Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Мейрък (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Владетелят

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“ — София, 1995

ISBN: 954-8009-51-X (ч.1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Владетелят

Американска, първо издание

Превод: Веселин Лаптев

Редактор: Елисавета Павлова

ИК „Гарант 21“ — София, 1995

ISBN: 954-8009-52-8 (ч.2)

История

  1. — Добавяне

Пролет 1927 — лято 1937
Шанхай

Зи-лин най-ясно си спомняше плъховете. И вонята. В мрачната дупка властваха плъховете, цвъртенето им не спираше нито за миг.

След смъртта на Май, той дори не помисли да потърси някой от семейството си. Това означаваше да ги постави под страшна заплаха. Взе Ху Ханмин, единствения си близък човек, двамата предпазливо се насочиха към задния вход на Бартън Сойър. Никой в града не знаеше за деловите му контакти с американския тайпан.

Сойър прояви лоялност към негласния си партньор. Пое двамата бегълци и ги поведе през лабиринта от тесни улички, опасващи Бунда. Най-накрая стигнаха до един от многобройните му складове, отвориха вратата и внимателно си запробиваха път сред струпаните на купчина 20-килограмови чували с опиум и дървени каси с друга стока.

Дневната горещина и влагата втечняваха пресованите пити опиум, чувалите започваха да прокапват. Малкият свят на Зи-лин се напояваше с болезнено сладка воня.

Един от кулитата на Сойър им носеше храна два пъти дневно. Чувалчето на рамото му изглеждаше точно като останалите, а появата му съвпадаше с най-голямото оживление в склада. Зи-лин и Ху се нахвърляха алчно върху храната и особено върху водата. Това беше единственият им контакт с външния свят и те се възползваха от него колкото могат.

Бартън Сойър не се появи нито веднъж, но често им изпращаше бележки по верния си кули. По този начин ги държеше в течение на събитията. От бележките двамата бегълци научиха кога търсенето им премина апогея си и бавно започна да заглъхва.

Генерал Чан имаше далеч по-сериозни проблеми от търсенето на двама бегълци. От кратките информации на Сойър стана ясно, че ляво настроени лидери на Гуоминдан начело с Ван Джингвей са се отцепили от партията — точно както самият Чан беше постъпил няколко месеца по-рано. Това носеше големи грижи на генерала, всичките му усилия бяха насочени към консолидация на армията и партийния апарат.

И тъй, скоро настъпи денят, в който кулито се появи без обичайното чувалче на рамото. Изправен на прага, той им извика да излизат.

Те бавно пристъпиха към ярката слънчева светлина. Кулито им направи знак да го последват. Прекосиха няколко улици и се озоваха пред офисите на тайпана, който беше организирал богата вечеря в чест на освобождението им. От началото на доброволния им арест бяха изминали почти шест седмици.

Но радостта от освобождението бързо отмина и на нейно място дойде суровата действителност. Отсъствието на Зи-лин от работа беше прекалено продължително, за да му се търси извинение. На мястото му в канцеларията на пристанището вече три седмици работеше друг човек.

Сойър му предложи работа в компанията, но след продължително обмисляне той отказа. Средният брат вече се беше утвърдил на мястото си в хонконгския клон, а Зи-лин не беше от хората, които поставят всичките си яйца в една кошница. Добрият бизнес означава разнообразие — той отдавна беше усвоил това правило.

Същевременно не му се искаше да започне непрестижна работа, лишена от делови връзки в града. Започна да обмисля възможностите, които му се предоставяха, бавно и търпеливо. Парите не бяха проблем, тъй като след инвестициите на Зи-лин и братята му в компанията „Сойър & синове“ бързо започна да възвръща финансовата си стабилност.

Тайпанът се възползва от предложението на Зи-лин за поддръжка на пристанището и се залови за работа. Неговата система се оказа по-ефикасна и икономична от тази, която прилагаше „Матиас Кинг“ в продължение на години. Пристанищната управа беше изключително доволна и отпусна на Сойър три нови транспортни маршрута.

Американецът се възползва по най-добрия начин и от вътрешната информация, която му предоставяше Зи-лин, докато работеше в канцеларията.

Всичко това, комбинирано с равномерните доставки на опиум от най-малкия брат на Зи-лин и постоянните нововъведения на средния брат в южните провинции, доведе до бърз просперитет. В рамките на три години „Сойър & синове“ се издигна от шесто на второ място сред най-големите търговски къщи в Шанхай. Пред тях остана единствено „Матиас Кинг“.

Според клаузите на договора между Зи-лин и Сойър братята Ши притежаваха двадесет процента от компанията, с опцията да получат още десет в рамките на следващите пет години.

През август Китайската компартия започна добре организирана кампания за набиране на привърженици сред армейските подразделения. Избухна въстанието в Нанчан, което взе много жертви, но не постигна почти нищо.

Някъде по това време Зи-лин най-сетне си намери подходяща работа — един сравнително скромен пост в митницата, на който отдавна беше хвърлил око. От службата си в пристанището беше разбрал, че митницата е една изключително важна брънка от търговската дейност на страната, свой човек вътре несъмнено означаваше огромно преимущество. На няколко пъти беше опитвал да бъде преместен там, но свободни места нямаше.

Сега, благодарение на политическите вълнения и убийства, места имаше достатъчно. Зи-лин побърза да подаде документите си, опитът и препоръките бързо го превърнаха в идеалния кандидат. Зае поста, избран сред повече от петдесет желаещи да го получат.

Отдавна си беше изградил имиджа на солиден бизнесмен, за това му помогна старата и изпитана теория за илюзиите, усвоена отдавна, в онази прекрасна градина на Сучоу.

От него се излъчваше младежко усърдие и жажда за познания, имаше способността да адаптира старите си принципи към новата обстановка на работа. На практика всичко това беше вършено спонтанно и искрено, без следа от фалш. Но то просто беше само частица от него, една малка искрица от огромната му амбиция. През цялото време действаше с мисъл за фирмата, никога не се изкушаваше от възможностите за лична изгода.

На практика новата работа на Зи-лин не беше нито толкова трудна, нито пък отнемаше цялото му време. Въпреки това той успя да извлече максимална полза от нея. Поради ярко изразената му жажда за работа и нови познания началниците постепенно започнаха да му прехвърлят част от своите преки задължения. По този начин Зи-лин бързо успя да стигне до най-важните търговски тайни от деловия живот на Шанхай. Тези тайни прилежно се прехвърляха в офисите на Бартън Сойър — така, както гласеше устното споразумение между двамата. Печалбите на фирмата и съдружниците в нея стремително нараснаха.

Скоро настъпи моментът, в който все пак трябваше да заделя част от информацията за себе си. Това беше задължително условие за личните му планове, тъй като съвсем не беше се отказал от идеята да изгради своя собствена компания в съдружие с братята си. Отвличането на вниманието е единственият път към успеха и Зи-лин никога не забравяше това.

През 1935 година той вече беше богат. Това съвпадна с обявяването на централно националистическо правителство със седалище Нанкин, създадено веднага след потушаването на комунистическото въстание в Кантон.

Генерал Чан срещаше големи трудности при консолидирането на остатъците от Гуоминдан, различните дисидентски фракции и комунистите. Както можеше да се очаква, именно комунистите бяха неговите заклети врагове. Обединена около новите си лидери Мао Дзе-дун и Чжоу Ън-лай, комунистическата партия преживяваше ренесанс, връх на който беше „Дългият поход“ от средата на 1935 година, започнал от южните части на страната и стигнал чак до северната провинция Йенан. Общото разстояние, изминато от привържениците на ККП, надхвърляше 35 000 километра.

Зи-лин срещна бъдещата си съпруга в онзи слънчев неделен ден, в който Мао и Чжоу влязоха триумфално в Йенан, начело на многохилядна войска. Въздухът беше свеж и изключително чист — това беше един от редките дни на китайското лято, в който жегата и задухът се оттегляха на почивка.

Вероятно времето не беше особено подходящо за посещение на гробище, но Зи-лин ходеше на гроба на Май веднъж на две седмици, независимо от атмосферните условия и личната си заетост. Тази възможност той дължеше изцяло на Бартън Сойър, който направи съответните проучвания и откри останките на Май, докато Зи-лин и Ху Ханмин се криеха в душния му склад. А после Зи-лин изяви желание жена му да бъде погребана именно тук.

Гробището се намираше в живописен район южно от центъра, съвсем близо до руините на Стария град. Отвъд реката се издигаше внушителната централна пагода на храма Лон Хуа, срещу него се простираше Градината на пурпурните есенни облаци — един прекрасен и тържествен, но малко занемарен парк.

Зи-лин откри съществуването на храма Лон Хуа още като младеж и моментално се влюби в него. Сградата се състоеше от четири постройки, но най-много обичаше Залата на небесните пазители. По-късно, вече зрял мъж, той започна да си дава сметка, че навремето сам се е считал за Небесен пазител и оттам е произтичала привързаността му към гордата постройка.

Сега беше тук с единственото желание да бъде по-близко до Май. След смъртта й не беше поглеждал жена, дори през ум не му минаваше за сексуални удоволствия. Понякога тялото го болеше от нега, особено местата, които обичаше да докосва Май. Нима тези места живееха свой собствен живот? Нима не знаеха, че Май вече я няма?

Облечен в тъмен костюм на райета и стиснал снопче ароматични пръчици в бледите си ръце, Зи-лин влезе в гробището и се насочи към паметника на Май. Откъм река Хуан Пу подухваше хладен ветрец, в съзнанието му се въртяха псалмите, които би трябвало да пее при погребението й и които, поради принудителното си отсъствие от този ритуал, пееше сега. Не можеше да се освободи от чувството за вина, че не е погребал жена си според древните ритуали.

Гробището беше почти пусто. То не се радваше на особена популярност, тъй като се намираше на доста голямо разстояние от центъра на града. Освен това между стените му бяха погребани и доста „гуай лох“ — мисионери, авантюристи или просто неизвестни никому чужденци.

Насочи се към гроба на Май и почти моментално усети чуждото присъствие. Леко извърна глава и видя слабичка жена, свела глава пред надгробна плоча с християнски кръст. В ръцете си държеше малък, но изключително красив букет от пурпурни и розови цветя. Беше европейка с тъмни очи и коси, облечена изцяло в черно.

Обикновено Зи-лин не обръщаше внимание на останалите посетители, мислите му бяха насочени единствено към Май и ритуалите, които трябваше да изпълни.

Сега обаче спря насред пътеката и откровено се зазяпа в жената. Сякаш беше невъзпитан „гуай лох“. Но с какво го привлече тази жена? Дали не беше нежната и малко безпомощна извивка на раменете й? Или пък кичурчетата непокорна коса, които весело потрепваха край бузата й? Може би пък всичко се дължеше на меката слънчева светлина, падаща по начин, който подчертаваше високите скули и чувствената извивка на устните? Не… Всъщност да… Всичко това несъмнено засилваше особеното излъчване, което долавяше Зи-лин.

Никога в живота си не беше мислил, че жена от друга раса може да притежава някаква красота. Просто не забелязваше такива жени, приемаше ги като неодушевени предмети. Имаше доста богат опит в общуването си с „гуай лох“, един-двама от тях му бяха дори приятели. Но сега стреснато установи, че в гърдите му се появяват други, съвсем различни чувства.

Откъсна очи от приведената фигура е цената на доста усилия, краката му неохотно поеха по покритата с камъни пътека. Коленичи пред гроба на Май и потъна в ритуално съзерцание.

Изведнъж усети, че някой се е изправил точно зад него. Лека, почти ефимерна сянка падна върху раменете и ръцете му, стиснали ароматичните пръчици. Откога ли е тук, глупаво се запита той, сякаш това имаше някакво значение.

Вдигна глава и срещна гълъбовия поглед на слабата европейка. Душата му потръпна от необяснимо смущение.

— Моля за извинение — промълви тя на сравнително добър кантонски диалект. — Надявам се, че не съм ви попречила. Исках просто да ви изчакам да свършите… — в очите й се появи безмълвен въпрос, после главата й решително се поклати. — Всъщност имам нужда от помощ. Мисля, че се изгубих… Дойдох дотук с такси, но нямам никакво понятие как ще се върна. Случайно да отивате към центъра?

На лицето й се появи лека усмивка, ръката й махна към близкия гроб:

— Тук е погребан брат ми. Беше мисионер… — гласът й заглъхна, в очите й се появи плахост. Изглеждаше ужасно притеснена, че нарушава уединението на непознат човек.

Зи-лин бавно излезе от вцепенението. Прочисти гърлото си и развълнувано преглътна.

— Не се безпокойте, почти бях свършил… — изправи се на крака и добави: — Жена ми…

— Съжалявам.

Видя, че наистина изпитва това, което казва, сърцето му се стопли. Преглътна още веднъж и промърмори:

— Аз също, за брат ви…

На лицето й се появи невинна усмивка, изведнъж заприлича на момиченце.

— Той беше много щастлив тук, работата му спореше…

Замълчаха за миг, тишината беше плътна и някак натежала от неудобство. Откъм реката долетя звукът от протяжна корабна сирена, Зи-лин я прие като предзнаменование.

— Ще ви взема със себе си до центъра, разбира се — каза той. — Но ако имате малко свободно време, бих ви предложил кратка разходка до близкия храм… Казва се Лон Хуа, харесвам го още от младежките си години… И двамата ще се освежим след гробището…

— Разумно ли е? — изгледа го продължително слабата жена. — Какво биха казали хората?

Зи-лин беше рядко изключение по отношение на клюките и подмятанията зад гърба, които в Шанхай, пък и в цял Китай, отдавна се бяха превърнали в истинско изкуство. Дори за миг не му минаваше през ум, че личният му живот е обект на одумки и измислици, тъй като беше достатъчно богат и известен.

— Но какво могат да кажат? — малко объркано попита той.

Тя звънко се разсмя и той още повече се обърка.

— Какво ли не, особено когато става въпрос за страстта на китайците към клюките… Например тайна любовна среща…

— Това би било прекалено! — изчерви се Зи-лин.

— Точно така — продължаваше да се усмихва тя. — Но никой не може да контролира главите и езика на хората…

Зи-лин беше на по-друго мнение, тъй като цял живот беше вършил именно това. Изпита чувството, че по време на този разговор ролите им се размениха. Тя му говореше така, сякаш той е „гуай лох“, а самата тя — китайка. Странно, въздъхна в себе си той. И възбуждащо.

— Страхувате ли се от това, което хората говорят за вас? — попита.

— Ако се страхувах, нямаше да съм тук — засмя се тя. — Китай не е най-доброто място за една истинска дама. А аз съм точно такава в очите на моите приятели и роднини.

— Грешат ли?

— В моята страна никой джентълмен не би си позволил подобен въпрос.

— Аха, може би именно по тази причина сте тук — пошегува се той.

— Не — поклати глава жената, изведнъж станала сериозна. — Дойдох да погреба брат си, който почина от малария…

„Това ли всъщност е истинската причина?“, запита се в себе си тя. Погребах го преди повече от месец, траурът отдавна изтече. Освен това Майкъл беше водил щастлив и пълноценен живот. Нещо, което едва ли бих могла да кажа за себе си… После се замисли върху думите на Зи-лин и изведнъж вдигна глава:

— Но как бих могла да дойда с вас, господине? Та ние дори не се познаваме!

— Хиляди извинения — почервеня отново той. — Името ми е Зи-лин Ши. — Умишлено постави фамилното си име накрая, просто за да я улесни.

— Е, добре, Ши Зи-лин — въздъхна тя, използвайки правилното обръщение. — Радвам се да се запозная с вас. Моето име е Атена Нолан.

Тя имаше доста тъмна кожа за „гуай лох“, гладка и без нито едно петънце. Очите й имаха издължена форма и най-наситеният тъмнокафяв цвят, който беше виждал Зи-лин. Каза, че ги е наследила от майка си — хавайка, която била потомка на първия островен крал — Камехамеха I. Баща й бил англичанин, който бродел по целия свят, точно както и дядо й. На Сандвичевите острови (както ги нарекъл капитан Кук при откриването им през 1778 година — около хиляда години след като били населени от полинезийците) се появил благодарение на политическите си предпочитания и близко приятелство със Санфорд Б. Доул — сегашния губернатор.

Всичко това Зи-лин научи осем дни след първата им среща, която приключи със завръщането в центъра на града. Макар да разговаряха откровено, никой от двамата не пожела да компрометира другия, в крайна сметка Зи-лин се почувства разочарован от себе си. Още на млади години си даде сметка, че е бунтар и идеите му коренно се различават от тези на неговите съвременници. Затова сега се срамуваше, усетил се здраво оплетен в паяжината на обществените порядки.

Това чувство не продължи дълго, тъй като само след седмица отново срещна Атена, този път на някакъв прием, даден от „Сойър & синове“. Официално ги запозна Андрю Сойър — вече деветнадесетгодишен младеж, заемащ редовен пост в администрацията на компанията.

И двамата изпитаха удоволствие от факта, че ги представят един на друг, а те се държат като напълно непознати.

Зи-лин стори дълбок поклон и целуна ръка на Атена, съвсем в западен стил. Тя изглеждаше възхитена.

— Приятно ми е, господин Ши.

Очите им се смееха, но лицата им останаха сериозни и сдържани. Първата им среща в гробището се превърна в дълбока и ревниво пазена тайна. Зи-лин имаше чувството, че няма нищо по-прекрасно от свенливостта им в онзи топъл слънчев ден.

Атена видя у Зи-лин всичко онова, от което беше избягала. Хаваите бяха започнали да я потискат, не помагаха нито тюркоазните вълни на плажа, нито шепотът на палмите, нито прекрасната панорама. Красотата засядаше на гърлото й като лепкав сироп, сънят бягаше от клепачите й. Стана нервна и избухлива, не се интересуваше от нищо. Съобщението за смъртта на Майкъл посрещна като спасение. Моментално започна да се готви за път и се качи на първия кораб за Китай, въпреки протестите на фамилията. Едва ли щеше да тръгне, ако баща й беше у дома. Но за късмет той се намираше на континента, зает с политическите си задачи.

В нейните очи Зи-лин се превърна в ярък представител на източната екзотика, за която беше чела като ученичка. Той беше изключително интелигентен и известен в средите си човек. Моментално усети докосването на силния му дух, изпита възхита и страхопочитание. Винаги беше мечтала да притежава подобен дух, или поне да бъде близо до него. Но може би най-важното, което я привличаше у този човек, беше откритото му възхищение от личността й. Виждаше го да потрепва в дълбоките черни очи, това я топлеше и радваше едновременно. Влюби се в него и беше горда от факта, че е в състояние да укроти този могъщ дух.

Едва сега си позволи да признае колко се беше страхувала от дългото пътешествие. Прие го като единственото спасение и прогони страха от душата си. Получила добро и продължително образование, тя живееше с чувството, че може да се слее с всяка нация на света, че може да приеме и заживее с различни ритуали и културни традиции.

Но Китай се оказа нещо съвсем различно, нагаждането й към местната култура изведнъж й се стори невъзможно. Едва сега, потопила се в пламенния поглед на Зи-лин, тя разбра, че опасенията й са били неоснователни. В крайна сметка Китай не е онази враждебна и затворена страна, която я посрещна. Чувствата на местните хора бяха като чувствата на всички хора по света. А любовта може да разцъфне навсякъде, дори и тук…

Той каза няколко думи, тя се разсмя, пръстите й леко докоснаха ръката му. Контактът я прониза като електрически ток. Отново се разсмя, опиянена от чудесното усещане.

Разбира се, той искаше да знае повече за името й.

Тя се усмихна на въпроса му, а той се удиви на начина, по който една усмивка може да променя човешкото лице.

— Често ми задават този въпрос, господин Ши. Кръстена съм на баба си по бащина линия. Тя е била гъркиня, срещнала дядо ми в Мала Азия по време на археологически разкопки в Хисар лик, Троя…

— Страхувам се, че за пръв път чувам за Троя — поклати глава Зи-лин.

— А за Омир чували ли сте?

— Омир? — преобърна странната дума в небцето си и отново въздъхна: — Не.

— Прекрасно — отвърна със светнало лице тя. — Значи вие ще ме запознаете с историята на Китай, а аз ще ви чета Омир и ще ви предавам уроци по древната история на западната цивилизация.

„Илиадата“ не му направи кой знае какво впечатление. Изпита уважение към сложната стихотворна форма, но основната тема му се стори прекалено сходна с древната история на Китай, изпъстрена с междуособни войни.

За сметка на това хареса „Одисеята“. Изключително много му допадна изобретателността и непоколебимата решителност на Одисей в тежката борба с многобройните врагове, неизменно молеше Атена да прекрати четенето преди отговора на поредната загадка, който държеше да открие сам. Така сравняваше ума си с този на легендарния герой. От гърдите му се откъсваше дълбока въздишка на задоволство, когато слушаше за справедливото отмъщение на Одисей.

— Общо взето това е една прекрасна приказка — прошепна той в хладната есенна вечер, след като Атена най-сетне затвори дебелата книга. Беше старо и очевидно ценно издание на гръцки език, от което тя свободно му превеждаше.

Все пак мислите му се въртяха не толкова около поезията на Омир, колкото около самата Атена. Тя имаше невероятната способност да попива информацията като гъба и да не я забравя никога. Беше в състояние да повтори дословно всичко, което той й разказваше за историята на Китай, при това по всяко време на деня и нощта. Зи-лин никога не беше срещал китайка, а и китаец, с подобна неутолима страст към познанието, към загадките на човешкото поведение. Беше свикнал да общува с хора, които са тесни специалисти в своята област и нищо повече. Започна да му става ясно, че списъкът на истинските му приятели (не на деловите партньори и познатите) е прекалено къс именно защото хората не са като него. Но Атена беше като него. Нейните познания обхващаха света, нейните концепции за живота бяха наистина глобални. По странен и необясним начин тя превъплъщаваше в себе си практическата приложимост на будизма — такъв, какъвто го възприемаше той. Буда учи, че човекът е превъплъщение на всичко в природата и живее в хармония с нея. Атена беше точно такъв човек. Чувстваше се отлично в Китай, така би се чувствала и на всяко друго място по света. Защото живееше в хармония с природата.

Зи-лин беше дълбоко убеден, че най-голямата слабост на Китай е неговата изолираност. Тя произхожда от вековния ужас, който китайците изпитват към всички „гуай лох“. Вместо да осъзнаят, че могат да научат много добри и полезни неща от „чуждестранните дяволи“, жителите на огромната страна предпочитат да останат глухи и слепи за всичко, което идва извън свещената територия на Средното царство.

Ето защо са търпели поражения, били са слаби и разединени. Затова страховитите „гуай лох“ са завладели всичко, което им харесва в Китай.

Зи-лин си даваше сметка, че е влюбен в Атена, че душата му изгаря по нея. Това го плашеше, ужасът му беше по-голям дори от онзи, който беше изпитал в нощта на убийството на Май. Защото в крайна сметка той си оставаше китаец, независимо от свободолюбивия си дух и космополитните разбирания. Никога не беше докосвал европейка, никога не беше изпитвал сладостта от възбудата с такава жена. Затова не беше никак чудно, че в нейно присъствие непрекъснато трепереше. Пиеше съвсем малко, но с нея неизменно имаше чувството, че е погълнал цяла бъчва оризово вино.

Най-много се страхуваше от физическия контакт. Имаше абсурдното чувство, че в мига, в който я докосне, цялата пламенна любов ще се изстреля през върховете на пръстите му, ще го накара да забрави всичко онова, което го прави китаец. Казано с други думи, той беше убеден, че обичта към тази жена ще му отнеме нещо друго, също така скъпо на душата му.

Въпреки това беше безсилен да се отдръпне. През деня беше по-лесно, тъй като работата му беше напрегната и изискваше цялото му внимание. Провеждаше редовни срещи с Бартън Сойър, а напоследък и със сина му Андрю, предаваше им всички важни сведения, които получаваше в качеството си на митнически служител. Срещаше се често и с най-малкия брат, докато със средния не беше така, тъй като се намираше прекалено далеч. Двамата задълбочено обсъждаха начините за допълнителни приходи от съвместния бизнес.

Баща му почина, последван само след няколко седмици и от майка му. Семейството се ограничи до тримата братя и…

Нощно време Зи-лин мечтаеше именно за това. Дълбоко в подсъзнанието си вече виждаше Атена като своя съпруга. И именно това го тревожеше. Непрекъснато мислеше за нея, особено през вечерите, в които не бяха заедно. Човек може да мисли толкова дълго само за своя бизнес и…

С Ху Ханмин се срещаше все по-рядко. Ученият се върна при комунистите и направи няколко безуспешни опита да привлече Зи-лин за тяхната кауза.

Тук отново се прояви неговата необичайна далновидност — той просто разбра по-рано от другите, че комунизмът е форма на управление като всички останали — нито по-лоша, нито по-добра. Идеологията му, въпреки козметичните нововъведения на Ху и хората като него, си остава една пълна безсмислица. Комунизмът е измислен от хора и пак от хора трябва да бъде приложен на практика. А Зи-лин отдавна беше стигнал до заключението, че теорията и живият човек са два взаимно изключващи се елемента от цивилизацията.

В това имаше случаи да се убеждава многократно още докато Май беше жива и той подкрепяше комунистическите й възгледи. Партията се ръководеше не от светли идеи, а от живи хора с присъщите на всеки човек недостатъци — алчност, себичност, вероломство, лъжа и най-вече — огромна жажда за власт. Може би Сун Ят-сен беше единственото изключение сред тях, но това доведе до неговото отстраняване от политическата арена.

Човекът не е склонен да чете теоретичните разработки и да ги прилага в практиката. Той се чувства длъжен да ги интерпретира. Зи-лин обаче отдавна знаеше, че всяка интерпретация води до корупция. Комунизмът е един непостижим идеал и нищо повече. На практика той е само инструмент, с помощта на който малка група хора налага неограничената си власт над мнозинството. Неговите идеи не толкова вдъхновяват масите, колкото ги държат в робско подчинение.

Една вечер сподели тези мисли с Атена. За пръв път в живота си си позволяваше подобно нещо, но много му се искаше да провери дали и нейната реакция ще бъде напълно отрицателна. На Май не би казал нито дума, тъй като знаеше колко наранена би се почувствала идеалистка като нея. По същата причина беше мълчал и пред Ху.

— Значи съвсем не си идеалист — констатира Атена, когато той най-накрая млъкна. В очите й се появи онази топла съсредоточеност, която Зи-лин беше забелязал в мигове на дълбока концентрация.

— Брат ми Майкъл беше идеалист. Както ти казах, той беше мисионер и обичаше работата си — очите й се насочиха към лодките, които подскачаха по развълнуваните води на Пу Донг зад прозореца. — Аз обаче не бях в състояние да приема неговата мисия, просто защото не приемам идеята за насилствена промяна на вярата. Католически мисионери са придружавали Писаро при похода му към Перу, същите хора са били и с Кортес по време на завладяването на Мексико. И в двата случая се стига до пълно унищожение на хилядолетна цивилизация. Не забравяй, че съм израснала в семейство на археолози…

— Проблемът на мисионерите е, че не допускат възможността за несъгласие с тяхната вяра. — Главата й отново се обърна, разлюлените води на Пу Донг бяха забравени. — Предполагам, че това важи и за твоята малка групичка от хора, жадни за власт…

В този миг Зи-лин разбра, че ще се ожени за Атена.

 

 

Зи-лин получи възможност за по-подробно опознаване на японците през 1931 година, малко след окупацията на Манджурия от японската армия. Този народ беше някак близо до мислите му, особено след като се запозна с начина, по който те подбираха онези форми на китайската култура и народопсихология, които най-лесно и безболезнено можеха да интегрират в собствения си бит. Беше убеден, че този интелигентен подход заслужава по-внимателно наблюдение, освен това и Япония, подобно на собствената му родина, е била затворена за европейската култура в продължение на векове.

Но за разлика от това, което стана в Китай, Реставрацията от периода Мейджи в Япония сложи край на дълголетната изолационистична традиция. Зи-лин се увери със собствените си очи как тази „културна революция“ позволи на страната да се освободи от предразсъдъците и да протегне ръце към достиженията на XX век, които не само възприе, но и доразви със самурайско себеотрицание и дръзновение.

Бившите елитни членове на японското общество бяха изправени пред алтернативата да се приспособят към новите времена или да загинат. Онези, които успяха да се приспособят, бързо поеха към върховете на новосъздадената бюрократична машина, прозорливо отчитайки новата класа, на която трябва да се опират — класата на търговското съсловие. Реставрацията ги превърна в новите герои на Япония заедно с рязкото нарастване на търговията и богатствата им.

Зи-лин беше убеден, че китайците могат да се поучат от този процес както в положителен, така и в отрицателен смисъл. Тревожеше го бързото развитие на японската икономическа инфраструктура — процес, който неизбежно щеше да доведе до милитаризация.

Отношенията между Япония и Китай продължаваха да са хладни и дори враждебни. Към тях се прибавяше и нарастващата алчност на новата търговска класа, която търсеше нови територии за своята експанзия и съвсем естествено започна да поддържа милитаристичните апетити на политиците, прикрити зад яростни патриотични лозунги.

Зи-лин разбираше, че това е една изключително опасна тенденция, тъй като корените на агресивния експанзионизъм се криеха в икономическия сектор, който отдавна беше наложил волята си над слабото правителство.

Когато Ху му разказа за серията от тайни срещи между Мао и генерал Чан в началото на 1936 година, той вече беше сигурен, че Китай отново ще стане арена на кръвопролития. Мисълта, че най-заклетите врагове в новата история на Китай са съзрели необходимостта от обединение срещу външния противник, накара кръвта да замръзне в жилите му. Единствено имперските амбиции на Япония бяха в състояние да ги обединят и те вече правеха сондажи в тази посока.

Но, както и се очакваше, преговорите бяха прекъснати без постигането на така необходимото споразумение. Гуоминданът и комунистите си останаха врагове.

От началото на века страната се разкъсваше от вътрешни междуособици. Зи-лин беше убеден, че, дори да притежаваха неговата прозорливост, сънародниците му едва ли щяха да обърнат внимание на дългосрочните перспективи пред Китай, на бъдещето на родината си.

Това беше тежка мисъл, но той беше принуден да признае пред себе си, че именно тя спомага за потушаване личната му неприязън към комунизма. Обединен Китай е първата и спасителна стъпка към бъдещето. Беше убеден, че избраният от Чан път към деспотизма е толкова погрешен, колкото и комунистическите възгледи за държавно управление. Отдавна подозираше, че руската върхушка е предала принципите на революцията и северният съсед на Китай се превръща в мрачна заплаха за страната, въпреки твърденията на Мао, че СССР е най-верният й съюзник. Не виждаше обаче друга сила за обединяването на страната, за въвеждането на ред и дисциплина както в армията, така и в обществения живот. Единствената сила, способна на това, си оставаше комунистическата партия.

Зи-лин и Атена се ожениха горе-долу по времето, когато Мао и Чан прекъснаха преговорите помежду си. Той държеше на будистка церемония, докато на Атена й беше все едно, тъй като не изповядваше никаква религия. Зи-лин изпита леко безпокойство от този факт, но то бързо се разсея и потъна в радостната еуфория, която го беше обзела.

Церемонията се състоя в храма Лон Хуа по настояване на Зи-лин. Заклеха се във вярност до гроб в Залата на небесните пазители, после гостите бяха поканени на банкет. През цялото време на масите се говореше за засилващото се влияние на Мао, за новата отбранителна доктрина на Чан, за японската окупация на Манджурия. Зи-лин беше ужасен от безгрижието на хората, за които тези събития (всички без изключение от жизненоважно значение за самия него) сякаш бяха част от живота на друга планета. Отдели се настрана и отправи мрачен поглед през един от прозорците. Мислеше за могъществото на Япония и Русия, неволно тръпнеше при представата за слабия и напълно беззащитен Китай.

После, когато сподели загрижеността си с Атена, тя му отговори трезво и спокойно:

— Ти си бизнесмен, Зи-лин. А тези проблеми са политически и следователно се нуждаят от политически решения.

— Но това не означава, че трябва да стоя настрана, нали? — В главата му се появиха Небесните пазители от младостта му. — Може би именно в такъв момент трябва да помогна…

— Честно казано, събитията отдавна са излезли от контрол и едва ли някой може да ги овладее — отвърна тя. — Имам чувството, че Китай е попаднал в буен поток. Накъдето отива водата, там ще се озове и твоята огромна страна…

— Но ние не сме безпомощни! — възрази той.

— Вярно е — меко промълви Атена. — Ние двамата сме безпомощни.

Наблюдаваше го изправен до прозореца. Новата къща беше сватбеният му подарък за нея. Вече трета седмица един „фенг шуи“ обикаляше из коридорите и стаите, за да установи правилното разположение на къщата върху земята (никой китаец не би живял в къща, построена върху гърба на Великия земен дракон) и да провери дали всички завои по коридорите са надясно (общоизвестен факт е, че демоните не могат да завиват надясно); дали брачното легло е монтирано както трябва — с лице към юг или изток, а не към север или запад…

— Зи-лин — тихо прошепна тя сега. — Ела да си легнеш… — помълча малко в очакване на отговор, после добави: — Искам те! — потръпна, думите с мъка излетяха от устата й. Какво усилие на волята се криеше зад тези простички слова! Но вече не можеше да се спре. Отметна завивките и попита: — Нима не те привличам? — гледаше неподвижния му гръб, имаше чувството, че е престанала да съществува за него. Той беше скован от парализиращ страх. Сега, в решителния миг, започна да усеща присъствието й като тежко желязо върху гърдите си. Коремът му омекна, сърцето му отмерваше секундите с болезнена сила. Не знаеше дали ще оцелее, не знаеше дали дедите ще му простят проявата на слабост пред лицето на „гуай лох“. От това ли се опасяваше? Че ще изгуби семейните традиции, всичко онова, което го свързва с Китай? Дали ще се превърне в един по-различен Ши? Тази мисъл го разтърси, духът му отказа да я приеме. Семейството, династията — това са изключително важни, свещени неща!

— Погледни ме, Зи-лин.

Той най-сетне се извърна и моментално разбра, че е загубен. Не можеше да й устои, каквото и да стане оттук нататък. Лежеше върху бледожълтите чаршафи с разпусната коса, приличаше на теменужено море на фона на залеза. Беше го измамила. Не носеше нощница, нищо не прикриваше голотата на тялото й. Матовата й кожа блестеше като скъпоценен камък на меката светлина на нощната лампа. За пръв път я виждаше гола и беше направо парализиран. Беше като басейн, в който мечтаеше да се гмурне с главата надолу. Беше смаян и ужасен от силата на своето желание да се разтвори в нея.

Беше дребна, но очертанията на тялото й бяха коренно различни от тези на ориенталките. Гърдите й бяха по-големи, кръстчето — по-тънко, бедрата — по-широки. В Китай имаше два вида жени — селянката с мазолести ръце и яко тяло, свикнало да се превива сред оризищата, и изтънчената дама, чиято кожа никога не е виждала слънце, ръцете й са меки като коприна, а краката й са стягани от ранна детска възраст, за да изглеждат малки и следователно красиви.

Атена не попадаше в нито една от тези категории. Имаше деликатна костна структура, плътта й блестеше от здраве. Ръцете й бяха силни, и сръчни, а краката й нямаха нищо общо със златните лилии на китайските благородници. Тя беше едно чуждо за тази страна същество.

На лицето й играеше закачлива усмивка, той неволно проследи погледа й и сведе глава надолу. Изпита ужас от огромната издутина в панталона си.

— Тялото ти даде отговор на моя въпрос — прошепна дрезгаво тя. — Въпреки че устата ти е затворена — голата й ръка се протегна към него, Зи-лин беше убеден, че никога не е виждал по-еротичен жест. — Ела при мен.

Имаше чувството, че главата му е абсолютно празна. Усети, че пресича килима по посока на леглото, но това ставаше без участие на волята му. Вървеше като насън, приличаше на преждевременно състарените мъже, които се валяха в мръсотията край пристанището, стискаха в ръце малки лунички и гледаха с изцъклени очи, изпаднали изцяло в плен на опиума…

Спря пред леглото и сведе очи към ръцете на Атена, които сръчно разкопчаваха колана му. Колкото по-малка част от европейското облекло оставаше върху тялото му, толкова по-непознат беше Зи-лин в собствените си очи. Накрая стана същото чуждо същество, каквото беше и тя…

Скоро остана съвсем гол. Дишаше едва доловимо, свещеният му орган беше твърд като дърво и леко потръпваше. Срамуваше се, но това чувство нямаше място в нейните очи. По един странен начин това още повече усили чувството му, че полудява. Никога не беше излагал на показ своята мъжественост, дори пред Май…

Атена протегна ръка и уви пръсти около него, после започна леко да го масажира. Зи-лин имаше чувството, че го галят с копринена ръкавица. Дробовете му се разтвориха да поемат кислород, вцепенението го напусна.

Лявата й ръка остана заета с члена му, а дясната докосна плоския му корем и любопитно тръгна нагоре към гръдния кош. Върховете на пръстите чертаеха концентрични кръгове по кожата му. Ноктите докоснаха зърната на гърдите му, слабините му изведнъж потрепнаха, усети тежест в кръста.

В душата му бушуваха непознати емоции, тъмни петна върху светлия диск на луната. Знаеше, че това е невъзможно, но присъствието им беше напълно осезателно.

Тя нежно го притегли към себе си, тялото му потъна в парфюмираните дълбини на женското й царство. В гърлото му заклокочи дрезгав стон, главата му се сведе надолу, устните му потърсиха меката плът на бедрото й.

Атена здраво го притисна. Той се оказа извит над нея в позата на страстен богомолец. Ръцете му обгърнаха кръста й, плъзнаха се надолу, обхванаха бедрата и слабините й. Тя имаше по-закръглени задни части от китайките и това изведнъж го накара да полудее. Езикът му нежно ги докосваше.

Изведнъж изпита непреодолимото желание да проникне в нея. Завъртя се и коленичи между краката й, свитите й пръсти нежно го насочваха.

— Ела в мен — прошепна тя по абсолютно същия начин, по който само преди миг каза: „Ела при мен…“

Пръстите й се плъзнаха нагоре по потръпващия му член, оставяйки необходимото свободно пространство. Набъбналата му главичка докосна влажните цветчета на женствеността й, от устата й се откъсна дрезгаво стенание. Дишането й стана напрегнато, коремните мускули окаменяха.

Проникна в нея бавно и внимателно, скоро усети как тя го обхваща от всички страни, точно както го вършеха пръстите й преди малко. Започна да движи главичката навътре-навън, карайки я да потръпва от приятни предчувствия. Гърбът му се надигна, очите му внимателно следяха ефекта от бавните движения на бедрата му.

Откри, че се контролира по безукорен начин. Това беше резултат от усилията на Май, която усърдно го учеше на креватното изкуство. За нея той положително не беше огнен любовник, а по-скоро мъж на нежността и търпението.

Дали би познала този Зи-лин сега, потръпващ от желание да потъне в знойната джунгла на непознатите емоции, нетърпелив като младеж?

Усети как контролът започва да му се изплъзва, въпреки изчислените с математическа точност и отдавна, отработени движения. Колкото по-дълбоко проникваше в Атена, толкова по-несигурен ставаше относно ефективността на своя акт: поза, паузи, нежно докосване тук и там за поддържане на еуфорията.

Имаше чувството, че галопира върху гърба на буен кон, забравил всякаква предпазливост, всякакво търпение… Беше безнадеждно заразен от женствеността на тази жена, всички разумни мисли излетяха от главата му. Когато тласкаше члена си дълбоко в нея, имаше чувството, че дъхът му я пронизва; когато го изтегляше, оставаше с впечатлението, че финият й парфюм е проникнал дълбоко в кожата му. Удоволствието беше неописуемо.

Атена беше тази, която се предаде първа. Ноктите й се забиха в гърба му, очите й се замъглиха.

— Легни върху мен! — дрезгаво прошепна тя. — Искам да чувствам тежестта на тялото ти във върховния миг!…

Той отпусна мускули и потъна в меката възглавница на гърдите й.

— О, да! Сега, сега!

Слял се с нея, той потъна във вълните на върховната наслада, горещото му семе се изстреля в пламналите и вътрешности, светът изчезна…

 

 

Войната с Япония се усещаше във въздуха. Беше началото на 1937 година. Бизнесът в Шанхай се развиваше нормално, а жителите на града просто бяха свикнали да живеят под напрежение.

Зи-лин правеше всичко възможно да спестява на Атена новините за все по-влошаващото се положение. Нейната душа просто не беше създадена за мъките и тревогите на войната. Освен това тя беше жена, а човек не може да обсъжда всички въпроси с жена си, дори когато тя е толкова необикновено същество като Атена. Тя, от своя страна, правеше всичко възможно за душевния му комфорт. Интелигентна и едновременно с това чувствителна, тя проявяваше далеч по-голям кураж от всяка китайка. Положението й беше ясно, въпреки опитите му да я държи настрана. Беше й достатъчно да слуша новините, да отделя зърното от плявата сред многобройните слухове. Постоянно задаваше въпроси и в крайна сметка Зи-лин отстъпи. Разказа й всичко, което знаеше, само и само да прогони от душата й абсурдните слухове.

На среща с най-малкия брат беше решено да продадат цялата си недвижима собственост — предимно складове, цехове и малки фабрики. Зи-лин нямаше никакво доверие в китайската армия и беше сигурен, че в случай на открити бойни действия тя бързо ще капитулира. Шансовете й срещу японците бяха равни на нула.

Андрю Сойър дойде да го посети в митническата канцелария през един студен и ветровит февруарски ден. Това беше изключение, тъй като Бартън Сойър и Зи-лин продължаваха да държат в тайна своите делови контакти.

Андрю се беше превърнал във висок и здрав млад мъж. Имаше леденосивите очи на баща си и сламената коса на майка си и вече беше доста по-висок от Зи-лин. Изглежда никога не забравяше за разликата във височината им и когато бяха заедно неизменно предпочиташе да седне. И сега направи така, придърпвайки простия дървен стол по-близо до бюрото на Зи-лин. Не свали дебелото си палто, бузите му бяха зачервени от ледения вятър, който вече от няколко дни фучеше по крайбрежието.

— Моля за извинение, вуйчо — започна почтително младежът. — Никога не бих си позволил да те безпокоя тук без основателни причини.

Андрю Сойър владееше книжовния кантонски диалект до съвършенство, далеч по-добре от баща си. Към Зи-лин неизменно се обръщаше на този език.

— Не се безпокой, моля те — отвърна Зи-лин и веднага концентрира вниманието си върху госта. — Работата ми е такава, че се радвам на всяка почивка. Особено пък когато ще я прекарам с теб, Андрю.

Зи-лин искрено обичаше този младеж, който изгаряше от желание да се учи и никога не повтаряше веднъж допусната грешка. Освен това у него нямаше нищо от обичайната надменност на „гуай лох“ по отношение на китайците, никога не забравяше на кого принадлежи тази страна. Харесваха го всички китайци, които го познаваха. Просто защото не се чувстваха притеснени от присъствието му.

— Много мило от твоя страна, вуйчо — склони красивата си глава Андрю. — Зная колко си зает… — млъкна и се поколеба за миг като буксуваща машина. Но Зи-лин усети, че иска да каже още нещо, и реши да му помогне.

— Изглеждаш ми разтревожен, Андрю — промълви той. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Младият Сойър въздъхна с открито облекчение, приведените му рамене се поизпънаха.

— Ами просто се питах… — гласът му отново заглъхна, дланите му несъзнателно се потъркаха една в друга. — Не зная как да го кажа… Питах се дали… Дали не бих могъл да те посетя довечера у дома?… И да си поговорим…

Зи-лин със смайване видя болката в очите на младия човек.

— С баща ти всичко ли е наред? — попита той.

— Баща ми не знае нищо, вуйчо — отвърна Андрю и в гласа му се промъкна умолителна нотка: — Нека нещата си останат такива…

Зи-лин замълча, очите му не слизаха от лицето на Андрю. Това очевидно смути американеца и той неспокойно се размърда.

— Добре, добре — усмихна се Зи-лин. — Ти винаги си добре дошъл у дома, Андрю. — Отново му направи впечатление нескритото облекчение, плъзнало се по лицето на младежа. — Удобно ли ти е в девет часа?

— О, да. Разбира се, вуйчо — Андрю скочи на крака и сграбчи ръката му: — Благодаря ти! И извинявай, че те отклоних от работата…

Зи-лин пристъпи към прозореца и замислено се загледа след високата фигура на младежа, която с едри крачки се отдалечаваше по крайбрежната улица.

 

 

По капаците на прозорците потропваха студени дъждовни капки. Потънал в сметки и изчисления, Зи-лин се опитваше да намери безопасно място за собствеността на братята Ши в навечерието на военната буря. На вратата се почука и Атена въведе Андрю.

Зи-лин се обърна, на лицето му се появи любезна усмивка.

Беше махнал европейския костюм, с който ходеше на работа, а вместо него носеше традиционните блуза и панталон, над които беше наметнал халат от тъмносиня коприна.

— Радвам се, че дойде, Андрю — поклони се той. В гласа му имаше странна нотка — сякаш той беше инициатор на тази среща. — Заповядай, настанявай се. Атена вече е запарила чай.

Заеха места върху столове с драконови крака. Бамбуковите щори бяха спуснати и напълно ги изолираха от противното време навън. Върху тях бяха изрисувани бълващи огън дракони, над главите им летяха бели чапли, вдигнали клюнове към синия лазур.

След миг Атена се появи отново, в ръцете й имаше изящна табличка от лакирано дърво с две малки чашки чай. Остави ги на масата и тръгна да излиза, никой от двамата не я задържа.

В чест на госта си Зи-лин беше поискал чай от сорта „Черен дракон“ вместо обичайната жасминова смес, която се пиеше през зимата. Андрю не пропусна да отбележи това, както и факта, че са седнали с лице на югоизток — според изискванията на „ше“ — Часа на змията. Душата му се изпълни с благодарност от любезността на Зи-лин.

Дъждът упорито барабанеше по бамбуковите капаци, сякаш искаше да проникне в топлата стая. Кабинетът на Зи-лин се намираше в задната част на къщата. През деня оттук се разкриваше красива гледка към водата, а през нощта беше тихо и спокойно. Кабинетът беше отделен от останалите помещения чрез дълъг коридор, който имаше два завоя надясно.

Стиснал порцелановата чашка с длани, Зи-лин се наслаждаваше на топлината, която проникваше в тялото му. Отпи една глътка и я задържа в устата си, за да се наслади напълно на богатия аромат. Очите му крадешком опипваха Андрю. Красивото европейско лице, събрало в себе си чертите на майката и бащата, беше уморено и разтревожено, под очите му се очертаваха синкави кръгове.

— Миналата седмица видях Викин — промълви Зи-лин. — Имах работа на север и случайно попаднах на него. Изпраща ти най-добри пожелания и се надява, че през пролетта ще дойде насам да се видите.

Андрю само кимна с глава. Споменаването на стария училищен приятел не успя да го извади от мрачното настроение.

— Майка ти добре ли е?

— Да — кимна Андрю. — Благодаря.

— Човек винаги има нужда от здраво и единно семейство — промълви Зи-лин и отпи глътка от силния черен чай. — Само така индивидът може да постигне душевно равновесие, Андрю. Без семейство човек слиза под нивото на дивите зверове. Може да оцелее, но нищо повече. Лишава се от възможността да живее според заветите на Буда…

Ръцете му се скръстиха в скута, очите му се насочиха към прозореца:

— Каква буря! Вече сме в „Ли чун“ — началото на пролетта, само след месец настъпва периодът „Жин Ше“ — събуждането на насекомите — главата му мрачно се поклати: — Но това време изглежда се е побъркало!

— Вуйчо — вдигна глава Андрю и внимателно остави почти пълната чашка върху масата, — изправен съм пред ужасна дилема…

Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, очите му гледаха тревожно. Дошъл е при мен, а не при баща си, помисли Зи-лин. Защо? В съзнанието му изплуваха думите на младежа, казани следобед: Баща ми не знае нищо, вуйчо. Нека оставим нещата така.

Зи-лин също отмести чашата. Настъпи часът на откровения разговор. Не каза нито дума, добре знаеше, че не бива да засилва смущението на младия човек.

— От известно време насам се срещам с едно момиче, вуйчо — започна Андрю. Пръстите му се преплитаха и отпускаха, очите му гледаха надолу. — Аз… Аз не съм безотговорен човек. Имам сериозно отношение към нея… Имам чувства. Дълбоки и искрени чувства. Но едновременно с това съм някак… някак несигурен. Никой не знае, че се срещам с нея. Имам предвид близките си… Част от прислугата, разбира се, подозира… Особено А-Хип… — Андрю млъкна и отпи глътка от горещата течност.

Дотук всичко е напълно в реда на нещата, помисли Зи-лин. Младежът просто е влюбен.

Чашката се върна в чинийката пред Андрю, порцеланът тихо иззвънтя.

— Наскоро ми призна, че е бременна — промълви той, вдигна глава и заби поглед в лицето на Зи-лин. — Потърсих любовта в душата си, вуйчо. Но не я открих. Не я обичам и не искам да се оженя за нея.

Зи-лин замислено почука свитите си пръсти един в друг.

— Ще ме извиниш, ако изтъкна очевидните факти, Андрю — промълви той. — Но ми се струва, че нещата могат лесно да се уредят. Иди при баща си и…

— Не! — прекъсна го с вик Андрю. — За този проблем не трябва да знае нито баща ми, нито някой друг от семейството! Вуйчо, тук става въпрос за бъдещето ми като тайпан!

— Трябва да ми кажеш защо, Андрю.

— Защото момичето е китайка — сведе глава младежът.

„Буда!“, въздъхна в себе си Зи-лин.

— От което следва, че е замесено и семейството й, така ли?

— Точно така.

Зи-лин направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Едно е „гуай лох“ да се отбива в някой публичен дом и да изпитва сексуална наслада с китайска проститутка, но съвсем друго е той да има тайна връзка с момиче от класата на мандарините. Особено когато този „гуай лох“ е наследник на една от най-големите търговски империи в Шанхай. Семейството му притежава всичко — авторитет, пари, влияние. Твърде възможно е бащата на момичето да има делови отношения с Бартън Сойър и в такъв случай той ще иска удовлетворение. Андрю ще трябва да се ожени за дъщеря му и нещата ще претърпят сериозна промяна. В това отношение опасенията на младежа са напълно основателни. Ако Бартън Сойър прехвърли титлата „тайпан“ на Андрю, цялата му компания ще се окаже длъжник на семейството на булката. А това старият Сойър никога няма да допусне. Бавно и с нежелание той ще стигне до заключението, до което младежът вече беше стигнал и до което Зи-лин се приближаваше в момента: новият тайпан на „Сойър & синове“ трябва да бъде някой от по-малките братя на Андрю. Зи-лин отлично познаваше и двамата — веднага си даде сметка, че никой от тях не притежава деловите способности на Андрю и не става за тайпан.

— От коя фамилия е момичето?

— Жиу.

— Жиу Хи-мин?

— Да, вуйчо — прошепна Андрю, притиснал с длан ушите си.

Охо, въздъхна в себе си Зи-лин. Жиу Хи-мин беше един от най-известните профсъюзни лидери в Шанхай, под негово влияние бяха поне 70 процента от работниците в „Сойър & синове“. Ако реши, може да предизвика сериозни затруднения в дейността на компанията.

— Страхотна бъркотия, вуйчо — въздъхна Андрю и разтърка очи. — Признавам, че положението е ужасно!

Зи-лин наблюдаваше бамбуковите капаци на прозорците, които потрепваха от напорите на вятъра. Новината беше лоша, последен пирон в ковчега на дълбокото му безпокойство от приближаващата се война. Имаше предчувствието, че предстоящите събития ще променят из корен съдбата на родината му. А дилемата на Андрю още повече ги засили. Спомни си какво беше казала Атена: Ние двамата сме безпомощни. В този момент обаче разбра, че тя греши.

Извърна очи към младежа, който вече откровено ридаеше.

— Спокойно, Андрю! — повиши глас той. — Това едва ли е най-подходящото поведение за един бъдещ тайпан! Човек трябва да бъде силен дори пред смъртната опасност! Никога не показвай слабостта си! Тайпанът винаги трябва да е силен, иначе враговете му ще го разкъсат! Защото тайпанът мисли не само за себе си, а за цялата своя империя, изградена с цената на много пот и сълзи!

— Да, вуйчо — промълви младежът и избърса сълзите от очите си.

— Горе главата!

— Да, вуйчо.

— Господарят на търговската къща не трябва да бъде виждан със сведена глава. Това е знак за поражение. Но ти няма да търпиш поражения, Андрю. В противен случай ще се простиш с надеждата да заемеш мястото на баща си.

— Разбирам, вуйчо.

— Добре — кимна Зи-лин. — А сега да поговорим за дъщерята на Жиу Хи-мин. Не я обичаш, така ли?

— Не, вуйчо.

— Значи бракът отпада. А можеш да се обзаложиш, че Жиу ще поиска точно това — погледът му стана пронизителен. — И ще бъде абсолютно в правото си.

Андрю мъчително преглътна, но не отмести очи.

Каква благоприятна възможност ми предоставя този младеж, въздъхна в себе си Зи-лин. Буквално ми тика в ръцете бронята, с която толкова успешно се обгръщат „гуай лох“. Сега ми остава само да внимавам, докато пъхам острието си под нея. Такъв шанс каца на рамото веднъж в живота. Внимавай, предупреди себе си той. Внимавай да не нараниш крехкото съкровище!

Успял да прикрие радостната възбуда, която го обземаше, Зи-лин насочи мислите си към Жиу Хи мин — мургав китаец с жестоки очи, груб и алчен далеч над нормалното. Алчността… Може би именно алчността ще ни помогне да му заложим капан. Години наред този човек се точи на складовете ми в Хуан Чен, направо лигите му текат, като минава покрай някой от тях. А умен и предвидлив бизнесмен като мен несъмнено би искал да се отърве от всякаква недвижима собственост в Шанхай, особено в светлината на това, което предстои… Все още малцина осъзнават този факт. Да, складовете в Хуан Чен ще бъдат ключът към разрешаване на проблема… Но трябва да бъда крайно предпазлив. Жиу Хи-мин не е глупак, преговорите с него ще бъдат трудни и продължителни. Без съмнение ще поиска висока цена за това, което Андрю е сторил на дъщеря му.

— Дори от такива трудни ситуации се намира изход — каза на глас той. — Всичко е въпрос на преговори. И, разбира се, на пари.

— Не разполагам с достатъчно пари, вуйчо.

— Нито пък с опит да водиш преговори от този вид. Предлагам да бъдеш с мен на всички срещи. Присъствието ти ще бъде онзи признак на унижение, който ще радва нашите противници. Жиу Хи-мин положително ще захапе тази въдица. Ще има чувството, че държи баща ти в ръцете си…

— Това не бива да се допуска, вуйчо!

— И няма да се допусне, Андрю. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Аз ще водя преговорите с Жиу Хи-мин, а междувременно ти ще събираш безценна информация за тях. Но… — показалецът на Зи-лин предупредително се вдигна: — Такива уроци струват скъпо!

— Ще ти платя каквото…

Вдигнатата ръка на Зи-лин го накара да млъкне.

— Никога не използвай такива груби похвати в бизнеса, Андрю! Още повече че аз не искам пари. По-скоро ще ти поискам малък залог…

— Готов съм на всичко, вуйчо.

— Не на всичко, момчето ми — усмихна се Зи-лин. — Не забравяй, че трябва да мислиш преди всичко за „Сойър & синове“.

Андрю кимна с глава.

— Залогът е насочен към бъдещи услуги. Може би ще настъпи време, когато аз ще имам нужда от помощта ти. Пряко или чрез посредник. Ще го познаеш по втората част от един сувенир, който ще ти подаря. Видиш ли го, трябва да си спомниш за настоящия разговор и да изпълниш желанието ми.

— Каквото и да е то, вуйчо?

— Каквото и да е то, Андрю.

— Да бъде както желаеш, вуйчо — поклони се дълбоко младежът. — Заклевам се в честта си на бъдещ тайпан, заклевам се в честта на дедите си!

„Нека боговете ми бъдат свидетели, че ще превърна този младеж в един от най-великите тайпани, които е познавал Китай, въздъхна в себе си Зи-лин. Свързан съм с него толкова тясно, колкото и той с мен. Благодарение на заслепението му получавам възможност да изляза от бездействието, което заплашва да ме унищожи. С помощта на всички богове — малки и големи, той изгради моста, който ще ме свърже със Запада!

Велики Буда! Може би най-накрая ще се осъществи мечтата ми да стана Небесен пазител на Китай! Днес поставям началото на дългата битка за измъкване на тази страна от калта, натикана там както от собствената си глупост, така и от коварството на «чуждестранните дяволи»!“

 

 

Жиу Хи-мин беше огромен мъж с груби черти на лицето и черни като копчета очи. Поведението му беше предизвикателно, опитите му да извади Зи-лин от равновесие — постоянни.

В крайна сметка обаче не можа да скрие дълбокия традиционализъм на възгледите си от внимателното око на Зи-лин. Луанхуа — момичето, забременяло от Андрю, все пак беше негова дъщеря, част от плътта му. И това предизвикваше огромния му гняв. В крайна сметка тя все пак беше само дъщеря и това автоматически я превръщаше в нещо тривиално. Далеч по-важни за него бяха синовете му — хората, които щяха да продължат рода.

Зи-лин предвидливо беше потърсил и открил китайско семейство, което с радост се съгласи да ожени сина си за момиче от известната фамилия Жиу. Богатството на тези хора беше напълно достатъчно, за да прогони подозренията на Жиу Хи-мин и да го накара да въздъхне от облекчение. Защото на практика, въпреки богатството и известността на фамилията Сойър, той никога не би позволил на дъщеря си да се омъжи за един „гуай лох“. Естествено, мислейки за дългосрочните си цели, Зи-лин пропусна да запознае Андрю с този факт. Но нещата с Жиу Хи-мин стояха точно така — той ненавиждаше чужденците толкова дълбоко, че дори богатството и влиянието на един бъдещ тайпан не биха го принудили да направи компромис. Беше му достатъчно противно да върши бизнес с проклетите чужденци всеки ден, едва ли би допуснал мисълта, че трябва и да се сродява с тях. Вземаше парите им и това беше единственият начин да сдържа гнева и презрението си. Но да допусне един „гуай лох“ в семейството си? Никога!

Жиу Хи-мин разглеждаше „гуай лох“ не само като варвари, но и като пеленачета по отношение на културата. Китайската нация притежава културни традиции от четири хиляди години, какво са в сравнение с тях някакви си двеста-триста? Не, той не искаше дори да чува за такива варвари!

В замяна на това твърде много искаше складовете в Хуан Чен.

На четвъртия ден от преговорите той най-сетне показа признаци на смекчаване в твърдата си позиция. В стаята се появи младо момиче, в ръцете си държеше табличка с жасминов чай. Беше на не повече от двадесет, година-две по-възрастна от Лианхуа.

Зи-лин внимателно я разгледа, тъй като тя беше единственият член от семейството на Жиу Хи-мин, който изобщо се появи по време на продължителните им разговори. Даваше си сметка, че този факт не е случаен и момичето има определена роля.

Подозренията му се потвърдиха, когато момичето поднесе чая, но остана в стаята. Отпусна се до една от страничните масички, сключи ръце в скута си и наведе глава.

— Това е Шен Ли — небрежно подхвърли Жиу Хи-мин. — Приятелка от детинство на Лианхуа — поднесе чашката към устните си, очите му изобщо не се насочиха към момичето. — Днес, след като дъщеря ми вече е жена… — змийският му поглед се закова върху лицето на Андрю, — … тя ще има задължението да задоволява някои хлапашки желания…

Зи-лин имаше чувството, че Жиу Хи-мин е докарал момичето тук с единствената цел да го унижи. Говореше за него като за плюшеното мече на дъщеря си, отдавна захвърлено в някой ъгъл.

— Лианхуа ще бъде прекалено заета с подреждането на новия си живот и собственото си семейство, за да носи допълнителен товар. Следователно, като част от нашето споразумение, Ши Зи-лин, аз ти предлагам да вземеш това момиче. Прави с нея каквото пожелаеш, това не ме интересува. Ще кажа на дъщеря си, че си предложил на Шен Ли далеч по-висока заплата от тази, която й давам аз. И толкоз, въпросът ще бъде приключен.

Зи-лин се съгласи, главно защото имаше чувството, че това момиче трябва да бъде максимално далеч от семейството на Жиу Хи-мин.

Доста по-късно, след като отдавна беше настанил Шен Ли на работа в приятелско семейство, той откри истинските причини, поради които Жиу Хи-мин е настоявал да се отърве от нея.

— Дойдох в къщата на Жиу заедно с мама — сподели момичето при едно от редките посещения на Зи-лин в дома на своите приятели. — Бях прекалено малка, за да върша истинска домакинска работа, затова ме направиха компаньонка на Лианхуа. — Беше облечена в брокатена роба, която почти не прикриваше слабичката й фигура с тесен ханш. Имаше гъста, гарвановочерна коса, вързана на конска опашка, поведението й беше безкрайно почтително. — За изненада и гняв на Шиу Хи-мин ние станахме приятелки — продължи разказа си Шен Ли. — Той току-що беше открил, че баща ми е японец… Майка ми беше на смъртно легло и той преровил документите й, за да потърси евентуални роднини за предаване на тялото. Надяваше се, че така ще си спести разноските по доктори и погребение…

Двамата се разхождаха един до друг, пролетният ветрец развяваше полите на дрехите им. Зи-лин крачеше мълчаливо, потънал в дълбок размисъл.

— Но ние нямахме никакви роднини и Жиу Хи-мин беше принуден да поеме разноските. После си ги приспадна от заплатата ми и в продължение на половин година аз не получих нито стотинка. Това не ме интересуваше. Мой дълг беше да се погрижа за мама, така както тя се беше грижила за мен. Щях да се почувствам дълбоко омърсена, ако бях принудена да приема подаянията му по отношение на мама.

Лодки се поклащаха по вълните на Пу Донг, навсякъде около тях се издигаха грамадите на нови заводи и фабрики.

— Вие проявихте изключително внимание към мен, Ши-журен — промълви момичето, използвайки най-почтителното обръщение в китайския език. — По тази причина се чувствам длъжна да ви призная своя позор. Не очаквам от вас да ме задържите, нито пък да ми плащате. Сега съм сама и ще поема по пътя си. Никога повече няма да ме видите.

Зи-лин наблюдаваше лицето й — една перфектна ориенталска скулптура. Големи бадемови очи с тежки клепачи, гъсти вежди, плоски монголоидни скули, уста със съвършени очертания. Лицето й не беше с типично китайски овал, това вероятно се дължеше на бащата японец. Зи-лин ясно усети духовната сила на това младо момиче, в съзнанието му с болезнена яснота се появи споменът за Май, която беше също така силна и едновременно с това женствено привлекателна.

В този момент слънцето надникна иззад сивкавите облаци и ги обля със златиста светлина. Зи-лин усети как в душата му помръдва забравена струна, изведнъж му се прииска да се завърне към китайските си корени — така, както беше по време на съжителството му с Май. Крачейки рамо до рамо с Шен Ли, той изведнъж се почувства на светлинни години от всички „гуай лох“.

И разбра защо не беше взел Шен Ли у дома си, а я повери в ръцете на приятели. Има един момент, в който Западът и Изтокът не могат да намерят допирна точка, независимо от усилията на двете страни. Нещо като огънче, около което се въртят китайци и европейци, но никога не успяват да се достигнат.

Шен Ли, въздъхна в себе си той и отново я погледна. В превод името й означаваше „Победа“.

Най-сетне дългата събота свърши. Зи-лин изпрати момичето до къщата на своите приятели и се прибра у дома. Атена го чакаше на прага с важна новина — беше бременна.

 

 

Дълго време Атена не подозираше нищо. Знаеше, че съпругът й върши важна и едновременно с това секретна услуга на Андрю Сойър. Но нищо повече.

По време на бременността си продължи да изучава китайската история, политика и култура. Зи-лин направи няколко опита да я запознае с основните концепции на будизма, но тя прояви неразбиране към скритите внушения на тази изтънчена религия. Далеч повече се интересуваше от археологията — голямата страст на семейството й.

Събра малък екип и започна разкопки в северозападните покрайнини на Шанхай, близо до Стария град. На шестия месец от бременността съкрати престоя си там от шест на три часа дневно, но го стори неохотно, отстъпвайки пред настояванията на Зи-лин. На седмия той каза, че е време да се откаже от всякакви подобни разходки. По това време вече имаше достатъчно изкопани старини, които да запълват времето й между стените на къщата.

Атена не почувства никакво охладняване от страна на Зи-лин, въпреки видимото нарастване на корема й. Не усещаше липсата на вътрешна връзка помежду им просто защото не подозираше за съществуването на подобен вид близост. Това не се дължеше на личните й недостатъци, а по-скоро на начина, по който е била възпитана.

За своя чест Зи-лин направи всичко, което беше по силите му. Но всичките му опити да обясни вътрешните връзки между хора, изповядващи будизма, бяха осъдени на провал. Атена беше в състояние да обхване целия свят в своя мироглед и това беше достатъчно постижение за един „гуай лох“, но въпреки това не можеше да разбере и оцени уединението и сливането на индивида с Вселената — най-важната съставна част от философския мироглед на източните народи.

Той не престана да я обича поради този факт. Просто не можеше да я обича толкова пълно, колкото му се искаше. Или колкото се нуждаеше…

Атена усети раздвижването на силите, които я заобикалят. Не знаеше какво става, но почувства, че атмосферата се променя. Отначало отдаде всичко на бременността си. Бебето в утробата й се развиваше добре, беше живо и изключително активно. С приближаването на раждането тялото й започна да се променя. Вече нищо не й изглеждаше както преди.

Кога и защо започна да подозира, че нещо не е наред със самия Зи-лин, тя не беше в състояние да определи. Беше прекалено ангажирана с новия живот в утробата си, с промените в собственото й битие. Вече не можеше да изпълва дългите часове на деня с изследване на старини, все по-често се улавяше да мисли за бъдещето. Стана раздразнителна, започна да живее с чувството, че всички заговорничат срещу нея. — Започна да подозира Зи-лин.

Отначало не знаеше точно в какво. Имаше чувството, че вече не го разбира така, както в първите дни на тяхната връзка. Все по-често си спомняше за онзи слънчев неделен ден в гробището. Усещаше как топлите лъчи на слънцето галят лицето й, чуваше сладката песен на птичките, потъваше в очите на Зи-лин. Но тези спомени някак подсилваха сегашните й подозрения.

Искаше непрекъснато да е до него, започна да страда от отсъствията му. В такива мигове ръцете й покриваха издутия корем, сякаш искаше да предпази неродената рожба от бягството на съпруга си. Изтръпваше от ужас при мисълта, че той ще ги напусне. Не можеше да си представи, че ще остане сама с детето си в огромния мравуняк, наречен Китай. Още повече в навечерието на страшна война…

Затваряше очи и започваше да диша дълбоко и равномерно. Какво ми става, по дяволите, питаше се в такива моменти тя. Зи-лин ме обича, положително ще обича и детето. Къде ли може да отиде? С тези мисли обикновено заспиваше.

 

 

Зи-лин, от своя страна, не изпитваше никакви угризения от връзката си с Шен Ли. По онова време в Китай беше нещо съвсем нормално човек да си има любовница. Но по-важното беше, че тази връзка не го отчуждаваше от Атена и малкия му син, наречен Джейк на името на дядо й. Дори напротив — благодарение на факта, че получаваше отклик на онази част от същността си, която беше недостъпна за Атена, той стана по-спокоен, по-жив и по-щастлив човек.

След като Шен Ли стана негова любовница и се превърна в част от живота му, той постепенно престана да се страхува от Атена. Престана да изпитва чувството, че губи нещо скъпо при всяко съвкупление с нея. Защото онова, което му отнемаше любовта към „гуай лох“, получаваше обратно от предаността на Шен Ли.

Две години след като я взе от Жиу Хи-мин, тя му роди син. Роди го преждевременно, почти два месеца по-рано от нормалния срок. Беше слабичко дете, което още на третия ден се разболя от детски паралич.

Шен Ли бдеше неотклонно над рожбата си, спеше не повече от час-два на денонощие. Зи-лин се опитваше да й помага колкото може, но знаеше, че присъствието му винаги ще бъде недостатъчно. Преди повече от година я беше преместил в малка самостоятелна къщичка, която купи със собствени пари.

Проблемите обаче не се изчерпваха единствено със здравето на невръстния му син. Войната с Япония най-сетне избухна, ослепителната й светкавица разтърси цял Китай. Фронтът стигна до Шанхай и по-голямата част от северните провинции. За момента китайската армия удържаше натиска на огромната и добре организирана японска войска, но Зи-лин ясно виждаше какъв ще бъде краят.

Началото на бойните действия утежни още повече тайното майчинство на Шен Ли. Зи-лин отказа да й вземе дойка, тъй като се страхуваше, че ще се разчуе за японската й кръв. А това би било фатално за нея, особено в параноичен момент като този.

Вече имаше да мисли за двама синове, предстояха му важни и бързи решения от огромно значение за бъдещето на всички. Беше октомври 1936 година. Японската армия беше превзела повечето големи градове на север, в нейни ръце бяха всички комуникации. На юг японците владееха голяма част от долината на Янгцзъ — от Кантон до планинската верига Йишан. Стабилността на китайските позиции около Шанхай бързо се топеше.

Родината се изправяше пред решителния миг на своето съществуване, точно както го беше предвидил Зи-лин. Дойде време и за решителни действия от негова страна. Знаеше, че ако не ги предприеме сега, мигът ще бъде изпуснат завинаги. Надяваше се, че разбира каква огромна саможертва му предстои. Последиците от нея щяха да станат известни след много години, тогава той можеше и да не бъде жив, за да ги оцени. Знаеше, че всичко това прилича на играта „уей ки“ — направиш ли първата стъпка, връщане назад няма.

Решителността му значително намаляваше, когато беше с Атена и Шен Ли, когато притискаше крехките телца на синчетата към гърдите си. Мислите му неволно се концентрираха върху болката, която ще причини на най-близките си хора, но срещу тази болка на везната беше поставено бъдещето на цял Китай. Той съзнаваше, че всички жертви ще бъдат оправдани, ако помогне на родината си да излезе невредима от пепелищата и самоунищожението.

Нощем, независимо дали се намираше при Атена или Шен Ли, той често напускаше топлата постеля и излизаше навън, сред мрака на самотната нощ. Само тогава очите му овлажняваха, а по скулите му се търкулваше самотната сълза на самосъжалението.

Той беше мъж с две семейства, но твърде скоро щеше да изгуби всичко. Тогава вече нямаше да има време за самосъжаление. Китай го зовеше.

 

 

Японците бяха тези, които разрешиха дилемата. Винаги бяха го правили, поне в неговия случай. Заради тях и заради тайната на Шен Ли той беше принуден да я оставя сама в къщата.

Момченцето, кръстено Ликиу — „Началото на есента“, по настояване на Шен Ли, тъй като се беше родило в последната лятна сряда на август, постепенно започна да се оправя от леката форма на детски паралич, с която се беше родило, теглото му пое нагоре бавно и мъчително. Но си остана болнаво, Шен Ли и Зи-лин постоянно го тъпчеха с лекарства.

В една от нощите, когато Зи-лин не беше с нито една от жените си, Ликиу отново се разболя. Температурата му бързо се покачи и някъде около Часа на кучето (единадесет вечерта) Шен ли имаше чувството, че вътрешностите на детето буквално се топят. Кожата му беше гореща и суха, опъната толкова силно върху плътта, че под нея прозираха бавно пулсиращите вени и артерии.

Разтри го със спирт, сложи му студен компрес, но нищо не помагаше. Започна да я обзема паника. Нямаше приятели, нямаше на кого да се обади и да потърси помощ. Накрая се реши, уви детето в одеяло и изскочи в нощта. Тъмнината й се стори враждебна и опасна, познатите улици и градинки около къщата изведнъж се превърнаха в силуети, от които се излъчваше заплаха.

През отворените прозорци, хвърлящи жълтеникава светлина, се чуваше потропването на сметало, по-нататък ритмично почукваха плочките на ма-жонг. Тази вечер обичайните звуци й се струваха по-различни, изпълнени с мрачни предчувствия.

Тя тичаше все по-бързо по тесните улички, изпълнени с вонята на гниещи боклуци и опиум, постепенно се озова в центъра на града. Мина покрай офисите на „Матиас Кинг“, Азиатската петролна компания, банката на Хонконг, „Сойър & синове“, пивоварната „Еуо“, „Британско-американски тютюни“, „Гиб & Ливингстън и компания“, филиала на „Стандарт ойл“, който се грижеше за уличното осветление на всички градове в Китай.

Шен Ли не виждаше нищо, мислеше единствено за скъпия си мъничък Ликиу, който изгаряше в ръцете й.

Атена чу в просъница блъскането по вратата. Събуди се напълно едва когато в стаята влезе дойката. Разтърка очи, облече копринен халат и тръгна след възрастната жена.

Шен Ли стоеше до входната врата, тялото й трепереше от студ и страх. Дойката закърши ръце и закудкудяка на диалект, който Атена не разбираше.

Изплашена от постъпката си и изправена пред господарката на този дом, която освен всичко друго беше и „гуай лох“, Шен Ли направи опит да се оттегли. Но горещото телце на бебето в ръцете й я принуди да остане.

— Госпожо… — прошепна безпомощно тя. — О, госпожо…

— Какво обичате? — попита Атена.

— Детето ми…

— А-Хан — направи повелителен жест Атена. Дойката пое бебето от ръцете на Шен Ли и започна внимателно да го преглежда. Шен Ли я гледаше с огромни, немигащи очи. Дишането й беше накъсано и все още неспокойно. Най-накрая се овладя, обърна се към Атена и каза:

— Искам да видя Ши-журен.

 

 

Но в този момент Зи-лин беше далеч от Шанхай. Седеше в баржа с изключени светлини, пуснала котва на източния бряг на един от хилядите притоци на Хуан Пу. Нощните птици пееха звънката си песен, насекомите свистяха като самолети. Приведен напред, той тържествено подаде на най-малкия си брат дебел пакет, увит с червен плат.

Мазолестите ръце на брат му го поеха и механично прецениха тежестта му.

— По дяволите! — възкликна той. — Това тук са страшно много пари!

— Всичко, което притежавам — отвърна с потрепващ от вълнение глас Зи-лин. — С изключение на двете къщи и онова, което съм отделил за жените и синовете си.

— Значи за себе си не си оставил нищо? — погледна го внимателно братът.

— Там, където отивам, парите са без значение.

Братът пъхна пакета под колана си.

— Намислил си нещо изключително опасно.

— Животът е такъв — отвърна Зи-лин. — Правя го за всички нас…

— Може би никога вече няма да се видим — тихо промълви братът. — Но ние сме семейство, нали?

Зи-лин замълча, очите му бяха насочени към фосфоресциращата повърхност на реката. Някъде в далечината изпляска риба.

— Трябва да внимаваш в отношенията си с Мао, батко. Той може жив да те изяде! Чувал съм какви ли не слухове, но не съм им обръщал внимание. Но за Мао се говорят наистина страшни неща. Той никога няма да ти позволи да бъдеш лидер.

— Не искам да бъда лидер — приведе се напред Зи-лин, лактите опряха на коленете му. — Ще бъда доволен, ако победим японците и обединим Китай под знамето на комунизма. Това ще бъде един значителен успех. Лаврите, разбира се, ще обере Мао. Неговата грандомания бързо ще го превърне в национален герой, в жива легенда… Но ти добре знаеш, братко, че в тази страна легендите имат свойството да се превръщат в прах. Всичко тече, всичко се променя. Но Китай действително има нужда да се изправи на крака!

— Според мен качествата, които превръщат Мао в естествен лидер, твърде скоро ще го унищожат. Идеите му са прекалено радикални. След революцията ще настъпи време на репресии и извращения на революционната идея — той сви рамене. — Кой може да каже докъде ще ни отведе това? Но когато му дойде, времето, аз положително няма да умра с него.

— Ами аз какво да правя, в името на Свещения Бял тигър?

— Ще отплаваш за Хонконг — отвърна Зи-лин. — Но няма да ходиш при брат ни. Инструктирал съм го подробно, той ще знае за твоето пристигане. Използвай разумно парите, които ти дадох. Инвестирай ги внимателно, стани богат. Но името си задължително трябва да смениш.

— Ново име? Но защо? Нима по този начин няма да обидя духовете на дедите ни?

— Те са уведомени — засмя се Зи-лин.

— Дано! — въздъхна братът.

— Е, добре — кимна с глава Зи-лин. — Сам ще те прекръстя. Така духовете ще чуят и ще разберат — погледна брат си и отново избухна в смях: — На теб ти трябва един хубав прякор, братко. В Хонконг всички имат прякори. Ти ще се казваш Трите Клетви, Тцун…

 

 

Атена, разбира се, не можеше да разбере нищо. После изведнъж проумя, че Зи-лин съвсем не я обичаше така, както се беше надявала.

Някъде дълбоко в душата си изтръпна от ужас, че не разбира постъпката на Зи-лин и следователно не може да му прости. Отлично знаеше, че мъжете в тази страна имат навика да държат любовници, но никога не бе допускала, че такъв ще се окаже и собственият й съпруг.

Тя просто не можеше да повярва, че той е имал нужда от друга жена. Почувства се дълбоко унижена, сякаш бяха натикали лицето й в калта. Нима Зи-лин наистина е мечтал да му се кланят? Защо тогава се ожени за нея? Кланянето е нещо, за което мечтае всеки китаец, но Зи-лин?

Част от съзнанието й отново изтръпна от тези мисли. Как е могла да се счита за гражданин на света, след като не може да възприеме обичаите на отделните народи? Най-сетне си даде сметка, че винаги е била в състояние да абсорбира факти и данни, да разбира и най-екзотичните обичаи, но когато нещата опрат до възприемане на тези обичаи в личния й живот, тя е толкова в плен на собствените си възгледи и възпитание, колкото са били нейните деди и прадеди. Макар да беше влюбен в Хавай, баща й никога не възприе културните традиции на жена си. Нито едно от децата им не получи хавайско име, не беше възпитано в местните традиции. Атена поруменя от срам.

Възропта срещу това чувство, точно както възропта срещу унижението. Но тази битка беше обречена на провал. Не можеше да понася писъците на чуждото дете, не можеше да гледа Шен Ли — тънка, гъвкава и изящна, изправена пред нея с наведена глава, кротка като агънце.

Обзе я гняв. Тази жена превъплъщаваше в себе си всичко онова, което липсваше на самата нея. И беше успяла да й открадне сърцето на Зи-лин. Сбъднаха се най-мрачните й опасения.

Завъртя се и с крясък изгони всички слуги от къщата. Ревящото дете беше поставено на стол с копринена възглавничка. Едва тогава Атена се обърна с лице срещу съперницата си.

Очите й горяха, чувстваше се като вълчица, открила липсата на малките си от леговището. Ако Зи-лин беше тук в този момент, той едва ли би я познал.

За пръв път в живота си Атена изгуби разум и чувство за рационално поведение. Покорното поведение на китайката я възпламеняваше още повече. Ръката й се стрелна напред, главата на Шен Ли отскочи от тежкия удар. Нанесе й втори удар, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха.

Сведе поглед към проснатата на пода Шен Ли. Полите на палтото й се разтвориха, под тях се показаха дългите изящни бедра, деликатната и откровено съблазнителна извивка на ханша, блестящата кожа…

Атена нададе животински рев, извъртя се и изчезна по посока на кухнята. Когато се върна, в ръката й имаше желязна маша. Краят й светеше, нажежен до червено, ленив дим изпълни пространството на входното антре. Огънчето помръдна като живо, после полетя надолу, към нежната, тръпнеща плът на младата жена…