Ерик Лустбадер
Владетелят (9)

Лято, в наши дни
Хонконг / Вашингтон

Едно куче тичаше край водата и възбудено лаеше. Скачайки към яркочервена топка, то изпъна тялото си като струна, ситни песъчинки напълниха обувките на Джейк.

Двамата със Зи-лин бавно се разхождаха по извития бряг на Шек-О. Беше утро, лъчите на слънцето се плъзгаха по гладката повърхност на океана, от която сякаш извираше синкава мъгла.

Зи-лин току-що приключи с историята на своя живот в Китай. Новините за смъртта на Химера прие с обичайната си сдържаност.

— Сега вече знаеш за мен повече дори от братята ми — тихо промълви той.

Джейк внимателно го погледна. Този старец продължаваше да го изненадва.

— Сбърках, когато напуснах теб и майка ти — продължи все така тихо Зи-лин. — Сбърках и когато си намерих любовница. Но бях сляп. Вълнувах се единствено от амбициозните цели, които си бях поставил. Вземах решения, без да мисля за последствията от тях…

— Приличах на монах, Джейк. Монах, който цял живот е служил на своя бог, а после изведнъж се озовава сред реалния свят… Движеха ме съвсем различни импулси.

— „Юн-хюн“…

— В известен смисъл — кимна Зи-лин. Направиха широк кръг около загоряло дете, което строеше пясъчни кули на брега. — Не виждах, че моите действия ще се отразят пагубно на хората около мен. А може би виждах, но не обръщах внимание… От теб научих какво е сполетяло скъпата ми Атена, след като ви напуснах… С течение на годините разбрах как съм наранил и Шен Ли… Ничиреншу не обичаше да говори за това, но аз все пак успях да сглобя картинката. Уби ги „юн-хюн“, или по-скоро моята мания…

Известно време вървяха в мълчание. Далеч на хоризонта, отвъд черните грамади на танкерите, започнаха да се събират буреносни облаци. На няколко метра от тях профуча моторница, бели пръски летяха във въздуха. Руса красавица в оскъдни бикини махаше с ръка на своите почитатели, останали на брега. Изглеждаше твърде самоуверена.

— Трябва да си почина — промърмори след известно време Зи-лин и тежко се отпусна на пясъка, току до влажните кули на детето. Изправен до него, Джейк гледаше как сваля обувките и чорапите си, а пръстите му бавно навиват крачолите на панталона. После протегна крака към пенливата ивица на прибоя. Очите на Джейк овлажняха.

Зи-лин не забеляза това, вниманието му беше ангажирано от детето, което продължаваше своята игра.

Джейк бавно клекна до баща си. Не се прегърнаха при срещата, не си размениха нито една мила дума. Но такива бяха правилата на китайското възпитание. Мълчанието заместваше всичко…

— Оставам тук — промълви Зи-лин и бавно вдигна глава. — Никога не съм бил комунист. Обичам страната си, но не приемам това, в което я превръща системата. Преди много години прагматизмът ме тласна към комунистическите догми. И бях прав. Комунизмът обедини Китай. Все още съм убеден, че това беше единственият начин да се сложи край на междуособните войни, които разкъсваха страната ни в продължение на векове. Може би вече си разбрал, че човек не може да избяга от историята…

— Но и аз, подобно на много като мен, не успях да избера точния момент за скъсване с комунизма. Той вече изигра своята роля и всички го знаем. Но продължихме да го използваме, за съжаление — за своя собствена изгода…

— И сега комунизмът ни дърпа назад, към миналото… Пречи ни да посрещнем бъдещето. Ето я истинската причина за раждането на „юн-хюн“…

Джейк чакаше продължението на бащината изповед, но едновременно с това очите му внимателно оглеждаха присъстващите на плажа хора. Дори при тези обстоятелства той не забравяше кой е и къде се намира.

— „Юн-хюн“ се роди, когато аз се убедих, че спасител на Китай може да стане единствено Хонконг. Давах си сметка, че съумея ли да поставя Хонконг под абсолютен контрол, аз ще мога да контролирам и бъдещето на Китай. Говоря не за правителството на Китай, а лично за себе си, или за онзи, който ще дойде след мен… Бих могъл да насочвам огромни капитали към тежката промишленост, бих могъл да създам великолепни условия за развитието на пазарната икономика, като свържа тукашните тайпани със суровинните източници на континента. В крайна сметка, в рамките на петдесетина години бих могъл дори да обединя всички китайци в една велика държава…

— Ето каква беше целта на „юн-хюн“.

Джейк дълбоко се замисли. В главата му изплуваха думите на Блис: „Това е операция на цял Китай!“ Да, наистина беше така…

— Не виждам как би могъл да осъществиш абсолютен контрол над Колонията — поклати глава той.

Зи-лин тъжно се усмихна. Мрежата от ситни бръчици и синкави венички върху лицето му изведнъж оживя.

— Аз съм Джиан — Владетелят — промълви той. — Онова, което създавам, живее вечно. Изпълнението на подобна цел наистина е възможно, синко. Можеш да бъдеш сигурен в това. На практика всичко е в ръцете ми…

— Дори и сега?

— Да. Нищо не се е променило. — Слънцето блесна право в очите му, те изведнъж изгубиха тъмния си цвят и станаха прозрачни. Джейк виждаше бавното пулсиране на тънката вена, набъбнала върху слепоочието му. — Но вече няма да стане. Моята праволинейност доведе до смъртта на прекалено много хора. Уморен съм. Дори един Джиан се нуждае от време за почивка…

Висока вълна се плъзна по пясъка и събори една от кулите на детето. То отпусна ръце, очите му се разшириха, после се напълниха със сълзи. Сестра му излезе от водата и се изправи срещу него. Видяла каква е работата, тя се отпусна на колене и загреба пясък с шоколадовите си ръце.

— Няма нищо. Ето, пак ще я построим…

Момченцето я погледа, после клекна до нея и се залови за работа. Джейк неволно се усмихна.

— Татко — промълви той. — Ще ми разкажеш ли по-подробно за „юн-хюн“?

— Защо не — кимна Зи-лин. — Но преди това трябва да ти кажа нещо… Отвеждайки Мариана в Япония, Ничиреншу изпълняваше моя заповед.

Вълните връхлитаха върху брега. Така, както го бяха правили в продължение на хилядолетия. Но в ушите на Джейк тътенът им изведнъж прозвуча като пушечен залп.

Отново видя бледото лице на Мариана, мокрото й тяло, прилепнало към скалата. После камъните под краката й се отрониха, тялото й политна и изчезна в пропастта…

Мариана! Не!

— Бих искал да продължа — забеляза състоянието му Зи-лин, но Джейк не го чу.

— Защо го направи? — дрезгаво попита той. — Защо трябваше да я изпратиш на сигурна смърт?

— Химера откри тайната на „фу“. Първата му работа беше да изпрати взвод за екзекуции в дома ти. За тази цел избра нощта, в която ти трябваше да нападнеш къщата за „О-хенро“.

Джейк почти не забеляза промяната в гласа на баща си.

— Зная — нетърпеливо тръсна глава той. — Но все още не разбирам… Мариана не би трябвало да тръгне с Ничиреншу. Не би го сторила доброволно при никакви обстоятелства!

— Разбира се — меко промълви Зи-лин. — Особено след всичко, което знаеше или за което се досещаше… Свързано със старата вражда между вас. Затова трябваше да бъде убедена с други средства…

Очите на Зи-лин се насочиха към морската шир, но не виждаха нищо.

— Ничиреншу я предупредил по телефона за скорошното пристигане на убийците. Тя не му повярвала. И това е било естествено, нали? Агенцията беше на твоя страна…

Затова Ничиреншу й казал името на ръководителя на екипа. Него тя познаваше отлично.

— Евънс.

— Точно така, Евънс. Химера вероятно не е знаел, че Мариана има представа за начина, по който си изкарва хляба Евънс. Тя прибягнала до единствената разумна постъпка — избягала от апартамента и се скрила наблизо. Скоро Евънс действително се появил начело на хората си и тя вече нямала друг избор, освен да повярва на Ничиреншу.

Настъпи тежко мълчание. Никой от двамата не обръщаше внимание на веселата глъч по плажа. Накрая Джейк тръсна глава и тихо попита:

— Но защо точно Ничиреншу?

— Нямах друг избор. Трябваше да спася Мариана, при това бързо. Нямах никакво време, взводът за екзекуции несъмнено щеше да я открие в Хонконг, независимо от скривалището… Трябваше да я изведа от града.

— Прецених, че с Ничиреншу ще бъде в най-голяма безопасност. Не вярвах, че някой в Агенцията ще се сети да я търси при най-заклетия ти враг.

— Но не стана така, нали? — горчиво попита Джейк. — Пак я откриха…

— За съжаление — въздъхна Зи-лин. — Борбите за власт в КВР доведоха до изпращането на техен екип в планината Тцуруги. Съжалявам, синко…

Джейк усети тръпката, пробягала по тялото на стареца. Сърцето му се изпълни с жалост. Всички сме виновни, въздъхна той. Но най-вече аз, защото сам избрах този начин на живот… Моят свят на насилие уби Мариана. Светът, който обичам…

След известно време се овладя и вдигна глава:

— Разкажи ми за „юн-хюн“, татко.

Зи-лин се примири. Синът му беше решил да сложи край на историята по този начин, значи така ще бъде.

— Добре — въздъхна той. — Вече знаеш за Тцун-Трите клетви и Т. И. Чун. Знаеш го само ти. Дори Блис няма представа, че те са мои братя. Искам нещата да останат такива, каквито са. Защото тази информация може да бъде изключително опасна…

— Знаеш, че под прикритието на смъртна вражда и двамата купуваха различни търговски компании. Правеха го ловко, следвайки моите указания. В момента всички нови фирми са сектор от кръга.

— Като част от сложната операция Т. И. Чун стана делови партньор с „Файв стар пасифик“. В рамките на шест месеца, благодарение на машинациите на един от враговете ми в Пекин, ние ще установим пълен контрол над тази компания.

— Вече държим и триадите. Може би знаеш, че Тцун-Трите клетви има приятел на име Чудесния Сун. Това означава, че притежаваме 14К. А сър Джон Блустоун е тясно свързан с Хак Сам…

— Остава Грийн Панг — отбеляза Джейк. — Без шанхайската триада едва ли ще стигнеш далеч…

— Вярно е — призна Зи-лин. — Това означава Андрю Сойър и преди всичко Достопочтения Чен, който държи цялата нелегална търговия със злато, преминаваща през Макао… — обърна се и закова очи в лицето на Джейк. За миг годините сякаш изчезнаха и Джейк се озова очи в очи с млад и енергичен мъж, от когото се излъчваше непоколебима решителност и желязна воля. — Вече имаш трите части на „фу“, синко. А четвъртата е в ръцете на Андрю Сойър.

— Сойър!? — смаяно промълви Джейк. — Всемогъщи Буда!

 

 

Малкият будистки храм беше сгушен в стръмните планински склонове, високо над Шек-О. В късния следобед двамата бавно пристъпиха в хладното и здрачно помещение. Миризмата на кедрови листа се смесваше с аромата на запалените ароматични пръчици.

Зи-лин потъна в дълга молитва, а Джейк си мислеше за по-земни, но не по-малко важни неща. Все още не беше свикнал с мисълта, че има баща; че стои редом с човек, в чиито жили тече неговата кръв. От време на време се улавяше, че трепери. Не можеше да разбере дали това се дължи на дълбокото душевно облекчение или на някаква друга, неизвестна причина.

— „Юн-хюн“ вече е безполезен — промълви Зи-лин, когато се настаниха на верандата с бамбуков покрив, опасваща храма от всички страни. — Той не може да съществува без върховен водач, без човек, който да ръководи и направлява действията на останалите…

Слънцето се плъзгаше към хоризонтала запад, лъчите му позлатяваха спокойните води на Южнокитайско море. Дори тъмните облаци на хоризонта изглеждаха златни…

— Имаш предвид тайпан на всички тайпани, нали? — предпазливо попита Джейк.

— Точно така. Човек, който би контролирал не само Хонконг, но и цял Китай. Защото без международната търговия и финанси на Хонконг, Китай завинаги ще си остане една затворена и изостанала страна.

— Аз съм готов, татко.

— Не, синко — поклати глава Зи-лин. — Животът ти и без това е бил достатъчно труден.

— Но аз имам необходимите качества.

Зи-лин видимо се колебаеше.

— Вярно е, че в целия свят няма по-подходящ от теб за ръководител на „юн-хюн“ — призна той колкото на Джейк, толкова и на себе си. — И аз наистина имах определени планове в тази насока. Ти да си начело тук, а Ничиреншу да действа в Япония…

— Значи въпросът е уреден.

— Не. Нищо не е уредено. В продължение на дълги години ние на континента прибягвахме до догмите на Маркс и Енгелс с единствената цел да въдворим ред и да се освободим от влиянието на проклетите чужденци. Тяхната алчност е ненаситна, искат не само да изсмукват кръвта ни, но и да ни погълнат въобще…

— Комунизмът изпълни задачата си. От няколко години насам си давам сметка, че сме стигнали края. Вече имаме чувство за известна стабилност, но продължаваме да мислим феодално. В Пекин все още властва консервативната философия.

— Ясно ми е друго — бъдещето на Китай е свързано с капитализма. Чрез Хонконг ще обединим цял Китай, включително Тайван. Тукашната пазарна икономика ще се превърне в модел за развитието на цялата страна.

— Но по пътя си ще срещнем големи трудности. В Пекин все още има влиятелни маоисти, а и Кремъл няма да остане безмълвен свидетел на стремежа ни към истинска независимост. Тези неща също са част от огромната отговорност на бъдещия върховен тайпан…

— Татко, докато бях във Вашингтон, научих нещо важно за себе си — животът ми е такъв, какъвто го направя сам!

— Дори след като научи, че и Фо Саан е бил част от „юн-хюн“?

— Да, дори след това. Фо Саан ме обучаваше, но без вродените си способности едва ли бих усвоил в достатъчна степен богатите му познания. Той не би могъл, а и никога не пожела да влияе на мирогледа ми.

— И моят живот е това, което пожелах да бъде.

— Значи наистина си го искал.

— Разбира се.

Зи-лин наблюдаваше залеза. Все още не можеше да свикне с различния свят, в който беше попаднал. Непрекъснато си напомняше, че и това тук е Китай, но трябваше да си признае, че всичко, дори слънцето, му изглежда различно… Човек има нужда от адаптация, но неговото време изтичаше. Единствената му надежда беше Джейк. Със смайване установи, че това наистина е така.

Въздъхна и най-сетне кимна с глава.

— Добре. Така да бъде. Вече разговарях с Андрю Сойър. Той ми е много задължен, никога не би могъл да ми се отплати. Защото стана тайпан благодарение на мен. И по тази причина получи последната част от „фу“. Никога не забравяй това.

— От Сойър получих доста интересна информация. Сър Джон Блустоун е главният агент на КГБ в Азия, а дългогодишният помощник на Сойър — Питър Енг, е действал под негово ръководство. Но той вече е отстранен.

— Нещата около Блустоун обаче са съвсем различни. Мисля, че трябва да го държиш под око — както преди срещата ти със Сойър, така и след нея. Защото той поддържа директен контакт с Даниела Воркута и ние на всяка цена трябва да запазим нещата такива, каквито са. Така диктуват непосредствените ни интереси.

— Съгласен съм.

— Добре. Остава ни само да разберем как Химера е успял да открие значението на „фу“. След щателна проверка установих, че провал в моите източници на информация няма.

— Това означава, че някой действа независимо.

— Да, агент, когото не познаваме…

— Ще го открия.

Джейк си мислеше за близките, които беше изгубил. От колко време беше убеден, че няма семейство? А ето как нещата се промениха — баща му се върна, изведнъж се оказа, че има чичовци, племенници. Изпита чувството на човек, който след години безплодно лутане в пустинята, изведнъж се натъква на златните мини на цар Соломон. Беше смаян от огромното си богатство.

Зи-лин затвори очи. Усещаше слънчевите лъчи върху лицето си, но топлината на тялото идваше от близостта на сина, седнал до него. Усети пръстите му върху ръката си, вълнението му рязко нарасна. „Всичко е наред, рече си той. Всичко е наред.“

 

 

Сънуваше Париж. Лъчите на лятното слънце щедро се сипеха над широките булеварди. Намираше се в апартамента си на втория етаж в солидната стара сграда в Шестнадесети квартал. Високите прозорци гледаха към вътрешния двор, който дори през този годишен сезон изглеждаше сив и мрачен.

Този сън му се явяваше редовно, през точно определени интервали. И винаги започваше с краткия, почти импресионистичен проблясък, съдържащ в себе си гледката към вътрешния двор. Макар и сив, той беше пълен с птички.

Чуваше чуруликането им, неизбежно прекъсвано от тихо почукване на вратата. Тя влизаше в антрето и пулсът му неизбежно се ускоряваше. Моментално попадаше под магическото влияние на сивите й очи, изпъстрени с кафяви точици. Това му напомняше за любимото платно на Сьора, пред което беше в състояние да стои с часове. Върху него, в един от ъглите, имаше точно такива точици…

Господи, колко много обичаше тази картина! Но не по-малко обичаше и хладните сиви очи, оградени от разкошната рамка на тъмнорусите коси. Говореше английски без никакъв акцент, а той, Бог знае защо, възприемаше гласа й по-скоро като визуално, а не като звуково присъствие… И той, подобно на сивия вътрешен двор, съдържаше в себе си някаква необяснима магия. Като картината на Сьора…

Идваше три пъти седмично, винаги в различен ден и час. Обаждаше се предварително И определяше точното време на срещата. Разговаряха винаги на английски, макар че неговият руски беше безупречен.

Сънят неизменно свършваше по един и същ начин. Тя беше гола, а той така и не можеше да определи дали е седнала или права… Това несъмнено се дължеше на светлината. Светлината на художника. Защото той я рисуваше. Вместо четка използваше члена си, върхът му бавно се плъзгаше по млечнобялата й кожа. Вършеше това, докато пялото й тяло се покриваше с йероглифите на модерния компютърен език…

После, като в този миг, неизбежно се пробуждаше. Ерекцията му беше болезнено твърда, а остатъците от съня наподобяваха прочистването на организма след поемането на силна доза наркотик. С радост се отърси от тях и пъргаво стана от леглото.

Изправен под душа, той изчака запълването на помещението с ароматна пара и едва тогава си позволи да изрече името й:

— Даниела…

Сякаш горещата пара щеше да възстанови образа й в съзнанието му.

Избърса се с мека хавлия и започна да се бръсне. Ъглите на огледалото все още бяха замъглени. Обу тъмносин панталон от лен, нагоре облече кремаво поло „Ралф Лаурен“.

Нахлузи на бос крак старите маратонки и си представи, че той — Химера, също е художник. Даже нещо повече от художник. Защото картините, които създаваше и влагаше в огромната памет на ГРП-3700 нямаха нищо общо с действителността.

Започна да си подсвирква. Предстоеше му да изготви поредния си доклад. Сънуваше Даниела само в нощите преди радиосеансите.

Дните след тях бяха наситени със странно сияние. Съвсем като в картината на Сьора…