Мегън Даниел
Любов завинаги (5)

Пета глава

Копитата на конете огласяха нюорлианската нощ. Трей Лавенд сведе поглед към морската сирена в разкъсани одежди, която беше извлякъл от Мисисипи. Не приличаше на никоя от жените, които бе виждал. Трей беше мъж, израснал сред дузини жени. Но тази мис Стюарт беше съвсем различна.

В съня си се беше облегнала доверчиво на него, той обви раменете й с ръка и я притисна към себе си. Усети мускулите й през дрехите и се удиви от тях. Не беше повече от метър и шестдесет и един — два, с крехки кости, шията й изглеждаше прекалено тънка за главата. И въпреки това деликатното тяло бе стегнато и мускулесто като на боксьор. Освен това беше видял с каква сила плуваше в ледената река, преди колелото почти да я засмуче между остриетата си. Жената в ръцете му не приличаше на крехко цвете.

Протегна ръка и отметна косата от лицето й. Кожата й беше нежна като цветче на камелия и, слава богу, най-сетне топла. Тя измърмори нещо и се сгуши по-плътно до него, а той стегна прегръдката си. Забеляза, че дребничкото й тяло идеално съответства на тази прегръдка.

Косата й, тъмна като неговата, беше почти толкова къса, определено не по модата на неговия викториански свят. Никога не беше виждал подобна прическа. Отпред, където бе почти изсъхнала, косата се къдреше на пухкави, тънки кичури, които обрамчваха лицето и му придаваха вид на тъмнокос, малък херувим.

А дрехите й? Трей никога не беше виждал по-неподходящо облекло, носено от жена на обществено място. Макар че когато се убеди, че не е мъртва, изцяло се бе насладил на гледката, която тоалетът излагаше на показ: малките, но съвършено оформени гърди, тънкия кръст и приятно закръгления задник.

Одеялата, с които я бе загърнал, се бяха разтворили и той отново се втренчи в странния костюм, наподобяващ дълги, вълнени мъжки гащи. Те прилягаха плътно и отпред бяха украсени с кант, изработен от някакви миниатюрни метални зъбчета. Розовата пелерина, някога вероятно красива, а сега изцапана с кал и с други речни мръсотии, беше омотана около кръста й. А през гърдите беше окачена чанта от някакъв вид лъскава материя, подобна на гума, под тинята и калта, които бяха полепнали по нея, се виждаше, че е яркожълта. Той я докосна, заинтригуван от непознатата тъкан, природно любознателният му ум искаше да я проучи по-подробно.

Но какво, по дяволите, да направи с наквасената си сирена? След като си бе дал труда да я спаси, едва ли можеше да я остави на улицата — очевидно тя не бе в състояние да се погрижи за себе си. Не можеше също така да я отведе и в къщата на доктор Дюпре, поне не преди да е говорил с господина. Особено след като жената призна, че не го познава, макар да твърдеше, че е отседнала в дома му!

Не можеше да я отведе и в своята къща. Ако беше дама, това щеше да е крайно непристойно, тъй като там нямаше жена, която да изиграе ролята на нейна компаньонка. Щеше да се окаже толкова компрометирана, че той щеше да е задължен да й предложи брак. А ако, както подсказваха дрехите й, не беше дама, присъствието й щеше да опетни благоприличния му дом.

Но трябваше да я отведе някъде. И единственото място, за което се сещаше, беше у майка му. Изкиска се при мисълта какво ще стори Лизет Лавенд с неговата водна нимфа. Ако се съдеше по вида й, мястото й беше точно в къщата на Лизет.

Пътуването по осветените с газени лампи улици беше към своя край и само след минута кочияшът дръпна поводите и спря.

Китната къща, боядисана в бледозелено, с по-тъмнозелени жалузи, все още беше осветена, макар че беше четири сутринта. Трей нежно взе на ръце младата жена, слезе от каляската, изкачи се по стълбите и потропа на вратата с обутия си в ботуш крак.

— Мистър Трей! — възкликна високият иконом негър, който отвори.

— Добър вечер, Джейкъб. Къде е майка ми?

Икономът бързо възстанови самообладанието, което бе загубил при вида на младия господар, застанал в антрето с измокрената до кости девойка в ръце.

— Ще я доведа, сър.

— Ако обичаш — съгласи се Трей.

Не можеше да седне с мис Стюарт в ръце, а не искаше да я остави, така че остана прав, докато от близката гостна до него долитаха тихи гласове и Шопеново ноктюрно, които се смесваха с аромата на чудесно, отлежало бренди и хубави пури. След миг една величествена жена влезе в стаята.

Лизет Лавенд беше изключително висока, почти метър и осемдесет, и щедро надарена. Освен това беше удивително запазена за жена, наближаваща шестдесетте. Кестенявата коса, прибрана в кок на тила й, още повече засилваше внушителното впечатление, което правеше. Носеше елегантна рокля в наситенорозово, поръбена с копринени конци, очевидно ушита в Париж. Както беше съвършено благоприлична, така не прикриваше нищо от забележителните прелести.

Тя затвори ветрилото от филигранна слонова кост и погледна към красивия си син, застанал като каещ се с жертвения агнец.

— О, Трей! — изрече с въздишка. — Не отново!

 

 

Час по-късно, след като бяха настанили Чарли в леглото с балдахин и с пухен дюшек в най-хубавата стая за гости, майка и син седяха на чашка отлежал коняк в нейната всекидневна.

— Не можех да я оставя да се удави в реката, майко — рече Трей, отпивайки от брендито.

— Зная, скъпи, но наистина ми се иска да не те намесват в тези ужасяващи сцени, само и само да привлекат вниманието ми. Миналата година беше онази креолска девойка, мисля, че се казваше Мари Клер, която се хвърли пред двуколката ти. За късмет не я уби. И после онази отвратителна Роксана, просто не проумявам как това момиче беше успяло да измисли такова класическо име за себе си, въпреки че положително не можеше да чете. Когато подкупи прислужницата ти да я пусне в къщата посред нощ и те събуди по този отблъскващ начин. Господи!

— Отблъскващ? — Запита той, — кискайки се. — Не си спомням.

— Разбира се, че беше. Съвсем сигурно е, че момичето беше само една уличница — тя отпи от чашата си. — Трей, ноктите й бяха мръсни!

— Вярно — съгласи се той и се усмихна в чашата с бренди. — Но какво ще правиш с тази? Предлагам да й обърнеш внимание. Тя е доста хубавичка, по един деликатен начин.

Лизет издаде звук, наподобяващ пръхтене.

— Знаеш, че ми е необходимо много повече от външен вид, скъпи мой. Не съм си създала име като съдържателка на един от най-реномираните домове в Ню Орлиънз с разни никаквици.

А Лизет действително държеше един от най-чудесните салони в Ню Орлиънз, най-съвършения публичен дом в Града на полумесеца. Всичко в него говореше за нейния съвършен вкус и за още по-добрия й усет за бизнес. Вината бяха отлични. Главният готвач беше доведен направо от Париж. Интериорът беше изтънчен, елегантен и пищен.

А момичетата! Всички до едно бяха красиви, говореха изискано, имаха добри обноски. Бяха облечени по последната парижка мода. Умееха духовито да разговарят за най-новата литература, за репертоара на операта и дори за текущите цени на захарната тръстика и памука.

Лизет бе разкрила на своите момичета тайната на нейния успех — идеалът на мъжете: да бъдат съвършени, жизнерадостни и интелигентни дами в гостната… и отлични любовници в спалните. Това, което посетителите им не знаеха, бе, че женското въображение много често бе съвсем същото: мъжът да бъде джентълмен в салона и любовник в леглото.

Макар че самата тя вече не участваше активно в тази страна на бизнеса, по време на своята кариера Лизет бе усвоила много остроумни трикове в леглото и сега ги преподаваше на момичетата. Гордееше се, че нито един мъж не е напуснал дома, без да е напълно задоволен, и че нито едно от момичетата не беше обезпокоявано по какъвто и да било начин. Много от тях бяха работили само дотолкова, че да забогатеят и да продължат да живеят като почтени жени в друг град. Неколцина се бяха омъжили за клиенти, които бяха срещнали тук, в дома на Лизет. И тъй като клиентелата й беше така подбрана, както и нейните момичета, на тях им беше осигурен комфорт до края на дните им.

Момичетата й бяха благодарни. Имаше повече от дузина деца, разпръснати из Съединените щати, които наричаха Лизет „кръстница“.

За да поддържа този висок стандарт, мадам Лавенд беше изключително педантична в подбора на момичетата. На всяка една, която наемаше, се падаха петдесет отхвърлени. При тази жестока конкуренция много амбициозни момичета бяха прибягвали до някаква заобиколна стратегия, за да привлекат вниманието на Лизет и да увеличат шанса си за спечелване на нейното благоволение. Един от предпочитаните начини да постигнат това бе да привлекат вниманието на сина й.

А тази мис Стюарт определено го бе заинтригувала.

Той се питаше защо мисълта за нея, една жена, за която фактически не знаеше нищо, освен че носи чуждоземни и неблагопристойни дрехи, че има странно чувство за хумор и може да плува, защо представата, че ще работи като проститутка в дома на майка му, предизвикваше в стомаха му чувство за гадене?

Докато поклащаше глава, за да отпъди тази мисъл, изпи остатъка от брендито, взе пелерината и шапката си от Джейкъб и пожела на майка си „лека нощ“, като обеща да се върне на сутринта и да провери за подобрението на мистериозната мис Стюарт.

 

 

Чарли се събуди с неописуемо главоболие.

Слънцето нахлуваше през прозорците като разтопена лава и надничаше в затворените й клепачи. Усещаше гърлото си възпалено, сякаш някой току-що й беше извадил сливиците без упойка.

Някакъв скърцащ звук я накара да отвори очи, за което веднага съжали. Болката проряза главата й и тя тутакси ги затвори отново, но успя да зърне как чернокожа жена поставя сребърен поднос на близката маса.

Внезапно си припомни къде се намира. Ню Орлиънз. Роб Самс. Точно така. Беше пристигнала тук, за да го хване, и бе успяла. Сега можеше да си върви у дома.

Черното момиче си тананикаше тихо и Чарли бавно открехна едно око да го погледне. Под набраната бяла престилка то носеше синя рокля, дълга до земята. Главата й беше увита в снежнобяла кърпа, краищата й стърчаха нагоре, точно като на Бътерфлай Маккуийн в „Отнесени от вихъра“.

„Ретро“ — помисли си Чарли, докато се преобърна и простена в пухената възглавница. Тези преустроени къщи хотели умираха да са ретро, та чак до степен да издокарат келнерката от рум сървиса в облеклото на съответния период. Но тя не беше звънила за рум сървис, нали?

— Мисис рече, трябва да се събудите, мис — каза прислужницата, леко докосвайки рамото на Чарли. — Има кафе с мляко и петифури.

Чарли нямаше представа коя е „мисис“ и какво й дава право да я буди, но кафето и петифурите звучаха примамливо. Спомни си, че веднъж, при едно предишно посещение, беше опитала вкусните пастички със захарна глазура в „Кафе дю Монд“. Само петифурите си заслужаваха пътуването до Ню Орлиънз. А установи, че е гладна като вълк.

Със стенание се повдигна в леглото и отвори очи. Сетне примигна. После ги разтърка и погледна отново. Това не беше хотелската й стая в „Мезон Дюкаре“. Нали?

Несъмнено щеше да си спомни това масивно, махагоново легло с резбовани спираловидни колони, щеше да си спомни пурпурните завеси от копринена дамаска, които падаха на дипли около него и висяха на прозорците. И определено нямаше да е забравила тези абсурдни амурчета, разлудували се около огромната камина от бял мрамор. Камината в хотелската стая бе малка и от оцветено дърво. А в тази весело пламтеше огън. Огън от каменни въглища?

Чувстваше се глупаво, когато попита:

— Къде съм?

— Как, в дома на мисис Лавенд. Мистър Трей ви донесе тук, мис. Не помните ли?

Да помни? Дори мисленето беше болезнено, но тя се опита да налучка. Затвори очи и тутакси си припомни усещането за студена вода, която се затваря отгоре й, болката в белите дробове, абсолютната убеденост, че ще умре. Но не беше мъртва. Точно така, помнеше. Мустакат мъж, приличащ на Кларк Гейбъл и облечен във викториански костюм по случай Марди Грас, я беше измъкнал от реката, увил в одеяло и вкарал в карета, теглена от коне, ама че абсурд! Тя сведе поглед. Някой (Мъжът?) я беше облякъл в бяла, ленена нощница, с висока яка и дълги ръкави с миниатюрни плисета на маншетите и цялата избродирана в цветя. Беше красива, но тя бе свикнала да спи гола.

— Можете ли да ми донесете аспирин? — запита.

— Асп… какво, мис?

— Аспирин. Ексцидрин, тиленол. Каквото и да е. Главата ми ще се пръсне.

Чернокожото момиче стоеше в средата на стаята и гледаше объркано. Чарли забеляза с периферното си зрение нещо жълто.

— Няма значение. Имам в чантата си. Ще ми я подадете ли? — посочи с ръка към мястото, където на един стол стоеше нейната жълта торба.

Прислужницата я вдигна колебливо, като я държеше далеч от себе си, сякаш всеки момент щеше да я ухапе. Пусна я на леглото. Чарли дръпна пластмасовия цип, благославяйки наум откривателите на водоустойчивостта, и зарови вътре, докато най-накрая откри шишенцето аспирин, пъхна две таблетки в устата си и ги преглътна с малко от прекрасното кафе. После отново се отпусна на възглавниците.

— Мистър Трей, казахте. Това неговата къща ли е? — запита.

— О, не мис. Това е къщата на неговата мама.

— Неговата мама — започна тя, но преди да успее да изрече още нещо, вратата се отвори и в стаята влезе една внушителна жена. С размерите на Валкюрия^[1], с водопад от кестенява коса, спускаща се до средата на гърба й. Беше облечена във великолепна, брокатена роба от жакард, с цвят на слонова кост, избродирана цялата с фазани. Големи, поразителни сини очи внимателно огледаха Чарли.

— Добре, будна си — каза валкюрката. — Докторът скоро ще дойде.

— Не ми трябва лекар. Искам да си отида у дома. По-добре да ми повикате такси.

— Това беше глупав номер — продължи другата жена, сякаш не бе чула молбата й. — Можеше и да умреш. Но ето те сега тук. Не мога да те пусна да си вървиш, докато не се убедя, че си се възстановила напълно.

— Глупав номер?

— Можеше действително да се удавиш, а все още има опасност да развиеш треска — тя се приближи към леглото и седна до Чарли. — Аз съм Лизет Лавенд, макар че ти вече знаеш това, нали?

Чарли се канеше да попита защо трябва да знае коя е тази амазонка, когато жената протегна ръка и обърна лицето й към светлината.

— Така — рече Лизет, като разглеждаше Чарли, сякаш беше готвач, преценяващ парчето месо, за което се съмнява, че е започнало да се вмирисва. — Струва ми се, че търсиш работа.

Чарли се намръщи.

— Вече си имам работа. Или по-скоро работя за себе си.

— О? Работиш самостоятелно? Това е тежък живот за девойка. От колко време си така?

— Три години — отвърна Чарли, като се чудеше защо го прави и какво кара жената да си въобразява, че има право да разпитва.

— Нямаш вид на такава. Всъщност все още изглеждаш доста свежа.

— Като се има предвид какво преживях през последните четиридесет и осем часа, приемам това за комплимент. Макар че вероятно приличам на Атила в деня на неговото поражение.

Лизет се разсмя — богат контраалтов звук, изпълнен с живот.

— Може и да си подходяща — рече, поклащайки глава. — Определено ще си нещо ново — пресегна се, повдигна лявата ръка на Чарли и дълго я изучава, сякаш очакваше да открие мръсотия под ноктите или нещо друго. Явно удовлетворена, я отпусна. — Какво си направила с косата си?

— С косата? — изрече Чарли, потресена до дъното на душата си.

— Никога не съм имала момиче с къса коса — тя докосна една къдрица и я разтърка между палеца и показалеца си. — Макар че ти отива.

— Благодаря — саркастично отвърна Чарли.

— Не е нужно да се перчиш. Възнамерявам да ти дам възможност, макар че гледам с лошо око на всеки, който се опитва да се добере до мен чрез сина ми.

Какво нахалство! Чарли отблъсна ръката на жената.

— Не разбирам думите ви, но ако ми позволите, ще се облека и ще напусна дома ви. Трябва да хващам самолет.

— Наперена си — измърмори Лизет. — Дори положи ръка на челото на Чарли. — Но се страхувам, че развиваш треска. Много си топла. Не искаш ли да поспиш още малко, докато дойде докторът?

Всъщност Чарли мечтаеше да се превърне в Спящата красавица. Както се чувстваше, не беше сигурна дали и сто години сън ще я оправят. Не се оплакваше на глас, но се чувстваше дяволски зле. Амазонката я погали по челото, ръката й беше прохладна и гладка. Чарли се облегна на възглавниците и затвори очи.

— Може би една — две минути — измърмори. — Но никакъв доктор.

Сетне се унесе в дълбок сън.