Мегън Даниел
Любов завинаги (2)

Втора глава

След лапавицата и студа на Ню Йорк, в Ню Орлиънз беше почти като в тропиците. От прозореца на хотелската стая на Чарли се виждаше изобилие от онези екзотични растения, които не беше виждала от месеци. Дори във февруарската вечер въздухът ухаеше на евтин парфюм, напръскан прекалено обилно — екзотична смесица от прецъфтели цветя, прясно печено кафе и речна тиня.

Тя хвърли сака на леглото и се изправи пред огледалото.

— Гледката не е привлекателна, Чарли — рече на отражението си и се наведе да огледа тъмните сенки под сините си очи. — Все едно, че са ме пребили — промърмори тя. Нищо чудно, че прилича на старица. Последните двадесет и четири часа бяха убийствени. — Само се надявам, че Роб Самс си струва — после се изправи. — Струва си! — заяви убедено. — Определено си струва.

Телефонното обаждане на Самс миналата вечер повлече след себе си стотици телефонни разговори, за да препрограмира времето си, както и няколко часа работа на компютъра, за да избере задачите, с които трябваше да се заеме секретарката й по време на нейното отсъствие. После наглед непосилната задача да резервира стая, каквато и да било, в Ню Орлиънз по време на Марди Грас, само с няколко часа предизвестие. Това бе наложило обаждане на редица администратори и раздаване на маса обещания за бъдещи услуги, докато получи уверението, че ще има едно легло в „Биг Изи“, където да подслони глава. Когато започна да проверява полетите, благодари на бога, че има служба за двадесет и четири часова резервация.

И после трябваше да си събере багажа, след като изпере камара дрехи и ги изглади, та все пак да има нещо, което да сложи в чантата.

Утрото дойде. Един студен душ, три чаши кафе и пълна шепа витамини я оправиха за срещата по повод новия договор за записи на Глен Одънс, която се състоя малко преди да се отправи към летището.

Сега, вцепенена от липсата на сън /като изключим едночасовата дрямка в самолета, докарала й единствено схванат врат/ и от двете яденета, които тежаха като бетон в стомаха й, тя се отпусна и отпи от силното кафе, подправено с цикория, което бе поръчала в мига, когато се озова в хотела.

Даваше мило и драго за сауна, но връзките й не се простираха дотам, че да си осигури стая в „Хилтън Ривърсайд“ или „Мариот“ със съвременните им удобства и панорамните гледки към завоя на реката, който беше дал и другото име на града — Град на полумесеца. Трябваше да се настани в тази обновена креолска господарска къща във френския квартал. Това беше един от онези домове, за които в проспектите на пътническите агенции се използуваха епитети като „очарователно старинен“ и „интимен“, пълен с мебели с крака, наподобяващи лапи на огромни животни, дантелени завеси и гигантски саксии, преливащи от екзотични цветове. Стаята на Чарли беше в една от колибите, предназначени в миналото за робите, и имаше изглед към застлан с тухли вътрешен двор, потънал в глициния, хибискус и с фонтан, опасан с бананови палми. Гледката беше прекрасна, но не беше по вкуса на Чарли. Авангардните ъгловати форми и черно — бялото в стил Андре Путман й допадаха много повече.

Позволи си пет минути, за да се наслади на гледката и на божественото кафе, преди със стенание да се заеме за работа. „Роб все още не е звезда — каза си тя, — но скоро ще стане.“ Засега свиреше в началото, като загрявка за главното събитие. Оставаше й по-малко от час, за да се добере до „Бърбън Бейз“ на Джими. Пет минути под горещия душ, последвани от други пет под ледената вода, която я поободри. Десет минути да изсуши и подреди косата си в пънкарски черен ореол. Още пет за грим. После — обличане.

Миналата нощ, в средата на събирането на багажа, осъзна нещо ужасяващо. Марди Грас в Ню Орлиънз означаваше, че се нуждае от карнавален костюм! В три сутринта положението изглеждаше безнадеждно. Но претършува подобния на пещера гардероб, докато откри нещо, което подхождаше на чувството й за абсурд. И сега се ухили като нахлузи черния, прилепнал котешки костюм тип Дона Каран и го закопча отпред, колкото, да не я арестуват. Нахлузи жълти ботуши като тези на Котарака в чизми, които беше открила в миланската галерия по време на италианския джаз фестивал миналата година, сложи широк, кожен колан, който подчертаваше тънкия кръст, и добави ярки, пластмасови обици, почти достигащи до раменете й. Върхът на всичко беше наситенорозовата пелерина, поръбена в папагалено жълто, която наметна. Беше й подарък от един матадор, с когото се беше срещнала един — единствен път в Барселона.

Обърна се към огледалото и направи стойка.

— Не е зле — изрече високо. — Същински котарак в чизми.

Небрежно преметна матадорската пелерина през рамо, после грабна дамската чанта и един голям празен сак от жълта мушама. Погледна часовника и промърмори:

— По дяволите! — ако не побърза, положително ще закъснее, а едно от неотменните правила на Чарли бе никога да не закъснява за делова среща, даже за джаз концерт в Ню Орлиънз по време на Марди Грас, за който са съобщили само преди двадесет и четири часа. Нямаше време да подреди в чантата си и да вземе само необходимото за вечерта, така че просто изсипа съдържанието й в жълтия сак — невероятна сбирщина от абсолютно необходими, вероятно необходими и вероятно — не, но взети за всеки случай неща. Сетне затвори сака със заключващия се цип, преметна го през гърдите си като патрондаш, наметна пелерината и изтича навън.

Улиците бяха претъпкани с тълпите на Марди Грас. Беше само на няколко преки от клуба, но за това късо разстояние я блъснаха един Звяр без Красавицата, трима палячовци, един Ейбръхъм Линкълн с цилиндър, който бе отместил изкуствената си брада, за да отпива от бирата си. Един Арлекин й заби лакът отдясно, един мексиканец с проскубани мустаци я подхвана отляво.

— Накъде, скъпа? — извика той с характерния нюорлиански носов изговор, който звучеше точно като бруклинския. — Хайде да танцуваме, шери! — добави.

Тя се разсмя и сви зад ъгъла. На „Бърбън стрийт“ неоновите реклами пронизваха нощта и от всяка врата се лееше музика — рагтайм и блус, синкоп и хармоника, фротоар. Откри, че с всеки нов ритъм сменя походката си. Дяволи, ангели, цигани и кралици, едновременно приказни и раздърпани, се блъскаха покрай нея. Една горила танцуваше с пастирка. Войник от Гражданската война стоеше на ъгъла и надаваше войнствени викове между глътките бира „Дикси“. Когато се добра до мястото на Джими, Чарли се смееше, но беше изпотена и доволна да се измъкне от тълпата.

Повечето от градските гуляйджии бяха на улицата и очакваха да започне факелното шествие на Комус — кулминация на двуседмичното умопомрачение, което представляваше Марди Грас. Ето защо клубът беше полупразен. Макар да беше благодарна за относителната тишина, Чарли съжаляваше, че Роб няма да свири пред пълна зала.

След по-малко от пет минути Роб излезе на сцената, забеляза, че Чарли седи на една от предните маси, кимна й, вдигна саксофона и накара младата жена и другите присъствуващи в малкото помещение да забравят напълно Марди Грас, безсънните нощи, празните маси и всичко останало на света.

Беше имала право. Този приятел умееше да свири! Притежаваше всичко необходимо, освен подходящи контакти, за да се превърне в звезда, в майстор на саксофона от световна величина. А тя имаше необходимите връзки.

Роб беше тридесетинагодишен, кожата му притежаваше жълтеникавата бледост, характерна за толкова много музиканти, които прекарваха нощите си в задимени клубове, а дните — в сън. Слаб и облечен изцяло в черно, приличаше на тъмна, руска цигара „Събрание“. Роб притежаваше силен, плътен, великолепен тон, който се лееше от инструмента му като лава или изригваше като вулкан. Питието на Чарли остана недокоснато, докато наблюдаваше как той прави любов със саксофона. Нямаше друг начин да се опише. Източените му, изящни пръсти милваха, а пълните му устни целуваха платика на инструмента така чувствено, както мъж целува любимата жена. Звуците, които изтръгваше от саксофона, галеха въздуха.

Намираше се на сцена с големината на пощенска марка, а я правеше да изглежда огромна като Медисън Скуеър Гардън. Съпровождаше му суховатата, местна група, най-лошият съпровод, който можеше да има един изпълнител, а той ги караше да звучат като ангели. Свиреше старите, класически парчета: „Пердидо“, „Тяло и душа“, „Вземи пет“. И те звучаха така, както никой не ги беше изпълнявал преди. Неговото „Харлемско ноктюрно“ беше толкова свежо, че звучеше съвсем съвременно, изпълнено с темпото на босата и с оная страст, която песента заслужаваше, но рядко получаваше. Не можеше да не го сравни с Колтрейн, този митичен рицар на сопран саксофона, макар че му предстоеше дълъг път, докато достигне легендарната слава на Трей.

Той не се щадеше. Свиреше всяко парче с настроение, изстрелваше звуците, сякаш бяха думи в спор, в който трябваше да победи или да умре, докато се опитва да го стори. Ако я караше така, след няколко години щеше да изгори като фойерверк на Четвърти юли.

Завърши една унищожителна „Дона Лий“ и хвърли поглед към нея. Тъмната му коса беше мокра от потта, очите — притворени като на любовник. Бавно се изтръгна от обаянието на музиката и едва тогава я погледна истински. Тя моментално разбра, че с него ще си има неприятности.

Чарли беше от доста време в бизнеса, за да разпознае признаците. Веднага, щом слезеше от сцената и избършеше потта от лицето си, Роб Самс щеше да дойде при нея. И тя трябваше да намери тактичен начин да го отблъсне, без да го ядоса.

Всъщност беше привлекателен, по някакъв загадъчен и пронизващ начин, с изпълнения с копнеж израз на толкова много музиканти. Но Чарли бе взела решение за тези неща още от самото начало. Бизнесът си беше бизнес, любовта… и сексът бяха нещо напълно различно. Отказваше да се обвърже с някого, с когото има, или може би в бъдеще ще има, делови контакти. Срещаше се само с момчета извън музикалния свят. Бедата беше, че рядко срещаше човек извън музикалния свят, с изключение на патетичния Боби Дибс Кент от света на майка й.

Роб Самс я гледаше с оня поглед, който казваше, че я желае. Надяваше се, че той няма да го превърне в необходимо условие за споразумението за посредничество, защото и тя го искаше, но не по този начин. Отпи от питието и го изучаваше, докато той се хвърли в скорострелната си версия на песента на Бърдс „Сега е времето“.

Много отдавна не бе имала мъж, когото да обича, който да я прегръща, да я поздравява за успехите й, да изслушва оплакванията й, когато нещата не вървят, да й се подиграва, когато върши глупости, да се смее на остроумията й, да й прави кафе, когато е прекалено изморена. Някой, който да кара тялото й да се чувства живо, а сърцето й — спокойно.

Научила се беше да върши тези неща сама. Не беше необходимо да нарушава собствените си принципи или навици за нещо по-малко от това, което изискваше от един мъж. Беше благодарна, че за разлика от майка си и толкова много майки преди нея, не живее в свят, в който жената трябва да се омъжи — независимо дали го иска или не, независимо дали обича или не, само защото няма друга алтернатива. Беше благодарна, че живее в свят, в който жената може сама да ръководи живота и съдбата си.

В края на песента хвърли блестяща усмивка на Роб. Ще го отблъсне, но деликатно, ще премине към деловата част. Опитът й подсказваше, че когато става въпрос за пари, договори и концерти, вниманието на музикантите много бързо се измества от либидото към кариерата им.

Серията парчета завърши и няколко минути по-късно Роб се появи на нейната маса, поръча бърбън, запали една „Кемъл“ и се облегна назад.

— Хареса ти — изрече го простичко, димът се процеждаше от устата му на тънка струйка.

— Зная. В противен случай щях да съм откачена.

Той кимна и рече сякаш на себе си: аха.

— Свириш полиритмия с такава лекота, с каквато аз свиря на клечки за китайска храна.

Той сви рамене.

— Ритъмът винаги е бил в кръвта ми.

Наблюдаваше го как дърпа от цигарата, отпива от бърбъна и ги задържа в устата си. За миг Роб притвори очи, за да се наслади на вкуса. Изглеждаше замечтан както преди, на сцената.

— Когато свириш, се пренасяш в друг свят, нали? — попита тя.

Той се поизправи и отвори очи.

— Как позна?

Тя сви рамене. „Накарай го да говори за музиката, Чарли — си каза. — Навий го на вълна музика повече, отколкото той е навит на теб.“

— Виждала съм го преди. Мога да го чуя, когато свириш, изчезваш, остава само музиката.

— Аха — повтори той. — Трябва да изчезна или музиката не става, знаеш? Не мога да мисля, когато свиря. Ако се усетя, че мисля, загубвам картината, дето се опитвам да нарисувам, не става. Така че изпразвам мозъка си съвсем и оставям вътре само музиката — пое нова, голяма глътка и я погледна право в очите. — Нали знаеш, като в секса.

Господи! Стратегията, която си бе избрала, не действаше. Трябва да опита нов подход.

— Ще вършим ли работа? — попита тя.

— Заедно ли ще го правим?

— Зависи какво имаш наум?

— Знаеш — очите му се плъзнаха по прилепналия костюм, тънкия кръст, пънкарската прическа и котешките очи.

Тя почувства как си отбелязва наум всяка подробност.

— Защо не говорим за това, което мога да направя за кариерата ти?

Той пренебрегна забележката и продължи да я проучва.

— Обичам котките — изрече с дрезгав глас. — Обичам да ги карам да мъркат.

Тя едва сдържа стенанието си при това нелепо обяснение. Защо надарените винаги са най-откачени? Като жена в една мъжка професия, особено така чувствена и епикурейска като джаза, тя знаеше, че това върви със занаята. Почти никога не беше постигала делово споразумение, преди да е преминала през този глупав разговор. Но й беше писнало да я назорват и изпитват. Той определено нямаше да напредне с мъж продуцент.

Остави чашата, облегна лакти на миниатюрната масичка и сключи ръце.

— Окей, да караме нататък. Ето как ще го изиграем. Това, което ти можеш да направиш за мен, е да ми изкараш много пари и да вкараш агенцията ми в първата десетка. В замяна аз ще ти изкарам още повече пари и ще те вкарам в класациите, в музикалните магазини и в алманасите. Това е всичко, което ще направим един за друг и, ако си толкова печен в главата, колкото си със саксофона, то ще е напълно достатъчно.

Той скръсти ръце, наклони стола си назад и я загледа изпод полупритворените клепачи. Дълго остана в това положение. Най-накрая върна стола си напред, пое глътка от питието, прекалено голяма, за да я разтревожи, после остави празната чаша.

— Окей — рече и кимна на себе си. — Окей. Разбрахме се.

— Оказа се просто като фасул.

Чарли задиша отново, едва сега осъзнавайки, че беше спряла да го прави за цялата изминала минута. Беше го впримчила. Притежаваше Роб Самс!