Евелин Роджърс
Корона на славата (9)

Глава 9

Ели скочи на земята, преди Кал да е стигнал до нея. Той знаеше, че точно така ще направи, но не можа да устои на изкушението да я подразни, особено след като се появи тук тъкмо когато най-после бе успял да прогони от главата си мисълта за нея.

Наметалото й я покриваше от бонето до върха на ботушите. Виждаше се съвсем малко гола кожа — гладкото й лице с цвят на слонова кост, — но тя някак си успяваше да изглежда по-секси от всяка гола жена, която бе виждал.

Кал извади кърпа от джоба на панталоните си и изтри лицето и ръцете си, после захвърли мокрото парче плат.

— Значи си ме гледала цял час, така ли? — Беше най-много две минути. Бе я усетил веднага щом пристигна. — Ще трябва да си взема друго куче за пазач. Барон не върши добра работа.

При споменаването на името му, кучето завъртя опашка.

— Барон ли? — попита Ели.

— Защо не? „Дабъл Ти“ е неговата империя.

Ели свали ръкавиците си за езда и ги пъхна в един джоб на наметалото.

— Наистина, защо не. Щом служи на крал. Нали това правят бароните?

— Какво каза? — попита той, тъй като за момент се бе разсеял от мисълта какво би станало, ако свали един-два пласта от облеклото й. Как ли ще изглежда само с ботуши и боне? Тази мисъл определено го накара да се почувства зле.

— Говорех за господаря на Барон. За теб. Крал Кал.

Мина известно време, преди да осъзнае думите й. Ядоса се на себе си също толкова, колкото и на нея.

— Слушала си вуйчовците ми.

— Малко.

Повече от малко. Когато започнеха някоя тема, Фин и Фитс не знаеха кога да спрат.

— Какво още са ти казали? И какво, по дяволите, правиш тук сама?

Да не би по лицето й да пропълзя руменина? Хващаше я в нещо, само дето не знаеше в какво.

Тя погледна първо надясно, после наляво, само не към него.

— Не можеш ли да се пооблечеш малко? Става студено.

— А аз мислех още да се събличам. Когато съм гол, се стоплям най-добре.

Очите й се разшириха, станаха толкова наситенокафяви и дълбоки. Личеше, че в дълбините им се борят хиляди емоции. Той наричаше този й поглед „поглед на сърна“ — само сърните могат да гледат така в дулото на оръжието.

И може би тя точно това и правеше. Разбира се, образно казано. Повече отвсякога той искаше да разбере защо я беше видял на гробището в Ню Орлийнс и защо го мразеше толкова.

Ако омраза беше точната дума. Не би отвръщала на целувките му, ако го мразеше. Или може би жарките й целувки са резултат само на това, че ненавижда удоволствието, което той й доставя.

Господи, жените са толкова сложни същества, но никоя повече от Ели Дейвънпорт. Той дори не беше сигурен, че така се казва.

— Знам, че се опитваш да ме разстроиш — каза тя. — Престани да се държиш като дете и се облечи.

Заповедта й прозвуча толкова абсурдно, че той за малко не се изсмя. Отдавна не беше дете, а дори и като малко момче не си позволяваше лукса да се държи като такова.

Пристъпи по-близо. Тя отстъпи назад.

— Мисли за това, което правя, като за мъжка игра.

— Мистър Хардин!

— Какво стана с Кал? След всичко онова, което се случи между нас, „мистър Хардин“ звучи прекалено официално.

— Така ли? — Тя присви очи. — Добре, щом искаш да те докосна, точно това и ще направя.

Тя сложи ръце на гърдите му и вложи всичката си сила, за да го отблъсне. Той не помръдна, само сграбчи китките й.

— Това да не би да е твоята версия на женска игра? Ще трябва да ми кажеш какви са правилата.

Тя сведе очи.

— Няма никакви правила. Това не е игра.

— Така ли?

Тя задърпа ръцете си в напразен опит да се освободи. Топлината на дланите й премина през него като гореща вълна, достигна до слабините му. Искаше му се да дръпне ръцете й надолу по потните си гърди, и още по-надолу, за да усети ефекта, който произвеждаше върху него.

— Ако се опитваш да ме накараш да се махна — каза той, — не го правиш както трябва.

Тя се вцепени. Той също. Измина цяла минута, през която той се взираше в черното й боне. Чудеше се какво ли ще направи тя, ако наистина потъркаше ръцете й в гърдите си. Беше толкова напрегната, че сигурно щеше да й счупи някоя кост.

Това беше още една от загадките на Ели — можеше да е нежна и крехка като цвете и едновременно с това — твърда като желязо.

— Ако обещаеш, че няма пак да ме удариш, ще те пусна.

Тя изсумтя.

— Обещанията нямат голяма стойност тук. Онзи ден ти ми обеща, че няма да ме целунеш, докато не те помоля за това.

— Така беше. Но човек има нужда от пример, преди да вземе някое решение. Затова ти дадох пример какво мога да направя с теб.

Тя вдигна поглед към очите му. Заобиколено от руси кичури и черния плат на бонето, лицето й беше прекрасно, но върху него беше изписана някаква болка, която той все още не можеше да проумее. Толкова силна болка, че чак него го заболя.

А също така го и ядоса. Не искаше тя да му оказва никакво въздействие.

— Какво още можеш да правиш? — прошепна тя. — Какво си правил?

Той отвърна прямо:

— Всичко.

— Освен това да се установиш в постоянен дом. Освен това да се ожениш и да създадеш дете.

Последните остатъци нежност, която изпитваше към нея, изчезнаха под твърдата му черупка.

— Наистина си слушала вуйчовците ми.

— Ти също ми каза разни неща, Кал. Не трябваше ли да ти вярвам?

— Отново се върна на Кал, така ли? Ще ми се да мога да кажа, че отбелязвам някакъв успех, но не съм сигурен, че е така.

Той пусна ръцете й. Ели отстъпи крачка назад, олюлявайки се.

— Ако ти се иска да изтриеш ръцете си в наметалото — каза той, — давай. Доста съм се поизпотил, а повечето жени намират потта за неприятна.

— Аз не съм като повечето жени.

— Не, не си. Не съм сигурен дори дали си Ели Дейвънпорт.

„Погледът на сърна“ отново се върна.

— Недей да ставаш смешен.

— Мислех, че се държа като дете. А ти трябва да стоиш наоколо, за да отбелязваш грешките в поведението ми.

— Нямам толкова време. Искаше да знаеш защо съм тук — донесох ти провизии. Ние, вуйчовците ти нямат вест от теб от доста време, затова ние… те започнаха да се тревожат.

— Вие… те няма за какво да се тревожат. Справям се.

— Прав си. Справяш се. Повече няма да го забравям. Нищо няма да забравя.

Той се обърна, за да вземе ризата и коженото си яке от клона, на който ги беше закачил, и започна бавно да се облича. Най-накрая препаса колана и кобура си.

Да бе, била тук, за да му донесе провизии! Целта й беше друга. Докато се обръщаше към нея, през главата му преминаха хиляди въпроси. Въпроси, които го връщаха в Ню Орлийнс.

Но само един поглед към нея беше достатъчен, за да ги забрави всичките.

Едната й ръка беше близо до лицето, сякаш вдишваше миризмата му, останала по кожата й, сякаш опитваше вкуса му. Би могъл да се закълне, че езикът й беше върху дланта й. Очите им се срещнаха и тя бързо свали ръката си.

Но той я беше видял и тя го знаеше. Беше я хванал да върши нещо едновременно тайно и очевидно, нещо, което издаваше такава близост, че той остана изумен. Без дори да се приближава към нея, сякаш усещаше как малките й бели ръце го галят, изгарят го, сграбчват сърцето му.

Но той нямаше сърце, не и такова, което може да бъде докоснато. Ако въобще имаше някакъв здрав разум, щеше да побегне оттук с всички сили, да избяга възможно най-далече. Но вместо това отиде при нея, без да й дава възможност да избяга. Когато я прегърна, тя не се опита да се освободи. В далечината се чу гръмотевица. Тя вдигна глава. Той се наведе, за да приближи устните си към нейните, но не ги докосна. Чакаше да чуе думите: „Целуни ме.“

— Ти наистина си добре — прошепна тя.

Това не бяха думите, които той би избрал, но в тях прозвуча учудване и нещо, което доста напомняше облекчение.

Добре? Да бе, добре бил! Тя също не беше! И двамата трепереха като листи. Преди да е направил каквото и да било, тя докосна устните му със своите. Сякаш прехвърчаха искри, сякаш от надвисналите тъмни облаци падна светкавица. Той разтвори устните й с езика си и отново опита вкуса й.

Ръцете й докоснаха гърдите му, но този път беше по нейно желание. Плъзна ги бавно нагоре по раменете му и ги сключи около врата му. В движенията й имаше свенливост, но също така и смелост, както и нетърпение да научи това, което все още не знаеше.

Той искаше да я повали на земята и да прави с нея див секс. Див като местността, която ги заобикаляше. Вместо това я прегърна и покри лицето й с целувки.

— Коя си ти? — прошепна той.

Отговорът й беше леко потреперване.

Той нетърпеливо дръпна широката лента, която придържаше бонето й, и го захвърли. Целуна шията й.

— Кой дявол те изпрати тук?

Тя поклати глава.

— Моля те, не говори.

Той пъхна пръсти в тежката руса коса и целуна ухото й.

— Коя си ти?

— Не е хубаво да правиш това с мен — каза тя на пресекулки.

— Аз съм лош. И добър. — Целуна клепачите й. — Признай си.

Тя се притисна още по-силно към него.

— И добър.

— Коя си ти?

— Една луда жена.

— Ти ме побъркваш. Разбираш ли?

— Не.

— Да.

Той казваше истината. Вече не го интересуваше коя е. Плъзна ръцете си надолу по наметалото й, пъхна ги под него и хвана гърдите й. Тя рязко си пое въздух и това говореше по-добре и от думи, че никога преди не е била докосвана по този начин.

Той самият не дишаше равномерно. По принцип харесваше по-надарени жени, но нежните извивки на Ели го караха да се чувства много по-мъжествен. Ръцете му се плъзнаха надолу към кръста й, после по гърба й. Представяше си как изглежда без дрехите.

— Не носиш корсет — каза той.

— Какво?

Тя се притискаше към него, не обръщаше внимание на нищо друго, освен на докосването на ръцете му.

— Харесваш ми без него.

— Без кое? О! — После добави съвсем тихо: — Искаш да кажеш, без корсета?

Той погледна в очите й и видя как изведнъж придобиха уплашен израз. Беше се опомнила.

— Какво правим? — прошепна тя. — Не съм дошла тук за това.

Тялото й се вцепени, сякаш събираше всичките си сили, за да се защити от ръцете и от думите му.

Той беше горещ, и твърд, но не можеше да направи нищо друго, освен да я пусне.

Разделиха се и впиха погледи един в друг. Първите капки дъжд започнаха да падат около тях. Светкавица раздра небето и няколко секунди по-късно се чу гръмотевица. Двата коня изцвилиха, а Барон вдигна глава и изскимтя.

Ели сложи ръце на кръста си.

— Що се отнася до корсета — каза тя, сякаш това беше най-важното нещо в момента, — тази сутрин се облякох много набързо. Събудих се с глупавата идея, че си в беда.

— Какво искаш да кажеш „в беда“?

Тя се загледа в дърветата.

— Не съм сигурна. Но ми се струваше сериозно. Не ме питай защо не отидох при вуйчовците ти. И за да ти докажа, че всъщност съм една ужасна глупачка, изглежда реших, че само аз мога да ти помогна.

Погледна към него. Очите й бяха широко отворени и той видя в тях объркване, което със сигурност беше истинско. Каквото и да си мислеше той за причината за идването й, никога не би се досетил, че е дошла да го спасява. Изглежда, тя самата не можеше да обясни това, което му казва.

— Недей да се пулиш така. Знам много по-добре от теб, че това са глупости. Ти не означаваш нищо за мен, както и аз за теб.

Лъжеше. Той означаваше нещо за нея, нещо важно. В противен случай нямаше да бъде на гробището в Ню Орлийнс, изпълнена с омраза към него. И със сигурност не би го последвала в тази забравена от Бога земя.

— Нека се уточним — каза той. — Дошла си тук, за да ми помогнеш? Сама?

— Антонио Гомес дойде с мен.

— И кой, по дяволите, е той?

— Синът на Консуела. Герт и Мей я наеха преди няколко дни, за да помага за подготовката на соарето.

— Разбира се. — Той беше по-объркан отвсякога. — Соарето.

— Лелите ми го заплануваха за утре вечер.

— Антонио да не е някой голям, едър мъжага с лента на челото и няколко пистолета на кръста?

— Той е на тринайсет, но има пистолет и знае как да го използва.

Кал поклати глава в недоумение.

— Да дойдеш тук с едно дете, е по-лошо, отколкото да дойдеш сама. Може да ти се наложи да защитаваш него, вместо себе си.

— Ти дете ли беше на тринайсет?

— Моето положение беше друго. Трябваше да порасна бързо.

— Тони също няма баща. Поне доколкото знам.

Май отново се върнаха на старата тема за миналото му, което той искаше да забрави.

Въздъхна дълбоко.

— Какво още ти казаха вуйчовците ми?

— Не им се сърди. Не са ми казали нищо направо. Всъщност аз чух разговора им снощи. Не беше много учтиво от моя страна, след като не им дадох да разберат, че ги чувам.

— И се събуди с мисълта, че съм в беда?

Тя помълча известно време.

— Може би наистина си в беда, Кал, но не го знаеш. Единственото нещо, в което съм сигурна, е, че аз не мога да ти помогна. Съмнявам се, че някой може.

Тя се наведе, за да вдигне бонето си, но взе и кърпичката му. Без да си прави труда да прибира косата си в кок, тя завърза бонето, но вместо да му подаде кърпичката, я напъха в джоба си.

Небето отново изтрещя над главите им и изведнъж заваля проливен дъжд. Кал сграбчи юздата на кобилата с едната ръка, а с другата хвана Ели и забърза към прикритието, което можеха да им осигурят дърветата. Барон също се затича, следвайки по петите господаря си.

Стояха съвсем близо един до друг, но не продумваха. Той свали дъждобрана си от седлото, но когато се опита да го наметне на раменете й, тя го отблъсна.

Без да й обръща внимание, той го метна върху двамата и я прегърна. Тя не се противопостави, но не се и сгуши в него.

— Ще спре съвсем скоро — обади се той. — На облак е.

Тя не каза нищо, само продължи да се взира в пороя. Но той усещаше, че е напрегната. Кал въобще не се съмняваше, че тя го желае, макар че очевидно не го харесва особено. Той се чувстваше по същия начин.

Проблемът на Ели беше, че не разбира тези нови за нея чувства. Тя имаше нужда от защита, независимо коя беше. Защита от него и от самата нея.

Той — в ролята на защитник? Свети Калаган? Това беше роля, която никога нямаше да играе, независимо колко съблазнителна беше.

И тогава се хвана. Съблазнителна? За какво, по дяволите, мислеше? Изведнъж изпита същото болезнено свиване на корема, както тогава в Ню Орлийнс.

В този момент не го интересуваше коя е и защо бе дошла на погребението на Маргарет О’Мали.

Искаше да се махне оттук. Нямаше никаква представа защо продължава да я прегръща толкова нежно. Знаеше само, че точно това трябва да направи.

А това я правеше най-опасната личност, която някога бе срещал.

 

 

От другата страна на поточето, до което се намираха, скрит между дърветата, Олдън Фаулър седеше върху коня си и ги наблюдаваше. В устата му се надигна жлъчка. Искаше му се да извади пушката си и да ги застреля и двамата.

За момент си бе помислил, че ще се отдадат на първичните си инстинкти направо там — върху калта и листата. Дори курвите, които си вземаше, бяха по-придирчиви. Освен ако не им плащаше да вършат по-специални неща. А той понякога го правеше.

Жената, която използваше в момента, едва ли можеше да се нарече курва. Тя беше послушна кукла, която правеше това, което й се каже.

Не бяха много жените като Елинор Дейвънпорт, които външно изглеждаха като истински дами, а вътрешно изгаряха от страст. През повече от четирийсетгодишния си живот, той бе срещал само една такава — отдавна починалата му съпруга. Изненада се, че точно сега се сети за Рутан, макар че не би трябвало да се изненадва, след като тя и тази Дейвънпорт толкова си приличаха.

Почти винаги, когато бяха сами, тя искаше да го докосва, както и той нея. Колко често бе събувала кюлотите си, щом го намереше сам в плевника. Понякога го притесняваше, защото не беше готов, защото искаше неща, които той не можеше да й даде на момента, и го караше да се чувства непълноценен като мъж.

Но невинаги беше така… Тя е мъртва, напомни си той. И всичко това беше много, много отдавна.

Трябваше да забрави миналото. Настоящето и без това му създаваше достатъчно проблеми, с които не можеше да се справи. Може би трябваше да застреля Кал Хардин и да се възползва от жената. Тя в крайна сметка също трябваше да умре, но не веднага.

Ако смяташе, че подобни действия ще му осигурят собствеността върху „Дабъл Ти“, щеше да грабне пушката веднага. Но земята не принадлежеше на Хардин. А той не познаваше достатъчно добре вуйчовците му, за да прецени дали след смъртта му ще продадат ранчото и ще се върнат в Ню Орлийнс.

А той трябваше да има тази земя.

Проклет да е Бък Шанън. Той беше направил връщането на тъпите близнаци в Луизиана още по-трудно. Ако трябваше да застреля някого, този някой трябваше да бъде Бък.

Но щеше да му е необходим още известно време. Не можеше да се довери на никого другиго.

Усети, че наетият от него стрелец дойде зад гърба му. Погледна към Шанън и кимна. От шапката му се стичаше вода, кожените му дрехи бяха мокри, но той нямаше вид на човек, когото дъждът може да притесни.

Шанън беше привлякъл вниманието на Фаулър преди около година, по време на едно от редките му посещения в града, за да поиграе карти и да пийне малко. Фаулър не беше комарджия, нито пък пиеше, но знаеше, че тези визити на бара му придават вид на истински тексасец. Понякога събираше информация за хората, които влизаха в окръга Виктория, а също и за тези, които го напускаха. Интересуваше се от земята, която би могла да се освободи, за да я вземе той.

Имаше определени парцели, които трябваше да притежава, и само той знаеше кои точно и защо.

Онзи ден Шанън се бе спречкал с един начумерен скитник, който твърдеше — и с право, — че е бил измамен на масата за покер. Човекът се бе опитал да извади пистолета си, но Бък Шанън го простреля, преди онзи да е успял дори да докосне дръжката на оръжието. Освен от бързата реакция, Фаулър бе впечатлен от студения израз в очите на убиеца. Сякаш просто бе убил някоя муха.

Свидетелите на случилото се не изявиха ни най-малко желание да се намесят. Барманът каза, че мъртвият си е получил заслуженото, и предложи да почерпи с уиски човека, който извлече трупа навън за храна на лешоядите. Клиентите на бара за малко не се сбиха кой да се заеме с тази работа.

Фаулър харесваше студените хора. Неприятностите идваха тогава, когато си прекалено загрижен. Той не се бе грижил за никого в продължение на години. Оставаше само земята. Тя беше единственото, на което можеш да разчиташ.

А Шанън имаше и други плюсове, освен студенината. Нямаше особени белези, което го правеше невидим в тълпата. Среден на ръст и тегло, с кестенява коса и кафяви очи, с лице, скрито зад гъсти бакенбарди и мустаци, той приличаше на стотиците мъже, които минаваха през Тексас. А това означаваше, че трудно се запомня.

Като се изключат очите му.

И така, Фаулър го нае и в крайна сметка го изпрати в Ню Орлийнс. Днес, след като проследи сладострастната Елинор Дейвънпорт, докато не го заведе при Хардин, Шанън отиде да върши друга работа. Сега Фаулър чакаше отчета му.

Шанън закара коня си до този на Фаулър.

— При къщата няма никой, освен едно момче — каза той с дрезгав глас и се изплю. — Мексиканче.

— Той видя ли те?

Шанън сви рамене.

— Не. Беше твърде зает да разтоварва разни неща от каруцата.

Фаулър се замисли.

— Трябва да изпратим на Хардин предупреждение.

— Застреляй го. Какво по-добро от това предупреждение?

— Така, както ти застреля Хенри Чейс? Така, както се опита да убиеш близнаците О’Мали?

— Чейс ме ядоса. А както вече ти казах, онези двамата просто се опитах да ги изплаша до смърт.

— И ги изплаши.

— Сигурен съм, че няма да се задържат дълго в Тексас.

— Жените явно им вдъхват смелост.

— Само кажи и всички ще са мъртви.

— И всички рейнджъри в Републиката да тръгнат по следите ни? Без да споменаваме всички защитници на доброто от Сан Антонио до залива Лавака. Дори в тази забравена от Бога земя, подобна постъпка ще ми причини повече неприятности, отколкото изгода.

— Мога да се справя с рейнджърите и всеки друг, който се опита да се намеси.

— Жените имат слабост към децата — каза Фаулър и за момент в главата му нахлуха отново забранените спомени. Трябваше да ги забрави. — Рани момчето. Мис Елинор Дейвънпорт няма повече да идва, за да забавлява Хардин.

— Да го забавлява, а? Какво всъщност правеше тя?

— Малко остана да вдигне крака пред това копеле.

Шанън задъвка мустака си.

— Следващия път ще гледам и аз.

— Няма да има следващ път. Не и ако се погрижиш добре за момчето.

Шанън Стрелеца бавно отмести поглед от двойката на отсрещния бряг. Присви очи.

— Мога да го убия.

— Просто го рани. Това ще е достатъчно. Може би ще си помислят, че са бандити, както си помислиха и предния път. Сигурен ли си, че хората, които нае, са си тръгнали?

— Заминаха си. Не се тревожи. Не беше необходимо да ги застрелвам. Само ги погледнах и те решиха, че е най-добре да си тръгват. Сигурно вече са в Мексико.

Шанън обърна коня си и отново се изгуби в бурята, оставяйки Фаулър да гледа към отсрещния бряг на потока и към двойката, която му причиняваше толкова неприятности. Все още го изкушаваше мисълта да ги застреля, но не искаше да събужда подозрения. Щеше да е най-добре, ако просто си тръгнат.

Ако това станеше, той щеше да направи това, което трябваше да направи. Беше си поставил няколко цели и не го интересуваше как точно ще ги постигне. А първата в списъка беше да притежава „Дабъл Ти“, независимо на каква цена.