Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (29)

Двадесет и осма вечер

Цареше безветрие, заговори месецът. Водата бе прозрачна като въздуха, из който се носех, тъй че можех да я пронижа с поглед. На морското дъно избуяваха странни растения, които като огромни дървета в гора протягаха нагоре клони, подобни на дълги ръце. Отгоре плуваха риби. Високо в небето летеше ято диви лебеди. Един от тях губеше сили. С отмалели криле той слизаше все по-ниско и по-ниско, а очите му следваха с копнеж по-лекокрилите другари, които се отдалечаваха все повече и повече. С широко разперени криле лебедът като сапунен мехур се плъзгаше надолу в неподвижния въздух. Когато докосна водната повърхност, той изви глава назад до гърба си и застина тъй като бял лотосов цвят сред тихо езеро…

Повя слаб ветрец и накъдри блестящата морска шир, тъй сияещо синя, сякаш небето й бе преляло цялата си багра. Лебедът изправи глава и водни капки като искрящи диаманти опръскаха гърдите и гърба му. В утринното зарево облаците аленееха. Тогава лебедът с пресни сили се вдигна и полетя срещу изгряващото слънце към синеещия бряг, където предния ден бе пристигнало ятото на другите. Самотно се носеше над леко оживените вълни, а копнежът бе негов спътник и сигурен водач.