кула.

— Ти ела тук! — заповяда капитанът.

Великанът се подаде изпод навеса и погледна нагоре:

— Да, капитане.

Размениха няколко думи на кастилски. После Антонио хвана една връзка с ключове, която Дантон му подхвърли.

— Изглежда, че заповяда да ни заключат, госпожо — каза Джеймс с притаен дъх. — Върви спокойно.

— Не ме интересуват заплахите ти — извика тя, — но недей да излагаш живота на детето ми на опасност!

Опита се да избяга, но пътят й бе препречен от Антонио и Джеймс. Те я хванаха под ръка и я замъкнаха надолу. Започна да рита и бързо забрави за достойнството, което толкова време се опитваше да запази.

— Ти ме излъга, Дантон Кристобал! — Думите й звучаха хапливо. — Не заслужаваш да бъдеш капитан на кораб.

— И други хора — прекъсна я той — са стигали до това заключение много пъти. Но все пак, скъпа, аз все още стоя на румпела.

— Свиня!

Мрачният му смях я преследваше по целия й път надолу. Почувства се позорно победена. Дантон Кристобал беше безмилостен и безскрупулен.

Антонио бутна вратата. Трясъкът събуди Мадлен. Тя се изправи и започна да плаче. Видя майка си в ръцете на двамата й похитители, скочи от леглото и затича да се гушне в полата й.

— Мамо! Мамо! — Тя се разтърси от плач. — Оставете майка ми на мира.

Ритна крака на Антонио. Той изръмжа от болка и пусна Катрин.

Катрин падна на колене и взе дъщеря си в прегръдките си.

— Ето, мъничка моя, всичко е наред. Не съм наранена.

Вратата се затвори и ключът бе превъртян.

Лицето на Джеймс придоби цвета на косата му.

— Съжалявам, госпожо.

Катрин стоеше с Мадлен в ръцете си. Овладя я непреодолимо желание да приключи с целия този кошмар.

— Не бих могла да очаквам от теб да ми помогнеш, Джеймс.

Седна на ръба на леглото и опита да утеши детето. Джеймс прекоси стаята и се насочи към бюрото. Поколеба се за малко и седна на стола на капитана. Катрин го загледа как докосва бюрото, а после рязко отдръпна ръката си и я сложи в скута си, сякаш всичко, принадлежащо на Дантон, бе неприкосновено. Той се премести на възглавницата, очевидно смутен от истеричното държане на Мадлен. Внезапно потупа джоба на ризата си.

— Хлапето иска ли парченце ментов бонбон?

Мадлен надигна глава от гърдите на Катрин.

— Бонбон ли? — подсмръкна тя.

— Ето ти, хлапе.

Джеймс поднесе половин пръчка бял бонбон.

— Нося тва, в случай че на някой му се пригади. На мен не ми се случват такива неща, да знаеш. За другите е, ако ги хване чума.

Мадлен започна да рита, за да се освободи от прегръдката на майка си. Стремително се запъти към Джеймс. Той държеше бонбона с единствената си ръка и тя решително го дръпна.

— М-мерси.

Гласът й потрепна от все още незасъхналите сълзи. Затича към майка си и се гушна в скута й, за да изяде на сигурно място бонбона.

— Къде е ръката ти? — попита момиченцето.

— Мадлен! — скара й се майка й.

— Всичко е наред, госпожо. Предпочитам да ме питат, вместо да стоят и да ме зяпат.

— Как се казваш? — попита Мадлен, докато лакомо хрускаше бонбона.

— Джеймс Еври. Няма да ти направя нищо лошо — каза той спокойно.

— Наистина ли, мамо?

— Няма да ти стори нищо лошо — успокои я Катрин и погледна Джеймс.

„Фурия“ забави ход. През отворения кърмови прозорец тя дочу разговора на горната палуба. Ако извикаше, щеше ли гласът й да достигне до испанския кораб, до който вече се бяха доближили? Рискът, който щеше да поеме, си заслужаваше да я приберат на борда му.

Остави Мадлен на леглото и бързо се доближи до прозорчето.

Джеймс отскочи от стола си като стрела. Сякаш бе прочел мислите й.

— Госпожо, не правете тва. Знам какво си мислите. Не бих искал да ви запушвам устата с кърпа. Но ще го направя! Касае се за живота ми, а той ми е мил.

Извърна се към него.

— Трябва да издам присъствието си. Той ни държи против волята ни, Джеймс.

Той тъжно поклати глава:

— Трябва да се грижа за вас и да ви пазя. Ще ви запуша устата с кърпа, госпожо. Кълна се, че ще го направя. — Сниши гласа си и я помоли: — Не ме принуждавайте да го правя. Малката достатъчно е изплашена.

Чу се звън на камбана отгоре. После внезапно „Фурия“ направи остър завой.

Катрин загуби равновесие от рязката промяна на посоката и падна в ръцете на Джеймс. Той я хвана за раменете и я притисна към гърдите си. Със странната си прегръдка я задържа здраво на едно място.

Джеймс обърна поглед към небето и дръпна дясната си ръка.

— Проклет да съм! Той ще обърне този кораб обратно — възкликна той.

— Какво означава това? Клопка ли е? — попита припряно Катрин.

— Нищо подобно. Кап’танът бяга.

Плющенето на платната и забързаните стъпки над тях накараха Катрин да повярва на думите му. Не би могла и да си помисли, че Дантон се е съобразил с молбата й да не излага Мадлен на опасност.

— Защо прави това?

— Нямам представа. — Джеймс отиде до прозореца и погледна навън. — Единствената смислена причина е, че калканът не иска да се бие с жена и дете на борда — отвърна той.

— Не вярвам — отвърна тя. — Той не ме слуша. Той е крадец, също като… — Прекъсна изречението си, за да не споменава името на Жорж Клод пред дъщеря си. — Като някого, когото познавах. Само че Дантон Кристобал е още по-лош. Убива хора, за да получи това, което иска — продължи тя.

— Никога не го прави заради собствена облага, госпожо. Напада само когато се налага.

Думите на Джеймс не повлияха на предишното й мнение.

Ужасен гръм разцепи въздуха. Мадлен закри ушите си. Катрин се втурна да я успокоява.

— Тук съм. Няма защо да се тревожиш — нежно каза майката.

— Фойерверки, мамо!

— Господи! „Мануела“ ни напада.

Джеймс се повдигна на пръсти.

— Те стрелят, а ние не сме предизвикали битката, дори не сме издали намеренията си — възмути се той.

Едно гюлле цопна толкова близо до кораба, че водата се надигна и заля прозорците на кърмовата абордажна кула. Джеймс прескочи леглото на Дантон и затвори бронирания прозорец. Отскочи назад и извика:

— Всички зад бюрото!

Сърцето на Катрин заби трескаво. Хвана Мадлен за ръката и я поведе към прикритието.

— Само ако знаех плановете му, никога нямаше да дойда — каза меко тя, като изрази чувствата си на глас.

Свита между стената и бюрото, Катрин притисна Мадлен в кръстосаните си крака. Момичето стискаше здраво ментовата пръчка в ръка. Мадлен облиза устните си. Устата й беше пълна с бонбона, който току-що бе отхапала.

— Това пак ли е игра, мамо?

— Ако наистина е игра, миличко, то няма нищо забавно в нея.

Джеймс се опита да постъпи галантно.

— Сега ще ти кажа…

Бум!!!

— Ще ти разкажа… — той не обърна никакво внимание на силния гръм — … как загубих ръката си.

Мадлен кимна, сякаш във вълнението си бе забравила, че той не й е отговорил.

— Служех на Нейно височество в Кралската флота и бях натоварен да се грижа за едно оръдие. Кап’танът на нашия кораб — Нивел Спиърс, все още помня името му… никога не бих го забравил. — Погледът му стана замрежен, но само за миг. После веднага се съвзе. — Както и да е. Той беше мръсно копе…

Катрин поклати глава и се намръщи.

— Много лош човек. — Джеймс повдигна рамене в знак на извинение. — Караше ни да спим по палубата като кучета. Единствено пухените облаци ни служеха за одеяло. Наказваше другарите ми, като ги караше да ядат хлебарки и да тъпчат устите си с горещи болтове. Те се задушаваха от собствената си кръв.

— Наистина ли? — не вярваше Катрин. — Не мисля, че… Мили боже! — смирено се помоли тя.

Джеймс продължи на висок глас:

— Животът ми беше ад, госпожо. Беше смесица от огън и проклятия. Трябваше да се грижа за оръдията. Трябваше да проверявам запалителя — дали е достатъчно дълъг. Един ден, докато преглеждах фитила, изскочи искра. Оръдието гръмна и ми отнесе ръката. Единственото, което ми спаси живота, бе цилиндърът. Обля ме горещ метал. Горях и се овъглявах…

— Съжалявам! — Нервите й се късаха като тънки конци. — Историята ви е доста колоритна, но не искам да слушам повече за насилие!

— Няма да продължа — оправда се той.

— Превързаха ли ръката ви? — попита Мадлен и стисна бонбона си.

— Да, около това, което беше останало от нея. Близо един месец стоя така.

Лъкатушенията на кораба се чувстваха силно в каютата. Катрин напрегна слух, за да чуе виковете от палубата на техния кораб и тези на преследвачите им. Нищо! Залпът утихна сред плисъци от вода.

Мадлен изяде бонбона и избърса пръсти в роклята си. Джеймс сви колене до гърдите си.

Нямаше нужда да говорят. Катрин знаеше къде отиват. Почувства, че „Фурия“ поема ход на север. На север!!! Нито на юг, нито на изток, нито на запад. Пак на север към Острова на изгубените души… Към неговия дом!… Към неговия живот на приключения и риск!…

Той бе победил. Как щеше да го гледа, без да пада всеки път на колене и да го моли да я пусне да си отиде у дома?

Нещастието на Катрин бе толкова голямо, че граничеше с физическа болка. Усилията й бяха отишли напразно. Беше тъжна и отчаяна.

Сломена, склони глава. Нямаше сили да се справи с още разочарования.

— Виж, мамо.

Катрин повдигна брадичката си.

— Погледни ме. — Мадлен дръпна ръкава си и покри китката и пръстите си. — Виж, нямам ръка. Едно оръдие ми я отнесе.

 

 

Два дни бяха изминали, откакто Дантон отложи нападението над „Мануела“. Четиридесет и осем часа бяха отлетели, а той не бе виждал Катрин, освен когато тя напусна кораба под охраната на Джеймс Еври. Не бе посмял да й проговори от страх да не я удуши. Беше вбесен от дръзката й постъпка. Дори сега усещаше как ядът напира в него. Спомняше си непримиримия й поглед, когато я бе спрял на плажа.

— Отсега нататък — предупреди я той — ще има охрана пред колибата ти всеки път, когато напускам острова, за да не се повтори този глупав инцидент.

— Ако ми беше казал какво възнамеряваш да правиш, никога не бих се качила на кораба ти. — Погледна го изпитателно. — Ти ме излъга и затова изложих живота на Мадлен на опасност. Не бих могла да си го простя и… на теб също. Моля те, не ме карай да прибягвам до такива стъпки отново — каза тя. — Сигурно има начин да напуснем този остров, за който ти да не си се сетил.

Трябваше да я удари, но не го направи. Въпреки че му лазеше по нервите, той не можеше да спре да я изучава. Тя излъчваше някакъв прекрасен чар не само с красотата си, но и с майчинската всеотдайност към дъщеря си. Невероятната й решителност и постоянство спечелиха уважението му. Поради тази причина той не смееше да я докосне… но и не искаше да я пусне да си отиде.

— Не, Катрин — отвърна спокойно. — Днес ти стана свидетел на това колко враждебно може да е морето. Така както ти не можеш да си простиш, че си изложила живота на детето си на опасност, така и аз не бих могъл да живея с мисълта, че може да ви наранят. Ще трябва да оставиш аз да реша.

Сълзи изпълниха очите й и гласът й затрепери от вълнение.

— Не можеш… — Изговаряше бавно всяка дума, сякаш това й костваше неимоверна физическа болка… — да контролираш живота ми.

— Напротив, скъпа. — С безразличие, което бе успял да изгради у себе си в продължение на години, продължи: — Ако има жена, която да е изпробвала волята ми, това си ти, Катрин Льоклерк.

Не беше опитала да се срещне с него оттогава. Той предполагаше, че се дължи единствено на заетостта й да измисли начин да го изпрати във вечността. Във всички случаи това означаваше, че същата участ очаква и нея.

Тя бе провалила нападението му. Бе му попречила да вземе цяло съкровище от царски подаръци. Бе го накарала да опъне платна и да избяга. Никога досега не се бе оттеглял пръв от сражение, но молбата на Катрин да спаси дъщеря й го бе накарала да направи немислимото.

Той бе навил кормилото, за да ги спаси от всякаква опасност.

Исусе Христе! Да не си беше загубил ума? Да не би тази жена да го подлудяваше?

С кратка въздишка Дантон изгони мислите си от главата. Не искаше да анализира решението си или психическото си състояние. Стоеше пред прозореца на спалнята си, изправен срещу студените ветрове, които идваха от плажа. Беше вперил поглед в обления в здрач залив пред себе си. Последните слънчеви лъчи пробиваха облаците като копия и осветяваха инкрустираните с корали сенки по брега. Приближи кобалтовата чаша до устните си и отпи от сладкия ром.

Колко добре познаваше той тези тайнствени рифове, които не напускаха сънищата му.

Четири и половина години по-рано единствената му мечта бе да ги прослави с безстрашния си екипаж и да плува в името на коралите, които защитаваха бреговете му.

Той бе навлязъл в този нов живот с кървящи ръце и крака, с обгорено от слънцето лице. Само година по-късно осъзна какво влияние имаха островитяните над него. Той и неговите мъже бяха победили железния си противник. След месец те бяха спасени от банда пирати, която наскоро бе загубила капитана си. Дезорганизирани и дирещи нов главатар, разбойниците се съгласиха да вземат Дантон и мъжете му в Мадагаскар, без да им причиняват зло. После отплаваха към Испания, за да докладват на крал Филип, че съкровищата му са изгубени. Бяха откраднати от някакъв побъркан турчин на име Юсеф Ахмед Сади Ахрам.

Крал Филип не прояви и капка милосърдие или снизхождение към Дантон.

Повечето от нещата можели да бъдат заместени с други подобни. Но част от скъпоценностите не можела да бъде сбъркана. Сред товара на кораба му имало тринадесет диаманта, които били бележити със своя уникален цвят и изключителни карати.

Най-големият имал формата на круша — шестнадесет карата безупречна чистота, изпълнена с огън и блясък. Това струвало стотици съкровища. Останалите камъни били с различна обработка и от десет до дванадесет карата — всичките уникални със своя цвят — пет червени, греещи с розови отблясъци, четири почти безцветни и три сини с хиляди светлинки в тях, които ги карали да изглеждат като очите на котка.

Загубата на диамантите довела Филип до лудост. Дантон и мъжете му били позорно изхвърлени от Кралската флота.

Дантон загубил титлата си: Маркиз дьо Севил. Собствеността му била конфискувана, жена му и синът му били изхвърлени на улицата, унизени пред обществото.

Дантон изпадна в агония само при мисълта за миналото си. Завладяха го ярост и нервна възбуда.

Бившият доблестен капитан Дантон Луиз Кристобал тогава получил поредната си награда: железни белезници.

Дантон неволно потрепна, като си помисли за тъмнината в затвора и знойната му дупка. Въшките пукаха под краката му като миди върху скала. Вонята от затвора бе просмукала кожата му и никакво миене или къпане не можеше да го освободи от мириса месеци по-късно.

Част от дължимия арест прекара при кралица Елизабет. Носеха се слухове, че тя поела задълженията на съпруга си, който още тъгувал по смъртта на първата си жена. Елизабет била решена да измести мъжа си от престола. Смятала да забрани на Дантон да стъпва в Испания десет години, за да го накара да плати за провала си.

Тогава настъпил денят на отмъщението. Родил се Ангелът на смъртта. Той и екипажът му били безмилостни. Дантон бе неспособен да спаси жена си и детето си от студените ръце на беднотията, но яростта му се бе превърнала в отрова.

Цената, която бе платил, го бе белязала завинаги. Спомените и изборът са вечни. Смъртта е завинаги.

Бяха изминали четири години. Оставаха му още шест. Дори след края на присъдата му той не се върнал в родината си. Испания вече не означавала нищо за него. Бе се превърнал в изгнаник без собствена родина. Плаваше из моретата по дирите на Сади — човека, който беше зад кормилото на кораба на неговия позор.

Беше твърдо решен да открие турчина и да го убие.

Дантон закрачи към края на павираната пътека и се загледа към хоризонта. Очите му пробягаха по черния бряг. Самотен рибар се прибираше у дома. Спокойно се полюшваше в малкото си кану. Дантон пое към горите и розовите градини, които покриваха далечните хълмове. Дишаше тежкия въздух, напоен с миризма на лимони и трева.

Всичко това бе негово.

Това бе неговият остров… неговият замък… неговият народ…

Не беше вече маркиз, но бе заел престола на крал.

Рейниаро му бе казал веднъж, че всеки мъж трябва да премине през ада, за да намери своя рай. Така че и той бе дал дължимото.

По свой собствен избор се бе изолирал от най-малката частичка от миналото си. Не искаше жена да се рови из вещите му. Не желаеше дете, което да предизвиква родителски чувства у него. Късметът го бе отминал. Бе загубил шансовете си за щастие. Беше обречен никога повече да не се радва на прегръдките на жена… никога повече да не се възхищава на пакостите на свой собствен син…

Защо тогава бе започнал да си задава въпроси за съдбата си?

От момента, в който бе поел отговорността за съдбата на Катрин и Мадлен Льоклерк в собствените си ръце, бе се потопил в опасни води. С всеки изминат ден ставаше все по-загрижен от присъствието им на острова. Те бяха събудили отново спомените за семейството му по начин, съвсем различен от жалбата и тъгата. Дантон реши, че сегашният му живот е напълно лишен от топлина и любов.

Мислите му относно Катрин отиваха по-далеч от нежната й красота, от фантазиите му, от желанието му да докосва косите й… да я целува. Самоувереността й го караше да се възхищава от нея по начин, който не бе усещал от години. Започваше да се съмнява във вечната си самота и невъзможността да намери жена, която да запълни празнотата, която Елена бе оставила.

Колкото до дъщерята на Катрин…

Дълго потисканите родителски чувства изплуваха на повърхността всеки пък, когато Мадлен беше наблизо. Той я избягваше нарочно, но детето често идваше при него, без Дантон да я забележи. Срещата им на плажа го бе превъзбудила толкова силно, че той дълго време не можа да се познае. Тя бе просто дете… едно красиво дете, чийто приятен глас разкъсваше сърцето му на парченца. Трябваше да се откъсне от мислите си за Катрин и Мадлен, преди решителността му да го напусне и да може да се приготви за борба.

Въпреки че Катрин се бе оказала достоен противник.

Тя го подлудяваше. Караше го да губи самообладание. Изпробваше го. За негово голямо учудване, точно нейната упоритост го привличаше най-много. Тя отстояваше онова, в което вярваше, а това изискваше доста смелост.

Дантон се усмихна накриво.

Грешеше относно Катрин Льоклерк. Тя не се нуждаеше от неговата защита. Беше силна и храбра.

Той познаваше повечето от нейните качества, но тя все още си оставаше загадка за него.

Тази сутрин бе намерил рисунка пред вратата си под един голям камък. Бе повдигнал листа, за да разучи картината по-обстойно. Очевидно бе от Мадлен. Бе нарисувала едно момиче, застанало до голямо мастилено петно. Отдолу имаше надпис на френски с красиво изписани букви: Честит рожден ден, Мадлен. След доста взиране в рисунката Дантон откри, че голямото тъмно петно е торта с три свещички върху нея.

Дали Катрин нарочно бе поставила рисунката пред вратата му, за да го накара да се почувства виновен? Дали искаше да го накара да се разкае, че държи едно момиченце, което има рожден ден, в компанията на бандити?

Трябваше да изневери на всичките си принципи и да остави Катрин Льоклерк на някое пристанище на произвола на съдбата. Преди по-малко от час той бе отхвърлил още пет крайморски града поради липса на информация, или защото кейовете им бяха доста високи, за да позволят бързо оттегляне. Трябваше да я остави отново в Мадагаскар и да види как чувството й за независимост ще я отведе отново във Франция. Той…

Женски писък разцепи нощния въздух.

Бърз като стрела, Дантон захвърли чашата и се втурна надолу по хълма.

Викът идваше от плажната ивица, леко приглушен от гъстата палмова гора. Листата на растенията го удряха по лицето. Острите бодли разкървавиха кожата по цялото му тяло.

Писъкът се повтори — задъхан и отчаян. Дантон усети, че жената не е малайзийка. Не беше! Познаваше този глас. Високите тоналности често го бяха впечатлявали. Кой на този остров се осмеляваше да я докосне? Мислеше си, че познава хората си. Беше ги научил да не използват сила в сексуалните си желания.

Обзе го паника. Кръвта му кипна. В главата му се въртяха жестоки картини. Почувства, че се задушава от спомени. Отново бягаше по пътя на провала. Сърцето му биеше лудо. Закле се, че който и да я е нападнал, ще си плати скъпо. Скъпо!

Стигна до пясъчния бряг, но известно време не можа да я види. Стоеше сама, без никакво движение, без да се бори срещу демона, който я бе похитил. Парченца начупени клони бяха разпръснати около нея.

Дантон се приближи. Когато беше на десет крачки от него, тя се обърна разтреперана и посочи към храстите. Той рязко спря. Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите. Инстинктът го накара да потърси ножа на хълбока си. Внимателно се насочи към жертвата си.

Шифак! Шифак! Това бяха животински звуци.

Няколко чифта бляскави очи го наблюдаваха от храстите. В тялото приличаха на маймуни, но лицата им бяха като на мечки. Животните се втурнаха към Дантон на големи подскоци.

Бяха грациозни във въздуха, но странни на земята. Те се накачулиха едно върху друго. Пус-пус го прегърна през крака, а дългата й опашка се уви около бедрото му. Разана шумно дърдореше. Докоб се покатери по кръста, гърдите и накрая се разположи на рамото на Дантон.

Виновните същества се бореха за вниманието му, докато той наблюдаваше Катрин.

— От това ли се страхуваше? От дивите зверове на джунглата?

Той не можеше да прикрие усмивката си. Беше му много забавно.

В погледа й се четеше страх.

— Те се нахвърлиха върху мен — настояваше тя. — Дърпаха ме за ръцете и се опитаха да се покатерят по полата ми.

— Негодници! — Дантон изрече думите си с лек упрек в гласа. — Учил съм ги да обръщат внимание на полите, но Пус-пус, която е женска маймуна, явно не е заинтересувана от това.

— Шегувай се, щом това ти доставя удоволствие, господине, но моля те, не за моя сметка. — Гласът й трепереше от страх и ярост. — Какви са тези животни? Да не са кръстоска между маймуни и котки?

Дантон прокара пръстите си по дебелата козина на Докоб.

— Тези нещастници се наричат лемури.

— Лемури? Няколко пъти ме нарече дива маймунка. Не мисля, че приличам на тези същества — каза Катрин.

Дантон се загледа в Пус-пус — в черния му нос и кафявите уши — и не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Не, но ти ме ухапа.

— Направих го, за да се защитя. Повярвай ми, нямам навика да атакувам по подобен начин — каза тя. — Не би ли трябвало да са в джунглата?

— Родителите им бяха убити и те сигурно също щяха да умрат, ако не бях ги прибрал от гората Тсинги. Те са моите галеничета. Сигурно са си помислили, че им носиш храна — обясни той.

— Всичко, което мога да предложа и с което разполагам, е отчаяна самота.

Той остави сарказма й да премине покрай ушите му. Подигравателно потупа китката си, преди да докосне сабята си.

— Добре казано, скъпа. Или може би по-точно би било да кажа — улучи.

— Това ще е по-подходящо, защото целият ни разговор е една битка.

— Ах, Катрин!

Той прошепна, почти въздъхна името й, докато се приближаваше към нея. Възхищаваше се на нежния овал на лицето й. Искаше му се да докосне с ръка топлата й кожа.

— Кой те е научил така добре да се браниш? — попита той.

— Ти, господине. — Предизвикателната й поза не се промени, докато той я приближаваше. — Езикът ти е по-остър, от която и да е сабя.

Той се засмя сухо.

— Тази вечер си изключително остроумна.

Лунната светлина обливаше Катрин в сребристи оттенъци. Бе оставила гъстата си коса несплетена и нощният вятър рошеше светлите й къдрици. Той почти не обърна внимание на дрехите й. Бяха обикновени и чисти. Съсредоточи се върху тялото под тях. Имаше идеален ханш, тънко кръстче, а бюстът й беше в разкошни пропорции. Гладката й кожа имаше цвета на бледо буково дърво. Беше фина и елегантна, но си имаше всичко необходимо.

Боже господи!… Изглеждаше почти феерично на лунната светлина.

Дантон бе толкова завладян от мисълта как да я изведе от острова, че не бе забелязал какво разкошно бижу е попаднало в ръцете му. Досега не бе гледал на Катрин като на изумруд, който може да изкуши човека да го притежава.

Тя се намръщи на дългото и внимателно оглеждане.

— Какво правеше на брега на моя остров?

Той заговори със студено безразличие, което компенсираше огъня вътре в него.

— Просто се разхождах — отвърна тя.

Гласът й я предаде. Усети нервното й напрежение.

— Разхождаше се?

Свали Докоб от рамото си и го взе на ръце. Нежно започна да гали корема на маймуната и продължи:

— И защо?

— Мадлен — отвърна тя бързо и погледна към клоните, разпилени на брега. — Мадлен си представя, че това са саби — обясни тя.

— Обича да играе на саби?

— Тя е много впечатлително дете, господин Кристобал. Мисля, че вече е спечелила някои от мъжете ти на своя страна. Рейниаро я учи да връзва въже. Антонио и Едуардо я носят на раменете си. А Джеймс й позволява да го имитира, сякаш и тя е с една ръка.

Преплете пръсти. Той прие жеста й като знак, че подрежда мислите си.

— Имах нужда да се поразходя, да помисля. Единственото спокойно място на този остров бе морето, а сега и то ми бе отнето — продължи тя.

Дантон плъзна погледа си надолу към капчиците морска вода по босите й крака и глезените. Бе завързала края на роклята си на възел, за да не се мокри от водата и пяната, докато се разхожда по плитчините. Той винаги бе изключително спокоен и сериозен. Умееше да запазва самообладанието си в най-напрегнатите мигове. Мислите за нейното напускане на острова обаче го изкарваха от равновесие.

Пулсът му се ускоряваше. Кръвта препускаше бясно по вените му и той губеше желязната си волевитост.

— Яла ли си банан?

Той прикри душевното си вълнение с отчайващо спокойствие. Реши да избягва всякакви мисли за нея. Тя бе просто една тежест.

Катрин поклати глава.

— Бамбуково клонче?

Очевидно не бе възхитена от предложението му. Отказа невъзмутимо:

— Защо трябва да ям бамбукови клони?

— За да спасиш живота си, ако се наложи. Намираш се насред океана.

— Ще запомня това. Колкото до банан — не, не съм яла банан на вечеря.

— А кокосов орех?

— Не.

— Те сигурно са надушили мирис на храна по теб. Може би ухание на разцъфнали цветя?

Дантон се наведе и започна да гали главата на Разана.

— И това не бе включено в менюто ми — отвърна сухо Катрин.

— Тогава сигурно имаш много апетитно ухание — предположи той.

Почти толкова объркан, колкото и лемурите му, Дантон се отдръпна назад, вместо да се опита да открие дали тя се е напарфюмирала.

— Писъците ти ги объркаха и ги накараха да потърсят сигурно убежище — продължи той.

— И ти реши да ме спасиш. — В усмивката на Катрин нямаше благодарност. — Но кой ще ме спаси от теб?

Погледът на Дантон обходи тялото й. Замисли се за проблема, за който тя го подсети отново. Катрин забеляза обстойното му оглеждане и повдигна гордо брадичката си. Страстният й чар беше трудно устоим. Той лениво се загледа в движението на бюста й, докато тя се опитваше да обуздае яростта си. Дантон усети как тялото му става напрегнато и топло. За момент не се бе усъмнил, че някой от хората му може да пожелае да я изнасили. На него лично на два пъти му бяха минали подобни мисли през главата. Не беше човек на насилието, което не означаваше, че не я желае. Дори не се заблуждаваше в противното. Вместо да си признае направо, той го направи по заобиколен начин.

— Точно преди да чуя, че викаш, бях се замислил за теб. Знам, че трябва да те оставя да правиш каквото си намислила. И все пак, скъпа, ако не можеш да се справиш с един лемур, който е толкова малък, много се съмнявам, че ще се справиш с животните на Таматав.

— Как се оправям с трудностите не би трябвало да те засяга.

— Долу, Докоб!

Лемурът се плъзна по ръката му и тупна по корем на земята.

— Боя се, че грешиш, Катрин. Това, което става на Острова на изгубените души… — Той отблъсна маймуната, която го буташе по коляното. — Пус-пус, стой мирно… ме засяга пряко. Аз съм законът тук. — Дантон се наведе и освободи единия си ботуш. — Разана, иди при приятелите си. Стой там!

Трите лемура седнаха на дупетата си с вдигнати във въздуха опашки и с ръце, повдигнати молитвено напред.

Дантон запази равновесие на един крак и изу левия си крак от ботуша.

Катрин го погледна недоверчиво и наведе глава.

— Какво правиш? — попита тя.

Той отиде до най-близкото кокосово дърво. Здраво се захвана с ръце и крака и бързо се покатери по зеленото стъбло.

— Ще се освободя от нещо много досадно — провикна се той отгоре.

— Аз ли съм причината за твоята досада? — извика му тя.

— Исусе Христе, жено, ти бликаш от сарказъм тази вечер. Какво яде за вечеря? Може би незабелязано си глътнала страниците на Молиер?

Той я погледна. Тя също бе вперила поглед в него. Удължаваше мига и го възпираше да продължи към целта си. Той усещаше, че и двамата са еднакво объркани. Ако съдеше по начина, по който го наблюдаваше, вероятно бяха и еднакво впечатлени един от друг. Възможно ли бе да вижда нещо хубаво в него?

Той бързо отхвърли тази идея. Дявол знае колко опасно можеше да бъде едно обвързване и за двамата. Тя не би останала с него и миг след като я пуснеше.

Дантон се отърси от погледа й и се покачи до върха на дървото, откъдето откъсна един голям кокосов орех. Почти се изсмя на глас. В него не бе останало нищо човешко. За миг си бе въобразил, че в сърцето му все още има искрица доброта, но явно огънят бе угаснал отдавна. Той замахна с ножа си и отсече цял клон кокосови орехи от дървото. Те паднаха на пясъка — едно-две-три — с приглушено тупване.

Пус-пус, Разана и Докоб се нахвърлиха на плодовете с наслаждение. Опашките им бясно се въртяха.

Дантон прибра оръжието си и слезе с лекота. Като стигна до средата, скочи като лемурите си и се приземи точно пред Катрин. Тя отскочи назад.

Загледа се замислено и продължително в него. Дългото й мълчание го караше да мисли, че иска да му каже нещо, но не смее. Това бе доста странно, защото тя обикновено казваше това, което й е в главата.

Той повдигна веждата си нагоре. Безмълвно я подканяше да говори. Бе доста спокоен, можеше да издържи словесната й атака.

Тя прие намека му и започна:

— Имаш афинитет към високите места, нали, Кристобал?

Въпросът й му прозвуча абсурдно и това доста го обърка.

Очакваше от нея да се бори за свободата си, да го нарича прасе или по-лошо. Вместо това, преценката й за неговата същност му се стори плоско наблюдение.

Дантон се наведе към нея. Изпитваше неимоверно удоволствие да наблюдава как очите й предпазливо се разширяват. От толкова близо той наистина усети, че тя мирише на цветя, но не можеше да назове точно на какви.

— Как стигна до това заключение? — попита той след кратко мълчание.

Зъбите й бяха наредени като маниста. Тя прехапа долната си устна.

— Обичаш да си все на върха на света. Имаш склонността да стоиш все нависоко — било то на върха на мачтата на кораба си или на това кокосово дърво. — Преглътна и продължи: — Като те гледам, си мисля, че би трябвало да бъдеш по-внимателен.

Дантон едва сега забеляза драскотините по кожата на ръцете си.

— Това, скъпа, е резултат от бързото ми тичане, за да те спася от тези диви същества. — Той опипа тънките като от бръснач резки по бузите и челюстите си. — Счупих една много ценна кобалтова чаша, когато чух, че викаш.

— Не можеш да ме виниш за това — каза тя. — А ти пак не отговори на въпроса ми.

— На смешния ти въпрос за височините ли?

Тя кимна.

— Причината, поради която се изкачих на кокосовото дърво, е пределно ясна — за да нахраня лемурите си. — Отговорът му й се струваше толкова смешен, че беше излишно дори да се замисля за него. — А причината да се катеря по мачтите на кораба си е да мога да наблюдавам за неприятели. Бих предпочел аз да ги потопя, отколкото те да го направят. Така че стоенето ми там си има своите предимства. Има ли друго, което би искала да знаеш, скъпа?

— Да.

Бързината, с която му отговори, накара Дантон веднага да съжали за предложението си. Не искаше да чува забележките й относно неговите навици.

Катрин започна без никакви задръжки:

— Защо леглото ти в каютата на кораба е на обратно? Защо си нарекъл острова си с толкова тъжно име? Как са се срещнали родителите ти? И кой е този турчин, когото така жадуваш да убиеш?

Едно мускулче в ъгъла на устата му потрепна. Той се намръщи. Не искаше да й покаже, че въпросите й го засягат по доста неприятен начин. Всичко беше наред, докато не спомена Сади. Той прикри раздразнението си и се съсредоточи върху разправията, която щеше да има с Рейниаро за това, че си отваря толкова много устата.

— Това ли е всичко, което желаеш да знаеш? — спокойно попита той.

— Засега да.

— Леглото ми сочи към морето, за да ми напомня, че това е моят дом. Острова си нарекох така заради мъжете, които умряха тук. Баща ми е бил капитан в Испанската кралска флота и срещнал майка ми в Марсилия. Починал при катастрофа, когато съм бил на десет години. Майка ми умря от естествена смърт, но в много ранна възраст. Що се отнася до турчина, той ми отне нещо много ценно и възнамерявам да го накарам да страда заради това. — Той постави ръце на хълбоците си. — Това е всичко, което ще чуеш от мен по този въпрос.

Изражението й стана по-меко.

— Не мислех, че ще ми отговориш — призна си тя.

— Мога да бъда много мил, скъпа. Губя контрол само когато има сериозна причина. И досега, Катрин, винаги когато съм избухвал, то е било, защото ти си ме предизвиквала. Вечно спориш, упорстваш и ми противоречиш. Какъв човек беше този Льоклерк, че не можа да те укроти?

Тя потрепери. Очите й изразяваха болката, която й причиняваше. Той се прокле за прибързаността си, когато тя наведе смирено очи надолу. Ръцете й отново бяха облегнати на кръста.

— Ето че сега се превърна в човека, когото предполагах, че си — безсърдечен и жесток — каза тя.

Дантон чувстваше негодника в себе си. Бе започнал да се заяжда с нея, когато тя не го бе предизвикала по никакъв начин. Не я искаше укротена или опитомена. Харесваше буйния й характер. Това го привличаше и плашеше в същото време. Тя беше почти като него. Бе първата жена след Елена, за която искаше да знае нещо повече от името й и как би изглеждала, легнала под него. У Катрин имаше нещо повече от това. Тя можеше да му даде повече от физическо удоволствие. Точно сега не можеше да се справи с подобна връзка.

Дантон опита да се извини — формалност, която не му се удаваше лесно:

— Катрин…

— Не. Ти вече ми отговори. Бог знае, че и ти ще получиш заслуженото си.

Тя смело го погледна в очите. Изправи гордо и непреклонно рамене.

— Съпругът ми бе крадец, Кристобал. Беше точно такъв, какъвто си и ти. Крадеше от местното население в Африка и Индия и продаваше свещените им съкровища на черния пазар. Възползваше се от наивността им, като крадеше ценности. Нагледала съм се на достатъчно алчност за цял живот. Не желая да ставам свидетелка и на твоята.

Челюстта му нервно се стегна. Не беше толкова неуязвим, колкото си представяше, че е.

— Грешиш. Аз не съм алчен — защити се той.

— Кристобал, цветът на знамето ти е достатъчно показателен.

— В мен има нещо повече от едно знаме.

Изведнъж му се прииска да докаже на себе си, на Катрин, че не е загубил всичко добро. Все още беше човечен. Чувстваше, тъгуваше, имаше желание да обича, ако си го позволеше.

— Мога да бъда много нежен, скъпа — прошепна той. — Нека ти покажа.

Прокара пръстите си около кръста й и я придърпа към себе си. Ръцете му се преплетоха в разпуснатата й коса. Той стисна лъскавите къдрици между пръстите си. Те бяха меки като кадифе.

Дори в тъмнината забеляза, че бузите й се изчервиха от паника.

— Какво правиш?

Той приближи лицето си по-близо до нейното и тихо прошепна:

— Ще те целуна.