Линда Хауърд
Втори шанс (19)

Деветнадесета глава

Беше три часа през нощта, когато тя забеляза как пердетата до вратата на балкона помръднаха. Найема лежеше в тъмнината и не можеше да заспи. Чакаше да се появи Джон. Не чу нищо. Единствено потрепването на пердетата оповести пристигането му, а после тъмният му силует се очерта на фона на слабата светлина, прецеждаща се през стъклото зад него.

Тя седна в леглото и се загърна още по-плътно с пеньоара си (той беше най-малко секси от всички, с които разполагаше). Стаята беше тъмна и Джон не можеше да я види по-добре, отколкото тя него, но Найема чувстваше, че се нуждае от всяко едно средство за защита, което имаше подръка. Той прекоси стаята със зловеща потайност и добра ориентация, приближавайки се до високото легло. Наведе се над нея и приближи устни до ухото й.

— Провери ли стаята?

— Проверих я, когато се нанесох — прошепна в отговор тя. — Реших, че ако стаята е под наблюдение, това е част от цялостната охрана, а не лично заради мене. Чисто е.

— Моята не беше.

— Устройство за временно или за постоянно наблюдение?

— За постоянно. Иска да държи под око всеки, когото настанява в тази стая. Може би други стаи за гости също са под наблюдение и той решава кой да настани в тях.

Дюшекът леко поддаде под тежестта му, щом той седна от едната страна на леглото. Тя почувства моментен пристъп на паника, но го потисна. Защото нямаше никакъв смисъл да я целува сега — наоколо нямаше никого.

— Добре ли си след случилото се тази вечер? — попита той, а в гласа му звучеше нотка на загриженост. — Изглеждаше изненадана. Мислех, че си разбрала плана.

— Предполагам, че не го схванах докрай — успя да отвърне Найема и си наложи да говори с равен глас: — Но всичко е наред. Мога да се справя. — Лицето му беше едно бледо петно в тъмнината, но сега, когато той се намираше толкова близо до нея, тя можеше да различи чертите му и да усети топлината, която тялото му излъчва, даже през завивките — там, където бедрото му се докосваше до хълбока й.

— Както се казва, това бе възможно най-идеалната реакция. Изигра го перфектно.

Само че тя не беше играла. Бе успяла да запази самообладание, но не се беше преструвала. Силата на нейната реакция бе истинска и именно това я плашеше. Но докато той смяташе, че смущението й е предизвикано само от изненада, тя не се чувстваше чак толкова засегната и уязвена.

— Всичко е наред — повтори и отчаяно се помъчи да смени темата: — Какъв е планът за утре?

— Ронсар и аз ще си говорим за бизнес. Ако имам късмет, това ще стане в офиса му, а ако не — ще трябва да намеря пътя дотам по някакъв друг начин.

— Мога да ти дам едно приблизително местоположение. Намира се в западното крило, на четвъртия етаж. Има и секретарка, Кара Смит, така че тя може да бъде в офиса, дори и него да го няма.

— Значи ще трябва да ги следим и двамата. Ще измисля някакъв начин да бъдат заети с нещо. Утре ще намеря офиса, ще проверя охранителната система, а двамата ще проникнем там вечерта. Ти поставяш подслушвателното устройство, аз копирам файловете и после се измъкваме, без никой да разбере.

Ако всичко върви по план — да. Всичко можеше да се случи, както самата тя бе разбрала прекалено добре.

— Донесох ти малък подарък. — Чу се леко шумолене на дрехи, после някакъв метален предмет, затоплен от тялото му, се озова в ръката й. Найема автоматично сви пръсти около дръжката на пистолета. — Това е „Зиг“, 38-милиметров, по-малък от онзи, с който се упражняваше, но така по-лесно ще го скриеш.

— Ще си го мушна в пазвата — сухо отвърна тя, защото нещото все пак тежеше повече от половин килограм и беше поне тринадесет сантиметра дълго. Преди пистолетът да се озове в ръката й, не бе обърнала внимание на стаеното неопределено чувство за опасност, но сега усети как вътрешно се отпуска. Никога не беше носила оръжие в живота си, даже и в Иран, защото това щеше да провали прикритието й. Как беше свикнала тъй бързо с идеята да бъде въоръжена?

Джон тихичко се засмя.

— Добро момиче! — В гласа му прозвуча топло одобрение. Потупа я по бедрото. — Ще се видим след няколко часа. Какво ще правиш утре? В колко часа ще ставаш?

— Ще спя до колкото се може по-късно. — Понеже не бе успяла да мигне изобщо цялата вечер, чувстваше, че ще има нужда от всяка минута сън. — Но нямам никакви планове за след това.

— Тогава да се срещнем на обяд.

— Къде?

— В двора при басейна, в един часа.

— Някаква причина да избереш тъкмо това място? — Трябваше да съществува такава — Джон не правеше нищо без причина.

— За да те видя, да поплуваме, да позволя на Ронсар да види белега на рамото ми и по този начин допълнително да го успокоя.

— Ти нямаш белег на рамото — каза тя, без да помисли, и веднага съжали за думите си, защото те разкриваха колко внимателно го е разглеждала онзи път, когато бе свалил тениската си по време на тренировка.

— Да, но Джоузеф Темпъл има.

Значи сега имаше фалшив белег и това бе част от прикритието му. Спомни си още, че й се видя различен, когато Ронсар ги запозна, но не можеше да посочи със сигурност разликите.

— Какво още си направил? Не изглеждаш както преди.

— Промених прическата си, направих веждите си да изглеждат по-прави, поставих малки подплънки на челюстта си, за да променя формата й.

— Откога изграждаш самоличността на Джоузеф Темпъл?

— От години. Първоначално той беше само едно име в някакъв файл, но постепенно се погрижих да влезе в обръщение и прибавих нови детайли към описанието му, както и една снимка, която не разкриваше много. Но на нея се вижда достатъчно, за да започне Ронсар да сравнява косите ни, както ми се струва, че направи.

— Но сега той ще се сдобие с твоя снимка — каза Найема. — Знаеш, че ще го направи. Не би изпуснал такава възможност.

— Няма значение — каза той и стана. — Темпъл ще престане да съществува, след като си тръгне оттук.

Тя се запита какво ли е да си изграждаш самоличности, сякаш става дума за кат дрехи, да ги приемаш за момент, а после да ги захвърляш? Дали оставяше зад себе си по същия начин и частица от собствената си същност? Дали някак си не изгубваше по малко от себе си всеки път, когато се превъплъщаваше?

След като Джон се отправи към балкона, Найема се сети за нещо.

— Как се качи дотук?

— Не съм се качвал. Слязох. Спуснах се от покрива. — С тези думи той се плъзна навън през вратите и изчезна.

Найема стана и заключи вратата на балкона, а после се върна обратно в леглото си. Чувстваше се толкова уморена, че цялото й тяло я болеше, но въпреки намерението си да спи до късно не бе сигурна, че изобщо ще успее да заспи. Следващите двадесет и четири часа бяха решаващи, те бяха причината да се съгласи да участва в тази сложна игра. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, а не да мисли за Джон. Можеше да си позволи да мисли за него, когато всичко това свършеше и тя се прибереше у дома, защото тогава той щеше да е напуснал живота й и мисълта за него вече нямаше да има значение.

 

 

Кара Смит открай време харесваше празненствата в дома на Луи. Обичаше да се издокарва, обичаше блясъка и изискаността, обичаше самия лукс. Всичко приличаше на вълшебна приказка — мъже в смокинги танцуваха с дами, обсипани с бижута, върху излъскания до блясък дансинг. Рядко носеше високи токчета, защото беше прекалено висока, но за тези специални случаи слагаше на краката си обувки с шестсантиметрови токове и се извисяваше чувствително над главите на повечето хора, дори се изравняваше на ръст с Луи. Краката й изглеждаха така, сякаш бяха дълги метър и осемдесет — илюзия, която тя подчертаваше с роклите си, цепнати отстрани и разкриващи тесни ивици от плътта й при движение.

Но това беше вечер. През деня тя си оставаше жената, която се грижи за кореспонденцията на Луи, която плаща сметките му и всичко останало. Винаги я изненадваше фактът, че милиардерите също плащат сметки, но явно някои неща не можеха да се избегнат. Трябваше още да отговаря на телефона, да уведомява Луи за всичко, което възниква, и за проблемите, изискващи неговото внимание. Но сега работното й време беше съкратено и по-голямата част от деня тя прекарваше с гостите. Плуваше, играеше тенис и билярд, слушаше клюки. Не може да свикне да не се учудва от интимните подробности и правителствените тайни, които хората изтърваваха на партитата, особено пред висока блондинка с безкрайно дълги крака — сякаш не се предполагаше, че тя също притежава някакъв мозък в главата си, а именно заради него Луи й позволяваше да се забавлява, вместо да работи. Бе научила доста интересни неща по време на тези партита в домашна обстановка.

Беше очарована от този мъж на име Темпъл. Много малко мъже можеха да се сравняват с Луи по своята елегантност и изисканост. Но той можеше. А и изглеждаше тъй адски хладен и овладян — някак сдържан, движенията му бяха добре контролирани и пестеливи, а на лицето му не се четеше почти нищо. Тя се обзалагаше, че с подобен контрол над тялото си сигурно издържа цели часове в леглото. Цялата се разтрепери, като си помисли какво ли би било да е пасивната страна при целия този контрол.

От друга страна, Кара безпогрешно забелязваше кои мъже са привлечени от нея, а Темпъл не се числеше към тях. Тя и група други хора, включително Луи, го бяха забелязали в градината бурно да ухажва онази Джеймисън. Чудеше се как ще реагира Луи на това, като се има предвид, че доколкото си спомняше Кара, той бе демонстрирал повече внимание към госпожа Джеймисън, отколкото към която и да е друга жена. Но Луи си беше Луи — нито една жена не означаваше чак толкова много за него. Тя знаеше със сигурност, че не е спал сам онази нощ, когато госпожа Джеймисън боязливо се измъкна и напусна партито съвсем рано, за да се скрие в стаята си. Боже, ако тя самата беше на мястото на госпожа Джеймисън, не би се уплашила. Щеше да сграбчи този мъж за папийонката и да му се наслаждава, докато издържат силите му.

Но Кара бе хвърлила око на един друг мъж — като утешителна награда. Той беше богат, не изглеждаше зле и работеше във френското Министерство на отбраната или както там се казваше. Сигурно можеше да й разкаже доста интересни неща. А ако съдеше по начина, по който жена му се увърташе около него, сигурно притежаваше нещо интересно и в гащите си. Беше го видяла да я оглежда и тя прецени, че сигурно ще намери начин да се измъкне от малката си женичка за известно време.

Не можеше да чака. Не беше правила секс от… е, не помнеше точно от кога, но знаеше, че от прекалено отдавна. По дяволите Хосам и проклетата му ревност! Беше се опитала да го отпрати, да го отхвърли нежно, но той просто не искаше да се разкара. Не спеше с него, но за да не усложнява нещата, не спеше и с никого другиго. Не искаше да предизвиква проблеми сред мъжете от охраната на Луи, защото той със сигурност нямаше да й е благодарен за това.

В девет часа изигра партия тенис и господин Министерство на отбраната се появи без женичката си. Кара флиртуваше безцеремонно с него, докато не забеляза един висок мъж с мустаци, с костюм и слънчеви очила да я наблюдава от западната веранда. Хосам. Мамка му! Ако заведеше този от министерството в стаята си, където беше единственото безопасно място, Хосам щеше да разбере и да предизвика неприятности. Луи щеше да се вбеси невероятно много, ако някой от гостите му бъде убит от нейния ревнив бивш любовник.

Побесняла от ярост, тя довърши играта, а после се извини и закрачи през широката морава към западната веранда. Замахна ядосано с ракетата си, представяйки си, че я стоварва върху главата на Хосам. Ами да, той направо я спираше. Опитала се бе да е мила и да не му натрие носа с голата истина, че вече й е писнало от него, но това не бе довело до никъде. Беше време да си поговорят открито.

Той стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си, и гледаше как тя се приближава и хвърля искри във въздуха. Беше едър мъж, около един и деветдесет; ръстът му й допадаше, защото не беше единственото голямо нещо у него, но сега й се искаше да е с нормална височина, за да го просне по задник на земята.

— Престани! — просъска и застана на педя разстояние от него, като се втренчи гневно в стъклата на слънчевите му очила. — Всичко свърши. Не разбираш ли? Свърши! С-в-ъ-р-ш-и. Капут! Край! Щях да го кажа на египетски, ако знаех проклетата дума. Прекарах чудесно, но сега трябва да продължа напред…

— Арабски. — Гласът му бе като ниско ръмжене и отекваше в този огромен гръден кош.

— Какво?

— Египтяните говорят на арабски. Няма египетски език.

— Е, благодаря ти за урока. — Тя заби пръст в гърдите му. — Спри да ме следиш, спри да ме шпионираш, просто… спри! Не искам да ти причинявам неприятности, но ще го направя, ако трябва, разбираш ли?

— Искам само да бъда с теб.

„Боже!“, рече си тя отчаяно.

— Главата ти да не е от дърво! Аз не искам да бъда с теб! Знам всичките ти номера и сега ми трябва нов фокусник. Недей да ме притесняваш отново!

Мина бързо покрай него и влезе вътре. Успя да се усмихне на хората, с които се размина по пътя към стаята си, намираща се на третия етаж, срещу алеята за колите, но вътрешно кипеше от яд. Ако Хосам оплескаше най-добрата работа, която бе имала някога, щеше собственоръчно да му извие врата с голи ръце. „Мъжете са способни да накарат една жена да поиска да влезе в манастир!“, каза си тя, позеленяла от гняв. Може би нямаше нужда от друг любовник тъкмо сега; може би имаше нужда да й прегледат главата, щом изобщо си го бе помислила.

Ако видеше Хосам да й хвърля макар и един поглед, щеше да каже на Луи. Това вече минаваше всякакви граници.

 

 

Без да си даде вид, че го прави, Джон разгледа внимателно охранителната система, докато Ронсар отключваше и отваряше вратата на офиса си. Ключалката се задействаше от цифров код, който отговаряше на различни тонове — като телефон. Ронсар внимаваше да застане така, че тялото му да попречи на Джон да види числата на контролното табло. Джон дори не се опита да ги забележи. Извърна се леко настрани и се загледа по коридора. Погледът му регистрира в другия край на коридора мигащото око на камерата, която следеше всичко. Стараейки се движението на ръката му да остане скрито за нея, той бръкна под сакото си и включи един мощен миниатюрен касетофон, който улови и регистрира на лента тихото бипване на сигнала, когато Ронсар въведе кода.

— Тук няма да ни безпокоят — каза Ронсар. — Моля, седнете. Искате ли нещо за пиене? Кафе?

— Не, благодаря. — Може да беше параноично, но наистина много внимаваше с храната и напитките, които му предлагаха хората. Шведската маса беше окей, защото всички останали също се хранеха, но в работата си беше много внимателен с какво се храни. Ако трябваше да остави за миг чашата си, повече не пиеше от нея. Това бе просто, но ефективно правило.

Огледа се наоколо. Върху голямото старинно бюро на Ронсар имаше компютър, но той не беше свързан с телефон — което означаваше, че е сигурен и защитен от външен достъп. Ако съществуваха файлове, които желаеше непременно да запази в тайна, те сигурно бяха в този компютър. В другия край на стаята имаше още един, поставен на бюро в стил Луи XIV и свързан с модем, принтер, скенер и всичко останало.

На бюрото на Ронсар имаше и малък монитор със сложно контролно табло, прикрепено към него, и от мястото си Джон успя да види достатъчно от екрана, за да разбере, че на монитора може да се наблюдава коридора отвън, така че Ронсар знаеше предварително кой идва към офиса му. Вероятно някъде в тази огромна сграда имаше стаичка, където се помещава централната система за наблюдение, но дали цялата сграда е под наблюдение или не, тепърва трябваше да установи. Може би, подобно на подслушвателните устройства, само някои стаи се наблюдаваха. Тази част от имението представляваше личните покои на Ронсар, а той не би искал служителите му да наблюдават и него.

— Кой произвежда съединението? — попита той, решен поне да зададе въпроса. Понякога хората просто се изпускаха и му даваха информация, която искаше да получи.

Ронсар му се усмихна.

— Имам споразумение с… производителите. Те използват единствено мен за дистрибутор, а аз не разкривам пред никого кои са. Сам разбирате, че ако веднъж станат известни, ще бъдат буквално под обсада. Опортюнисти ще се опитат да се доберат до формулата, като прибегнат до отвличания и мъчения; правителството може да се опита да ги спре, но ще поеме в свои ръце производството. Така действат правителствата, нали? — Той седна зад бюрото си. — Помислих си, че сключват сделки зад гърба ми. И вие, и Ернст Морел питахте за съединението — какво друго бих могъл да си помисля? Но вие облекчихте терзанията ми.

— Радвам се.

Пълната безизразност на гласа му предизвика усмивката върху устните на търговеца на оръжие.

— Добре виждам това. Е, господин Темпъл, ще приключваме ли с бизнес делата си? Аз имам моите гости, а вие бихте искали да продължите с ухажването на госпожа Джеймисън. Кажете ми — какво бихте правили с една съпруга, ако предположим, че успеете?

Погледът на Джон се изостри.

— Ще я пазя в безопасност.

— Аха. Но можете ли да го направите? — Той посочи компютрите в офиса, по-специално — мощния компютър, поставен на бюрото на секретарката му. — Компютрите направиха света много малък. В един момент човек ще бъде в състояние да открие всичко за всекиго. И сега вече е почти напълно възможно. Няма да успеете да изчезнете така, както правите сега.

— Информацията може да бъде фалшифицирана или изтрита. Ако са ми необходими номер на социална осигуровка или кредитна карта, използвам нечии други.

— Да, но Найема? Знаете, че тя не може да изчезне. Има семейство, приятели, има дом, обичайни ежедневни навици, номер на социалната осигуровка и кредитни карти, които вие така презирате. Познавам дамата достатъчно добре, за да ви гарантирам, че би се отвратила от идеята да използва открадната кредитна карта.

Вътрешно на Джон му стана забавно, че Ронсар още се опитва да го предупреждава да стои настрана от Найема.

— Ако не й харесва това, което мога да й дам, трябва само да каже „не“. Рисковано е да отвлечеш някого — твърде много привлича общественото внимание.

— Нещо, което вие искате да избегнете — съгласи се Ронсар. — Но ако тя наистина тръгне с вас, какво бихте направили?

Джон го изгледа безмълвно и отказа да бъде подведен от въпроса му. Такава възможност не съществуваше, разбира се, но Ронсар не знаеше това. Щеше да му даде възможността да мисли, че Темпъл е най-потайното копеле, което някога е срещал, и да остави нещата така.

Неумолимо пресичаше всеки опит на Ронсар да заговори за Найема, макар че всъщност този мъж започваше да му харесва. Имаше нещо абсурдно и същевременно много трогателно в това някой безмилостен тип като Луи Ронсар да проявява подобна загриженост за съдбата на свой приятел. Найема е омагьосала и него, помисли си Джон, също както бе сторила с Хади, Сайед и него самия в Иран. Ситуацията бе почти комична. Той трябваше да прояви интерес към Найема, тя да му отвърне — и това да е всичко: началото на една нова връзка. Вместо това Найема бе потресена, Ронсар се държеше покровителствено, а той трябваше да преследва една съпротивляваща се жена.

Разбира се, никой никога нямаше да си помисли, че това е част от някакъв план. Просто беше твърде неправдоподобно — като някаква проклета сапунена опера. Може би тъкмо затова даваше такъв добър ефект.

След половин час, когато приключиха със сделката — договориха се за нужното количество от експлозива, за времето и начина на доставката, както и за цената — Джон се прибра в стаята си и обу банските си. Видя, че стаята му е претърсвана отново; не знаеше какво очакват да намерят, щом не са успели да го открият първия път. Фактът, че не са открили нищо, вероятно малко тревожеше Ронсар. Разбира се, те просто не търсеха където трябва. След като се бе сдобил с оръжията, предишната вечер той даде едно от тях на Найема, закрепи другото отдолу на плота на масивна маса в салона до стаята си, а третото прикрепи към глезена си. Сега обаче трябваше да го остави някъде, докато плува. С усмивка пъхна него и малкия касетофон под дюшека. Камериерките вече бяха влизали да почистят стаята, която освен това беше и претърсена на два пъти. Най-малка вероятност имаше да търсят на най-очевидното място.

Облече тениска и чифт панталони върху банския си костюм и слезе в двора при басейна. Денят се очертаваше горещ и слънчев, но още беше прекалено рано. Дамите не искаха да си развалят прическите толкова скоро преди обяда, така че се печаха на слънце, вместо да плуват, и басейнът не беше много пълен.

Вместо да остави дрехите си в съблекалнята, той свали фланелката си и я метна върху един шезлонг, а после събу панталоните си и стори същото с тях. В джобовете си нямаше нищо, освен ключа за стаята си, но ако разочароваше някого, оставяйки дрехите си на открито, така че да не могат да бъдат претърсени — толкова по-добре.

Отскочи ниско и доста далеч от ръба на басейна, гмурна се и заплува обиколка след обиколка, а ръцете му гребяха неуморно. Във водата се чувстваше в стихията си, както и на сушата, благодарение на обучението си на „тюлен“. Да плуваш в басейн беше детска играчка, след като си трениран да плуваш километри в океана. Много мило от страна на Ронсар, каза си той, че му предоставя начин да се погрижи за поддържането на физическата си форма. Може би някъде тук имаше и стая за бодибилдинг, но се съмняваше, че ще му остане време да я използва.

Единственият проблем с плуването на обществени места бе, че след известно време хората започват да те забелязват. Не са много тези, които издържат да плуват толкова продължително, без изобщо да спрат. Той всъщност плуваше само от половин час. Можеше да продължи часове наред, сменяйки един стил с друг, но не беше разумно да привлича вниманието по такъв начин. Хората около басейна вече го гледаха, а беше почти стопроцентово сигурен, че една жена брои обиколките му.

Измъкна се от водата и взе мека хавлиена кърпа от онези, които Ронсар бе предвидил за гостите си и които постоянно бяха сменяни. Грубо избърса тялото си. Въпреки че още нямаше един часа, видя Найема да идва към него. Беше облечена спортно, в свободно падащи ленени панталони с естествен цвят, в синя камизолка и полупрозрачна бяла риза, която небрежно допълваше тоалета й. Беше хванала гъстата си черна коса със сребърна шнола на тила. Тъмните й очи изглеждаха огромни и блестящи.

Тя поспря, когато го видя, сякаш не знаеше, че е тук. Джон стоеше неподвижно и я гледаше, а после й махна с ръка да се присъедини към него.

Тя се поколеба доста дълго — достатъчно, за да започне той да се чуди дали няма да направи нещо съвсем неочаквано: например да се обърне и да си тръгне, което би означавало да прекали с ролята си на неохотно приемаща ухажванията му жена и би могло да подтикне неочаквания й защитник да пристъпи към действие.

Но после тя се подчини и бавно се отправи към него, а той привърза хавлията около кръста си, за да скрие реакцията на тялото си, в очакване да дойде при него.