Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (10)

Десета глава

Дантон бе изпратил Антонио и Едуардо да предупредят Рейниаро и екипажа. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Всички части на тялото му сякаш се възпламеняваха една след друга. Краката на Катрин не издържаха, но той нямаше милост. С всяка крачка вървеше все по-бързо и по-бързо.

Сади! Цялата му душа крещеше, докато крачеше по кривите улици на Занзибар.

— Бягай, Катрин!

Замаяна и задъхана от изтощение, тя се стремеше да го следва отблизо. Тънките й пръстчета се бяха вкопчили силно в неговите. Не протестираше, не се молеше за почивка, не плачеше, не го дърпаше назад. Краищата на роклята й се мятаха и се заплитаха между краката й. Заедно тичаха по пясъчните алеи, по павираните улички, по прашната земя. Издръжливостта й го учуди. Винаги я бе смятал за доста крехка физически, въпреки силния й характер. Сега разбра, че се е лъгал.

Претъпканият пазар отново се изправи пред очите им. Блъскаха се в хора, сергии, стоки. Дантон просто нямаше избор, ако искаше бързо да стигнат до пристанището.

Улиците бяха влажни от морския бриз. Катрин се подхлъзна и залитна. Дантон я хвана с една ръка през кръста и за момент спря погледа си върху очите й. Искаше да разбере дали е способна да продължи. Прах и влага покриваха клепачите й. По миглите й се бяха образували малки капчици. И все пак тя не се предаваше.

— Сади е турчинът — попита тя задъхано. — Нали?

Дантон безмълвно кимна.

— Бягай! — извика тя. — Бягай, преди… — Очите й се насълзиха. — … Мадлен…

Отново я хвана за ръката и я стисна силно.

Дантон бягаше, като се блъскаше в щайги, пълни с пъстри плодове. Разбираше безпокойството й. Същите мисли бяха му минали през ума и той искрено се надяваше екипажът му вече да е видял кораба на Сади. Ако започнеше битка на „Фурия“, преди той да стигне дотам, нямаше да може да се присъедини към хората си.

И към детето на Катрин Льоклерк.

Дантон бутна една кошница със стока по пътя си. Ругатни на разярени търговци се понесоха зад гърбовете им. Разсипаха се касетки със зелени круши. Крясъците зад тях се увеличаваха.

— Оттук!

Дантон вече виждаше трите високи мачти на „Фурия“. Пред тях се простираше плажната ивица. Беше мръсна, вонеше на боклуци и развалена храна. От стъпките им се вдигаха рояци мухи и насекоми, които образуваха черни облаци на фона на синьото небе.

Катрин запуши уста със свободната си ръка.

— Почти пристигнахме! — изкрещя Дантон.

Той залиташе по мекия пясък и се стремеше да избягва купчините мръсотия.

— Продължавай да бягаш! — добави той.

Порутеният пристан скърцаше под тежестта на Дантон, докато той премина по леко наклонената плоскост. Ниските токчета на Катрин тракаха по покритото със сол дърво. Малкото моряци и търговци, които се навъртаха наоколо, се оттеглиха от пътя му, когато Дантон извади пистолета от колана си и го насочи към изцъклилото се слънце.

Слепоочията му тупкаха от напрежение. Той се хвана здраво за талпата и издърпа Катрин след себе си на палубата на кораба си. Рейниаро ги пресрещна на мостика. Малайзиецът беше се подготвил за битката. Беше пъхнал една малка кама в пояса си, а през рамото си бе метнал презрамката на пушка. Останалата част от екипажа работеше усърдно по разчистването на палубата от нежелани препятствия. Шетаха, нервно сновяха и се заемаха удобни позиции.

Тъмната кожа на Рейниаро лъщеше от разгърдената му риза.

— Видяхме Сади в един турски хан надолу по кея. Ханът се казва Хамаза. Не е сам. Има още трима мъже с него. Как ще го пипнем, капитане?

Дантон напъха пищова си в бричовете и побутна Катрин към Рейниаро. Старши кормчията я прихвана леко за лакътя, докато Дантон даваше нарежданията си.

— Да се вдигнат горните рейки и платната! — заповяда той на Рейниаро.

Кафявите очи на малайзиеца критично се присвиха.

— Капитане?

Катрин беше превила кръст и отпуснала рамене. Чувстваше се ужасно отпаднала. Тя се наведе към Рейниаро, но не за опора. Погледна го право в очите. Бореше се, за да не се задуши от вълнение.

— Къде… къде е Мадлен?

— Долу с Джеймс — отвърна Рейниаро, без да се замисля. Сетне отново се втренчи в Дантон, сякаш не беше го разбрал добре. — Капитане? Заповедите?

— Вдигнете платната! Добре затворете люковете! — повтори Дантон.

Антонио и Едуардо се появиха в този момент от отвора, който водеше до склада.

— Излез от пристанището, Рейниаро. Карай „Фурия“ покрай брега и обратно в острова.

— Бягаме ли, капитане?

— Да, ще бягате. Искам да напуснете Занзибар.

Едуардо се спря до Дантон. В ръцете си държеше голям наръч мускети, хванати с дебела кожена каишка. Дантон ги взе и ги преметна на гърба си.

— Аз оставам — каза капитанът.

— Не! — възпротиви се Катрин и гордо изправи гръб. — Ако ние си отидем, и ти идваш с нас.

Фереджето й беше останало в дома на Бедр. Копринени кичури руса коса се бяха изплъзнали от плитката й и заграждаха лицето й. Изглеждаше дива, необуздана и решителна. Беше готова да се бие, само да й дадяха някакво оръжие. Дантон изпита странно възхищение от нея, някакво непреодолимо желание да я прегърне. Би й казал колко му се иска да остане с нея, но му предстоеше среща със Съдбата. Той съзнаваше, че тя няма да разбере цената на отмъщението. Нямаше да проумее какво означава да убиеш съзнателно и да знаеш, че ще бъдеш прокълнат за това, че си оцапал ръцете си с човешка кръв. Катрин бе прекалено възпитана, цивилизована и чувствителна, за да може да изпита някакво очарование от това, което той възнамеряваше всеки миг да направи.

Дантон срещна отчаяния й поглед. Без да обръща внимание на втренчените погледи на екипажа си, той я притегли към себе си и я целуна. Целувката беше толкова лека, толкова нежна, но жадувана и изгаряща. Тя притисна открехнатите си устни към неговите и последните му думи потънаха в устата й.

— Ще бъдеш в безопасност, скъпа. Погрижи се за дъщеря си. Тя има нужда от теб.

Той я освободи от прегръдката си и се обърна към приятеля си.

Едуардо му подаде няколко торбички барут и една кратуна, която Дантон хвърли върху останалите оръжия. Увери се, че има достатъчно куршуми. После обмисли какво точно му предстои да направи.

— Не можеш да останеш сам! — извика Катрин и го сграбчи за ръкава.

Той погледна първо вкопчената в ризата му ръка, после синьо-зелените й очи. Нейните сълзи го разстроиха. По-рано не вярваше, че е възможно да стане жертва на женската слабост. В този напрегнат миг можеше да забрави всичко, за което се беше клел, всичко, за което си беше обещал да отмъсти. Искаше му се да изтрие последните четири години от живота си и да се откаже от отмъщението си. Можеше да си замине от Занзибар, без Сади изобщо да е разбрал, че е бил тук. Животът му можеше да си продължи постарому. Той беше пират и същевременно мъж и това решение можеше да го унищожи.

Преди четири години той бе загубил достойнството си в Индийския океан. Днес щеше да си върне отново това достойнство само след като убие Юсеф Ахмед Сади Ахрам.

Трябваше да убие този човек, ако държеше на свободата си. Трябваше, ако искаше да започне отначало.

— Не мога да остана с теб.

Думите на Дантон предизвикаха нови сълзи по бузите на Катрин. Ако беше толкова безразличен, както винаги, щеше да изтрие сълзите от лицето й и да се чувства тъй, сякаш нищо не е сторил. Но не можеше да го направи… не и този път. Изпитваше нещо към нея. Обичаше я.

Той решително освободи пръстите й от ризата си и се помъчи да избегне втренчения й поглед.

— Едуардо и Антонио ще дойдат с мен.

Рейниаро пристъпи напред.

— Всеки от екипажа е готов да ви последва, капитане. Чакаме този ден от толкова време — каза той на Дантон.

— Нали някой трябва да управлява кораба — рече капитанът.

— А ти как ще се върнеш?

— Ще намеря някакъв начин.

— Капитане — измърмори Рейниаро с дрезгав глас, — не превръщайте това в лична война. Имате толкова мъже, които могат да ви подкрепят. Те искат да са до вас.

Дантон погледна към Катрин. Тя беше изправена и напрегнато го чакаше да промени решението си. Той прогони предателските мисли от главата си и си наложи да отклони погледа си от нея.

— Антонио, Едуардо! Тръгваме!

Направи знак за сбогом на старши кормчията си. Рейниаро се намръщи, но Дантон се направи, че не го забеляза. Ноздрите на малайзиеца потрепериха. Той хвърли със замах украсената си със скъпоценни камъни шапка на земята и удари е юмрук по парапета. Дантон реши, че може да позволи това своеволие на Рейниаро. Господи, той можеше никога повече да не го види…

Едва когато Дантон, Антонио и Едуардо преминаха по мостика, капитанът чу как Рейниаро злобно прокълна и даде заповедите.

— Вдигнете платната! — изрева той. — Да се залостят здраво всички люкове! Вдигаме котва!

— Не… — извика Катрин тихо, толкова тихо, че Дантон едва я чу. — Не, Дантон. Не можеш да го направиш. Ела с нас. Ще те убият.

Дантон обърна глава към нея.

— Ще се върна, скъпа. Прекалено дълго живях. И този път ще оживея.

„Фурия“ се подготвяше за път, а Дантон продължаваше да върви. Той се направи, че не чува шума на платната, издути от вятъра. Нямаше вече връщане назад.

Следван от Антонио и Едуардо, Дантон съзнателно се отдалечи от кораба и от Катрин. Пищовите тракаха и отброяваха стъпките му. Те го върнаха към реалността, напомниха какво му предстоеше да направи.

Денят отпреди четири години изплува в съзнанието му толкова ясно, сякаш беше вчера. Половината от екипажа му бе избит. Другата половина бе обезоръжена и строена на задната палуба. Завързан за главната мачта, Дантон не можеше да защитава хората си, кораба и товара. Взеха му всичко… няколко тона диаманти, двеста топа коприна, порцелан и други скъпи стоки, предназначени за крал Филип.

Когато обраха всички складове и натовариха скъпоценностите на борда на кораба на Сади, турчинът заповяда да хвърлят останалите живи в морето. След това Сади слезе от кораба, нареди да взривят „Кабо“ и да го пратят на дъното на Индийския океан.

Сред водите, в които плуваха безброй акули, Дантон изгаряше от омраза. Тази омраза му даде сили да доплува до брега на най-близкия остров. Омразата даде и на хората му същата сила. Остри като бръсначи корали пазеха брега на острова. Дантон се наряза, наряза се и екипажът му. Но всички оживяха.

Дантон бе оживял точно за този момент.

Той се запъти към редицата от крайбрежни механи. Морският бриз се промъкна през ръкавите и яката му и изду ризата на гърба му. Можеше да почувства соления мирис на въздуха, да усети вкуса на кръвта от отмъщението по устните си.

Ханът „Хамаза“ не беше много далеч. Дъгообразната двойна дървена врата бе украсена с мотиви от лотос и палмови клони. Дантон блъсна едното й крило и заедно с антуража си влезе в заведението.

Очите му бързо се приспособиха към слабото осветление вътре. Имаше само няколко газени лампи, а въздухът бе изпълнен с облаци сив дим, които се къдреха и смесваха с миризмата на сладък тютюн и различни вина. Тухлените стени бяха покрити с разноцветни копринени платна.

Мъже с големи бради, облечени в дълги бели роби, седяха на покрити е кожа масички и пиеха и играеха на „шат-ранг“. Те погледнаха недоверчиво Дантон и испанските му другари. Дантон не познаваше нито едно от лицата в заведението. Въпреки че срещата им със Сади бе унизителна и кратка, Дантон бе сигурен, че ще може да разпознае турчина, ако го види.

Той продължи да върви с бавни и сигурни стъпки. Дрънченето на оръжията подчертаваше присъствието им.

В дъното на „Хамаза“ около кръгла маса седяха четирима мъже. Пред тях имаше глинени съдове, пълни с маслини, смокини и портокали, както и украсени в арабски стил метални кани. Мъжете бяха облечени в традиционни турски дрехи в ярки цветове.

Дантон спря погледа си на мъжа, на чиито рамене имаше златисто наметало. Почувства, че сърцето му ще изскочи от напрежение. Буца заседна в гърлото му. Острата катраненочерна брада на турчина се смесваше с прошарения кичур, който се спускаше покрай челюстта му. Месестият му нос и меденият цвят на кожата бяха най-отличителните белези на лицето му. Дълбоките черни очи го гледаха арогантно и Дантон се бореше с омразата, която разкъсваше сърцето му. Искаше му се да отиде, да пререже гърлото на турчина и да приключи с него. Успя да се овладее. Каза си, че когато става дума за убийство, важното е да избереш най-удобния момент. Ето че най-накрая го бе открил. Юсеф Ахмед Сади Ахрам! Същото малодушно изражение бе изписано на лицето на непрокопсаника, когато потопи „Ла Естела дел Кабо“.

Сади лениво взе една смокиня от купата пред себе си и я захапа. Движението му привлече погледа на Дантон към обикновената кожена лента с торбичка на врата му.

— Познавам ли те? — попита Сади, като почисти едно семенце от зъбите с нокътя на показалеца си.

Беше настъпил неговият миг. Дантон бе репетирал думите си цял век или поне така му се струваше.

— Познаваш ли Дантон Луиз Кристобал, маркиз Дьо Севил, капитан от Кралската флота на крал Филип от Испания? — попита той.

— Не.

Сади изглеждаше отегчен. Тримата му придружители бяха въоръжени до зъби с пистолети и ножове, инкрустирани със скъпоценности. Изглеждаха спокойни и не разбираха вцепенението на Дантон.

Капитанът се опита да прикрие яростта в гласа си. Омразата пулсираше във вените му, а сърцето му прескачаше от вълнение.

— Познаваш ли човека, когото наричат Краля на пиратите? — попита той с привидно спокойствие.

— Чувал съм за него — отвърна Сади сухо. — Някой ден съм сигурен, че ще се засечем из моретата и тогава положително ще кръстосаме саби. — Турчинът се загледа в ръцете си. Наслаждаваше се на тежките златни пръстени по тях. — Защо Аллах ми изпрати човек, който да ми задава толкова безсмислени въпроси? Кой си ти?

Дантон се изправи гордо. Чуваше ударите на сърцето си.

— Аз съм едновременно двама мъже. Сам не се разпознавам.

Сади изпи виното от чашата си и се изкикоти с дрезгав глас.

— Говориш с недомлъвки. Аллах днес си прави шегички с мен — каза той.

— И аз смятам да си направя шегичка, Сади — каза Дантон.

Капитанът заобиколи масата и сграбчи турчина за меката яка на кафтана му. Антонио и Едуардо стояха точно зад гърба му. Бяха насочили пушките си към масата в дъното на заведението.

Тримата придружители на турчина също извадиха оръжията си, но Сади им даде знак да кротуват.

— Шегички ли си правиш? — повтори той язвително. — Но аз не намирам нищо забавно в бърборенето ти. Откъде знаеш името ми?

— А ти как си забравил моето?

Дантон погледна в пиянските очи на противника си. Беше полудял при мисълта, че Сади не си го спомня. Толкова хора ли бе потопил в моретата, че бе забравил имената и лицата им?

Дантон бе извън себе си от гняв.

— Аз съм бившият маркиз Дьо Севил и настоящият Крал на пиратите — просъска през зъби той. — Но не е нужно да ме наричаш по нито един от двата начина. Твоето име ще бъде прокълнато, когато те убия.

Другарите на Сади отместиха столовете си, за да станат. Сади отново вдигна ръка да стоят по местата си.

— Недейте! Почакайте, докато не ми каже откъде знае името ми — заповяда им той.

Дантон отпусна златистата тъкан на наметалото му и бавно се изправи.

— Ти отне титлата ми, жена ми, сина ми и живота ми. Остави ме без чест и достойнство и без възможност да продължа да живея.

Сади не помръдна.

— „Ла Естела дел Кабо“ — каза Дантон, като се опита да опресни спомените на Сади.

— Име на кораб? — подсмръкна Сади и повдигна едната си ноздра. — Какво точно за този кораб?

— Сто и петдесет човека. Испанци. Пътуваха от Индия за Испания. Бяха нападнати близо до остров Йоана в Индийския океан.

Изражението на Сади остана същото.

Дантон удари с юмрук по масата и застана лице в лице със Сади.

— Двадесет и четвърти май хиляда седемстотин и четиринадесета година. В един безоблачен ден ветровете надуваха платната на бригантината ми. Ти се нахвърли върху мен, екипажа ми… Нахлу по палубите ми и заграби…

— Диамантите! — Очите на Сади забляскаха като истински скъпоценни камъни.

Единствената дума на турчина беше доказателство, че вече е започнал да си припомня. Дантон продължи:

— Диамантите струваха половин милион английски лири. Бяха от най-различни карати. Най-ценните бяха тринадесетте диаманта, които значително се отличаваха по големина и качество от останалите. Единият беше прозрачен, пет бяха розови, четири жълти и…

— Три сини — прекъсна го турчинът. — Сега добре си ги спомням.

Сади бавно се изправи от стола си. Гънките на дрехата му приличаха на хармоника.

— Аз нападнах кораба ти и те оставих да се удавиш във водите на Индийския океан! Мислех, че си умрял — удиви се турчинът и се усмихна по начин, който Дантон оприличи на лудост. — Очевидно не си умрял, затова сега трябва да оцапам ръцете си с кръвта ти.

— Можеш да опиташ — изръмжа Дантон и се присегна да го хване за врата.

Мисълта да използва оръжие го отвращаваше. Искаше да пречупи гръкляна на Сади с голи ръце. Искаше да извади душата му дъх по дъх. Искаше турчинът да почувства какво означава да се задушаваш. И тогава… щеше да е свършено със Сади. Щеше да го накара да почувства как пламъците от ада го обгръщат и го изгарят до кости.

Масата помежду им му пречеше и Дантон се опита да я избута. Тогава почувства, сякаш нещо го опари точно под ребрата. Прониза го болка и той усети някаква влага по ризата си. Без да поглежда надолу, Дантон разбра, че бяха го пронизали с кама.

Политна и падна, като завлече колието на Сади със себе си. Каишката се откъсна и пръстите на Дантон се затвориха около торбичката.

Капитанът се превиваше от болка.

— Той е мой! — изкрещя Дантон на Антонио и Едуардо.

Страхуваше се, че верните му пазачи ще убият турчина и с това ще отнемат бленуваното му отмъщение. Но двамата испанци вече се бяха заели с придружителите на Сади. Единият бе прострелян. Другите се готвеха да нападнат.

През това време Дантон се опитваше да издърпа за дръжката проболия го нож. Чудеше се защо Сади не го довършваше с пистолета си. Садистичният турчин стоеше срещу него и се смееше. Погледът на Дантон започна да се замрежва и той вече не можеше да фокусира Сади. Ръцете му трепереха. Изправи се и хвана револвера си с оцапаната си с кръв ръка. Насочи го и стреля. Гърмът го заслепи и ушите му забучаха. Тътенът се смеси със стенанието на Сади.

Дантон почувства, че потъва в пълен мрак. Болеше го до припадък. Лепкава течност, собствената му кръв, се стичаше по корема му. Усети, че силите го напускат.

Тогава здравите ръце на Антонио и Едуардо го вдигнаха, изведоха го от хана и го повлякоха по улиците на Занзибар, преди Сади да може да обяви тревога.

Последната мисъл на Дантон не беше за турчина. Лицето, което завладя съзнанието му, бе Катрин…

Щеше ли да я види някога отново?

 

 

Катрин наблюдаваше залязващото слънце и лилаво-розовите оттенъци по небето. Нощта наближаваше. Вълните се разбиваха в брега, а джунглата зад гърба й навяваше мрачни чувства.

От селото се чуваха ритмичните удари на барабан. Катрин бе свикнала на непрекъснатото им биене по време на престоя си на острова. От дърветата пък се чуваха тъжните писукания на лемурите на Дантон. Виковете им някак хармонираха с музиката.

Си-фак! Си-фак!

Въпреки че звуците не пасваха на думите, с които Катрин ги свързваше, сричките имаха скрит смисъл за нея. Лемурите казваха: „Ме-сец! Ме-сец!“

Беше изминал месец, откакто Рейниаро бе извел кораба от пристанището на Занзибар. Цял месец беше изтекъл, а Дантон Луиз Кристобал не се бе върнал на Острова на изгубените души.

Самият той се бе превърнал в изгубена душа… — мислеше си Катрин.

Всеки ден идваше тук да го чака, да се надява и да се моли за неговото завръщане, но той не се появяваше.

Въпреки че никой от острова не признаваше, Катрин усещаше, че те считат водача си за мъртъв. Мислеха, че е умрял от ножа на злия турчин Сади. Антонио и Едуардо вероятно също бяха загинали. Мълчанието на Рейниаро показваше на Катрин, че той има собствено мнение за съдбата на Дантон. Не желаеше да дискутира по въпроса нито с нея, нито с когото и да било. Старши кормчията се бе затворил в розовата къща на Дантон. Носеха се слухове, че пиел много и дори отказвал да се вижда с Рениала, когато тя го викала.

Катрин се бе опитала да се доближи до Рейниаро, но той я бе отблъснал категорично. Никой не казваше нищо, но Катрин чувстваше, че островитяните я обвиняват за изчезването на Дантон.

Ако тя и Мадлен не бяха на борда на „Фурия“, моряците на Дантон щяха да отидат с капитана си. Ако тя не се бе спречкала с Дантон, той всъщност никога нямаше да напусне острова си и да замине за Занзибар. Тя и Дантон нямаше да ходят при Бедр бин Калифа за помощ, нито пък щяха да бягат като луди от къщата му.

Така че когато пиратите от Острова на изгубените души я гледаха с ненавист, Катрин ги разбираше, защото самата тя се бе обвинявала стотици пъти. Ако… ако Дантон наистина беше мъртъв, виновна за смъртта му беше единствено тя.

Катрин откъсна листо и започна да го върти между пръстите си, разхождайки се по пустата крайбрежна ивица. Полагаше неимоверни усилия да си внуши, че Дантон все още е жив. Той все още дишаше, проклинаше и живееше, за да й каже, че няма да я заведе до Париж, докато не измисли нов план. Но във вечери като тази, когато барабаните биеха и Докоб, Разана и Пус-пус монотонно писукаха, Катрин стигаше до отчаяние.

Беше сама в тъгата си. Сама с обвиненията и страховете си. Мадлен беше единственото същество, което все още я крепеше.

Катрин не смееше да помоли Рейниаро за каквото и да било. Когато настъпи ноември, а заедно с него и сезонът на дъждовете, Катрин се примири с мисълта, че ще чака, докато той премине. Не можеше да рискува да пътува в подобни условия. Много кораби били понесени от мусоните и разбити в крайбрежните рифове. Може би с течение на времето Рейниаро и останалите щяха да й простят.

Дотогава Катрин се бе отдала на сърцераздирателна самота. Чувстваше празнота, която Мадлен не можеше да запълни с лъчезарната си усмивка.

По-рано имаше възможността да прегърне някого. Мъжът не беше Жорж Клод. Това бе Дантон.

Въздъхна и пусна листото на земята. Шумът от вълните се смеси с биенето на барабаните и слънцето съвсем се скри зад хоризонта.

Бе разбрала истината за себе си прекалено късно. Винаги бе смятала Дантон за крадец и за престъпник. Той я привличаше от самото начало, но страхът от него я бе накарал да го отбягва. Животът му сякаш по нищо не се различаваше от този на Жорж Клод. Не бе успяла да погледне по-дълбоко. Катрин не се бе замисляла за самия човек, за същността му. Нещо в неговата личност беше наистина много привлекателно.

Той бе рискувал всичко, за да спаси тях двете с Мадлен. Бе понесъл гневните погледи на екипажа си за това, че се е отказал от нападението на испанските кораби. Въпреки грубото си държане, Дантон бе чувствителен и мил. Бе устроил прекрасно тържество за Мадлен. Дори Жорж Клод не бе правил подобно нещо за дъщеря си. Първите три рождени дни на Мадлен бяха празнували двете. Жорж Клод беше на някакви експедиции.

Изражението на Дантон беше често намръщено и ядосано, но и той в определени случаи се смееше. Обикновено го правеше за нейна сметка, но тя сега можеше да му прости и това. Спомни си как й се бе подиграл, че се страхува от лемурите му. Той искрено се бе възхищавал на хумора на Мадлен. Смееше се на всяка нейна дума или изречение.

Имаше нещо много страстно в Дантон, което сега й липсваше. Понякога бе доста експанзивен. Беше я взел в прегръдката си и я бе обсипал с нежни целувки. Бе държал ръката й в своята по начин, по който я караше да се чувства защитена и обичана.

Дали бе целувал и жена си по същия начин? Жената, която вече нямаше.

Тя никога нямаше да разбере това.

Катрин бавно си пое въздух и си призна, че харесва Дантон въпреки всичките му недостатъци.

Бе привлечена от първичната му мъжественост, енергичност, мистериозно изражение… и от усмивката му, колкото и рядко да се появяваше. Бе завладял сърцето й, а сега и съзнанието й. Разбираше, че е виновна за случилото се, за нещастието си. Едва докосваше нещата, които й носеше Танала. Ядеше, колкото да не умре.

Тръгна към люлката, която наскоро бяха направили за Мадлен. Седна на тънката дъска, която служеше за седалка. Джеймс Еври бе един от малкото, които разговаряха с нея. Той й бе предложил да се качи на дървото и да върже въжетата. Катрин бе приела с благодарност предложението му и сега Мадлен прекарваше часове в радост и веселие на новата си люлка.

Катрин лениво се залюля, като си помагаше с краката. Люлееше се и гледаше морето. Последните лъчи на слънцето оцветяваха повърхността на водата в невероятни багри, но тъмните облаци и мракът поглъщаха светлинките една по една. С настъпването на нощта започваше да вали. Дъждът бе студен и понякога толкова силен, че се налагаше да залостват капаците на прозорците.

Катрин се зарадва на внезапния порой. Навеждаше се напред и се оттласкваше от мократа земя. Изведнъж набра голяма инерция. Имаше нужда от отдушник… какъвто и да е отдушник за вината и болката, която изпитваше. Засилваше се напред, протягаше крака и изтегляше тялото си назад. После се превиваше напред и свиваше краката си под седалката. Летеше все по-високо и по-високо. Накрая се почувства като махало на часовник, което отмерва времето.

Дъждовни капки се стичаха по лицето й, тя отметна глава и затвори очи. Косата й ту се развяваше назад, ту се спускаше и покриваше лицето й. Сърцебиенето й се ускоряваше наравно с люлката — все по-силно, все по-бързо. Катрин едва сдържаше сълзите си.

Все по-високо и по-високо.

Люлката вече достигаше до положение, което я поставяше успоредно на земята, но Катрин не спираше засилването си. Продължаваше да се люлее и да се наслаждава на бурята. С всяко засилване роклята и косата й се напояваха все повече от дъжда. Искаше й се да се засили и да скочи от люлката, както бе правила като малка. В този миг не би могъл да я хване никой, освен ръцете на Господ. Само той може да я спаси от чувството, че е непрекъснато преследвана. Само той може да премахне болезненото й чувство за вина.

Пое си дълбоко въздух и отвори очи. Нямаше нищо наоколо, нищо.

Скочи от люлката и тупна стабилно на краката си. Учуди се, че толкова добре си спомня уменията от детството. Погледът й се замъгли, краката й се разтрепериха, но успя да запази равновесие. Бе забравила, че й ставаше лошо от люлки като малка. Само като се замисли за положението си, прииска й се да се смее на глас. Въпреки че нямаше от кого да се смущава, удържа истеричните си пориви.

Тъгата й някак бе понамаляла и тя реши да се върне в колибата. Джеймс пазеше Мадлен, но вече беше време да я слага в леглото.

Все още й се виеше свят и тя залитна напред. Отвори широко очи и се помъчи да различи по-добре предметите наоколо. Изплашена, застина на мястото си. Някаква мъжка фигура идваше срещу нея. Катрин напрегна зрението си и различи силуета му, осветен за миг от една светкавица. Мъжът бе висок, облечен в старомодна кадифена жилетка и с връзка на врата. Дантон Луиз Кристобал я гледаше право в очите.

Сега имаше брада. Водните капчици се стичаха по челото му. На главата си бе вързал кърпа, за да държи косата му прибрана и да не влиза в очите му. Бричовете, които очертаваха ханша и извънредно дългите му крака, бяха сатенени. Тесните му обувки бяха украсени е изумруди.

Катрин не можа да сдържи смеха си, като го видя. Дантон й се усмихна лукаво.

Беше той и същевременно не беше. Дантон, този, когото познаваше, никога нямаше да сложи подобно… префърцунено облекло. Докато го нямаше, тя бе успяла да сглоби парченце по парченце мозайката на характера му.

— Боже мой! — Почувства, че всеки момент ще припадне. — Дантон… Мислех, че си мъртъв!