Мегън Даниел
Любов завинаги (10)

Десета глава

Чарли се забавляваше отлично.

След като се наспа добре, се чувстваше преродена и готова да хвърли поглед на това минало, в което беше попаднала. Превърна се в турист във времето, а гледката си струваше. Не можеше да не се сети за разговора от едновремешните събирания. „Ако можеш да се върнеш назад във времето, къде/кога би отишъл?“ Винаги си беше мислила, че неин избор ще са двадесетте години на века, когато джазът се е леел от всякъде като прииждаща река. Или може би петдесетте, като безсилен опит да докаже, че и майка й някога е била малко, безгрижно момиче, с мръсни колене, което от време на време се е осмелявало да наруши правилата.

Със сигурност не би избрала времето и мястото, където се бе озовала. Но след като вече беше тук, реши, че може добре да се позабавлява.

Много трудно бе да се отърси от усещането, че участва в снимането на филм, да се убеди, че всичко това е напълно реално. Удивяваше се колко ярко е всичко, колко е колоритно, оживено и изпълнено с енергия, докато осъзна, че единствената й представа за този период от миналото идва от избелелите и сковани черно — бели или сивкави фотографии и стари оферти. А светът, който сега я заобикаляше, беше изпълнен с цветове, движение и звуци.

Врявата на коне и карети съперничеше на тази, предизвикана от цяла флотилия нюйоркски таксита. Дрехите бяха толкова пъстроцветни и привлекателни, както тези в магазините по „Пето авеню“. Суматохата по тротоарите съответстваше на лудницата, която наставаше в центъра в часовете в края на работния ден.

Първото нещо, което направи през тази първа, самостоятелна сутрин в Ню Орлиънз през 1858, беше да посети магазините. Не беше точно като да бродиш из етажите на „Блумингдейл“^[1] или да обикаляш галериите, но се оказа, че също доставя удоволствие. Най-напред си купи шапка, беше й омръзнало да я зяпат. Беше смешен предмет от слама и дантела, изкуствени череши, пъхнати наперено под лентата от едната страна. Когато се огледа в огледалото, шапката изглеждаше толкова несъвместима с разбърканите й къдрици, че тутакси се влюби в нея. Цената, два долара и четвърт, я накара да премисли два пъти, но на третия път шапката вече бе кацнала дяволито на главата й.

После си купи бельо. Тъй като разполагаше само с една рокля и не можеше да се надява на горещ душ, повече от всякога се нуждаеше от ново бельо.

Храненето се превърна в неочакван проблем, макар че можеше да го очаква от опита си при търсенето на работа. „Никакви непридружени дами“ — припяваха всички портиери и салонни управители, вирнали носове. Ако не бяха дюкянчетата на френския пазар, разносната търговия за плодове и пралини и сергиите, на които се съгласяваха да й продадат купа гореща супа от бамя и чаша след чаша ароматично кафе, щеше да умре от глад.

Необичайността на положението известно време я забавляваше, но към края на третия ден Чарли бродеше печална по „Бърбън стрийт“ и се тревожеше за финансовото си състояние. Малкото, което притежаваше, се изпаряваше със застрашителна скорост.

Бижутерът, който купи часовника й, тази сутрин плати по долар за големите, пластмасови обици и двата евтини гердана, плячка от карнавала по време на Марди Грас. Но парите нямаше да стигнат задълго. Предложи й още петдесет за пръстена с аметиста, но тя дръпна ръката си като опарена. Никога нямаше да продаде пръстена на баба Шарлот.

Неговият интерес към пръстена й напомни за Трей Лавенд. Всъщност не беше необходимо да й се напомня за нейния спасител. Той изникваше в мислите й възмутително често. Беше прекалено самоуверен и тъп като овца да си въобрази, че тя ще работи като проститутка, но присъствието му й беше вдъхнало необяснима сигурност. А и тази целувка! Чарли имаше опит с мъжете, но никога не беше целувана така. Несъмнено у този мъж имаше нещо особено. И не можеше да отрече, че би желала да опита отново.

Може би изключителните му способности произтичаха от това, че бе израснал в публичен дом. Трябва да е имал възможност да се упражнява!

„Bels calas, bels calas, tout chauds!“^[2] — викаше продавачката на кала, докато заобикаляше ъгъла, крепейки на главата си голямата, дървена купа горещи кала. Чарли се бе влюбила в пирожките, приготвени от ориз, яйца, масло, захар. Подаде на огромната черна жена монета от пет цента за две от тези лакомства и ги захрупа, докато вървеше.

„Окей, Чарли — рече си наум. — Парите свършват, а нови не постъпват. Утре можеш да се преместиш в по-евтин хотел или дори да наемеш стая в някой пансион, но въпреки всичко се нуждаеш от работа. Само че каква?“

В собствения й свят се успокояваше с мисълта, че винаги може да намери някаква работа. Можеше да пише на машина, да редактира, да работи като келнерка — беше вършила всичко това. Можеше да оцени способностите на даден певец и да подбере най-доброто подреждане за песните в някой албум. Нито едно от тези неща не й вършеше работа сега. Беше свръх квалифицирана за този свят.

Но почакай! Спря се толкова неочаквано, че един мъж се блъсна в нея и започна да се извинява многословно. Тя разсеяно го отмина. Може да получи работа, вече й бяха обещали такава. Ще накара Трей Лавенд да удържи думата си и да убеди майка си да я наеме! Но не като едно от нейните момичета.

Беше в състояние да осигури друг вид развлечение за клиентите на Лизет Лавенд. Припомни си красивото пиано „Бехщайн“ в задната приемна. Още първия път, когато го видя, я засърбяха пръстите да го опита. Това щеше да бъде входния й билет. Щеше да убеди Лизет да наеме най-новата сензация на Ню Орлиънз — певицата Чарли Стюарт!

Трей обикаля из улиците, докато краката го заболяха, но без резултат. Все още не беше открил проклетата мис Стюарт. Сякаш се беше изпарила. Или отново бе паднала в реката, може би, за да се върне в тайнственото бъдеще, откъдето твърдеше, че идва.

Стигна чак до кея и дълго се взира в мястото, откъдето я беше извадил от водата. Беше ли скочила обратно в реката, в опит да се върне в своето време?

Отърси се от тази абсурдна мисъл. Жената почти го бе накарала да повярва в нещо невероятно. Със сигурност беше необикновена и притежаваше странни вещи в онази нейна огромна торба, но бе невъзможно да е пропътувала назад почти век и половина. Невъзможно!

Ами ако все пак е скочила обратно в реката? Ами ако този път се е удавила?

Кой знае защо, стомахът му се сви при тази мисъл, при представата, че е мъртва, или още по-лошо — че лежи в някоя задънена уличка. Знаеше много добре, че Ню Орлиънз е опасно място за сама, млада жена. И тя не можеше да се справи в този град. Ако повярва в невероятната й история, тя даже не знаеше да се оправи в този век! Отвсякъде я дебнеха опасности.

Но защо, по дяволите, се беше загрижил толкова? Едва я познаваше.

„Много добре знаеш защо си се загрижил — рече на себе си. — Загрижил си се, защото след оная целувка я желаеш повече, отколкото друга жена през живота си. Повече дори, отколкото някога си желал Корин, жената, за която се готвеше да се ожениш.“

Не знаеше защо я целуна. Нямаше такова намерение. Просто се случи. И веднъж започнало, той не беше в състояние да го спре. Тя притежаваше най-възхитителната уста, която някога бе вкусвал, толкова мека, така податлива. Начинът, по който отвърна на целувката му, запали у него неугасващ огън. Всеки път, когато си представеше, че я докосва, целият изтръпваше. Слабините му изгаряха при мисълта да легне с нея.

Това беше чисто и просто похот. Като мъж, израснал в публичен дом, определено беше запознат със сладострастието. И знаеше как да го угаси. Трябва да я намери. Трябва да я вкара в леглото. Само тогава ще е в състояние да я забрави. Поне така се надяваше.

По-рано същата вечер се бе опитал да се отърве от тази лудост, като посети Жустин, прекрасната любовница квартеронка, която поддържаше в една къща на „Рампърт стрийт“. Но за голямо объркване и разочарование на Жустин си тръгна след по-малко от час, без да направи нещо повече, освен да пийне от брендито й и да се взира в огъня.

Желаеше Чарли Стюарт повече от всякога. Вече трети ден я търсеше без всякакъв резултат, като се изключат изтърканите подметки и измъченото изражение на красивото лице. Колко ли ще продължи това?

Беше почти два през нощта, когато се отказа от издирването и се отправи към къщи. Но когато стигна до великолепния си дом на „Чартр стрийт“ откри, че няма желание да се прибере. Къщата изглеждаше толкова пуста. Ще спи отново у майка си. Може би дори ще позволи на някое от нейните момичета да притъпи абсурдната необходимост от Чарли Стюарт. Еме беше щедро надарена и винаги готова.

— Добър вечер, мастър Трей — поздрави го Джейкъб, докато поемаше шапката и бастуна му. — Пълна къща тази вечер.

— Виждам — отвърна Трей и надникна в предната приемна. Там седяха поне две дузини мъже, отпиваха от старото бренди, пушеха хубави пури и разговаряха с красиво облечени жени, които след малко щяха да ги поведат нагоре по стълбите и да се превърнат в голи красавици, толкова нетърпеливи и изобретателни, колкото може да си пожелае един мъж.

От пианото в далечния край на стаята се носеше музика, една песен, която Трей не разпозна. Скоро към нея се присъедини глас.

„Караш ме да изплача реки от сълзи за теб, караш ме да изплача реки от сълзи за теб“. Песента се лееше, изпълнявана от богат и страстен глас. Не приличаше на нищо, което някога бе чувал. Гласът сякаш галеше думите, които попадаха като стрели право в сърцето му. Тялото му реагира, сякаш докоснато на най-чувственото място.

С големи крачки се отправи натам, пробивайки си с лакти път сред тълпата мъже, заобиколили пианото. Забеляза, че един от тях е Реми Соваж и че на лицето му е изписана похот.

А там, пред пианото, почти неземно красива в рокля с голямо деколте, изработена от смарагдовозелена коприна, седеше Чарли Стюарт.

Тя погледна право в него и изпя:

— За теб изплаках реки от сълзи.

Години наред Чарли не се беше чувствала така щастлива. След като изостави изпълнителската дейност заради по-сигурните доходи на посредничеството, беше забравила колко обича да пее пред публика. А каква публика имаше!

Тъй като нейните слушатели от деветнадесети век не знаеха нищо за музиката на двадесети, която тя изпълняваше, и никога не бяха чували за джаз, кънтри или за рокендрол, тя пееше каквото й хрумне. Една мечта се превърна в действителност. В онези далечни дни в Ню Йорк беше обявена за джаз певица и собствениците на клубовете не желаеха тя да изпълнява кънтри или рок. Но тази вечер всичко й бе позволено. С лекота премина от кабаретна версия на Кол Портър към сантименталната „Мисля за теб“ на Зондхайм. Имитира съвършено изпълненията на Патси Клайн и на Елла Фицджералд, след което изпълни „Големи огнени кълба“, макар и не със себеотдаването на Джери Лий Луис. Публиката беше запленена.

Всичко това толкова й хареса, че се запита дали пък съдбата не я е изпратила в това измерение на времето. Възможно ли е някаква висша сила да е прозряла стремежа й да прави това, което смяташе за свое призвание, въпреки че не срещаше разбиране от нюйоркските притежатели на звукозаписни фирми? Не е ли изтръгната от своето време, за да осъществи една мечта? Интересен въпрос, но точно сега, когато музиката се лееше от душата й, нямаше намерение да го анализира. Беше прекалено заета с песните си.

Внезапно забеляза Трей Лавенд и се почувства още по-щастлива. Изглеждаше адски красив, въпреки безсънната нощ, която очевидно бе прекарал. Беше от мъжете, които изглеждат еднакво добре в смокинг и в джинси. Много жалко, че никога няма да го види облечен така. Дори наболата му брада не го загрозяваше.

Самата Чарли съзнаваше, че също изглежда прекрасно, благодарение на чудесната рокля, заета й от Лизет Лавенд. Тоалетът с банели на всеки шев, правеше фигурата й още по-стройна и подчертаваше формите й.

Нищо чудно, че в онези дни жените били „за“ банелите. Дори Чарли би жертвала няколко часа удобство в замяна на пищен бюст, с който да се изфука пред Трей Лавенд.

Едва ли някога щеше да забрави изражението на лицето му. Искаше й се да го фотографира, да го сложи в рамка и да го занесе у дома, ако намери начин да се пренесе в бъдещето. Всеки път, щом го погледне, ще изпитва трепета, изпитан в мига, когато го видя, застанал на прага на салона.

Господи, беше го целунала само веднъж, но тази целувка бе толкова паметна и разтърсваща, че беше достатъчно само да го погледне и да усети познатия трепет. Жадуваше за още една целувка, за допира на тялото му.

Тази мисъл я изненада толкова много, че се запъна на първите акорди на „Вечнозелено“. Когато запя за пламенна любов, мигом си припомни вкуса на устните му. Очите й постоянно се отделяха от клавишите и се впиваха в неговите небесносини очи с тъмни мигли. Пламенният му поглед сякаш изгаряше плътта й. Когато запя „Цялата аз“, напрежението се покачи, струваше й се, че тялото й ще се възпламени от огъня в очите му. Толкова явна бе страстта му.

Питаше се дали и нейните очи изразяват чувствата й, когато запя „Не се държа неприлично“ на Фетс Уолър, осъзна, че точно това иска да направи. Господи, от сърце копнееше да се „държи неприлично“ с Трей Лавенд.

Каза си, че реакцията й е съвсем нормална. Беше истински красавец и целуваше майсторски. Освен това, отдавна не бе имала мъж. Но макар да бе преодоляла първоначалния шок от обидното му предположение, че е проститутка, вероятно той продължаваше да я мисли за такава. Докато това продължаваше, нямаше да му позволи да я докосне отново. Беше прекалено горда да преспи с мъж, който я смята за лека жена.

С огромно усилие откъсна очи от Трей. Беше уморена до смърт. Пееше от часове, гърлото й беше пресъхнало. Още една песен, само още една и ще се качи в стаята, ще се отпусне в леглото, но сама.

За финал се опита да си припомни песен, която би могла да е позната на публиката. Внезапно й хрумна за Стивън Фостър. С усмивка им поднесе една „О, Сузана“, каквато никога не бяха чували — ридание в стил блус, което накара всички присъстващи да се просълзят. Сетне с въздишка затвори капака на пианото и прие овациите.

— Encore! Encore!^[3] — викаха джентълмените и се тълпяха около пианото.

— Никога не съм слушал подобно изпълнение — рече един мъж до Трей. — Момичето пее с цялата си душа.

— Къде мислиш, че е научила тези песни? — запита друг.

— Винаги можеш да разчиташ на Лизет, че ще намери нещо по-различно — рече трети. — Питам се дали малката е толкова добра и в леглото?

Реми Соваж премести тънката пура в крайчеца на устата си и се усмихна.

— Възнамерявам да го открия.

Ръцете на Трей неволно се свиха в юмруци, изпита почти непреодолимо желание да повали човека на пода.

Когато Чарли се изправи, Реми пристъпи към нея.

— Наистина си оригинална, скъпа — за да го подчертае, положи ръка върху голото й рамо. — Харесвам оригиналността у жената — изражението му беше почти похотливо. — Оригиналност и въображение — направи знак към стълбите. — Ще се качим ли горе?

— Мисля, че веднъж вече ви казах, Соваж — гласът на Трей беше леден като януарски вятър. — Дамата е заета.

— Не, не е — натъртено произнесе Чарли. Усмихваше се и гледаше право в Трей. — Нито ще бъде. Господа, благодаря ви за вниманието. Надявам се да ви видя отново в „Chez Lisette“. Лека нощ! — въпреки пристягащите я банели, тя се опита да направи приличен поклон. После се понесе нагоре по стълбите. Сама. Никой не я последва, включително Трей, и тя не беше сигурна дали е разочарована или не.