Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (25)

25

Ето какво излезе от твоята теория, рече ученият на монаха, за ръката на Бога, която докосва челото ни.

Не ме интересува, каза дамата. Не харесвам тази планета. Все още мисля, че е досадна. Можеш да се въодушевяваш от друга форма на живот, от друг разум, който да е много по-различен от нас, но аз не го харесвам също толкова, колкото и планетата.

Трябва да си призная, обади се монахът, че не одобрявам особено идеята да се вземат на борда дори само два-три литра от Езерото. Не разбирам защо Картър се съгласи да го направи.

Ако си спомняш какво се случи между Картър и Езерото, отвърна ученият, ще си дадеш сметка, че Картър не е обещавал. Макар да мисля, че би трябвало да го сторим. Ако открием, че е допусната грешка, лесно може да се поправи. Във всеки един момент, когато го пожелаем, Никодим може да ни отърве от Езерото, като го изхвърли от кораба.

Но защо трябва да се занимаваме с всичко това? запита дамата. Нещото, което Картър нарича часа на бога — за нас то е нищо. То ни докосна и с това се свърши. Доловихме го, както и Никодим. Но не го изживяхме както Картър и Шекспир. Хищника — какво изпитва той, на практика не знаем. Той бе крайно изплашен.

Убеден съм, че не сме го преживели, каза ученият, защото съзнанията ни, които са по-добре обучени и дисциплинирани…

Което е така само защото нямаме нищо друго освен съзнания, рече монахът.

Това е вярно, съгласи се ученият. Както казвах, с по-дисциплинираните си съзнания ние инстинктивно отклонявахме часа на бога. Не му позволихме да стигне до нас. Но ако бяхме отворили съзнанията си за него, вероятно щяхме да извлечем много повече от това, което е успял някой от другите.

Дори и да не е така, заяви монахът, ще разполагаме с Хортън на борда, той добре се справя.

И момичето, добави дамата. Илейн — така ли й беше името? Хубаво ще е отново да имаме двама души на борда.

Няма да е за дълго, заяви ученият. Хортън или и двамата, както и да е, ще трябва твърде скоро да бъдат поставени в студения сън. Не можем да допуснем човешките ни пътници да остаряват. Те представляват жизненоважни ресурси, които трябва да използваме най-пълноценно.

Все пак само за няколко месеца, помоли дамата. За няколко месеца те ще могат да разнищят голяма част от часа на бога.

Не можем да си позволим няколко месеца, отговори ученият. Човешкият живот е твърде кратък и в най-добрия случай.

Освен за нас, вметна монахът.

Не можем да сме сигурни колко дълъг би бил животът ни, възрази ученият. Най-малкото засега все още не можем. Макар да допускам в пълния смисъл на думата, че може би вече не сме хора.

Разбира се, че сме хора, каза дамата. Прекалено човешки сме. Оставаме верни на самоличностите си и на индивидуалните си особености. Караме се помежду си. Допускаме да се проявяват предразсъдъците ни. Все още сме дребнави и осъдителни. А не е било предвидено да сме такива. Предполагало се е трите разума да се слеят, да се превърнат в един разум, който да е по-велик и по-способен, отколкото трите. И аз говоря не само за себе си, за моята дребнавост, която съм готова да си призная, но за теб, господин Учен, за твоя преувеличен научен подход, с който се стремиш да парадираш, за да докажеш превъзходството си над една простодушна, лекомислена жена и над един страхлив като заек монах…

Няма да се унижа да споря с теб, отвърна ученият, но трябва да ти припомня, че е имало моменти…

Да, моменти, прекъсна го монахът. Когато бяхме дълбоко в междузвездното пространство, нямаше забавления, когато се бяхме изтощили от дребнавостта си, когато си бяхме досадили до смърт. Тогава се сближихме просто от умора и това бяха единствените моменти, когато се приближихме до добре настроения общ разум, който тези там на Земята бяха очаквали, че ще постигнем в крайна сметка. Бих искал да видя изражението на лицата на всички ония тежкарски невролози и плиткомозъчни психолози, които изработиха сценария за нас, ако само можеха да узнаят какво се е получило на практика от всичките им изчисления. Естествено те всички сега са мъртви…

Пустотата ни събра, рече дамата. Пустотата и липсата на каквото и да е. Като три уплашени деца се притиснахме един към друг срещу пустотата. Трите разума се съюзиха, за да се предпазят взаимно, и това бе всичко.

Може би, каза ученият, си стигнала близо до истината за нашето положение. В твоята горчивина си се приближила до истината.

Не изпитвам горчивина, протестира дамата. Ако някой ме помни, то ме помни като безкористна личност, която е отдала целия си живот и която е дала повече, отколкото може да се очаква човек да даде. Биха мислили за мен като за някой, който е пожертвал тялото си и утехата на смъртта, за да помогне на делото…

Така значи, заключи монахът, стигаме още веднъж до човешката суета и до подведените човешки надежди, въпреки че не съм съгласен с теб по въпроса за утехата на смъртта. Но си права за пустотата.

Пустотата, помисли си ученият. Да, пустотата. И странно бе, че като човек, който трябваше да е разбрал пустотата, който трябваше да я е очаквал, той не успя да я разбере, не успя да се справи с нея, а бе обхванат от същата нелогична реакция като другите двама и накрая започна да изпитва срамен страх от нея. Пустотата, знаеше, бе само относителна. Пространството не бе празно и той знаеше, че бе така. Макар и силно разпръсната, там имаше материя, голяма част от която бе изградена от доста сложни молекули. Беше си повтарял това отново и отново, казвайки си: не е празно, не е празно, там има материя. И все пак не бе успял да се убеди. Защото в привидната пустота на пространството имаше безразличие и студенина, които принуждаваха човек да се затвори в себе си, да се свие от студенината и безразличието. Най-лошото на пустотата, помисли си ученият, бе, че караше човек да изглежда толкова малък и незначителен, и това, каза си той, бе мисълта, срещу която трябваше да се бори, защото животът, колкото и да бе малък, не можеше да е незначителен. Животът в точния смисъл на думата бе нещото, единственото нещо, което имаше някакво значение в цялата вселена.

Спомням си обаче, че имаше моменти, продължи монахът, когато надмогвахме страха си и преставахме да се държим сгушени, когато забравяхме кораба, когато като новородено същество се носехме из пустотата, сякаш тя бе напълно естествена, сякаш се разхождахме по поляна или из градина. Винаги ми се е струвало, че този момент настъпваше, че това условие бе изпълнено, само когато достигахме точка, в която изглеждаше, че не можем да понесем нищо повече, когато достигахме и надхвърляхме слабите възможности на човешката същност — когато настъпваше този момент, имаше някакъв вид резервен клапан, уравновесяващо положение при което влизахме в ново измерение на съществуванието…

Аз също си спомням, рече ученият, и от спомена мога да извлека някаква надежда. Колко объркани изглеждаме, способни да се убедим в собствената си безнадеждност и после да си припомним някой дребен факт, който да ни върне надеждата. Всичко е толкова ново за нас — това е проблемът ни. Въпреки хилядолетията все още е прекалено ново за нас. Такава неповторима ситуация, толкова чужда за човешките ни разбирания, така е чудно, че вече не се смущаваме.

Не сте забравили, каза дамата, че от време на време на тази планета засичахме друг разум, един вид полъх на друг разум, като че ли сме кучета, надушили стара следа. И сега, след като сме изпитали пълната сила на Езерния разум — колкото и да ми е неприятно да го кажа, защото не искам да чуя вече за разум, — Езерният разум не изглежда да е онзи, който бяхме доловили по-рано. Възможно ли е да има още един велик разум на тази глупава планета?

Може би създанието във времето, предположи монахът. Разумът, който засякохме, бе твърде неуловим, изключително ловък. Сякаш се опитваше да остане скрит за нас.

Съмнявам се, че може да е той, отвърна ученият. Нещо затворено във времето според мен би било невъзможно за засичане. Не мога да си представя по-ефикасна изолация от щит от спряно време. Ужасяващата страна на времето е, че не го познаваме изобщо. Пространството, материята и енергията — това са величините, които претендираме, че разпознаваме или най-малкото теоретически приемаме техните теоретични стойности. Времето е пълна загадка. Не можем да сме сигурни в неговата действителност. Няма как да го хванем, за да го изследваме.

Тогава може да има и още един разум — неизвестен разум?

Не ме интересува, рече дамата. Не искам и да зная. Надявам се, че тази голяма бъркотия, в която бяхме замесени, скоро ще свърши, така че да можем да се махнем оттук.

Няма да продължи дълго, каза монахът. Може би още няколко часа. Планетата е затворена и нищо друго не може да се направи. Сутринта ще отидат да огледат тунела и тогава ще разберат, че нищо не може да се направи. Но преди това да се случи, трябва да бъде взето решение. Картър не ни попита, защото го е страх да ни попита. Уплашен е от отговора, който ще му дадем.

Отговорът е не, обяви ученият. Колкото и да съжаляваме, отговорът трябва да бъде не. Картър може да ни помисли за безчувствени. Може да каже, че сме загубили човешкия си облик заедно с телата си, че сме запазили само хладния си разсъдък. Ще се поддаде на мекушавостта си, ще забрави, че трябва да сме твърди, че не можем да правим компромиси тук, далеч от нашата добре организирана планета. И освен това няма да сторим добро на Хищника. Ще прекара остатъка от отегчителния си живот в тази метална клетка, мразен от Никодим и той самият мразещ Никодим — може би страхуващ се от Никодим, — и това ще засили срама му, че той, славният воин, който е убил много зли чудовища, ще падне дотам, че ще се плаши от такава грубовата машина като Никодим.

И с право, добави монахът, защото след време Никодим несъмнено ще го убие.

Толкова е недодялан, каза дамата, като мисълта й потръпна. Така му липсва чувствителност, без да споменавам за деликатност или съобразителност…

Кого имаш предвид? попита монахът. Хищника или Никодим?

О, не Никодим. Мисля, че той е симпатичен.