Ерик Лустбадер
Владетелят (4)

Лято, в наши дни
Хонконг / Крим / Пекин / Тцуруги / Токио / Вашингтон

Андрю Сойър се събуди, седна в леглото и отправи поглед към широкото огледало с мраморна рамка на отсрещната стена. Видя издълженото лице и сините като метличина очи на баща си. Прецизно подстриганите мустачки бяха снежнобели, точно като изтъняващата на темето коса.

Все още под влияние на съня, той прокара луничава длан през лицето си. Кога успя да ми изтънее косата, запита се той. Нима това стана заедно с побеляването на мустачките, които през целия му съзнателен живот си бяха жълтеникаво руси? Кога се източиха годините?

Претърколи се през смачканите на топка копринени чаршафи и посегна към порцелановата гарафа на нощната масичка. Напълни една чаша и жадно я изпи. Трябва веднага да се обадя на Питър Енг, помисли си той. Питър сигурно знае някой добър „Сам Ку“…

Сойър остави чашата и сведе поглед към ръката си. Кожата му се стори изтъняла и стара, белязана от времето. Вените пулсираха под нея, прекалено ясни, прекалено близо до повърхността.

Той рядко се замисляше върху проблемите на живота и смъртта. Тайпан на „Сойър & синове“ в продължение на повече от четиридесет години, той мислеше за семейния бизнес и нищо друго. Дори смъртта на първата му съпруга Мери по време на ужасния тайфун през 1948 година не успя да го откъсне задълго от работата.

Днес, макар и седемдесетгодишен, той едва ли би се замислил за хода на времето, ако не беше сънят… И смъртта на Мики.

Когато Мери се отиде, той беше на двадесет и осем години. „Джос“ — съдба, би рекъл всеки. Но Мики умря само на осемнадесет месеца. Дълги години след това не мислеше за повторен брак. Ако не беше Питър Енг — неговият „компрадор“ и близък съветник, подобна мисъл положително не би стигнала до главата му. Но Енг беше твърд в убеждението си, че един тайпан трябва да има семейство и наследници, които да поемат бизнеса.

Срещна подходящата жена едва преди десетина години. Сюзан Уелс беше тридесет години по-млада от него и бракът им скандализира голяма част от висшето общество в Кралската колония. Това накара Сойър да си спомни за един друг скандал, преди много години в Шанхай. Беше успял да се измъкне от него благодарение на Ши Зи-лин.

Сред многобройните му близки в компанията и извън нея единствено Питър Енг искрено се радваше за него. Но в самия брак имаше малко радост и щастие. Още на следващата година Сюзан почина при раждане. Невръстното момиченце, което Сойър нарече Мики, живя само осемнадесет месеца и беше отнесено от вродените си заболявания.

Именно Мики беше сънувал тази нощ.

Вдигна слушалката и набра един номер, който помнеше наизуст.

— Извинявай, че те безпокоя толкова рано, Питър — промърмори в мембраната той. — Но трябва веднага да те видя — замълча за миг, после добави: — Не, в офиса е добре… — Ядосан от факта, че безпокойството го беше принудило да забрави за добрите маниери, той забързано попита: — Как са Джослин и децата? Добре… Значи ще се видим след четиридесет и пет минути…

Изкъпан, избръснат и парфюмиран, Сойър се изправи пред вратичката на черния ролс, почтително отворена от униформения шофьор. Беше облечен в лек, безупречно ушит костюм от лен и коприна в цвят на кафе с мляко. Слезе на „Сойър плейс“ — единствената улица в Хонконг, носеща името на американец. На няколко метра от мястото, където спря лимузината, се простираше широкият булевард „Конот роуд сентрал“, който дори в този ранен час беше оживен.

Вдясно, срещу сградата на „Сойър & синове“, се издигаше Конот Тауър, вляво оставаха офисите на най-големите конкуренти на Сойър — „Матиас Кинг“.

Тръгна по мраморните стъпала нагоре към солидната врата от черен махагон с бронзова обковка. Как се променя животът, въздъхна в себе си Сойър. На млади години имаше чувството, че е безсмъртен. После това чувство се ограничи само върху съществуването на компанията. Той беше от хората, които се държаха настрана от истерията на повечето от хонконгските бизнесмени, които тръпнех в очакване на 1997 година — годината, в която Китай трябва да получи обратно Кралската колония.

По време на кризата в търговията с ценни книжа през 1980 година Сойър понесе не по-малко жестоки удари от останалите участници в пазара. Главоломното спадане на борсовия индекс Ханг Сенг само за една нощ го направи по-беден с няколко милиона долара. Но за разлика от повечето тайпани, които се поддадоха на паниката и продължиха да продават акциите си и през следващите дни, той нареди на своите брокери да купуват. Мъдростта на този ход пролича след около година, когато Ханг Сенг се устреми нагоре, едновременно с продължителния спад в цените на недвижимите имоти. „Сойър & синове“ изведнъж се оказа притежател на основния пакет акции в дузина нови за фирмата предприятия, които бързо се оправиха от шока след изявлението на комунистически Китай и започнаха да дават добра печалба.

Вътре в себе си Сойър беше убеден, че китайците просто блъфират. Те не бяха забравили униженията, на които са били подложени по време на войната и след нея, изгаряха от желание да накарат кралицата да им падне на колене. Е, добре, в това няма нищо лошо — ще отмине и ще се забрави. Важното беше друго. Комунистите имаха толкова шанс да управляват една сложна и динамично развиваща се общност като Хонконг, колкото и да стъпят на Луната. Те бяха наясно с факта, че ако Колонията престане да функционира, загубите им в твърда валута ще бъдат неизчислими. Може да са всякакви, но едва ли ще се проявят като такива глупаци…

Сойър се оказа прав. През настоящата година дойде декларацията на Пекин, че Колонията получава петдесет години преходен период, по време на който политическата и икономическата й система няма да бъде променена. Лично за Сойър тази декларация не беше никаква изненада. Въпреки това обаче сътресенията на пазара се увеличиха, вместо да се свият и изчезнат, както очакваше той.

Причината за тази аномалия беше проста. Голяма част от деловите среди на Хонконг изпитваше недоверие към комунистите, никой не вярваше на думата на Пекин, дори и след официално подписаното споразумение. Какво, в крайна сметка, може да ги спре, питаха се бизнесмените. Какво може да попречи на китайската армия да окупира града през нощта на 1 януари 1997 година, игнорирайки всякакви официални споразумения?

Имаше и такива, за които преходният период донесе открито облекчение. Те изпитваха увереност, че каквото и да стане, бизнесът им ще си остане непокътнат. Но Сойър знаеше, че това са измамни илюзии. Просперитетът на Хонконг носят семейните търговски къщи с дългогодишни традиции, а това означава, че бизнесът трябва да запази своята най-характерна черта — наследствеността.

На практика, дори да се спазва стриктно, този петдесетгодишен период не променя с нищо мрачните перспективи за бъдещето, мислеше той.

Ако слуховете за предстоящо оттегляне на „Матиас Кинг“ от делова активност в Хонконг излязат верни, тогава Бог да ни е на помощ, мрачно поклати глава той. Не само на нас, но и на комунистите! Оттеглянето на най-старата и най-престижна търговска къща ще прозвучи като погребален звън в ушите на бъдещите инвеститори.

Сойър бавно влезе в кабинета си, който заемаше близо половината от последния етаж на сградата. През високите три метра прозорци на северната стена се разкриваше великолепна гледка към Колуун, потънал във влажна омара. От пристанището Виктория бавно потегли ферибот на линията „Стар“, малко зад бетонния кей за пътници се издигаше старата часовникова купа на някогашната железопътна гара.

В преддверието се разнесоха тихи стъпки и Сойър се обърна. В кабинета влезе Питър Енг. Беше дребен и стегнат китаец с широко лице и умни очи, които не пропускаха нищо. Носеше тъмносив костюм от коприна и черни обувки — обичайното му работно облекло.

— Добро утро, тайпан — поздрави напевно той. — Донесох нещо за закуска.

— Добро утро, Питър. Благодаря.

Китаецът постави две пластмасови кутии върху бюрото от розово дърво на президента, извади два комплекта пръчици и седна. Сойър зае място срещу него и започнаха да се хранят. Закуската се състоеше от ориз, варени зеленчуци и малки късчета свинско месо. Поливаха я с чай от пластмасови чаши. Този ритуал се повтаряше неизменно, особено когато им предстоеше да решават спешни въпроси в необичаен час. Сойър беше свикнал с него, помагаше му да подреди мислите си.

— Лоши новини, тайпан — промърмори Енг и бутна кутията си настрана. Китайците никога не говорят за бизнес по време на хранене. — Току-що научих, че „Матиас Кинг“ ще обявят днес следобед преместването на централата си на Бермудските острови.

Сойър затвори очи и се замисли. В съзнанието му светкавично се въртяха възможните действия на компанията.

— В понеделник Ханг Сенг ще падне рязко, това е сигурно — добави Енг. — Въпросът е с колко пункта и дали ние ще сме готови да продаваме.

— Никакви продажби, Питър! — отвори очи Сойър. — Никакви! Тази колония е като въздуха и водата за нас. „Матиас Кинг“ се уплашиха и бягат. Не ми се вярваше, но вече е факт. На Бермудите ще получат сериозни данъчни облекчения от правителството на Нейно Величество кралицата, следователно от тази гледна точка няма да изгубят нищо. Но има и друг аспект, Господи! Представяш ли си какви възможности се разкриват пред нас? След оттеглянето на „Матиас Кинг“ ние ставаме западната търговска къща номер едно в колонията!

— Те обаче ще твърдят, че оттеглянето не означава прекратяване на търговските им операции тук — отбеляза Енг.

— Прах в очите! — хладно отвърна Сойър: — Ние с теб, а и всички останали бизнесмени в колонията отлично разбираме, че едва ли ще имат предишното си влияние. Изтеглят ли капиталите си, те автоматически се превръщат в аутсайдери. Следователно ще предпочетат да прекратят и цялата си дейност…

— Но китайските търговски компании остават — напомни му Енг. — Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви държат спедиторските линии и складовите площи, а „Файв стар пасифик“ има големи инвестиции не само тук, но и на Новите територии.

— Предполагам, че сътресенията на пазара ще се отразят тежко на Тцун. Той има доста сериозни финансови проблеми. Участва в строителството на китайската атомна централа „Кам Санг“ съвместно с „Матиас Кинг“ и оттеглянето им ще го постави в доста деликатно положение.

— В такова положение ще бъдат и комунистите, особено ако в понеделник индексът Ханг Сенг наистина падне.

— Ще падне, можеш да бъдеш сигурен в това. И ние трябва да сме готови да извлечем съответната полза. Войната между Т. И. Чун и Тцун-Трите клетви може да се окаже от полза за нас. Войните винаги изтощават участниците в тях, независимо на какъв фронт се водят…

— „Пак Ханмин“?

— Да, посредникът на Тцун. Чрез „Пак Ханмин“ и сделката за строителството на „Кам Санг“ Тцун се стреми да укрепи позициите си на континента. Само широкомащабен проект като „Кам Санг“ може да му помогне в това отношение — очите на Сойър заблестяха: — Може би открихме ахилесовата пета на могъщия си враг, а?

— Не мислиш ли, че същите мисли ще минат през главите на Чунг и Блустоун?

— Ще почакаме и ще видим — отвърна Сойър и отмести празната кутия със закуската си.

Питър Енг стана и започна да прибира остатъците от бюрото на тайпана.

— Как може комунистите да ни пробутват толкова глупави номера? — промърмори той. — Петдесетгодишният преходен период не означава нищо. Той със сигурност няма да стабилизира цените на недвижимата собственост.

— Според мен те нямат ясна идея как да се справят с положението — поклати глава Сойър. — То е ново за тях, а китайските комунисти по традиция не умеят да се възползват от промяна в обстановката… Ще изпратят ли войски, или не? Ще се включат ли в управлението на колонията след 1997 година? Ще национализират ли промишлеността? Никой не знае това, а най-малко те…

— Но при всички случаи ще се появят тук. Защото в крайна сметка си остават прагматици и знаят, че имат нужда от нас точно толкова, колкото ние — от Хонконг. Земя не им трябва, едновременно с това им липсва опит в бизнес администрацията и, още по-лошо, в контактите с останалия свят. Затова им трябва посредник, поне на първо време. За да не се излагат пред света.

— Те имат нужда от администриране на новата китайска провинция, в каквато ще се превърне Хонконг след изтичане срока на концесията. Англичаните ще си приберат губернатора, но това няма да има значение, тъй като губернаторите отдавна нямат власт. Всичко ще бъде в ръцете на китайците, които хубавичко трябва да помислят дали да затварят този канал към богатствата на Запада.

— Решението на „Матиас Кинг“ сигурно е голямо нещастие за тях…

— Това е така, но по-важно е какво ще направи щастливи нас…

Замълчаха и се заслушаха в пробуждането на голямата административна сграда. Започнаха да жужат телефони, разноцветни лампички замигаха по конзолите. Меко се захлопваха врати, чуваха се приглушени гласове.

— Тайпан?

— Кажи, Питър — промълви Сойър, без да повдига спуснатите си клепачи.

— За какво искаше да разговаряме?

— За Мики — въздъхна Сойър.

— За Мики?

— Сънувах я през нощта. Каза, че духът й срещнал друг дух и искала да се ожени за него… — Мики беше умряла още бебе, но духовете нямат възраст. Според китайското мислене духовете също могат да бъдат самотни, да се стремят към щастие и пълнота.

— Но това е чудесно, тайпан — приведе се напред Енг. Сънища като този са често срещано явление сред китайците, изгубили деца. Интересното беше, че Сойър сънува такива неща — чужденците обикновено нямат достъп до толкова изтънчени емоции. Но тайпанът беше нещо различно, неговото мислене отдавна се докосваше до китайската култура. — Сега духът й ще бъде щастлив. Каза ли за кого иска да се омъжи?

— Ето го името — промърмори Сойър и побутна лист хартия върху бюрото. — Ще ни трябва „Сам Ку“, за да научим адреса на семейството и да започнем приготовленията за сватбата на духовете…

— Щастливо предзнаменование — рече Енг и протегна ръка към хартията. — Твърде щастливо, тайпан… Аз познавам такъв „Сам Ку“… Ако имаме късмет, семейството на мъртвия мъж може би вече е влязло в контакт с него и е потърсило семейството на Мики… Понякога подобни сънища се явяват и в двете семейства едновременно… — стана на крака и добави: — Веднага ще позвъня.

Останал сам, Сойър сложи длани върху гладкия плот на бюрото. След секунда ги вдигна и видя как отпечатъците им бързо се разтварят във въздуха. Съвсем като Мики…

На прага застана Сей Ан, неговата лична секретарка.

— Желаете ли нещо, тайпан?

— Нищо — поклати глава Андрю Сойър.

 

 

В дачата беше толкова тихо, че тя чуваше вятъра и плисъка на вълните. Въпреки късния час, навън все още светлееше. Много обичаше летните вечери. Пропищя птица, крясъкът отекна като камбанен звън под огромния син купол на небето.

Спусна се в мазето, измъкна две тухли от западната стена и извади бележника си. Имаше чувството, че тъмната дупка прилича на онези древни скривалища, в които руснаците са криели своите икони. Майката на Даниела беше ревностна християнка — факт, който така и не посмя да разкрие пред съпруга си. Даниела си даваше сметка, че сега прави точно това, което преди години беше правила майка й. Неслучайно беше избрала такъв тип скривалище за своето най-ценно притежание.

Опасността също приличаше на онази, на която се беше излагала майка й. Никога не беше споменавала на мъжа си за своята дълбока вяра, истински бастион срещу неговата деспотичност. Сега нещата се повтаряха, но действащи лица бяха Даниела и Карпов.

Настани се зад малката дървена масичка, положи бележника с шифрите и книгата един до друг, след което се залови за работа. Лампа с метален абажур хвърляше сноп светлина над ръцете й.

Работеше бързо и ефикасно. Шифърът беше нейно творение и това й позволяваше да го използва по най-ефективен начин. В съзнанието й отново изплува споменът за майка й, която беше толкова хитра, че успяваше да ходи на църква, без баща й да я заподозре нито за миг. Събираше се със свои съмишленици, които не само бяха решени да запазят духа на Руската православна църква, но и тайно избраха патриарх, който беше независим от всемогъщата комунистическа партия.

Понякога и Даниела присъстваше на подобни срещи. Тайната привързаност към религията на майка и дъщеря допринесе много за тяхната близост. Отначало Даниела имаше чувството, че посещава рядко представление на балета на Болшой, но постепенно започна да харесва религията. Дори и днес, вече зряла жена, тя все още се удивляваше на огромната сила, която притежаваше тази отречена от официалната власт духовност. Капитализмът, а вероятно и комунизмът, са преходни неща. Докато Бог е вечен…

Това не беше научила от майка си, а стигна до него абсолютно самостоятелно. След което го запомни за цял живот.

Историята го потвърждаваше. Политическите системи са временни, защото са създадени от хората. Докато Бог не може да бъде тяхно творение.

Приключи с кодирането, затвори книжката и я върна обратно в скривалището. Постави тухлите на мястото им, огледа ги внимателно и доволно кимна с глава. После се върна зад масичката и започна да чете донесенията относно „Медея“.

„Медея“ беше операция, която продължаваше вече трета година. Даниела лично беше вербувала човека, който отговаряше за нея. Откри го по време на друга, далеч по-обикновена операция. Нещата се стекоха така, че се наложи задълбочено проучване на всички от противниковата страна. В резултат стана известно, че един от тях — Жанг Хуа, високопоставен функционер на Китайската комунистическа партия, има брат в Хонконг. Даниела незабавно го постави под наблюдение и в рамките на десет дни вече разполагаше с подробен доклад за дейността на семейството.

После влезе в контакт със самия Жанг. Той категорично отхвърли предложението й и това не беше изненада. Даниела заповяда да бъде отвлечена жената на брат му. Жанг упорства още четиридесет и осем часа, после ужасът надделя и той капитулира.

Даниела освободи заложницата едва след като получи и оцени първата секретна информация. Въпреки това остана скептична и това беше съвсем естествено. Жанг обаче продължи да изпраща сведения, приблизително по едно на месец. Задълбочената проверка доказа, че те не само са автентични, но и изключително важни.

Отначало Даниела мислеше да сподели триумфа си с Карпов и да спечели поредния медал. Но после размисли. Нещата се подреждаха така, че нищо не й пречеше да има свои информатори във висшите кръгове на Пекин и никой да не знае това. Започна да редактира внимателно пристигащата от „Медея“ информация, пропускаше нагоре само незначителна част от нея.

Денят на тежките изпитания настъпи с операцията срещу инсталациите за тежка вода в Синкян. Нейните хора арестуваха трима инженери, които китайците кой знае защо бяха предали. Това моментално привлече вниманието на Карпов, който искаше да знае откъде идва нейната информация. Беше лесно да го излъже, че всичко е въпрос на аналитични способности. Служителите от отдела й бяха известни именно с такива качества, вече бяха доказали какво означава задълбоченият анализ на официална информация, подкрепена от слухове и предположения.

Разбира се, получи и своя медал. Но „Медея“ остана в тайна. Сега, току-що прочела последния доклад, тя беше особено радостна, че е успяла да я запази. Висшите управленчески кръгове на Китай се разкъсваха от противоречия относно бъдещето на Хонконг. Вече се очертаваха и главните враждуващи страни — привържениците на твърдата политика настояваха за безусловно поглъщане на Кралската колония през 1997 година, все още дълбоко унижени от „вероломното откъсване на част от Китай“, станало през 1842 година. Най-много ги ядосваше фактът, че част от тяхната територия се управлява от чужденци, при това — по единодушно мнение на останалия свят — далеч по-успешно, отколкото биха го вършили китайските комунисти. Затова категорично настояваха да докажат качествата си на делови хора и да заемат достойно място редом с останалите велики сили.

На обратната страна на монетата стояха тъй наречените умерени. Според рапортите на „Медея“, това бяха предимно хора, които поставяха националното чувство над комунистическата идея. Те бяха убедени, че имат власт благодарение на извратената политическа система в най-населената страна на света, но след като веднъж я имат, тя трябва да бъде използвана по най-добрия начин. На практика обаче умерените не вярваха в комунистическите идеи и поддържаха становището, че ако Китай действително иска да се издигне до равнището на великите сили на двадесети век, той трябва да възприеме западните методи и технологии.

Това обаче е свързано с огромни капиталовложения. А прекъсването на свободната инициатива в Хонконг означава да се рискува ежедневният поток от твърда валута, който се влива в китайската икономика. През последните шест години, по добре проверени сведения на Даниела, комунистически Китай рязко засилва деловите си контакти с Кралската колония, печалбите му многократно нарастват.

Нейните също, особено след задействането на оперативните й планове. Но това беше само началото, надеждите й за „Медея“ бяха далеч по-големи.

Стигна до сърцевината на информацията. Един от умерените, наречен в доклада „функционер на високо равнище“, е предприел сложна операция в Хонконг. Според „Медея“ целите й са две: да осигури приемането на умерени позиции по отношение на Хонконг и да „сложи ръка върху всички нелегални трансакции на пари и скъпоценности, осъществявани чрез Хонконг и Макао“…

А това означава пълен контрол над Колонията! Най-голямата мечта на Даниела! До този момент, за съжаление, неизпълнима… Безпокоеше я маниакалното желание на Карпов да изкара на предни позиции „Лунен камък“, още повече я безпокоеше решителната подкрепа на Лантин за този план. По нейно лично мнение демонстрацията на съветската военна мощ в Азия бе опасна грешка. Карпов и Лантин й приличаха на двама неразумни хлапаци, които играят на „страхливец“ и държат колата си точно срещу колата на противника. Но тя е собственост на Китай, в допълнение и двете превозни средства са претъпкани с ядрено оръжие…

Даниела беше убедена, че Китай може да бъде поставен под контрол и без военна заплаха на границите му. Хонконг предлагаше такава възможност. Сега, след последната информация на „Медея“, тя вече беше сигурна в това.

Ако „Медея“ успее да я вкара в китайската операция, тя ще бъде в състояние да поеме контрола над нея. А получи ли достъп до потока пари и скъпоценности, който тече през колонията като пълноводна река, тя ще има и цялата колония! Между Хонконг и Макао се прехвърлят капитали на стойност стотици милиарди долари. Те не фигурират в никакви документи, не могат да бъдат проследени и засечени. Просто защото по този път големите търговски къщи прикриват значителна част от печалбите си. Парите, които често са няколко пъти повече от дивидентите на печелившите акции, заминават за секретни банкови влогове в Швейцария, шифрите на тези влогове са достояние единствено на тайпаните. Така се върши бизнес в Хонконг, при това вече повече от век…

Да държиш пръста си върху пулса на подобен поток е наистина чудо. Със своята информация Даниела би могла да държи в шах всяка търговска къща на Хонконг, тайпаните ще предпочетат да изпълняват желанията й, вместо да бъдат съдени за укриване на доходи.

Отново прочете съобщението и сърцето й развълнувано затуптя. „Ох, да повярвам ли на късмета си?“ Беше замаяна от огромните хоризонти, които се разкриваха пред нея. Чисто злато, помисли си тя. Стига информацията да е вярна… Но какви доказателства предлага „Медея“?

Тя направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после се съсредоточи в останалата част от доклада.

Информацията все още е оскъдна, но моля не да не бъркате липсата на подробности с липса на достоверност. Сведенията идват от изключително високопоставен източник. По всяка вероятност операцията е в ръцете на чужденец — някакъв тип на име Блустоун. Той е един от петимата тайпани на „Файв Стар Пасифик“ — водеща търговска къща в Колонията.

Блустоун! Но как е възможно това? Очите на Даниела се разшириха от учудване. След известно време сведе глава към остатъка от шифрограмата.

Този факс е пресниман директно от оригиналните документи. Прилагам копието.

Даниела обърна последния лист и се взря в контрастната черно-бяла снимка, увеличена до размери 20 x 30 сантиметра. Отвори чекмеджето, извади старомодна лупа и насочи вниманието си към подписа и печата. Дълго време изследва йероглифите върху отпечатъка, после внимателно ги преписа.

— Ши Зи-лин — полугласно промърмори тя. Вече разполагаше с доказателството, което и трябваше.

 

 

Тцун-Трите клетви седеше на най-хубавата маса в ресторант Чиу-чоу, разположен на брега Козуей Бей. На стола вдясно седеше смайващо красива китайка с плоско лице и високи скули, гримирано минимално, но с изключително майсторство. Това беше едно от рядко срещаните женски лица, които изглеждат еднакво прекрасни сутрин на събуждане и в късната нощ, под светлините на някое луксозно заведение.

Вляво от Тцун се простираше осемметров сандък, запълнен с акуратно подредени лястовичи гнезда. Цената им варираше между четири и сто хонконгски долара. Току-що си беше избрал няколко от тях, в момента готвачите ги превръщаха в изключително вкусна супа. Изборът на добро лястовиче гнездо е истинско изкуство, подобно на още много кулинарни изтънчености на китайската кухня. А Тцун минаваше за майстор на това изкуство.

Току-що беше направил поредния подарък — скъпа огърлица с изумруди, на Неон Чоу, своята официална метреса. През деня момичето работеше в канцелариите на губернатора и външният му вид беше точно толкова скромен и незабележим, колкото го изискваше службата. Едно от нещата, които най-много я привличаха у Тцун-Трите клетви, беше фактът, че той я харесва във всяко от нейните превъплъщения, включително и в естествен вид.

Отвори кутийката, нададе писък на възхищение и веднага окачи бижуто на шията си. После протегна ръце над отрупаната маса и прегърна Тцун.

— Прекрасна е! — извика тя. Кичур черна коса се спусна над челото й и накара сърцето на Тцун-Трите клетви да потръпне от възбуда почти едновременно със свещения му орган. Не преставаше да се чуди как това двадесет и три годишно момиче успява да гъделичка сетивата му по този изключителен начин. Едно докосване по рамото, едно движение на изящната ръка и тих смях бяха в състояние да го възбудят повече, отколкото десет опитни компаньонки заедно. Да не говорим за миговете на споделена интимност…

Тцун-Трите клетви направи знак на келнера и с дрезгав глас поръча „тайкуан ин“ — чай от особен сорт, наричан „Желязната богиня на милосърдието“. Беше изключително силен и толкова скъп, че го поднасяха в чашки колкото напръстници.

— Радвам се, че сме заедно — промълви Неон. — Бях започнала да мисля, че вече си се уморил от мен…

— Какво ти говори тази огърлица?

— Твоите подаръци винаги са били изключително щедри — прошепна тя и сви устни в онази форма, която винаги го беше подлудявала. — Но напоследък прекарваш толкова много време с Блис, че започнах да се тревожа…

— Деловите ми отношения не трябва да те тревожат.

— Какъв бизнес можеш да имаш със собствената си дъщеря?

— Ти какво, глуха ли си?

Капризното кръгче на устните се очерта още по-релефно, но той вече не му обръщаше внимание. Умът му превключи на друга вълна. Това беше лошо за Неон Чоу и тя прекрасно го знаеше.

— Понякога ме третираш като дете — промърмори тя и поклати глава. — Но аз не съм пубертет, а зрял човек с престижна работа. Дори губернаторът не би си позволил подобен тон с мен!

— Тогава защо не му вдигнеш крака? — безцеремонно я сряза Тцун. — Губернатор или не, той си е един презрян „гуай лох“ — чужденец! Нямах представа, че си толкова впечатлена от шибаните маниери на варварите!

Неон Чоу веднага разбра, че го е разгневила.

— Извинявай, че проявявам ревност — прошепна тя. — Но непрекъснато мисля за теб. Нима трябва да ме третираш като уличница само защото искам да бъдем повече време заедно?

Тцун-Трите клетви само изсумтя. Това означаваше, че изпълнението на желанието й ще зависи от начина, по който ще се представи по-късно.

Неон Чоу закова прекрасните си очи върху лицето му, изящната й като скулптура ръка нежно легна върху неговата. Очите й бяха тъмни като нощта и едновременно с това блестящи като скъпоценните камъни на шията й. Ноктите й закачливо одраскаха кожата му.

— Обичам този подарък — прошепна тя и опипа блестящите камъни, легнали елегантно в трапчинката на шията й. — Обичам и теб!

Свещеният орган на Тцун-Трите клетви помръдна под масата и бавно започна да се пробужда.

 

 

Ярост. Огненото сърце на мрака го поглъщаше. Бурята отмина, той направи опит да събере остатъка от силите си. Яростта беше като мантия, която го топлеше, затваряше раните му, или поне облекчаваше болката.

Очите му откриха очертанията на каменна хижа оттатък пропастта. Пожела да бъде там. Надигна се и тръгна наляво, по ръба на пропастта. Измина неколкостотин метра и се върна обратно. Тръгна в противоположна посока и скоро откри стръмната пътечка, която водеше към каменистото дъно на долината.

Дъното на дерето беше покрито със синкава мъгла. Тръгна надолу, подхлъзна се в калта и падна, ожулвайки жестоко дланите на ръцете си. Отказа се от опитите да се задържи и остави тялото си да се плъзга надолу.

Скоро се озова на дъното на дерето, скочи на крака и потъна в мъглата. Дъхът му беше горещ, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Ярост.

Нямаше небе, нямаше хоризонт. Светът се сви до размерите на черупка. Над главата му изкряка ястреб, насекоми жужаха в ушите му, сухите листа на околните храсталаци прошумоляха под стъпките на таралеж или язовец. Мозайка от елементарните звуци на природата.

Джейк не беше в състояние да се наслаждава на красотата около себе си. Започна да се катери по отсрещната страна на пропастта, скоро стигна до мястото, на което беше видял Мариана. Високата трева беше окървавена и изцапа крачолите на панталона му, но самата скала беше измита от пороя.

— Ничиреншу! — изрева като див звяр той. — Къде си? — Червената пелена на яростта се спусна като завеса пред очите му. — Ничиреншу! Ще те убия! — в гласа му нямаше нищо човешко, приличаше по-скоро на воя на хищен звяр.

Скоро стигна до къщата. Входната врата зееше отворена, терасата беше пуста. Тих звън го накара рязко да извърне глава. Ритуалните звънчета „фюрин“. Звуците налятото, на играещи по брега деца. Безгрижни и весели. Но най-вече живи!

Едри сълзи се затъркаляха по лицето му. Мариана! Аз те убих, Мариана!

Влезе вътре и се огледа. На масата имаше две дъски за „уей ки“ с подредени върху тях фигури. На пода лежеше трета, но белите и черните камъчета бяха разпилени из цялата стая. Наведе се и вдигна едно. Колко е лесно да убиеш противника си в играта! Вземаш фигурата и толкоз. Но при живите хора нещата са различни. Все още не можеше да свикне с мисълта, че Мариана я няма. Как ще живее без нея? Цели три години я беше пренебрегвал, почти не й обръщаше внимание. Любеха се рядко и някак равнодушно. Не изпитваше към нея нищо, освен очакваното облекчение при изпразването…

Каменният човек. Нали така го беше нарекла веднъж? Беше изпуснала нервите си, беше дала воля на объркването и страха, беше се опитала да пробие бронята му.

Защо съм тук, след като нямаш какво да ми дадеш, Джейк? — изкрещя тя. — Когато се оженихме бяхме влюбени, или поне аз мислех така. Пресвети Боже, нима наистина не виждаш какво става с теб? Реката Сумчун разби любовта ти, унищожи последните остатъци от човечност в душата ти! Онова, което ме накара да се влюбя в теб отдавна го няма. Разбираш ли, Джейк?! Ти си се превърнал в камък! Не ставаш за нищо друго, освен за вярно куче на Агенцията!

Тук е далеч по-хубаво от мръсните улици на Хонконг. Дали родителите му биха се чувствали по-добре на подобно място? Вече трудно можеше да си спомни дори лицето на баща си.

Получи част от своето „фу“, това беше наследството му. Връзка с миналото, доказателство за обичта на родителите му. Никога нямаше да разбере каква част от истината са му разказали семейство Мейрък, какво е плод на въображението им. Но това едва ли има някакво значение. Изведнъж му се прииска да е с тях, от самотата му стана страшно. Сърцето му се сви от болка. О, Буда! Вече нямам никого на този свят, няма я и Мариана!

Мракът се спусна около него. Къщата беше пълна със сенки, трябваше й малко светлина. Дори искрица светлина! В един от ъглите откри заредени с газ петромаксови лампи.

Ярост. Тя му пречеше да разсъждава трезво. Развинти капачките на резервоарите и разля горивото по пода. Отдръпна се заднишком към вратата и излезе на терасата. Тишината се нарушаваше единствено от помръдването на звънчетата. Спомените нахлуха в душата му.

Драсна клечка кибрит и я хвърли през прага.

Експлозията беше гръмотевична, блъсна се в отсрещните хълмове и се върна с утроена сила. От вратата и прозорците изскочиха алени пламъци, над покрива се разстла облак мазен дим.

Джейк се отпусна на земята и уви ръце около коленете си. Очите му следяха лакомите езици на пламъците, които бързо поглъщаха дървените подпорни колони и ближеха каменната основа. Къщата сякаш пъшкаше в предсмъртна агония.

Джейк отново се разплака. Срамуваше се от това, което направи, съжаляваше за изпуснатите си нерви. Някога, още съвсем малко момче и далеч преди да се запознае с Фо Саан, той се натъкна на огромна и грозна жаба, клекнала на брега на реката. Грабна един камък и го запрати по нея, просто да провери дали ще я подплаши. Жабата остана неподвижна и той се ядоса. Хвърли втори камък, после трети. Гневът му нарасна. Започна да се цели в нея, но жабата продължаваше да стои неподвижно. После изведнъж се оказа, че е мъртва. Тогава за пръв път изпита чувството на срам, което го обземаше сега.

Изгуби представа за хода на времето, може би беше заспал. В главата му се блъскаха кошмари: Мариана, обгърната в пламъци, го зове за помощ; Мариана лежи окървавена на голата скала, а той я бута в пропастта; Мариана го наблюдава, докато люби Блис, а той мачка гърдите й и хапе устните й; Мариана потъва в дълбок речен вир, от тялото й тече кръв и го заслепява. В ръката си стиска гладък камък, вдига го нагоре…

Не!

Главата му рязко се вдигна. На глас ли беше извикал? Сънуваше ли? Лицето му се къпеше в пот, тялото му тръпнеше. Нощта отдавна беше встъпила в правата си, звездите го обливаха със студена светлина.

Седеше без да помръдва, ушите му регистрираха песента на щурците и далечното ръмжене на нощните хищници. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и разклащаше високата трева. Мислите му бавно започнаха да се избистрят.

Едва сега си даде сметка, че появата му тук, при това сам, е била една глупава постъпка. Би трябвало да потърси помощ. Но това не е Хонконг, тук нямаше приятели. За нищо на света не би се появил в това състояние пред някой от своите тайни информатори. За да работят за него, те трябва да го уважават.

Направи няколко дълбоки вдишвания и се замисли за Фо Саан. Какво му беше казал веднъж? Синко, ще дойде време да се озовеш на вражеска територия. Тогава всичко ще бъде срещу теб — дори хората, които считаш за свои приятели…

Ето я тук вражеската територия. А приятелите? Столингс уби Мариана, нали? Столингс и Агенцията… Защо?! Защо Мариана беше с Ничиреншу? Тези две невъзможни събития изглеждаха неразривно свързани. Столингс не беше престъпник, а служител на Агенцията. Някой е издал съответната заповед. Беридиън? Донован? Ундерман?

Тази мисъл го вледени, но Джейк трябваше да допусне и подобна вероятност. Какво не знаеше? Въпросите без отговор бяха толкова много, че той можеше да прави само приблизителни предположения и да проявява безкрайна предпазливост. Ще трябва да уреди сметките си с Агенцията, но първо има да разплита една изключително сложна мрежа. Търпение. Това му трябва сега.

И Ничиреншу. Първата и най-неотложна задача.

Едно беше сигурно: връзката му с ръководството на Агенцията е безвъзвратно прекъсната. След като не знаеш на кого да се довериш, най-добре е да не се доверяваш на никого. Този важен урок беше усвоил още като хлапак по мръсните задни улички на Хонконг.

Когато си на вражеска територия и обстоятелствата са срещу теб, задължително трябва да потърсиш помощ, учеше го Фо Саан. Ако си сигурен, че няма кой да ти помогне, значи трябва да промениш начина си на мислене. Просто защото помощ можеш да откриеш на най-неочаквани места…

Джейк се замисли върху тези думи, умът му механично прехвърляше възможните решения. И неизменно стигаше до едно и също заключение. Само един човек в Япония беше в състояние да му помогне. На пръв поглед тази мисъл изглеждаше напълно абсурдна, но той отново си спомни за напътствията на Фо Саан и куражът му започна да нараства. Какво ли пък толкова има да губи?

Утрото го завари на път, краката му уверено стъпваха по козите пътечки на планинската верига, известна с името Сабята.

 

 

Жанг Хуа намести многодиоптровите очила на носа си и влезе в кабинета. Жестът му беше чисто механичен, тъй като очилата почти веднага се смъкнаха обратно надолу.

Зад широките прозорци с лошо уплътнени рамки се простираше нажежената повърхност на площад „Тянанмън“, помръдваща като жива в маранята.

— Добре ли се чувстваш днес, другарю министър? — попита той и пусна купчина папки в кошничката върху бюрото.

Ши Зи-лин само изсумтя. Беше потънал в четене на няколко дълги телекса, които преди малко донесе на ръка униформен куриер.

— Изглеждаш добре — отбеляза след малко Жанг, изчакал Зи-лин да подреди хартията на стегната купчинка. На практика обаче беше точно обратното — министърът изглеждаше доста зле. Лицето му беше бледо, ръцете му видимо трепереха. Може би акупунктурата вече не му действаше.

Зи-лин рязко вдигна глава, Жанг Хуа отмести поглед като дете, хванато да върши пакост.

— Потиш се, приятелю — отбеляза Зи-лин. — Може би на теб не ти е добре?

— Нищо ми няма, другарю министър.

— Хайде, хайде — вдигна ръка Зи-лин. — Сега сме само двамата, стига с тези официални обръщения… — забеляза накъде се мести погледът на помощника му и добави: — Затвори вратата и сядай, приятелю.

Изчака го, сложи телексите в тънка папка и закова черните си очи в лицето на по-младия мъж. Единствено те изглеждаха недокоснати от годините, бяха все така блестящи и интелигентни.

Вдигна малка каничка от масата до себе си и напълни чашките.

— Пийни си малко чай, ще те ободри — ръката с чашата потрепваше. — Страхувам се, че е малко хладен. Вече не понасям горещия чай… Сега предпочитам да ме разхлажда, докато на младини ме топлеше.

Отпиха от чашите.

— На млади години взех решение да стана Небесен страж на Китай — промълви Зи-лин. — Който е с мен, трябва да споделя този товар…

— Зная, другарю Ши. Но конфликтът с Ву Айпинг ще има сериозни последици за нас. Страхувам се, че е прекалено силен. Той е твърде млад, за да разполага с толкова власт. Като ръководител на академията работи в една-единствена насока — да открие начин за военно възпиране на руснаците, които заплашват нашите граници. В негово лице групата срещу теб има могъщ предводител, войнствеността му се харесва на прекалено много хора в Пекин. Има всички шансове да ни победи и тогава… — раменете на Жанг Хуа потръпнаха.

Зи-лин въздъхна и остави чашата.

— Предвидих това развитие на нещата, приятелю — рече той. — О, нямам предвид конкретната поява на Ву Айпинг. Но знаех, че ще се сблъскаме с някой като него. Наистина е силен, може би ще успее да ни победи. Но ние не трябва да се предаваме, защото без нас Китай е обречен. Ние сме бъдещето на тази страна. Отдавна съм убеден в това, отдавна зная, че ми трябва помощ за реализиране на крайната цел. Но за нея е необходима пълна всеотдайност и безкрайна концентрация, необходима е саможертва. А не самодоволство и обожествяване, както правеха Чан, Мао и всички останали. Те бързо забравиха откъде са тръгнали и започнаха да си въобразяват, че светът се върти около тях. Но грешаха…

— От онова поколение оцелях само аз, Жанг Хуа. Оцелях благодарение на своята всеотдайност. Не го направих заради лични амбиции. И аз, подобно на будистките монаси, имах своя Бог, на когото обрекох живота си. Знаех, че ако искам да служа истински на Китай, трябва да се освободя от всички лични притежания и амбиции. От всички!

В кабинета настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на вентилатора, поставен върху шкафа край стената. Лепкавият въздух не ставаше по-хладен, но все пак се раздвижваше.

— Понякога е много важно да усетиш, че те превъзхождат — промълви с леко потрепване в гласа Жанг Хуа.

— Така ли мислиш, приятелю? Нима толкова лесно си изгубил вярата си след всичките тези години?

— Човек никога не трябва да губи вяра — отвърна Жанг Хуа и хвърли бегъл поглед към треперещите ръце на възрастния мъж срещу себе си. — Не исках да оставаш с подобно впечатление.

— Добре. Сега можеш да си допиеш чая, Жанг Хуа. Обещах на баща ти да се грижа за теб и не съм забравил това.

Затвори очи и се замисли за саможертвата. За всичките манипулации в живота си, за онези, които продължаваше да прави и в момента. За живота на безброй люде, който продължаваше да зависи от волята му. Това ли е бъдещето на Китай, за което беше мечтал?

Приказките за саможертва са едно, но практическата реализация — нещо съвсем друго.

Кога за последен път съм бил истински щастлив, запита се той. Потърси отговор на този въпрос, но не успя да го открие.

 

 

Столингс имаше намерение да поязди. Дори се обади в Кинотеатъра и нареди да оседлаят жребеца му.

Но после промени намеренията си. Преполовил купичката ягоди със сметана, той стана и отиде до телефона да отмени ангажимента. Закуската така и остана недовършена на масата. Качи се в колата си и подкара към службата на улица „Х“.

По време на полета от Япония се опита да поспи, но го връхлетяха кошмари. Сънува, че е изпълнил поредната задача за отстраняване на вреден за Агенцията човек, язди през гъста гора, преследван по петите от жадни за мъст врагове. Не знаеше как са го надушили. Клонки шибаха лицето и раменете му. Правеше всичко възможно да се предпази, но гората беше срещу него и скоро се оказа с разкъсани дрехи, гол и ожулен до кръв.

Остана с убеждението, че е наказан. Но за какво? Изпълнението на поставената задача беше безупречно. Отне живота на поредната жертва и толкоз.

После изведнъж му хрумна, че е убил не този, когото трябва. Изпадна в ужас от тази мисъл, веднага след това разбра, че го преследват. Как е възможно това? Беше проявил безкрайна предпазливост, както винаги.

Но зад гърба му тропаха конски копита и той пришпори жребеца си. Това му донесе не толкова бързина, колкото още по-жестоко шибане от клоните на дърветата.

Тропотът на копитата зад гърба му ставаше все по-отчетлив, той отчаяно заби шпори в хълбоците на животното. Наведе се ниско над гривата му и започна да го подтиква с напрегнат глас и удари по шията.

Сенките се притискаха в гърба му, закриваха кръгозора му. Не виждаше небето и звездите, от раните му шуртеше кръв. Колкото по-бързо галопираше, толкова по-жестоко ставаше наказанието му. Защо?

Тропотът на копита стана още по-отчетлив и Столингс рязко извърна глава. Видя жребеца без ездач, с разширени ноздри и демонично пламтящи очи.

Нададе толкова пронизителен вик, че към мястото му се затичаха две стюардеси едновременно. Едната от тях — младо момиче с кестенява коса и привлекателна бенчица в ъгълчето на устата, остана при него до края на полета. След известно време му даде телефонния си номер и така успя да пооправи настроението му.

Кошмарът обаче отказа да го напусне. Остана с него и у дома, под горещия душ, който отмиваше мръсотията от дългия път. Настани се на масата за закуска, отрупана с китайска храна; пъхна се и в леглото, докато любеше Дона — стюардесата с кестенявите коси; придружи го и в залата за тренировки, където се залови с щангата и машините за тежко физическо натоварване.

За разлика от другите му сънища, този кошмар не избледня нито с настъпването на нощта, нито с първите лъчи на утринното слънце. Това беше причината, поради която се отказа от ездата и скочи в колата, без дори да приключи със закуската.

Лепна се в съзнанието му като невидима завеса, душата му потръпна от неясен страх. Защо?

Беше твърдо решен да открие отговора на този въпрос.

Влезе в стаичката без прозорци, която използваше за кабинет, и включи компютърния терминал. Агенцията използваше специална разработка на електронната компания „Ксикор“, която многократно надхвърляше възможностите на компютрите за нормална употреба. Дълбоко под земята беше монтиран главният терминал, залата използваше специално пречистен въздух и сложна климатична инсталация, която поддържаше температурата и влагата в строго определени граници.

Столингс затвори очи и извика в съзнанието си дългата поредица от секретни кодове, които трябваше да му осигурят достъп до най-ревниво пазените тайни в паметта на компютъра.

Пред очите му изплува жребецът без ездач, после мястото му зае фигурата на Мариана Мейрък, просната върху мократа скала. Пръстът му отново се уви около спусъка. Един изстрел, после втори, трети… Шумът почти се сля с грохота на бурята. Видя как тялото й полита в бездната, успя да зърне дори изненадата в широко отворените й очи…

После я изгуби сред бурята. Вместо нея видя фигурата на Джейк, заплашително насочила се към него. Когато отново обърна поглед към скалата, Мариана вече я нямаше.

Помисли за коня без ездач. За руснаците, поели по склона на Сабята. Каква ирония на съдбата, въздъхна Столингс. Ако Джейк не ги беше елиминирал, Мариана може би щеше да остане жива. Може би…

Конят без ездач. Руснаците. Какво търсеха там, по дяволите? Дали не искаха да се намесят в операцията? Ундерман не каза нищо по този въпрос, макар да разговаряха подробно по пътя от летището до държавното жилище на Столингс в Джорджтаун. Намираше се на улица „С“, само на пряка от Дъмбъртън Оукс, и Столингс изпита силно недоволство от факта, че по-старшият от него Ундерман не се съобразява със свещената му неприкосновеност. Домът си е дом, точка. Никога не работеше в него. Освен това чакаше появата на стюардесата с кестенявата коса…

Столингс отвори очи. На екрана се беше появил надпис:

Възможен достъп до информация „Понеделник“

Компютърът на Агенцията имаше седем нива на секретна информация, като всяко едно от тях носеше името на съответния ден от седмицата. „Понеделник“ съдържаше най-слабо охраняваните данни, докато в „неделя“ се пазеше свръхсекретната информация. Достъпът на служителите до съответните нива съвпадаше с издигането им по служебната стълбица на Агенцията. Столингс беше член на вътрешния съвет от петимата най-високопоставени служители, който се ръководеше лично от президента. Благодарение на това той имаше достъп и до седмото ниво, но никога не му се беше налагало да го използва.

Най-често работеше с „четвъртък“, там решаваше почти всички проблеми, свързани с пряката си оперативна дейност. Сега, след около три часа присъствие на това ниво, той изпита нужда от повече информация. Все още не можеше да разбере на какво се дължеше руското присъствие в Япония.

Облегна се назад и притисна с палци клепачите си. Очите му се дразнеха от фосфоресциращата светлина на екрана.

Въпросът е там, че това не бяха обикновени руснаци, дори и да са били оперативни агенти на КГБ. С тях той беше свикнал, срещаше ги навсякъде по света. Приемаше ги с примирение — както бедняците се примиряват с хлебарките в порутените си жилища. Но тези хора бяха по-особени. Отдел С на КВР, царството на генерал Воркута. Макар да преливаше от чувство за мъжко достойнство и превъзходство, Столингс се беше научил да уважава ума и способностите на тази жена.

През последните две години нейни агенти бяха успели да провалят две от най-важните му операции, трета увисна на косъм. В Ангола, Ливан и… Къде още, по дяволите? А, да — в Гватемала… Винаги изпитваше трудности с тези латиноамерикански държавици, които са като близнаци.

Отлично помнеше ужасяващото спускане по почти непристъпните планински пътища на Гватемала с кола, която би трябвало да бъде бракувана преди десетина години… Това беше първият му сблъсък с агентите на Воркута. Третият обаче, в Ангола, беше най-опасният… Там получи два 38-милиметрови куршума — един в рамото, друг в ръката. А третият свирна на милиметри от черепа му…

Всички бяха изстреляни от агентите на ВКР. От хората на генерал Даниела Воркута.

Столингс бързо се принуди да я уважава. Завъртя стола си към монитора и набра поредния код.

Възможен достъп до информация „Петък“

Пръстите му затичаха по клавиатурата. „Най-добрият начин за опресняване на паметта е аналогията с приключени дела, казваше Ундерман. Днешният ти проблем винаги има връзка с миналото…“

Информация „петък“ съдържаше архивите на тридесет и шест операции. Столингс се въоръжи с търпение и започна да ги проучва една по една. Откри гватемалската операция и свери датите, за да бъде сигурен че е неговата. Информацията беше общо взето рутинна, чак след нея се появи допълнителна забележка, която препоръчваше следващото ниво на секретност. Пръстите му продължаваха да летят по клавишите.

Възможен достъп до информация „Събота“

Едва тук намери това, което търсеше.

Матас Сандинар умира вследствие инжектирана отрова.

Датата на събитието беше точно три дни след провала на операцията му. Столингс застина на място, очите му объркано гледаха екрана на терминала. Вестниците широко отразиха смъртта на Сандинар, който беше президент на страната. Като нейна причина се сочеше масивен инфаркт на миокарда. Сърдечен удар. Откъде се появи тази отрова?

Столингс потъна в дълбок размисъл. Сандинар беше отявлен враг на Карло Гуерера — човека, когото трябваше да премахне. След смъртта на Сандинар беше отбелязано рязко нарастване както на влиянието на Гуерера, така и на числеността на бунтовническата му армия. Едва шест месеца по-късно Столингс се върна в Гватемала и успя да го ликвидира.

Зае се да анализира цялата информация за КВР, която се съдържаше в това ниво. Откри Ангола, отново със забележка под линия. Потърси Ливан, не го намери и набра кода за последното ниво.

Възможен достъп до информация „Неделя“

Буквите изскачаха като коркови тапи върху синята повърхност на терминала:

Шошо Мтуба умира от задушаване вследствие счупване на хрущялите на ларинкса.

Датата на събитието беше точно една седмица след операцията на Столингс. Официалната причина за смъртта на Мтуба, публикувана в печата, беше съвсем различна: падане от кон, който неочаквано се изправил на задните си крака, подплашен от змия.

И тук, по подобие на Гватемала, Мтуба беше генералът, водач на опозицията срещу официалната власт, именно него трябваше да ликвидира Столингс. Макар и незначителна част от задачите му, тези две операции бяха документирани така, сякаш са дело на самата Агенция. Нещо, което беше напълно изключено. Да се издаде заповед за отстраняването на Сандинар и Мтуба влизаше в разрез не само с методите на Агенцията, но и с официалната политика на Съединените щати.

Пред очите му отново изплуваха руснаците, пъплещи по могъщата снага на Сабята, в съзнанието му отново се появи конят без ездач от кошмарния сън. Тръсна глава и продължи проучването.

И стигна до Ливан. Беше погребан сред тонове второстепенна информация — като диамант в калта. Ако Столингс не притежаваше вроден интерес към многобройните начини за съхраняване на електронна информация, той положително не би стигнал до Ливан.

Веднага си зададе въпроса защо тази информация се пази на свръхсекретно ниво. Доколкото знаеше, операцията беше съвсем рутинна. Да, наистина откри екипа на КВР подир себе си. Но след Гватемала вече беше нащрек и руснаците не успяха да го изненадат.

Подготви номер, взет от любимия арсенал на руснаците — дезинформацията. И го осъществи блестящо. Докато екипът на КВР го очакваше на мястото на предполагаемата среща с помощниците му, той беше на другия край на града и спокойно монтираше оптическия мерник на пушката си. После, само с един изстрел от сто метра, пръсна черепа на Мохамед Ал-Касар. Задачата беше изпълнена. Ликвидиран беше един от най-опасните терористки лидери в Близкия изток с ярко изразена просъветска ориентация. Цялата операция, включително пристигането и заминаването на Столингс, продължи някакви си тридесет и шест часа. Как ти харесва това, генерал Воркута?

Но защо ливанската операция е тук, в седмото и най-секретно ниво?

Откри отговор на този въпрос след още няколко часа тежък труд. Беше хитро скрит в спомагателен файл — още един от електронните трикове. Това беше най-секретното ниво на паметта и нямаше къде другаде да го скрият…

Мохамед Ал-Касар е ликвидиран според инструкциите.

Следваше точната дата на събитието.

Причина — двоен агент, работил за Тимъти Лейн.

Очите на Столингс едва не изскочиха от орбитите си. Не! Това не може да бъде! Тимъти Лейн е директорът на ЦРУ!

По челото му избиха капчици студена пот. С треперещи пръсти набра отново кода на ливанския файл. Господи, нима съм ликвидирал наш агент?! Как е възможно това?! Насочи вниманието си към края на информацията, но тя изведнъж, насред дума, прекъсваше. Набра кода още веднъж, но без резултат. Екранът остана празен.

После, припомнил си основните инструкции, той натисна клавиша с надпис:

Контрол.

Върху екрана се изписа следният текст:

Останалата част от този файл е строго поверителна, достъпна единствено за Директора на Агенцията. Използвайте достъпен код за „Яху“.

Какво, в името на Бога, означава това „яху“, запита се Столингс.

Научи го едва след третия телефонен разговор, кратка справка с лингвист и една разходка до библиотеката на Конгреса.

„Яху“ се оказа бирманска дума, която обозначава осмия ден от седмицата, според особения календар на тази страна.

 

 

В главата на Джейк се появи фрагмент от текста на манускрипта, който висеше в дома на Микио Комото:

Когато генералът раздава правосъдие, армията поддържа висока дисциплина…

Или нещо подобно.

Сега вече знаеше, че Комото е мотивиран именно от манталитета на пълководец. Отчаяно му се искаше да разбере този човек, преди да се сблъска с него. Иначе нямаше никакви шансове, особено след онова, което беше извършил в дома на оябуна. Комото ще го накаже за назидание на своите бойци.

След като напусна района на Японските Алпи, Джейк се насочи именно към къщата на Комото. Защото оябунът беше единственият му враг, който притежаваше потенциал да се превърне в негов съюзник.

Много зависеше от характера на Комото, от това, което се криеше под непроницаемата му маска. Затова следващите няколко часа щяха да бъдат изключително опасни. Голяма част от играта на Джейк ще се определя на място, според това, което разкрие Комото от своята същност. Ако се окаже алчен, Джейк би могъл да се възползва от този факт. Същото ще се получи и ако японецът прояви високи морални добродетели.

„Мичи“. Пътеката. Джейк е длъжен да я открие, ако иска да запази шансовете си да открие Ничиреншу и онова „фу“, което Мариана беше взела от него.

Последния път се появи тук в ранната вечер. Сега избра същия час, но се оказа, че пред вратата са паркирани две лимузини. Едната беше на Комото, спряла почти под лампата на входа.

Отново прибегна до прикритието на изящно подрязаните храсти и миниатюрната вътрешна градина зад тях. Привлечен от някакъв необичайно издължен предмет, той бавно се насочи натам. В далечния край, в близост до стройните японски кедри край оградата висеше „марумоно“. Докосна го с ръка и то започна да се клати като махало, събуждайки отдавна забравени спомени в душата му.

„Марумоно“ е една от трите традиционни мишени за „кюжутцу“ — чучело от зебло, натъпкано с памук или слама.

Японският воин използва лъка и стрелата още от най-дълбока древност. Те заедно с меча са привилегировано оръжие на самураите. Докато обикновените бойци имат на свое разположение пиката и тоягата.

„Кюжутцу“ е бойното изкуство на стрелците с лък. Според Фо Саан появата на „марумоно“ е пряко свързана с първите стрелци, които винаги са били на кон. По време на тренировка човек усвоява трудното изкуство да стреля по най-различни мишени, повечето от които подвижни. Именно такава мишена представлява и „марумоно“ — една от най-трудните.

Самураите от Средновековието задължително са имали поне по едно „яба“ — стрелбище за упражнения с лък, в своите домове. Сега Джейк виждаше, че нещата не са се променили.

Взел внезапно решение, той се обърна и пое по каменната пътечка, която водеше към входната врата. Вдигна ръка и почука.

След миг на прага се изправи Тоши. Очите му смаяно примигнаха, сякаш в лицето на Джейк виждаше един от пазителите на Ада. Ръката му светкавично се плъзна към колана, в следващата секунда дулото на револвер 38-и калибър вече сочеше към корема на Джейк.

Първоначално Джейк беше решил да вдигне ръце над главата си, но отчете изражението на Тоши и реши да не прави никакви движения. Дишаше дълбоко и равномерно, опитваше се да не обръща внимание на оръжието. Никога не беше харесвал пистолетите, предпочиташе да се държи по-далеч от тях. Дълбоко в душата си беше убеден, че това е оръжие за хлапаци, а не за истински мъже.

Всъщност не харесваше никакви огнестрелни оръжия. Признаваше, че в ръцете на изпечен убиец пушката с дълга цев е наистина опасно оръжие, но това беше всичко. Револверите и пистолетите са обемисти и неудобни, човек трудно може да ги скрие при гранична проверка. Хората лесно се пристрастяват към тях и това вероятно е най-лошото им качество. Те са най-лесното решение за мързеливците, попаднали в опасна ситуация. С револвер в ръка човек няма нужда да разсъждава. Прицелва се и стреля. Едно и също решение за всички проблеми. Плод на лениви мозъци…

Освен това е опасно, когато човек разчита толкова много на механична подкрепа. Тук отново проличава хлапашкото отношение, превърнало се в неразделна съставна част от мистиката на въоръжения с огнестрелно оръжие човек.

Джейк светкавично прецени, че Тоши не се различава от болшинството такива хора.

Винаги търси духовната слабост на противника си, учеше го Фо Саан. И Джейк отлично разбра, че вече знае коя е слабостта на Тоши. Този факт не го правеше по-малко опасен, а просто подлежащ на определен вид манипулация.

— Искам да се видя с Комото-сан — каза Джейк.

— Итеки! — презрително процеди Тоши. — Ще видиш това, което аз реша да ти покажа! — Револверът помръдна в ръката му. — Май ще е най-добре да ти прострелям коленете… Първо едното, после другото! — на лицето му се появи мъртвешка гримаса, която би трябвало да се тълкува като усмивка. — По този начин ще знаеш как трябва да гледаш към нас — отдолу нагоре!

— Кажи на Комото-сан, че му нося важни новини.

— Кажи му го сам! — ухили се Тоши, а дулото на револвера описа къса окръжност около сърцето на Джейк. — Ти очевидно мислиш, че този дом е отворен по всяко време за теб. Хайде, заобиколи ме и влез! Да видим докъде ще успееш да стигнеш! — лицето му започна да потъмнява от притока на кръв. Джейк разбра, че ако не вземе спешни мерки, има реална опасност да бъде застрелян.

— Кажи на Комото-сан, че…

— Какво да каже на Комото-сан? — разнесе се повелителен глас зад гърба на Тоши. Джейк успя да различи неясната фигура във вътрешността на къщата, позна гласа и забеляза как бандитът пред него замръзва.

— Нямам желание да ви предизвиквам, оябун — почтително отвърна той, спомнил си за предупреждението на Комото.

— Май започвате да хленчите, господин Ричардсън. Какво още трябва да очаквам? Може би ще паднете на колене и ще молите за прошка? — в гласа на оябуна се долавяше дълбоко отвращение.

— Мислех, че вие не разговаряте с варвари — отвърна Джейк.

Настъпи дълбока тишина. Джейк ясно съзнаваше, че играе една изключително опасна игра. Комото би могъл да го убие тук, на прага на дома си, и нито един човек в Япония няма да попита за причините. Но друг избор просто нямаше. Губеше скъпоценно време, на всяка цена трябваше да проникне през бронята на този мъж.

— Това едва ли може да се нарече разговор — изръмжа Комото. — Чувам единствено песента на щурците и собствения си глас.

— Дойдох да ви кажа следното — въздъхна Джейк с ясното съзнание, че използва последния си коз. — Казвам се Джейк Мейрък. Аз съм този, който уби Кей Кисан.

Главата на оябуна рязко се завъртя.

— Отведи го в стаята с шест татамита! — заповяда на Тоши той. — Дръж го под око, докато се приготвя!

Тоши прие заповедта с кратко кимване, в студените му очи се четеше открито предизвикателство. Беше ясно, че е готов да стреля при първото подозрително движение от страна на неканения гост. Джейк остана неподвижен. След една безкрайно дълга секунда японецът грубо го сграбчи за дрехата и го дръпна навътре. Изрита вратата зад гърба си и кратко нареди:

— Обувките!

Джейк се събу и сложи обувките на шкафчето до вратата, подчинявайки се на краткото кимване на Тоши. Когато се изправи, Комото вече го нямаше.

Тоши го поведе по полуосветен коридор, прекоси отворена фузума. Озоваха се в стаята на първата му среща с оябуна. Тоши го накара да се обърне с лице към окачения на стената ръкопис, очевидно нарочно.

В къщата цареше необичайна тишина. Сякаш се намираха на дъното на дълбоко езеро. После долови някакво леко шумолене и вдигна глава. Долната част на ръкописа леко помръдваше, вероятно от течение. Погледна към вратата и видя, че плъзгащите се екрани от оризова хартия към градината са отворени.

Мракът се усещаше физически. Изглежда по небето нямаше нито звезди, нито луна. Кадифената мантия на нощта бавно нахлуваше в стаята. Все още се усещаше горещината на отминалия ден, това някак подчертаваше плътността на мрака.

Джейк затвори очи. Отначало чуваше само собственото си дишане, миг по-късно започна да долавя и дишането на Тоши. Направи опит да прецени емоционалното му състояние, моментално усети вълните на напрежение, които се излъчваха от тялото на якудза. Ще трябва да запомня това, рече си той.

Комото се появи на прага, облечен в доспехите на самурай от XVIII век. От кръста нагоре носеше широка копринена блуза в тъмен цвят, а надолу беше нахлузил черна „хакама“ — къса поличка с крачоли от онези, които са използвали стрелците с лъкове.

— Вън! — изръмжа на Тоши той, без дори да поглежда към Джейк.

Якудза протегна свободната си ръка и побутна рамото на Джейк, насочвайки го към отворената врата за градината. Следван по петите от двамата японци, Джейк излезе навън и се озова в близкия край на стрелбището. На дървена пирамида до стената бяха подредени няколко бойни лъка. Размерите им бяха между два и два и половина метра, всички изработени от гъвкав бамбук. До тях имаше „ядате“ — издължен дървен цилиндър, запълнен със стрели.

Усети присъствието на Тоши зад гърба си, миг по-късно и ръката му върху рамото си. Накъде ли ще го насочи? Всъщност едва ли щяха да ходят другаде. Беше ясно, че ще се сблъска с „кюжутцу“. Вече успя да научи няколко важни подробности за характера на Комото и това означаваше сериозен напредък. Даде си сметка, че ако в този момент елиминира Тоши, вратата към този мъж ще бъде окончателно затворена. А това не можеше да си позволи…

Отведоха го в далечния край на градината. Мишената „марумоно“ леко се полюшваше от клоните на японския кедър.

— Знаеш какво да правиш — промърмори Комото. Гласът му прозвуча призрачно, сякаш беше рожба на самата нощ.

Джейк усети въжето около китките си. Тоши го пристегна толкова здраво, че лицето му се разкриви в неволна гримаса. После беше обърнат с лице към далечния край на градината. Там, където търпеливо го очакваха лъковете и стрелите.

Тоши беше прибрал револвера, в ръцете му имаше здраво въже. Привърза с него тялото на Джейк за дървото, „марумоно“ остана между него и мястото за стрелба.

Чучелото се поклащаше точно пред очите на Джейк и му пречеше да вижда.

— Лъжата е престъпление, което се наказва — долетя приглушеният глас на Комото. — Такива престъпления са и насилственото проникване в чужд дом, нападението срещу член на клана… Якудза сами решават своите проблеми.

— Оябун…

— Нито звук, итеки! — изръмжа Комото с глас, натежал от презрение. — Ти беше предупреден, но не обърна внимание на това, което ти се каза. Не се учудвам, такива са всички варвари. Сега ще си получиш наказанието.

Джейк усети как Комото се отдалечава, но Тоши остана на крачка встрани от дървото. Ръката му се протегна и разлюля „марумоно“ пред лицето му.

Нощта беше мъртвешки тиха. Чучелото леко се поклащаше. Наляво, надясно. Наляво, надясно… Джейк изпита чувството, че отново е в Чун Чау, нагазил до кръста във водите на Южнокитайско море. Мъглата е гъста, той отчаяно вика Фо Саан…

После до слуха му достигна острият звън на обтегната тетива, стрелата се понесе към целта си със смразяващо сърцето бръмчене.

Първият изстрел на оябуна беше точен. Чучелото потръпна като живо, после продължи да се поклаща пред лицето на Джейк.

 

 

Дейвид Ох пъхна ключа в ключалката, бутна вратата и влезе. Апартаментът на Джейк и Мариана се намираше на Мид Левълс — един от хонконгските острови.

В застоялия въздух се долавяше миризмата на отдавна приготвени гозби и парфюма на Мариана. Мебелите бяха покрити с тънък слой прах. Нощта вече влизаше в правата си, през прозореца се виждаха светлините на пристанището, тромави джонки бавно се полюшваха към брега. На фона на последните остатъци дневна светлина платната им изглеждаха черни. Време за вечеря.

Дейвид Ох тръгна бавно из стаите. Не знаеше какво търси. Може би очакваше да забележи нещо необичайно, нещо, което да му даде обяснение за внезапното пътуване на Мариана и още по-внезапното изчезване на Джейк. Беше сигурен, че Джейк не е споделял нищо с жена си, какво ли би могла да знае тя? Какво би могла да разкрие на Ничиреншу? Нищо. Но стомахът на Дейвид Ох продължаваше да се гърчи, в устата си усещаше металния вкус на страха. Имаше чувството, че цяла сутрин е пил кръв. Горещо се надяваше, че Джейк не е извършил глупостта да замине за Япония.

Надникна в банята, не откри нищо и се насочи към кухнята. През прозореца се виждаше алеята, която водеше към гаражите. Покритият с петролни петна бетон изглеждаше необичайно грозен на фона на панорамата на острова, полускрита от мъгла. Отвъд пристанището и тъмната ивица вода блестеше Колуун — истински скъпоценен камък, изплувал от дълбините на Южнокитайско море.

Обърна гръб на гледката и насочи вниманието си към вътрешността на апартамента. В умивалника имаше неизмити чаши и чинии, на масата се виждаха остатъци от храна, до които беше изправена полупълна чаша с вино. Дейвид Ох протегна ръка, внимателно стисна столчето и я поднесе към носа си. Червено вино, напълно сухо. Значи чашата принадлежи на Мариана. Джейк би предпочел саке.

Заминала е много набързо, помисли си той. Това не е в стила й — обикновено тя беше прибрана и отлично организирана жена. Никога не би оставила мръсни чинии в умивалника. Но сега го беше направила. Приведе се и огледа посудата. Тук остатъците от храна не бяха толкова изсъхнали. Попипа ги с пръст и го вдигна на светлината. Да, тази храна е значително по-прясна. Което означава, че тук някой се е хранил след Мариана. Но кой? Не е бил Джейк, тъй като по това време е бил вече в Токио.

Дейвид Ох се наведе още по-ниско, очите му внимателно опипваха чиниите. Най-добро място за началото на всяко разследване са мазните петна. Особено когато става въпрос за храна. Извади от джоба си ролка широки лепенки, откъсна две приблизително еднакви парчета и внимателно ги залепи върху ръбовете на най-горните чинии в купчината.

Преброи до тридесет, после бавно започна да ги отлепя. Особено важно беше да движи ръката си плавно, в противен случай имаше опасност да нагърчи лентата. Приключил с тази деликатна операция, той извади визитна картичка и залепи лепенките за обратната й страна, бяла и чиста като сняг. Върна се до прозореца и започна да изследва работата си. Под прозрачната повърхностна лентата се виждаха два великолепни пръстови отпечатъка.

Пъхна картичката в джоба си и тръгна към вратата. Сигурно нищо няма да излезе от това, въздъхна в себе си той. В същото време имаше силното предчувствие, че е на прага на важни разкрития.

— Майната им на всичките ни гадни врагове! — изръмжа той, обърнал се за последен път към празните стаи.

 

 

Ухилен до уши, Тоши пристъпи да издърпа пронизаното „марумоно“. Стрелата на Комото проби чучелото с огромна сила и го закова за стеблото на кедъра, на сантиметри от лицето на Джейк. Долната част на мишената ожули бузата и ухото му.

Тоши протегна ръка и попипа задните части на панталона му.

— Още ли не си се подмокрил, смели итеки? — изръмжа подигравателно той. — Не си? Е, имаме достатъчно време да ти покажем, че наистина си варварин! — отдръпна се назад и отново разклати чучелото. Забитата в зеблото стрела увеличи теглото му, диапазонът на разклащането видимо се намали и едва се показваше от двете страни на лицето на Джейк.

Мрак. Нощта го обвиваше с душното си покривало, от земята се излъчваше топлина. Босите пръсти на краката му усетиха първите капчици хладна роса. Тик-так, тик-так… Тежкото махало се поклащаше пред очите му.

Тишина. Джейк си представи как водите на Южнокитайско море покорно лижат краката му. Спомни си за Фо Саан, неволно се запита дали няма да се окаже, че наученото от него е една голяма илюзия. В дъното на съзнанието му проблесна ужас. Ако всичко е илюзия, той ще се окаже на прага на колапса, обладан от животински страх. Вече усещаше лепкавите му пипала…

Гневно бръмчене прогони тишината на нощта. Едва успя да си поеме дъх, тялото му се напрегна до крайност и това го разтревожи. Пипалата на страха! Промъкваха се дълбоко в съзнанието му, опитваха се да разбият илюзиите. Може би изобщо не разчита на сигурността им… „Престани, заповяда си той. Дишай дълбоко! Дишай!“

Не беше лесно, особено пред очите на бръмчащата в мрака смърт, летяща неумолимо към него.

Бум!

Като пистолетен изстрел. Миг преди това усети лекото раздвижване на въздуха. Полъхът на смъртта…

Чучелото влезе в болезнено съприкосновение с дясното му ухо. В средата му вече стърчаха две стрели. Беше убеден, че върхът на втората мина на милиметър от скулата му. Усети ситните капчици пот подмишниците и долната част на гърба си.

Някой се смееше. В полезрението му се появи ухилената физиономия на Тоши, който издърпа мишената към себе си.

— Гореща нощ, а? — изсмя се отново той.

Джейк примигна, тъй като солената пот започна да дразни очите му. Тоши отново попипа панталона му и този път не можа да скрие разочарованието си:

— Пот, итеки…

Джейк усети бавното приближаване на Комото! В лявата си ръка държеше дълъг лък, очите му безстрастно наблюдаваха лицето на Джейк. Не каза нито дума, докато Тоши проверяваше възлите на ръцете и краката му.

После пристъпи още крачка напред и протегна ръка:

— Този път ще използвам това… — между пръстите му се полюшваше памучна превръзка за очи.

Обърна се и тръгна към позицията за стрелба.

— Това е хубаво — промърмори Тоши и отново разклати брезентовото „марумоно“. Чучелото вече беше толкова тежко, че се клатеше бавно, едва прикривайки лицето на Джейк.

Джейк направи опит да не концентрира вниманието си върху двамата японци, очите му се насочиха към назъбените върхове на стрелите, които стърчаха от „марумоно“. Бяха толкова близо, че ако протегнеше врат, положително би ги докоснал с носа си.

Даде си сметка, че животът му е изцяло в ръцете на оябуна. Може би точно това е целта на цялото представление. Урок по унижение. Демонстрация на сила. Джейк знаеше, че животът му лежи в дланта на Микио Комото. Но го знаеше още в мига, в който се появи на прага на дома му. Сега идваше часът на истината.

Все пак що за човек е този Микио Комото?

Джейк предпочиташе да не прави предположения, тъй като само след минута щеше да узнае точния отговор на този въпрос.

Спокойствието ще ти даде всичко, което трябва да знаеш за победата, беше казал Фо Саан. Тези думи блеснаха в съзнанието на Джейк с ослепителна сила, той започна да си ги повтаря като заклинание.

В далечината нещо прошумоля, после звукът се устреми към него с ужасяваща бързина. Улавяше го с двете уши едновременно, а това означаваше само едно: стрелата лети точно срещу лицето му.

Тик-так, тик-так… Чучелото леко се полюшваше. Той отбелязваше движението му чрез светлината и мрака. По-светло, по-тъмно… Миг на равновесие… Ако стрелата улучи по-светлия миг, с него е свършено.

Тик-так…

По-светло, по-тъмно…

Бум!

Пълен мрак. Джейк усети как мишената политна към носа му. Отвори очи и бавно фокусира погледа си. Върхът на третата стрела стърчеше между предишните два… Попадение в десетката!

Изминаха няколко безкрайно дълги мига, преди чучелото да се отмести от лицето му. Когато това най-сетне стана, пред него не беше Тоши.

— Може би наказанието е достатъчно за извършените престъпления — промълви Микио Комото.

— Ако съм извършил някакви престъпления, сторил съм го от отчаяние — дрезгаво отвърна Джейк. — Ничиреншу държеше жена ми. Трябваше да науча къде са. По тази причина изиграх номера със саракина. Исках да се добера до вас… С надеждата, че ще ми помогнете.

— Нови лъжи — хладно установи Комото. — Какво общо с Ничиреншу може да има итеки като теб?

— Искам главата му. Жена ми е мъртва. Загина под Сабята, снощи…

— Тцуруги? — изненадано го погледна Комото. — Бил си на Тцуруги по време на буря?

— Да — кимна Джейк. — И открих скривалището на Ничиреншу.

— Промъкваш се в дома ми и нападаш хората ми — процеди Комото. — Ето какво си направил. Затова не искам да слушам повече варварските ти лъжи! — масивното му тяло започна да се извръща.

— Бедният генерал не желае да чуе информация, която може би ще спаси живота му.

— Кой си ти, че си позволяваш да говориш за делата на пълководците? — гневно попита Комото и се изплю с открито отвращение.

— Зная, че добрият пълководец трябва да използва всички налични средства за постигане на крайната победа.

— Какви ги дрънкаш? — опасно присви очи Комото.

— Убих Кей Кисан пред очите на Ничиреншу.

— Думи! — отсече японецът. — Думи и нищо друго!

— Дай ми възможност да ти предоставя и доказателства.

Комото стоеше напълно неподвижен с очевидното желание да прикрие обзелото го напрежение. Беше достатъчно умен да разбере, че е бил надхитрен. Сега вече беше длъжен да удовлетвори молбата на Джейк — в противен случаи би показал крайно невъзпитание.

— Отвържи итеки! — подвикна към Тоши той.

— Слушам, оябун.

Комото изчака падането на възлите.

— Дай го насам.

Спря в противоположния край на стрелбището и се обърна с лице към Джейк.

— Сега ще ми покажеш на какво си способен. Кей Кисан може да бъде победен само от самурай. Само самурай може да проникне в къщата за „О-хенро“ под носа на Ничиреншу.

Джейк пристъпи към пирамидата и започна да си избира лък. Тоши понечи да го спре, но Комото му направи знак да стои настрана.

— Самураят трябва да има разностранни способности — каза Джейк. — Една от тях е „кюжутцу“. Но това ти е отдавна известно, нали?

Избра си една стрела с раздвоен връх и се прицели в мишената.

— Ще разрешиш ли на Тоши-сан да я разклати?

Убеден, че чужденецът блъфира, Комото даде знак на боеца си да изпълни желанието му.

— Но, оябун…

— Мислиш, че не съм способен да се защитя? — леко повиши глас Комото. — Направи каквото ти казах, после се върни тук — извърна се към Джейк и подхвърли: — Да улучиш от това разстояние, при това без светлина, е добро постижение за ученик на някой от опитните сенсеи… Но дори и най-добрият ученик не би могъл да победи Кей Кисан. Затова трябва да си сложиш превръзката… — Парче черен плат се появи в протегнатата му ръка.

Джейк пое превръзката в момента, в който Тоши се върна обратно. Прецени размера на предизвикателството, после отвърна:

— Ясно е, че ти самият си сенсей по „кюжутцу“, оябун. Искам да ти задам един въпрос: можеш ли да се изправиш в единичен двубой с човек като Кей Кисан?

— Разбира се — отвърна Комото. — Не се ли срамуваш от невежеството, което проявяваш, итеки?

— Следователно няма да се задоволиш с умение, което да отстъпва на твоето, нали? — продължи Джейк, без да обръща внимание на забележката му.

Комото го измери с пламнал поглед, но не отвърна нищо.

— Би ли заел мястото, на което преди малко стоях аз? — попита Джейк.

Оябунът се задави от гняв. „Този мръсен чужденец вече за втори път ме надхитрява, помисли си той. Така ме работи, че няма начин да му откажа!“

Овладял нервите си, Комото леко кимна с глава:

— Подобен акт несъмнено ще ме убеди, че говориш истината — промърмори той. — Но имам едно условие. Тоши-сан ще стои до теб, а дулото на пистолета му ще бъде опряно в слепоочието ти. Ако не успееш да дублираш моето постижение, той веднага ще ти пръсне главата.

По лицето на оябуна играеше лека усмивка, очите му не изпускаха очите на Джейк. Сблъсъкът на волята им можеше да се докосне с пръст. Джейк усети могъщата психическа енергия на японеца, но едновременно с това и нещо друго — уважение. Плахо и потиснато от волята, но все пак истинско уважение. За начало това му беше напълно достатъчно.

— Приемам твоето условие — поклони се той.

— Разбира се, че ще го приемеш, итеки! — изръмжа Комото и направи знак на горилата си: — Вържи му очите, Тоши-сан!

Онзи пристъпи напред, но Джейк го спря.

— Искам да зная точния ти ръст, оябун — каза той.

— Метър шестдесет и шест — отвърна с известна гордост Комото, изведнъж възвърнал доброто си настроение. — Не е лошо за японец, нали?

А Джейк се запита дали и оябунът не страда от заблудите на своите собствени илюзии. Той нямаше представа дали Джейк изобщо е виждал лъкове за „кюжутцу“, да не говорим за уменията на опитен сенсей. Закова поглед във фигурата му, опитвайки се да запечата размерите й в съзнанието си. После кимна на Тоши и протегна врат за превръзката.

— Не я стягай прекалено силно — обади се Комото. — Трябва да бъдем сигурни, че няма да причиним страдание на итеки… — Смехът му беше буен: — Особено пък в последните мигове на живота му!

— Какво искаш да кажеш? — затаи дъх Джейк, усещащ с цялото си тяло присъствието на Тоши зад гърба си.

— Искам да кажа, че каквото и да постигнеш, Тоши пак ще ти пръсне мозъка!

— Споразумението ни беше друго.

— Споразумения сключвам само с цивилизовани хора — долетя някъде отдалеч гласът на Комото, който очевидно вече се беше насочил към мишената. — А не с разни итеки…

— Дори животните имат чест — прошепна Джейк, сигурен, че оябунът не може да го чуе.

Тоши се премести вляво от него, миг по-късно хладното дуло на револвера се заби зад ухото му.

— Обречен си, итеки — промърмори боецът. — Каквото и да направиш… Имам заповед да стрелям още преди да си опънал тетивата…

Джейк направи всичко възможно да пропусне думите му покрай ушите си. Подозираше, че японците го подлагат на последното, най-страшно изпитание. Комото несъмнено би дал всичко на света да го види пречупен, да докаже варварското му несъвършенство. Но Джейк беше твърдо решен да му спести това удоволствие. Същевременно, някъде дълбоко в съзнанието му, потрепваше ужасът. Ами ако не блъфират? Тогава това са последните му мигове на този свят…

Тръсна глава и се изключи от окръжаващата го реалност. Концентрира се върху тежестта на дългия лък в ръцете си, искаше да усети както гъвкавостта на тетивата, така и съвършената аеродинамика на стрелата. В ръцете си държеше боен лъки тетивата му беше силно натегната. Още по-добре, въздъхна вътрешно той. Церемониалните оръжия крият далеч повече изненади.

Стоеше напълно неподвижно, бавно поставяше дишането си под контрол. Превръзката върху очите престана да му пречи, околната среда изплува в съзнанието му ясно като на професионална фотография. Усети разположението на дърветата, видя тунела, в който само след миг щеше да пусне стрелата си. Даде си сметка за лекия полъх на нощния ветрец, с който трябваше да се съобрази миг преди да отпусне тетивата.

В ушите му кънтеше жуженето на насекоми, отчетливото пърхане на нощните пеперуди около лампата над входа. Постепенно се сля с градината, превърна се в неразделна част от нея. А после усети „ба-мак“ — божествената пулсация. Тя опъна една съвършено права линия между ръцете му и мишената, зад която стоеше Микио Комото. Вътрешното му око ясно видя амплитудата на разклатеното чучело.

Зае стойката на стрелците, известна с името „ашибуми“, изпусна въздуха от дробовете си, задържайки част от него в долната част на корема — според изискванията на „ба-мак“. Усети присъствието на Комото с релефна яснота, сякаш стоеше на една ръка разстояние от него, а не на цели сто метра… Бавно вдигна лявата си ръка и опря лъка на лакътя си. Позиция „югаме“. Започна да опъва тетивата, краят на стрелата беше на нивото на устата му. Тази позиция се нарича „кай“ — последната от трите най-важни фази на „кюжутцу“. Концентрацията на духа му отговаряше точно на напрежението на мускулите, които държаха тетивата опъната. Умът му се фокусира върху клатенето на „марумоно“. Тик-так… Тик-так…

Дулото на пистолета на скулата му се размърда, до ушите му долетя сподавеният шепот на Тоши:

— Сбогом, итеки…

Не обръщай внимание на нищо, освен на потръпващата от напрежение тетива! На силата, концентрираща се в извития бамбук! „Ба-мак“! Божествената пулсация!

Тик-так, тик-так… „Марумоно“ леко се поклащаше пред лицето на Комото.

„Ханаре“! Освобождението!

Веднага след това влезе в действие „цаншин“ — умението, което позволява на опитния сенсей по „кюжутцу“ да направлява полета на стрелата чак до целта. Това беше нещо подобно на преследването на целта в други бойни изкуства и някои спортни дисциплини. Освобождението не означава нищо, ако човек не е способен на „цаншин“…

Цаншин!

Първо долови лекото съскане, придружаващо съприкосновението на стрелата с целта, последвано от заветното глухо „бум“, което със затаен дъх чакаше Джейк. Свали лъка и дръпна превръзката от очите си. Натискът в лявото му слепоочие беше изчезнал. Погледна първо към Тоши, който стоеше на крачка от него с насочен в земята револвер. Очите му бяха облещени от изненада.

Джейк бавно се извърна към далечния край на градината. Оябунът стоеше изправен пред стройния ствол на японския кедър. В краката му се валяше „марумоно“ изведнъж заприличала на разкъсана парцалена кукла.

Стрелата на Джейк беше прерязала въжето на мишената и потрепваше като жива в ствола на дървото, на около милиметър от главата на Микио Комото.

 

 

Блестящочерният ЗИЛ летеше по средното платно на булеварда, запазено за лимузините на правителството. На задната седалка се бяха настанили генерал Карпов и Юри Лантин. Навън се смрачаваше. Улиците сякаш бяха някак напрашени от гаснещата слънчева светлина, градът изглеждаше неуютен с тези широки булеварди. Може би бленуваше за синкавия сняг на дългата зима, за заскрежените бради на мъжете, чакащи търпеливо пред мавзолея на Ленин, за кристалните облачета пара в ледените утрини?

Работният ден беше към края си и това се отнасяше дори за елита на КГБ. Веднъж седмично Лантин канеше генерал Карпов на вечеря, пренебрегвайки уюта на ергенската си квартира на Кутузовски проспект.

В службата Лантин си беше извоювал репутацията на чревоугодник. Макар и кореняк московчанин, той притежаваше доста еклектичен вкус. Любимият му ресторант напоследък беше „Арагви“, носещ името на красива планинска река в Грузия.

Очевидно не само Лантин харесваше този ресторант. Всяка вечер, независимо от метеорологичните условия, пред вратата се извиваше дълга опашка московчани, които таяха надеждата да похапнат вкусно, ако им дойде редът. Това, разбира се, не се отнасяше за Лантин и Карпов, които влизаха направо и винаги имаха запазена маса, отрупана с блестящи прибори.

Още със сядането Лантин поръча „лобио кемали“ й двамата започнаха да дъвчат нежните бъбречета, накиснати в сос от кориандър. Разгърнаха менюто, отпивайки малки глътки ледена водка. Бутилката беше поставена в кофичка с лед до левия лакът на Карпов.

— Е, какво ще си поръчаш, Юри? — свали очилата си Карпов.

— „Сатциви“ — отвърна без колебание Лантин. Беше избрал едно от най-популярните грузински блюда, състоящо се от пушено пиле, накиснато в особен и много вкусен сос от коренчета, орехи, кориандър, оцет и жълтък. Карпов предпочете „аджика“ — агнешко месо, полято с комбинация от люти и сладки чушлета, неизбежния кориандър и посипано с много лук. Рецептата на този грузински сос се предава от баща на син и се пази не по-малко ревниво от най-секретните досиета на КГБ. Лантин имаше известна представа за нейните съставки и охотно ги описа на Карпов: черен и шарен пипер, мента, босилек, копър, магданоз, брюкселско зеле, сушен кориандър и нарязан на ситно невен, който придава на соса характерния златист цвят.

Карпов опразни чашата си и посегна към бутилката. Лантин даде поръчката и келнерът се отдалечи. Той самият пиеше минерална вода и нищо друго. Опря устни в чашата и отпи с такава наслада, сякаш вкусваше най-доброто питие на света. Карпов намираше този негов навик за доста женствен и отново се запита как би могъл да се отърве от Лантин. Не можеше да го приеме за съюзник, въпреки помощта, която получаваше от него. А в личен план направо го презираше. Беше принуден да прибягва до услугите му само по една причина — операция „Лунен камък“.

Карпов отлично знаеше, че едно е да разположиш цялата тази бойна техника по границите на Китай, а съвсем друго — да я използваш. Той не беше глупак и съзнаваше, че „Лунен камък“ е една изключително опасна операция. Но рискът беше пресметнат до милиметър, а той, като военен от кариерата, ежедневно се сблъскваше с пресметнати рискове. Беше подготвен да взема подобни решения, да се доверява единствено на собствената си преценка. Много добре знаеше, че дори и при подкрепата на Лантин много хора от Президиума бяха против операция „Лунен камък“.

Старци, страхливи и истерични като жени — това бяха те. Властта в Русия прекалено дълго се задържа в ръцете на старци с мекушав характер. Крайно време е управлението на тази страна да бъде оставено на нас! Колко пъти беше казвал тези думи на жена си?

Карпов никога не би се съюзил с човек като Лантин. Просто не го уважаваше достатъчно. Виж му ръцете, помисли си той, докато си сипваше водка. Меки като на жена. Цял живот е бил зад бюро в разни прашни кабинети. Какво знае за живота на бойния командир? За истинското сражение? Случвало ли му се е да убива? Не, никога! Без съмнение ще напълни гащите при вида на кръвта, изцъклените очи и вонята на смъртта… Но само той има властта да задейства последната фаза на операция „Лунен камък“. Той и никой друг… Тръсна глава и промърмори:

— Надявам се, че си доволен от последните щрихи на „Лунен камък“…

Лантин продължаваше да гледа минералната си вода с умиление, сякаш в чашата му се поклащаше еликсирът на живота.

— Не ти ли казах? — вдигна глава той. — Извинявай, пропуснал съм… Аз и моите колеги сме дълбоко впечатлени от хаоса в Юнанската провинция Малипо, предизвикан от виетнамската армия. Какви бяха загубите на китайците?

— Трудно е да се каже — поклати глава Карпов. — Виетнамците изпълняват отлично поставените задачи, но са склонни да преувеличават както своите постижения, така и загубите на противника. Мисля, че това може да им бъде простено…

— Когато става въпрос за войници и бойни операции, нищо не може да бъде простено — отсече Лантин и остави чашата си на покривката. — Аз се съгласих с тази фаза на „Лунен камък“, защото виждах последиците от нея. Използването на виетнамската армия за нахлуване в някои стратегически гранични райони на Китай е едно, бих казал, елегантно хрумване от наша страна… Лесно е да използваме Таш за своите пропагандни цели. — Имаше предвид виетнамския външен министър Нгуен Ко Таш. — Особено когато става въпрос за китайската агресия в провинциите Малипо и Ха Тюен. Достъпът на чужденци до този район е забранен, следователно независимата информация е изключена. Нашата дума срещу тяхната е проверена от времето тактика, която би трябвало да използваме пълноценно и докрай…

— Едновременно с това обаче неблагонадеждността на виетнамците може да се окаже фатална за програмата „Лунен камък“. Ние не можем да си позволим дезертьорство и недоволство, затова очаквам да изпратиш навреме своите палачи там. Така ще бъдем сигурни, че няма да имаме проблеми с разни бунтовници и дисиденти.

При думата „палачи“ Карпов се намръщи. Ето една от причините, поради които презираше човека насреща си. Борави с термини, от които няма понятие. Понечи да отговори, но в този момент поднесоха храната. Наложи се да изчака отново да останат сами.

— За виетнамците можеш да бъдеш спокоен — започна той. — Аз…

Лантин рязко вдигна глава.

— Искам да си изясним една малка подробност — прекъсна го той. — Аз изобщо не се безпокоя за виетнамците, а дори и за самата операция „Лунен камък“. Това са твои грижи и ще бъдат такива докрай!

— Исках да кажа, че имам свои наблюдатели във всяка бойна част на виетнамците, която взема участие в операцията — продължи невъзмутимо Карпов. — Моите агенти имат категорични инструкции по отношение на евентуалните дисиденти. Отстраняването им… — той нарочно наблегна на тази дума — трябва да става публично и незабавно!

— Предполагам, че тази вулгарна проява на сила е предназначена и за местното население…

Карпов продължително го изгледа. Мислеше за свистящите във въздуха мини, за дъжда от куршуми и снаряди, които само преди два часа бяха сравнили със земята две населени места, унищожавайки стотици мъже, жени и деца. Мислеше за обезобразените войници, които се давят в локвите на собствената си кръв, убитите деца и бременните жени. После сравни всичко това с мазния тип, който се наслаждаваше на вечерята си срещу него. Омразата заби дългите си нокти в сърцето му.

— До този момент няма никакви инциденти — успя да се овладее той.

— Отлично — кимна Лантин, зает с опразването на чинията си. — Искам така да бъде до края. — Лицето му беше зачервено, сякаш току-що беше привършил с бурен сексуален акт. — Искаш ли десерт? Тук правят доста интересни неща…

Карпов, който почти не беше хапнал, любезно отказа. Питаше се дали да изпрати един от своите екипи в апартамента на Лантин и още тази нощ да приключи с него веднъж завинаги. Въздъхна и поклати глава. Това беше невъзможно, поне на този етап. Без Лантин операция „Лунен камък“ положително ще претърпи провал.

Поднесоха им гъсто кафе с цвят на препечена захар. Лантин отпи една глътка и вдигна глава:

— Искам да поговорим за генерал Воркута.

Карпов остана неподвижен, някъде в долната част на стомаха му се появи ледена буца. Един глас му прошепна, че са стигнали до най-важния миг на вечерната си среща. Карпов имаше чувството, че е невръстно хлапе, стиснало в ръка буркана със сладкото. Дали го пипнаха? Дали Лантин е разбрал за връзката му с Даниела? И ако е така, по какъв начин ще я използва? После разбра, че опасенията му са неоснователни.

— Все още не съм решил какво да правя с нея — продължи Лантин, зает с кафето си. После замълча и паузата се проточи.

Карпов остана с впечатлението, че би трябвало да е в течение на намеренията на Лантин спрямо Даниела.

— Как така? — неволно попита той и почти прехапа устни от притеснение. Проклето копеле!

— Хм-м… — не беше ясно дали този звук означава размисъл или просто прочистване на гърлото. — Още не съм убеден, че нейното отношение е правилно…

Отново не разкри почти нищо. Карпов застана нащрек, тъй като ясно съзнаваше, че каквото и да каже в отговор на тези неясни подмятания, то ще даде на Лантин допълнителна храна за размисъл. От друга страна, мълчанието му можеше да се изтълкува още по-зле…

Успя да открие възможно най-неутралния отговор и леко поклати глава:

— За мен тя винаги е била лоялен и интелигентен агент.

— Може би — сви рамене Лантин. — Но работата не е там. Безпокоя се от факта, че прекалено ревниво пази операциите на отдела си. Сякаш е обзета от ксенофобия… Ако не е така, значи крие нещо.

— Глупости! — реагира като ужилен Карпов, после моментално се овладя. — Виж какво, Юри. Отделът, който се ръководи от генерал Воркута, е сред най-дълбоко засекретените отдели на службата. Излишно е да ти напомням това. Възложил съм й изключително трудна работа, но до този момент Воркута се справя великолепно. Според мен твоите подозрения са напълно безпочвени.

Лантин сви рамене, сякаш въпросът не го вълнуваше особено.

— Може би си прав. Но искам да подчертая, че имам немалък опит с гузната съвест на хората около себе си. Затова предлагам моите хора да я поставят под наблюдение за месец-два, просто за да сме спокойни. Няма да имаш нищо против, нали?

— След като държиш на това — въздъхна Карпов. Едновременно с това се запита дали Лантин наистина има подозрения по отношение на Даниела, или просто опитва почвата за настъпление към собствените му правомощия. Да подозира Даниела е пълна глупост, следователно остава другото. Карпов призна пред себе си, че Лантин е избрал един наистина отличен подход. Дано се продъни в ада, изруга мрачно той. Не бих могъл да се боря с него, без да замеся и нея.

На път за дома в ЗИЛ-а на Лантин той се запита дали не трябва да й позвъни и да я предупреди. После размисли и се отказа. На този етап от сложната игра точно това не биваше да си позволява. Трябва да мисли за „Лунен камък“ и за нищо друго. А ключ към операцията е Лантин. Докато обстановката не се промени, Карпов ще трябва да бъде безупречен с него, каквото и да му струва това.

Ех, веднъж само да влезем във финалната фаза, скръцна със зъби Карпов. Тогава няма да имам нужда от Лантин и хубавичко ще го подредя! Не само ще получа своето отмъщение, но и ще му се наслаждавам! Така, както мазното копеле се наслаждаваше на храната си тази вечер! Ще му дам да си хапне малко отровно месце — един достоен край за заслужил другар като Лантин! А после ще взема Даниела и ще идем да танцуваме на гроба му!

 

 

— Здравей, Роджър — каза Антъни Беридиън. Щорите на прозорците зад гърба му бяха спуснати, в процепите се виждаше Белият дом, осветен като градински фонтан.

Голямата глава на Беридиън се извъртя хищно към помощника му. Липсата на светлина в кабинета превръщаше очите му в черни дупки, над които бяха надвиснали рунтави вежди.

— Исках да си поговорим за нашия айсберг — промърмори той. — От пет сутринта стоя на компютъра…

Донован се отпусна на кожения стол, който приличаше на ластик и беше точно толкова удобен.

— И какво откри?

— Доста неща — изгрухтя Беридиън. — Ето, можеш да хвърлиш едно око… — ръката му побутна навита на руло компютърна разпечатка, очите му внимателно следяха лицето на помощника, който се зарови в списъци, диаграми и странни по форма графики.

— Започва да ми се струва, че нашият айсберг май ще се окаже самият Ничиреншу…

— Как? Всички знаят, че той е на свободна практика.

— Може би точно това е била целта на внушението.

— Дезинформация? — вдигна глава Донован. — Но това означава, че руснаците…

— Точно така! — отвърна Беридиън и стовари юмрук върху бюрото си. — Този айсберг започва да придобива форма и очертания, Роджър. И колкото по-ясно ги виждаме, толкова по-сигурни сме за произхода му…

— Карпов?

— Предположението ти е логично, но погрешно — Беридиън очевидно изпитваше удоволствие от мига. Донован отдавна подозираше, че подобни мигове са солта и пиперът на живота му. Не му харесваше, че няма друг избор, освен да се примири. — Все още не си научил всичките мръсни трикове, до които прибягва бюрократичната върхушка в КГБ. Дипломатическият ти мандат в Париж може и да е бил полезен при други международни ситуации, но не е допринесъл с нищо за познанията ти относно КГБ.

Красноречието на Беридиън, обикновено придружено от авторитетната басова интонация, беше до болка познато на Донован, но президентът страшно много го харесваше. Той беше толкова впечатлен от него, че често споделяше с приближените си сътрудници своето убеждение: Беридиън може да продаде всичко на всеки, при това когато си пожелае. Дори на членовете на различните сенатски подкомисии, които обикновено бяха настроени враждебно към специалните пълномощници на президента.

Донован обаче живееше всеки ден с този човек и скоро разбра, че красноречието му не е нищо друго, освен прикритие за един изключително пъргав ум, който е способен на светкавична оценка на всякакви ситуации и извличането на максимална полза от тях.

— Не — продължи с поклащане на глава Беридиън. — Ничиреншу е прекалено елегантен, Карпов едва ли е способен на подобно творение. — Взе един кристален бухал от масата, затопли го в дланта си, после го остави. — По всичко личи, че Ничиреншу не е убиец на свободна практика, а агент на умен и предпазлив резидент. След като прецених качествата на много противници, аз постепенно стигнах до убеждението, че този резидент е генерал Даниела Воркута. Преди да застане начело на КВР, този отдел беше напълно неефективен, но днес ние трябва да се борим със зъби и нокти, за да постигнем дори незначителен успех срещу неговите агенти — тръсна глава, сякаш току-що беше открил важна истина, и добави: — Подозирам, че генерал Воркута е успяла да потопи един айсберг под краката ни и сега бавно го насочва към повърхността.

Донован хвърли поглед на часовника си и отбеляза:

— Мисля, че е време за седмичната проверка на физическото ти състояние. Можем да говорим и по пътя, така ще спестим време…

Излязоха от кабинета и тръгнаха по дълъг коридор с боядисани в пясъчен цвят стени. По него нямаше никакви врати, в дъното чакаше метална клетка на малък асансьор. Вратата се отвори едва след като Донован залепи длан за сензорния панел до нея. Вътре имаше само два бутона. Беридиън натисна долния и машината започна да се спуска.

Излязоха от кабината шест етажа по-долу, озовавайки се в стерилно бели помещения, едно от които беше свръхмодерна операционна зала, оборудвана по последна дума на техниката, включително лазерни скалпели, камери за крионеза и патологична лаборатория.

Дежурният агент пое пластмасовите им карти и ги пъхна в процепа на компютърен терминал. После кимна с глава и равнодушно ги пропусна в хладната приемна, в която имаше маса за прегледи, никелирана количка на колелца, отрупана с колби и епруветки, върху които бяха залепени етикети с непонятни за простосмъртните наименования, малък умивалник и кофа за отпадъци с педал. На стената до закачалката беше окачена таблица за проверка на зрението.

Посрещна ги млада сестра в ослепително бяла престилка.

— Точно навреме, господин Беридиън — похвали го тя, сякаш беше послушно дете. — Докторката ви очаква.

— Тя винаги ме очаква — промърмори Беридиън, извъртя се към Донован и полугласно добави: — Гадина!

— Казахте ли нещо, господин Беридиън? — невинно го изгледа сестрата, сякаш не беше чула нищо.

Беридиън я изчака да излезе с презрителен израз на лицето, после отново се извърна към помощника си:

— След като вече знаем кой е резидент на Ничиреншу, задачата по неговото ликвидиране се превръща в задача от първостепенно значение.

— Но как ще я осъществим? В това отношение голямата ни надежда беше Мейрък и никой друг!

— Беше — кимна Беридиън. — До инцидента при река Сумчун. Започвам да подозирам, че след него той е половин човек.

— Хората му са били изклани, по всяка вероятност от Ничиреншу. Но рапортът му беше толкова непълен, че това би трябвало да бъде сигнал за нас… И още тогава да помислим за подмяната му.

— От тези приказки нямаме никаква полза — хладно го изгледа Беридиън. — Не можеш да ревеш за своите бойци и в същото време да ги хвърляш в бой… Искам да не забравяш това, Роджър. — Думите му бяха наситени с отрова и Донован неволно потръпна. — Важно е само това, което е станало там. Отделно от клането…

— Откъде знаеш, че изобщо нещо е станало? — любопитно го изгледа Донован.

— От поведението на Мейрък — простичко отвърна Беридиън. — Аз познавам своите оперативни агенти. Мейрък винаги е бил един добре приспособяващ се особняк. — От устата му се откъсна кратък смях. — Знам, че това звучи противоречиво, особено по отношение на терминологията. Президентът положително го е забелязал. Но той няма моя опит в света на сенките…

— Както и да е. Мейрък беше един от най-добрите ни агенти заедно със Столингс. Дори го превъзхождаше в някои отношения, особено в подхода си към хората, действащи в екип. Най-ценните си секретни сведения от Хонконг получавахме по време на неговия престой там. Той е роден за лидер. Агентите се избиваха да влязат в неговия екип… — Донован отбеляза, че Беридиън говори за Мейрък като за покойник.

— Но след мисията при река Сумчун всичко се промени. Той изгуби личните си контакти с Дейвид Ох, а вероятно и с жена си. Сякаш се беше откъснал от тези, които имаха най-голямо значение в живота му. Ако не го познавах толкова добре, бих казал, че се готви за смъртта…

— Психологическият портрет на Мейрък изключва напълно евентуалното желание за смърт — отбеляза Донован. — Ако не ме лъже паметта, заключението на нашите лекари психолози беше точно обратното. Неговата воля за живот е направо изключителна.

Беридиън кимна и бавно започна да се съблича.

— Още една причина да се питаме какво е станало сред онези пущинаци — промърмори той и окачи ризата си на куката. — И това ни връща на квадрат едно: нашия айсберг. Ничиреншу. Тръгнем ли подире му, неизбежно ще стигнем до генерал Воркута. Искам да я махнем от този пост, Роджър. Тя превърна КВР в смъртоносно оръжие. Според мен е крайно време да опитаме да раздрусаме Карпов с малко дезинформация. Може пък и да стане… Ако клъвне, той положително ще прибегне до някои мерки, които биха ни били от полза…

— Като например да отстрани генерал Воркута, така ли?

— Това би било прекрасно — призна Беридиън. — Но ще иска време и доста задълбочени проверки. А ние трябва да премахнем Ничиреншу по най-бързия начин. Вдигай Столингс и го пращай обратно там. Той обича да е в центъра на такива ситуации. — Беридиън бавно се покатери на масата за прегледи. — Знаеш ли, че това ми носи истинска болка в задника?

— Мислех, че вече си свикнал — промърмори Донован и леко кимна на лекарката, която се появи на прага. — Освен това ти лично заповяда ежеседмични прегледи за шефа на Агенцията, при това в присъствието на някой от помощниците му.

Лекарката — жена на около четиридесет години, която Донован тайно харесваше, придърпа чаршафа върху белите ръце на Беридиън. Имаше красиво и силно лице със славянски черти, едра гръд и дълги бедра. Донован се надяваше, че някой ден ще му се отдаде възможност да изследва тези бедра по-отблизо. Жената ги възнагради с хладна служебна усмивка и това беше всичко. Отношението й беше съвсем професионално, макар че Донован беше оградил с кръгче датата, на която сам се подлагаше на хладните й пръсти.

— Напомни ми другата седмица да пратя Ундерман на мое място — промърмори Беридиън.

Лекарката го възнагради с хладния поглед на възпитател в пансион за малолетни престъпници и той доволно се разсмя. Най-накрая беше успял да я засегне.

 

 

На светлината на слабата крушка лицето на Микио Комото изглеждаше като излято от бронз.

— Мейрък-сан.

Краткото обръщение беше достатъчно. То ясно показваше промяната в отношението му — нещо, което не всеки японец беше готов да си позволи. Беше се приближил от далечния край на градината бавно, като камък, изплувал от водите на дълбок кладенец.

Джейк по-скоро усети, отколкото видя набитата му фигура. Зърна първо разкопчаната на гърдите риза, а чертите на лицето му станаха отчетливи едва когато спря на метър от него.

Беше затворено и напълно спокойно лице. За това състояние си имаше точен идиоматичен израз на японски, но Джейк не можеше да си го спомни в момента. Усещаше неговата „хара“ — вътрешната му сила, и това беше напълно достатъчно.

Вдигна ръце и в тях се появи стрелата, която беше изстрелял Джейк.

— Мисля, че това е твое…

Сякаш насън Джейк протегна ръка и пое оръжието от ръцете на оябуна. Едва сега започна да си дава сметка за трудността на задачата, която си беше поставил. И която успешно изпълни.

Тази стрела е част от специалното въоръжение на самурая, особено на този самурай тук. Тя е част от наследството му. Положително не би я подарил на друг човек, ако не изпитва към него дълбоко уважение. Джейк си спомни легендата, според която древните самураи и сенсеи в различните бойни изкуства са си разменяли част от оръжията в знак на взаимно уважение и дълбока преданост към общия господар — феодалния „даймийо“.

— Домо-аригато, Комото-сан — поклони се ниско той.

С периферното си зрение отбеляза, че Тоши беше изчезнал. Двамата с Микио Комото бяха сами в нощта, над главите им се надвесваха черните клони на дърветата. Тишината се нарушаваше от жуженето на насекоми и полъха на вятъра, градината сякаш се превърна в остров сред безбрежния океан.

— Време е да пийнем — промълви оябунът.

Напиха се с уиски „Сантъри“. Седнали от двете страни на малка, блестящо полирана масичка, те разговаряха за важни и незначителни неща — сякаш цял живот са били приятели, сякаш изпитанието, на което взаимно се бяха подложили само преди час, беше далечен спомен.

— Кей Кисан е заел достойно място сред дедите си — каза Комото. — Той беше твърд и агресивен, един от най-умните хора в клана си.

— Той ти създаваше неприятности.

— Бих казал, че неприятности ни създаваше по-скоро Ничиреншу — отвърна Комото. — Тошима-ку стана причина за търканията между мен и Кисан. Мисля, че зад тази работа стои именно Ничиреншу.

— Защо? — попита Джейк и напълни чашите. — Какво е толкова ценно в Тошима-ку, че се стига до кръвопролития?

— Нищо, освен традиционната принадлежност на този район към териториите на клана Комото.

— Тогава силно се съмнявам, че Ничиреншу има някакво участие в породилата се вражда. Той няма причина да иска размирици в родния си квартал, а обратно — би трябвало да направи всичко за неговото спокойствие.

— Съмнявам се — поклати глава Комото. — Според нашата информация Ничиреншу е дълбоко законспириран агент на КГБ.

Джейк рязко вдигна глава, правейки всичко възможно да успокои силните удари на сърцето си.

— А според моята информация той е просто терорист единак.

— Значи информацията ти е остаряла.

Джейк се замисли.

— Откога според теб работи за руснаците? — попита най-сетне той.

— Ще ти покажа цялото досие — сви рамене Комото. — Три или четири години. Не сме абсолютно сигурни за датата на вербуването. Но знаем кой го манипулира — генерал Даниела Воркута.

КВР, въздъхна в себе си Джейк, О, Буда! Сега вече разбра защо онези типове бяха горе, на склоновете на Сабята. Но как е възможно Агенцията да е в неведение за нещо толкова важно?!

Оябунът внимателно го наблюдаваше.

— Бих казал, че или си много пиян, или си смаян от получената информация — отбеляза той.

— Ако бях пиян, едва ли бих разбрал значението на това, което ми казваш — поклати глава Джейк.

Микио Комото избухна в смях.

— Това уиски е варварско питие! — извика той. — Сега ще минем на нещо истинско. Тоши-сан, донеси бутилка саке!

 

 

За Ничиреншу настъпи „меуничи“ — денят на мъртвите.

Облечен в морскозелено кимоно с двоен кръг в бяло на гърба, той бавно се изкачваше по стръмната пътечка. Зад гърба му остана северозападното предградие на Токио, потънало в облак промишлен смог, около него се издигаха високи кедри и смърчове, забили върхове в облаците.

В градината на храма няколко момчета в шинтоистки одежди изтупваха праха от стари рогозки. Това беше едно от основните задължения на новопристигналите. Първо се запознаваха с униженията, а едва след това тръгваха към съвършенството на уединението с природата.

Когато стигна в подножието на върха, той свърна вляво, далеч от алено-черните сгради на манастира. Пътеката свършваше пред каменна порта, зад която имаше старо гробище.

Въпреки ранния час, пред каменните паметници се виждаха фигурите на богомолци, дошли да почетат паметта на дедите си. До слуха му достигнаха напевни псалми, които, за разлика от слънчевите лъчи, свободно пронизваха мъглата.

Тръгна по тясната пътечка и спря пред познатия паметник. Отпусна се на колене и постави на гроба ароматизираните пръчици, които носеше от града. Устните му се раздвижиха в беззвучна молитва, ръцете му сръчно ги палеха. Струйките тънък дим се смесиха с утринната мъгла.

Свел глава на гърдите си, той мислеше за майка си. На камъка бяха издълбани две редици йероглифи, но той дори не ги погледна. Посланието им беше запечатано в сърцето му завинаги.

Макар да означаваше „ден на смъртта“, думичката „мейничи“ се изписваше с два йероглифа, които се идентифицираха с „ден“ и „живот“. Това противоречие лесно се обясняваше с факта, че с почитта си към мъртвите близки хората всъщност ги връщат в света на живите, макар и за кратък отрязък от време, един път в годината.

На този ден се събират и всички живи членове на едно семейство, независимо къде ги е запратила съдбата. Ничиреншу беше тъжен от факта, че тук нямаше никой друг, освен него. Семейството, което е един от най-важните стожери в живота на японците, при него се състоеше само от един член.

Солени сълзи се плъзнаха изпод спуснатите му клепачи. Задържаха се за миг върху потръпващите скули, после започнаха да капят върху кимоното.

Юмико беше мъртва от много години, но сега, благодарение на „мейничи“, отново оживя пред очите му. Той си спомни лицето й, което не беше изгубило нищо от порцелановата си хубост с течение на годините. Изтънчените младежки черти бяха някак омекотени И може би затова още по-прекрасни.

Като дете често се зазяпваше в прекрасните порцеланови кукли „нингио“, поставени в стъклени кутии зад витрините на магазините за сувенири. Притискаше нос в стъклото и ги гледаше, докато очите му се премрежваха. Помнеше евтините кукли от оризова хартия, които Юмико окачваше в стаята му, когато беше болен. По-късно научи, че чрез тях тя е искала да прогони злите духове. Докато се мяташе от пристъпите на треска, Юмико седеше край леглото му и забързано майстореше нови и нови кукли, които трябваше да го предпазят от по-тежки болести.

А после, след като пристъпът отминаваше, тя се заемаше да укрепва тялото и духа му. Беше толкова упорита и последователна, че от детството си насам Ничиреншу не знаеше какво е болест.

За него Юмико беше и майка, и баща. Не пожела да се омъжи повторно, не допусна в дома си нито един любовник. Използваше времето си за изучаване на древни ръкописи, които събираше из цялата страна, и често се губеше по цели седмици.

Момчето заспиваше под акомпанимента на напевните й псалми, които се смесваха с жуженето на нощните насекоми зад прозореца.

Макар да беше дребна и изящна, тя обладаваше желязна воля. Духът й беше олицетворение на това, което японците наричат „тетцу но кокоро“ — стоманена душа. Дори смекчени от патината на времето, спомените му за нея не бяха свързани с никаква проява на слабост. Обичаше го много, но никога не го глезеше. На практика дори не го докосваше.

Ничиреншу си спомняше ясно само една случка от детството си. Занесе у дома едно кученце, което беше сритал край училището. Просто ей така, вероятно от отегчение. Вече беше започнал да тренира при Митцунобе и един ритник се беше оказал достатъчен, за да строши врата на животинчето.

Юмико хвърли поглед на кученцето и му заповяда да го изхвърли извън къщата. После го вкара вътре и го напердаши.

Не притежаваше достатъчно сила, за да му причини болка, но разцепи кожата му с нещо остро, вероятно пръстен. От лицето на Ничиреншу рукна кръв.

Видяла това, майка му изпадна в истински ужас. Изкрещя като луда, стисна го в прегръдката си и започна да го люшка напред-назад.

След секунди горещите й сълзи намокриха устните му. От гърлото й се проточи болезнено стенание. Той потръпна. Никога не беше чувал подобен звук от човешко същество, толкова натежал от отчаяние.

Този миг се оказа преломен и за двамата, макар че никой от тях не усети това. Душите им се сляха. Ничиреншу изпълняваше всичко, което искаше тя от него. Това беше вършил и преди, но сега нещата се промениха. Защото започна да вярва в това, в което вярваше тя. Стана леко и неусетно, просто защото я обичаше. Тя беше живота, той беше готов да направи всичко, само и само да не чува отново този отчаян стон.

Тя остана най-красивата жена в живота му, времето беше безсилно пред спомените. Лицето и фигурата на Юмико бяха запечатани в съзнанието му с невероятна яснота.

Видя я гола едва след като почина и някой трябваше да я подготви за погребението. Това беше единствената гледка, която пожела да забрави. Лицето й беше съвършено дори в смъртта, но под чаршафа ясно се виждаха обезобразените части на дребното й тяло.

„Мейничи“. На този ден Юмико оживяваше и се връщаше при него. Достатъчно беше да дойде и да коленичи пред гроба й. Чувстваше се близко до нея, усещаше духа й като нежна мантия около раменете си.

Сутринта се събуди рано, на душата му беше тежко. Започна да навлича празничните дрехи за поклонението, но притеснението отказа да се разсее. Беше сънувал Мариана Мейрък, която, Бог знае защо, го целуваше. Притиснала главата му до гърдите си, тя нежно шепнеше в ухото му, а той ридаеше.

Събуди се рязко, ушите му напразно се напрягаха да доловят смисъла на думите й. С какво го беше развълнувал тихият шепот? Много му се искаше да разбере. Сричките плуваха в главата му, усещаше ги, но не можеше да ги дешифрира…

Сега, попаднал под влиянието на майчиния дух, той усети как тъгата се разсейва. От устата му се откъсна тиха въздишка на облекчение. Отново си спомни деня, в който Юмико го беше прегърнала. Измина доста време, преди да му поиска обяснение.

Защо уби кученцето?

Не отговори веднага, някъде дълбоко в себе си чувстваше, че от думите му ще зависят бъдещите им отношения.

Бях ядосан, отвърна най-сетне той.

На какво, на кого?

Блестящите очи на Юмико внимателно го наблюдаваха.

На децата в училище. Подиграват ми се, защото съм външен човек. Казват, че изобщо не съм японец, винаги са срещу мен.

Юмико продължаваше да го гледа втренчено.

Показа ли им чувствата си?

Постоянно го правя. Но те ми се смеят, наричат ме с мръсни имена, понякога дори ме замерят с камъни.

Тогава защо не изкара гнева си на тях? Защо отнемаш живота на създание, което не ти е сторило нищо лошо?

Главата му засрамено се сведе.

Страхувам се от тях.

Тук страхът няма нищо общо, остро отвърна Юмико. Всичко е въпрос на чест. Попитай сенсея си и ще видиш какво ще ти отговори. А и ти знаеш това дълбоко в сърцето си. Нямаше сълзи, нямаше докосване. „Тетцу но кокоро“ блесна в душата на Юмико с такава сила, че думите й заприличаха на куршуми, забиващи се дълбоко в мозъка му. Докато не се изправиш срещу тях и не им покажеш, че грешат, в душата ти няма да има място за чест!

„Мейничи“. Денят на мъртвите. Ничиреншу вдишваше спомените си за Юмико, сърцето му се изпълваше с наследството, което щеше да остане вечно живо — „тетцу но кокоро“.

Не му беше необходимо напомнянето на Резидента за този ден. Каза го случайно, сякаш между другото, по време на връзката им късно през нощта.

— Ще идеш на гроба на майка си и ще запалиш ароматични пръчици в нейна памет — заповяда Резидента, сякаш това беше част от деловите им отношения.

— „Мейничи“ е дълбоко личен ритуал, вътре в семейството! — възнегодува той. — Вие нямате право да се бъркате в подобни неща!

— Напротив, имам — отвърна Резидента. — Защото ти предстои и още един ритуал, но него можеш да извършиш само с моята подкрепа.

Ничиреншу наостри слух и попи всичко, което започна да разяснява Резидента.

— Как е възможно да знаете това? — учуди се той, когато насреща се възцари мълчание. — То е невероятно!

— Знам всичко, което трябва да се знае за теб — отвърна електронният, лишен дори от пол глас. — В крайна сметка така успях да те завербувам, нали? Под мой контрол ти виждаш нещата по друг начин, имаш цел в живота. Вече не си просто убиец, който предлага услугите си за пари. Животът не може да се мери с бройката на ликвидираните хора. Това е безсмислено, това е хаос.

Ничиреншу не отвърна нищо. Кой знае защо мислеше за Мариана. Беше на път да я спаси, но се провали, защото не отчете посоката на вятъра и силата на дъжда. Първичните елементи на природата. Стана ясно, че е много по-добър да отнема живота, отколкото да го спасява. В тази мисъл имаше нещо, което принадлежеше на майка му.

Топлите слънчеви лъчи погалиха гърба му. Сякаш бяха ръцете на Юмико, които го къпеха. Тя правеше това само когато беше много болен. Вдигна глава и насочи поглед нагоре, отвъд малкия паметник. Гробовете бяха подредени в стройни редици, между тях помръдваха цветни петна, сякаш щрихи от четката на опитен художник. Близките на мъртвите. Само те нарушаваха сивото еднообразие на гробището.

Премести очи надясно. Резидентът се оказа прав. До гроба на майка му имаше празно място, запазено за него самия. Но откъде е научил това? Зная всичко, което трябва да се знае за теб. Ничиреншу пристъпи към съседния парцел, ръцете му извадиха малка градинска лопатка изпод кимоното. Отмери шест сантиметра от левия вътрешен ъгъл на гроба, после още шест в перпендикулярна посока.

Лопатката потъна в затревената пръст.

Никой не му обръщаше внимание. Хората стояха пред паметниците на мъртвите си близки, потънали в спомени. Изкопа дупка, дълбока колкото металната част на лопатката, после започна да рови с пръсти. Не искаше да нарани съдържанието на това, което беше закопано тук и го чакаше.

Скоро напипа горната част на пакета и внимателно започна да разчиства около него. Приличаше на археолог, натъкнал се на древно съкровище. Най-сетне приключи. Пакетът беше продълговат, опакован с плътна оризова хартия. Отстранил последните остатъци влажна пръст, той видя, че хартията беше намазана с някаква предпазна смес. Краищата й бяха изгнили тук-там — това беше доказателство, че пакетът е бил заровен тук преди доста време, може би още в края на Втората световна война. В опаковката му липсваше пластмасата — нещо, което неминуемо би присъствало — ако беше заровен в по-късно време…

Отвори го и се взря в съдържанието му. Беше „нингио“ — една от книжните кукли, които майстореше Юмико. Нямаше никакво съмнение, че това беше нейно произведение. Хартията беше пожълтяла от старост, но той веднага позна стила й.

Разкъсай куклата

Такава беше заповедта на Резидента. Но как да го стори? Това „нингио“ е било направено от майка му! Как да го унищожи?

Той беше дисциплиниран човек. Ти си убиец, каза Резидента преди години, още докато го вербуваше. Ти отнемаш живота с пълно безразличие: ужасяващо безразличие. Не това е твоята мисия в живота. Ти не си ангел на възмездието, майка ти напразно те е подготвяла за подобна мисия. Ти не си хищен звяр, пуснат на воля в тъмната нощ.

Аз съм Ничиреншу, беше отвърнал той.

И името ти е избрано от нея.

Тя вярваше в мен. Единствената на света.

Тя вярваше в смъртта и в нищо друго. Аз вярвам в теб.

Ничиреншу разкъса куклата.

Вътре имаше обезглавено тяло на тигър, изработено от кехлибар. Главата му забръмча. Бръкна в джоба си и извади велурената торбичка, която получи от Мариана Мейрък. Изтръска съдържанието й. Появиха се рамене, врат и зловещо ухилена глава. Също от великолепно загладен кехлибар. Двете части се залепиха една за друга, съвпадащи до милиметър. Това беше „Фу“…

Потръпна от силата, зараждаща се в душата му.

 

 

— Приемете искрените извинения на тайпана — поклони се почтително Питър Енг. — Но просто няма физическа възможност да приеме поканата ви.

— Няма значение — любезно се усмихна Тцун-Трите клетви. — С вас се познаваме почти толкова отдавна, колкото и с Андрю Сойър, господин Енг. Аз зная, че вие сте негово доверено лице и напълно го замествате — ръката му леко се повдигна. — Но тази среща трябваше на всяка цена да се проведе преди понеделник.

— Тайпанът долови важността на поканата ви и взе съответните мерки — кимна Питър Енг. — Надявам се те да бъдат достатъчни.

— О, напълно, господин Енг. Напълно!

Минаваше девет, двамата китайци се намираха в каютата-офис на Тцун, а самата джонка беше закотвена в пристанището на Абърдийн. Нощното небе над главите им водеше тежка битка с блестящите неонови реклами на Кралската колония.

Тцун-Трите клетви затвори очи и се остави на едва забележимото полюшване на палубата под краката си. Всичко ще бъде наред, кимна в себе си той. Имай вяра, нещата ще се подредят както трябва.

Появи се една от дъщерите му. В ръцете й имаше поднос със сервиз за чай и току-що приготвена морска храна, от която се вдигаше пара.

— Говори се, че рибата най-добре укрепва духа, господин Енг — промърмори Тцун. Отвори очи и със задоволство проследи сръчните движения на втората си дъщеря. „Добре съм възпитал децата си“, въздъхна той, а на глас добави: — Надявам се да имате апетит…

Питър Енг, облечен в безукорен ленен костюм, бяла риза и вратовръзка на точици, любезно склони глава:

— В този час винаги имам апетит, уважаеми господин Тцун.

Въпреки това изпитваше леко помръдване в стомаха, което се появяваше в мига, в който стъпи на кораб. Нямаше никакво значение, че джонката е закотвена в пристанището и люлеене практически липсваше. Стомахът му ставаше нервен само при мисълта, че не е на сушата.

Като дете го бяха хвърляли във вода, това направи по-големият му брат. Макар да беше плитко, той все още помнеше чувството на смразяващ ужас от потапянето сред морските вълни и лишения от въздух мрак.

Тайпанът научи за необичайната му слабост по време на едно пътуване с ферибот. Доста се учуди от този факт, срещащ се съвсем рядко сред китайците, свикнали с водата още от пеленачета. Посъветва го да иде на психиатър, но Енг все отлагаше. Просто не виждаше как една измислена от „гуай лох“ наука, може да му бъде в помощ.

Сега, наложил си любезността да приеме храната на домакина, той се стегна до крайност. Всъщност стегна се стомахът му.

Докато траеше вечерята, разговаряха за незначителни неща, съвсем според китайските традиции. За времето, за децата на Тцун, за семейството на Енг… И двамата внимателно избягваха деловите въпроси, дори онези, които пряко ги засягаха.

Най-накрая втората дъщеря се появи да разчисти посудата и да замени празната кана с пълна. Заедно с чая донесе и бутилка „Джони Уокър“ — черен етикет, която остави на масата в компанията на две старомодни кристални чаши.

Сега всичко е въпрос на време, въздъхна в себе си Питър Енг. Тайпанът го повика в кабинета си веднага след обаждането на Тцун-Трите клетви.

— Положението става напечено — съобщи му с лека усмивка той. Факт, който при него свидетелстваше за задълбочен и сериозен размисъл. — Достопочтеният Тцун желае да се видим довечера. Но аз искам на срещата да отидеш ти — очите му станаха сериозни и напрегнати. — По две причини. Първата от тях е, че ще покажем на Тцун моето желание да го изслушам, без да проявявам прекален интерес… Това ще го направи по-малко предпазлив. Може би ще ти разкрие нещо — волно или неволно, което не би споделил с мен…

— А ако има готово предложение за нас?

— О, несъмнено го има — отвърна Сойър и седна обратно в креслото си. — Но ти ще се държиш необвързано, Питър. Мисля, че това е от особена важност. Тцун ще поиска бърза сделка, най-вероятно до понеделник, когато ще се отвори борсата. Няма да даваш положителен отговор, дори офертата му да е съблазнителна. Ще изчакаме до последния момент, което ще рече неделя вечер, преди да проявим какъвто и да било интерес. Тогава обаче несъмнено ще имаме по-добра база за преговори…

Питър Енг направи върховни усилия да се успокои, докато домакинът пълнеше чашите с кехлибарено питие. Макар и изключително лека, храната започна да тежи като оловна топка в стомаха му. Направи три дълбоки вдишвания и издишвания, после изпи наведнъж силно подсладения чай от хризантеми и веднага се почувства по-добре.

— Нашите компании никога не са били близки, господин Енг — започна Тцун. — Това го знаят и децата. В областите, в които сме се срещали, ние винаги сме били конкуренти. Но конкуренцията не означава вражда, нали? Поправете ме, ако греша… — паузата остана незапълнена, домакинът доволно кимна с глава и продължи: — Времената се менят, бизнесът също. Мисля, че именно конкуренцията между нашите компании е допринесла за доброто ни състояние. За разлика от много търговски къщи, които отдавна станаха жертва на нестабилната икономическа и политическа обстановка в Хонконг…

— Промените се отразиха и на възгледите ни за бъдещето. Страхувам се, че сега, след бягството на „Матиас Кинг“, тези възгледи отново трябва да претърпят корекции…

— Този акт положително ще се отрази катастрофално на краткосрочните операции — кимна Енг.

За негова изненада Тцун доволно се усмихна на забележката му.

— Това не се отнася до всички, господин Енг.

— Моля? — наостри уши Енг, готов да улови и най-скритите нюанси в гласа на домакина.

— Готов съм да споделя една малка тайна с вас — каза Тцун-Трите клетви. — Но преди това бих искал… хм… известни доказателства за искрените намерения на вашия тайпан…

— Мисля, че появата ми тук веднага след поканата е достатъчно доказателство.

— Може би — загадъчно проточи Тцун. — Все пак бих искал да зная дали Андрю Сойър е готов да рискува значителен капитал… за да получи едно истинско състояние след няколко месеца. Като казвам истинско, имам предвид огромно състояние…

Енг се замисли, без нито за миг да забравя инструкциите си.

— Парите са важно нещо — промълви най-сетне той. — Бизнесмен, който не иска да прави пари, е мъртвец. Но с течение на годините човек се научава да сдържа своя темперамент, своята… хм… жажда за печалба, ако ми позволите да се изразя по подобен начин.

Нищо не казва, веднага прецени Тцун. Но и това е един вид информация. Ще трябва да продължим. Когато реката се сблъска с голяма скала, тя просто я заобикаля и продължава пътя си.

— Сдържаност, търпение… — промълви той. — Това е кредото на богатия човек и аз го споделям напълно — очите му се вдигнаха към часовника над бюрото. — Е, виждам, че времето е напреднало… Нямах намерение да ви задържам толкова дълго и моля да ме извините…

Енг изпадна в паника. Този човек просто го пъдеше. Знаеше, че ако се върне с празни ръце при Сойър, положително ще му бъде връчен плик със заповед за уволнение. Тайпанът няма да му прости такъв провал, независимо че е един от неговите най-близки сътрудници.

— Уважаеми господин Тцун — малко припряно започна той. — Имам чувството, че не успях да се изразя достатъчно ясно и моля да ми простите. Не мога да съобразявам така бързо, както го върши моят тайпан… Моите деди са били бавни и търпеливи люде, от тях съм наследил своята предпазливост.

Тоя има златна уста, да го вземат мътните, помисли си Тцун-Трите клетви. Показва се толкова унижен и нещастен, че всеки „гуай лох“ би бръкнал в джоба си за милостиня.

— Предпазливостта и търпението са истински добродетели — отвърна той с тон, който трябваше да разсее притеснението на събеседника му. — Но когато пред нас се появи „кай хо“ — благоприятният шанс, ние трябва да се възползваме бързо, в противен случай той ще отлети завинаги.

— Говорите точно като моя тайпан — отвърна с нескрито облекчение Питър Енг.

— Чудесно — кимна Тцун. — Тогава ще сподели с вас, че решението на „Матиас Кинг“ за оттегляне от Кралската колония доведе до промяна и в част от дългосрочните им планове.

Пулсът на Енг рязко се ускори. Вече подозираше какво ще последва и вълнението му стремително нарасна.

— Както сигурно знаете, „Матиас Кинг“, аз и китайските комунисти сме равноправни партньори в строителството на атомната централа „Кам Сан“, което вече започна в провинция Гуандонг. Разбира се, „Матиас Кинг“ ми предложи да изкупя техния дял при преференциални условия чрез моя филиал „Пак Ханмин“. Честно казано обаче сумата е толкова голяма, че би поставила под напрежение другите ми делови проекти… Затова реших да предложа на вас една трета от този бизнес.

Умът на Енг усилено работеше. Защо Тцун е избрал именно „Сойър & синове“ при наличието на хиляди други търговски фирми? Защо не прави тази оферта на „Файв стар пасифик“, чието присъствие в Новите територии е най-осезаемо? Нима тази компания не е най-логичният избор? Дали „Матиас Кинг“ наистина е предложила своя дял именно на Тцун? Дали не лъже за причините, поради които отказва да го поеме? И тъй нататък, и тъй нататък… Питър обаче си даваше ясна сметка, че не може да зададе нито един от тези въпроси, че не бива да проявява прекален интерес.

— Доколкото разбирам, цената на „Кам Сан“ е доста висока — предпазливо отвърна той.

Тцун-Трите клетви кимна с глава.

— Шест милиарда американски долара.

Енг замалко не се задави с уискито си. По дяволите! Това е невъобразимо висока цена за една ядрена електроцентрала!

— Но потенциалната печалба е неограничена — подхвърли Тцун. — Особено, ако успеем да завършим строителството в срок.

— Има ли проблеми в това отношение? — присви очи Енг.

— Бъдещето на Хонконг и голяма част от Южен Китай зависи пряко от „Кам Сан“ — отвърна Тцун — Трите клетви. — Вие добре знаете колко ограничени са нашите енергийни източници, знаете и колко силно зависим от водата, която ни отпуска Континентален Китай. „Кам Сан“ е проектирана така, че ще ни снабдява не само с електричество, но и с вода, при това в неограничени количества…

— За пръв път чувам подобно нещо — наостри уши Питър Енг.

— Така и трябва да бъде, тъй като тази тайна се пази особено ревниво. В проекта „Кам Сан“ са заложени мощности за обезсоляване на морската вода.

— Значи ще имаме питейна вода в изобилие?

— Точно така — кимна Тцун. — Край на водния режим за Хонконг, край на недостига. Ще имаме вода по всяко време, чиста питейна вода…

— А проблемите?

— Руснаците — въздъхна Тцун. — Вече два пъти правят опити за саботаж, нищо няма да им попречи да продължат… Точно в това се крие най-големият риск за вашата компания. Но ако руснаците открият тайната на „Кам Сан“, този риск ще нарасне стократно — очите му се спряха върху лицето на Енг: — Сега разбирате защо искам незабавен отговор на офертата си, нали?

— Трябва да обсъдя въпроса с тайпана — промърмори замаяно Енг.

— Господин Енг — изправи се Тцун. — Аз говоря за часове, а не за дни.

— Разбирам ви напълно — кимна Питър и също се изправи.

— Отлично — въздъхна Тцун и разпери ръце. — Третият ми син ще ви изпрати до брега.

— Благодаря за гостоприемството, тайпан — поклони се дълбоко Енг.

— Винаги съм благодарен, когато имам интересен събеседник като вас, господин Енг — галантно отвърна Тцун и изпрати госта си до вратата. Изчака няколко секунди, после издаде тих гърлен звук. В тясното коридорче помръдна неясна фигура.

— Съжалявам, че се наложи да почакаш, Боу-сек… — „Боу-сек“ означава скъпоценен камък.

— Няма значение — отвърна Блис и пристъпи в каютата кабинет. — Хапнах си чудесно с „а-ма“… — беше свикнала да се обръща към първата дъщеря на Тцун с почтителното „мамо“.

— Носиш ми новини — констатира той и сипа по два пръста уиски в чистите чаши, които измъкна от някакво чекмедже.

— Джейк Мейрък е в Япония.

— Аха! — рязко се извърна той, на лицето му изплува доволна усмивка. — Значи успяхме да го задвижим! — Чукна чашата си в нейната: — За успеха на Мейрък!

— Имам странно усещане — промърмори Блис. — Сякаш ние двамата манипулираме неговия „джос“…

— Каква необичайна мисъл, Боу-сек! Ти знаеш не по-зле от мен, че „джос“ не се манипулира от хората. Той е част от вътрешните сили на природата.

В очите й имаше страх.

— Може би… Може би сега ще ми кажеш защо ме накара да го изпратя в Япония.

Лицето му потъмня.

— Ти си инструмент на „юн-хюн“… — тази дума означава пръстен или кръг. — Обичам те като собствено дете, но едновременно с това си нещо много специално за мен. Защото те доведоха, за да бъдеш отгледана и обучавана. Ти си това, което моите деца никога не могат да бъдат. Те ме виждат такъв, какъвто трябва да бъда. Само ти знаеш какъв съм в действителност.

Очите му мрачно проблеснаха:

— Нищо не трябва да променя „юн-хюн“! — плъзна поглед към календара на бюрото си и рязко смени темата: — Ничиреншу без съмнение вече е открил своята част от „фу“… — помисли малко, после добави:

— Не те излъгах… Той наистина беше изпратен там, за да получи „фу“…

— Но защо? Какво е значението на „фу“ в съвременния свят?

— То означава власт. Отдавна установена и всемогъща власт.

— Върху какво?

— Това не мога да кажа. Може би отговорът на този въпрос ще ни се разкрие по-късно.

Настъпи кратко мълчание. Блис сведе глава над дланите си, сякаш така мислеше по-добре. После вдигна поглед към лицето му:

— Татко, кой още е включен в „юн-хюн“?

За миг й се стори, че ще избухне, но той само я изгледа и се отпусна на стола.

— Какво става с този свят? — промърмори. — Никой от семейството ми не би посмял да зададе подобен въпрос, но ти го правиш… Ти, една жена! — главата му учудено се поклати.

— Не исках да те разгневя, татко — промълви тя, пристъпи крачка напред и се отпусна на колене пред него.

— Недей, дъще — промърмори той. — Недей… — дълбоко в душата му нахлу топлина, събудена от синовното й покорство. То беше нож с две остриета топлината на нейната всеотдайност съжителстваше с независимостта на духа, която беше част от нейното обучение.

— Някои неща не можеш да знаеш, въпреки че си част от „юн-хюн“ — промърмори той.

— Защо? Джейк положително ще започне да задава въпроси. Колкото по-дълго сме заедно, толкова повече ще са те. Нима няма да е по-добре, ако имам готови отговори?

Той остана неподвижен, сякаш изобщо не беше чул думите й. После бавно се раздвижи.

— За момента е по-добре Джейк да знае малко. Това е най-трудната част от задачата ти. Но тя трябва да бъде изпълнена без повече въпроси.

— Ти ме познаваш добре, Боу-сек. Далеч по-добре от децата ми, дори от жена ми. Аз съм човек на традициите. Ако човек обърне гръб на своето наследство, той губи всичко. А поддържането на традициите живи е единственият начин да се предпазим от унищожаването на своята култура. „Гуай лох“ вече успяха да ни отнемат много неща, въпреки това продължават да ни притискат. Те са ненаситни. Искат всичко!

Тцун-Трите клетви я погледна с изведнъж остарели очи. Прииска му се да я докосне, макар това да беше странно за китайците желание. Тя му беше много скъпа, сърцето му тръпнеше от обич. И тази обич, подобно на мъката му за Китай, понякога заплашваше да залее високите стени на търпението му. Ръцете му леко помръднаха върху облегалките на креслото.

— Никога не обръщай гръб на традициите — промърмори най-сетне той. — Ще бъдеш изкушена от деловите маниери на Златната планина (имаше предвид Америка), от изтънчеността на английското „общество“. Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че харесваш мъжете от Запада, техните бързи коли, тяхната философия. Ще откриеш, че мечтаеш да бъдеш приета от тях и вече си забравила родния край…

Блис почувства Тцун близо до себе си. При нормални обстоятелства това би я стоплило, но сега ясно усети напрежението и тревогата му.

— Ще направя всичко, което изисква от мен „юн-хюн“ — тихо прошепна тя.

Тцун-Трите клетви я погледна, опразни уискито в чашата си и въздъхна:

— Зная, Боу-сек… Зная.

 

 

Столингс се събуди късно, някъде след единадесет. Примигна и се втренчи в циферблата на часовника си. После си даде сметка, че се върна в хотела чак в три. Нощта беше тежка, наситена от присъствието на Якудза.

Спусна крака на пода и прокара пръсти през разрошената си коса. Не можеше да си спомни с колко души беше разговарял, колко различни теми беше обсъждал. Естествено, не стигна доникъде. Макар да владееше отлично японски език, той си оставаше гайжин. Чужденецът не бива да бъде допускан до вътрешните проблеми на японското общество. По дяволите, въздъхна той. Предстои ми още един ден в Токио, още блъскане в бетонната стена!

Стана и забеляза мигащата лампичка на телефона си. Вдигна слушалката и поиска да го свържат с рецепцията. Съобщиха му, че долу го очаква някаква бележка.

— Кога е пристигнала?

— Съжалявам, сър, но аз започнах работа в девет, а тя вече беше тук.

Столингс остави слушалката, отбелязвайки си, че трябвала разпита нощния администратор. Отиде в банята и в продължение на десет минути остана под ледения душ. Едва тогава започна да се чувства отново човек.

Нахлузи ленен панталон в защитен цвят, нагоре облече кафява риза на райета. Обу леки мокасини, върху раменете си наметна яке. Слезе долу, взе бележката от рецепцията и продължи към ресторанта.

Поръча си портокалов сок, препечени филийки с три пържени яйца и голяма кана черно кафе. За пръв път изпита задоволство от факта, че беше отседнал в „Хилтън“.

Отвори плика след първата чаша кафе.

Научих, че се интересувате от особено деликатни сведения. Без съмнение си давате сметка, че отговори на вашите въпроси могат да се получат трудно, особено ако се вземат предвид евентуалните последици. Тези отговори са опасни също като въпросите, от което следва, че са и доста скъпи. Моля, днес, точно в 12.30 часа да бъдете на спирката на метрото в Гинза.

Подпис нямаше, пликът беше абсолютно чист. Липсваше марка и печат на пощенски клон, което означаваше, че е бил донесен на ръка. Снощи никой нищо не му предаде, макар че на прибиране мина само на метър от рецепцията и взе ключа си от нощния администратор. Което означава, че бележката е пристигнала някъде между три и девет.

И още нещо. Почеркът беше мъжки, в това нямаше абсолютно никакво съмнение.

Столингс погледна часовника си. Вече минаваше дванадесет. Ще трябва да побърза. За миг остана неподвижен и се замисли. Има ли причини да не отиде на тази среща? Не можа да открие нито една. Ако пренебрегне поканата и продължи с нощните обиколки, положително ще остане в Токио до деня на Страшния съд…

Все пак трябва да бъде предпазлив. Подписа сметката, без дори да докосне храната. Горе, в стаята, му предстояха по-важни неща, а времето му изтичаше.

 

 

Ву Айпинг се чувстваше доста изтощен след дългата обиколка на своите привърженици из страната. Но тази седмица трябваше да бъде жертвана, иначе едва ли имаше шансове да проникне в хонконгската операция на Ши Зи-лин. Може би по тази причина на вечеря си позволи не само обичайната сушена риба и коренчета от лотос, но и „Хай-шен“ — една от най-тонизиращите храни, познати в Китай. Това бяха малки морски охлювчета, които ловяха по южното крайбрежие и пренасяха до Пекин със самолет. Оставяха ги да съхнат на слънце, след което ги потапяха в изворна вода и ги държаха там в продължение на седмица. На втория ден ги почистваха и така месото им ставаше крехко. В последния момент прибавяха към тях „ю-ду“ — стомах от шаран, и накисваха получената смес в соев сос. Така се запазваше изключителният вкус на този рядко срещан деликатес.

Ву Айпинг приведе масивното си тяло над предварително запазената маса, огромните му очи се заковаха в лицето на застиналия пред нея келнер. С нисък глас нареди да му донесат Тай-гуан-йин — „Чай на желязната богиня“. Това беше един от най-рядко срещаните видове чай в Китай, изключително скъп. Ву пиеше само от него, пренебрегвайки традицията да се използва драконова смес през зимата и жасминов чай през лятото.

Гърбът му беше вдървен и необичайно изправен. Особеностите на тялото му, комбинирани с огромните изпъкнали очи, навяваха асоциации за гигантско насекомо. Но зад тази необичайна външност се криеше остър като бръснач ум и това го превръщаше в един от най-опасните и могъщи държавни служители на Китай.

Правителственият ресторант се помещаваше в приземието на грозен бетонен блок, разположен на метри от площад „Тянанмън“. На туристите тази сграда се представяше като седалище на Народното събрание и в това имаше известна доза истина. Кабинетът на Ву Айпинг гледаше на юг, точно към мавзолея на Мао.

Направи поръчките си, макар гостът все още да не беше пристигнал. Това не беше особено любезно, но той се чувстваше уморен и раздразнителен. Келнерът с бяло лице се поклони и побърза да изчезне. Очевидно предпочиташе да е по-далеч от министъра с мрачния израз.

Обзавеждането на залата беше оскъдно и грозно, както в повечето държавни заведения. Но готвачите бяха подбирани с изключително внимание и положително бяха сред най-добрите в Китай. Ву Айпинг не беше от хората, които обръщат внимание на обстановката, но гастрономическите му наклонности бяха широко известни.

Неприятна миризма докосна ноздрите му, той рязко вдигна глава. На съседната маса се беше настанил министър, когото познаваше само по лице, от устата му стърчеше тънка пура „Тай шан“, димът на която Ву не можеше да понася. Очите му се заковаха в човека, той скоро усети тежкия поглед и неволно се извърна. Лицето му пребледня, пръстите му забързано смачкаха пурата в пепелника. После поиска сметката си и побърза да изчезне.

В същия момент се появи и гостът на Ву Айпинг.

— Добър ден.

Стегнат в зле скроен и доста измачкан костюм, Жанг Хуа побутна очилата към основата на носа си. Изправи се до масата, извади ленена кърпичка и с отмерени движения избърса потното си лице.

— Моля, седнете — махна с ръка Ву Айпинг. Гостът не помръдна и той рязко вдигна глава: — Аз не хапя, ако това имате предвид!

Чаят пристигна и вниманието му моментално се насочи към димящата каничка. Напълни чашата си и едва след това предложи да стори същото с чашата на Жанг Хуа.

Жанг беше твърдо решен да не показва уплахата си, макар че след телефонното обаждане на Ву Айпинг беше на прага на припадъка. Направи цяло шоу с кърпичката, после бавно измъкна пакетче „Тяншан“ и изтръска от него една цигара с черен тютюн. Дори не погледна към чая.

Ву Айпинг го гледаше хладно и равнодушно.

— Ако държите да пушите, най-добре ще е да го сторите на някоя маса в далечния крайна залата — процеди той.

Жанг Хуа се изчерви, пръстите му повъртяха цигарата, после нервно я счупиха на две, а остатъците потънаха в джоба на сакото му.

— И тъй, и тъй се опитвам да ги откажа — промърмори той.

— Похвално — промърмори Ву Айпинг, но от тона му личеше, че изобщо не повярва на тази малка лъжа. В рамките на тридесет секунди Жанг изгуби толкова от достойнството си, колкото при нормални обстоятелства не би си позволил да изгуби за година. Стана му неприятно и реши да стори всичко възможно, за да промени хода на събитията.

— Времето ми е малко, затова ще ви помоля да бъдете кратък — рече предизвикателно той.

— Както желаете — кимна Ву Айпинг и започна да сгъва дългите си пръсти пред лицето му. — Ще бъда откровен. Докато Ши Зи-лин държи под контрол армейското командване, нито аз, нито някой друг от членовете на тъй наречения „кун“ може да направи нещо съществено за промяна на политиката ни. По тази причина реших да сменя тактиката — на лицето му се появи бледа усмивка. — Вие, другарю министър, ще ми доставите… хм… вътрешна информация за хонконгската операция на Ши Зи-лин. Искам да знам всичко за нея, при това в кратки срокове. — Дланите му се разтвориха като листенцата на отровно цвете. — Защо да не започнем още сега?

Жанг Хуа изпита остър недостиг на кислород в дробовете си. Никога през живота си не беше срещал китаец като този насреща му. Вдигна чашата и механично я опря в треперещите си устни. Беше твърде развълнуван, за да усети вкуса на чая. Просто почувства устата си пълна с течност и конвулсивно преглътна.

— Трябва да се примирите с фактите, приятелю — продължи Ву Айпинг. — Ши Зи-лин вече е твърде стар. За ваше нещастие — и сериозно болен. Състоянието му се влошава с всеки изминат ден… Нашето време приближава. А вие имате избор — или да се присъедините към нашия „кун“, или да потънете заедно с Ши Зи-лин…

— Какво?!… — Жанг Хуа беше принуден да намокри устните си с глътка чай, преди да бъде в състояние да продължи. Справедливото му възмущение беше толкова голямо, че предметите започнаха да се мержелеят пред очите му. — Предложението ви е чудовищно! Искате да стъпча в калта всичко, в което съм вярвал и за което съм работил през целия си съзнателен живот! Ши Зи-лин е нещо повече от учител за мен. Той ми е като баща! — Отмести стола си и скочи на крака. — Изпитвам огромно отвращение към вас! Не мога дори да дишам един въздух с човек като вас, камо ли да пия чай с него!

Ву Айпинг направи видимо усилие да потисне прозявката си.

— Изборът е ваш, другарю министър — промърмори с безразличие той, после извади някакъв плик и го хвърли на масата. — Ще бъдете ли така добър да пуснете това в пощенската кутия оттатък площада? Бих искал да замине веднага.

Въпреки гнева си, Жанг Хуа сведе поглед към плика и сърцето му изведнъж замря. Кръвта свиреше в ушите му, имаше чувството, че всеки миг ще припадне.

— Не изглеждате добре — промърмори Ву Айпинг, докато Жанг бавно се свличаше обратно на стола. — Още малко чай?

Жанг Хуа пое чашата, но ръцете му трепереха толкова силно, че горещата течност се разля по дрехите му. Той обаче изобщо не забеляза този факт, тъй като очите му бяха заковани в адреса, акуратно напечатан върху плика.

— Това… Това е адресирано до жена ми… — с мъка преглътна той.

— Да не би да съм сбъркал номера? — проточи дългия си врат Ву Айпинг.

Жанг Хуа вдигна глава и прокара пръсти през косата си.

— Какво пращате на жена ми?

— Вижте сам, ако наистина ви интересува — отвърна онзи.

Жанг Хуа се поколеба само миг, после решително счупи восъчния печат. В плика имаше кратка бележка до жена му, написана на машина:

Предполагам, че тези снимки ще ви заинтересуват.

Бележката беше прикрепена към десетина снимки с размер осем на петнадесет.

От устата на Жанг се изтръгна стенание. Фотографиите го показваха в различни креватни пози, партньорката му беше млада и съблазнителна, с гъвкаво тяло на акробат.

— Вашият таен живот. Вашата любовница — въздъхна Ву Айпинг. — Искреното възмущение, което демонстрирахте преди малко, наистина ме заинтригува. То означава, че преценката ми е била вярна…

— Вие сте достолепен човек, другарю министър. Животът ви се ръководи от светли идеали, вие сте човек на честта и доброто име. От такива като вас излизат най-добрите шпиони и ще ви кажа защо — защото никой не се съмнява в почтеността им. Веднъж попаднал в клопката ми, вие ще бъдете верен до гроб. Ще се проклинате, ще бъдете пронизван от чувство за вина. Но ще ми се подчинявате. Ще бъдете безупречен в службата си към мен, точно както е безупречна и вашата репутация.

Върху лицето на Ву Айпинг се появи бледа усмивка:

— Все пак можете и да ме опровергаете, другарю министър… Достатъчно е само да сложите снимките обратно в плика и да го запечатате. Преди малко се пошегувах — нищо не ми пречи и сам да го пусна в кутията…

Жанг яростно накъса снимките.

— Правилно — кимна Ву Айпинг. — А сега да се залавяме за работа.

— Негативите — с мъка процеди Жанг Хуа. — Кога ще получа негативите?

— Отговорът на въпроса ви е съвсем ясен — изгледа го продължително Ву Айпинг. — Ще ги получите само ако Ши Зи-лин бъде победен или умре…

Храната беше сервирана и Жанг Хуа се възползва от възможността да възстанови поне част от душевното си равновесие. Беше толкова замаян, че не можеше да свърже дори една ясна мисъл в главата си. Започна да се храни с привиден апетит, но в устата си имаше вкус на слама. Сърцето блъскаше като лудо в гърдите му, за момент си помисли, че може да получи инфаркт направо тук, на масата. Неволно даде воля на въображението си: Ву Айпинг вика за помощ, пристига линейка, докторите му пускат кислород и се заемат с масаж на сърцето.

Даваше си сметка защо въображението му се насочи в тази посока. Като инвалид на прага на смъртта той ще забрави всякаква отговорност, ще бъде свободен…

— Защо ми погаждате този номер? — попита на глас той. — Премиерът е взел на мушка Ши Зи-лин, какво повече искате?

Усмивката на Ву Айпинг предизвика хладни тръпки по гърба му.

— Вашият господар и преди е бил на мушката. Но това не само му даде възможност да оцелее, но и да вкара враговете си на два метра под земята. Този път съм решил да взема всички предохранителни мерки. Както вече ви казах, аз разучавах в детайли неговата методология. И ще го смажа, можете да бъдете сигурен в това, Жанг Хуа.

Ву Айпинг изчака вдигането на посудата и плодовете, после отново подхвана:

— Идеите на Ши Зи-лин са опасни за бъдещето на Китай и неминуемо ще доведат до европеизирането на страната. Те ще подкопаят устоите на нашата идеология, а именно тя ни прави силни. Те ще подкопаят и самата ни власт, държаща в подчинение шестстотин милиона души. Без нас в Китай ще настъпи хаос и разруха.

— Първото нещо, което трябва да зная, за да спра този човек, са подробности по хонконгската му операция. — Наля си чай и зачака. Така измина една минута, после Ву Айпинг вдигна глава: — Хайде, другарю министър. Трудното вече е зад гърба ви. Направихте първата стъпка към компромиса. Втората не може да бъде толкова трудна…

Жанг Хуа потръпна и отговори:

— Ши Зи-лин реши да ме превърне в примамка за съветското КГБ. Решихме да се представя като готов за изнудване обект, тъй като брат ми живее в Хонконг заедно със семейството си. Работата стана и в момента аз съм директно подчинен на генерал Даниела Воркута, директор на отдел С в КВР.

— Ще трябва да се запозная с начините за свръзка между вас и КГБ — веднага прояви интерес Ву Айпинг. — Искам да имам на разположение целия диалог между вас. Ще ми предоставите съответните документи.

— Това няма да е лесно, тъй като копия не съществуват.

— Чувството за вина ще ви помогне да откриете начин за копиране на оригиналите — твърдо отвърна Ву Айпинг. — По-нататък ще решим какво да правим. Ще изпълнявате преките ми заповеди и няма да споделяте нищо с никого. Не ме интересува какви трудности ще възникнат, те са изцяло ваша грижа.

Жанг Хуа потръпна от гняв при това брутално отношение, отвори уста да каже нещо, после промени намеренията си. Просто осъзна, че за момента няма абсолютно никакъв избор.

— Руснаците проявяват огромен интерес към Хонконг и Ши Зи-лин реши да ги използва за част от работата — поясни той. — Същността на операцията се върти около дезинформацията, с която подхранваме КГБ. На практика обаче разполагаме с високопоставен агент в Хонконг, който действа съгласно нашите инструкции.

— Кой е той?

— Кодовото му име е Митре, а истинското — сър Джон Блустоун — един от петимата тайпани на гигантския търговски конгломерат „Файв стар пасифик“.

— Искам кодовете за свръзка с Митре. Колкото по-скоро ги получа, толкова по-добре. А сега ми кажете нещо за отклоненията в официалната ни политика, които се поощряват от Ши Зи-лин.

— В тази връзка не зная абсолютно нищо. Той не споделя всичко с мен. Нямам представа за генералните насоки на операцията, а само за някои отделни детайли. Може би в документите, които ще ви предам, вие ще съумеете да откриете част от отговора на своя въпрос…

— Ще видим — промърмори Ву Айпинг. — Ще се срещнем довечера в осем. Ще се качите на автобус номер 9 и ще пътувате чак до последната спирка Хонг Миао. Ще ви чакам в чайната на три пресечки от депото.

— Донесете всичко, което поисках. В противен случай жена ви ще получи копия от снимките, които току-що скъсахте. По специален куриер — ярките му очи се заковаха в лицето на Жанг Хуа. — Надявам се, че всичко е ясно!

Жанг Хуа мълчаливо кимна с глава. Ву Айпинг се разсмя и поиска сметката.

— Горе главата, другарю министър. Не е лесна работа да станеш патриот.

 

 

Столингс беше живял доста време в Ню Йорк и се считаше за врял и кипял сред тълпите пешеходци в метрото. Но Токио беше съвсем друга работа. От години не беше се спускал под земята на този град. Забеляза, че станциите са изключително тихи и чисти, но блъсканицата беше невъобразима. Скоро се почувства като корабокрушенец сред безкрайната навалица.

Погледна часовника си. 12.28 часът. От тунела изскочи влак. Блестящата му муцуна се носеше с невероятна бързина, след миг композицията закова на перона, вратите изсъскаха. Отскочи назад в последния момент. Тълпата се втурна напред, срещу хората, които се опитваха да слязат. Настана невъобразима блъсканица, перонът се превърна в бойно поле.

Столингс гледаше как униформени служители с бели ръкавици донатикват пътниците във вагоните като сардели. После прозвуча звънец и вратите започнаха да се затварят. Униформените продължаваха да блъскат, най-сетне всички пътници бяха натикани. Добре смазаната хидравлика издаде тихо пъшкане и влакът потегли.

За момент Столингс остана почти сам в своя край на перона. Погледът му прекоси релсите и се спря на млада жена в розово-оранжево кимоно, обсипано със златни хризантеми, която стоеше точно срещу него. На краката й имаше дървени „гета“, в ръката се държеше „яномегаса“ — леко чадърче от намаслена оризова хартия. Дори от разстояние личеше, че е тежко гримирана като гейша. Кожата на лицето й беше мъртвешки бяла, устните — две кървавочервени черти.

Тя помаха с ръка.

Столингс моментално се напрегна. Подобна жестикулация на публично място, особено пък от жена, беше нещо съвсем необичайно. После сведе поглед към часовника си и видя, че е точно 12.30. Бръкна в джоба си и извади бележката, гейшата леко кимна с глава.

Бяха му необходими точно деветдесет секунди, за да намери пътя към отсрещния перон. Когато се появи там, гейшата го поведе към един от вагоните на току-що пристигналия влак. Вътре той разпери лакти и успя да осигури някакво жизнено пространство за двамата, след миг видя едно свободно място и й направи знак да, седне. Застана над момичето и го огледа. Беше изключително красиво.

Пътуваха на север, в посока Кита-Сенжу. Столингс знаеше това от картата на метрото, която туристическата компания любезно беше оставила в стаята му и която той си направи труда да разучи, преди да тръгне за Гинза.

След като потеглиха от станцията Нака-Окаши-маши, гейшата стана и се изправи пред вратата. Столингс я последва. Следващата, спирка беше Уено. Пътуването им продължи точно осемнадесет минути.

Изкачиха се на повърхността, щедрите лъчи на слънцето на парка Уено замениха изкуственото осветление на метрото.

— Япари аой куни да!

Това бяха първите думи, които излетяха от устата й. Столингс кимна с глава. Предпочиташе да търси евентуален преследвач, вместо да се наслаждава на богатата зеленина наоколо.

Паркът беше пълен с деца. Пеленачета отваряха усти в количките си, докато майките им ги тъпчеха със сладко „тофу“, току-що проходили момченца се клатушкаха между майки и баби, три-четиригодишни хлапета се гонеха по извитите пътечки и обувките им потропваха върху камъните.

Продължиха напред, децата скоро останаха далеч. Във въздуха все още се носеха пронизителните им крясъци. От двете страни се извисяваха вишни и сливи, чиито клони бяха отрупани с красиви цветове.

Гейшата се спря в подножието на малко хълмче, върху което се издигаха храсти с яркозелени листа. Цветчетата изглеждаха прецъфтели или още неразтворени.

— Това е „тайрин“ — поясни тя с приятния си, леко дрезгав глас. — А онова там — няколко разновидности на „асагао“ — „Лицето на утрото“… Американците ги наричат глории, нали?

— Да.

— Тези тук са „Алените дракони“. Името е китайско, тъй като са били внесени оттам по време на периода Нара. Това е средата на VIII век по западното летоброене — изящната й ръка се вдигна нагоре, кървавочервените нокти блеснаха на слънцето. — За разлика от американските сортове, които цъфтят до обяд, тези тук разтварят цветчетата си в четири сутринта и към девет отново се свиват.

— Това е лошо — промърмори разсеяно Столингс. Той все още се оглеждаше за евентуални преследвачи, които биха могли да ги поемат след излизането им от метрото.

— Напротив — възрази гейшата. — Ние ценим особено високо ефимерността на „Аления дракон“, защото тя отразява неуловимите мигове от живота, които японците непрекъснато се стремят да задържат…

— Какво ще кажете, ако преминем на по-конкретни неща, госпожице? — попита Столингс, решил да прекрати досадните уроци по ботаника.

Гейшата склони глава, синкавочерната й коса проблесна на слънцето, очите на Столингс забелязаха седефената шнола, прикрепваща безупречния кок на тила й.

— Ние вече сторихме това.

— Не виждам никого наоколо — стреснато се озърна Столингс.

— А трябва ли? — засмя се звънко гейшата.

— Якудза не използват жени. Аз приех, че вие работите за някой, който не желае да влиза в пряк контакт с мен… В бележката пише, че…

Гейшата се насочи към малка каменна пейка, полускрита зад буйните храсти „асагао“.

— За какво ви е тази информация? — попита тя и седна.

Столингс пристъпи към нея, в душата му започна да се трупа напрежение.

— Въпросите ще задавам аз, а не вие! — Гейшата замълча, погледът й беше загадъчен. — Аз не зная дори името ви — промърмори най-сетне той.

— Ейко.

— Ейко коя?

— Какво искате от Ничиреншу?

Той се облещи насреща й.

— Наистина ли очаквате да ви отговоря? Плащам, за да получа отговори на своите въпроси! — В момента, в който изрече думите, Столингс изведнъж започна да подозира, че тази жена едва ли ще му предостави чаканите отговори. Ръката му инстинктивно потъна във вътрешния джоб на сакото и стисна дръжката на пистолета.

Измъкна оръжието и процеди:

— Мисля, че ще е по-разумно да се върнем в някоя от по-населените части на парка!

Но ръцете на гейшата вече се бяха раздвижили. Чадърчето от оризова хартия щракна. Вместо да се разтвори на бамбуковата си основа, от средата му изскочи блестящо острие. То свирна във въздуха и се заби в месестата китка на Столингс, малко над палеца. Пистолетът изтрака върху камъните пред краката на гейшата.

— Аз пък мисля, че трябва да останем тук! — спокойно отвърна тя и се изправи. Изрита с крак пистолета под пейката и кратко нареди: — Ела с мен!

Върхът на сабята усили натиска си и Столингс почувства как острата болка се качва нагоре, чак до рамото му. Блокира нервните възли, даде си сметка той, изгарящ от гняв и срам.

Покорно тръгна да заобикаля пейката и скоро потъна сред храстите. Тук никой не можеше да ги види, звуците от града потънаха някъде надалеч. Свързан с гейшата посредством блестящото острие Столингс вече обмисляше контрадействия. Няма жена, която да се справи толкова лесно с мен, мрачно помисли той.

Стисна зъби и рязко дръпна надолу прободената си ръка. Острието разпори кожата му, пред очите му се появиха звезди от непоносимата болка. Но нервните възли бяха освободени. Приведен напред, той се нахвърли върху гейшата. Здравата му ръка се протегна към основата на чадъра.

Вместо да се бори, гейшата леко се дръпна назад и му позволи да завърши атаката. Остави сабята в негово владение, а краткия миг на изненада използва, за да му нанесе страхотен удар „хвърчило“ в корема. Столингс замаяно се олюля, после се свлече в краката й. Косата му опря в коприненото кимоно.

Направи опит да се изправи, но пръстите й потънаха в рамото му. След миг цялата лява част на тялото му стана безчувствена. Опря кървящата си ръка на коляното. Заприлича му на ранена птица, безпомощна и неспособна да се помръдне.

Столингс дишаше тежко, кислородът сякаш не можеше да стигне до дробовете му. Пред очите му се появи черно петно и той потръпна от ужас.

Много пъти му се беше случвало да подкрепя ранените си другари във вихъра на боя, беше чувал шепота им въпреки свистенето на снарядите. От тях знаеше какво означава да се бориш за живота, който си отива, с очите си беше виждал как се вкопчват в него, въпреки сянката на смъртта.

В момента тази сянка надвисваше над главата на Столингс, той я позна и потръпна. Смъртта дойде превъплътена като гейша и това беше твърде необичайно. Не искаше да повярва на очите си, не можеше да допусне, че изящната женска ръка изсмуква жизнените сокове от тялото му.

Той потръпна от желание да се изправи и да смаже тази жена. Искаше да я види просната в краката си. Не го напускаше унижението от факта, че е бил победен от едно толкова крехко създание. Цял живот е бил воин, единственото му желание беше и да умре като такъв. А не по този начин…

После усети тънките пръсти в косата си, главата му отскочи нагоре, очите му се заковаха в избеленото лице на гейшата. Господи, колко е хубава, въздъхна в себе си той. Хубава и смъртоносна!

Очите й бяха по-тъмни от нощта, очертанията на устните й — съвършени. Зад главата й тичаха бели облачета, небето променяше цвета от яркосиньо към графитеносиво, после стана плоско като изпрано платно.

— Няма да ми кажеш това, което знаеш — прошепна гейшата. — Защото си професионалист.

— Няма нищо за казване — промълви Столингс и лицето му се разкриви от болка.

— Нищо ли? — чертите на лицето и помръднаха и изведнъж станаха грозни. — Напротив, има, при това много неща…

Столингс се закашля, в гърлото му сякаш пламтеше буен огън. Пръстите на жената бяха като стоманен капан. После ръката й се спусна към чатала му и дръпна ципа на панталона. Той е недоумение наблюдаваше как деликатните пръсти изчезват под плата. После го връхлетя болката. Агонизираща и ужасна. В сравнение с нея смъртта се превърна в желано избавление.

Потопен в огнените талази на тази болка, той сведе потно лице към краката си и започна да се изповядва като в църква:

— Искаха смъртта на Мариана Мейрък, изпълнението на задачата възложиха на мен… — гласът му звучеше като пропукването на сухо тръстиково стебло през зимата.

— Ти си нейният убиец — кимна гейшата. — Не попита ли за причините, поради които беше поискана смъртта й?

Смаян от това, което ставаше, Столингс замаяно промърмори:

— Не съм питал нищо, но подозирам, че причината е свързана с Ничиреншу. Те предполагаха, че именно тя го е предупредила за нападението на мъжа й в къщата за „О-хенро“.

— Убили са я, защото е била заедно с Ничиреншу?

Болката се усили, сякаш електрически ток докосваше нервните възли в тялото му. Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, сърцето блъскаше в гърлото му. Успя да поклати глава и това беше всичко.

— Ти си бил физическият изпълнител, но отговорност за смъртта й носи Ничиреншу… — гласът на гейшата беше нежен и тих като пролетен вятър.

С подлютени от пот и силно кървясали очи Столингс наблюдаваше промяната във външния вид на противника си. Свободната й ръка се вдигна нагоре и дръпна седефената шнола. Перуката безшумно падна сред храстите.

— А-а-а! — изрева Столингс. Силно гримираното лице изведнъж му се стори познато. Сякаш някой беше дръпнал завесата от прозорец и отвъд него се разкриваше ужасна, но позната гледка.

Нямаше никаква гейша, нямаше изобщо никаква жена.

— Кой си ти? — задавено прошепна Столингс. Черните очи се фокусираха върху лицето му.

— Дискретните ви въпроси от изминалата нощ бяха чути, господин Столингс. Аз имам много приятели в този град и именно от тях разбрах за интереса, който проявявате към мен.

В черните очи се появи бясна, смъртоносна омраза.

— Аз съм Ничиреншу! Аз съм твоята смърт!

Столингс замаяно гледаше как дългите кървавочервени нокти прекосяват разстоянието, което ги разделяше. В момента, в който се забиха в плътта му, той затвори очи и остана така, докато тялото му престана да усеща каквото и да било.