Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (11)

Единадесета глава

— Ако бях мъртъв, пламъци щяха да лижат петите ми.

Дантон изрита едната си обувка, после другата и те отскочиха от гладкия ствол на близката палма. Помисли за миг да свали панталоните си и да разкъса противните чорапи, които стягаха прасците му. Видя, че Катрин го гледа слисано и се олюлява, сякаш е пияна.

— Ти си… жив?

— Казах ти, че ще се върна, скъпа.

Дантон слезе от издатината и тръгна към Катрин. Тя стоеше неподвижно, сякаш краката й се бяха сраснали със земята. От тялото й се излъчваше чистота. Тънката материя на роклята се спускаше по гърдите й и ги очертаваше. Корсетът й, който достигаше до шията, сега беше разхлабен. Прасковената й кожа, тъй бледа в тъмната нощ, го примамваше. Косите й с цвят на зряла пшеница се спускаха мокри и разбъркани.

Когато той се приближи, Катрин отстъпи назад, сякаш не вярваше, че е жив. А Дантон можеше да се закълне в това, тъй като усещаше досадната болка от заздравяващата си рана и бързото биене на сърцето си, когато видя смелия й полет, накарал дъха му да секне. Бе летяла във въздуха като ангел.

— Когато ми каза, че ще се върнеш, не ти повярвах.

— Може би сега вече ще ми имаш доверие.

Пълните устни на Катрин се разтвориха. На тях падна капка, но тя бързо я облиза.

— Исках да ти вярвам, но когато не се върна, си помислих… И въпреки това се надявах… О, господи!

Протегна разтрепераната си длан и я сложи върху ръката му, сякаш да провери дали е истински.

— Аз съм тук, Катрин.

Не можа да прикрие трептенето в гласа си. През изминалите няколко седмици не беше мислил за нищо друго, освен за нея, за усмивката, непоколебимата й решителност, нейната смелост и ум.

— Наистина си тук.

Катрин притвори очи и повдигна брадичка. Дантон си помисли, че ще припадне, но после разбра: молеше се. Розовите й устни се движеха безмълвно. Тя се изпъна назад с облекчение и шията й се удължи. В позата й имаше изящна чувственост. Наклони се към него и плъзна хладни пръсти по обшития му с коприна жакет, като погали гърдите му през тънката материя на ризата. Ръцете й бавно и нежно го галеха.

След това го притегли към себе си, скъсявайки разстоянието между тях, като го прегърна през кръста и положи буза върху водопада от дантели, който се спускаше по гърдите му.

В стомаха на Дантон плъзна внезапно и диво усещане. Знаеше, че тя не прави това, с цел да го съблазни, но не можа да потисне горещия прилив в слабините си. Материята на роклята й беше хлъзгава под пръстите му и той придвижи ръцете си надолу към хълбоците й, като я притисна към себе си.

Катрин вдигна глава и известно време го гледа мълчаливо. По челото, скулите и носа й имаше капчици, сребърни маниста украсяваха дългите й ресници. Той обхвана лицето й с две ръце, погали го с пръсти и целуна нежните й устни. Бяха като топло кадифе, а вкусът им — като скъп коняк: упойваща и силна смес, която можеше да притъпи сетивата му и да го изолира от света. Вплете пръсти в тежките й коси, притисна устни до нейните и започна да я целува още по-страстно.

Ръцете й бяха на раменете му и го притискаха силно, докато сърцата им забиха в общ ритъм. Той я целуваше, сякаш искаше да я изпие. Ненаситните му милувки се смесваха с нейните въздишки. Дантон захапа леко долната й устна, наслаждавайки се на пълнотата й, а после потърка език в заоблената извивка.

Западаха тежки капки дъжд и сякаш ги обвиха в топъл воал. Ръцете му се отдръпнаха от лицето й и проследиха грациозните очертания на шията й. Разтърси го трепет, какъвто не беше изпитвал никога досега. Бе улучен право в сърцето. Не можеше да обуздае порива си, не можеше да го потуши с мисълта, че това, което правят, ще причини неприятности и на двамата.

— Дантон… — Устните на Катрин почти докосваха неговите, когато произнесе името му. — Мислех, че съм те убила.

— Но ето ме пак тук, прекрасна моя. — Той продължи да целува ъгълчетата на устните й и да преоткрива сладостта им. — Как можа да си помислиш това?

Ръцете й се сключиха около врата му. Пръстите й се заплетоха в косата му. Докато го галеше, вълнението му се усили. Чувстваше се желан.

— Защото заради мен отиде в Занзибар — каза тя с неравен и изпълнен с болка глас.

Той обсипа с целувки бузата и захапа лекичко ухото й. Тя потрепери.

— Навсякъде бих могъл да срещна Сади.

— Но…

Дантон постави пръст на устните й. Не искаше да говори за турчина. Мислите му бяха устремени само към нея — към това, че я държеше в прегръдката си, към меките извивки на гърдите й, притиснати в силното му тяло.

Тя целуна шията и наболата му брада. Ръцете й обхванаха крайчеца на челюстта му и палците й се допряха до устните му.

Дантон знаеше, че ако продължава да го докосва, да го гали и възбужда, той ще изгуби контрол. Ще забрави решението си и ще я люби тук, на брега, а дъждът ще им послужи за чаршаф, пясъкът — за легло. Тя нямаше да го спре, но после щеше да съжалява. Тази интимност нямаше да промени нищо между тях, а само щеше да прибави повече напрежение към неизбежната им раздяла.

Тя сигурно все още искаше да го напусне. И може би той щеше да я остави да си отиде.

Катрин докосна устните си до неговите и го притегли към себе си. Дъхът спря в гърлото му. Толкова много я желаеше, че можеше да си я представи съвсем ясно гола и притисната до него, с блеснали от страст очи.

Катрин го целуна, като поднови изкусния танц, започнат от него. Въпреки силното желание, което беше стегнало стомаха му, той не можеше да продължи. Припомни си отново кои са и какъв щеше да бъде животът им, когато тя си заминеше за Франция. Въпреки че е била омъжена и има дете, у нея имаше някаква невинност. Подозираше, че не се е отдавала на никой друг, освен на съпруга си. Дантон не можеше да поеме риска тя да зачене негово дете. Преди това неведнъж бе имал контакти с жени от острова, но те знаеха как да се предпазват, прекъсваха бременността със силни билки и церове. Въпреки вярата си в древните средства, не му се искаше да я излага на риск.

Дантон задържа ръцете й зад гърба й, като преплете пръсти с нейните и погали дланите й. След като усети вкуса на устните й върху своите, пусна я и се отдръпна. Гледката на подпухналите й от целувки устни веднага го накара да съжали.

— Трябва да се скрием някъде на сухо — предложи той с глас, в който липсваше всякакъв ентусиазъм. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да се закълне, че чува ехото му в ушите си.

— Какво се случи? Къде беше?

Лицето й беше обсипано с капки. Той не можеше да разбере дали плаче или не. Това, че може би плачеше за него, го накара да се чувства желан, чакан… обичан.

— В Занзибар.

— През цялото време?

— Възстановявах се от рана от нож.

Споменът за идеално наточеното острие, което се беше врязало в тялото му точно под ребрата, изплува над тъпата болка от мястото, където кожата беше зашита от Антонио.

На лицето й се изписа страх. Погледна към измачканата червена кърпа, завързана около челото му.

— Още ли те боли главата?

— Не бях намушкан в главата — почти се засмя Дантон. Сякаш наистина мозъкът му беше прободен. Съзнанието му, обикновено трезво и ясно, сега бе съсредоточено само върху нея — нещо, което не можеше нито да контролира, нито да промени.

— А тази кърпа?

— Косата ми е пораснала твърде много, прибрах я, за да не ми влиза в очите. — Дантон повдигна ризата си и каза: — Ножът се заби отстрани. Тук. — И посочи малкия белег над колана си.

— О! — възкликна тъжно тя.

Не беше подготвен за нежното докосване на пръстите й. Отдръпна се, за да не го достигне и възпламени точно когато бе започнал да се успокоява.

— Кой те прободе, Сади ли?

Дантон не искаше да говори за това, но знаеше, че тя няма да се примири, докато не й каже истината. Никак не му се искаше да признава, че е убил човек, но тя трябваше да знае.

— Хайде да се скрием на сухо. — Хвана я за ръката и я поведе нагоре по насипа. — Къде е дъщеря ти?

— В къщата, с Джеймс.

Докато се възстановяваше, Дантон често си беше мислил за това малко кречетало. Дори през дългите дни му се бе искало да е с него и да му бръщолеви до втръсване. Никога преди не бе мислил, че детето може да му липсва.

Облаците изтъняха и се разпръснаха, луната освети пътя към къщата. Дъждът се превърна в ръмене, но затишието сигурно щеше да бъде временно. Дантон бе започнал да разбира, че мусоните са непредсказуеми.

— И уби ли турчина?

— Не знам. — Наистина не знаеше. — Може би.

Отново в главата му изплуваха спомените от „Хамаза“ и сблъсъкът със Сади.

— Стрелях в него, но като че ли мозъкът ми не работеше. Не знам дали съм се прицелил добре.

— О, Дантон, нима всичките ти усилия са били напразни?

Усети съчувствие в гласа й. Но нямаше защо да го съжалява. Ако Сади оживееше, а той вероятно щеше, трябваше да забележи липсата на нещо особено важно — молескиновата торбичка и съдържанието й. Никой не знаеше, че тя е у Дантон, даже Антонио и Едуардо. По време на схватката, когато беше завлякъл малката кожена торбичка, без да се замисли, от врата му, Сади не беше усетил. Но вече вероятно бе забелязал изчезването й.

— Не ме съжалявай, скъпа. Не ме интересува, че бях прободен. Отмъстих по свой собствен начин.

Но лъжеше. Сега наистина никога нямаше да бъде свободен, след като притежаваше молескиновата торбичка и възможностите, които тя предлагаше.

— Срещнах се с него и му припомних кой съм и какво ми е сторил.

Катрин забави крачка. Дори и както беше мокра от дъжда, Дантон никога не беше виждал по-красива жена.

— Какво ти е направил той, Дантон? Какво толкова може да ти е сторил, че да искаш да го убиеш?

— Сега не му е времето да ти разказвам, историята на моя живот би продължила през цялата нощ, чак до изгрев слънце. — Докосна я по бузата и проследи нежните очертания на брадичката й. — Но ще ти я разкажа, Катрин. Никога не съм мислил, че ще искам да говоря за това, което ми се случи преди четири години, но наистина искам. Само че не тази нощ.

Катрин не настоя.

— Едуардо и Антонио добре ли са? — попита тя, като продължи да крачи. — С теб ли са?

— Да.

Двамата мъже бяха избили придружителите на Сади, а след това бяха спасили живота на Дантон, измъквайки го от хана. Той смътно си спомняше, че ядосаните посетители бяха започнали да крещят и да хвърлят столове.

— Преследваха ли те?

— Сади не тръгна след нас, тъй като хората му бяха избити. Напуснахме „Хамаза“ и отидохме при Бедр.

Тя си пое дълбоко дъх от изненада и това го накара да се усмихне въпреки всичко.

— Но ти каза, че той може и да те убие заради мен!

— Не и когато му предложих Антонио и Едуардо да му служат, докато се възстановя. — Дантон се считаше за късметлия, защото обещанието на арабина беше дошло тъкмо навреме. Обръщайки се назад, той се усмихна, като си спомни за Бедр, който сам се нуждаеше от закрила на султана. — Бедр получи бележка от местен търговец, докато бяхме още в двора му.

— Спомням си.

— Беше в затруднено положение. — Нямаше нужда да споменава, че въпросният търговец е снабдявал Бедр с хашиш. — Един от снабдителите на Бедр го заплашил, че ще му изпържи черния дроб, ако не му изплати дълга си. Султанът дал парите, но не и преди Бедр да заложи къщата си. Бедр беше изплашен до смърт и прие тази сигурност с отворени обятия.

— Бедр ли ти помогна да отплаваш за дома?

Дантон изсумтя:

— Не, заминахме с Хенри Грийнспот, един приятел…

— … пират — довърши тя без капка враждебност.

Това признание го развесели:

— Хенри е жизнерадостен пияница, когато поиска. Той ми услужи…

— … с дрехи. — Ъгълчетата на устата й се извиха в иронична усмивка.

— Моите бяха съсипани. Тези — той се огледа — несъмнено са принадлежали на някой надут благородник, погребан най-малко преди сто години.

— Доста са неподходящи за теб.

Той трепна. Не беше суетен, но се почувства глупаво, че Катрин го беше видяла, облечен в идиотските дрехи.

— Можеш ли да се довериш на този твой приятел? Хенри няма ли да издаде къде живееш?

— Хенри знае какво значи моето предупреждение. — Дантон отмести палмово клонче и пропусна Катрин пред себе си. — Няма да се разприказва.

Бяха стигнали до покритата със слама къщичка, от прозорците, на която се процеждаше светлина. Катрин сключи ръце.

— Искаш ли да видиш Мадлен?

— Не.

Не искаше да се появява пред момиченцето. Твърде многото нови открития го тормозеха. Беше си мислил, че е имунизиран срещу чара й, но по време на възстановяването си се беше убедил в противното. Тъй като островът му беше достатъчно малък, сигурно щеше да я види съвсем скоро. Опита се да измисли някакво оправдание:

— Още не съм си ходил вкъщи. Само поговорих с Рейниаро и няколко души от екипажа. Имам нужда от сън, скъпа.

— Разбира се.

Между тях увисна напрегнато мълчание. Катрин прехапа долната си устна и той видя неохотата й.

— Какво има, Катрин?

Тя си пое въздух.

— Относно заминаването ми за Париж…

Приготви се да изслуша молбата, която знаеше, че ще чуе рано или късно. Тя желаеше свободата си твърде силно, за да се откажа.

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако нямаш нищо против — рече бързо тя, — с Мадлен да изчакаме да свършат мусоните до март на Острова на изгубените души. Стига ми едно корабокрушение. Ще се чувствам в безопасност, докато пътувам, ако знам, че не ни дебне буря всеки момент. — Сплете пръстите си. — Няма да ти бъдем в тежест. Ще направя всичко възможно Мадлен да не ти се пречка.

Нищо не би могло да го изненада повече от това нейно отлагане.

— Кога стигна до това решение?

— Всъщност в онзи ден на брега, когато…

— Когато запали огъня?

Тя кимна, като погледна към пръстите си, а после и към него.

— Щях да го оставя да гори, Дантон, но разбрах, че не мога да нараня по този начин теб и екипажа ти. Затова изгасих пламъците или поне така си мислех. Наистина не беше нарочно, но…

— Какво? — повдигна той загрижено вежди.

— Открих… Открих, че Мадлен си играе с пистолет в къщата на готвача. Вдигнала една плочка от пода и намерила сандък с оръжие.

— За бога, Катрин, трябваше да ми кажеш!

— Да.

— Какво направи с оръжието?

— Вдигнах го достатъчно високо, за да не може да го стигне.

Той се ядоса на своята несъобразителност:

— Ще трябва да те преместя в моята къща.

— Не е необходимо — отвърна бързо тя. — Няма вече нищо опасно, което Мадлен да открие. Проверих.

— Изглежда, дължа ти извинение за неподходящото жилище.

— Но ти не си имал време да се подготвиш за моето пристигане, нито пък си искал жена с дете тук. Сега вече разбирам, че не ме наказваш, като ме държиш на острова, а просто правиш това, което е най-добро за мен и Мадлен. — Тя въздъхна. — Не знаеш колко трудно ми беше да призная това.

— Мисля, че знам.

— Все още искам да заведа Мадлен в Париж. Просто няма да те притеснявам с пътуването, докато не се смени сезонът.

Дантон беше доволен от развитието на нещата. Ако не беше този спор между тях, животът щеше да бъде прекрасен. Той се усмихна, като си помисли за дните, които ги очакваха:

— Можеш да останеш колкото искаш, Катрин.

 

 

По главата на Катрин като виолетов дъжд се посипаха жаракандови цветчета. Седеше на обрулената от ветровете пейка под пищното дърво и режеше лимони за пунша. Миризмата на цитрус се смесваше с аромата на амарилиса, който се носеше край гъстите храсти, обграждащи къщата на Дантон.

— Мамо, аз организирам парти!

Мадлен си играеше с куклата до избуялите кафеени храсти. Късаше лъскавите листа и ги използваше за чинийки, а после поставяше на всяко от тях по едно от подобните на череши зърна.

— Все едно че това са сладки бисквити. Всеки може да си вземе по една, а Нанет носи новата си рокля, която ти й уши за рождения ми ден.

Катрин се усмихна и изтри сока от ръцете си. Въображението на дъщеря й беше станало единственото й развлечение. За щастие Мадлен можеше да измисли и сътвори почти всичко от най-простички неща.

Мадлен понесе Нанет към туфата от листа. При движението на ръцете й покритата с цветя памучна рокля на куклата се залюля. На Катрин й се искаше да има плат, за да ушие рокля и за Мадлен, но нямаше. Роклята на Нанет направи от стара дреха, толкова кърпена, че повече по нея не можеше да се направи нито бод. На места материята бе тъй изтъняла, че можеше да се скъса от леко дръпване.

— Мога ли да поканя господин пират на моето парти?

— Не — отговори веднага Катрин.

— Защо? Та аз не съм го виждала цяла година!

Катрин едва сдържа усмивката си. Мадлен все още не можеше да схване разликата между седмица, месец и година. За детето те означаваха едно и също нещо — вечност.

— Защото господин Кристобал се е върнал едва вчера и сега е зает с други неща.

— Няма с кого да си играя — оплака се Мадлен.

— Доколкото виждам, в ръцете си държиш Нанет.

Мадлен сви устни и изпуфтя:

— Тя не може да говори и е грозна!

— Мадлен! — смъмри я Катрин. — Мислех, че обичаш Нанет!

— Обичам я, но тя има нужда от коса. Виж! — Мадлен бутна куклата към Катрин. — Виж, мамо! Косата й капе!

Катрин огледа куклата. Когато беше нова, черната й коса беше фризирана на стилни букли, по три от всяка страна на лицето. Но дългите масури, пришити към главата й, се бяха разпилели из два континента. Сега бяха останали няколко кичура, а на детето му беше трудно да възприеме грозните плешиви петна.

— Да, наистина има нужда от нова коса. Ще ме оставиш ли да помисля малко, захарчето ми?

— Колко време ще ти трябва?

Подновявайки заниманието си, Катрин отговори:

— Ще поумувам, докато правя пунша.

Мадлен помълча малко, а после се намръщи:

— Не мога да чакам цял ден!

Катрин се засмя. Мадлен остана обезкуражена само няколко секунди, след което лицето й грейна.

— Мамо, имам една идея!

Преди Катрин да успее да попита за какво става дума, Мадлен влезе в къщичката на готвача и след малко се върна с шивашките ножици.

— Ще отрежа малко от косматите неща по кокосовите орехи и можем да ги сложим на главата на Нанет — заяви тя гордо.

Катрин вдигна скептично вежди и се опита да отговори, без да обезсърчава детето:

— Не мисля, че ще стане.

— Разбира се, че ще стане — настоя Мадлен. Упоритостта на малката я изненада. Може би трябваше да остави Мадлен сама да си поправи куклата. Щеше да зашие нишките на главата на Нанет, колкото и глупаво да изглеждаше това.

— Добре, Мадлен, но внимавай с ножиците — предупреди я тя загрижено. Вече бе започнала да учи дъщеря си на някои основни правила на шиенето и Мадлен знаеше колко предпазлива трябва да бъде. Пък и не се страхуваше, че детето може да се нарани — остриетата бяха твърде тъпи. — Въпреки че знаеш как да ги използваш, не забравяй върховете. Дръж ги така, както мама ти показа.

Мадлен насочи краищата надолу:

— Така ли?

— Да. И не се отдалечавай толкова, че да не мога да те извикам.

— Добре, мамо.

Тя закрачи бавно, като внимаваше върховете на ножиците да са насочени надолу. След около десет метра се спря пред пиперово растение, натежало от зърна, и отряза няколко.

Катрин поднови работата си. Приключението за събиране на коса се беше превърнало в урок по използване на ножици.

Ленивият следобед бе озвучен от жуженето на пчелите. Всичко миришеше на свежо от дъжда предишната нощ. На сутринта земята беше изсъхнала от горещото слънце и жаракандовите дървета изпускаха тежък аромат. Катрин беше станала рано и бе отишла до лимоновата горичка да набере плодове. Беше решила да направи пунш за целия екипаж и се надяваше да приемат предложението й за примирие, тъй като Дантон си беше пристигнал. Не трябваше да забравя да занесе и една кана на Едуардо и Антонио. Обеща си вече да не бъде толкова подозрителна към страшните на вид испанци. Може и да бяха високи като жирафи и да притежаваха мускули, с които би се гордял всеки лъв, но се бяха грижили за Дантон в Занзибар. Тяхната вярност беше спечелила уважението й.

Тръпчива струйка лимонов сок я опръска, докато разрязваше следващия плод. Трябваше да помоли Танала за дъска за рязане, но след като веднъж бе започнала, не й се искаше да напуска приятния припек. Почуди се дали Дантон ще я посети този ден. Не можеше да бъде сигурна. Той си имаше друга работа. Целувките й предишната нощ бяха чудесен начин да му каже „добре дошъл“, но усещаше, че и за двамата неговото завръщане беше нещо повече от облекчение. Бяха споделили някаква физическа интимност и тя изпита известно съжаление, когато той каза, че трябва да си върви. Присъствието му я бе накарало да разбере колко много й беше липсвал. Липсваше й прегръдката, компанията, приятелството му. Не беше имала приятел, освен Хади, но той се отнасяше с нея сдържано и с уважение. Не можеше да приказва с него по много въпроси, а и никога не беше го целувала. Фактът, че отношенията й с Дантон Кристобал неусетно се бяха превърнали в приятелство, я изненада. Никога преди не си бе помисляла, че може да смята присъствието на пират около себе си за приятно. Нито пък, че ще очаква появяването му с нетърпение.

Последният лимон беше обелен и Катрин изплакна лепкавите си пръсти в купата с вода.

— Мадлен? — извика тя разсеяно. Докато чакаше обичайния отговор, не вдигна поглед. След малко махна кърпата от скута си и я остави настрани. — Мадлен?

Никакъв отговор.

Катрин се изправи и огледа бързо ниските храсти, за да зърне кестенявата главица на Мадлен. Не я намери нито пред къщата, нито в градината. Розовата й памучна рокличка или златистата кожа на голите й ръчички не се мяркаха никъде.

— Мадлен? — В гласа й вече имаше нотки на нетърпение. — Ела тук!

Мадлен не се появи.

Катрин опита да запази спокойствие. Нямаше причини за паника. Мадлен несъмнено бе отишла по-надалеч, увлечена в рязането. Вероятно бе здрава и читава и в момента опустошаваше някой храст. Но въпреки това, когато откриеше заблудилото се дете, щеше хубаво да му се скара.

 

 

Дантон не спеше, но и не беше напълно буден. Беше се преместил тук, където можеше да чува кукането на кукувиците, които се обаждаха от върховете на палисандровите дървета, и да се припича на слънцето. Откритата веранда на спалнята му изглеждаше твърде примамлива, за да й устои. Изтегнат на хамака, той постави ръка на челото си и провеси единия си крак, като се люлееше бавно. Въжетата, завързани на клоните, заскърцаха. Тази приспивна песен го унасяше още повече. Кога ли се беше излежавал така посред бял ден? Реши, че раната му сигурно предизвиква летаргия. Дантон се усмихна лениво като през мъгла. Дори му идваше да се разсмее от тази мисъл. Беше по-здрав от всякога. Не, леността му идваше от дълбоко вкоренилото се чувство на спокойствие.

Беше решил да се откаже от пиратството.

Не че можеше някога да се върне към предишния си живот. С това беше свършено след смъртта на жена му и сина му. Никога вече не можеше да стъпи на испанска земя, освен ако отидеше, за да възвърне доброто си име. Надяваше се да направи точно това с картата на съкровището и шестнадесеткаратовия диамант, които бяха в торбичката на Сади. Въпреки че Дантон никога не беше търсил скъпоценните камъни, които Сади му бе отнел, не беше и чувал да са се появявали на пазарите в чужбина. Тъй като скъпоценностите представляваха рядка колекция, Дантон предполагаше, че турчинът щеше да ги продава един по един, за да спечели богатството, заради загубата, на което бившият испански благородник бе страдал толкова много. Но съдейки по картата, Сади явно ги беше заровил, а оригиналния диамант бе оставил като спомен от кралското съкровище. Ако успееше да ги намери, Дантон можеше да ги върне на крал Филип и да помоли за прошка. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да открие точно на кой остров са заровени. Дявол да го вземе, това не изглеждаше чак толкова лесно! Щеше да му отнеме месеци, а може би и години, докато открие по картата точното им местонахождение, а дори и тогава нямаше да има никаква гаранция, че е на прав път.

Но ако намереше диамантите и ги върнеше, щеше да сложи край на това пътешествие, което го бе превърнало в несретник. Не биваше да се рови в миналото. Не можеше нито да върне сина си, нито отново да люби жена си. Трябваше да продължи да живее.

Дантон въздъхна и почувства как мускулите му се отпускат. Слънчевата топлина го обливаше. Неспособен да се бори с апатията, той остави мислите си да отплуват към мъглата.

Не беше сигурен колко време е спал, когато почувства леко подръпване по главата и нечие присъствие. Отваряйки бързо клепачи, погледът му срещна чифт изплашени сини очи. Разширените зеници бяха като топчета за игра — кръгли и стъклени. Мадлен го гледаше виновно.

Той неволно изруга.

— Не ме убивай, господин пират! — прошепна тя. — Не беше нарочно!

Брадичката й беше на ръба на хамака и тя бързо се дръпна назад.

— Какво? — изръмжа той, като се опитваше да се отърси от съня.

— Не казвай на мама, моля те!

От тона й ставаше ясно, че беше направила някоя беля.

— Мадлен, какво си направила?

Тя стисна устни, сякаш бяха приближили към лицето й лъжица с лекарство, и му подаде ножиците. Той се намръщи.

— Майка ти не ти позволява да ги пипаш, нали?

Детето поклати глава:

— Мога да ги вземам, но не бива да се наранявам и да пипам непозволени неща.

— Нарани ли се?

Тя пак поклати глава и той започна да схваща ситуацията.

— Отрязала си нещо забранено?

— А-ха.

Седна и повдигна вежди. Не беше сигурен, че иска да знае за какво става дума. Наистина ли бе мислил, че му липсва това малко кречетало?

— И какво отряза, Мадлен?

Момиченцето протегна ръката си, в която имаше кичур коса. Черен и дълъг. Неговата коса.

Ръцете го засърбяха и той не можа да се стърпи да не прехапе устни. Спокойствие! Трябваше да се успокои. Беше просто едно дете, а децата не разбират, нали така?

— Много си непослушна, кукло — процеди през зъби той, като постави отрязаната коса на рамото си. Кичурът не искаше да стои там и се плъзна обратно в яката му.

— Няма да кажеш, нали? — погледна го Мадлен със смесица от надежда и тревога.

— Защо отряза косата ми?

Спокойният му тон я поокуражи.

— За Нанет. Ето я. — Мадлен се извърна и вдигна дрипавата кукла от пода до една саксия с орхидеи. — На някои места й липсва коса и изглежда грозна. Исках да отрежа косматите неща на един кокосов орех, но не можах, ножиците постоянно се изплъзваха. Когато опитах с друг орех, той беше твърд и зелен, а нямаше да успея да се кача, за да намеря някой по-хубав. Даже разтърсих дървото с кокосови орехи, но те не падаха. Така че, докато си играех, дойдох тук, защото мама ми каза, че си се върнал и исках да те поканя на моето парти, но тя не ми позволи. — Детето си пое дълбоко въздух и прибави със сериозен тон: — Радвам се, че се върна у дома и лошите хора не са те убили. Мислихме, че си мъртъв и мама много плака.

Катрин да плаче за него? Дантон се замисли.

— Когато те видях да правиш нани-нани на твоето люлеещо дърво и когато видях хубавата ти коса, исках да отрежа малко за Нанет, защото ще й отива. Виж! — Мадлен приближи куклата до главата му, за да докаже твърдението си. — Наистина й отива. Мога ли да си отрежа малко?

— Нали вече си отряза? — отвърна сухо той. Долната й устна започна да трепери и Дантон побърза да прибави: — Можеш да задържиш това, което вече си отрязала.

— Ще кажеш ли на мама?

Дантон прецени последствията за момиченцето, ако майка му разбереше. Знаеше много добре, че Катрин щеше да бъде безкомпромисна. Наказанието щеше да е справедливо, но дали щеше да изпълни целта си? Мадлен щеше да продължи да е палава. Просто й беше в характера да прави поразии. Защо да задушава изобретателността й? Колкото и да не му се искаше да признае, той донякъде харесваше нейната непредсказуемост.

— Не мисля, че трябва да тревожим майка ти с това. — Момиченцето се усмихна широко. — И без това имах нужда от подстригване.

Мадлен протегна ръчички и го прегърна.

— Много те обичам!

Дантон се вцепени. Обичта на Мадлен стопи напрежението му. Преди да се усети, вече беше сложил тромаво ръце върху тясното детско гръбче. Не му беше лесно да я потупва, без да влага сила. Не беше свикнал, беше минало много време, откакто за последен път бе държал дете в ръцете си.

— Наистина те обичам! Знам, че не си подъл. Ти си много мил!

— Хм — измърмори той. — По-добре остави куклата си при мен. Ще намеря някой, който да й зашие косата.

— О, благодаря ти! — Тя се отдръпна от него. — Сега можем да бъдем приятели завинаги и аз ще остана тук за постоянно и ти ще бъдеш моят татко!

Дантон се стресна, но прикри това, като високо се изкашля.

— Няма ли да бъде прекрасно, господин пират?

Той не можеше да пророни нито дума.

— Няма ли?

Настояваше за отговор, но той просто не можеше да събере сили. Затова само изръмжа, а детето го прие като положителен отговор.

По дяволите, току-що бе сключил опасен съюз, скрепен с непоколебимата вяра на едно импулсивно четиригодишно момиченце!

 

 

В късните часове на нощта, облечен в халат, Дантон седеше зад писалището си. Две високи свещи горяха ярко, като му осигуряваха достатъчно светлина, за да може да изучава картата на Сади. Беше изморен. Парчето хартия беше твърде малко, а на места мастилото се бе размило, неизвестно дали от влага или от мазнина. Несъмнено тази свиня беше оливала гърдите си с какво ли не. На хартията със смел замах бяха очертани контурите на остров, а острови имаше с хиляди. Бяха обозначени север, юг, изток и запад, което не му беше от голяма полза. В средата на острова бе нарисувано неравно кръгче, което можеше да означава цепнатина в земята или може би някакъв вулкан. С червено мастило беше начертана и река, както и кръстче в северозападния край на острова. Не много оригинално, но щеше да свърши работа.

Уморен от напрягане, Дантон протегна босите си крака и измъкна игла от моряшкия комплект, който беше извадил предварително. Наплюнчи пръст и вдяна няколко косъма от косата си. Преди да започне да шие, вдигна чашата си с мадейра и бавно отпи.

Със сигурна ръка, кърпила десетки скъсани платна, Дантон започна да пришива косата си към главата на Мадленината кукла. Не искаше да си задава въпроса защо се беше захванал с тази работа. Набързо реши, че не е имал време да я възложи на Танала, а когато намери дрипавата играчка в кошчето до писалището си, реши да я използва, за да се разсее. Можеше да размишлява за картата, докато шиеше. Освен това имаше нужда да се упражнява. Отдавна не беше шил нищо — още от пътуването му от Испания за Мадагаскар след затвора. Беше се хванал като моряк на няколко платноходни кораба и бе преживял дълги и трудни дни.

Пришиването само на няколко косъма от косата на меката платнена глава беше дълга и досадна работа. Дантон остави иглата и отново поднесе чашата към устните си. После поднови заниманието си. Ако продължаваше с това темпо, щеше да виси тук цяла нощ.

Докато шиеше, си помисли за Естебан. Беше ангажиран с живота на сина си само до известна степен. Плаването го принуждаваше да отсъства за дълго, но се смяташе за добър баща. Сега вече започваше да си задава въпроса дали наистина е било така. Налегнаха го съмнения. Всъщност никога не беше се грижил за сина си. Никога не беше поправял нещо, счупено от Естебан. С тези проблеми се занимаваха майка му и прислугата. Не беше празнувал рождените дни на сина си, просто се беше появявал и го беше държал в скута си, докато другите се грижеха за подробностите.

Сега, когато бе станал пират и бе видял другата страна на живота, бе разбрал, че старите аристократични порядки са егоистични. Трябвало е да взема повече участие в живота на сина си.

Някъде след полунощ, точно когато златният часовник удари, една мисъл просветна в главата на Дантон. Този единствен звън го порази с откритието, което направи: за отглеждането на едно дете се изисква нещо повече от постоянно присъствие.