Линда Хауърд
Втори шанс (5)

Пета глава

Когато Джон Медина идваше във Вашингтон, никога не отсядаше на едно и също място. Буквално казано, нямаше дом. Ако разполагаше с такъв, всеки, който го търсеше, щеше да има отправна точка. Така е с домовете — рано или късно всеки се връща у дома, ако си има такъв. Затова той живееше в хотели и мотели, жилища под наем — апартаменти и понякога къщи — колиби, бараки, палатки, пещери, землянки и въобще — където свареше.

Апартаментите под наем бяха предпочитаното му жилище. Те бяха по-уютни от хотелите и за разлика от мотелите имаха повече от един изход. Не обичаше да спи на място, където могат да го притиснат в ъгъла.

Хотелът, който избра този път, имаше балкони от ковано желязо пред всяка стая. Именно това повлия на решението му. Беше се настанил, проверил за подслушвателни устройства, проучил как стои въпросът с безопасността на сградата и едва тогава бе отишъл да се срещне с Франк Вини. Сега, докато минаваше през фоайето в посока към асансьорите, никой не би разпознал в негово лице мъжа, нанесъл се по-рано през деня.

Дегизировката не бе го затруднила. Когато нае хотелската стая, носеше очила, косата му бе покрита със сив спрей, под бузите си бе подпъхнал памук, за да изглеждат по-пълни, и забележително накуцваше. Бе говорил с носов акцент от Роучестър, Ню Йорк. Дрехите му изглеждаха такива, сякаш ги е купил от някоя разпродажба в универсален магазин. Сега от онзи мъж нямаше и следа: бе свалил очилата и бе измил сивия спрей от косата си. Вместо сивите полиестерни панталони носеше джинси, вместо карираната риза — бяла, а зеления шлифер бе заменил с черно сако, тъй добре скроено, че оръжието му изобщо не се забелязваше, и дори му стоеше много елегантно.

Бе окачил табела с надпис: „Не ме безпокойте!“ на вратата на стаята си, за да държи служителите на хотела настрана. Повечето хора биха се изненадали, ако знаеха колко често персоналът влиза и излиза от стаите им, докато ги няма през деня. Чистачите, поддръжката, мениджърите — всички те притежаваха ключове и можеха да влязат във всяка стая. Освен това съществуваха и професионални крадци, които се мотаеха из хотелите и наблюдаваха кога бизнесмените влизат и излизат и колко дълго се задържат навън. Един добър крадец винаги можеше да проникне в заключена стая — влизането му се изчерпваше с това да набележи някого, да се повърти около рецепцията, за да разбере колко дълго ще остане човекът, а после дискретно да го проследи, за да научи номера на стаята му. На следващата сутрин просто трябва да позвъниш в стаята и да изчакаш дали някой ще се обади. Ако няма никого, се качваш и за по-сигурно чукаш на вратата. Ако пак никой не отговоря, просто влизаш.

Табелата „Не ме безпокойте“ поне създаваше впечатление, че в стаята има някого. Освен това бе набрал някакъв номер, невъзможен за проследяване, и бе оставил телефонната слушалка вдигната. Така че, ако крадецът или крадлата позвънеше, щеше да чуе сигнала „заето“.

На дръжката на вратата, от вътрешната страна, бе закачена малка алармена сигнализация с батерии. Ако някой пренебрегнеше табелата и отвореше вратата, щеше да прозвучи пронизителна сирена, със сигурност привличайки вниманието на околните. Джон изключи алармата, като натисна бутона на малкото дистанционно, което носеше в джоба си. Алармата беше просто един малък трик, но тя му се видя забавна, а и щеше да изкара ангелите на всеки, решил да влезе в стаята му. Не би се занимавал с нея, ако не бе оставил компютъра си в стаята.

Всичко изглеждаше точно така, както го бе оставил. За всеки случай, верен на навиците си, провери и се замисли за разработения от Найема уред. Технологиите се развиваха скокообразно; създаваше се нещо ново и за известно време собственикът му, който и да е той, имаше предимство. После като ответна реакция се изобретяваше друга технология и този път предимството бе на страната на противника. Устройството на Найема щеше да им даде преднина, поне засега. Но технологиите не можеха да останат в тайна завинаги и рано или късно лошите — терористи, шпиони и враждебно настроени правителства — също щяха да разполагат с него. Приложението на устройството можеше да бъде използвано срещу него, за да го пленят или убият. Найема може би щеше да е доволна, ако разбереше, че изобретението й е довело до смъртта му. Обаче нямаше как да узнае; твърде малко хора биха узнали. Той нямаше семейство, нямаше приятели или добри познати сред колегите си. Хората, с които работеше, не знаеха кой е.

Разбира се, не му се налагаше да прикрива самоличността си пред Франк Вини. Нито пък пред Джес Макферсън, стар приятел на баща му. Какво облекчение бе за него да се отпусне и да бъде самият себе си в редките моменти, когато беше с някого от тях двамата.

Седна на бюрото и върна телефонната слушалка на мястото й. После включи кабела на портативния компютър към телефона. Написа няколко команди и получи достъп до базата данни на ЦРУ. Бе един от малкото хора в света, които все още използват системата MS-DOS, но когато работеше, той я предпочиташе значително пред която и да е оперативна система, изискваща мишка. Мишката бе незаменима за сърфиране по Интернет или за компютърни игри, но той бе установил, че тя го забавя. Изписването на командите на DOS отнемаше много по-малко време, отколкото придвижването на ръката му до мишката, избирането на съответния текст, кликването и връщането на ръката му обратно върху клавиатурата. В неговия свят спестените секунди оперативно време можеха да означават безопасно измъкване, след като се е добрал до необходимата информация.

Имаше море от информация, посветена на Луи Ронсар — родителите му, къде е израснал, оценките му в училище, неговите приятели, извънучебните му занимания. Луи не бе търпял никакви лишения в детството си: баща му — богат индустриалец, а майка му — красавица от добро семейство, посветила цялото си време на децата — първородния Луи и Мариет, три години по-малка от него.

Луи бил студент в Сорбоната, когато майка му починала от рак на яйчниците. Баща му загинал при катастрофа пет години по-късно, по време на една командировка в Германия. Луи поел в свои ръце управлението на семейния бизнес и по неизвестни причини минал от другата страна на закона. Оттогава насетне личната информация за него се оказа доста оскъдна, макар че едва ли можеше да бъде смятан за отшелник.

Ронсар притежаваше строго охранявано имение в Южна Франция. Бе наел малка армия, която да се грижи за безопасността му; човек трябваше да мине през много прецизен подбор, за да попадне в нея. Бяха успели да внедрят техен доверен човек, но засега това нямаше никакви резултати: агентът не беше открил нищо ценно, защото той самият се намираше под строго наблюдение и задълженията му бяха тясно специализирани. Но все още беше на мястото си и Джон си записа името му и фалшивата самоличност, която използваше.

Имаше и една скорошна снимка на Ронсар: впечатляващ на вид мъж със смугла кожа и леко екзотични черти. Носеше тъмната си коса дълга, обикновено прибрана на тила, но при по-официални случаи я оставяше свободно пусната. На снимката тъкмо си тръгваше от някакъв банкет, облечен в смокинг и с ослепителна блондинка под ръка. Тя му се усмихваше и го гледаше с обожание. Блондинката се казваше Софи Жерар, бивша и краткотрайна любовница на Ронсар, с която той вече не се срещаше.

Списъкът на любовниците на Ронсар бе дълъг. Жените го намираха за много привлекателен. Ала връзките му не продължаваха дълго, макар че той очевидно се държеше подобаващо внимателно и нежно с приятелките си, докато погледът му не се спреше върху някоя друга.

Имаше диаграма с разположението на имението и прилежащите към него земи, но нищо — за самата къща. Ронсар понякога даваше приеми, но за строго ограничен кръг посетители и ЦРУ още не бе успяло да уреди достъп на някой свой агент като гост или като част от прислугата. Вярно, че Ронсар не се намираше в челния списък на техните приоритети, така че не бяха положили кой знае какви усилия.

Но това щеше да се промени. Ронсар току-що се бе придвижил под номер едно във въпросния списък.

Джон се разходи из още няколко файла, проверявайки финансите на Ронсар, похарчени за изграждането на съществуващата охранителна система в имението му. Откри съвсем малко информация: или Ронсар бе изтрил сведенията, или никога не бе имало такива.

Когато свърши, часовникът вече показваше два през нощта. Протегна се и едва тогава забеляза, че раменете му са се схванали. На следващия ден вечерта щеше да се срещне отново с Франк и тогава може би щяха да разполагат с повече подробности относно катастрофата на самолета. Дотогава можеше да си позволи да се отпусне.

Взе душ и се стовари на леглото. Притежаваше умението на воина да заспива лесно и веднага, но тази вечер дълго гледаше в тавана, където миниатюрната червена лампичка на противопожарната сигнализация светваше и изгасваше. Нямаше нужда да търси причината за безсънието си, тя му бе добре известна.

Найема.

Далас бе мъртъв от пет години. Защо не беше се омъжила повторно или поне не бе имала постоянен приятел? Беше млада — само на двадесет и пет, когато загина Далас — и хубава. Не си бе позволил да провери лично или да попита през всичките тези пет години. Но сега реши, че вече е изминало достатъчно дълго време и е безопасно да попита. Само за да установи, разбира се, че има съпруг и едно-две дечица и че животът й е продължил своя нормален ход.

Да, но не се оказа така. Тя все още бе сама.

Дали се бе променила? Напълняла, може би леко посивяла? Много хора започваха да побеляват още на двадесет и няколко години. Големите й тъмни очи още ли изглеждаха толкова дълбоки, че човек можеше да се удави в тях и пак да не му пука? Имаше възможност да я види. Тя никога нямаше да разбере. Можеше да задоволи любопитството си, да се усмихне леко от удоволствие, че я вижда, и да се отдалечи. Но той знаеше, че няма да я види никога: понякога е най-лесно да се разделиш окончателно и завинаги. Той още бе самият себе си и бе отдаден на това, което вършеше, така че нямаше полза да мечтае, независимо от това колко приятно му е да го прави.

Съзнанието за това бе едно, а пропъждането на тези желания — съвсем друго нещо. Щеше да направи това, което трябва, ала онова, което искаше, бе да я прегърне — само веднъж, но тя да разбере, че целува него, че именно той прави любов с нея. Искаше поне веднъж да я съблече гола и да я притежава, обаче трябваше да се задоволи с този единствен път, защото не можеше да си позволи да рискува още.

Ала дори шансовете за този „единствен път“ бяха колкото на снежна топка в ада, така че накрая той изключи мечтите си, обърна се на другата страна и заспа.

 

 

Джон пристигна в къщата на Франк като предишната вечер — в кола със затъмнени стъкла. Влезе с колата в гаража, чиито врати се вдигнаха, когато се приближи, и се спуснаха, когато вече беше вътре. Бе прекарал деня в търсене на повече подробности за Ронсар, като се опитваше да измисли начин за проникване в имението му и за получаване на информацията, от която се нуждаеше. Засега не му бе хрумнало нищо, но накрая и това щеше да стане.

Франк отвори вратата, а на лицето му се четеше разсеяно изражение. То очевидно се дължеше на купчината листове, които още стискаше в ръката си. Франк, изглежда, никога не преставаше да работи, дори и когато си беше у дома — просто сменяше работното си място. Когато Доди беше жива, нерядко се опитваше да забрави за работата си и просто да бъде с нея, но по-често потъваше в мисли и добиваше унила физиономия, така че тя със смях го избутваше в кабинета. Сега, когато нея вече я нямаше, Франк често работеше по шестнадесет часа на ден.

— Тъкмо отивах да взема кафето — каза той на Джон. — Ти върви в библиотеката, а аз ще го донеса там.

Джон се спря насред крачка и изгледа въпросително стария си приятел, Франк не си падаше по домашните задължения — стараеше се, но в тялото му просто нямаше ген, който да отговаря за правенето на кафе. След смъртта на Доди Джон бързо бе научил, че ако желае кафе у Франк, по-добре е да си го приготви сам. Ако иска да го пие, разбира се.

В отговор на погледа му Франк каза раздразнително:

— Не съм го правил аз, а Бриджит.

Бриджит бе икономката — служителка в Управлението, която се грижеше за Франк и Доди, откакто Франк бе станал заместник оперативен директор. Прибираше се у дома, след като поднесеше вечерята на Франк и измиеше съдовете, ако той изобщо се хранеше вкъщи на вечеря. Сигурно бе направила кафето и го бе сипала в термос, за да остане топло.

— В такъв случай — добре, ще пийна една чашка.

Джон се ухили и се измъкна от кухнята, а Франк измърмори едно: „Умник!“ зад гърба му.

Вратата към библиотеката бе полуотворена. Джон влезе и се закова на прага, а в главата му за момент се възцари пълен вакуум. Първата му мисъл бе едно нечуто яростно проклятие. По дяволите Франк и добрите му намерения!

Найема Бърдок бавно стана от стола, на който седеше, а лицето й изглеждаше пребледняло на светлината на лампата. Очите й бяха все така големи и тъмни, каквито ги помнеше, дори още по-тъмни, когато ги присви и го изгледа през полуотворените си клепачи. Произнесе само една дума, пълна с изненада и недоверие: „Тъкър?!“.

Джон се насили да помръдне и да влезе в библиотеката съвсем спокойно, сякаш знае, че тя ще е там. Затвори вратата. Франк да си мисли каквото си ще.

— Всъщност — каза той така, сякаш не бяха минали пет години — ти беше права. Тъкър не е истинското ми име. Казвам се Джон Медина.

Той никога не се объркваше: бе обучен да не се паникьосва, да не губи концентрация. Но това си беше шок — да я види срещу себе си — някой сякаш внезапно го бе ударил в корема. Помисли си, че не е съзнавал колко е зажаднял за това да я види, иначе нямаше просто така да изтърси нещо, което бе скрил от нея преди пет години.

Почти никой от познатите му не знаеше истинското му име. И за двете страни така бе по-безопасно. Тогава защо й каза — на тази жена, която с пълно право можеше, ако не да го мрази, то поне да го избягва? Тя беше чула как той в крайна сметка казва на съпруга й да избере смъртта си. Стоеше там и го гледаше втренчено с очи, черни като нощта, с пребледняло като платно лице, шокирана от ужас, когато той бе заповядал на Далас да натисне копчето, което щеше да сложи край на живота му, но и да доведе до успешен завършек мисията му. Това не беше нещо, което една жена може да забрави или да прости.

Сега бе пребледняла почти толкова силно, колкото тогава. За момент той изпита надежда, че не е чувала за него. Това бе възможно: той се занимаваше със секретни задачи, а името му се произнасяше шепнешком от неговите колеги. Найема бе едно техническо лице, което едва ли някога влиза в контакт с изпълнители на подобни мисии.

Тя преглътна така, сякаш гърлото й бе пресъхнало.

— Джон Медина е… просто легенда — каза с напрегнат глас и той разбра, че действително е чувала за него.

— Благодаря ти — отвърна небрежно, — макар че не ми харесва думичката „просто“. Аз съм си съвсем истински. Искаш ли да ме ухапеш, за да се увериш? — Седна на ръба на писалището на Франк. Люлееше единия си крак и позата му бе съвършено отпусната, въпреки напрежението и възбудата, от които му идеше да закрещи.

— Мислех, че изпитаното средство е ощипването.

— Предпочитам ухапванията.

Страните й възвърнаха цвета си, но тя не отклони поглед от него.

— Очите ти бяха кафяви — каза с обвинителен тон. — Сега са сини.

— Цветни лещи. Истинският цвят на очите ми е синият.

— Или пък носиш цветни лещи сега.

— Ела да се увериш — подкани я. Но както очакваше, тя нямаше желание да се приближи толкова близко до него.

Найема възвърна спокойствието си и седна обратно на стола си. Кръстоса крака, а стойката й бе отпусната и без следа от напрежение, досущ като неговата. Може би дори и повече. Движението й прикова вниманието му към краката й, към няколкото сантиметра, които се виждаха от бедрата. Досега не беше ги виждал. Преди те бяха в панталони, а понякога — дори свенливо прикрити от дългата мюсюлманска роба. Много красиви крака наистина: стройни, изящни, е лек тен. Изглежда, още бе в много добра форма, може би тренираше редовно.

Реакцията на тялото му рязко го принуди да се вземе в ръце. Вдигна поглед и установи, че тя го наблюдава. Машинално се запита дали не е кръстосала крака само за да го разконцентрира. Ако е така, бе успяла. Ядоса се на себе си, защото сексът беше един от най-старите и изтъркани прийоми за разсейване, а въпреки това той се бе поддал на изкушението.

Франк отвори вратата и наруши мълчанието помежду им. Носеше табла с голям термос и три чашки за кафе, но нямаше захар или сметана.

— Запознахте ли се вече? — каза небрежно и погледна към Джон, давайки му възможност да съобщи на Найема каквото име си поиска.

— Каза, че истинското му име е Джон Медина — рече Найема. Гласът й звучеше спокойно и безизразно и Джон за пореден път се възхити на превъзходното й умение да се самоконтролира. — Преди пет години го познавах като Даръл Тъкър.

Франк отново стрелна Джон с поглед, в който този път се четеше изненада, че толкова бързо е разкрил истинската си самоличност.

— Ползва много имена. Това е част от работата му.

— В такъв случай Джон Медина може би също е псевдоним.

— Не мога да ти гарантирам — каза с ирония Франк. — Познавам го от доста време и за мен самия винаги е бил Джон Медина.

Джон я наблюдаваше, докато тя асимилираше информацията. Забеляза как в очите й проблесна мимолетно подозрение, че Франк би могъл също да я лъже. Не беше наивна и доверчива душица, но пък и не беше свикнала да прикрива изцяло мислите и чувствата си.

— Защо съм тук? — попита рязко, като прехвърли погледа си върху Джон.

Франк отново привлече вниманието й върху себе си.

— Възникна един… проблем. — Наля чаша кафе и я подаде на Найема.

— По какъв начин ме засяга това? Може ли малко сметана и захар, моля?

Този простичък въпрос стресна Франк, който изобщо си нямаше понятие от нищо, свързано с домакинството. Изгледа паникьосано таблата, сякаш се надяваше исканите неща да се материализират отведнъж.

— Ами… Аз…

— Няма значение — каза тя и спокойно отпи от чистото кафе. — Мога да го пия и така. Та какъв е проблемът?

Джон едва се въздържа да не се изхили. Както добре си спомняше, тя винаги пиеше кафето си чисто. Просто Найема си отмъщаваше на Франк, задето я въвлече в такава шокираща ситуация. Винаги бе успявала да е на нивото на другите от екипа и да отстоява своето, и този факт го изненада толкова силно, колкото и тогава, защото изглеждаше като истинска дама.

Франк го погледна така, сякаш го молеше за помощ. Джон сви рамене, Франк сам бе организирал това малко представление, сам трябваше и да го доиграе. Нямаше никаква представа защо Найема се намира тук, освен ако това не беше част от нескопосаните опити на Франк да се прави на сватовник. Той може би си въобразяваше, че Джон се нуждае от някои основни уроци по тази част, и понеже бе признал, че се чувства привлечен от Найема, Франк си бе казал: „Защо пък не?“. Само дето Франк го нямаше в Иран да види лицето й, когато той бе заповядал на съпруга й да избере смъртта — тогава щеше да знае защо не.

— Ами… ние много се интересуваме от твоята работа. Едно подслушвателно устройство, което не може да се засече, би било просто незаменимо. Както се оказва, имаме спешна нужда от него. Ти знаеш повече за устройството от всеки друг, понеже си го разработила. Освен това имаш и малко практически опит…

— Не! — прекъсна го тя. — Не се занимавам с практически задачи. — Отново беше пребледняла, а лицето й приличаше на студена маска. Стана на крака. — Ако това е единствената причина, поради която искахте да разговаряте с мен, съжалявам, че загубихте времето си. Едно телефонно обаждане щеше да е достатъчно и можехте да си спестите усилието да ме каните тук — направи малка пауза и продължи иронично: — или където и да било.

— Още не си чула всички подробности — каза Франк, като отново стрелна Джон с поглед. — Пък и ти си, ако мога да добавя, служител на Управлението, не агент на свободна практика.

— Нима ще я уволниш, ако ти откаже? — попита Джон с искрен интерес в гласа само за да накара Франк да се помъчи още малко.

— Не, разбира се…

— Тогава няма какво повече да обсъждаме — каза твърдо тя. — Моля, разпоредете се да ме откарат у дома.

Франк въздъхна и се предаде.

— Разбира се. Извинявам се за неудобството, госпожо Бърдок. — Не беше свикнал да дава извинения, но се справи добре.

Джон го остави да се пресегне към телефона, преди да го прекъсне.

— Не си прави труда — каза небрежно и се изправи, както се бе облегнал нехайно на писалището. — Аз ще я закарам.