Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (20)

Деветнадесета вечер

Погледът ми се спря на един голям театър, каза месецът. Зрителите изпълваха залата до последното място, понеже дебютираше нов актьор. Когато лъчите ми се плъзнаха през малкото прозорче в стената, едно гримирано лице притисна чело към стъклото — това бе героят на вечерта. Рицарска брада се къдреше около брадичката му, но в очите на мъжа имаше сълзи. Бяха го освиркали! Да, освиркали, и то с право. Понеже бе напълно лишен от талант. Бездарието няма място в царството на изкуството! А той преливаше от чувства и обичаше изкуството всеотдайно. Но изкуството не му отвръщаше със същата любов…

Зън-зън-зън! Звънецът на инспициента.

„Героят излиза на сцената с твърда, уверена стъпка“ — гласяха указанията на режисьора.

И какво? С твърда стъпка пред публика, която току-що му се бе присмяла!

Когато пиесата свърши, видях една човешка фигура, загърната в наметало, да се олюлява по стълбите на театъра. Статисти и сценични работници заподмятаха закачки, когато край тях мина клетият грешник. Той бе напълно съсипан. Съпроводих го, жаден да узная какво ще стори сега в бедната си стаичка. Дали да се обеси? Но това е некрасива смърт! Отрова? Отде да я вземе? Знаех, че премисля и едното, и другото. Изпитателно изучаваше восъчнобледото си лице в огледалото, като присвиваше очи, за да установи, дали смъртта ще му отива. Да — човек може да е безкрайно нещастен, но си остава вечно суетен! И тъй — моят трагичен герой желаеше смъртта, искаше да се самоубие, но накрая заплака горчиво и сълзите отнесоха последните остатъци от смелостта му.

Впрочем това се случи отдавна. Може би преди година. И през цялото това време се разиграваше същата комедия, наистина сега в една жалка трупа от пътуващи артисти, ала той не можеше докрай да се откаже. Видях го пак — силно гримиран, около брадичката същата накъдрена брада, точно както някога. И също както някога той вдигна поглед към мен, усмихна се, макар само преди минута да бе отново освиркан. Отново освиркан! И то в този жалък театър от още по-жалка публика…

Тази вечер една бедна катафалка напусна градските порти. Никой не я съпровождаше, понеже в ковчега лежеше самоубиец. Кой, мислиш, бе той? Естествено нашият гримиран, освиркан герой с гордата накъдрена брада. Кочияшът на капрата бе единственият му спътник, а месецът — едничкият му придружител. Защото ми бе много мъчно за клетия човечец! Погребаха го в един ъгъл до гробищния зид. Скоро гробът му ще обрасне с тръни, а гробарят ще трупа върху могилата му бурени от чужди гробове.