Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (31)

31

Никодим чакаше край вече изгасналия лагерен огън, когато Хортън се върна от Езерото. Роботът бе опаковал нещата и томчето на Шекспир лежеше върху тях. Хортън остави внимателно каната, като я подпря на пакетите.

— Има ли нещо друго, което искаш да вземеш? — попита Никодим.

Хортън поклати глава.

— Книгата и каната — отговори той. — Мисля, че това е всичко. Керамичните съдове, които Шекспир е събрал, имат малка стойност сами за себе си. Единствено като сувенири. Един ден някой друг ще дойде тук, било то човек или не, който ще изследва града. По-вероятно е да бъде човек. Изглежда, че нашият вид може от време на време да попада в почти фатален плен на миналото.

— Мога да поема двата пакета — предложи Никодим, — както и книгата. Надали ще те затрудни да носиш тази кана.

Хортън се усмихна.

— Изпитвам ужасен страх, че някъде по пътя нещо ще ме спъне. Не мога да допусна това да се случи. Поел съм да се грижа за Езерото и не мога да позволя нещо да му се случи.

Никодим хвърли бегъл поглед на каната.

— Не си взел много от него.

— Достатъчно — рече Хортън. — Една лъжичка, една чашка от него сигурно би било напълно достатъчно.

— Не разбирам особено — каза Никодим — за какво е всичко това.

— Нито пък аз — отвърна Хортън, — освен че имам чувството, че нося в една кана част от приятел и там горе всред небивалата пустош на космоса човек не може да иска нищо повече.

Никодим стана от купа дърва, върху който седеше.

— Вземи каната — рече той — и аз ще нарамя останалото. Няма повече какво да ни задържа.

Хортън не се помръдна да вдигне каната. Стоеше на мястото си, оглеждайки се наоколо.

— Изпитвам мъничко нежелание — сподели той. — Като че ли има да се направи още нещо.

— Липсва ти Илейн — реши Никодим. — Щеше да е хубаво тя да е с нас.

— Точно това е — съгласи се Хортън. — Да, тя ми липсва. Беше тежко да стоя и да я гледам как влиза в тунела. И онзи там също. — Той посочи към черепа, който висеше над вратата.

— Не можем да го вземем — каза Никодим. — Този череп ще се разпадне, ако го докоснем. Няма да остане дълго там. Някой ден ще духне вятър…

— Нямах предвид това — рече Хортън. — Толкова дълго е бил самотен тук. А сега ще го оставим отново сам.

— Хищника остава тук — отвърна Никодим.

— Правилно — въздъхна успокоен Хортън. — Не бях помислил за това.

Наведе се и взе каната, като я пое внимателно в ръцете си. Никодим вдигна на гръб пакетите и пъхна книгата под мишница. После се обърна и тръгна по пътеката, последван от Хортън.

На завоя на пътеката Хортън се извърна и погледна назад към древногръцката къща. Като стисна здраво каната с едната си ръка, той вдигна другата, за да махне на прощаване.

Сбогом, каза той без думи, в съзнанието си. Сбогом, стари албатросе, предвестнико на бури — ти, луди човече, храбри човече, изгубени човече.

Може да е било някаква игра на светлината. Може да е било нещо друго.

Но във всеки случай, каквото и да е бяло, от мястото си над вратата, където стоеше, Шекспир му намигна.