Клифърд Саймък
Планетата на Шекспир (19)

19

— Погледни това — рече Никодим. Хортън се наведе да разгледа тъничката линия, която роботът бе изсякъл в камъка около таблото.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Не виждам нищо нередно. Освен че не изглежда да си напреднал много.

— Точно в това е нередното — отвърна Никодим. — Не съм свършил нищо. Длетото изчуква камъка до няколко милиметра дълбочина, после камъкът става твърд. Като че ли е метал, малка част от повърхността на който е превърната в ръжда.

— Но не е метал.

— Не, камък е наистина. Опитах на други места върху лицевата страна на скалата. — Той махна към скалната стена, като сочеше драскотините по нея. — Навсякъде е същото, по цялата повърхност. Ерозията, изглежда, си върши работата, но под най-горния пласт камъкът е невероятно твърд. Сякаш молекулите му са свързани по-здраво, отколкото би трябвало при естествени условия.

— Къде е Хищника? — запита Илейн. — Той може да знае нещо за това.

— Много се съмнявам — подхвърли Хортън.

— Пратих го да си гледа работата — отговори Никодим. — Казах му да върви по дяволите. Дишаше ми във врата и ме подканяше…

— Той е толкова загрижен да се махне от тази планета — рече Илейн.

— Че кой не би бил? — учуди се Хортън.

— Толкова ми е мъчно за него — добави Илейн. — Сигурни ли сте, че няма как да го вземете на кораба, ако не успеем в нищо друго, искам да кажа?

— Не виждам как — рече Хортън. — Бихме могли да опитаме със студения сън, разбира се, но е твърде вероятно това да го убие. Какво мислиш, Никодим?

— Студеният сън е предназначен за хора — каза роботът. — Нямам представа как би се отразил на други същества. Допускам, че не много добре, ако изобщо е приложим. Преди всичко заради упойката, която за кратко време блокира функциите на клетките, преди да настъпи замразяването. При хората е почти безотказна, защото е създадена специално за тях. За да въздейства на някоя друга форма на живот, може би трябва да се промени. Промяната може да е малка и доста фина, както мисля. А аз нямам средства да я направя.

— Искаш да кажеш, че може да умре още преди да бъде замразен?

— Предполагам, че случаят може да е такъв.

— Но не можете да го оставите тук просто така — рече Илейн. — Не можете да си заминете и да го оставите.

— Бихме могли да го качим на борда все пак — предложи Хортън.

— Само че не и с мен — предупреди Никодим. — Ще го убия още през първата седмица. Той ми лази по нервите.

— Даже и да не стане жертва на склонността ти към убийство — каза Хортън, — какъв би бил смисълът? Не знам какви са намеренията на Кораба, но могат да минат векове, преди отново да кацнем на планета.

— Бихте могли да спрете и да го свалите.

— Ти би могла — отвърна Хортън. — Аз бих могъл. Никодим би могъл. Но не и Кораба. Подозирам, че Кораба гледа много по-напред. И какво те кара да мислиш, че ще намерим друга планета, на която да може да оцелее след десет години, след сто години? Кораба е прекарал хиляда години в космоса, преди да открием тази. Не трябва да забравяш, че скоростта на Кораба е по-малка от тази на светлината.

— Прав си — каза Илейн. — Постоянно забравям. По време на депресията, когато хората са избягали от Земята, те са тръгнали във всякакви посоки.

— И са използвали свръхсветлинни кораби.

— Не, не свръхсветлинни. Кораби, които правят скокове във времето. Не ме питай как са функционирали. Но разбираш смисъла…

— Слабо — отговори Хортън.

— Дори и така — продължи тя — те са пропътували много светлинни години, за да намерят планети от земен тип. Някои са изчезнали в обширните пространства, във времето, извън тази вселена, никой не знае. Нищо не се е чуло за тях оттогава.

— Така че виждаш — прекъсна я Хортън — колко е невъзможно да се реши проблемът на Хищника.

— Сигурно ще можем все пак да деблокираме тунела. На практика Хищника иска именно това. И аз го искам.

— Изчерпах подходите си — обясни Никодим. — Нямам нови идеи. Не сме изправени пред простата ситуация, в която някой само е затворил този свят. Тук е бил положен доста труд, за да бъде запазен затворен. Твърдостта на тази скала не е естествена. Никоя скала не може да е толкова твърда. Някой я е направил твърда. Предвидили са, че някой може да се опита да използва таблото, и са взели мерки срещу това.

— Тук трябва да има нещо — рече Хортън. — Някаква причина, за да се блокира тунелът. Може би съкровище.

— Не е съкровище — отвърна Илейн. — Биха взели съкровището със себе си. По-вероятно е опасност.

— Някой, който е скрил тук нещо, за да го запази на сигурно място.

— Не мисля така — каза Никодим. — Някой ден ще искат да се върнат при него. Могат да го достигнат, естествено, но как биха си тръгнали?

— Биха могли да дойдат с кораб — предположи Хортън.

— Би било невероятно — възрази Илейн. — По-скоро биха знаели как да отстранят блокировката.

— Значи смяташ, че има начин това да се направи?

— Склонна съм да мисля, че може и да има, което не означава, че ние можем да го намерим.

— Тогава отново се връщаме на варианта — каза Никодим, — че тунелът е блокиран, за да не може нещо, което е тук, да излезе навън. Да се изолира от останалите тунелни планети.

— Но в такъв случай — попита Хортън — какво би могло да е то? Мислиш ли, че може да е нашето същество в куба?

— Може и да е то — отговори тя. — Затворено не само в куба, но и ограничено да остане на тази планета. Втора защита срещу него, ако някога успее да се измъкне от куба. Макар и да ми е мъчно някак си, като мисля така. То е толкова красиво.

— Може да е красиво и пак да е опасно.

— Какво е това същество в куба? — запита Никодим. — Не съм чувал за него.

— Илейн и аз го намерихме в една сграда в града. Някакво нещо, затворено в един куб.

— Живо ли е?

— Не можем да сме сигурни, но мисля, че да. Имах чувството, че е живо. Илейн успя да го усети.

— А кубът? От какво е направен кубът?

— От странен материал — каза Илейн, — ако е материал. Спира те, но не можеш да го пипнеш. Сякаш не е там.

Никодим започна да прибира инструментите, които бяха разхвърляни върху каменното легло на пътеката.

— Отказваш се — забеляза Хортън.

— С основание. Не мога да направя нищо повече. Нямам инструмент, с който да дълбая камъка. Не мога да вдигна защитното покритие на таблото, било то силово поле или нещо друго. Аз съм приключил, освен ако някой друг не предложи по-добра идея.

— Може би, ако разгледаме книгата на Шекспир, ще ни хрумне нещо ново — рече Хортън.

— Шекспир никога не се е приближавал — отвърна Никодим. — Най-многото, което е правил, е да ритне тунела и да проклина дълго.

— Нямах предвид, че ще намерим ценна идея — поясни Хортън. — В най-добрия случай някое наблюдение, чийто смисъл е убегнал на Шекспир.

Никодим се съмняваше.

— Може и да е така — каза той. — Но не можем да четем спокойно, когато Хищника е наоколо. Той ще иска да знае какво е писал Шекспир, а някои от нещата, които е писал, не са твърде ласкателни за стария му приятел.

— Но Хищника не е тук — забеляза Илейн. — Не каза ли къде отива, когато си го прогонил?

— Каза, че ще се поразходи. Промърмори нещо за магия. Останах с впечатлението, макар и не съвсем ясно, че иска да събере някакви магически предмети — листа, корени, кори.

— Той и преди това говореше за магия — спомни си Хортън. — За това, че бихме могли да обединим магиите си.

— Владееш ли някаква магия? — попита Илейн.

— Не — отговори Хортън, — никаква.

— Тогава не трябва да се подигравате на тези, които владеят.

— Искаш да кажеш, че вярваш в магии?

Илейн сбърчи вежди.

— Не съм сигурна — рече тя, — но съм виждала магия да действа, или изглеждаше, че действа.

Никодим напълни кутията си с инструменти и я затвори.

— Нека да отидем в къщата и да разгледаме тази книга — предложи той.