Мегън Даниел
Любов завинаги (6)

Шеста глава

Може би бяха изминали минути или часове, когато бе събудена много по-грубо, отколкото предишния път.

— Откъде си взела това? — крещеше глас в ухото й.

Щеше да седне и без чужда помощ, ако не беше издърпана от една ръка, наподобяваща менгеме, стиснало дясната й китка. Отново се взираше в тъмните очи на нейния, приличащ на Гейбъл познат, но този път пленителната усмивка липсваше. Всъщност той изглеждаше така побеснял, сякаш се готвеше да я убие.

— Радвам се да ви видя — измърмори тя, докато се опитваше да се откопчи от неговата хватка.

Но той не се улови на тази въдица.

— От къде си взела това? — запита я отново и тя долови ярост в гласа му.

— Кое?

— Този пръстен.

Тя сведе поглед към пръстена на дясната си ръка. Предаваше се по наследство, красиво, богато украсено бижу от сребро, с аметист.

— Не че е ваша работа — промълви, — но е в семейството ми от поколения. Баба ми го даде, защото много приличах на нея. Тя също беше бунтар. А тя го е наследила от нейната баба. Друг бунтар, или поне така разказва семейната легенда.

— Свали го! — нареди той.

Лицето му беше сковано.

— Няма! Защо да го направя?

— Свали го. Искам да видя надписа.

— Откъде знаеш, че има такъв? — запита го тя, но измъкна пръстена и го извъртя така, че той да види вътрешността. Едва се забелязваха едно преплетено „Т“ и „С“ с думата „завинаги“ — полуизтрити от носенето.

— Откъде открадна това? — запита я властно.

— Да съм го откраднала? Почакай, мистър! Казах ти, че пръстенът е в семейството ми повече от сто години, от времето на прабаба ми Шарлот.

— Шарлот?

— Шарлот Дюкло. Аз съм кръстена на нея. Починала е през 1882.

Той пусна ръката й, сякаш се готвеше да избухне и се вторачи в нея като в побъркана.

— Не зная каква игра сте намислила, мис Стюарт, но няма да мине. На света има само един пръстен като този, аз сам го направих и го надписах. За моята годеница.

Въпреки шока й от тази абсурдна декларация, тя не пропусна изражението на болка, което премина през лицето му.

— Годеница?

— Корин — рече тихо. — Корин Дюкло. И когато тя се спомина, малко след като й го подарих, сестра й Шарлот взе пръстена и се премести на Север. Това стана преди две години.

Чарли се разсмя и протегна пръстена.

— Изглежда толкова нов? Моделът е очевидно викториански, по ръба е изтрит, а надписът почти не се вижда.

Той го взе и заразглежда по-отблизо, на красивото му лице се появи израз на объркване. Действително изглеждаше износен.

— Не зная какво си направила с него, но това не променя факта, че пръстенът е този на Корин. Бих го познал навсякъде. И съм сигурен, че Шарлот никога не би се решила да се раздели с него. Забрави за работата при майка ми, мис Стюарт. Тя не наема крадли и луди!

— Не съм крадла! — възкликна младата жена и изтръгна пръстена от ръцете му, точно когато се опитваше да го пусне в джоба на редингота си.

Отново беше облечен като джентълмен от викторианската епоха, този път с жълтеникаво — кафяви бричове, напъхани в лъскави ботуши, редингот от червеникаво — кафява вълна, върху кремавата риза и елегантна, черна папийонка.

— И кой, по дяволите, си ти?

— Трей Лавенд — изрече мъжът с безцеремонен, кратък поклон.

— Е, добре, мистър Лавенд, ако искаш да говорим за откачени, струва ми се, че има само един умопобъркан в тази стая и това не съм аз. Искаш ли да обясниш защо си облечен така? Както знаеш, Марди Грас приключи.

Той се наду като паун и тя забеляза, че е твърде висок, най-малко метър и осемдесет.

— Не аз трябва да давам обяснения, мис Стюарт. Искам да знам…

— Е, хайде, стига толкова! — каза тя и провеси крака от гигантското легло. — Ако това е пример за прочутото ви южняшко гостоприемство, предпочитам да се върна в Манхатън. И мисля да го направя точно сега.

Леглото беше толкова високо, че й се наложи да скочи на пода. В този миг й се зави свят и тя се улови за една от колоните, за да не падне. Моментално почувства около себе си ръцете му, които й помогнаха да седне на леглото. Усещаше топлината им през тънката памучна материя на нощницата. Беше благодарна за помощта, но го ненавиждаше, че я предложи.

— Върни се в леглото! — нареди строго той. Ръката му все още стоеше на кръста й, сякаш не искаше да я пусне. — Докторът каза, че трябва да почиваш. Слаба си като новородено коте.

— Нали съм Котаракът в чизми — каза тя, но не повтори опита си да се изправи.

Ръката му започна да глади гърба й, сякаш да я успокои. „Дай ми само минута — рече си тя. — След минута ще съм наред.“ Господи, главата я болеше. Искаше й се да помоли доктора за нещо по-силно от аспирин, но явно той бе идвал и си бе отишъл, докато бе спала или бе припаднала.

Трябваше да се махне от тук и да се прибере у дома. Огледа се за дрехите си, но не видя нищо познато, с изключение на жълтия сак и ботушите, почистени от речната тиня.

— Имаш вечната ми благодарност, задето ми спаси живота. Но сега, ако само ми дадеш дрехите, изчезвам.

— Накарах прислужницата да изгори облеклото, което носеше.

— Да ги изгори? Ти си изгорил дрехите ми? С какво право…

Мъжът отдръпна ръката си от врата й.

— Бяха съвсем негодни.

— О! — изрече тя, до известна степен укротена, макар че все пак би искала сама да вземе това решение. Карнавалният костюм на Дона Карън й беше струвал цяло състояние, а французинът — собственик на химическото чистене на „Ъпър ийст сайд“ — правеше чудеса. Може би щеше да го спаси.

— Освен това, не бих ти позволил да напуснеш тази къща с тях.

— Защо не?

— Очевидно изобщо не държиш на репутацията си, в противен случай нямаше да излезеш навън в най-възмутителното облекло, което съм виждал у някоя жена. Моята майка се е трудила дълго и упорито да установи репутация за вкус и елегантност в нейния дом. Няма да ти разреша да я разрушиш, като те видят така безвкусно облечена.

— Мисля, че съм попаднала тук през огледалото — измърмори Чарли. — Не ми казвай, че всеки миг ще се превърнеш в Белия заек^[1].

— Белият заек?

— Няма значение — тя размаха ръка пред очите си, сякаш пропъждаше муха. — И така, след като си изгорил дрехите ми, предполагам, че имаш нещо друго, което да облека? Не мога да вървя по улиците на Ню Орлиънз по нощница.

Той сведе поглед към нея. Чарли имаше достатъчен опит с мъжете, за да разбере от изражението му, че харесва това, което вижда. Нощницата, в края на краищата, беше полупрозрачна. Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще пратя Бетси да ти донесе някаква дреха.

— Великолепно. Междувременно ще взема най-продължителния и най-горещия душ.

— Душ? — изрече той отново със странно и озадачено изражение.

— Страхотно! Няма душ! Трябваше да се досетя, че музей като този не разполага с подобен лукс. Ще мина и с вана. Имате вана, нали?

— Разбира се — той пристъпи към камината и дръпна една избродирана лента, която висеше на стената. От историческите филми Чарли знаеше, че това е лентата на звънеца. Тези нюорлианци определено вземаха историята насериозно!

Прислужницата се появи почти веднага и направи реверанс пред загадъчния мистър Трей Лавенд.

— Мис Стюарт би желала вана — каза той.

— Да, сър — отвърна тя и отново направи реверанс.

— Майка ми би дала мило и драго за така добре обучена прислужница — рече Чарли.

— Робите на майка ми имат благопристойно поведение.

— Роби?

— Повечето от тях. Някои са освободени, но разбира се, предпочитат да останат.

Чарли отново махна с ръка пред очите си. Започваше сериозно да се тревожи. Този човек определено беше откачен. Изглежда си мислеше, че живее преди Гражданската война. Може би е дори опасен.

— Ъъъ — започна тя, — мислиш ли, че можеш да ме оставиш да си взема ваната?

Той се поклони — един действително елегантен жест, който накара Чарли да съжали за безвъзвратно отминалото време.

— Разбира се — рече и напусна стаята.

 

 

Веднага след като побърканият Лавенд си отиде, Чарли „превключи на висока скорост“. Претършува сака, докато откри ключовете на хотелската стая. Името и телефонният номер бяха гравирани на тежкия ключодържател. Ще им се обади и ще ги накара да й пратят такси. Искаше да изчезне от този дом, колкото е възможно по-скоро.

Огледа се. Никакъв телефон до леглото. Нито на богато украсеното викторианско бюро, нито на красивата, малка масичка до един от прозорците. Страхотно. Докато се намираше в тази стая беше изолирана от външния свят. И впримчена в капан, докато някой не й донесеше някакви дрехи.

Е, поне ще вземе вана. Отново се огледа. Имаше само една врата, тази, през която беше изчезнал нейният спасител. Значи, никаква самостоятелна баня. Което означава, че ще трябва да броди из къщата в симпатичната викторианска нощница и да я търси. Точно така. Голяма работа! Така или иначе, след половин час ще е вън от тук.

Тъкмо когато посягаше към месинговата топка на вратата, за да започне издирването, на прага се появи хубавата чернокожа прислужница, последвана от трима мъже, също чернокожи, които носеха голяма седяща вана и няколко ведра вода, от която се вдигаше пара. Докато ги наблюдаваше, загубила ума и дума, те поставиха ваната пред камината обградиха я с бродиран параван, напълниха я с вода, оставиха кърпи и сапун и напуснаха стаята всички, освен прислужницата.

— Ваната ви е готова, мис — рече тя.

Чарли я зяпаше. Най-накрая рече:

— Ти си Бетси, нали?

— Да, ма’ам.

— Добре, Бетси, наистина мисля, че е време за някакво обяснение. Какво, по дяволите, става тук?

За миг момичето изглеждаше втрещено, после объркано.

— Мис? — попита тя.

— Искам да кажа, защо всички са облечени като в Дисниленд? Защо оня човек отвън се вози в карета? И каква е тая вана край огъня? Къде е банята?

— Баня ли, мис?

— Има ли тази къща вътрешен водопровод?

— Не, мис.

— Страхотно! Просто страхотно! — тя закрачи из стаята, прокарвайки пръсти през късата, сплъстена коса. После се засмя иронично.

— Попаднала съм тук чрез свиване на времето, а? В един миг съм в 1993, а в следващия съм… Коя година мислиш, че е сега?

Прислужницата беше започнала да гледа Чарли така, сякаш е ненормална.

— 1858, мис.

Чарли се засмя.

— Точно. 1858. Как не се сетих? — тя се вторачи в прислужницата. — Е, трябва да им го призная. Обучили са всички ви добре. Всеки играе ролята си отлично.

Бетси въртеше в ръцете си една кърпа.

— Вие… ваната ви ще изстине, мис.

— Добре — рече Чарли. — Щом вече е тук, мога да се възползувам от нея. После, държа да ти кажа, се махам от тук — тя се извърна, смъкна фината, ленена нощница и отново се обърна към ваната. Бетси все още беше тук. А Чарли беше гола. Тя грабна една кърпа и я уви около себе си. — Можеш да си вървиш.

— О, не, мис. Трябва да ви помогна за къпането.

— Нямам нужда от никаква помощ — изкрещя Чарли. — Къпя се сама повече от две десетилетия и съм сигурна, че мога да се справя и сега. Излез!

— Ако сте сигурна, мис…

— Сигурна съм. Излез! — прислужницата не се помръдна. — Излез, махни се!

Бетси направи реверанс и напусна стаята, клатейки глава, от което краищата на кърпата на главата й заподскачаха.

Най-сетне бе сама! Чарли се отпусна в топлата вода. Това усещане поне бе познато. В действителност беше божествено, макар че не можеше да се протегне в малката вана така, както й се искаше. Но когато сви колене, благословената течност достигна почти до брадичката й. Топлината проникна в болезнените мускули и облекчи напрежението, което ги беше втвърдило. Сгъна една от дебелите и меки кърпи и я подложи под главата си, после се облегна назад.

„В какво съм се забъркала?“ — питаше се тя.

Страхотен късмет да бъде измъкната от реката от най-фантастично изглеждащия мъж, какъвто не беше виждала от дълго време и после той да се окаже питомец на приюта за душевноболни. Беше чувала, че има южняци, които дори днес не приемат факта, че са загубили Гражданската война, но у този приятел манията бе достигнала фантастични измерения. Макар че в това имаше някакъв вид налудничава логика. Ако повярваш, че е 1858, то тогава войната все още не е избухнала, така че не е възможно да си я загубил.

Очевидно бе убедил и майка си да продължава тази пародия. Дори прислугата изглеждаше убедена или поне достатъчно наплашена, за да се държи по този начин.

Е, колкото по-скоро се махне от тук, толкова по-добре. Още няколко минути в божествено топлата вода и после ще накара Бетси да й донесе някакви дрехи. Ще вземе багажа си от хотела и след по-малко от час ще е на борда на самолета, далеч от този луд град.

Една мисъл я порази и тя седна рязко, разплисквайки вода върху красивия персийски килим. Роб! Какво се случи с Роб? Беше ли измъкнал някой и него от реката? Жив ли е? Трябва да се добере до телефон. Трябва да се обади до хотела.

Набързо изми косата си, изплакна я и излезе от ваната. Разтърка косата си до обичайния тъмен ореол. Точно когато се канеше да позвъни на Бетси и да поиска някаква дреха, момичето се появи отново. Ръцете му бяха пълни с огромен куп тоалети. Тя се залови да ги подрежда върху огромното легло, докато Чарли я наблюдаваше. Удивлението и възмущението й нарастваха с всяка дреха. Първо дългата рокля от батиста с цвят на праскова, прекалено тясна в талията. После фусти, най-малко три на брой, целите избродирани в бяло и с много волани. Камизола с връзка — панделка на врата. Набрани дълги дамски гащи. И накрая корсет, наподобяващ бельото, носено от Мадона в някой от фаталните й видеоклипове.

Вратата се отвори и влезе още една прислужничка, която носеше нещо като огромен кафез за птици. Тя го пусна на пода, направи реверанс и напусна стаята.

Чарли, страхувайки се, че вече знае отговора, попита:

— Какво е това?

— Вашият кринолин, мис!

— Няма да стане, Бетси! Няма да се разхождам из Ню Орлиънз в кафез за птици. Изнеси и останалите неща. В тази къща все трябва да има някакви нормални дрехи — джинси или дори анцуг. Каквото и да е, с което да се върна до хотела.

Бетси, която сутринта беше толкова дружелюбна, сега следеше Чарли с поглед, сякаш се страхуваше, че тя може да я нападне всеки момент.

— Това беше най-доброто, което можах да намеря, мис. Те са на Джърмейн. Тя е единственото момиче в къщата с вашите размери.

Чарли отново огледа дрехите върху леглото. Трябваше да се измъкне от тук и ако това бе единственият начин, така да бъде.

— Е, добре — рече тя и се присегна за дългите гащи, — но няма да облека корсета, нито кринолина. Няма да заприличам на вас.

Бетси й помогна да се облече — завърза лентата на кръста на гащите, закопча камизолата, опъна чорапите и препаса колана, който ги държеше. По време на сложния процес Чарли мърмореше:

— Как посмя да ми изгори дрехите? — първата фуста беше поставена на място. — Няма никакво право! — после втората — Трябва да дам под съд този човек! — после третата. Бяха толкова дълги, че трябваше да ги придърпа до под гърдите, за да не се влачат по земята. — Уф! — Чарли размаха юмрук по посока на тавана. — Искам си дрехите!

— Мис? — рече Бетси. — Не изгорих всичките, макар че мистър Трей ми нареди. Запазих две неща — тя огледа стаята, сякаш се страхуваше да не ги шпионират, после измъкна две парчета от дантела и коприна от джоба на престилката си. — Носехте ги под другите неща, мис. Не изглеждат съвсем благоприлични, но са толкова красиви, че сърце не ми даде да ги изгоря.

Чарли грабна фините сутиен и бикини с усмивка.

— Бельото ми! Благодаря ти!

— Те… те са толкова мънички, мис.

— Достатъчно големи да вършат работа.

— Изпрах ги — рече срамежливо прислужницата.

— Безкрайно ти благодаря, Бетси — Чарли искаше веднага да си ги сложи, но вече беше наполовина облечена в идиотските дрехи. Така че натика бельото в сака. — Какво още? — запита тя момичето.

Бетси повдигна прасковената рокля и я нахлузи през главата й. Дрехата прилепна на бюста и кръста й, откроявайки идеално елегантната й фигура. Но полата се влачеше почти десет сантиметра по пода.

— Кринолинът е, за да я повдига, мис — промълви Бетси.

Е, не можеше да върви по улицата и на всяка крачка да се препъва в полата, така че с неудоволствие пристъпи в стоманената конструкция с усещането на току-що уловено канарче.

— Аз съм птичка в позлатен кафез — изтананика, като се опитваше да се убеди, че това е смешно.

Когато Бетси най-сетне приключи със завързването на дузината ширити и стотината малки телени копчета на гърба на роклята, когато приглади полата върху пластовете железни обръчи и фусти и бухна широките ръкави, тя обърна Чарли към наклоненото, овално огледало.

Чарли ахна. „Да — помисли тя — има известно очарование да се живее в миналото.“ Откровено казано, изглеждаше прекрасно. Роклята беше толкова стегната, че младата жена едва дишаше и се страхуваше да ходи, защото всеки път, когато се опитваше да пристъпи кринолинът се залюляваше като Камбаната на свободата с всичка сила. Приличаше на възхитителна сватбена торта.

Прасковеният цвят на роклята придаваше на лицето й приятна руменина, а формата на корсажа правеше бюста й да изглежда по-закръглен. Дълбокото деколте на роклята беше престорено скромно, украсено с дантела в екрю, толкова фина, че беше полупрозрачна. Полата бе надиплена и прихваната тук-там с кафеникави панделки, избродирани с цветя със зелени кадифени листа.

Тя огледа внимателно шевовете. Беше изработена на ръка! Обърна подгъва на полата. Също ушит на ръка, а обиколката му трябва да беше около осемнадесет метра! Направата на тази рокля струваше стотици, може би хиляди долари. Обзалагаше се, че положително струва повече от любимата вечерна рокля на майка й, изработена от Каролин Херера.

И така, напред. Щом трябва да мине по улиците, преоблечена като южняшка красавица, поне да е хубава. Поне за час. Щеше да е прекрасна като Скарлет О̀Хара.

— Донеси ми чантата, ако обичаш — обърна се тя към Бетси, повдигна леко крайчеца на полата си и напусна стаята.

В края на късия коридор имаше стълбище, което навярно водеше към външната врата. За миг се спря на горния му край. Беше най-обикновено стълбище със завити колони от полиран махагон, застлано с пътека на цветя, но изглеждаше прекалено високо и стръмно, ако си облечена в кринолин, който докосва пода и всеки миг можеш да се спънеш и да си счупиш врата.

Опита се да си припомни какво бе направила Скарлет, когато след празненството на открито, се бе прокраднала надолу по стълбите, за да открие Ашли, вместо когото намира Рет. Тя се улови здраво за перилата, повдигна обръчи и пола с една ръка и плахо пристъпи надолу. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Чувстваше се доста уверена, когато достигна площадката в средата на стълбището. Вдигна очи… и забеляза мъжа пред себе си.

Нейният луд герой я наблюдаваше със странно изражение. Когато срещна погледа й, се усмихна.

— Мислех си, че ваната ще ти се отрази добре — каза той провлачено, — но не очаквах такъв резултат. Изглеждаш прекрасно.

Чарли удивено почувства, че се изчервява от удоволствие.

— И благопристойно? — усмихна се тя.

— Изключително — съгласи се той. Протегна ръка да й помогне да преодолее последните няколко стъпала. — Гладна ли си?

— Като вълк.

Той се разсмя. За първи път го чу и се влюби в богатството на този звук.

— Добре. Закуската е готова.

— Колко е часът?

— Почти един.

— Закуска? В един?

Той се закиска.

— В къщата на майка ми, да.

Въведе я в слънчева стая в предната част на къщата. Дантелени пердета изолираха ярката светлина от вътрешната страна, а глицинията — от външната. Една махагонова маса беше застлана с искрящо бяла, бродирана покривка, върху която бяха подредени съдове от фин китайски порцелан и старо сребро с антикварна стойност. Около нея бяха насядали и си бъбреха приятелски около половин дузина от най-красивите жени, които Чарли беше виждала. Хрумна й, че всички са сестри на Трей или някакви други роднини, тъй като явно живееха тук, заедно с майка му. Каквито и да бяха, всички до една участваха в маскарада, тъй като бяха облечени в изящни старовремски рокли, подобни на нейната.

Преди да успее да зададе въпроса си, Трей започна представянето. Дезире, Еме, Кристин, Доминик, Анжелик и Джърмейн. Тук Чарли прояви достатъчно благоприличие, съобрази и рече:

— Благодаря, че ми зае една от твоите рокли. Прекрасна е.

— Прекрасна за теб — отвърна Джърмейн с усмивка. — В нея приличам на презряла праскова. Никога няма да я нося. Можеш да я задържиш.

— Благодаря — отвърна Чарли, като предположи, че това е очакваният отговор, макар че след около час вече нямаше да се нуждае от прекрасната рокля. Като в сън позволи на Трей да я настани на масата и да й налее чаша кафе, докато жените станаха вкупом и взеха да се оправдават.

— Шивачът чака — рече една, май беше Дезире.

Друга добави:

— Мосю е тук за урока ми по пиано.

Трета каза:

— Излизам да си купя слънчобран, подхождащ на новата ми небесно синя коприна.

След миг бяха изчезнали, изхвръкнаха навън като ято екзотични птици на лов за червейчета.

Чарли пое чашата от севърски порцелан и отпи от кафето. Намръщи се.

— Няма ли цикория?

— Цикория?

— В кафето. В него няма цикория.

— Защо някой ще поиска да развали съвършено по вкуса си кафе, като прибави цикория?

— Но нали сме в Ню Орлиънз и… — внезапно си припомни една пикантерия от историята. Беше я прочела вчера в статия за Ню Орлиънз, поместена в списанието, което й предложиха на борда на самолета. — О, вярно. Вие, за разлика от останалите нюорлианци, отказвате да добавяте цикория към кафето, защото тази практика е установена едва след началото на Гражданската война, когато поради блокадата, кафето станало така оскъдно, че започнали да слагат цикория в него, за да увеличат количеството. А войната все още не е започнала, нали? — запита кисело.

— За втори път споменаваш някаква гражданска война и аз все още нямам представа за какво говориш.

— Разбира се, че не — измърмори тя, докато пиеше кафето, което беше много ароматно, дори без цикория.

Наблюдаваше го над ръба на чашата. Определено беше страхотен, дори и в тези абсурдни дрехи. А може би точно поради тях. Трябваше да признае, че този стил му отива, подчертаваше широкия гръден кош, стесняващ се към кръста и стройните бедра, нещо, което не можеше да постигне никакъв модерен костюм. И макар че вратовръзката фльонга изглеждаше по-неудобна от обикновената вратовръзка, беше неоспоримо елегантна. Той носеше дрехите си със самоувереност, граничеща с надменност, която му подхождаше съвършено.

Докато го изучаваше, Трей се взираше в нея. Не знаеше какво да прави с тази водна нимфа, която се беше превърнала в изключителна малка красавица и очевидно ще се оправи отлично в дома на майка му. Скоро ще стане любимката на клиентите. При тази мисъл ръката му стисна фината, порцеланова чаша толкова силно, че тя се разтроши, разлетяха се парчета, топлото кафе го опари, върху снежнобялата ленена покривка се появи петно.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. Скочи от мястото си, избърса изгорената си ръка със салфетка и се отправи към прозореца. За момент се загледа навън, после се извърна и й отправи гневен поглед, придружен със свирепо начумерване. Сетне отново извърна очи. По-добре да съобщи нейната кражба в полицията. Обяснението й как се беше сдобила с пръстена на Корин, беше абсурдно. Дори не беше твърде умно. Явно го беше откраднала. Но представата за нея, поставена зад решетките, беше толкова смущаваща, колкото и тази, че работи в дома на майка му. Стовари юмрука си върху перваза на прозореца.

Чарли беше озадачена от поведението му, но след като вече се бе убедила, че е луд, предположи, че е излишно да се опитва да разбере действията му. По-добре час по-скоро да напусне дома му.

— Май вече не съм гладна — промълви тя и се изправи толкова рязко, че кринолинът се залюля като балон при силен вятър. — Сега искам да се върна в хотела си.

— Чудесно, кажи ми къде се намира.

— Вече ти казах.

— Мис Стюарт, не можеш да очакваш от мен да повярвам…

— Виж — прекъсна го тя, — не давам пукната пара в какво вярваш и в какво — не, мистър! Изчезвам от тук! — тя се понесе към вратата, подпомогната от инерцията на полата, и се озова в антрето. Зърна жълтия си сак на един стол.

— Благодаря ти, Господи! — измърмори, грабна го мимоходом и се спусна към вратата.

Той я спря на малката веранда.

— Ще те придружа.

— Не, благодаря! И сама ще намеря пътя.

— Въпреки това, ще те придружа — повтори той.

Имаше неща за Чарли Стюарт, които беше твърдо решен да научи, и не можеше да й позволи да се измъкне просто така. Взе сака от нея, примигна при тежестта му и го подаде на иконома. Чарли вече бе вън от къщата.