Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- All the Queen’s Men, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Христофорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 149 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara (2010)
- Сканиране
- ganinka (2009)
- Допълнителна корекция
- asayva (2013)
Издание:
Линда Хауърд. Втори шанс
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
Американска. Първо издание
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Атанаска Кузманова
ISBN: 954–459–786–7
История
- — Добавяне
- — Корекция от asayva
Единадесета глава
— Бинго! — каза тихо Джон и затвори телефона. Ронсар бе захапал стръвта. Съобщението бе стигнало до един компютър в Брюксел — съгласно неговите инструкции. После бе предадено на компютър в Торонто, с който се свърза чрез телефонна карта. Такива карти не можеха да се проследяват, ако Ронсар изобщо си даде труда да го направи. Ронсар не би очаквал името и номерът на Темпъл да се появят в графата „самоличност на позвънилия“ или номерът да може да се проследи.
Сега трябваше да прецизира времевото развитие на нещата. Най-напред щеше да привлече вниманието на Ронсар към Найема и да види дали ще я покани във вилата си. Ако не я поканеше, трябваше да промени плана си. Но ако тя получеше покана, той не искаше да пристигне във вилата преди нея.
Найема. Колкото и да му бяха приятни последните няколко дни с нея, тя го подлудяваше. Да я докосва, да я възбужда по време на уроците по самозащита — сигурно се беше побъркал, за да се подложи на такова изтезание. Но тя му носеше удоволствие по толкова много начини, че не можеше да си наложи да престане. Схващаше толкова бързо и притежаваше такъв силен състезателен дух, че автоматично приемаше всяко предизвикателство. Докато сутринта си взимаше душ в банята й, се бе засмял тихо, защото знаеше, че е положила максимални усилия да го надбяга по пътя обратно към вкъщи, след като вече бе тичала повече от час.
Сега тя го възприемаше по начин, немислим преди. В Иран си нямаше и понятие колко много той завиждаше на Далас. Но сега я бе видял как го наблюдава, докато той съблича тениската си, бе видял усилието, което полага да не го зяпа. Обаче все още беше твърде рано да предприеме нещо. Ето защо се налагаше да се концентрира неистово всеки път, за да не получи ерекция, когато се приближава до нея. Едва днес тя бе осъзнала напълно привличането, което изпитва към него, така че изобщо не беше готова за някакво действие от негова страна.
Нещата нямаше да са толкова сложни, ако току-що се бяха запознали и започнали да излизат заедно. При такива обстоятелства той щеше да се чувства свободен да напредва както намери за добре. Поне дотолкова свободен, доколкото се чувстваше с всяка жена. Но двамата имаха общи преживявания: смъртта на Далас едновременно ги свързваше и разделяше. Никой друг не бе успял да премине тази бариера, защото никой друг не можеше да проумее всичко това. Той беше човекът, който се оказа заедно с нея в онази студена, мръсна барака, който бе гледал пребледнялото й застинало лице, докато тя слуша последните думи на съпруга си. Той бе видял крясъка на ужас, изписан в погледа й. Той я бе прегръщал, когато Найема най-сетне бе успяла да се разплаче.
И той щеше да е този, който ще разруши преградата, която тя бе издигнала между себе си и мъжката половина от света. Можеше да го направи, защото я разбираше, защото знаеше, че под женствената й външност тупти сърцето на авантюристка. Джон щеше да й даде възбудата, от която се нуждае и в професионален, и в личен план. Господи, как само се бе оживила през последните няколко дни! Буквално сияеше. Той се нуждаеше от цялата си воля, с която разполагаше, за да не я сграбчи в прегръдките си и да й разкрие какво точно чувства.
Но и за това си имаше време, а то още не беше дошло. Найема все още не бе свикнала с мисълта, че изобщо желае някого, който не е Далас, и в частност — че желае именно Джон. Но щеше да свикне — той щеше да се погрижи за това.
Стана и трескаво закрачи из стаята, като инстинктивно избягваше прозореца. Не можеше да си спомни реакцията на някоя жена да е означавала толкова много за него, дори и тази на Вениша…
Спря и впери невиждащ поглед в обикновената, с нищо незабележителна репродукция в рамка, поставена на стената. След случилото се с Вениша може би не заслужава Найема. И може би Найема няма да иска да има нищо общо с него, ако знае за Вениша. „Може би“ — друг път, беше почти гарантирано! Ако е почтен, трябва да й разкаже за бившата си жена.
Устата му се изкриви в нерадостна усмивка. Ако е почтен, нямаше да направи много от нещата, които бе извършил в живота си. Желаеше Найема, желаеше я със страст, която постоянно го изненадваше. И трябваше да я има.
Вила дьо Ронсар
— Можеш ли да проследиш съобщението? — попита Ронсар.
Кара, която беше втренчила поглед в монитора и същевременно изписваше команди на клавиатурата, разсеяно поклати глава.
— Само до първата отправна точка, след това изчезва в небитието. Темпъл разполага с дяволски добра система за кодиране и превключване.
Ронсар закрачи из офиса. Беше много рано сутринта, но той не се нуждаеше от много сън, а Кара нагаждаше работното си време спрямо него.
— Ти май ми каза, че всичко, написано на компютър, оставя следа.
— Така е, но следата може да води към задънена улица. Може да е програмирал първата транслация така, че да се саморазрушава след предаване на съобщението. Може дори да не става дума за препредаване, а това, което смяташ за междинна точка, да е самата дестинация. Но ти, изглежда, не смяташ, че Темпъл може да бъде открит толкова лесно.
— Не може — измърмори Ронсар. — Всъщност къде е междинната точка?
— В Брюксел.
— Това значи ли, че той най-вероятно е в Европа?
— Не непременно. Би могъл да е навсякъде, където има телефонна линия.
Ронсар наведе глава назад, като обмисляше положението.
— Можеш ли да установиш нещо, ако разполагаше със самия компютър?
Очите й заблестяха и тя го изгледа с интерес.
— И още как! Освен ако хардуерът не е повреден.
— Ако това е обичайният му метод за установяване на контакт, не би разрушил връзката. Би я защитил с програма за кодиране, но ще я запази. Ако можеш да установиш местоположението на компютъра, ще уредя да ти го донесат.
Тя се обърна отново към монитора и бясно затрака по клавиатурата.
Доволен, че скоро компютърът ще се намира в ръцете му, по-точно — в ръцете на Кара, Ронсар се върна на бюрото си. Лора бе прекарала тежка нощ и той се чувстваше уморен. Разбира се, имаше служители, които се грижеха за нея, но когато беше разстроена или й беше зле, тя настояваше татко й да стои до нея. Ако Лора имаше нужда от него, той зарязваше всичко, независимо с какво се занимаваше или къде се намираше, и отиваше при нея.
Още не беше успял да прегледа вчерашната поща, макар че Кара бе отворила писмата и ги бе струпала на бюрото му. Прехвърляше квитанции и покани — както винаги, последните бяха повече. Канеха го навсякъде; в света на бизнеса връзките означаваха всичко, дори и този бизнес да не бе от най-достопочтените. Много домакини на светски събирания биха дали всичко, за да си осигурят присъствието му — той беше несемеен и красив и около него витаеше опасна тайнственост. Ронсар възприемаше привлекателността си с известна доза цинизъм и с ясното съзнание за предимствата и ползите, които му носеше.
— Аха! — каза си, докато изваждаше от купчината покани една картичка от кремав пергамент. Премиер-министърът сърдечно го канеше на… Не си направи труда да провери за какво става въпрос, просто си отбеляза датата. Имаше неоценима полза от подобни събирания. Вече беше престанал да се учудва на това колко много световни лидери в областта на политиката, бизнеса и други сфери на обществения живот изпитваха нужда от неговите услуги. Съвсем непринудено се обръщаха към него на благотворителни балове или политически вечери, защото всъщност това бе техният свят и те се намираха в свои води. Някога той също принадлежеше към този свят. Все още се чувстваше съвсем спокойно в тези среди, но сега вече знаеше, че никъде не е в безопасност, поне не изцяло.
— Открих го — каза Кара и му подаде адреса.
Брюксел
Мъжът на средна възраст изглеждаше като всеки друг в Брюксел — среден на ръст, със стандартно тегло и цвят на косата, очите и кожата. У него нямаше нищо, предизвикващо интерес. Движеше се с равномерна походка, като привидно обръщаше по-голямо внимание на вестника в ръката си, отколкото на това къде отива, докато не стигна до една жилищна сграда. Изкачи двете каменни стъпала и влезе през входа, после, вместо да използва раздрънкания асансьор, се отправи към стълбите, така че да няма голяма вероятност да срещне някого.
На последния, трети етаж отключи вратата, която водеше към една стая. Тя беше празна, ако изключим компютъра, чийто екран примигваше върху някаква дървена каса. Кабели го свързваха с електрическата инсталация и модема. Нямаше принтер.
Лампите в стаята бяха програмирани да се включват и изключват произволно. Прозорецът бе покрит с щори. Понякога той идваше сутринта и ги вдигаше, а следобед се връщаше да ги спусне отново, за да изглежда така, сякаш някой живее там. Доколкото му беше известно, никой никога не бе живял, съществуваше само компютърът.
Съгласно инструкциите за тази сутрин той се приближи бързо до компютъра и натисна няколко копчета от клавиатурата, въвеждайки програмата, която се казваше „Нортън Ютилитиз“. Част от тази програма бе и така наречената „Гавърмънт Уайп“ — която заличава следите, щом изпълни определената задача. Натисна няколко клавиша, почака за момент, после натисна още един. Хвърли бегъл поглед към екрана на компютъра, който изпълняваше указаните команди.
Извади от джоба си носна кърпа и изтри клавиатурата на компютъра, после — и дръжката на вратата, докато излизаше от стаята. Нямаше да се върне повече в тази празна стая с нейния електронен обитател.
Никой не го видя да идва или да си тръгва, пък и той бе толкова обикновен на вид.
По-късно следобед на същия ден един бял микробус спря на улицата, където се намираше жилищната сграда. От него излязоха двама мъже и тръгнаха по тясната уличка към сградата. Бяха облечени като работници, в изцапани с боя гащеризони, макар че в микробуса им нямаше никакъв инструмент от тези, които обикновено използват бояджиите.
Влязоха в кооперацията и се качиха по стълбите на третия етаж. Когато се озоваха в мрачния мръсен коридор, всеки от тях извади от гащеризона си тежък автоматичен пистолет и тихо се приближи към затворената врата на един апартамент. Единият от мъжете застана отстрани на вратата, като държеше вдигнат пистолета си, готов за стрелба. Кимна на другия, който предпазливо завъртя дръжката. На лицата на двамата се изписа изненада, когато вратата се отвори.
Бързо надникнаха иззад рамката на вратата, автоматично отскочиха назад, а после се успокоиха: стаята бе празна. И все пак те влязоха с вдигнати пистолети в ръка и бързо я претърсиха. Нищо. Не само че стаята се оказа необитаема, ами липсваха и следи от каквото и да било човешко присъствие.
От друга страна, компютърът беше тук. Стоеше на касата и тихо бръмчеше, а екранът му бе чисто син.
Двамата мъже коленичиха и професионално се заеха да огледат компютъра, като проследяваха кабелите за захранването и за телефона, търсейки нещо нередно. След като не откриха нищо, единият най-после се пресегна и изключи компютъра. Екранът угасна и тихото жужене замря.
Бързо измъкнаха кабелите и го понесоха към микробуса надолу по стълбите. Не си направиха труда да затворят вратата на апартамента след себе си.
Вила дьо Ронсар
Кара плуваше, когато Ронсар изпрати да й съобщят, че компютърът е пристигнал. Излезе от басейна и се наведе, за да изстиска водата от косата си. Знаеше, че Хосам я наблюдава, а в тъмните му очи гори страстно желание. Не му обърна внимание. Уви една хавлиена кърпа около главата си и друга — около тялото.
Бедният Хосам! Цялата тази ревнива похот започваше да й омръзва. Кара бързо се отегчаваше от любовниците си, защото всички те ставаха ревниви и се опитваха да бранят територията си, щом веднъж успееха да я вкарат в леглото си. Защо не можеха просто да се задоволят с добрия секс, както се задоволяваше тя? Не й беше приятно да ги наранява, защото изпитваше чувства към всеки един от тях, но не по начина, по който искаха те. От друга страна, не беше склонна да прекара живота си с някой мъж, когото не желае, просто защото изпитва съжаление към него.
Прекратяването на връзката й с Хосам можеше да се окаже доста трудна. Добре разбираше културните различия помежду им, в началото те дори й действаха възбуждащо. Но сега всеки път, когато се намираше в неговата компания, чувстваше, че се задушава. Нуждаеше се, така поне й се струваше, от някое добро момче, с което да се забавлява, което да разбира, че нещата зависят от нея, поне що се отнася до собствения й живот. Не беше властна, а просто независима по дух.
Истината беше, че никой мъж, когото познаваше, с изключение на Ронсар, не й изглеждаше толкова интересен, колкото нейните компютри — а Кара имаше достатъчно ум, за да разбира, че той не е от типа на тихите семейни мъже. И никога нямаше да бъде. Тя го харесваше, но той не беше за нея. Може би никой не беше. Може би тя щеше да свърши като някоя от онези ексцентрични стари дами, които обикалят по света. Образът някак й допадаше.
Хосам се приближи до нея и положи длан върху ръката й.
— Ще дойдеш ли в моята стая тази вечер?
— Днес не — каза тя колкото се може по-неутрално. — Господин Ронсар е донесъл един компютър, който иска да проуча, така че ще работя цяла нощ.
— Тогава утре.
— Знаеш, че не мога да ти обещая нищо, понеже не знам кога ще съм заета.
— Омъжи се за мен и няма да ти се налага да работиш.
— Аз обичам да работя — каза тя. — Лека нощ. — Побърза да се измъкне, преди той да успее да я спре отново. Да, тази работа с Хосам определено ставаше опасна. Може би трябваше да помоли Ронсар да уволни Хосам, макар че не й се искаше да го прави. Хосам си беше такъв. Нямаше нужда да бъде наказван за това.
Спря за малко в стаята си, за да се облече и да вдигне косата си. Ако беше в Щатите, би се втурнала в офиса си по хавлия, но Ронсар имаше твърде европейски разбирания за стандартите на облеклото. Всъщност това й харесваше. Приятно беше да имаш стандарти.
Той я чакаше. Дългата му тъмна коса бе прибрана назад, както обикновено я носеше, а това придаваше екзотичен израз на лицето му. Беше облечен в черни панталони и бяла риза, възможно най-неофициално според него.
— Подарък за теб — каза Ронсар и кимна по посока на компютъра, който сега заемаше бюрото й.
Тя бързо включи апарата и седна пред него. Почака го да зареди. Нищо не се случи. Опита отново. Екранът все така оставаше неизменно син.
— Опаа!
— Има ли нещо, което не е наред? — попита Ронсар, като се приближи до нея.
— Бил е изтрит.
— Изтрит?
— Аха! Може би просто е използвал команда „C-prompt“. Ако е така, ще има някаква остатъчна информация на хард драйва.
— А ако не е така?
— Ако е използвал програма за изтриване от типа „Гавърмънт Уайп“, нищо няма да е останало.
— „Гавърмънт Уайп“?…
— Така се казва. Ако има нещо, което не искаш правителството да научи, използваш „Гавърмънт Уайп“ — „Правителствена бърсалка“. Тя е в „Нортън Ютилитиз“…
Той вдигна ръка в знак на протест.
— Не са нужни подробности. Колко време ще ти отнеме, за да разбереш кой тип изтриване е приложил?
— Няма да е много.
Той зачака търпеливо, а тя влезе в хард драйва и започна да търси остатъчни битове информация. Не намери нищо. Устройството бе чисто и неопетнено, сякаш току-що е напуснало производствената линия.
— Нищо — каза тя с отвращение.
Ронсар положи успокояващо ръка на рамото й.
— Всъщност точно това очаквах.
— Тогава защо поиска компютъра?
— Защото исках да опозная господин Темпъл. Ако беше достатъчно небрежен да остави информация в компютъра си, може би нямаше да се занимавам с него. Но както излиза… — Ронсар се поколеба и леко се усмихна — той е почти толкова внимателен, колкото и аз.
— Почти.
— Няма аз да ходя при него — каза меко Ронсар. — Той ще дойде при мен.