Мегън Даниел
Любов завинаги (23)

Двадесет и трета глава

— Ще бъде много трудно — обърна се Мари Лаво към Жустин. Замислено докосна лицето си, докато с другата ръка милваше бялата котка в скута си. — Oui, предизвикателство — тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка от тъмния ром, като облиза последната капка от устните си. — Обичам предизвикателствата, но това ще ти струва много пари.

— Ще заплатя — изрече Жустин.

— Да, ще платиш, хубавице — тя протегна ръка и прекара върховете на пръстите си през абаносовочерната коса на квартеронката, надолу по бузата й и по устните. — О, да, ще платиш.

Внезапно се изправи и наруши спокойствието на котката, която с пронизително измяукване тупна на пода. Мари се разсмя. Взе три бели косъма от полата си и внимателно ги сложи в една кутия на бюрото. Сетне се обърна към Жустин.

— А сега ще ти обясня какво ще направим.

 

 

Чарли кръстосваше стаята си в дома на Трей. Беше отегчена и разтревожена.

Тази сутрин се бяха завърнали от пътуването до Натчез. Трей я заведе в дома си, заръча на Доли да не напуска къщата и тутакси излезе. Обясни само, че тази вечер възнамерява да направи неочаквано посещение на Лорънс и че ще закъснее.

През по-голямата част от деня беше успяла да се забавлява, като преподаваше на Доли уроци по карате и четене, учеше Марджи да прави свестен яйчен крем и свиреше на пианото. Омръзнало й бе да пее едни и същи стари песни, независимо че нейните слушатели не можеха да им се наситят. Беше препрочела началните глави на „История на два града“^[1] и бе наредила три пасианса.

Но вече минаваше два през нощта, а Трей още не се беше прибрал.

„Престани да се притесняваш за него — упрекна се строго. — Човек би помислил, че си омъжена за този приятел!“

Внезапно се стресна от собствените си мисли.

„Не, не омъжена. Човек би помислил, че съм влюбена в него.“

Замръзна на място, едва поемайки си въздух. „Аз съм влюбена в него — осъзна тя. — Господи, ела ми на помощ, наистина съм влюбена.“

Как се беше случило това? Как бе могла да се влюби в човек от миналото, който не споделяше интересите й, който смяташе, че мястото на жената е в кухнята! Как можеше да обича човек, без да е сигурна, че той отвръща на чувствата й?

Но любовта й беше факт и тя изобщо не изпитваше паниката и объркването, логични в ситуация като тази. Когато се погледна в огледалото, видя на лицето си разцъфнала широка усмивка, бузите й пламтяха, а очите й бяха насълзени.

Приближи се към френския прозорец, който се отваряше към заобиколена с железен парапет веранда. В този час улицата беше съвсем пуста. Преди малко бе превалял лек дъждец и паважът все още блестеше под мъглата, прииждаща от реката. Високият кипарис хвърляше странна сянка върху отсрещната стена. Въздухът беше тежък, влажен и напоен с аромата на току-що разцъфналите орлови нокти, които пълзяха по дървената решетка отдолу. В края на улицата един от нощните стражи, които обикаляха града, се спря под газената лампа, драсна клечка кибрит, поднесе я към пурата си и продължи пътя си.

Чарли попиваше всяка подробност, за първи път в живота си виждаше нещата така отчетливо.

Облегна се на студения железен парапет и прошепна:

— Ела си у дома, Трей. Ела си у дома, моя любов.

 

 

Трей откри своя полубрат точно където очакваше да го намери, у Елен, едно от славещите се с най-лошо име и с най-разточително пилеене на пари комарджийски заведения в Ню Орлиънз. Ако не беше то, Лорънс може би нямаше да е толкова близо до загубата на „Райв Дус“.

Трей с изненада забеляза Реми Соваж, който седеше срещу Лорънс на една от масите за игра на карти.

— Е, Реми, виждам, че се забавляваш с нова игра — рече Трей и придърпа един стол. — Напоследък не ти вървеше на покер.

— Нищо не върви напоследък — измърмори креолът. — А сега, когато ми взе прекрасната мис Чарли, бизнесът ми спадна с петдесет процента — вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Ти си ми длъжник, Лавенд.

— Ще го обсъдим по-късно, Реми — Трей се обърна към човека, който бе негово по-бледо копие. — Точно сега трябва да говоря с брат си — лекото натъртване на последните думи не мина незабелязано.

Лорънс хвърли картите си на масата, разливайки уиски по зеленото сукно.

— Аз нямам брат, само едно нахално копеле, което се опитва да ми досажда.

Трей стисна зъби, но гласът му остана спокоен.

— Незаконното ми раждане е станало поне по честен начин — той повика сервитьора и си поръча чаша мадейра. — Освен това възнамерявам да ти досаждам. Ако нещо, каквото и да било, се случи на Чарли Стюарт, ще стана по-досаден, отколкото би могъл да си представиш. Твоята битка е с мен, Лорънс, не с нея. Стой настрана от Чарли.

— Кой? Не зная за какво говориш.

— Тогава ти предлагам да продължаваш да не знаеш и да забравиш всичко за нея, което случайно си си припомнил.

Лорънс се намръщи.

— Ти просто се опитваш да ме объркаш. Знам, че искаш „Райв Дус“. Вече купи мебелите ми, робите ми, дори портрета на баща ми.

— На нашия баща — Трей отпи от виното. — И това не е всичко. Държа две хиляди долара от неизплатената ипотека на „Райв Дус“.

Лорънс скочи от масата.

— Копеле!

— Мисля, че вече изяснихме това.

— Никога няма да получиш „Райв Дус“! Това винаги е било земята на Кемпбълови и ще си остане наша. Следващата реколта ще покрие тези ипотеки и ще закупя обратно всяка вещ, която си откраднал от мен.

— Откраднал? — Трей въпросително повдигна вежди. — Боже мой, Лорънс, как може да твърдиш подобно нещо, след като продаваше всичко с такава готовност?

Лорънс изгледа свирепо своя полубрат, когото винаги бе ненавиждал. После се извърна към Реми.

— Играем ли или не? Раздавай картите. Веднага се връщам — после се отдалечи към задната част на помещението.

Реми се изсмя.

— Удоволствие е да станеш свидетел на такава братска любов.

— Я не се занасяй, Реми — Трей се облегна назад в стола. Думите на Лорънс се въртяха в главата му. Действително предстоящата реколта от захарна тръстика ще изплати ипотеките. Ако Лорънс не пропие или не проиграе парите, а той все още не беше стигнал толкова далеч. О, може би щеше да го направи, но Трей ставаше нетърпелив. При това темпо щяха да минат цели три — четири години, преди да стане собственик на всяка ливада и гъсталак от захарна тръстика, всеки поток и долина, на всеки склад за захар, всяка мелница, робска колиба, на цялата „Райв Дус“.

А според Чарли, той не разполагаше с четири години. След четири години щяха да бъдат във война. Трябваше да получи „Райв Дус“ преди избухването на войната, за да организира защитата й. Трябваше да ускори нещата. Но просто не знаеше как.

Реми прекъсна размишленията му.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че си ми длъжник? Най-малкото, Лавенд, си длъжен да ми предоставиш възможност да си върна нещичко. Е, не очаквам да се откажеш от божествената мис Стюарт, всеки глупак може да разбере, че е била предопределена за тебе, въпреки че не я заслужаваш.

— Прав си — отвърна Трей и изведнъж осъзна, че това е самата истина. Тя беше предопределена да е негова. Трябваше да я убеди в това.

— Но някаква друга компенсация… — продължи Реми.

— Какво имаш предвид?

Реми извади от джоба си пура, помириса я, облиза я по дължина, отхапа края й и я запали. Когато димът образува облак около главата му, той проговори отново.

— Поръчах от Питсбърг два нови котела за „Хубавата Бриджит“. Най-добрите в страната.

— Моите поздравления.

— Точно сега ги монтират. Ще отнеме още една седмица.

— Все още не мога да разбера накъде биеш.

— Те ще я превърнат в най-бързия кораб по реката.

— Браво.

— И когато го докажа, като победя „Корин“ в едно състезание от тук до Натчез, няма да има човек, който да не поиска да пътува с моя параход.

— А, ето каква била работата.

— Какво ще кажеш?

Трей бавно поклати глава.

— Не намирам идеята ти за добра, но благодаря за предложението.

— Дявол го взел, Лавенд! — Реми удари с юмрук по масата. — Защо не искаш да се състезаваш с мен? Да не би да се страхуваш, че ще изгубиш?

— Кой знае? Никога няма да узнаем, защото надбягванията са вид комар, а аз никога не рискувам в комара, освен ако залогът си струва — отпи още малко от виното си. — Ти не притежаваш нищо, което искам, Реми.

— Имам бизнес по реката, дявол те взел.

— Моят е вече толкова голям, че едва се справям с него.

— Как можеш…

Лорънс се появи и го прекъсна:

— Ще играем ли, Соваж, или да се преместя на друга маса?

Реми се намръщи.

— Ще играем — започна ядовито да бърка картите. Трей наблюдаваше как малките картончета се плъзгат по масата. Сетне се изправи да си върви.

— Почакай! — рече Реми и ръката му замръзна по средата на раздаването. Младият мъж се обърна.

Реми захвърли тестето карти и се облегна на масата, втренчил очи в Трей. Бавно извърна глава и се загледа в Лорънс, след което отново насочи погледа си към Трей. След миг победоносно се усмихна.

— Прав си, Лавенд. Нямам нищо, което да те заинтересува — усмивката му стана по-широка. — Но Лорънс Кемпбъл го притежава.

Трей се върна, дълго се взира в Реми, а после тихо изрече:

— Дяволски си прав.

Когато час по-късно Трей излезе във влажната нощ, условията бяха уговорени. След една седмица, считано от следващия ден, „Корин“ щеше да се състезава с „Хубавата Бриджит“ до Натчез. Ако „Бриджит“ победеше, Реми щеше да получи всичките права за превоза на пътници по реката, един бизнес, струващ цяло състояние, а Лорънс Кемпбъл — да си възвърне всяка вещ от „Райв Дус“, плюс ипотеките, които държеше Трей.

Но ако „Корин“ спечелеше състезанието, „Райв Дус“ щеше да принадлежи на Трей Лавенд: всяка тревичка, всеки камък и всяка педя от земята й.

 

 

Чарли беше заспала в един удобен стол, поставен пред камината. Краката й бяха подвити под леката рокля от синя тафта. Чакаше Трей да се върне у дома. Старинният часовник в коридора удари два и половина, ехото постепенно заглъхна и къщата отново притихна.

Нещо я събуди, не знаеше какво. Някакъв звук? Тогава го чу отново — сякаш камъчета изтрополяха по прозореца. И отново.

Младата жена се събуди напълно. Изправи се, отвори френския прозорец и излезе на верандата.

Млад чернокож роб, облечен изцяло в черно, така че едва го различи в сенките, където не достигаше светлината на газената лампа, й правеше знаци.

— Какво искаш? — извика тихо тя.

— Слезте долу, мис — отвърна той също с приглушен глас. — Имам съобщение за вас.

Тя си припомни предупрежденията на Трей. Може би е капан, може би се опитват да й пробутат друго gris-gris или дори нещо по-лошо. Но това дребно момче едва ли би могло да й причини някаква неприятност, с която да не се справи.

— Почакай. Веднага ще сляза — забързано излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Поизмъчи се, докато отключи вратата, после пристъпи навън, на тротоара. — Е, какво има? Какво искаш?

— Ти мис Стюарт?

— Да.

Момчето тикна парче плат в ръцете й. Тя го взе и го разгледа. Беше една от копринените ризи на Трей (позна я по монограма) и бе изцапана с кръв!

— Какво сте му направили? — извика Чарли, като здраво стискаше ризата, и вдигна ръка, сякаш се готвеше да удари момчето.

— Нищо не направил, миси — той прикри лицето си с ръце и се сниши. — Не съм! Той ти изпраща. Той ранен, миси, ранен лошо, той те иска. Той ме прати да те доведа. Трябва дойдеш.

Младата жена отпусна ръка и притисна окървавената риза до гърдите си.

— Какво се случи? Къде е Трей? Какво му е?

— Не знам, миси, само каза доведа тебе. Лошо наранен, миси. Най-добре тръгваш веднага.

— Добре, да вървим — тя дори не се върна да вземе наметало срещу сгъстяващата се мъгла. Не й беше до това. — Побързай — обърна се към момчето. — Тичай! — и го последва по тротоара.

Доли наблюдаваше Чарли и малкия роб от прозореца на мансардната си стая. Макар че не можеше да чуе какво си говорят, гласовете им я бяха събудили. Разтревожи се, когато видя Чарли да се забързва след момчето надолу по улицата.

Къде ли отива? Мастър Трей изрично беше наредил на Доли да се грижи за своята господарка. А ето че Чарли изчезваше на някъде посред нощ, заедно с някакъв малък роб, когото Доли никога не бе виждала.

Тя нахлузи обувките си, грабна една пелерина от закачалката на вратата, наметна я върху нощницата си и се втурна навън. Едва не падна, докато тичешком слизаше по стълбите. Излезе на улицата и забърза в посоката, накъдето се бе отдалечила Чарли.

„Моля те, Господи, не позволявай на стражата да ме залови“ — молеше се тя. Сам роб на улицата посред нощ и без документ можеше да бъде арестуван. А как тогава да помогне на своята господарка, на своята приятелка?

Чарли и момчето бяха изчезнали. Доли тичаше с все сила — най-сетне зърна далеч напред синята рокля на Чарли. Бяха завили по „Сейнт Филип стрийт“ и бързаха към реката. Задъхана, тя се спусна след тях.

Завиха още веднъж по „Дикейтър“, преминаха тичешком покрай френския пазар и през „Джаксън скуеър“. Доли ги губеше от поглед, когато навлизаха в плътните сенки, които мъждивата светлина на газените лампи не можеше да разсее. „Тулуз стрийт“, „Сейнт Луис“, „Биенвил“, „Ибървил“. Задъхана, тя спринтираше по улицата, притиснала ръка към мястото, където се беше появил силен бодеж.

Навсякъде около тях се издигаха тухлени складове и хвърляха още по-плътни сенки. Тя видя момчето, следвано по петите от Чарли да се появява от мрака и да се изкачва нагоре по кея.

Доли все още беше на стотина метра зад тях, когато усети нечия ръка на рамото си.

— Стой, момиче. Накъде си се забързала?

Ръката я завъртя около оста й. Беше един нощен пазач.

Тя произнесе думите на пресекулки.

— Моята господарка — посочи с ръка след Чарли. — Трябва да я настигна. Помогнете. Опасно е.

Нощният пазач погледна в посоката, указана от Доли, но Чарли и момчето бяха изчезнали надолу по кея.

— Там няма никого. Обзалагам се, че и в джоба ти няма пропуск. Хайде! Чака те нощ в „Калабозо“, момиче, и се радвай, че не е нещо по-лошо. Ако господарката ти толкова много се нуждае от теб, ще плати глобата ти утре сутринта.

— Не! — Доли започна да се съпротивлява. — Тя има нужда от мен. Не можеш…

— Я престани! — той се вкопчи в нея, докато се опитваше да измъкне тоягата си, за да удари малката тигрица.

Доли трябваше да се измъкне. Трескаво се опита да си припомни наученото от Чарли. Уроците й по карате не бяха много, но тя трябваше да предприеме нещо. Незабавно.

Пазачът я стискаше в мечешка хватка. Тя приближи ръцете си една към друга, кръстоса ги, после рязко замахна нагоре и навън, описвайки дъга, която разкъса хватката му. Човекът залитна назад, изгубил равновесие, а тя се извъртя към него, приклекна, опита се да вкопчи пръсти в земята. Нанесе такъв ритник, сякаш в нея се бе вселил самият дявол, и извика:

— Хааа!

Дали от силата на удара й, или от удивление, дребният пазач полетя към един тухлен зид, свлече се на земята и остана седнал, прекалено зашеметен, за да помръдне.

Преди да разбере какво се е случило, Доли изчезна.

Господарката й и момчето бяха изчезнали. Изкачи се на кея и погледна от другата страна. Не бяха там. Затича се по пристанището, отдалечавайки се от града. Все по-нататък и по-нататък, докато пристаните и доковете оредяха, после изчезнаха и бяха заменени от рибарски лодки, плоскодънни лодки, лодки с гребла и салове, изтеглени на затревения кей или закотвени в плитката вода.

Внезапно луната се подаде иззад един облак, когато Доли видя синята тафтена рокля на Чарли да блести като маяк. Господарката й стоеше на носа на една гребна лодка, която току-що беше отблъсната във водата и се беше отдалечила на стотина метра. Докато Доли се спусна на четири крака по кея и през широкото равно пространство до плитката вода, малката лодка се отдалечи още повече. Греблата пореха водата, движени от невидими в мрака силни ръце, и лодката се насочи срещу течението. Когато прислужницата достигна брега, лодката беше преполовила пътя до Алгиер.

Доли извика името на господарката си, но Чарли очевидно не я чу. Чернокожото момиче се отпусна на земята, обляно в сълзи. Беше се провалила. Чарли се намираше в смъртна опасност, а тя не бе успяла да й помогне.

Чу някакъв звук и се обърна. Малкият роб, който беше довел Чарли до тук, стоеше зад гърба й и я наблюдаваше. Тя скочи на крака, изтича до него и го сграбчи за раменете.

— Къде я водят? — той само я гледаше втренчено с огромните си очи, така че тя го раздруса, докато зъбите му затракаха. — Ти ще ми кажеш, момче! Къде водят моята господарка?

— У дома.

— Какво значи това „у дома“?

— Казват, че я водят у дома. Казват лоша магия я довела тук и казват сега великият Зомби^[2] я върне обратно дома.

Доли изтръпна и пусна момчето. То хукна през глава, изкачи се нагоре по кея и изчезна.

Великият Зомби, богът на вуду. Откакто Доли се помнеше, в робските колиби плашеха с него децата. При споменаването му чернокожото момиче се вкамени, обзето от паника.

Погледна обратно към реката. Вече не виждаше малката лодка, нито синята рокля на Чарли. Отвеждаха нейната господарка при Зомби, а тя не знаеше какво да направи.

Трябваше да помисли. Какво би я посъветвала Чарли, ако беше тук? Щеше да каже нещо като: „Е, не стой така. Да направим нещо, дори да е погрешно.“

Да направи нещо! Да. Трябва да доведе мастър Трей. Трябва да го намери. Той знае как да постъпи.

Обърна се и се затича обратно към къщата на „Чартр стрийт“, като непрекъснато хвърляше поглед през рамо. Не можеше да си позволи отново да бъде заловена от нощния пазач.