Линда Хауърд
Втори шанс (7)

Седма глава

„Дявол да го вземе, защо не се е омъжила повторно? — помисли си с диво раздразнение Джон. — Или поне да се беше обвързала с някой стабилен бюрократ с нормално работно време…“

Беше стоял настрани от нея поради куп много добри причини. Работата му не предразполагаше към създаване на интимни отношения. Имаше кратки връзки, но нищо, което да наподобява сантиментално обвързване. Понякога отсъстваше в продължение на месеци и прекратяваше всякаква комуникация. Не се очакваше да доживее до достолепна и дълбока старост.

Освен всичко друго смяташе, че е последният човек, когото тя би искала да види. Разкритието, че не го обвинява за смъртта на Далас нито сега, нито преди, го беше разтърсило. Въпреки че никога не бе му имала доверие, не го държеше отговорен за това. Трябва да си човек с кристално чувство за справедливост, за да можеш да снемеш изцяло вината от някого, както беше направила тя.

Бе се научил да не драматизира трудните решения, които му се налагаше да взима. Всяко едно от тях оставяше своя отпечатък върху душата му или върху останалото от нея. Но другите хора рядко възприемаха нещата по начина, по който ги виждаше той — с годините се научи да не обръща внимание и на това. Както се изрази веднъж Джес Макферсън, старият приятел на баща му, той бе истинско бедствие за околните. Използваше ги, изцеждаше ги докрай, а после или им изменяше, или просто изчезваше от живота им. Естеството на работата му изискваше от него да не допуска никого достатъчно близо до себе си, да не се обвързва емоционално. Бе загърбил това правило само веднъж, позволявайки на една жена да се доближи до него. По дяволите, дори се беше оженил за нея. Вениша стана въплъщение на най-голямата катастрофа в живота му — и в личен, и в професионален план, и през изминалите четиринадесет години оттогава той бе неизменно сам.

Няколко пъти през последните пет години за свое най-голямо облекчение бе мислил, че Найема най-вероятно го ненавижда до смърт. Това я поставяше на безопасно разстояние извън обсега му на действие и убиваше появяващото се от време на време желание да се свърже с нея. През определени интервали просто се осведомяваше за здравето и живота й, за да се убеди, че е добре — в края на краищата беше обещал на Далас да се грижи за нея — и това бе всичко.

Очакваше тя да си е намерила някого. Съвсем млада, само на двадесет и пет, бе останала вдовица. Беше и умна, и хубава. Искаше му се да си е намерила някого, защото това щеше завинаги да я превърне в нещо недостижимо. Но тя не беше го направила и той се отказа от желанието си да се държи благородно.

Вече нямаше да й даде никакъв шанс.

Но ако просто я поканеше да излезе с него, тя би избягала като дявол от тамян. Трябваше да подходи нежно и внимателно — като рибар, опитващ се да улови едра пъстърва на тънка като паяжина корда. Найема не биваше да усети кукичката, докато не стане твърде късно за бягство. За него собствената й природа щеше да бъде добре дошла — авантюристичният дух, който тя искаше да погребе, и някаква реална ситуация, която трябваше само да се доотработи, щяха да са неговите оръжия. Срещу него стоеше фактът, че въпреки перипетиите, свързали ги по силата на обстоятелствата в Иран, тя му нямаше доверие. Винаги бе знаел, че е умна.

Франк я бе поканил в дома си под фалшив предлог с добронамерен, но недодялан опит за сватовничество. Е, може и да бе сполучил. А може и предлогът да не бе чак толкова фалшив в края на краищата. Съзнанието на Джон препускаше, колебаейки се между рисковете и печалбата. Реши да се възползва.

— Полет 183 на „Делта“ беше саботиран. Лабораториите на ФБР установиха наличието на следи от експлозив, но без детонатор. Веществото, изглежда, се самовзривява. Предполага се, че е някакво ново съединение на базата на RDX, разработено в Европа.

Тя закри ушите си с длани.

— Не искам и да чувам за това.

Джон заобиколи бара и хвана ръцете й, свали ги от главата й и ги задържа в своите, обвил пръсти като белезници около тънките й китки.

— Всичко в Европа минава през ръцете на един търговец на оръжие, който се оказа Луи Ронсар. Живее в Южна Франция.

— Не — каза тя.

— Трябва да ми помогнеш да проникна в неговите файлове, за да разбера къде се произвежда веществото и кой вече е получил доставка от него.

— Не! — отново понечи да протестира Найема, но гласът й прозвуча отчаяно. Не се опита да се отскубне от него.

— Ронсар има слабост към хубавите жени…

— За бога, нима очакваш да си предложа услугите? — попита го тя невярващо, а очите й се свиха предупредително.

— Не, разбира се! — троснато отвърна той. За нищо на света не би допуснал Ронсар или някой друг да я притежава. — Искам да получиш покана за вилата му и да монтираш подслушвателно устройство в офиса му.

— Само в този град има поне хиляда души, които могат да свършат тази работа. Не ти трябвам аз.

— Трябваш ми ти. От тези хиляда души, които могат да се справят, колко са жените? Понеже ти гарантирам, че никой мъж не би могъл да привлече интереса на Ронсар и да получи покана за вилата му. Колко са? Може би двайсет? Нека да са сто. Ронсар е на трийсет и пет. Колко жени сред тези сто са горе-долу на неговата възраст? А колко сред тях са тези, които са привлекателни колкото теб?

Тя понечи да освободи китките си. Джон просто затегна хватката, като внимаваше да не я нарани. Тя беше толкова близо, че той можеше да види, че кожата й е нежна като кадифе.

— Ти говориш френски…

— Почти съм го забравила.

— За нула време ще си го припомниш. Имам нужда от жена, която е млада, красива, говори езика и има нужните умения. Ти отговаряш на всички условия.

— Намери си друга! — каза вбесена тя. — Не се опитвай да ми кажеш, че не си могъл да намериш наемен агент, който да отговаря на всичките ти изисквания и който да не знае истинското ти име. От думите ти излиза, че съм едва ли не втора Мата Хари, но аз никога не съм работила под прикритие. Най-вероятно и двамата ще загазим до смърт заради мен…

— Няма. Участвала си и в други операции…

— Преди пет години. И отговарях за някои технически подробности, не се превъплъщавах в роли. Това е по твоята част — добави хладно Найема.

Той остави бронята си да падне и застана беззащитен срещу нея. Все пак тя имаше право.

— Нуждая се от теб — повтори Джон. — Само този път.

— Само този път, докато не изникне нещо друго и не решиш, че отново се „нуждаеш“ от мен.

— Найема… — Нежно потърка с палци вътрешната страна на китките й, а после се отдръпна и взе чашката си с кафе. Бе й оказал достатъчно физически натиск. Сега трябваше да се оттегли и да й позволи да възстанови контрола над себе си, така че да не се почувства заплашена. — Виждал съм те как работиш. Бърза си, добра си и можеш да сглобиш предавател от разни парчетии. Идеална си за тази работа.

— Последния път се превърнах в развалина.

— Защото чу как съпругът ти умира. — Думите му бяха самата истина, изказана без заобикалки, и той видя как тя се сви, сякаш някой й удари шамар. — Допустимо е да изпаднеш в шок. Пък и ти се справи доста добре. Не се наложи да те носим.

Тя се извърна и разсеяно заразтрива китките си.

— Моля те!

Най-малко очакваше да чуе точно тези думи от неговата уста.

Той забеляза как тя изведнъж се стегна.

— Не се опитвай да ме убедиш със сладки приказки!

— Даже не бих си го помислил — промърмори той.

— Толкова си потаен и коварен! Разбрах го още първия път, когато те видях. Използваш стратегии и манипулираш, и… — Млъкна и се обърна към него. Преглътна с мъка, а големите й тъмни очи сякаш бяха видели призрак. — Върви по дяволите! — прошепна едва чуто.

Той запази мълчание и остави примамката да подейства. Към опасността се привикваше тъй лесно, както към всеки наркотик. Пожарникари, ченгета, служители от специалните служби, дори персоналът от спешните отделения в болниците — всички те познаваха трескавата възбуда, невероятния приток на енергия, когато сетивата ти се изострят и чувстваш как не можеш да се побереш в кожата си от цялата тази сила, пулсираща във вените ти и изпълваща мускулите ти. Отрядите за бързо реагиране, тайните агенти — всички те бяха адреналинови наркомани. Както и той самият. Както и Найема.

Занимаваше се с това отчасти защото обичаше родината си (а някой все пак трябваше да пълзи в канавките и да се цапа с помията на обществото), но и защото обожаваше да ходи по ръба на острието, което дели опасността от катастрофата, използвайки само ума и способностите си, за да оцелее. Найема не беше по-различна от него. Искаше да бъде, но не беше.

— Имаш ли представа колко разпространен е тероризмът? — попита я небрежно. — Това не е нещо, което се случва само в други държави, терористични актове се извършват тук и сега непрекъснато. Полет 183 е просто най-пресният номер. През 1970-та година град Орландо, Флорида, бе заплашен с ядрена бомба, ако не предостави един милион долара на терористите. През 1977-ма мюсюлмани взеха заложници от офисите на градската управа във Вашингтон и от няколко други места. През 1985-та ФБР залови трима индийски екстремисти, изпратени тук със списък от жертви, набелязани за убийство. Последва избухването на бомба в Световния търговски център. Пък и Локърби, Шотландия. По дяволите, мога да ти представя списък, дълъг един метър.

Тя наведе глава, но той напълно бе ангажирал вниманието й.

— Успяваме да открием повечето експлозиви заради детонатора, не заради самите тях. Ако проклетите копелета са се сдобили с експлозив, който в началото е стабилно съединение, а после се разпада и взривява, тогава имаме голям проблем. Един взривен мост може да парализира транспорта по цялото Източно крайбрежие. Един разрушен язовир — и цялата ни енергийна система е под заплаха. Особено уязвими са самолетите. Така че трябва да открия къде се произвежда въпросният експлозив и Ронсар е най-добрият начин да го направя. Рано или късно ще успея, по един или друг начин, но колко хора ще загинат междувременно?

Найема още мълчеше. Той побърза да добави, сякаш тя вече се беше съгласила да работи заедно с него:

— Ще бъда там под прикритие, използвайки една самоличност, която изграждам от доста време. Ще те представя като моя асистентка или приятелка, но ти сама ще трябва да си осигуриш покана. Иначе няма как да те взема със себе си.

— Не. Няма да го направя.

— Веднъж влезли вътре, ще накарам Ронсар да ни представи един на друг. Ще се престоря, че съм силно впечатлен. Това ще ни осигури извинение да бъдем заедно.

Тя поклати глава.

— Няма да го направя.

— Ще трябва. Вече ти казах прекалено много.

— Иначе ще трябва да ме убиеш, така ли?

Той пъхна ръце в джобовете си, а сините му очи блестяха развеселено.

— Не си мислех за нещо, което да е толкова в стил Джеймс Бонд.

— Но точно така звучи — като откъс от филм за Джеймс Бонд. Ще ти трябва някой с подготовката на шпионин, с кама под пелерината, не аз.

— Ще имаш време да се поупражняваш в използването на оръжие — само най-важните техники. Те ще ти бъдат достатъчни. Макар че, ако всичко върви добре, изобщо няма да ти се наложи да ги прилагаш. Влизаме вътре, ти поставяш устройството, аз прониквам във файловете му и ги копирам, а после излизаме. Това е всичко.

— От твоите уста звучи просто като две и две — четири. Ако беше толкова лесно, досега да си го направил. Той… как му беше името… Ронсар?… Сигурно има страхотна охранителна система.

— Плюс собствена армия, която отговаря за охраната на имението — призна Джон.

— От което следва, че работата ще е доста по-трудна от това, което ти се опитваш да ми кажеш.

— Не и ако всичко стане както трябва.

— Ами ако не стане?

Той сви рамене и се усмихна.

— Фойерверки.

Найема потрепери. Джон го забеляза, видя изкушението в очите й.

После тя поклати глава.

— Намери си някой друг.

— Няма друг с квалификация като твоята, фактът, че не си се занимавала с подобни операции от пет години, е в твой плюс, защото няма голяма вероятност някой да те разпознае. В средите на разузнаването всички се познават. Мога да ти изградя такава самоличност, която да е непробиваема за всяка проверка от страна на Ронсар.

— Ами ти? Не може да се каже, че напоследък не си активен.

— Не, но аз полагам доста усилия, за да съм сигурен, че никой не знае как изглеждам или кой съм. Имай ми доверие. Прикритието ми е толкова стабилно, че понякога аз самият не знам с кого си имам работа.

Найема леко се засмя, клатейки глава, и Джон разбра, че е паднала в ръцете му.

— Добре — каза тя. — Знам, че ще съжалявам, но… Добре, съгласна съм.

 

 

— Джон — каза предпазливо Франк Вини, — имаш ли представа какво правиш?

— Вероятно не. Но въпреки това ще го направя.

— Ронсар не е глупав.

Джон се бе отпуснал на един от големите кожени фотьойли в библиотеката на Франк. Подпря с ръце брадичката си и заразглежда шахматната дъска. Бяха подновили играта, която бе прекъсната преди два дни от агента, донесъл предварителния доклад за катастрофата на полет 183.

— Ти си този, който я замеси — изтъкна Джон.

Франк се изчерви.

— Много глупаво от моя страна да се намеся — измърмори.

— Но и много хитро. Не можеш да ме убедиш, че не си си помислил с каква готовност ще приема поста ти, ако имам някакъв стимул да се оттегля от активната оперативна дейност. — Премести един офицер. — Шах.

— Дяволите да го вземат! — Франк втренчи ядосано поглед в шахматната дъска за около минута, а после вдигна очи към Джон. — Все някога ще трябва да се оттеглиш, а аз не мога да си представя по-подходящо място да приложиш уменията си от моя отдел.

— „Все някога“ не е същото като „сега“. Докато не се компрометирам, ще бъда по-полезен на активна служба.

— Привличането на Найема Бърдок към активната служба може да ускори оттеглянето ти. Първо, тя знае кой си. И второ… — Франк го изгледа проницателно. — Можеш ли да я зарежеш, ако е необходимо?

Очите на Джон станаха безизразни и студени.

— Мога да постъпя така, както трябва — каза той. Как изобщо Франк си позволяваше да му задава този въпрос след случилото се с Вениша? — А и Найема е може би най-добрата алтернатива, с която разполагам. Нямаше да избера нея, ако не беше така. Трябва ми някой, който да проникне вътре с мен, а тя има най-голям шанс да получи покана от Ронсар.

— Ами ако той не се заинтересува? Ако не я покани?

— Тогава ще трябва да направя каквото мога. Но рисковете се увеличават. С нея ще имам добър шанс да вляза и да изляза, без да ме разкрият.

— Добре. Ще уредя да й дадат безсрочен отпуск. — Франк премести своя топ.

— Така и си помислих, че ще постъпиш — каза Джон и премести една пешка. — Шах и мат.

— По дяволите! — промърмори Франк.

 

 

— Сигурно съм се побъркала — каза си Найема, докато се измъкваше от леглото си преди разсъмване. Прозя се и се облече: долнище на анцуг, фланелка с къс ръкав, къси чорапи и маратонки. — Направо трябва да ме освидетелстват.

Как изобщо се остави Медина да я убеди да му помогне за тази работа, когато се бе заклела пред себе си, че никога няма да допусне да я въвлекат отново в онзи начин на живот? Това, че бе загубила Далас, не беше ли достатъчно?

Но Медина имаше право за тероризма, за приложенията на подобен експлозив, за невинните хора, които биха загинали. Беше прав, по дяволите! Така че трябваше да помогне, ако може.

Влезе в банята и изми лицето си, после зъбите. Среса косата си. Лицето, което я гледаше от огледалото, бе леко подпухнало от съня, но страните й имаха свеж тон, а очите й блестяха особено. Почувства, че се мрази. За бога, очакваше го с нетърпение. Далас бе загинал, а тя пак не се бе научила на нищо.

— Найема! Я се размърдай!

Тя замръзна на място. Не можеше да повярва на ушите си, но отвори вратата на банята и надникна в спалнята си. Там нямаше никого. Отправи се към вратата на хола и я отвори. Оттам нахлу светлина и аромат на току-що сварено кафе, който се носеше откъм кухнята.

— Какво си мислиш, че правиш в къщата ми? — изръмжа Найема и бойко закрачи към кухнята. — И как се вмъкна вътре?

Медина седеше пред бара с чаша кафе в ръка. Изглеждаше така, сякаш часът е девет, а не четири и половина: с будни очи и спокойно отпуснато тяло, облечено в черно долнище на анцуг и черна фланелка с къс ръкав.

— Казах ти, че ти трябва нова ключалка на задната врата.

— Ами алармата? Сигурна съм, че я включих.

— Неутрализирах я. С помощта на джобно ножче и десетсантиметрова жица. Сипи си кафе.

— Не, благодаря! — Толкова бе ядосана, че обмисли възможността да го залее с кафето. Винаги се бе чувствала в безопасност в дома си, а сега благодарение на него вече не се чувстваше така. — Знаеш ли колко платих за тази алармена система?

— Повече, отколкото струва. По-добре си вземи куче. — Стана от високия стол, на който седеше. — Ако няма да пиеш кафе, да потичаме малко.

 

 

Тридесет минути по-късно тя все още устояваше на темпото му и не изоставаше нито крачка. Да разговаряш, докато тичаш, не беше лесно, но те дори не бяха направили никакъв опит. Тичаха надолу по улицата до парка, който се намираше на осемстотин метра от дома й; после и по тихата алея, нарядко осветена от някоя самотна лампа. Тя се чувстваше в такова отвратително настроение, че й се искаше някой да се опита да ги ограби, за да може да си го изкара на него; само дето случаите на грабежи не бяха често срещано явление в техния квартал.

Ситни камъчета и пясък проскърцваха под ходилата им. Въздухът в ранната утрин бе хладен и уханен. Тя още дишаше равномерно, а краката й далеч не бяха изморени. Обожаваше усещането за свиване и разпускане на мускулите си и постепенно започна да се успокоява и да се концентрира единствено върху тичането.

Той тичаше до нея, сякаш току-що бяха започнали. Движеше се без усилие, дишаше бавно и отмерено. Далас тичаше по същия начин, спомни си Найема, сякаш можеше да продължава така с часове.

— Бягаш като „тюлен“ — каза тя, раздразнена от факта, че леко се задъхва.

— И така би трябвало да бягам — отвърна небрежно той. — Иначе шестте най-тежки месеца от живота ми са били напразни.

Тя толкова се изненада, че замалко остана да спре на място.

— Минал си през курса за подготовка на „тюлените“?

— Оцелях след курса за подготовка на „тюлените“ — поправи я той.

— Там ли се запознахте с Далас?

— Не, аз бях няколко курса преди него. Но той… Ами разпозна някои от нещата, които направих, когато за първи път работихме заедно.

— Използваше ли истинското си име по време на обучението?

— Не. Нито пък във флота са ми правили някакви отстъпки. Съгласиха се да ме допуснат само при условие, че издържа приемния изпит, и можех да остана дотогава, докато успявам да покривам нормативите.

— Какви бяха изискванията, за да те приемат?

— Четиристотин и петдесет метра плуване, бруст или кроул за по-малко от дванайсет минути и половина, после десет минути почивка, после четиридесет и две лицеви опори за две минути. След двуминутна почивка — петдесет коремни преси за две минути. Още две минути почивка, после осем набирания без ограничение за времето. Десет минути почивка, после два километра и половина бягане, с ботуши и войнишки панталони, за по-малко от дванайсет минути. Това бяха минималните изисквания. Ако човек не се намира в много по-добра форма, няма никакъв шанс да издържи подготовката по време на курса.

Беше казал всичко това, без изобщо да се задъхва. Впечатлена пряко волята си, тя го попита:

— Защо го направи?

Той мълча в продължение на около четиридесет метра. После каза:

— Колкото по-добре бях подготвен, толкова повече се увеличаваше шансът ми да остана жив. Имах една задача, при която всяка секунда време, всеки милиметър разстояние бяха решаващи.

— На колко години беше? — Нямаше как да е бил много възрастен, не и ако беше няколко курса преди Далас. Това означаваше, че е започнал участието си в секретни операции като много млад.

— На двадесет и една.

Двадесет и една. Почти тийнейджър, а вече толкова отдаден на работата си, че се бе подложил на подготовката на „тюлените“ — една програма, която беше така тежка, че само пет процента от приетите успяваха да стигнат до края. Сега Найема вече знаеше защо двамата с Далас си приличаха по толкова много неща.

— Колко още ще тичаме?

— Можем да спрем, когато поискаш. В страхотна форма си — няма нужда да се тревожа за това.

Тя започна да забавя ход.

— Има ли вероятност да се наложи да бягаме, за да отървем кожата си.

Джон също забави темпото и се изравни с нея.

— Човек никога не знае.

Именно тогава Найема разбра, че наистина се е побъркала — защото не изпита страх.