Мегън Даниел
Любов завинаги (18)

Осемнадесета глава

„Това е абсурдно!“ — мислеше си Трей, докато крачеше по „Рампърт стрийт“ на път за дома. Тази мания за Чарли Стюарт започваше да го ядосва. Не спеше добре. Бизнесът му страдаше. И подаряваше малко състояние на най-свирепия си конкурент, за да пътува с проклетия му кораб нагоре — надолу по реката, само и само да седи в сянката и да наблюдава Чарли.

Опита се да не я вижда, но това само влоши нещата. Стоеше си вкъщи и си я представяше: чуваше гърления глас, долавяше упойващия й парфюм, усещаше мекотата на устните й. Желаеше я повече от всякога.

Това, че я зърна в операта, облегната на ръката на онова копеле Соваж, също не помогна. Майка му беше подсказала, че Чарли ще бъде там, самата тя изглеждаше доста завладяна от мис Шарлот Стюарт. Беше решил да използва Сюзън Фурше, за да я избие от ума си, припомняйки си всичко, което искаше от една жена и което Чарли Стюарт не притежаваше. А пред нея Сюзън изглеждаше като празноглава порцеланова кукла.

Но това не беше най-лошото. Току-що бе посетил любовницата си квартеронка — Жустин — за първи път, след като се бе любил с Чарли. Преследван от голямата си страст към последната, той влезе в спретнатата къщичка, където винаги го очакваше радушен прием, само за да се измъкне половин час по-късно след няколко непорочни целувки. Тъмнооката красавица със златиста кожа, която в миналото винаги го беше задоволявала по всякакъв възможен начин, сякаш вече не събуждаше никакъв интерес у него.

Не можеше да вини Жустин, че му се сърди. Докато крачеше по „Думейн“ към Френския квартал, бе не по-малко вбесен. Пренебрегна двама близки приятели, които преминаха само на няколко крачки от него и го изгледаха обидено.

Не желаеше Жустин. Не искаше нито едно от момичетата от къщата на майка си, всяко от които би било безкрайно щастливо да го има. Съвсем определено не искаше Сюзън Фурше. Не желаеше нито една жена, с изключение на тази, която очевидно не го искаше.

Само че истината бе друга. Чарли го желаеше. Беше го признала, но дори и да не беше, той го долавяше в докосването й, виждаше го в очите й, чувстваше го в гласа й. Заедно бяха страхотни. Заедно вършеха чудеса, такива чудеса, каквито никога не беше преживявал с Жустин или с някоя друга жена. Опита се да си го обясни, докато поемаше чашата кафе, която един уличен продавач му наля. Все още замислен за своето загадъчно момиче янки, той я изгълта на един дъх и изгори гърлото си. Тя определено не беше най-ослепителната красавица, с която се беше любил, макар че боготвореше това, което виждаше: неблагопристойно късата коса, дръзката усмивка, страстните погледи, докато пееше или когато я любеше. Беше абсолютно невъзможна, но по един начин, който го разсмиваше, след като веднъж беше преодолял шока от поведението и от думите й, от песните й. И от начина, по който ги изпълняваше.

Тя определено възбуждаше любопитството му. Сега вече вярваше (колкото и невероятно да беше), че тя действително е това, което твърди — жена от сто тридесет и пет години в бъдещето. Жадуваше да й зададе въпроси за откритията, които му беше описала: карети с мотори, подводни лодки, летящи машини, за постройките, които каза, че един ден ще бъдат издигнати в Ню Орлиънз, за филмите, които да се движат и говорят, за светлините, които се запалваха с едно натискане на бутон и оставаха да светят, докато не ги изключиш, както и изобретение, наречено телефон, предназначено да разговаряш с някого в другия край на града или на страната. Спря рязко и една жена замалко не се блъсна в него. Той отстъпи встрани и й се поклони разсеяно, после се огледа наоколо като се питаше какво ли е да живееш в такъв свят с коли, които реват по улиците, с цветни светлини по витрините и с жени, които се разхождат наоколо, облечени в прилепнали панталони. Любопитно би било да ги види. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Но тя също му бе разказала и за войната, която предстоеше много скоро, и за опустошенията, които щеше да причини на Юга. Въпреки нежеланието му, не беше трудно да го повярва. Аболиционистите от Севера нямаше да мирясат, докато не освободят и последния роб, а земевладелците от Юга нямаше да се откажат от правата си, докато не измрат до един.

Беше му разказала също и други неща за големите социални промени, които предстояха: жени, които гласуват и работят мъжка работа, мъже, които се грижат за бебета, мъже и жени, които живеят открито и свободно, без да са сключили брак.

По дяволите всичко! Какво искаше тази жена и защо толкова се инатеше? Какво трябваше да направи, за да я придума да се върне в леглото му и в дома му? Защото сега си даваше сметка, че я иска точно там. Искаше я не само за през нощта, а и на сутринта, на масата за закуска и следобеда, облегната на ръката му, докато се разхождат из „Вьо Каре“, а и вечерта в ложата на операта, за да се смее заедно с него по време на късната вечеря, за да поделят впечатленията си от всичко. А освен това искаше да я обладае отново, но в меко, пухено легло и зад брокатени завеси, достойни за нейната топлота и красота, не върху тясна, тапицирана скамейка. Искаше я в леглото си, да му отвръща така откровено и ласкаво, както онзи следобед в кабинета му, да се отвори за него със същото нетърпение, да го приеме със същата страст. Искаше да докосва, да вкусва и да целува всеки сантиметър от прекрасното мускулесто тяло, толкова меко и така удивително стегнато под неговото, толкова отстъпчиво и същевременно силно, така женствено и толкова уверено. Докато бродеше из улиците, тялото му потрепваше от спомените за нея. Опасяваше се, че явната му необходимост от нея започва да му пречи.

Изкачи се на кея и се загледа мрачно в „Belle Brigitte“, привързана за пристана сред дългата редица блестящи и бели параходи. Беше пристигнала миналата нощ и щеше да се отправи обратно нагоре по реката след няколко часа.

Заби бастуна си в тревата на кея с такава сила, че дървото едва не се прекърши. По дяволите! Когато отплува, той щеше да е на борда й.

 

 

Когато малко след отпътуването им от пристанището на Ню Орлиънз, Чарли не откри Трей сред гостите в салона, тя се почувства разочарована, всъщност много повече, отколкото би й се искало. С това пътуванията, на които не се беше появявал, ставаха две. Може би никога вече нямаше да дойде. Може би вече не го беше грижа. Тази вечер изпълнението й беше лишено от обичайния си блясък.

Когато свърши, тя бавно се отправи към каютата, леко изтощена и със слабо главоболие, но не стигна до нея.

Трей стоеше облегнат на парапета и наблюдаваше водата, която сияеше под лунната светлина. В едната си ръка държеше дълга пура. Тънката струйка синкав дим, която се виеше нагоре, понесена от студения вятър, беше едва видима. Когато го зърна, Чарли притаи дъх, а той се обърна с лице към нея.

— Мислех, че те няма — тя придърпа ефирния шал по-плътно около раменете си.

— Отначало нямах такова намерение — отвърна той с печална усмивка. Гласът му беше мек като нощния въздух, като капка от Мисисипи върху пламналата й кожа. — Но установих, че съм безкрайно любопитен да науча нещо повече за бъдещето.

— О!

Нима това беше единствената причина, поради която беше дошъл? Не й се искаше да е така.

— Ще се поразходиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна тя, като се опитваше гласът й да прозвучи безразлично в противовес с чувствата, които изпитваше. Отправи се към него, а Трей я хвана под ръка. Незнайно защо, младата жена се почувства на топло й сигурно място. По кожата й полазиха мравки. „Мили боже — помисли си тя, — не трябваше да го оставям да ме докосне.“ Опита се да измъкне ръката си, но той я задържа здраво, притискаше я внимателно с лакътя към тялото си.

Закрачиха по палубата. Когато минаваха под висящите фенери, чертите му ту ставаха ясни, ту изчезваха в сянката. Тя с огромно удоволствие наблюдаваше играта на светлината върху лицето му.

Трей й се усмихна и тя извърна поглед. Реагираше на този мъж като някоя изчервяваща се пубертетка. Само дето не риеше с крак в пода и не си пъхаше пръста в устата.

— Благодаря ти за Доли — неловко промълви тя, за да наруши мълчанието.

— Трябваше да направя нещо с нея. Ергенското ми домакинство не се нуждае от младо момиче, а знаех, че ще бъдеш мила с нея.

— Знаеше също, че ще ме накараш да побеснея от ярост за това, че притежавам роб.

— Да, но съм сигурен, че ще го преодолееш.

Вдигна поглед към него, разгневена, задето той вече я познава толкова добре. Да, определено не й беше приятно. Погледна към водата и към далечния бряг, който се плъзгаше в мрака.

— Защо не ми разказа за законите на робството? Затова колко трудно е да се освободи един роб?

Той се подсмихна.

— Предполагам, че бих могъл да ти отговоря така, че да изляза по-благороден, отколкото съм. Но всъщност въобще не ми е хрумвало, че не знаеш.

— Е, това поне беше честно казано — изрече тя и тихо се засмя. До слуха им долетя откъс от някаква мелодия. — Както и да е, Доли ми харесва. Когато я видях за първи път, приличаше на изплашено зайче. Но сега, когато знае, че няма да бъде продадена за полска работа, вече се чувства добре. В действителност е много интелигентна. И ти беше прав по отношение на тези глупави дрехи — продължи тя, — с дузините кукички и копченца, връзчици и с пластовете долно облекло — направо е невъзможно да се измъкнеш от тях без чужда помощ.

Шалът й се изплъзна и той се наведе да го вдигне. Когато го загърна около голите й рамене, ръцете му останаха там.

— Не приличат на чудесния панталон, простата риза и на онези почти незабележими парчета дантела, които обичаш да си поставяш под тях, нали?

— Ъ, не! — искаше й се той да отдръпне ръцете си, за да може да диша… и въпреки това се надяваше, че няма да го стори.

— Тя знае ли за теб?

— Доли? Не още, но се готвя да й кажа. Веднага, когато се убедя, че мога да я накарам да ми повярва. Много трудно е през цялото време да заобикаляш темата, а и тя вече ме мисли за доста странна. Вероятно ще се почувства облекчена, ако получи някакво обяснение.

Той се усмихна.

— Вероятно. Иначе е невъзможно да бъдеш разбрана.

Тя се присъедини към смеха му.

— След като вече знаеш истината, означава ли това, че си започнал да ме разбираш?

— Не съм идиот, за да твърдя подобно нещо.

— Добре. Надявам се, че нямаш нищо против, но аз вече разказах на Лизет.

— Казала си на майка ми? Тя повярва ли ти?

— Да. За разлика от тебе, тя ми повярва веднага. Всъщност просто кимна и рече: „Е, това обяснява всичко.“

Той се разсмя.

— Моята майка е една невероятна жена.

— Да, прав си — тя въздъхна и придърпа шала по-плътно, макар че вече не изпитваше студ. Вдигна очи към небето. Луната очертаваше сребриста пътека върху водата. — Красива е — промърмори.

— Да — съгласи се Трей, но не гледаше луната.

— Този начин на пътуване е така прекрасен, толкова бавен и спокоен.

— Бавен? Засега това е най-бързият начин да пътуваш нагоре по реката.

Тя се изкиска.

— Е, изглежда бавен, когато си свикнал да скочиш в самолета и да излетиш за Париж, за Лос Анжелис или дори за Поудънк. Отне ми само четири часа да стигна от Ню Йорк до тук.

Той бавно поклати глава.

— Ще трябва да си много внимателна с това, което ми разказваш за твоето свръхестествено бъдеще.

— Защо?

— Защото след като веднъж реших да ти повярвам, а на практика всичко, което разказваш е невероятно, ще се наложи да приема всичко за чиста монета. Ако ми кажеш, че си летяла до Луната и обратно, ще ти повярвам.

Тя се разсмя.

— Ние го направихме.

— Кое?

— Летяхме до Луната и обратно. През 1969 година.

При тези думи той се разсмя високо.

— Чувал съм израза „на Луната“ и си мислех, че е чиста фантазия.

— Не, наистина го направихме. Искам да кажа, ще го направим. Трима мъже ще стигнат до там с космически кораб, ще се прилунят, ще се поразходят, ще забият вимпел, ще направят няколко салта и отново ще се върнат на земята. През тази нощ ще има пълнолуние, както сега, и милиони хора ще наблюдават събитието по телевизията.

Трей вдигна поглед към сребърния кръг в тъмното небе и поклати глава. После се изкикоти.

— Не мислиш ли, че това до голяма степен отнема романтиката й?

Тя се присъедини към смеха му.

— Може би си прав. Винаги съм обичала пълнолунието. — И — приведе се и тя разбра, че се готви да я целуне. Знаеше също, че трябва да го възпре, защото щеше да е ужасно трудно да го направи след една целувка. Все пак не предприе нищо. Точно в този момент жадуваше за милувките му.

Целувката му беше нежна като лунната светлина върху водата, деликатна като дима от пурата му, понесен от вятъра, като гласа му, когато произнесе името й: „Шарлот.“ После я целуна по-силно, но не настойчиво. Сега настойчиво бе тялото на Чарли.

Ръцете й обгърнаха шията му, забравен, шалът падна на палубата. Той захвърли пурата в реката и притисна младата жена до парапета, Чарли се изви назад. Харесваше й да е на ръба на опасността, а също и чувството на сигурност, което изпитваше в прегръдките му. Той никога няма да позволи да й се случи нещо лошо.

Тази мисъл я зашемети. Как беше възможно да се чувства в безопасност с Трей Лавенд? Той беше всичко друго, но не и безопасен. Инстинктивно го беше разбрала още от самото начало. Но сега истината просветна със заслепяваща яснота. Докато я целуваше страстно, тя разбра защо се страхува от него.

Трей беше опасен, защото събуждаше в нея желание да остане в миналото. А тя искаше да си отиде у дома!

— Трей — Чарли леко го отблъсна, но устните му отново плениха нейните и тя за миг забрави какво се готвеше да каже, докато пръстите му се вплетоха в късите й къдрици, галейки скалпа й, за когото не беше и подозирала, че може да бъде ерогенна зона. Опасяваше се, че с Трей дори и ноктите й можеха да бъдат такава зона. Тя простена и отвърна на целувката.

— Чарли, скъпа — наблизо прозвуча глас, провлачен, но изпълнен със стоманени нотки, — работното ти време не е свършило.

Тя се опита да се отдръпне от парапета, но Трей я държеше здраво.

— Върви си, Соваж. Дамата е заета.

— Струва ми се, скъпа — Реми продължи да говори на Чарли, — че в този твой проклет договор записахме да не общуваш с клиентите?

— Пусни ме — прошепна Чарли на Трей, докато се мъчеше да се изправи и да се измъкне от ръцете му.

— Каза, че е за твоя лична защита — продължи Реми, — но изглежда, че не действа достатъчно добре. Освен това ти настояваше, че си в състояние сама да се отбраняваш. Струва ми се, че не можеш. Трябва ли да извикам господина на дуел при изгрев-слънце?

— Да не си посмял! — Чарли насила се изтръгна от прегръдката на Трей. — Напълно съм в състояние да се справя с личните си дела — в момента, когато изрече последните думи, вече съжаляваше.

— Виждам това, cher, но имаш ли нещо против да не го вършиш на моя кораб, докато работиш за мен?

— Виж, Соваж… — започна Трей, но Чарли го прекъсна.

— Млъкни! — изсъска тя и се извърна към Реми. — Съжалявам. Няма да се повтори. — Сетне кокетно сведе глава и изрече: — Господа, лека нощ — наведе се за шала, повдигна полата си и се отдалечи, като настъпи фустата си само веднъж и то съвсем малко.

Двамата мъже се вторачиха един в друг с яростни погледи. Трей извади нова пура, запали я, сетне с неохота предложи една на Реми. Той я прие и двамата замълчаха, обвити в плътния аромат на хубав тютюн, докато се уталожат страстите им.

— Мога да ти заповядам да напуснеш кораба ми — рече най-накрая Реми. — Бих могъл да те изхвърля на следващата спирка и да наредя на хората си никога да не те пускат на борда.

— Но няма да го направиш.

— Така ли? Защо?

— Защото разбираш, че това ще е предизвикателство, което ще ме застави да отговоря, а знаеш, че владея шпагата по-добре от тебе, Соваж. Също и пистолета. А ти обичаш живота и искаш да му се наслаждаваш още много години.

— Нима ме наричаш страхливец, Лавенд?

— Не, казвам, че си умен.

Реми го изгледа продължително, после избухна в смях.

— Колко добре ме познаваш, Лавенд. Освен това, ако те убия, никога няма да бъда допуснат до вратата на Лизет, нали?

— Точно така, а очарователната Фелисите ще бъде съкрушена.

— Не мога да позволя това да се случи. Имаш ли някакви други идеи?

— Случайно — да — той пое дълбоко дим от пурата, после го изпусна на тънка струйка и едва когато той напълно се разсея, проговори: — Ти обичаш хазарта, Соваж. Също и аз. Навремето доста сме се забавлявали. Сега ти предлагам още една игра.

Очите на креола светнаха.

— Покер?

— Ако предпочиташ.

— А залозите?

— Мисля, че се досещаш.

Реми също пое дълбоко от пурата и после изрече:

— Чарли?

— Точно. Ако загубиш, тя е моя.

— Не звучи много кавалерски.

— Остави аз да се тревожа кое е справедливо по отношение на Чарли Стюарт.

Реми хвърли поглед към мъжа, който в продължение на години беше негов добронамерен съперник по отношение на бизнеса и жените. От личен опит знаеше, че Трей е добър комарджия. Не беше безразсъден, освен ако не си струваше, и никога не се издаваше.

— А ако спечеля?

— Винаги си имал усет за красивите жени, Соваж, но мисля, че усетът ти за успеха е още по-голям.

— Това е вярно, но с Чарли Стюарт притежавам и двете. Тя се оказа златна мина. Плътно съм заангажиран за седмици напред и всички бързат да похарчат парите си, само за да я чуят как пее.

— Сигурен съм в това. Но ще ти дойде още по-добре, ако вместо една „Хубавата Бриджит“ притежаваш две, нали? — гласът му беше измамно кротък.

— Какво искаш да кажеш?

— „Корин“.

Реми го зяпаше смаяно.

— Ще рискуваш „Корин“? Та тя е твоя флагмански параход и един от най-хубавите съдове по реката. Струва цяло състояние.

— Спечели и тя е твоя.

„Какво, по дяволите, правя?“ — Трей продължаваше да си задава този въпрос, но изглежда не беше в състояние да се спре. — „Това е лудост!“ — крещеше разумът му, но думите продължаваха да излизат. — „Спри!“ — нареди благоразумието, но той само добави:

— „Корин“ срещу Чарли Стюарт. Това е моето предложение. Приеми го или го отхвърли.

Очите на Реми светнаха от алчност.

— Няма да й хареса.

— Остави аз да се безпокоя за това.

Това прекрасно устройваше Реми, той протегна ръка и рече:

— Дадено — и така двамата мъже се споразумяха.

 

 

— Карти, господа? — запита Жан Тел. Мъжът в безупречно белия костюм и брокатената жилетка беше добре известен комарджия, който се подвизаваше по речните кораби. Така се случи, че тази нощ той се оказа на борда на „Хубавата Бриджит“. Трей и Реми го бяха упълномощили да поеме ролята на раздаващия картите в тяхната игра. При такъв висок залог една безпристрастна страна изглеждаше най-доброто разрешение против измами. Десет други мъже стояха около масата и наблюдаваха с интерес. Въздухът беше наситен със синкав тютюнев дим.

— Три — изрече Реми, хвърляйки ненужните карти с уверен жест и сияйно се усмихна на Трей.

Тел му даде три карти. Той ги остави с лице към масата.

— Една — гласът на Трей беше равен и съвършено овладян. Не се усмихваше, нито пък се мръщеше. Той беше достатъчно добър играч и не се издаваше, дори когато поемаше лудешки риск да поиска само една карта. Беше опитен комарджия и не се надяваше да получи сервирана кента. Но ето че се беше оказал с деветка, десетка, вале и поп купа в ръка и искаше само една карта. Кой знае защо си бе внушил, че ще получи дамата.

Това беше всичко, от което се нуждаеше, за да притежава Чарли. Дама купа.

Той повдигна едната си вежда, подаде му единствената карта и очаквателно се усмихна.

Тя се плъзна леко по зеленото сукно, Трей дори си въобрази, че чува звука от нейното движение. Докато картата лежеше на масата, той се втренчи в нея.

Видя как Реми вдига своите карти и че трепна едва доловимо, когато ги погледна. Видя и собствената си ръка с безупречен маникюр да се присяга надолу. С един пръст плъзна единствената карта към себе си. „Ако бях по-религиозен, точно сега трябваше да се моля“ — помисли си той и предпазливо я обърна.

Поп каро.

Беше загубил. Загубил бе едновременно „Корин“ и Чарли. Трябваше да се признае за победен.

Тогава чу Реми да въздиша.

— Внуших си, че дама купа ще ми помогне да получа другите три дами — той свали картите си.

Трей видя чифта дами на Реми, който включваше и неговата дама и му се прииска да се разсмее, да запее, да се напие. Когато свали своите карти, забеляза, че ръката му трепери.

— Попове — избута ги напред. После протегна ръка към договора, който лежеше по средата на масата. — Мисля, че спечелих.