Линда Хауърд
Втори шанс (16)

Шестнадесета глава

— След три дни ще правя парти — каза Ронсар на Найема, докато се разхождаха в един тих малък парк няколко дни по-късно. — В дома си, който се намира в областта Рон-Алп, южно от Лион. Природата е много красива, а домът ми е удобен. Много бих се радвал да присъстваш на партито.

Тя мълчеше, наклонила глава на една страна. Балдахинът от зеленина над главите им ги предпазваше от топлото лятно слънце, а птичките пееха. Не бяха единствените хора, любуващи се на мъничкия парк. Млади майки и бавачки наглеждаха деца на всякаква възраст, които се стрелкаха насам-натам, тичаха, скачаха и се търкаляха в тревата. Бягащи хора се появяваха по алеите, сами и по двойки. Влюбени вървяха ръка за ръка и поспираха от време на време, за да се целунат. Пейките бяха заети от възрастни хора — някои играеха на табла или шах, а други просто гледаха какво се случва около тях. В топлия въздух витаеше сладкият парфюм на цветя, нежен като любовно докосване.

— Не казваш нищо — забеляза след малко той. — Безпокоиш ли се заради неодобрението на мадам Териът?

— Отчасти за това, а и макар да казваш, че очакваш от мен само приятелство, някак не ми се струва, че си се отказал да се надяваш… да си променя решението.

— Разбира се, че се надявам — каза нехайно той. — Аз съм мъж… При това — французин. Много бих искал да спя с теб. Но ми е приятно и просто да съм с теб. Ти не искаш услуги от мен, не желаеш и парите ми. Осъзнаваш ли колко малко хора като теб има в живота ми?

— Животът ти е такъв, какъвто си го направил. — Вдигна очи към него. — Отказвам да изпитвам съжаление към теб.

Той се усмихна и я хвана за ръката.

— Ето точно това искам да кажа. Ти казваш това, което мислиш.

— Невинаги — отвърна Найема. — Твърде учтива съм, за да го правя.

Усмивката му премина в смях.

— Да ме засегнеш ли се опитваш?

— Разбира се. Знаеш какво мисля за твоята… професия.

Нещо се мярна в очите му — някакво изражение, което изчезна, преди тя да успее да го разчете.

— Всички ние правим това, което трябва.

— Не е така — отвърна тя. — Някои хора правят това, което могат.

— Има ли някаква разлика между „мога“ и „трябва“?

— Изглежда, има. Хората, казващи, че правят това, което трябва, обикновено причиняват страдания. А правещите това, което могат, обикновено помагат.

— Въпрос на семантика — сви рамене той. — Но ти може би имаш право. Аз направих своя избор, когато бях млад, и сега не трябва да хленча. Може и да съм имал други възможности, но тогава, на тази възраст, не ги виждах. При дадените обстоятелства бих направил същия избор.

В гласа му нямаше съжаление, просто едно прагматично приемане на факта кой и какъв е той. Не се чувстваше безкрайно отчаян от направените грешки, не изпитваше горчивина, не се бореше със съвестта си. Бе поел по един определен път и никога не поглеждаше назад.

Искаше й се да го запита защо е направил този избор, но отговорът изглеждаше съвсем очевиден: за пари. Нуждаел се бе от пари и бе избрал това средство, за да ги получи. Въпросът „Защо“ нямаше значение. По собствената си свободна воля той бе преминал отвъд границата, разделяща закона от беззаконието. Не можеше да се въздържи да не го харесва, но в същото време не изпитваше угризения, че не е тази, за която му се представя. Ронсар беше враг, колкото и дружелюбен и чаровен да беше.

— Като оставим настрана професията ми, аз все пак искам отговор на поканата си.

— Парти в дома ти? — Именно на такова събиране Джон бе искал да я поканят, но в гласа й нямаше и следа от ентусиазъм. — Колко голямо парти?

Този въпрос отново го накара да се усмихне.

— Да не би да си мислиш, че ще е парти за двама, каквото значително бих предпочел? Мисля, че поканените са около стотина.

— Значи домът ти е нещо повече от „удобен“ — каза сухо тя.

— Може би омаловажих нещата. Но за половината брой хора има отделно крило за гости, така че не всички ще бъдат под един покрив.

— Все пак очевидно става дума за доста голям покрив.

— Да, така е. Моля те, не се настройвай срещу мен само заради покрива ми.

Тя се засмя.

— Сигурна съм, че покривът ти е много хубав. Имаш ли нещо против да попитам кои ще са останалите гости?

Очите му заблестяха.

— Не би ме питала, ако не смяташе да приемеш — каза със задоволство той. — С много от гостите вече се запозна на бала на премиер-министъра.

С много от тях, но не с всички. Без съмнение някои от гостите му не бяха от тези, които получават покани за официални вечери от членове на правителството. Какъв свят, изпълнен с цинизъм — създателите и нарушителите на законите общуваха задкулисно едни с други. Джон също щеше да присъства — като представител на вторите. Запита се дали той би се изненадал от присъствието на някои от другите гости, а после отхвърли тази идея. Не, не би се изненадал. Може би добре ги познаваше.

— Моля те, кажи „да“ — нежно се опита да я придума той. — Няма дълго да остана в Париж и твоето посещение тук може да свърши, преди да се върна.

— Да — каза тя и въздъхна. — Сигурно след това ще се върна у дома. Би било неуместно да те посетя и после да се прибера в посолството. Не искам да правя нищо, което да навреди на кариерата на Албърт.

Вървяха в мълчание. Може би не му харесваха думите й, че общуването с него има последици за някого, но тя не възнамеряваше да му спестява нищо. Трябваше да върши работата си и досега инстинктите не я подвеждаха. Толкова много хора му се подмазваха и толкова много жени го преследваха, затова самият факт, че тя не го правеше, я издигаше в очите му.

— Значи няма да те видя повече, след като си тръгнеш от партито — каза накрая той. Усмихна се накриво. — Май обикновено не се движим в едни и същи среди.

— Не — отвърна тя. — Не го правим.

— Тогава още по-важно е да дойдеш. Има някой, с когото искам да те запозная.

 

 

— Получих поканата — каза на Джон, когато той позвъни на следващата сутрин.

— Много добре. Кога заминаваш?

— Вдругиден.

— Ще бъда там чак на следващия ден. За вечерта е предвиден маскарад и най-вероятно ще насроча пристигането си за тогава.

— Откъде знаеш програмата? И защо ще се появяваш насред партито?

— Вниманието на всички ще бъде раздвоено, включително и на Ронсар. Това ми дава малко предимство, но всеки детайл е важен. Не знаем нищо за охраната, за разположението на стаите или за графика му и ще трябва да импровизираме. Не забравяй, че ще съм поразен от теб в мига, в който те видя, така че ще имаме извинение да бъдем заедно.

— Превръщам се в богиня на любовта — промърмори тя. — Поразявам мъжете наляво и надясно.

Той тихо се засмя.

— Може би си открила призванието си в живота.

— Да поразявам мъже?

— Мисля, че може и да ти хареса.

— Зависи от това с какво ги поразявам.

— Ще се видим след три дни, Мата Хари.

 

 

Същия ден Ронсар замина за вилата си, така че тя пропусна да обядва с него за пръв път от запознанството им. Доволна да разполага с малко свободно време, използва по-голямата част от деня, за да си набави нещата, които щяха да й трябват в дома на Ронсар. Шефът на отдела на ЦРУ в посолството й оказа голяма помощ с осигуряването на миниатюрни предаватели, батерии и жички. Ако имаше въпроси, не ги бе задал на нея. Тя знаеше, че сигурно е изяснил всичко с Лангли, щом беше толкова склонен да й сътрудничи.

Човекът не знаеше нищо за работата й, а само това, че трябва да й осигури всичко необходимо. Контингентът на ЦРУ в Париж дори не предполагаше, че се среща с Ронсар, освен ако някой от военните не бе проявил самоинициатива и не я бе проследил в един от изминалите дни, но тя не можеше да се сети защо някой от тях би го направил. Досега единствено им бе известно, че тя е приятелка на гости у посланика и жена му.

Лион се намираше на около триста километра от Париж — твърде далеч, за да кара с кола дотам. Тя резервира самолетен билет и се обади на един телефонен номер, който Ронсар й бе оставил, за да уреди да я посрещнат на летището.

Нямаше търпение да пристигне и да види с какво си има работа, за да направи конкретни планове за действията си. Не й харесваше много ролята на бездейна жена от висшето общество. Щеше й се да се занимава и с други неща, освен да пазарува, да присъства на партита и да ходи на обяд с някого.

В деня на полета й до Лион времето беше прекрасно и пътуването мина съвсем гладко. На летището я посрещна мъж в стилен сив костюм, подстриган като военен — съвсем късо, с очи, скрити зад слънчеви очила. Не говореше повече от необходимото, но си вършеше съвестно работата. Взе багажа й и я настани в сребристосив ягуар. Тя се облегна назад и се приготви да се наслади на пътуването.

Тръгнаха на юг по магистралата, а после се насочиха на изток, към Гренобъл. Районът беше красив, може би най-красивият във Франция, с величествените френски Алпи, които се виждаха в далечината на изток. Времето бе по-топло, отколкото в Париж, а слънчевите лъчи проникваха и през скъпите тъмни стъкла на ягуара.

Когато вилата на Ронсар се мярна пред погледа й за първи път, тя примигна от изумление. Щастлива беше, че носи слънчеви очила, които да скрият изражението й. Предполагаше се, че е свикнала с лукса и богатството. Разсеяно си помисли: „Джон трябваше да ме предупреди“.

Една алея, покрита с безупречно гладки плочи, край която растяха разноцветни цветя, водеше към масивни порти. Висока три метра и половина сива каменна стена ограждаше отвсякъде имението. Само камъните, използвани за построяването на стената, сигурно възлизаха на доста внушителна сума. Когато колата се приближи, портите гладко и безшумно се плъзнаха встрани, а щом премина, почти веднага автоматично се затвориха.

Самото имение изглеждаше огромно. По нейна преценка сигурно обхващаше най-малко четиридесет акра, въпреки че ландшафтът бе толкова изкусно подреден, че на места каменната стена изобщо не се виждаше. Къщата — макар да изпитваше съмнения дали една толкова огромна постройка може да се нарече просто „къща“ — бе на четири етажа, с крила от двете страни. Покриваха я огромни мраморни плочи от блестящ светлосив мрамор, с тънки жилки в златисто и розово. Ефектът беше зашеметяващ.

Отдясно се намираше дълга двуетажна сграда, наподобяваща на казарма, чийто вид отново умело бе прикрит със сполучливо озеленяване. Отляво, като същинско бижу, разположено сред живописно изкуствено езерце, се намираше нещо, което приличаше на отделна къща. Тя се досети, че е отделението за гости, за което бе споменал Ронсар. Достатъчно голямо, за да бъде един малък хотел, то изглеждаше дребно единствено в сравнение с масивността на главната сграда.

Незаконната търговия с оръжие очевидно бе много, много доходен бизнес.

Досега си нямаше и понятие колко богат е Ронсар, но сега по-добре разбираше защо жените тичат след него и парите му.

Навсякъде наоколо имаше мъже с тъмни очила — неговата лична армия. Изглежда, съществуваше специална система на обличане, която издаваше ранга им. Повечето носеха тъмнозелени панталони и ризи, прилични на военни униформи, и открито носеха в ръце оръжията си. По-малко бяха облечените с тъмнозелени панталони, но с бели ризи — те носеха пистолетите си препасани на колана. Най-малобройни бяха онези в светлосиви костюми като нейния шофьор.

Част от гостите вече бяха пристигнали. Те се разхождаха безцелно из градинките, облечени небрежно, но със скъпи дрехи — в стила, който тя винаги бе асоциирала с провинциалните имения. Някои седяха на една странична веранда и се наслаждаваха на коктейлите си. Шестима усърдни индивиди се подвизаваха на тенис кортовете, но в движенията им започваше да се наблюдава нарастваща вялост, пропорционална на изтощението им под слънчевите лъчи.

Когато тя слезе от колата, самият Ронсар се спусна по ниските, широки стъпала да я посрещне — усмихнат и протегнал ръце за поздрав. Леко сложи ръце на раменете й и се наведе, като докосна с устни бузата й. Тя се стресна, отдръпна се и примигна. За първи път бе направил нещо повече от това да целуне ръката й и тя явно изглеждаше смутена, защото той вдигна вежди и каза сухо:

— Като те гледа, човек би си помислил, че съм се опитал да те съблека. Ако егото ми е било прекалено надуто, то сега е спаднало дотолкова, че прилича на вчерашно шампанско. — Тъжно поклати глава. — Като си помисля само, че тази целувка ми липсваше.

— Извинявай, просто не го очаквах.

— Не, не се извинявай, ще развалиш ефекта.

— Сега пък ти ме караш да се чувствам виновна.

— Шегувам се. — Той се усмихна и подхвърли на двама млади служители, които стояха неподвижно зад гърба му като на стража: — Оставете багажа на мадам в Градинската стая.

— Градинската стая — повтори тя. — Звучи прекрасно!

— Всъщност това е един малък апартамент. Искам да се настаниш удобно. И преди вродената ти подозрителност да вземе връх, нека ти кажа: не се намира до моя личен апартамент. Никоя от стаите за гости не е в близост до него.

— Можеш да смяташ, че подозренията ми са се изпарили. — Тя го хвана за ръката и той я поведе навътре в сградата, където ободрителната хладина приятно отстъпваше пред знойния пек навън.

Към изрисувания таван, намиращ се на разстояние три етажа над главите им, се издигаха мраморни колони. Подът бе покрит с плочи от гранит, по-тъмни от бледосивите колони, и върху него бяха постлани огромни пъстроцветни килими. Отляво и отдясно към сводестия таван се виеха две огледално разположени стълбища, които се събираха на върха и поставяха началото на два коридора.

— Надявам се, че си се погрижил да осигуриш карти на всички, за да не се изгубят наоколо — каза Найема, когато Ронсар я поведе нагоре по стълбите.

— Архитектурното решение, общо взето, е съвсем просто — отвърна той и се усмихна при вида на недоверчивото й изражение. — Няма задънени улици. Всички разклонения водят директно до главния коридор. Ако имаш чувство за ориентация, ще можеш да намериш обратния път дотук без никакви затруднения.

Докато се изкачваха по стълбите, тя вдигна поглед към огромен гоблен, окачен на стената отляво.

— Колко стара е къщата ти?

— Изобщо не е стара. Построена е през седемдесетте от един петролен магнат от Близкия изток. Когато цената на нефта беше паднала, имаше нужда от пари в брой, а аз успях да му ги предоставя.

На горния етаж мраморните стълби извеждаха до пътеки в гълъбовосиво, толкова дебели, че краката й потъваха в тях. Светлината се прецеждаше през богато орнаментираните прозорци. Когато се приближи да надникне навън, видя на двора огромен басейн с неправилна форма, декориран със зеленина по начин, напомнящ за истинско езеро, с някакъв малък водопад, от който водата с бисерни пръски се хвърляше в тюркоазната си обител.

— Сигурно басейнът е неповторима гледка нощем, като някакъв друг свят — каза тя.

— Той ми осигурява едно от любимите ми неща. След тежък ден няма нищо по-релаксиращо от едно продължително плуване.

Ронсар я поведе надолу по коридора, после сви наляво в едно разклонение и отвори някаква врата от дясната страна.

— Ето я Градинската стая. Надявам се да се чувстваш удобно.

Найема пристъпи вътре и очите й се оживиха от удоволствие.

— Прекрасна е!

Причината да я нарекат „Градинската стая“ беше очевидна — бе отрупана със зеленина. Освен прекрасно аранжираните букети имаше двуметрови палми, стратегически разположени на подходящи места и нефритенозелени рододендрони със сочни листа. Намираха се в малка всекидневна. Отворена двукрила врата отдясно водеше към разкошна спалня. Право напред се намираше балконът, отрупан богато с цветя в саксии и букети във вази. Към него водеха стъклени врати. Балконът бе широк колкото всекидневната и спалнята, взети заедно — около дванадесет метра.

Ронсар я гледаше как се движи наоколо из апартамента, докосва растенията и вдъхва аромата на цветята.

— Това е едно спокойно местенце. Казах си, че може би ще ти хареса — едно бягство от бясната въртележка на обществото и неговия социален живот.

— Благодаря ти — каза искрено Найема. Предвидливостта му да й осигури това малко убежище беше трогателна. Имаше право да си мисли, че тя обича от време на време да остава сама, на спокойствие, за да възстанови силите и енергията си. Огледа се наоколо и забеляза, че балконът предоставя отлична възможност за тайни и незабелязани появявания ала Медина. Щеше да се погрижи стъклените врати винаги да са отключени — не че те биха затруднили особено един експерт по влизането с взлом от ранга на Джон.

Багажът й вече бе оставен на една тапицирана пейка до леглото. Ронсар я хвана под ръка.

— Камериерката ще се погрижи да разопакова багажа ти. Ако не си прекалено изморена, има някой, с когото искам да те запозная.

— Не, не съм уморена — отвърна Найема и си спомни, че той бе споменал в Париж за съществуването на някого, с когото желае да я запознае. Електронните приспособления, които беше донесла със себе си, стояха заключени на сигурно място в кутията й за бижута, така че тя не се тревожеше за опасността камериерката да ги види и да докладва на Ронсар за интересните неща в багажа на една от гостенките му.

— Моето лично крило е от другата страна на къщата — каза той и се усмихна. — Не съм те излъгал, като ти казах, че твоят апартамент не е в съседство с моя. Ще ми се да беше, но съзнателно направих някои промени, тъй че стаите за гости да са сравнително отдалечени.

— За по-голяма сигурност или заради правото ти на личен живот?

— И заради двете. — През лицето му премина сянка на дълбока нежност, още по-учудваща поради факта, че изглеждаше насочена към другиго. — Но не заради моята сигурност и моето право на личен живот. Казах й, че ще доведа някого да я види, и тя те чака с нетърпение цял ден.

— Тя?

— Дъщеря ми. Лора.