Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (15)

Четиринадесета вечер

Месецът заразказва:

Край горския път се гушат две селски къщурки с ниски врати и малки прозорчета, сложени неравномерно на стените. Наоколо е обрасло с глог и кисел трън. Покривите са тъмнозелени от старост и по тях избуяват жълти цветя и мъх. В малката градинка отпред като единствен зеленчук растат зеле и картофи. Край плета обаче цъфти люляков храст, а когато започна тази история, под него тъкмо седеше едно момиченце, забило погледа на кестенявите си очи в стария дъб, който бележеше границата между двете къщи. Всъщност това не беше дъб, а само прогнил, отрязан отгоре ствол, а върху него един щъркел бе свил гнездо. Той стърчеше там и тракаше с човка.

Появи се едно малко момче, застана до момичето и също се взря в стария, прогнил дъбов ствол. Двамата бяха брат и сестра.

— Какво гледаш? — попита той.

— Гледам щъркела — отвърна момичето. — Съседката ми каза, че днес той ще ни донесе братче или сестриче. Тъй че внимавай кога това ще стане!

— Глупости! Щъркелът няма да донесе нищо. Можеш да ми вярваш. Съседката каза същото и на мене, но докато говореше, се смееше и аз реших, че се шегува, затова я запитах може ли да се закълне в бог. Тя отвърна, че не може и така зная, че историята с щъркела са празни приказки, с които залъгват нас, децата.

— Така ли? Ами откъде тогава се вземат бебетата, щом не ги носи щъркелът?

— Е, те са скрити под наметалото на Дядо Боже. Но никой не може да види Дядо Боже, затова и не забелязваме кога донася бебетата.

В този миг клоните на люляка зашумяха. Децата сключиха длани и се спогледаха уплашено. Ето! Това сигурно бе Дядо Боже, който щеше да донесе у дома им малкото детенце. И те безмълвно се уловиха за ръце, дълбоко разтърсени от преживяното.

Вратата на къщата се разтвори и излезе съседката.

— Елате, дечица! — викна тя. — Вижте какво ви е донесъл щъркелът, едно малко братче!

Децата само кимнаха, защото знаеха, че то вече е там.