Мегън Даниел
Любов завинаги (24)

Двадесет и четвърта глава

Гребната лодка наближи кея на отсрещния бряг. Под бледата лунна светлина Чарли различи очертанията на дървета, които растяха край водата: огромни вечнозелени дъбове, кипариси, диви маслини. Стеблата и клоните им бяха обвити с испански мъх, полюшван от вятъра, който набраздяваше повърхността на реката.

Обезумяла, Чарли изскочи от лодката още преди тя да спре, цопна в ледената вода, сетне се завтече към брега.

— Къде е той? Далече ли е? Моля те, заведи ме при него — обърна се тя към огромния чернокож мъж, който беше прекарал лодката през реката.

Безмълвно негърът посочи към дърветата.

— Там? — запита неуверено Чарли и се втренчи в тъмнината.

Мъжът й направи знак да продължи. Докато вървеше към гъстата горичка, Чарли за първи път изпита страх. До този момент цялото й безпокойство беше насочено към Трей. Внезапно се запита защо би дошъл на това тъмно, отдалечено място?

Беше казал, че отива да се срещне с Лорънс, да прекрати заплахите срещу нея и може би да се присмее на своя полубрат за неизбежната загуба на „Райв Дус“. Чарли си помисли дали пък не е имало дуел. Познанията й за дуелите можеха да се поберат на един микрочип, но през изминалите няколко дни доста често бе чувала да се споменават, за да разбере, че те бяха нещо обичайно за нюорлианската плантаторска класа. А Лорънс принадлежеше към последната. Но водеха ли се дуели посред нощ? Чарли нямаше представа, но това би обяснило окървавената риза.

При мисълта за кръвта решителността й измести страха и тя продължи да навлиза между дърветата. Трябваше да открие Трей.

Неочаквано дочу звук, сякаш под краката й се беше счупила съчка и веднага след това ярка светлина я заслепи. Тя инстинктивно се отдръпна назад и зажумя. Когато отново отвори очи, видя един мъж с фенер. Осъзна, че вероятно фенерът е с капаци и един от тях е бил рязко отворен. Преди да успее да различи още нещо, върху главата й бе нахлузен чувал от зебло.

Инстинктивно тя зае позиция за бой, но каратето не е било измислено да се упражнява с торба на главата. Ръцете й бяха безполезни, тя не виждаше своя неприятел. Обхванаха я силни ръце и я повдигнаха като чувал с картофи. Опитите й да се освободи не доведоха до никакъв резултат и тя усети, че я отнасят.

След няколко минути успя да долови дори през грубата тъкан на чувала, че светлината около нея е станала по-ярка. Дочу мърморене, тътрене на крака, пращене. Почувства топлина. Сетне отново стъпи на земята.

Внезапно някой дръпна торбата. Тя трепна и присви очи срещу ослепителната светлина. Когато отново ги отвори, видя, че стои до бушуваща клада. В далечината, реката блещукаше под лунната светлина.

Чарли се огледа. Намираше се сред голямо сечище, обградено от трите страни с огромни дървета. А навсякъде около нея чернокожи мъже и жени седяха на земята. Огънят хвърляше отблясъци по лицата им.

От едната страна на кръга, с лице към нея, някаква жена седеше на дървен трон. Беше облечена в дълга до петите широка бяла роба, върху която бяха избродирани в червено странни символи.

„Сигурно съм попаднала на снимки на третокласен филм — помисли си Чарли. — Това не е истина. Прекалено страшно е, за да е истинско.“

Тя подскочи, когато зад гърба й се чу барабан, един — единствен удар, висок и неочакван като изстрел от оръдие. Това определено беше истинско. Прозвуча отново. И продължи с постоянен ритъм. Присъедини се втори барабан, който беше с по-нисък звук, после трети. Някои от мъжете, които седяха на земята, заудряха барабани от дърво или бамбук, които държаха между краката си. Пляскаха ги с пръстите или със страничната част на дланта.

Един млад мъж започна да дрънка на инструмент с дълъг гриф, който наподобяваше банджо. Друг заудря по голяма кратуна с палки, напомнящи бедрени кости, докато останалите тракаха с кастанети, изработени от кратуни.

Чарли удивено ги наблюдаваше и попиваше всяка подробност, дори когато звукът се засили, а ритъмът се ускори и сякаш заблъска в главата й. Върху потните лица на хората около кладата танцуваха сенки.

Неочаквано Чарли изпита силен страх.

Пое си дълбоко дъх и заповтаря наум: „Няма да се поддам на паника! Няма да ме обземе паника.“ Припомни си думите на семпай Джое: „Покажеш ли слабост, ставаш жертва — покажи сила, за да станеш господар.“ Няма да покаже нито слабост, нито страх. Ще бъде господар.

Бърза като светкавица, тя рязко протегна нагоре ръце, с изпънати и обърнати навън длани, и извика колкото й глас държи:

— Спрете!

За нейно удивление оглушителната музика спря моментално. Всички се обърнаха към седналата на трона жена в бяла роба.

Жената се усмихна.

— Добре дошла, янки — произнесе с драматичен хаитянско — креолски акцент. — Добре дошла сред нас.

— Къде е Трей? — попита Чарли, опитвайки се да се изправи пред жената, без да трепне. — Добре ли е?

— Няма никаква причина да не е.

Заля я облекчение, тя се поддаде на него и измърмори:

— Благодаря ти, Боже.

Но щом тревогата се изпари, тутакси нахлу ярост.

— Искаш да кажеш, че всичко е било лъжа? Номер? — жената незабележимо сви рамене. — Защо ме доведе тук? — запита настоятелно Чарли. — Какво искаш от мен?

— Само да ти помогна.

— Да ми помогнеш? Не знаех, че се нуждая от помощ. Освен, за да се махна оттук — добави наум.

— Сигурна ли си, малка янки? Не искаш ли да се върнеш у дома, обратно в бъдещето, от което си дошла?

Чарли ахна.

— Откъде знаеш за това?

Усмивката на жената стана още по-широка, но не беше приятелска.

— Je suis Marie Laveau^[1] — изрече с театрален плам.

— Доколкото разбирам това трябва да ми говори нещо.

Тъмните очи на жената проблеснаха.

— Аз съм кралицата на вуду, любимката на великия Зомби, който знае всички тайни — неприятната усмивка се появи отново. — Между любовниците няма тайни.

— И ти ме доведе тук, за да ме върнеш обратно в бъдещето с твоите магии? — Чарли се канеше да се изсмее, но се отказа, стресната от мрачните лица на хората около огъня и особено от това на тяхната „кралица“. — Какво те кара да мислиш, че искам да се върна?

— Не ти е мястото тук. Това е нашият свят, не твоят. Вечно ще бъдеш натрапница тук.

Чарли осъзна, че жената само повтаря собствените й мисли, които я измъчваха откакто се бе озовала в миналото. Но вуду като начин за пътуване във времето? Какъв абсурд!

Разбира се, вече я бяха принудили да повярва в невероятното, защо да не провери дали великият им Зомби все пак не би могъл да я върне у дома, ако има настроение за това? Във всеки случай изкушението бе голямо.

Жената се беше втренчила в нея и Чарли откри, че не може да откъсне поглед от нея. Сякаш беше хипнотизирана. Страхът й изчезна. Вместо него почувства странна възбуда, смесица от страхопочитание, любопитство и удивление. Хладнокръвната, спокойна част на разума й говореше: „Запомни това! Години наред ще бъдеш най-интересната събеседница, никой от приятелите ти не е виждал нещо наполовина екзотично като това.“ По-малко рационалната част беше замаяна от представлението.

— Липсва ли ти твоят свят, а? — продължи Мари. Гласът й беше нисък и подкупващ. — Искаш да се върнеш при семейството, при приятелите. Само силата на великия Зомби може да ти помогне. И само сега, и само тук, тази вечер, когато съм подготвила всичко. Откажеш ли, никога отново няма да видиш дома си.

Тази мисъл също я преследваше от дни наред. Никога да не види отново Ню Йорк, клиентите си, приятелите си, апартамента, който обожаваше. Никога повече да не кара колело през „Сентръл Парк“, когато земята е покрита с пожълтели листа и студът щипе лицето. Никога да не лети до Париж за уикенда. Никога да не седи в задимен джаз клуб и да не слуша музиката, която докосва душата й.

Никога повече да не види майка си.

Мари Лаво сякаш четеше мислите й.

— Ето, виждаш ли? Само пожелай и ще ти помогна да отидеш, нищо не те задържа тук.

Но Чарли мислено запротестира. Имаше Трей и мисълта да го напусне, никога повече да не разговаря с него, никога да не се смее заедно с него или пък да се кара с него, да не го целува, да не го усеща вътре в себе си, беше непоносима.

— Ти се колебаеш, янки. Великият Зомби знае защо. Сега той ще ти помогне да решиш.

Мари плесна с ръце и от сенките се появи друга жена. Тя също беше цялата в бяло, но дрехата й беше модерна вечерна рокля от тежка коприна, пищно избродирана със сребърни конци. Роклята беше красива, но не и наполовина колкото жената, която я носеше. Непознатата имаше гладка кожа с цвета на кафе с мляко и коса като полиран абанос, която се спускаше на гъсти вълни по раменете. Притежаваше фигура на богиня, тънък кръст, великолепни, едри гърди.

Изглеждаше й позната. Чарли беше сигурна, че я е виждала някъде.

Преди да я попита, жената проговори:

— О, да, янки, ние се познаваме и сме посестрими. Аз съм Жустин — името не говореше нищо на Чарли, но жената, за разлика от Мари Лаво, сякаш не се интересуваше от това. — Ти ме видя в онази нощ, когато се появи в това време, на кораба в реката. За миг тя замълча. — Аз съм любовницата на Трей Лавенд. От дълги години насам.

На Чарли й прилоша, сякаш някой я бе ударил с юмрук в корема и тя се преви на две. Но Жустин продължи безжалостно:

— Трей не те иска. Ти си само едно разнообразие, едно развлечение. Той ти се надсмива.

— Не е вярно! — не беше възможно.

От тази мисъл й прилошаваше.

— О, да. Двамата се присмивахме на странното ти поведение, на кокалестото ти тяло. Трей казва, че когато е в леглото с теб, се чувства така, сякаш прави любов с момче.

Тази забележка докосна болезнена струна. От как се помнеше, Чарли беше чувствителна на тема бюст, защото смяташе своя за прекалено малък.

— Ами тогава защо се люби с мен? — успя да попита.

Жустин сви рамене.

— Нещо ново, нещо различно. Не го упреквам. Както знаеш, Трей е мъж с големи желания. Може би породени от мястото, където е израснал. Великолепен любовник е, нали? — очите на Жустин искряха в трептящата светлина на огъня. — Трей ляга с много жени, но се връща само при една — нямаше никакво съмнение кого има предвид. — Да — повтори тя. — Тази вечер ти се надсмивахме.

— Тази вечер? — нима докато Чарли беше в неговия дом и чакаше завръщането му, осъзнала, че го обича, той е бил с тази жена? Мисълта я проряза като нож.

— Той напусна леглото ми преди по-малко от час — Жустин затвори очи и прокара ръцете си по гърдите и надолу към кръста. — Кожата ми още изгаря от целувките му — ръцете й продължиха по корема и се събраха над слабините. — Семето му е все още вътре в мен — тя дишаше тежко. — Виж! — настоя, бръкна през деколтето на снежнобялата рокля и извади великолепната си гърда. — Още нося следите от милувките му! — гордо тикна напред гърдата си. Зърното беше голямо, тъмно и твърдо като лешник. Точно над ареолата личеше белег, безсъмнено оставен от пламенен любовник — ярка червенина на фона на матовата кожа.

Чарли имаше подобен белег на корема. Трей твърдеше, че го е направил, без да иска, и тя глупашки се гордееше с него.

Не искаше да вярва на казаното от тази жена. Предпочиташе да мисли, че просто е изправена пред една ревнивка, която не се спира пред нищо, за да задържи любимия мъж. Искаше й се да вярва, че целувките и нежните думи на Трей са били искрени.

Но имаше нещо, което не можеше да отрече, колкото и да й се искаше. Единствено Трей би могъл да съобщи на Жустин, че Чарли идва от бъдещето.

Мари беше казала: „Между любовниците няма тайни.“ Със сигурност не великият Зомби им беше казал за Чарли Стюарт. Само Трей Лавенд можеше да го направи.

Което означаваше, че той е способен на предателство, а това беше нещо, което Чарли не можеше да прости на никого.

— Решавай, янки — обади се Мари Лаво. — Сега му е времето, единственото време. Великият Зомби идва тази вечер. После ще е много късно — очите й пронизваха тези на Чарли. — Сега — повтори тя. — Сега е моментът.

Заобиколилите ги негри припяваха:

— Сега, сега, сега.

Чарли беше напълно объркана. Болеше я за Трей, макар че яростта й нарастваше. Искаше да му вярва, но доказателството на жената, така горда, красива и уверена, беше съкрушително.

Той не желаеше Чарли, не я обичаше. Беше наивно да вярва в противното. Тя просто беше една новост. Е, тук беше прав. На колко викториански мъже им се удаваше възможността да бъдат в леглото с една освободена жена от двадесети век, при това носителка на черен пояс?

А сега му бе омръзнала. Или още по-лошо. Може би още не беше и тя тепърва трябваше да очаква онзи миг, когато Трей ще й каже да скочи на метлата и да отлети обратно в 1993.

— И така, янки — обади се кралицата на вуду, — започваме ли? Трябва само да плеснеш с ръце и великият Зомби ще се появи.

Чарли погледна в далечината към мержеливите и потрепкващи светлини на Ню Орлиънз. Той беше някъде там. Може би все още изпитва топлината от любенето с Жустин? Ще дойде ли от леглото на квартеронката право в нейното? Ще донесе ли аромат на парфюма на Жустин, за да го остави върху нейните постелки, да я докосва със същите ръце, с които преди малко бе милвал Жустин?

Очите й се напълниха със сълзи, които нетърпеливо избърса. Няма смисъл да плаче, всичко бе свършило. За миг беше полудяла, бе загубила контрол над живота и сърцето си. Сега би направила всичко, за да се върне обратно, дори ако трябва да използва вуду. Какво има да губи? Точно в този миг смъртта не изглеждаше по-мъчителна от болката в сърцето й.

Трябваше да се отърси от нея, което означаваше да избяга от Ню Орлиънз, да избяга от 1858. Ако вуду можеше да го направи — прекрасно. Но въпреки това, тя отправи своя молитва, по-милосърдна и по-богочестива. После бавно огледа заобикалящите я лица. Накрая отново впери поглед в Мари Лаво и вдигна ръце.

Без всякаква представа какво я очаква, тя плесна два пъти.

Сякаш взрив разтърси земята. Барабаните задумкаха отново, но по-силно и бързо. Кастанетите лудешки потракваха. Мъже и жени скочиха на крака и се впускаха в лудешки танц.

Мари Лаво се надигна от стола. Протегна ръце нагоре, изви гърба си и отметна глава.

— Чуй ме и ела, о велики Зомби! Чуй ме и ела да извършиш своето тайнство.

Сетне развърза корделата на врата на робата и я свали. Под нея се разкри рокля от яркочервена коприна, цветът на прясната кръв. Отпред беше толкова дълбоко изрязана, че гърдите й почти бяха навън. Зърната бяха боядисани в крещящо червено. Носеше няколко реда гердани от змийски прешлени, нокти на алигатор и мънички костички, като от пръстите на мъртви деца.

Чарли видя двама души да приближават огъня и да коленичат, за да запалят натрупаните по земята купчинки тамян. Сладникавият и остър аромат я обгърна. Тя сведе поглед и забеляза нещо, което не беше видяла преди. На земята, с бял тебешир, беше очертан квадрат. Някаква жена пристъпи напред и постави по една запалена свещ във всеки ъгъл. Нечии ръце изблъскаха Чарли към центъра на квадрата. Поне още дузина поднесоха към огъня натопени в катран факли, запалиха ги и прибавиха танцуващите им светлини към отблясъците от кладата.

— Ела и чуй. Ела и чуй — пееха те. — Ела и чуй, о, велики Зомби.

Около нея се въртяха, непрекъснато променящи се, очертанията на сенки. Пламъците изгаряха лицето й. Мари се появи отново, вдигнала ръце във въздуха. Но сега държеше огромна змия.

— Бомба Зомби! — тананикаше тя. — Бомба Зомби! Данга ли, канга ли, бомба Зомби! — замахна и запрати съскащата змия в огъня. Тя продължи да се гърчи още няколко минути, преди да изчезне сред рой искри, които политнаха високо в тъмното небе. Гласовете сякаш закрещяха по-силно. Миризмата на изгоряла мазнина и препечено месо се смеси с тежкия аромат на тамяна и насити въздуха.

Чарли не се изплаши. Изпитваше ужас от гледката, но не и страх. Може би затова не се отдръпна, когато Жустин й подаде един изкусно изработен сребърен бокал и нареди:

— Изпий го!

— Какво е това? — промълви младата жена, хипнотизирана от врявата, пламъците, миризмите от варварския ритуал.

Мари се разсмя.

— Вода, янки. Само вода, от реката, точно от мястото, откъдето си се появила. Магията е във водата, а също в луната и в тайнствените сили. Изпий я и тя ще те отведе у дома.

Чарли надзърна в чашата. Течността беше бистра като кристал. Помириса я, не миришеше. Натопи един пръст и го облиза, нямаше вкус. Вода, нищо повече. Разбира се, в 1993 щеше да си помисли дали да пие от водата на река Мисисипи. В нея вероятно се съдържаха олово, изпражнения и бог знае още какво. Но навярно през 1858 все още не бяха успели да я развалят до такава степен. Ако Мари Лаво и останалите вярваха, че пие ли вода от онова място, което я беше издърпало в миналото, ще се върне обратно у дома, беше готова да опита. Интересно, защо сама не се беше досетила за това.

Затвори очи и пресуши чашата.

Музиката се усили до такава степен, че скоро целият свят беше изпълнен със звуци, които отекваха в главата на Чарли. С изключение на хората на барабаните, всички последователи на вуду скочиха на крака и бясно затанцуваха, призовавайки великия Зомби да чуе молбата им и да отведе тяхната нова дъщеря обратно у дома.

Чарли прикова поглед в бушуващите пламъци. Чувстваше се натежала, сякаш във вените й течеше олово, вместо кръв. Струваше й се, че шията й ще се прекърши, на клепачите й като че бяха окачени топки за боулинг.

— Повярвай, янки — гласът на Мари прозвуча в ухото на Чарли. — Трябва да вярваш и великият Зомби ще извърши своето тайнство. Той иска да повярваш в силата му.

„Точно така — помисли си Чарли. — Трябва да вярваш, трябва да вярваш.“

Бе готова да повярва на всичко, беше по-лесно, отколкото да се опитва да мисли. Но най-много й се искаше да се свие край огъня и да заспи. Запита се дали все пак не са добавили нещо към водата.

„Трей — името му проблесна в съзнанието й. — Трей, ела и ме отведи у дома.“ Но Трей нямаше да го направи. Той не я искаше. И това не беше нейният дом.

Тялото й започна да изтръпва. Почувства, че я облива горещина, която не беше предизвикана само от огъня. Тя идваше отвътре, от самата нея.

Неочаквано нещо в далечината привлече вниманието й и тя се втренчи през пламъците в светлинките на Ню Орлиънз. Съзря червен отблясък — мъжделив и неясен. Сякаш висеше над линията на хоризонта, появяваше се и пак изчезваше зад пламъците.

Просветна и стана по-отчетлив само за части от секундата, но Чарли внезапно разбра, че е червеното „Х“ на хотел „Хилтън“, който се намираше на кея, близо до „Ривъруок Мол“.

Но Хилтън не съществуваше през 1858.

— Oui — изрече Мари близо до нея.

— Започва се.

„Велики боже!“ — помисли си Чарли. Нима наистина щеше да се получи? Действително ли напускаше това време, това място? Инстинктивно извика:

— Трей! — но Трей не беше тук. Тук нямаше никой, който да се интересува от нея. Мари имаше право, тя не принадлежеше към тази епоха.

Някакъв звук заглуши бученето на огъня. Несъзнателно тя погледна към небето. Видя нещо, за което беше сигурна, че е примигващата светлинка на самолет, който ту се появява, ту изчезва в облаците. Неволно протегна ръка, като че да го докосне.

— Искаш да си отидеш — припяваше Мари в ухото й. — Искаш да се върнеш при своето семейство, в твоя свят. Върни се. Върни се. Върни се.

Някой хвана Чарли за ръката. Докато я водеха покрай огъня към реката, тя ожесточено се опитваше да се съсредоточи върху червеното „Х“ на другия бряг. Цялата тълпа поде припева и я последва.

— Върни се. Върни се. Върни се.

Като в просъница осъзна, че някой коленичи до нея и й сваля обувките. Босите й крака стъпиха върху хладната трева, овлажнена от мъглата, която на места все още не се беше разсеяла.

На другия бряг на реката се появиха още светлини, призрачно потрепващи на мястото, където след години щяха да блестят прозорците на модерните небостъргачи. Някой тласна Чарли напред. Тя тръгна към светлините.

Студената вода смрази краката й. Но тя не спря. Сведе поглед. Тялото й сякаш се разтапяше. Като че ставаше невидима.

— Върни се — непрестанно напяваха гласовете. — Върни се. Върни се.

Направи още една стъпка във водата и усети неумолимото привличане на мощното течение.

Разнесе се финален, бурен залп от барабанни удари и после неочаквано думкането, банджото и гласовете замлъкнаха. Светът занемя, с изключение на плясъка на вълните в брега, подвикването на някаква нощна птица и прашенето на огъня. Чарли щеше да се върне в бъдещето, обгърната от тишината.

— Шарлот!

Цялото й тяло потръпна, когато гласът на Трей проряза нощта. Той беше тук! С всяка частица от тялото си тя жадуваше да се обърне, да избяга от водата, да се скрие в прегръдките му, на сигурно място.

Но той не я искаше. Не я обичаше. И там я очакваше със сигурност само болка и обида.

Защо ли е дошъл? Да й се присмее? Да тържествува над лесната си победа? Може би просто да се забавлява с вуду представлението.

— Шарлот! — изкрещя отново той. Но тя не бе Шарлот, а Чарли. Шарлот беше жената, с която Трей се беше любил, която си беше позволила слабостта да го пожелае, тази, която му се беше предала изцяло.

Сега Чарли си възвръщаше контрола.

— Шарлот, спри! — отново извика Трей. Сега гласът му прозвуча по-близо. С усилие тя се обърна и погледна през рамо. Той току-що бе излязъл от горичката и тичаше към нея, но погледът й го спря. Очите му бяха вперени в лицето й.

За миг се гледаха втренчено, всеки прикован от собствените си интимни чувства. После тя вдигна очи към небето и прошепна:

— Бързай! Моля те, побързай и ме отведи оттук! Няма да понеса присмеха му.

Направи още една крачка в ледената вода.