Мегън Даниел
Любов завинаги (9)

Девета глава

Чарли напусна дома на Лизет Лавенд бясна и тласкана от истинска ярост. С гневни, широки крачки се отправи надолу по улицата, пробиваше си път през тълпата, забравила за хора, коне и възмутени погледи. Не знаеше къде отива и не я беше грижа, стига да е далече. Далече от хубавата къща на Лизет, която поради глупостта си не разпозна като публичен дом, далеч от Трей Лавенд и от неговите лукави, самодоволни усмивки.

Как смее да си помисли такова нещо за нея! Че ще проституира за пари или по някаква друга причина. Никога няма да изпадне в такава безизходица.

Затова ли я беше целунал — да пробва стоката? От тази мисъл я заболя най-много. Тогава се бе почувствала толкова близо до него, толкова свързана. А той си е мислел „това“.

И така — зарежи го! Няма нужда от него. Няма нужда от никого. От осемнадесетгодишна се оправяше сама в непознати страни. Беше преуспяла в един мъжки бизнес. За бога, живееше в един от най-суровите градове на света и това не я беше сломило. Ще се справи и сега, при това сама.

Когато първият пристъп на ярост попремина, тя забеляза, че забързаната й походка привлича доста внимание. Мъжете се взираха в нея. Дами в прекрасни рокли се отдръпваха шокирано. Няколко деца се изкискаха. Тя спря и се огледа.

Видя негърки, които бързаха да изпълнят възложените им поръчки, простичко облечени бели жени с кошници, отиваха или се връщаха от пазара. Мъже от всички възрасти и класи крачеха нагоре — надолу сами, на двойки или на групи и се провираха между претовареното улично движение.

Но Чарли скоро осъзна, че е единствената жена, облечена в скъпа и очевидно модерна рокля, която се движи сама по улицата. Не беше придружавана от прислужница, нито пък вървеше с някой мъж или жена с подобно на нейното облекло. Дамите пристъпваха с малки крачки, почти ситнеха, обикновено облегнали се на ръката на своя кавалер, докато Чарли препускаше по улицата сякаш беше в Ню Йорк и по джинси. Те носеха миниатюрни дантелени или мънистени дамски чантички, не яркожълта, винилова торба, достатъчно голяма да побере стоките от половината пазар и достатъчно тежка да потопи „Титаник“. Предпазваха лицата си от южняшкото слънце с изящни слънчобрани. Нито една жена, която видя, независимо от класовата й принадлежност, не беше гологлава. И нито една, доколкото можеше да се види, не беше с къса коса. Непокритите и подстригани късо, по мъжки, къдрици на Чарли се разпиляваха около лицето й и танцуваха под топлия бриз.

Първоначално реакцията на хората около нея я накара да се разсмее. В съвременния Ню Йорк трябваше да си освидетелстван луд, да проклинаш небето, като му се заканваш с юмруци или да се нахвърлиш върху автобус, за да привлечеш нечие внимание. Дори тогава случайните минувачи бързат да извърнат очи и да избягат на безопасно разстояние от теб. Но в Ню Орлиънз от деветнадесети век сама жена, без шапка, беше истинска туристическа атракция.

Тя си помисли, че може би трябва да си купи боне. После се сети, че няма пари и предположи, че кредитните й карти също няма да са й от полза. Не лъжеше, когато каза на Трей, че се нуждае от работа.

Но какво умее да прави? Да води преговори за някакъв договор. Да борави с компютри и да сглоби внушителен листинг. Разбираше малко от техническата страна на саундмейкинга и динамиката на звукозаписа. Знаеше почти всичко за джаза. И можеше да повали на земята мъж, три пъти по-тежък от нея.

„Супер — помисли си. — Всичко все още не съществува.“

По времето, когато пееше, веднъж — два пъти беше работила като келнерка и отново с готовност би вършила същото. Точно когато й мина тази мисъл, се оказа пред входа на „Туджак“. Удивително! Миналата, 1992 година се беше хранила в същия този ресторант, а сега от онова време я деляха сто тридесет и пет години. Тя дори си припомни, че името се произнася „Ту Джакс“. Това трябваше да е добра поличба.

Бутна вратата и се потопи във фантастичния и познат, остър аромат на типичните креолски ястия. Вътре беше тъмно и тя се взря в мрака. Едва успя да различи няколко маси, отгоре им стояха незапалени лампи със зелени стъклени абажури, и блестящ, месингов плювалник недалеч. Няколко души се обърнаха и любопитно я изгледаха.

— Ма’ам? — гласът долетя иззад нея.

Тя се извърна.

— О, добър ден. Чудех се…

— Съжалявам, ма’ам — мъжът се държеше много надуто и беше с официален, черен костюм. — В „Туджак“ не обслужваме дами без придружител — отвори вратата и почти я изтласка обратно навън. Но тя вече знаеше необходимото. Бе видяла достатъчно, за да разбере, че тук няма нито една сервитьорка, само мъже с кисели физиономии и сковани гръбнаци.

Надникна в още няколко заведения, включително в една чайна, която й изглеждаше по-обещаваща, само за да си излезе разочарована. Не назначаваха жени.

И така, келнерството отпада. Какво друго й остава?

Видя двойка елегантно облечени дами, които излязоха от един магазин, качиха се в открита карета и отпътуваха. Обърна се към магазина. На витрината бяха изложени няколко топа плат и рокли, панделки, редом с рисунки на нови модели, подпрени на стойка, наподобяваща попютър. Магазин за дрехи!

Е, ако имаше още нещо, от което Чарли да разбира, това бяха дрехите.

Звънчето над вратата дрънна, когато я отвори. Магазинът беше празен. Огледа се. Противно на очакванията й, липсваха стойки с дрехи, само няколко варакосани столове и диван, подредени около маса, обсипана със скици на нови модели рокли. Полици с топове плат закриваха двете стени. Значи това беше шивашки магазин от деветнадесети век, всичко се правеше по поръчка.

Слаба като свирка жена се появи иззад една синя кадифена завеса и се приближи. Беше облечена в черна копринена рокля. Тя набързо огледа Чарли от главата до петите и се намръщи неодобрително от липсата на шапка, сетне побърза кисело да се усмихне.

— Мога ли да ви услужа с нещо, мадам? — зададе въпроса любезно, ръцете й бяха скръстени отпред.

— Надявам се. Търся работа.

Жената явно остана слисана.

— Каква работа?

— Каквато и да е. Ще върша всичко.

Тя сви вежди.

— Умеете ли да шиете?

В интерес на истината Чарли не си спомняше кога за последен път си беше пришила копче, при това неумело, а не обичаше да лъже.

— Не съвсем, макар че мога да опитам. Бързо схващам — тя замълча. — Всъщност си мислех, че бих могла да продавам. Разбирам от дрехи и умея да убеждавам.

Жената изсумтя презрително.

— Млада госпожо, снабдявам с тоалети най-представителните дами в Ню Орлиънз, дами с много изискан и изтънчен вкус. И те очакват да бъдат обслужвани от дами със същата изисканост — докато говореше, незабелязано изтласкваше Чарли към вратата. — В моя магазин те не очакват да бъдат посрещани от разпуснати жени — многозначително изгледа късоподстриганата коса на Чарли. — Довиждане, мис — рече и отвори вратата. Малката камбанка иззвъня зад Чарли.

В следващите няколко магазина — парфюмериен, няколко бижутерски, сладкарница, даже мебелен, в които опита късмета си, също не й провървя. Много малко от тях имаха служителки и не наемаха нови, особено млади жени, без шапки.

Отпусна се тежко върху една пейка от ковано желязо. Навярно бе еквивалент на автобусна спирка от 1858, тъй като неколцина души чакаха край нея, за да се качат на някой от конските трамваи — огромни карети, теглени от два коня и побиращи повече от дузина пътници — които периодично спираха пред нея.

Беше изтощена. Часове наред не бе подвила крак. Кожените ботуши, втвърдени от накисването в реката, бяха направили на глезените й неприятни мехури. Омарата, която се издигаше над реката, овлажняваше въздуха. Много скоро щеше да се мръкне.

Битката за поддържане на оптимизма най-накрая я изтощи. Беше объркана. Беше изплашена. И сама — в един свят, за който не знаеше нищо. С изключение на противния Трей Лавенд и неговата майка, съдържателка на публичен дом, не познаваше никого. Беше по-лошо дори от времето, когато беше пътувала сама през Турция, без да знае нито дума от местния език. Онова беше лудория, приключение, защото знаеше, че може да се върне у дома, когато си поиска.

Е, сега искаше. Но тъй като не знаеше как се е озовала в миналото, нямаше абсолютно никакво понятие как да се върне в настоящето. Нейното настояще.

Затрепери още по-силно, едновременно от студ и от страх, тъй като всъщност не беше толкова хладно. Макар че февруарската виелица все още свистеше из улиците на Ню Йорк, в Ню Орлиънз вече беше пролет. Обгърна раменете си с ръце, но тръпките я разтърсваха все по-силно.

Отгоре на всичко бе гладна. Всъщност умираше от глад. Всичко наоколо, особено отрупаните сергии на Френския пазар й напомняше, че не е хапвала нищо, освен кифличката, за закуска. Богатият букет миризми на риба и стриди, на сладък ананас и банани, на чесън, на зрял домат и прясно печен хляб, я доведе до полуприпадък.

А кафето! Ароматът на прясно смляно кафе я подлудяваше. Привиждаше й се блестящата кафе машина за капучино в дома й в Ню Йорк, почти чуваше свистенето й, усещаше вкуса на силното еспресо, пенливото, вдигащо пара мляко, поръсено с канела. Сега точно под носа й продаваха страхотно кафе, а тя нямаше дори един цент, който търговец да приеме като законно платежно средство.

Усети някой да сяда до нея на пейката и се извърна. Беше мъж, твърде безличен, с тъмно сако върху жилетка на бели и зелени райета. Гледаше я втренчено и изразът на лицето му беше определено циничен.

— Мадмоазел? — тя въпросително повдигна вежда, когато погледът му се спусна до деколтето на роклята й и по-надолу. — Вие сте сама?

Сляп ли беше? Разбира се, че беше сама.

— Не — излъга.

Погледът му мина покрай нея, той се усмихна и заяви:

— Без придружител сте! Ще се погрижа да не оставате повече сама! — за миг замълча, после добави: — Колко?

За негова изненада, а също и за нейна, тя се разсмя. Беше отхвърлила работа в най-представителния публичен дом в Ню Орлиънз, само за да й бъде направено предложение на улицата. Не можеше да спре смеха, сложи ръце на кръста си и се запревива.

Очевидно обиден, мъжът гневно я изгледа и се отдалечи, като мърмореше под носа си нещо, което майка й положително нямаше да одобри.

„Добре“ — помисли си тя. Поне не стана нужда да се бия с него, ако въобще мога да го сторя с тия абсурдни дрехи. Все още се разкайваше, че бе ударила плесница на Трей. Внезапно я обзе паника и първата й реакция бе да удари най-близкия обект в противоречие с всичко, което бе научила на тренировките по карате. Това представляваше непростима загуба на контрол. Семпай Джое щеше да е разочарован от нея.

При следващото поемане на въздух спря дъха си и с усилие на волята престана да се смее. Трябва да се стегне, да възстанови самоконтрола си. Сега! Това беше най-важното, да запази контрол. Тогава ще се справи с всичко.

„Окей, Чарли, премисли положението отново!“ Предложените от мъжа пари бяха още едно напомняне, че не разполага с такива, а се нуждае от тях. И така, с какви възможни източници на средства разполага?

Изведнъж й хрумна нещо. В необхватните дълбини на торбата й имаше безброй вещи, каквито не притежаваше никой в Ню Орлиънз. Трей беше очарован от тях. Със сигурност и някой друг щеше да се заинтересува. Можеше да ги продаде.

Припомни си магазините, които беше посетила днес. Шивачницата без шансове за успех. Сладкарницата — също. Двата склада за стоки, мебелиста, аптекаря не бяха вероятни кандидати. Но почакай! Парфюмерийният! В торбата й имаше почти пълно шише „Пойзън“. А бижутерът часовникар? Можеше да й даде нещо за часовника.

Подтиквана от мисълта за чаша гъсто черно кафе, тя скочи от пейката и се отправи към „Дикейтър стрийт“.

Час по-късно се отпусна, благодарна, върху голямото, удобно легло в хотел „Сейнт Чарлз“. В камината весело пламтеше огън. Бижутерът й предложи петнадесет долара за часовника. „Прилично“ — помисли си тя, тъй като не беше платила за него много повече, а парфюмеристът, след едно изпълнено със скептицизъм подушване, закупи шишето с „Пойзън“ за други десет, като при това я молеше да донесе още. Двадесет и пет долара! Пресметна, че по стандарта на 1858 година би трябвало да е богата. Получи стая в най-добрия хотел в града само срещу два долара и половина на вечер, макар че се наложи да излъже. Непридружени жени, без багаж и без шапка, не подхождаха на представителния вид на това заведение. Но Чарли извика на помощ богатото си въображение и им разказа тъжна история за счупена карета, забавен багаж и ужасно семейство, изиграло този номер. Обстоятелството, че от глад и изтощение беше докарана до сълзи, подсили правдоподобността на разказа й и помогна да получи стая.

„Добре съм — повтаряше си го непрекъснато наум като припев. — Добре съм. Имам легло. Имам пари. Няма да гладувам. И скоро ще намеря начин да си ида у дома. Ще взема червените си чехли, ще прилепя подметките им една към друга и докато изричам вълшебните думи: «Няма друго място като собствения дом», истински ще вярвам в тях. И после ще се събудя в Ню Йорк и Глен Одънс ще говори от телефонния секретар.“

А междувременно утре ще си купи шапка.

 

 

— Къде, по дяволите, би могла да отиде? — изрева на майка си Трей Лавенд на следващата сутрин. Прекара по-голямата част от изминалия ден и нощта в обикаляне на улиците в търсене на загадъчната мис Чарли Стюарт. — Едно момиче не може да изчезне в Ню Орлиънз просто така.

— Разбира се, че може — отвърна Лизет и приглади полата на най-новата си копринена парижка рокля. — Постоянно се случва. Ню Орлиънз е абсолютно претъпкан с места, в които да изчезнеш по собствено желание или насилствено.

— Точно от това се страхувам.

— И правилно. Какво каза на бедното момиче, Трей, та я накара да избяга? Аз гледах от стълбите и оттам изглеждаше така, сякаш самите фурии са по петите й.

— Единственото, което й казах, бе, че ще й предложиш работа тук.

Лизет поклати глава, но не прекалено силно, та да развали великолепната си прическа.

— Е, нищо скъпи. Наистина, Трей, не мислех, че си тъп или сляп.

— Какво искаш да кажеш? Та нали това беше нейното желание?

— Първоначално и аз мислех същото, но много скоро очите ми се отвориха и се отказах от това хрумване. Ами че всеки глупак може да разбере, че това момиче не е обикновена проститутка. И честно казано, дори не е и необикновена проститутка. Жалко, защото мисля, че би се справила чудесно. Но тя не е такава.

— Сигурна ли си? — в гласа му се долови надежда.

Тя повдигна вежди.

— Скъпи, можеш да ми се довериш поне малко. В края на краищата, в Ню Орлиънз минавам за жената с най-точното око.

— Можеше да ме предупредиш.

— Би трябвало да го забележиш и сам, ако си беше дал труда да се вгледаш.

Втренчи се в сина си, който крачеше пред незапалената камина и прокарваше пръсти през тъмните си коси. От това скубане, продължаващо вече двадесет часа, те стърчаха във всички посоки. Обикновено бе гладко избръснат, но сега брадата му беше набола. Тъмните очи изглеждаха уморени. Отдавна Лизет не го беше виждала толкова възбуден, камо ли заради някоя жена. Ситуацията ставаше интересна.

Изправи се и копринената рокля, отрупана с волани и панделки, изшумоля.

— Е, сега въпросът е да я открием. Каза, че семейството й не е в Ню Орлиънз?

— Съвсем определено подчерта, че всички се намират в Ню Йорк.

— Възможно ли е тогава да се е завърнала там?

— Няма пари — неочаквано припомняйки си нелепата петдоларова банкнота с още по-нелепия портрет на онова парвеню Линкълн, той се засмя под мустак. — Поне не такива, които някой би приел.

— А приятели?

— Не в настоящето.

Лизет си помисли, че отговорът е доста странен, но го остави без коментар. Много по-любопитно й беше да наблюдава сменящите се чувства върху красивото му лице.

— Къде я търси?

— Точно там е въпросът. Нямам представа къде да я търся. Просто цял ден и цяла нощ безцелно обикалях улиците, търсех лицето й под всеки слънчобран и под всяко боне. Дори заговорих две съвсем непознати жени само защото бяха тъмнокоси и облечени в розови рокли.

Тя се усмихна. Ставаше все по-интересно! Лизет познаваше мъжете, а своя син — особено добре. Пред очите й беше изправен мъж, сякаш поразен от гръм. Не беше проявявал такава възбуда дори заради Корин, безцветната срамежливка, за която бе пожелал да се ожени. А вече му беше дошло времето. Кому би хрумнало, че едно толкова прямо, със странно поведение, тъмнокосо същество като Чарли Стюарт, би успяло да го постигне?

Но щом го беше постигнала, Лизет щеше да я насърчи. До болка й се искаше да види сина си щастливо женен, макар че ненавиждаше мисълта да стане баба. Пресегна се и улови ръката му.

— Трябва да е някъде там, Трей. Върви и я открий. Намери я и я доведи у дома.

Той се изправи.

— Точно това възнамерявам да направя.

Грабна плоската, кастронена шапка, нахлупи и на главата си и отново се гмурна в уличната глъч, все още без определен план, но зареден с решителност.