Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (24)

24

На два пъти се изгуби, като пропусна завои на пътеката, но накрая стигна езерото, като се спусна по стръмния склон над брега му, а светлината на фенерчето му се отразяваше от идеално гладката му повърхност.

Нощта бе мъртвешки тиха. Езерото изглеждаше плоско и мъртво. Небето бе обсипано с пръснати непознати звезди като прашинки. Хортън погледна назад и видя отблясъка на лагерния огън да осветява високия връх на едно дърво.

Заби петите си на полегатия камък, водещ към Езерото, и клекна ниско.

— Добре — рече той, като говореше както гласно, така и наум, — нека да видим.

Почака и му се стори, че в Езерото имаше някакво раздвижване, вълнение, което не бе точно вълничка, и от отсрещния бряг се дочу шепот като вятър, духащ леко над сноп тръстики. Почувства също и раздвижване в съзнанието си, усещане, че нещо се изграждаше там.

Почака още и сега нещото вече не бе в мозъка му, а чрез промяна на определени координати, от които Хортън нямаше понятие, освен мисълта, че трябваше да става дума за координати, самият той, изглежда, бе преместен. Струваше му се, че виси като лишено от тяло същество в неизвестна празнота, съдържаща един-единствен обект, синьо кълбо, което сияеше под блясъка на слънчевата светлина, идваща над лявото му рамо или където би трябвало да е лявото му рамо, защото не можеше да бъде сигурен, че изобщо притежаваше тяло.

Кълбото или се движеше към него, или той падаше към него — не можеше да каже със сигурност кое от двете. Във всеки случай то нарастваше. Докато нарастваше, синевата на повърхността му започна да се изпъстря с нащърбени петна белота и той разбра, че кълбото бе планета с части от повърхността и, затъмнени от облаци, които досега бяха останали неразличими поради ярката синева на планетата.

Вече нямаше съмнение, че пропада през атмосферата на планетата, въпреки че падането изглеждаше до такава степен контролирано, че въобще не го усещаше. Не приличаше на падане, а по-скоро на спускане с вятъра надолу, като пухче, носещо се във въздуха. Кълбото бе изчезнало, кръгът му бе станал толкова голям, че запълваше и дори излизаше извън зрителното му поле. Под него сега се простираше голямата равнина на синевата с изрисуваната белота на облаците. Облаци, без нищо друго, без никаква следа от континенти.

Сега се приближаваше по-бързо, като пикираше надолу, но илюзията, че бе пухче, все още се запазваше. Когато стигна близо до повърхността, можа да види, че синевата бе набръчкана — вода, намираща се в движение под напора на вятъра, който бушуваше над нея.

Не вода, каза му нещо. Течност, но не вода. Свят на течността, морска планета, течен свят без континенти, нито острови.

Течност?

— Значи това е — рече Хортън, като изговаряше с устата си, в главата си, в тялото си, приведено ниско на брега на Езерото. — Значи това е мястото, откъдето си дошло. Това е твоята същност.

И отново се върна там, малко пухче, увиснало над планетата, наблюдаващо под себе си огромно надигане в океана, течността, която се издува и откъсва, закръгля се и образува кълбо, широко може би много километри, но иначе съвсем същото като другото кълбо, което бе направило посещение край лагерния огън. Кълбото, видя той, се носеше нагоре, издигаше се във въздуха, издигаше се отначало бавно, после набра скорост и връхлетя върху му като гигантско гюле, изстреляно право към него. Не го улучи, но не премина и толкова встрани. Неговото превъплъщение като пухче бе подето и отнесено от завихрянето на въздуха, причинено от профучаването на течното кълбо. Далече зад него можеше да се чуе продължителният грохот от гърма при нахлуването на разцепената атмосфера обратно във вакуума, който кълбото бе създало при преминаването си.

Като погледна назад, забеляза, че планетата се отдалечаваше бързо, потъвайки в пространството. Странно бе, помисли си той, да се случва такова нещо с планета. Но почти веднага осъзна, че това ставаше не с планетата, а с него самия. Бе уловен от привличането на масивното течно гюле и като подскачаше нагоре-надолу, понесен от гравитацията му, щеше да отпътува с него в дълбините на космоса.

Нищо не изглеждаше да има смисъл. Струваше му се, че е загубил всякаква ориентация. Нямаше други отправни точки, освен течното гюле и далечните звезди, и дори тези отправни точки едва ли имаха особено значение. Изглеждаше, че бе загубил всякаква мярка за време, а и пространството надали се поддаваше на измерване с аршин, и ако все още запазваше нещо от собствената си самоличност, то бе бледо копие на самоличност. Така става, рече си той със задоволство, когато нямаш тяло. Милион светлинни години могат да са на не повече от крачка и милион години не повече от цъкването на секунда. Единственото нещо, което долавяше, бе шумът на пространството, който бе като океан, изливащ се от водопад с височина хиляда километра — и един друг звук, равен и остър, стържещ шум, почти пределно висок, за да бъде все още възприет от слуха му, и това, каза си Хортън, бе въздишката на светкавицата, която проблесна малко преди безкрайността, а блясъкът на светкавицата, знаеше, бе печатът на времето.

Изведнъж, докато гледаше настрани за момент, усети, че кълбото, което бе следвал из космоса, бе намерило слънчева система и се спускаше надолу през гъстата атмосфера, за да обиколи една от планетите. Докато го наблюдаваше, на едната страна на кълбото изникна пъпка и се изду, за да образува друго по-малко кълбо, което се откъсна и започна да прави обиколка на планетата, а по-голямото кълбо майка изви навън, за да се гмурне отново в космоса. Като изви, то се отърси от него, завъртя го и вече свободен, той се запремята към тъмната повърхност на непознатата планета. Страхът заби дълбоко ноктите си в него и той отвори уста да извика, учуден, че имаше уста да вика.

Но преди да успее да извика, нямаше вече нужда, защото се бе върнал в тялото си, свито край Езерото.

Очите му бяха здраво стиснати и Хортън ги отвори, като чувстваше, че трябва да ги разтваря с усилие, вместо просто да ги отвори. Можеше да вижда доста добре, въпреки тъмнината на нощта. Езерото лежеше спокойно в скалната си чаша, ненабраздено огледало, искрящо със светлината на звездите, които висяха на небето отгоре. Отдясно се издигаше могилата, конусообразна сянка в мрака на земята, а отляво хребетът, на който се намираше потъналият в руини град, приличаше на клекнал черен звяр.

— Значи ето как е било — каза той, като се обърна тихо към Езерото, не по-високо от шепот, сякаш бе тайна, която трябваше да запазят помежду си. — Колония от тази течна планета. Вероятно една от многото колонии. Но защо колонии? Какво получава планетата от колониите? Жив океан, който изпраща малки части от себе си, малки ведра от себе си, за да засее други слънчеви системи. И като ги изпраща, какво печели? Какво се надява да спечели?

Хортън млъкна и продължи да клечи всред тишината, толкова дълбока тишина, че чак изнервяше. Толкова пълна и неумолима, че му се стори, че все още може да чуе високото равномерно свистене на времето.

— Проговори ми — помоли той. — Защо не ми говориш? Можеш да показваш и да разправяш, защо не можеш да говориш?

Защото това не бе достатъчно, рече си той. Не бе достатъчно да се разбере какво представляваше Езерото или как бе попаднало тук. Това бе само начало, основен факт от историята, който не указваше нищо за мотива или намерението, или целта, а тези три неща бяха важни.

— Слушай — каза Хортън, като все още молеше, — ти си един вид живот, а аз съм друг вид живот. Поради самите ни същности не можем да си причиним вреда един на друг. Така че никой от нас няма от какво да се страхува. Виж, ще поставя въпроса по друг начин. Има ли нещо, което мога да направя за теб? Има ли нещо, което искаш да направиш за мен? Или ако няма, какъвто много вероятно е случаят, след като действаме на толкова различни нива, защо не се опитаме да си разкажем един за друг, да се опознаем по-добре. Трябва да имаш някакъв разум. Сигурно това засяване на планетите е нещо повече от просто инстинктивно поведение, повече от растение, което разпръсква семената си, за да хванат корен в друга почва, тъй както нашето идване тук е нещо повече от сляпа сеитба на семето на нашата култура.

Седеше, чакайки, и отново нещо се размърда в съзнанието му, сякаш бе влязло в него и се опитваше да изпише съобщение там, да начертае там картина. Бавно, до известна степен мъчително, картината се уголеми и се оформи, отначало подвижна, после размазана и накрая, придобивайки изображение като в анимационен филм, което се сменя, фокусира се веднъж и още веднъж, взе да става по-ясна и по-определена с всяка промяна, докато не му се стори, че имаше двама като него — двама като него, клечащи край Езерото. Само че единият от тях не просто клечеше, а държеше в ръката си бутилка — същата бутилка, която бе донесъл от града, — и се наведе да потопи бутилката в течността на Езерото. Хипнотизиран, той наблюдаваше — двамата като него наблюдаваха — как гърлото на бутилката забълбука и изхвърли фонтан от пукащи се мехурчета, когато течността на Езерото, изпълвайки бутилката, прогони навън въздуха от нея.

— Добре — рече единият от двамата. — Добре, а после какво да правя?

Картината се промени и другият като него, носейки внимателно бутилката, се изкачи по рампата към Кораба, въпреки че Кораба се различаваше трудно, защото бе изкривен и несиметричен, толкова лошо изображение на Кораба, колкото и инкрустациите върху бутилката са били лоши изображения на съществата, които е трябвало да представят. После фигурата на неговия двойник влезе в Кораба, рампата се прибра и Кораба отлетя от планетата, насочвайки се към космоса.

— Значи искаш да тръгнеш с нас — каза Хортън. — Но за бога, има ли нещо на тази планета, което да не иска да тръгне с нас? Ала толкова малко от теб, само една кана от теб?

Този път картината в съзнанието му се оформи бързо — схема, показваща онази далечна течна планета и множество други планети, към които се приближаваха или от които се отделяха кълба от течността, ръсещи малки капки върху планетите, засявани от кълбата майки. Схемата се промени и от всички засети планети, както и от самата течна планета, се изтеглиха линии към точка в пространството, където всички линии се събираха и около която бе очертано кръгче. Линиите изчезнаха, но кръгчето остана, след което линиите отново бяха начертани, така че да се слеят в кръгчето.

— Искаш да кажеш…? — запита Хортън и същото нещо се повтори.

— Неразделни? — попита той. — Означава ли това, че ти си само едно-единствено цяло? Че няма много други като теб, а си само ти? Че има само едно аз? Не ние, а едно-единствено аз? Че ти тук, пред мен, си само една частица от този единствен живот?

Квадратът на схемата побеля.

— Искаш да кажеш, че това е така? — попита Хортън. — Това ли имаш предвид?

Схемата изчезна от съзнанието му и на нейно място се появи чувство на необикновена радост, на задоволство, на разрешен проблем. Нито дума, нито знак. Просто усещането, че си прав, че си схванал значението.

— Но аз ти говорих — рече той — и изглежда, че ти ме разбра. Как можеш да ме разбираш?

В съзнанието му отново нещо зашава, но този път не се образува картина. Имаше вълнения и неясни форми, после всичко се стопи.

— Значи няма как да ми кажеш — отговори си сам Хортън. Но може би, помисли си той, нямаше нужда да му казва. Трябваше сам да го знае. Можеше да разговаря с Кораба чрез устройството, каквото и да бе то, присадено в мозъка му, и тук навярно се използваше подобен принцип. Той и Кораба говореха с думи, но това бе, защото и двамата познаваха думите. Имаха обща среда за комуникация, но тази среда не съществуваше при Езерото. Така че Езерото, след като долавяше някакъв смисъл в мислите, образуващи се в съзнанието му, когато говореше — мислите, които бяха събратя на думите му, бе избрало най-елементарната от всички форми на общуване — картините. Картини, нарисувани по стени на пещери, върху глинени съдове, на хартия — картини в съзнанието. Онагледяване на мисловните процеси.

Предполагам, че няма значение, каза си той. Просто по този начин можем да разговаряме. Просто по този начин идеите могат да преодолеят пропастта между нас. Но бе толкова налудничаво — помисли си той, — биологическо образувание от много различни тъкани, което говореше с маса от биологическа течност. И не само с няколко литра от течността, изпълващи тази скална вдлъбнатина, а с милиардите литри от течността на онази далечна планета.

Хортън се помръдна, смени позата си, тъй като мускулите на краката му се бяха схванали от клечането.

— Но защо? — запита той. — Защо би искало да тръгнеш с нас? Сигурно не за да образуваш мъничка колония — колония колкото една кофа на някоя друга планета, която можем да достигнем след време, може би след векове. Подобна цел няма смисъл. Разполагаш с много по-добри методи за разселване на колониите си.

Картината бързо придоби очертания в съзнанието му — течната планета сияеше със смайващата си синева на фона на кехлибареночерния космос и от нея се разпръскваха тънки начупени линийки, множество тънки, назъбени линийки, насочени към други планети. И докато наблюдаваше криволиченето на линийките из схемата. Хортън някак си разбра, че другите планети, накъдето се бяха отправили линийките, бяха именно тези, върху които течната планета бе основала колонии. Странно бе, че тези начупени линийки имаха известна прилика с човешкия условен знак за мълнии, рече си той, осъзнавайки, че Езерото бе заимствало от него някои условности, за да осъществи комуникацията между тях.

Една от многото планети на схемата се увеличи, като се приближи към него, докато не стана по-голяма от всичко останало, и той разпозна, че не бе планета, а бе Кораба, все още изкривен, но несъмнено Кораба, в който се пречупи една от светкавиците. Мълнията отскочи от Кораба и се насочи право към него. Хортън инстинктивно се наведе, но не бе достатъчно бърз и тя го удари точно между очите. Струваше му се, че е разкъсан на парчета и разпръснат из вселената, разголен и уязвим. И докато се носеше като пръски из вселената, отнякъде дойде велик покой и нежно го обгърна. В този миг, колкото за проблясването на секунда, той видя и разбра. После всичко изчезна и той се озова отново в собственото си тяло на скалистия подстъп към Езерото.

Часът на бога, помисли си Хортън, не е за вярване. И все пак, като размисли повече, то придоби убедителност и логика. Човешкото тяло — като всички сложни биологични тела — притежаваше нервна система, която на практика бе комуникационна мрежа. Защо, след като знаеше това, трябваше да се вкопчва в мисълта за друга комуникационна мрежа, функционираща през светлинните години, за да свърже многото разпръснати части на един разум? Сигнал, който да напомня на всяка разхвърляна колония, че все още бе част и щеше да остане част от организма, че бе в действителност самият организъм.

Ефектът на разсейването при изстрел — си бе казал по-рано — бе попаднал в обсега на сачмите, разпилени от изстрел, който е бил насочен към нещо друго. Това друго нещо, вече разбра, бе Езерото. Но ако бе само ефектът на разсейването, защо Езерото щеше да иска сега да включи него и Кораба в обсега на сачмите от часа на бога? Защо искаше от него да вземе на борда съд с течността, която бе самото то и която щеше да осигури прицел, включващ него и Кораба в часа на бога? Или не бе разбрал правилно?

— Неправилно ли съм разбрал? — попита Хортън Езерото и в отговор изпита разкъсването, разголването и покоя, който идваше с това. Забавно бе, помисли си той, че по-рано не бе познавал спокойствието, а само страх и объркване. Покоят и проникновението, макар този път да имаше само покой и нищо от проникновението. И това бе добре, реши той, защото дори да го бе изпитал, не бе проумял нищо от проникновението, какъвто и вид проникновение да бе то, а само бе получил знанието, впечатлението, че имаше проникновение и че с времето то можеше да се овладее. За него, осъзна той, проникновението бе толкова объркващо, колкото и всичко останало. Въпреки че не при всеки бе така, каза си Хортън, Илейн например, изглежда, бе овладяла проникновението — овладяла го бе инстинктивно за миг и после отново го бе загубила.

Езерото му предлагаше нещо — на него и на Кораба — и би било обидно и неучтиво да се види в това, което предлагаше, нещо друго освен желанието на един разум да подели с друг част от познанието и самопознанието си. Както бе казал на Езерото, не трябваше да има никакъв сблъсък между две толкова неприличащи си форми на живот. Поради самата същност на различията им не трябваше да има нито съревноваване, нито антагонизъм между тях. И въпреки това някъде дълбоко в съзнанието си той чуваше слабия звън на алармените камбанки, вградени във всеки човешки мозък. Това бе погрешно, каза си той ядосано, това бе недостойно, но звъненето на камбанките така и не спираше. Не се оставяй уязвим, пееха камбанките, не излагай на опасност душата си, не вярвай на нищо, докато чрез доказани проверки — доказани много пъти — три пъти не се убедиш, че няма да ти причини никаква вреда.

Макар и да бе възможно, рече си Хортън, предложението на Езерото да не бе съвсем безкористно. Навярно имаше част от човешката същност — някакво познание, някаква перспектива или гледна точка, някаква етическа преценка, някаква историческа оценка, която Езерото можеше да използва. Като си мислеше това, той почувства прилив на гордост, че би могло да има нещо, което човешкият род да даде на този неподозиран разум, да докаже, че разумните същества, независимо колко различни бяха те, можеха да намерят общ език или да се научат на общ език.

Очевидно Езерото предлагаше по някаква причина подарък, който имаше огромна стойност според неговата ценностна система — не евтина дреболийка, каквато една велика високомерна цивилизация би предложила на варварин. Шекспир бе писал, че часът на бога би могъл да е метод за обучение и това не бе изключено, разбира се. Но можеше да е също така и религия, помисли си той. Или просто нищо повече от опознавателен сигнал, повик на клана, обичай да се напомня на Езерото и на всички други Езера из галактиката за единството, за тяхното Аз, за връзката помежду им и с родната планета. Може би знак за братство — и ако бе така, тогава на него, и чрез него на човешката раса, се предлагаше най-малкото временно участие в братството.

Но това бе нещо повече, бе убеден, повече от обикновения опознавателен сигнал. Третия път, когато го бе достигнало, не бе задействало символичното преживяване, което бе изпитал предишните пъти, а сцена от собственото си детство и съвсем човешка халюцинация, в която бе разговарял с тракащия череп на Шекспир. Това просто задействане ли бе, или се бе случило, защото механизмът (механизъм?), управляващ часа на бога, си бе прокарал път в съзнанието и душата му, на практика проучвайки, изследвайки и анализирайки го, както, изглежда, го бе правил през първите два пъти. Нещо такова, спомни си той, явно бе изживял и Шекспир.

— Има ли нещо, което да искаш? — попита той. — Ти правиш това за нас — какво можем да направим ние за теб?

Хортън почака за отговор, но отговор не последва. Езерото остана тъмно и спокойно, с изпъстрена от звездната светлина повърхност.

Ти правиш това за нас, бе казал той, какво можем да направим ние за теб? Звучеше, сякаш това, което Езерото бе предложило, бе нещо с голяма стойност, нещо, от което се нуждаеха. А така ли бе? — запита се той. Беше ли нещо, от което се нуждаеха, нещо, което желаеха поне? А не бе ли по-вероятно нещо и без което можеха да минат, без което щяха да са по-щастливи?

Засрами се. Първият контакт, помисли си. После разбра, че греши. Първият контакт за него и за Кораба, но може би не Първия контакт за Езерото или за много други Езера на много други планети. Не първият контакт и за много други хора. Откакто Кораба бе напуснал Земята, хората се бяха разселили из галактиката и тези частици от човечеството трябва да са направили много други първи контакти със странни и прекрасни същества.

— Езеро — рече той. — Казах ти нещо. Защо не отговаряш, Езеро?

Слаб проблясък се мярна в съзнанието му, на задоволство, като тихата въздишка на заспиващо кученце.

— Езеро! — викна Хортън.

Нямаше отговор. Проблясъкът не се повтори. И това ли бе краят, това ли бе всичко? Може би езерото бе уморено. Стори му се смешно, че такова нещо като Езерото може да бъде уморено.

Изправи се на краката си и скованите му мускули простенаха за отпускане. Но като се изправи на краката си, той не си тръгна веднага, остана и се заслуша в озадачението, което тътнеше из мозъка му.

Бе се разочаровал, спомни си, когато за пръв път бе зърнал планетата, разочарован от липсата и на чуждоземност, мислейки за нея единствено като за неугледна Земя. И наистина, каза си той в защита на първото си впечатление, бе доста неугледна, ако се погледнеше така.

Сега, когато настъпи време да си върви, сега, когато му бе разрешено да се оттегли, изпита странно нежелание да си тръгне. Както, след като си завързал ново приятелство, не искаш да кажеш довиждане. Сравнението не бе правилно, знаеше го — това не бе приятелство. Потърси точната дума. Но не можа да намери такава.

Можеше ли изобщо да съществува истинско приятелство, почуди се Хортън, най-близко приятелство между два напълно различни разума. Можеха ли някога да намерят този общ език, тази допирна точка, така че да си кажат един на друг: съгласен съм с теб — може да си стигнал до идеята за общочовешки понятия и за обща философия от различна гледна точка, но твоите заключения съвпадат с моите.

Малко вероятно бе, каза си Хортън, да стане така в подробностите, но на основата на обобщени принципи можеше да е възможно.

— Лека нощ, Езеро — рече той. — Радвам се, че най-накрая се запознах с теб. Надявам се, че това ще е добре и за двама ни.

Изкатери се бавно по скалистия бряг и тръгна по пътеката, като си светеше с фенерчето, за да намери пътя.

След един завой в светлината му попадна бяло петно. Насочи фенерчето нагоре. Беше Илейн.

— Тръгнах да те посрещна — каза тя.

Хортън се приближи до нея.

— Глупаво е било да го правиш — смъмри я той. — Можеше да се загубиш.

— Не можех да стоя повече там — отвърна Илейн. — Трябваше да те открия. Изплашена съм. Нещо ще се случи.

— Отново ли твоето предусещане? — попита той. — Както когато намерихме създанието, хванато във времето?

Тя кимна.

— Предполагам, че е същото. Просто изпитвам неудобство и напрегнатост. Като че ли се люлея някъде, готова за скок, но не знам къде да скоча.

— След това, което се случи преди — рече Хортън, — съм склонен да ти вярвам. Твоето предчувствие заговори. Или е повече от предчувствие?

— Не знам — отговори тя. — Толкова е силно, че съм уплашена. Питам се — би ли прекарал нощта с мен? Има двоен спален чувал. Ще го поделиш ли с мен?

— Ще бъде удоволствие и чест за мен.

— Не само защото сме мъж и жена — каза Илейн. — Макар да допускам, че това е част от него. Затова, че сме две човешки същества — единствените човешки същества. Имаме нужда един от друг.

— Да — съгласи се той, — наистина е така.

— Имал си жена. Каза, че другите са загинали…

— Хелън — отвърна той. — Мъртва е от стотици години, но за мен сякаш е било вчера.

— Защото си спал?

— Именно. Времето спира през съня.

— Ако искаш, можеш да мислиш, че съм Хелън. Няма да имам нищо против.

Хортън я изгледа.

— Няма да си мисля така — рече той.