Линда Хауърд
Втори шанс (24)

Двадесет и четвърта глава

Ронсар изпитваше дива и студена ярост, по-силна от когато и да било в живота му. Но се ядосваше най-вече на себе си. Често се случваха предателства в неговия бизнес. Ала тоталната му заблуда и начинът, по който го бяха изиграли, го бяха сварили неподготвен. Пък и не бе очаквал огромната на брой охрана в имението да не успее да спре една кола, измъкнала се направо под носа им. Предполагаше се, че неговите хора са професионалисти, но съвсем не се бяха държали като такива.

Един от тях бе убит, а друг, Хосам, имаше сътресение. Откриха Хосам да лежи полугол в безсъзнание до вратата на гаража. Бе се догадил, че Темпъл ще се опита да свие някоя от колите на имението, но го бяха изненадали в гръб. Доста загадъчен изглеждаше фактът, че Хосам носеше само панталоните си, след като се предполагаше, че трябва да е на работа. Но когато се оказа, че и Кара я няма никъде, Ронсар бе изпратил човек да проучи цялата тази история. Откриха я завързана за леглото й — гола и побесняла от яд. Тъкмо се чудеше дали не трябва да застреля Хосам, задето я е насилил, когато загрижеността, която тя прояви, научавайки, че е пострадал, го убеди, че каквото и да е станало в спалнята й, е станало по взаимно съгласие.

Гостите на Ронсар останаха шокирани и смутени. Насилието от изминалата вечер със страшна сила стовари върху им прозрението за това в какъв свят живее техният домакин. Беше приятно да флиртуваш с опасността, да се хвалиш пред приятели, че си гостувал в луксозното имение на ползващия се с лоша слава Луи Ронсар, да му даваш информация, което да те кара да се чувстваш като лошо момче, но реалността бе по-брутална, отколкото всички си представяха.

Той предполагаше, че никой от тях преди това не е виждал мъж, прострелян в главата. После сякаш адът се бе преместил навън. Темпъл бягаше, а по дирите му святкаха куршуми от автомати, като че на поляната пред къщата се води малка война. Колата на Темпъл с трясък премина през портите на входната врата, а охраната се разпръсна, когато отсреща започнаха да стрелят в отговор. Застрашена бе не само неговата сигурност, а и тяхната собствена. Илюзията за безопасност се бе изпарила. Повечето възнамеряваха да си заминат още на зазоряване.

Нощта бе истинско фиаско за него като домакин, а като бизнесмен — нещо по-лошо и от това.

Темпъл и Найема бяха проникнали в офиса му. Не можеше да си представи какво е правила Найема там. Може би беше партньорка на Темпъл, може би не. Свидетели на стрелбата в коридора бяха разказали, че той я третирал като жертва, бутайки я, дърпайки я навън през изхода. От друга страна, Темпъл бе шофирал; кой друг, освен Найема, би стрелял по охраната му? Беше възможно Темпъл едновременно да е карал колата и да е стрелял — трудно, но не невъзможно, а Темпъл беше обучен убиец.

Какво бяха правили в офиса му?

Ключалката се оказа повредена. Не беше обаче, когато бе напуснал офиса си последния път, защото той по навик проверяваше бравата винаги, когато си тръгваше.

Стоеше в офиса и се оглеждаше, като се опитваше да види онова, което Темпъл би могъл да види. От какво би се заинтересувал? От компютрите, естествено. Но в този на Кара нямаше нищо, което да представлява интерес за Темпъл, а информацията в неговия беше защитена от парола.

Паролата. Доближи се до бюрото си и огледа предметите върху него. Нищо не изглеждаше разместено. Книгата бе на същото място, където я бе оставил.

И все пак…

И все пак инстинктът, служил му толкова вярно досега, подсказваше, че Темпъл някак си е успял да проникне в компютъра, както бе пробил и охраната на имението му. Ронсар не можеше да си позволи да приеме положението другояче. Нито пък можеше да си позволи да подценява противника — този мъж изчезваше и се появяваше както му хрумне и имаше достъп до документи на правителството, преди те дори да бъдат огласени. Такъв мъж разполагаше с власт, която или беше в ръцете му, или стоеше зад него.

Трябваше да ги открият. С едно телефонно обаждане до властите в Лион той беше завардил летището, а когато един от неговите по-наблюдателни служители забеляза къде колата им е отбила от пътя и намериха изоставения мерцедес, предупредиха и компаниите за автомобили под наем.

Движеха се пеша, освен ако Темпъл не беше откраднал друга кола. Ронсар уреди да го уведомят незабавно, ако полицията разбере за някаква кражба.

Седна на бюрото си и забарабани с пръсти по дървената му повърхност. Лион беше най-логичната първоначална цел, но може би именно заради това Темпъл се е насочил в обратната посока. Прави винаги неочакваното. Дръж противника си в напрежение, потънал в догадки.

Това щеше да е партия шах, с атаки и контраатаки. Ключът към победата бе да планираш няколко хода напред, да предвиждаш всяко движение на противника си.

На юг се намираше Марсилия — по-голям град от Лион, с огромно оживено пристанище. Намираше се по-далеч, но веднъж стигнали там, шансовете им да избягат щяха значително да се повишат.

Пристанището. Това бе ключът към загадката. Темпъл би избягал по вода.

 

 

Селцето беше малко, с не повече от петнадесетина къщи, струпани от двете страни на пътя. Джон избра старо рено, паркирано пред една от къщите, понеже старите модели се запалваха по-лесно със свързване на двете жички. Найема остана на пост, докато той отвори вратата и заопипва под таблото в търсене на жиците. Лампичката на колата светна, но той не разполагаше с фенерче и се наложи да поеме риска някой да забележи малката светлинка. Оголи жичките от пластмасовото им покритие с ножа си.

Три къщи по-надолу едно куче се събуди от дрямката си и излая веднъж. После утихна. Нито един от прозорците наоколо не светна.

— Качвай се! — прошепна Джон и се отдръпна, за да влезе тя в колата от вратата на шофьора, вместо да вдига още шум, отваряйки и затваряйки другата врата. Найема не беше четиригодишно хлапе, а реното беше малко. Удари си коляното в лоста за скоростите, главата — в лампичката на тавана и лакътя — в кормилото. Като ругаеше под носа си, най-накрая успя да се вмъкне и да седне на мястото на водача.

Джон не изхихика, но устните му се извиха в усмивка, която показваше, че му се иска да го направи. Малката лампичка в автомобила й позволи да го види ясно за пръв път, откакто напуснаха имението, и сърцето й замря. Дясната половина на лицето му бе покрита със следи от засъхнала кръв, въпреки усилията му да я избърше. Ризата му, някога снежнобяла, сега бе изцапана от кръв и прах, косата му бе сплъстена и рошава, а брадата му — набола. С парчето черна коприна, завързано около главата му, той изглеждаше като изпаднал пират, облечен в костюм на Армани.

Ако някой ги видеше в настоящия им вид, арестуването им беше гарантирано.

Джон допря жиците една в друга и моторът се опита да запали. Закашля се и перката се завъртя, а той се вмъкна зад кормилото и натисна педала на газта. Колата запали с писклив звук — като от електрическа шевна машина. Без да затваря вратата, той натисна съединителя и превключи на ниска предавка. Когато пусна съединителя, колата се задвижи. Петдесетина метра по-надолу по пътя затвори вратата.

— Колко е часът? — попита тя и се отпусна на седалката. Краката й пулсираха. Свали си сандалите, като съзнаваше, че може и да не успее да ги обуе отново, но не й пукаше. Да поседне беше такова облекчение, че почти изстена.

Той погледна часовника на китката си.

— Три и нещо. С малко повече късмет ще разполагаме с два-три часа, преди някой да забележи, че колата липсва. Защо не се опиташ да поспиш?

— Не ми се спи. — Наистина не й се спеше. Бе изтощена, но не чувстваше желание да подремне. Беше и гладна, и жадна, и наистина, ама наистина имаше нужда да накисне краката си в студена вода.

— Ще ти се приспи. Когато спадне нивото на адреналина ти, ще бъдеш гроги.

— Ами ти? Ти нямаш ли адреналин? — сопна му се тя, макар да не знаеше защо изведнъж й стана криво.

— Свикнал съм. Научил съм се как да работя, без да се скапвам.

— Аз съм добре.

Макар че не беше. Хвърли един поглед към него. Силните му ръце здраво държаха кормилото, а изражението му изглеждаше толкова спокойно, сякаш е излязъл на неделна разходка с колата. Може би тя също изглеждаше така спокойна, но вътрешно беше съсипана.

— Искаш ли да си поговорим?

— Не! — отвърна ужасена тя. Нямаше смисъл да го пита за какво намеква. Не искаше да слуша логичните му аргументи и напътствия, нито съветите му да се отнася към случилото се като към част от работата им. Желаеше единствено да свършат с цялата тая история, за да може да се оттегли с минималното достойнство, което й бе останало.

— Все някога ще трябва.

— Не, няма! Искам просто да го забравя.

Той направи пауза и челюстите му се сключиха.

— Вбесена си, защото свърши или защото аз го направих?

Идеше й да изкрещи. Боже, защо просто не я остави на мира!

— За нито едно от тях. И за двете.

— Много точен отговор, няма що.

— Ако търсиш точни отговори, вземи си енциклопедия.

Последва още една пауза, сякаш той измерваше съпротивата й.

— Добре тогава, засега ще оставим темата, но ще си поговорим.

Тя не отговори. Нима не разбираше? Да говорят за случилото се бе все едно да бъркат с пръст в отворена рана и да не й позволяват да зарасне. Но не, как би могъл той да разбере, когато за него нещата бяха съвсем различни?

— Колко път има до Ница?

— Триста километра, ако минем по магистралата, и по-малко, ако минем през планините. Прекият път обаче едва ли ще е най-бързият, не и с тази кола. Няма достатъчно мощност да се изкачи в планината с нещо повече от пълзене.

— Значи по магистралата ще стигнем към шест и половина — седем.

— Приблизително. Трябва да спрем и да откраднем друга кола.

— Друга кола?

— Твърде близко сме до имението на Ронсар. Ще научи веднага щом докладват за кражбата. Трябва да зарежем тая кола.

— Къде?

— Мисля, в Баланс. Там ще потърся друга.

„Няма що, сега сме и серийни крадци на коли“, помисли си тя. Е, нали искаше вълнуващи преживявания. В това отношение Джон Медина определено беше на висота: в неговата компания не се скучаеше. Но нейният дом изглеждаше една все по-примамлива перспектива — убежище, където спокойно можеше да осмисли налудничавия факт, че се е влюбила в Джон. Замисли се за спокойния си, уютен дом — там всичко беше подредено според вкуса й, освен двойните резета на всеки прозорец и врата.

— Ако мога да си взема билет за самолета, до утре по това време ще си бъда у дома — каза тя, но после се сети за паспорта си. — Не, забрави. Нямам паспорт. Как ще се прибера обратно в Щатите?

— Най-вероятно ще вземем военен транспорт до вкъщи.

Ние? Той възнамеряваше да пътува с нея? Това беше нещо ново.

— Ти също ли се връщаш във Вашингтон?

— Засега.

Не каза нищо повече, а и тя не го попита. Вместо това Найема се облегна назад и затвори очи. Дори и да не успееше да заспи, можеше да си почине.

 

 

— Някакъв хлебар съобщил, че колата му е открадната рано сутринта… Ето тук. — Ронсар посочи с пръст на картата. Селото се намираше на тринадесет километра от имението — на един тесен, малък път, който се виеше в югозападна посока и накрая пресичаше магистралата. Няколко души от охраната се бяха събрали около бюрото му, а той разговаряше по телефона с един приятел от местните власти.

Ако Темпъл се е насочил на юг, сигурно по онова време е бил горе-долу на същото място.

— Какви са моделът и цветът на колата? Номерът на документите? — Водеше си записки, докато слушаше. — Да, благодаря. Дръж ме в течение.

Затвори телефона и откъсна листчето от бележника си.

— Намерете тази кола — каза и го подаде на хората си. — По магистралата за Марсилия. Ако е възможно, доведете ми го жив. Ако ли не… — Млъкна и сви рамене.

— А жената?

Ронсар се поколеба. Не знаеше до каква степен е замесена Найема. Лично беше претърсил стаята й и не беше открил нищо подозрително. Имаше ли вероятност Темпъл да я е отвлякъл? Само едно знаеше абсолютно сигурно: този човек беше луд по нея. Страстта в погледа му, докато я бе наблюдавал, не можеше да е престорена. Той можеше да изпитва такива чувства и ако двамата бяха партньори; дори и да не бяха, Темпъл бе от типа хора, които не биха се спрели пред едно отвличане, ако жената не ги последва доброволно.

Онази Найема, която познаваше, беше забавна, с малко остър език и с добро сърце. Спомни си с каква нежност беше обяснила на Лора как да ползва грима, колко тактично се беше държала, как не разговаряше с нея нравоучително, сякаш болестта би могла да забави развитието на дъщеря му дотолкова, че да повлияе на способността й да разбира.

В името на Лора той каза:

— Опитайте се да не я нараните. Доведете ми я!