Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the Queen’s Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
asayva (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Втори шанс

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–786–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Девета глава

Вила дьо Ронсар, Южна Франция

Луи Ронсар не се доверяваше на нищо, което не може да види, и на много малко от това, което може. Доверието според неговия опит бе стока с твърде висока цена.

Дори и когато се доверяваше, то беше на степени: вярваше на сестра си Мариет дотолкова, доколкото се чувстваше сигурен, че тя никога не би му навредила съзнателно; но понякога тя можеше да е толкова глупава, колкото и красива. Поради тази причина той не й доверяваше нищо, свързано с бизнеса си. По необходимост поверяваше на малкото си избрани служители някои подробности относно бизнеса, но често проверяваше финансите и личния им живот в търсене на слабости, които можеха да представляват опасност за него. Служителите му например нямаха право да използват наркотици, но Ронсар не си правеше илюзии, че това е така само защото той го изисква. Така че… прибягваше до тестове за наркотици за всичките си служители, от най-нисше поставените до най-висшестоящите.

Съзнаваше, че животът му протича върху ръба на острие. Хората, с които всекидневно си имаше работа, не бяха примерни граждани. По негово мнение те бяха или фанатици, или психари, или и двете заедно. Тепърва щеше да установява кои са по-опасните.

Имаше само един начин да се отнасяш към такива хора: с изострено внимание.

Не приемаше поръчки от всекиго. Някой маниак, който иска да взриви бомба в училище като форма на протест за каузата на мира, не можеше да я получи от него, нито пък материалите, с които да си я направи. Даже и в света на терористите трябваше да има някакви норми, нали? Ронсар изискваше от партньорите си да са членове на регистрирана организация, която би се нуждаела от услугите му отново, така че вероятността да го предаде да е минимална.

От своя страна той бе абсолютно точен и коректен в доставките на обещаната стока. За себе си не взимаше нищо, освен предварително договореното заплащане. Неговата собствена стойност, той знаеше добре това, се определяше от надеждността му. Затова полагаше изключителни усилия, за да се увери, че нищо няма да се обърка с която и да е доставка, независимо колко малка е тя. В резултат на това бизнесът му процъфтяваше и банковите му сметки в Швейцария и на Каймановите острови… пращяха.

Именно защото беше толкова предпазлив, всичко не дотам обичайно го правеше подозрителен. Така стана и с телефонното обаждане, което получи сутринта по частната си телефонна линия, чийто номер знаеха само ограничен брой хора.

— И така… — промърмори сякаш на себе си, докато се изтегна назад на стола си, и повъртя между пръстите си една ароматна пура, извадена от инкрустираната кутийка от сандалово дърво, която стоеше на бюрото му.

— И така? — повтори Кара Смит, неговата секретарка и помощница — „първа помощница“, както самата обичаше да се нарича. Тя вдигна глава от компютъра, който използваше, за да следи състоянието на многобройните му инвестиции. Когато бе проверявал миналото й, с изненада бе установил, че името й действително е Смит и че произхожда от някакво градче в Канзас с невероятното име Ватерло. Това й бе предоставило много възможности през годините да си прави недотам благоприлични шеги за негова сметка.

— Получихме молба за съдействие от… един неочакван източник.

Кара може би знаеше по-добре от всеки друг колко много мразеше той неочакваното. Но също така го познаваше добре, може би по-добре, отколкото би било безопасно за нея, и тутакси забеляза интереса му. Нещо го бе заинтригувало, иначе веднага би отказал поръчката.

Тя се завъртя на стола си и се обърна към него, като кръстоса дългите си крака. Понеже бе висока метър и осемдесет, краката й действително бяха доста дълги.

— И той се казва…

— Темпъл.

Сините й очи с цвят на метличина се разшириха.

— Уау!

Тя е такава типична американка, помисли си той, толкова способна да се изразява не особено елегантно.

— Наистина „уау“.

Темпъл, известен само с фамилното си име, представляваше една смътна фигура в и бездруго сенчестия свят на терористите. Името му неофициално се свързваше с няколко убийства и бомбени атентата. Не избираше случайни цели — с едничката цел да всява ужас. Беше в състояние да свали и самолет, ако някой на борда му бе конкретната мишена. Не беше известно дали работи сам или за някоя още по-малко позната терористична организация. Ако работеше за себе си, никой не знаеше какви са плановете му. Темпъл беше истинска енигма.

Ронсар не си падаше по мистериите. Обичаше да знае съвсем ясно с кого и с какво си има работа.

— Какво иска?

— Експлозивът RDX.

Този път, за негово облекчение, тя не каза „уау“. Нито пък зададе въпроса, който неизбежно възникваше: как изобщо Темпъл е разбрал за съществуването на RDX? Тестовете бяха проведени едва преди седмица, и въпреки че съединението бе действало по очаквания начин, за съществуването му знаеха само шепа хора. Имаше някои производствени проблеми, които в момента бяха в процес на отстраняване, като например тенденцията някои партиди да се разграждат по-бързо от предвиденото, с доста неприятни последици за боравещия с експлозива. Това изискваше деликатен баланс — да стабилизираш едно нестабилно съединение дотолкова, че да предскажеш скоростта му на разпад, като същевременно избегнеш прекалената му стабилност и риска да не се взриви изобщо.

— Открий всяка налична информация за Темпъл — каза й. — Искам да знам как изглежда, къде е роден… всичко.

— Ще приемеш ли поръчката?

— Зависи. — Ронсар запали пурата и се отдаде изцяло за няколко изпълнени с наслада секунди на малкия си ритуал. Когато краят на пурата искреше така, както му се искаше, той пое от деликатния аромат с привкус на ванилия и го почувства с цялата повърхност на езика си. Трябваше да се преоблече, преди да се срещне с Лора; тя обожаваше аромата на пурите му, но пушекът бе вреден за нея.

Кара се съсредоточи отново върху своя компютър и светкавично въвеждаше команди с клавиатурата. Компютрите бяха още нещо, на което нямаше доверие, така че никаква информация за работата му не присъстваше във файловете на използвания от Кара, който беше свързан с онзи невидим електронен свят, наричан от американците „Мрежата“. Съществуваха, разбира се, програми за засекретяване, но някой постоянно проникваше през тях. Тийнейджъри достигаха до най-строго охраняваните файлове на Пентагона. Корпорации харчеха милиарди долари за подобряване сигурността на компютърните програми, течащи като решето. Единственият сигурен компютър според него бе този, който не е свързан с нищо друго — като този на бюрото му. В него съхраняваше данните за личните си дела. Като допълнителна предпазна мярка той редовно сменяше паролата. Избираше наслуки някоя дума от оръфаното томче на Дикенс върху бюрото му. Даже четеше от книгата от време на време, но по-скоро — за да разсее подозренията на Кара, отколкото — от някакъв интерес към самата книга. Подгъваше ъгълчето на страницата, от която бе избрал паролата, и най-спокойно оставяше книгата на видно място, като че това нямаше никакво значение.

Системата му не беше съвършена. Сменяше паролата толкова често, че понякога забравяше избраната дума, ето защо подгъваше ъгълчето на страницата. Винаги успяваше да разпознае думата, когато я видеше, ако четеше от вярната страница.

— Откъде е Темпъл? — попита Кара. — Не мога да открия нищо за него, използвайки широкообхватно търсене. Трябва да свия фокуса.

— Мисля, че е от Америка, но съм чувал слухове, че през последните десет години е живял в Европа. Опитай Скотланд Ярд.

Тя въздъхна, докато чаткаше по клавишите.

— Някой ден ще ме арестуват за това — измърмори.

Ронсар се усмихна. Харесваше Кара. Тя много добре знаеше с какво е свързан бизнесът му, но успяваше да се държи така, сякаш работеше в някоя корпорация. Нито пък се плашеше от него. А въпреки че известна доза страх и респект бе препоръчителна заради естеството на работата му, понякога това го изморяваше.

Не се бе влюбила в него, което си беше истински късмет. Ронсар познаваше жените, знаеше как им въздейства. Но Кара невъзмутимо беше заявила, че макар да го харесва, не възнамерява да спи с него. Това също представляваше облекчение за него.

Тя спеше с други мъже, напоследък — с египетския му бодигард Хосам, който бе изгубил ума си по високата блондинка, заслепен от нея още в мига на запознанството им. Ронсар единствено се надяваше Хосам да не загуби контрол над близкоизточния си темперамент, когато викингската му богиня от Америка престане да изпитва интерес към него.

— Мамка му! — промърмори тя и затрака бясно по клавишите.

Той заключи, че компютърът на Скотланд Ярд й създава проблеми.

— Мамка му! — кресна тя след минута, като плесна ядосано монитора с ръка. — Копелетата са добавили още една защита!…

Взе да си мърмори нещо под носа, докато се опитваше по електронен път да се намърда в базата данни на Скотланд Ярд. Ронсар чакаше и спокойно пушеше пурата си. Мърморенето на Кара бе почти неразбираемо — слава богу, защото, докато работеше, езикът й деградираше обезпокоително.

— Адски тъпи шибаняци…

Той вдигна вежди, когато тя стана и закрачи из офиса, псувайки под носа си и размахвайки ръце във въздуха, сякаш водеше някакъв разговор със себе си.

— Добре тогава, какво ще стане, ако опитам това? — каза си тя и се върна на стола, като въведе още една поредица от команди.

След десетина минути се облегна назад, а на лицето й бе изписано блажено изражение.

— Надхитрих тъпите копелета — изгука тя. — Окей, нека да видим какво имаме за „Темпъл, собствено име — неизвестно“.

На екрана светна файл. Кара натисна копчето за принтера и той се събуди, като изплю един-единствен лист хартия.

— Това не е кой знае какво — промърмори Ронсар, когато тя стана и му го донесе. — Опитай с ФБР — ако е американец, може да знаят повече за него.

Той се зачете. Скотланд Ярд не разполагаше с много конкретни факти за Темпъл. Предполагаше се, че е работил с „Бадер-Майнхоф“ в Германия. Вероятно е бил свързан с „Родината на баските“ в Испания. Възможни контакти с ИРА. Очевидно в Скотланд Ярд предполагаха доста неща за Темпъл, но знаеха съвсем малко.

Темпъл бе американец или канадец и се предполагаше — отново тази дума, — че е на възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет. Не бе известен адресът му.

„Колкото и схематична да е информацията, поне дава отправна точка“, помисли си Ронсар. Той имаше контакти из цяла Европа. Ако някоя от трите организации, които се споменаваха, разполагаше със сведения за Темпъл, той — Ронсар — скоро щеше да ги притежава.

Кара мърмореше и ругаеше, докато си проправяше път към базата с данни на ФБР. Когато чу триумфалното „Аха!“, Ронсар разбра, че е успяла.

— Мамка му, имаме и снимчица! — изненадано продума тя. — Не чак толкова добра, лицето му е наполовина скрито, но все пак е нещо.

Ронсар стана от бюрото си и прекоси стаята. Наведе се над стола на Кара и се вгледа в екрана на компютъра.

— Можеш ли да я увеличиш? — попита, докато изучаваше неясната, размазана снимка, показваща някакъв тъмнокос мъж, който се кани да влезе в една кола.

— Мога да увелича това, с което разполагаме. Но което камерата не е уловила, не мога да покажа. Не се вижда половината лице.

— Носи пръстен на лявата си ръка. Венчална халка? — „Интересно!“, каза си Ронсар. Но не за това, че е женен — такива неща се случваха даже и в света на терористите. Стори му се забавно такъв човек да носи толкова конвенционален символ като венчалната халка.

Снимката показваше тъмнокос мъж, доста висок, ако се съди по размерите на колата зад него. Лицето му бе в полупрофил спрямо обектива, което предоставяше добър изглед откъм лявото му ухо. Снимката можеше да е направена навсякъде — на никоя от колите не се виждаха табелите с номерата, даже и моделът на автомобила бе неразличим. Червената тухлена сграда в далечината изглеждаше също толкова анонимна, без някакви надписи или други знаци, които да подскажат нещо за местоположението й.

— Ще ти направя разпечатка на информацията, за да си я четеш, докато аз работя по увеличаването на това — каза Кара и включи принтера.

ФБР разполагаше с повече информация от Скотланд Ярд и това показваше нагледно как си сътрудничат двете организации. С каквато информация разполагаше ФБР за някой международен терорист, това притежаваше и Интерпол. Каквото притежаваше Интерпол, трябваше да го има и Скотланд Ярд. В това се състоеше предназначението на Интерпол. ФБР се бе спотаило и той се питаше защо.

— „Темпъл — тихо зачете Ронсар, — първо име — Джоузеф. Родно място — неизвестно. Идентифициран за първи път в Тусон, Аризона, през 1987-ма. Изчезнал, появил се отново в Берлин през 1992-ра. Кестенява коса, сини очи. Отличителни черти или белези: диагонален белег, около десет сантиметра, на лявата лопатка на гърба, направен вероятно от нож или друг остър предмет.“

„Нож в гърба? — помисли си Ронсар. — Господин Темпъл трябва да е живял интригуващ живот.“

— „Субектът е издирван за разпит във връзка с бомбения атентат в сградата на съда в Тусон, Аризона, за отвличането на камион с амуниции на НАТО в Италия през 1992-ра…“

Ронсар повдигна учудено вежди. Мислеше се за добре информиран, що се отнася до събитията от неговата сфера, но не беше чувал нищо за отвличането на натовски амуниции. Списъкът бе доста дълъг. ФБР издирваше Темпъл за разпит във връзка с петнадесет отделни инцидента.

Темпъл бе смятан за независим, не се знаеше да е свързан с някоя известна организация. „Сигурно е наемник“, помисли си Ронсар. Не убиваше за удоволствие или за себе си, а за тези, които ползваха услугите му, а те определено не биха могли да са евтини. Нито една от целите му съгласно списъка не изглеждаше лесна. А колкото по-трудна и рискована се оказваше задачата му, толкова по-висока бе цената.

Кой ли му плащаше този път? Кой бе научил за RDX-a и бе наел Темпъл да го осигури? Защо въпросният човек (или хора) просто не се беше обърнал директно към него, вместо да наема Темпъл за посредник? Вероятно ставаше въпрос за някого, който можеше да загуби много, ако цялата тази история се разчуе.

— Не е венчална халка — обяви Кара, докато принтираше снимката.

Веднага щом листът се показа от принтера, Ронсар го взе в ръцете си. Тя имаше право: пръстенът сякаш бе направен от множество сплетени златни въженца. Не, това не бяха въжета, а змии. Имаше нещо, което наподобяваше змийска глава.

А лявото ухо на господин Темпъл бе продупчено. Златната халка на него бе дискретна, но ясно си личеше на увеличената снимка.

Хората (или човекът), които стояха зад господин Темпъл, бяха внимателни. Изпращаха го да им върши работата, докато те благоразумно оставаха в сянка.

Но Ронсар бе също толкова предпазлив, също толкова внимателен. Нямаше бизнес отношения с никого, когото не познава.

— Мисля си, че трябва да се срещна с тайнствения господин Темпъл — промърмори той.