Линда Хауърд
Втори шанс (21)

Двадесет и първа глава

Високите токчета определено ще са пречка, помисли си Найема, докато преравяше гардероба си — в случай че е пропуснала да види някакъв чифт обувки, които изглеждат и елегантни, и са с равна подметка. Всъщност бе сигурна, че не е пропуснала нищо. Високите токчета издаваха твърде силен шум при ходене, а и с тях трудно се бягаше. Чифт обувки тип „балетна пантофка“ щяха да свършат идеална работа, но от всевъзможните обувки, които Джон се бе погрижил да й достави, нямаше нито един чифт балетни пантофки.

Тя се загледа в роклята, която смяташе да облече: плътно прилепнала черна дълга рокля, чиито презрамки бяха широки около два сантиметра и постепенно се разширяваха, за да оформят горната й част, а най-ниската точка от деколтето идваше точно между гърдите й. На това стратегическо място бяха пришити черни изкуствени перли във формата на слънце, от което излизаха перлени лъчи. Имаше и други рокли, но искаше да облече черната, за да бъде по-незабележима в тъмнината, ако се наложеше.

Освен черните официални обувки на висок ток имаше само още един чифт обувки в черно — доста ежедневни сандали с тесни кожени каишки. Извади ги и се загледа в тях, като се опитваше да си представи какво може да направи, та да изглеждат по-подходящи за случая. Определено щяха да са по-удобни за танцуване, но изглеждаха точно такива, каквито са: ежедневни. Найема Джеймисън не би била толкова небрежна по отношение на тоалета си. Стилът й на обличане бе класически и изборът на дрехи — по правило безукорен.

— Защо не беше някаква мърла? — промълви Найема пред невидимата си двойница.

Огледа отново роклята. Беше изискана и стилна, даже и с висулките от черни перли, които блестяха с цвят на нощ и привличаха окото. Посегна и заклати дрънкулките, а те се залюляха от нейното докосване. Щяха постоянно да привличат погледите на всички към гърдите й.

Погледна черните сандали, а после отново вдигна очи към перлите. Внимателно разгледа фигурката, представляваща слънце. Свободно падащите „лъчи“ не бяха прикрепени за „слънцето“, а под него.

— Сега вече ми паднахте — промърмори на себе си и стана, за да вземе инструментите си. Разбира се, знаеше защо се вманиачи на тема обувки: за да не й се налага да мисли за Джон и за казаното от него — че не всичко е заради работата. Как се очакваше от нея да приеме това? За нея ли ставаше въпрос или за нещо съвсем отделно? В миналото му имаше толкова много неща, че той буквално можеше да има предвид всичко. Някои мъже водеха нормален, открит живот и в него нямаше кой знае какви тайни, освен може би колко бири са изпили на път за вкъщи. Животът на Джон бе толкова потаен и объркан, че никой никога нямаше да знае всички онези дребни детайли, превръщащи го в човека, който беше.

Вманиачването на тема „обувките“ определено не беше изпълнило целта си, защото тя не можеше да престане да мисли за Джон. Загубата на Далас бе достатъчно мъчителна, почти повече, отколкото можеше да понесе. А какво ли бе изпитал Джон не само да изгуби жена си, ами това да стане от неговата собствена ръка? Опита се да изпита състрадание към жена му, но не откри в душата си и следа от подобно чувство. Жената бе продала държавата си и бе заплатила с цената на живота на други хора. Според Найема и начина й на мислене това не я правеше по-различна от терористите, които използваха отровен газ или бомби, за да убиват.

Тази вечер можеше да бъде и последния път, когато ще види Джон.

Мисълта се спотайваше в подсъзнанието й през цялото време, докато прикрепяше с лепило нанизите от перли към каишките на сандалите. И в други моменти й се бе струвало, че може би ще е за последно: когато той си тръгна точно преди тя да замине за Франция; когато беше само един глас по телефона, а тя знаеше, че може и да не я поканят във вилата. Но сега това чувство бе някак по-определено. Щеше да си замине веднага щом се сдобие с компютърните файлове. Найема щеше да остане до края на партито и да си тръгне, както бе предвидено по програма. След по-малко от седмица щеше да си е у дома и да се върне към работата си, а всичко това — да остане в спомените й като фантастична история, която никога нямаше да може да разкаже на никого.

Но засега тя се чувстваше жива и кипяща от енергия, както никога досега в живота си. Усещането бе почти физическо, сякаш кожата й бе много по-чувствителна отпреди. Взе си една дълга релаксираща вана, ароматизирана със солите, които намери в стаята си, и изми косата си. Даже си подремна малко — рядко правеше това, но днешните събития я бяха изморили, направи си маникюр и педикюр, като лакира ноктите си в тъмночервен цвят. Щом нямаше да види Джон никога повече, тогава, за бога, щеше да го накара добре да запомни как е изглеждала.

Не й се искаше да се налага да се връща до стаята си за необходимите й инструменти и пособия, но пък не можеше да помъкне всичко в миниатюрното подобие на дамска чантичка, което щеше да носи със себе си вечерта. Там имаше място за кредитна карта, за червило и за пудра, както и за един ключ — това беше всичко. Опита се да измисли къде да скрие инструментите и пистолета, но не познаваше имението достатъчно добре, пък и навсякъде бе пълно с хора.

Нямаше друг начин — трябваше да се върне в стаята, за да вземе нещата си. Уви всичко в черния копринен шал, който беше в комплект с роклята й, и прибра пакета под бельото си във вграденото чекмедже на просторния дрешник. После си пое дълбоко дъх, изправи назад раменете си и се приготви за последното действие от представлението.

Слезе по стълбите, а Джон я чакаше в подножието им. Изправи гръб и сините му очи обходиха всеки сантиметър от тялото й, както подобава на един лудо влюбен любовник. Найема забеляза с ъгълчето на окото си Ронсар, който ги наблюдаваше със смесица от загриженост и тъга в погледа. Тя почака погледите им да се срещнат и му изпрати една успокоителна според нея усмивка. Той разпери ръце в красноречив жест: „Опитах се“.

Джон проследи усмивката й и присви очи, като от всяка пора на тялото му се излъчваше заплаха. Боже, много го биваше! Трябваше да отиде в Холивуд — с таланта, който притежаваше, вече щеше да се е сдобил с един-два „Оскара“ и да печели много повече пари, отколкото получаваше като държавен служител.

Помисли си, че може да си позволи да поиграе малко и за себе си. Забави крачка, когато се приближи към Джон, сякаш изпитваше неохота да измине тези последни стъпки. Той леко се намръщи и протегна ръка с онзи арогантен жест, който й заповядваше да се приближи до него.

Найема се подчини, като тихо постави ръката си в неговата, и той я поведе към балната зала, където същите хора от предишната вечер правеха същото, което бяха правили предишната вечер, само че сега бяха облечени с други костюми. Взе я в прегръдките си и я притисна към себе си, а краката им едва се движеха. Главата му бе приведена към нейната в класическата поза на мъж, тотално погълнат от жената в ръцете му.

— Трябваше да оставя нещата в стаята си — каза тихо тя, като заглуши думите си, притискайки се до рамото му. — Не можех да ги взема в това. — Посочи миниатюрната си вечерна чантичка.

— Какво? Не можа ли да сложиш всичко в корсажа си, заедно с пистолета? — Погледна надолу към плътно прилепващата към гърдите й материя и дълбоко изрязаното деколте.

— Внимавай! — предупреди го Найема. — Там имам нож и смятам да го използвам, ако се наложи. — Почувства движението на устните му до слепоочието си — усмихваше се. — Какво си предвидил за отвличане на вниманието?

— Нищо. Страхувах се да не ме скалпираш. Ще рискуваме.

— Много ме бива за това. — Думите едва бяха напуснали устните й, когато тя почти трепна от изненада. Не, не я биваше в това да рискува. Преди беше така, но не и сега. Вече не.

Джон почувства как Найема изведнъж се стегна в ръцете му и я придърпа по-близо до себе си.

— Какво има?

— Нищо — отвърна автоматично тя.

— Нищо от това, което можеш да ми кажеш — поправи той.

— Точно така.

Отново това движение до слепоочието й. След малко й каза:

— По-ниска си, отколкото снощи.

Беше типично в негов стил веднага да забележи.

— Не съм на токчета. Приспособих един чифт сандали, за да подхождат на роклята. — Измъкна стъпалото си, за да може той да види перлите, които украсяваха тесните каишки.

Изражението му беше малко болезнено.

— Осакатила си един тоалет на Диор, за да декорираш обувките си?!

— Всичко е наред — успокои го тя. — Разумните обувки с нисък ток бяха по-важни от роклята. Освен това секретните операции не са към бюджета — няма да се наложи да се оправдаваш за похарченото, нали?

— Не, слава богу!

— Е, кога ще го направим?

— Няма предвидено време. Ще държим Ронсар под око и ще действаме, когато изглежда зает.

— Ами Кара?

— Погрижил съм се.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но тя стои ей там.

— Няма да остане там за дълго.

 

 

Кара беше облечена в ослепителна дълга и тясна рокля, цялата в бяло, а дългата й руса коса се спускаше по гърба й. На ушите й висяха обеци от планински кристал. Знаеше, че изглежда по холивудски умопомрачително, но по никакъв начин не можеше да се мери с тези хора, що се отнасяше до бижутата или тоалетите висша мода, затова не се и опитваше. Стилът, към който се стремеше, беше по калифорнийски секси, и го постигаше.

Флиртуваше с няколко мъже, но сексапилният французин, с когото беше играла тенис на сутринта сега бе строго охраняван от жена си. Реши да опита късмета си и закрачи наоколо, като се поспираше тук-там да си побъбри с евентуалните жертви. Не възнамеряваше да се тревожи за чувствата на Хосам нито минута повече — той нямаше никакви права над нея.

Не забеляза бедата, която всеки момент щеше да се стовари на главата й. Някой се обърна твърде рязко и една чаша с червено вино се плисна върху бялата й рокля. Тя слисано се взря в ужасното леке, разбирайки, че най-вероятно ще й се наложи да изхвърли дрехата.

— Много съжалявам! — извини се жената, която я беше заляла, а лицето й се сгърчи в болезнено смаяно изражение. — Не знам как се случи, някой ме блъсна.

— Всичко е наред — успокои я Кара, макар че не беше. Не искаше да притеснява никого от гостите на Луи. — Сигурна съм, че петното веднага ще излезе. Просто ще изтичам до стаята си да се преоблека. — Махна с ръка, когато жената й предложи да плати за роклята, и с усмивка напусна залата. Рядко използваше асансьора, предпочиташе стълбите, за да се движи повече, но тази вечер избра най-краткия път до стаята си.

Когато слезе от асансьора на третия етаж, усмивката се беше изпарила и на лицето й беше изписано силно раздразнение. Дългите коридори изглеждаха пусти, слабо осветени от стените на лампи, но тя беше благодарна на съдбата, че никой не може да я види в това състояние. Извади ключа от малката си чантичка, бързо го мушна в ключалката и ръката й безпогрешно намери бутона за осветлението.

Светлина заля стаята в същия миг, в който една ръка я хвана през устата, а друга я обви през кръста и я вдигна от пода. Някой затръшна с ритник вратата.

Заля я пристъп на паника и й се стори, че за момент пред очите й причернява. Чу собствените си приглушени писъци и разбра, че звукът няма да излезе от стените на стаята. Заби нокти в ръката на устата й, като риташе и се извиваше в опит да се отскубне.

— Тихо, любов моя! Не се плаши.

Хосам! За част от секундата паниката й отстъпи място пред неистова ярост. Отметна глава назад в опит да го удари през устата, но той само се разсмя и я хвърли върху леглото, а после се метна отгоре й, преди тя да успее да се отмести.

— Копеле такова! — просъска Кара, но вече не се опитваше да вика.

Той само се засмя отново, възседна я и я хвана за китките. С не по-голямо усилие, отколкото би употребил, за да се справи с едно дете, той завърза ръцете й с копринен шал, а после ги вдигна над главата й. Върза шала за таблата на леглото.

— Копеле! — каза отново тя, този път по-високо, а гласът й прозвуча пискливо.

— Шшш, тихо!

— Ще те убия за това, което ми причиняваш! Ще ти откъсна топките!… Ааа!

— Казах ти да мълчиш — промърмори той и завърза още един шал през устата й. Облегна се назад, като разглеждаше свършената от сръчните му ръце работа, а после по мургавото му лице бавно се разля усмивка. — А сега, любов моя, нека да видим дали факирът знае нови фокуси.

Извади нож от джоба си и натисна механизма му. Блесналото острие изскочи навън, а светлината заигра по острите като бръснач ръбове. Зениците на Кара се разшириха, когато се втренчи в ножа, а после в него. Заизвива тялото си, опитвайки да се освободи, но той я стисна между бедрата си и безмилостно я усмири.

Иззад шала се дочуха приглушени викове, когато той пъхна острието под прилепналата материя, покриваща гърдите й, и направи един разрез. Двете половини на роклята й се разтвориха, сякаш беше свален цип, и откриха бюста й.

Хосам спря, за да се наслади на гледката. Като държеше ножа в едната си ръка, той погали голите й гърди, притисна ги в шепата си, потърка зърната им и се полюбува на начина, по който те се свиха и втвърдиха. После се надигна от тялото й.

— Стой мирна! — изкомандва. — Може случайно да те порежа.

Кара си наложи да лежи неподвижно, докато той сряза дрехата й от горе до долу, чак до подгъва, и хвърли настрани жалките парцали. Под роклята не носеше нищо. Скромността не беше сред най-ярките й добродетели, но сега тя притисна бедрата си в напразно усилие да се прикрие. О, боже, нима щеше да я убие?!

Той отстъпи крачка назад и започна да съблича дрехите си. Тя неистово замята глава, а в очите й рукнаха горещи сълзи.

— Не се плаши — повтори Хосам и свали панталоните си. Застана гол над нея. Пенисът му щръкна и красноречиво заяви готовността си. Кара отчаяно посегна да го ритне, като се целеше в топките му, макар да не можеше да си представи какво би й помогнало това, при условие, че е вързана и със запушена уста.

Той цъкна укорително с език, сграбчи я за глезена и се отнесе с него по същия начин, както и към китките й. Още десет секунди и другият й крак също беше завързан, а тя остана да лежи с вдигнати нагоре ръце и неприлично разкрачени крака.

— Колко си неукротима! — галено зашепна той и пропълзя между краката й. — Сладка, дива и… моя! Никога не го забравяй. Ти си моя!

Кара очакваше да бъде бързо и брутално изнасилена, и се подготвяше за атаката. Но това не се случи. Вместо това той се наведе, притисна устни между краката й и започна да я люби.

Контрастът между това, което очакваше, и онова, което в действителност се случи, беше толкова голям, че тя не успя да сподави тихия стон, надигнал се в гърлото й. Изви нагоре тялото си и той хвана задните й части с големите си ръце, за да я задържи неподвижна.

Ярката светлина над главата й я заслепяваше. Вперила поглед в тавана, тя почувства как по цялото й тяло се разлива вълна от удоволствие. Не можеше да повдигне главата си и да види какво става. Това беше… беше толкова неочаквано, че не успяваше напълно да го проумее. Той я доведе до бурен и светкавичен оргазъм, който я остави без дъх, а очите й се напрегнаха и заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Това е едва първият — промърмори той и се наведе над нея. — Ти знаеш, че никога, никога не бих те наранил. Тази нощ ще открием всичките начини, по които мога да ти доставя удоволствие, както никой друг не би могъл. — Тъмните му очи заблестяха. — А после може и да ти позволя да завържеш мене за леглото.

Тя простена и изви гръбнака си, щом дългите му пръсти проникнаха в нея, стимулирайки нервни окончания, които още бяха чувствителни след преживяния оргазъм. Страхът й беше избледнял, защото ръцете му бяха любящи, а не брутални, и на негово място се зароди дълбока бързо нарастваща възбуда. Правеха нещо различно и донякъде перверзно. Никога преди не се беше чувствала безпомощна по време на секс. Обикновено доминираше, защото така й харесваше.

Но сега установи, че това също й харесва. Бе тотално във властта му, гола и изложена на ярката светлина. Той можеше да прави с нея всичко, което си поиска, и свят й се зави, като си представи колко възможности съществуваха. Хосам бе толкова огромен и могъщ, а и бездруго беше бавен в секса. Това щеше да е една дълга нощ — безкрайно, сладострастно дълга.

 

 

— Време е — прошепна Джон в ухото на Найема.

Сърцето й подскочи. Тя си пое дълбоко въздух и почувства как се успокоява. Вирна брадичка и го изгледа с такава жизнерадостна усмивка на устните си, че той буквално се закова на място и я зяпна.

Кого заблуждаваше? Моментът на истината почти я ослепи с яснотата си, когато напуснаха балната зала и се заизкачваха по стълбите към втория етаж. Тя беше авантюристка. Обожаваше всяка минута, наситена с риск. Не искаше да се върне вкъщи, обратно към старата си работа. Искаше да продължи да се занимава със секретни операции, където й беше мястото. В продължение на пет години беше търпяла самоналоженото си наказание, но Джон я бе изтръгнал от този живот и я бе върнал обратно към онзи, за който беше създадена и който вече не желаеше да напусне.

Откритието я остави почти напълно бездиханна и тя почувства как я изпълва някаква вътрешна радост, която се разливаше във вените й; сякаш най-накрая се бе върнала към живота, към собствената си същност.

Дългият коридор се оказа празен. Никой не ги забеляза и те бързо се отправиха към стаята й. Найема измъкна вързопа от гардероба и го притисна към тялото си, така че инструментите и пистолетът останаха увити в шала, а свободните краища бяха преметнати през ръката й.

— Какво ще кажеш? — попита го.

— Изглежда добре. Хайде.

Бързо се върнаха обратно по коридора, но вместо да се спуснат надолу по стълбите, се насочиха право към западното крило.

— Поогледах наоколо и открих един пряк път — обясни Джон.

— Личните покои на Ронсар също са в тази посока.

— Знам. Прекият път минава през неговите стаи.

Тя завъртя очи, но не си даде труда да го попита как е проникнал в апартамента на Ронсар. Ключалките не значеха нищо за него.

Този маршрут съвсем не беше лишен от риск. Имаше по-малко хора, които можеха да ги видят, но пък всички, които ги забележеха, щяха да са от личната охрана на Ронсар и щяха веднага да се досетят, че мястото им не е тук. Гости или не, Ронсар не би позволил на никого да безпокои дъщеря му.

Джон я дръпна за ръката и те се спряха пред дървен под, излъскан до блясък. Той завъртя дръжката на вратата и двамата се озоваха вътре в стаята. Това беше спалня, както забеляза Найема — огромна и луксозна. „На Ронсар — прошепна в ненужно обяснение Джон. — Има частен асансьор, който се спуска до етажа, където се намира офисът му.“

Асансьорът беше малък — нали беше предвиден за един човек, но и невероятно безшумен, и пристигна без обичайния звук, който асансьорите издават при спирането си.

Коридорът, в който излязоха, също беше празен, а това беше много добре, тъй като не разполагаха с логично обяснение защо се намират там и особено защо излизат от асансьора на Ронсар. Джон се приближи до една врата, извади касетофончето от джоба си и го поднесе към електронната ключалка. Натисна бутона и прозвуча серия от тонове. Мъничката зелена лампичка на ключалката светна, последва едва чуто изщракване и той отвори вратата.

Пристъпиха вътре и Джон тихо затвори вратата зад тях, а после направи нещо на ключалката.

— Какво правиш?

— Обезвреждам заключването. Ако ни хванат, фактът, че ключалката е повредена, поне донякъде ще бъде в наша полза, но пак ще трябва да измислим някакво обяснение за присъствието си.

— Оле, ти май си планирал всичко до последната подробност, нали?

— Не възнамерявам да ни хванат. Хайде, размърдай хубавото си дупе и се залавяй за работа.