Кал стоеше близо до входната врата, с гръб към стената. Държеше шапката си в ръка и цялото му внимание беше съсредоточено върху племенницата. Ели беше облечена в проста кафява памучна рокля с голяма яка, пристегната в талията. Косата й беше прихваната леко на тила и това й придаваше едновременно уязвим и съблазнителен вид.

Но външният вид може и да лъже. Той си спомни блестящите очи, взиращи се в него вчера с плам, който го пронизваше. Днес погледът им беше почти леден. Явно през нощта бе мислила, а това винаги е опасно за една жена. Най-добре за Кал беше да разбере къде носи патроните си и дали е взела пистолета си.

— Това беше банда, сигурен съм — каза Фитс, който в момента мислеше само за опасността, на която беше изложен самият той. — Джоузеф Мърс, човек, който познава много добре тази земя, каза, че няколко от лудите глави в града са се обединили след последното индианско нападение и раздават правосъдие. Но тъй като индианците не се върнали, те започнали да преследват всеки престъпник, който се мерне наоколо.

— Всеки, за когото решат, че е престъпник — вметна Фин. — Доколкото разбирам, нямат намерение да чакат за разследване и съдебен процес.

— За тях няма значение колко е наградата за нечия глава — петдесет или петдесет хиляди долара. Преследват всеки, щом е обявен за бандит.

— Според Мърс се опитват да очистят Тексас от престъпниците — отново се обади Фин, — макар че методите им са близки до тези на престъпниците. — Фин поклати глава с отвращение. — Нима е законно да обградиш къщата на човек и да стреляш по него през нощта?

Фитс се обърна към Герт и Мей със сериозно изражение, като май обръщаше внимание повече на Мей.

— Не съм чувал за такъв закон.

Сестрите Дейвънпорт изразиха съгласието си. Кал потърси израз на същата емоция върху лицето на племенницата, но тя седеше неподвижно и очевидно въобще не бе развълнувана от думите на вуйчовците му. Може би защото бяха обяснили всичко поне половин дузина пъти — как, след като луната залязла, къщата била заобиколена от нападатели, които стреляли във въздуха.

Няколко куршума ударили стените на къщата. Кал бе излязъл, стреляйки едновременно с карабината и пистолета си. Дори помиярът се бе включил в акцията, лаейки от едната страна на Кал, сякаш щеше да разкъса мародерите на парчета, стига веднъж да решеше да слезе от верандата.

Но нощта беше много тъмна и нападателите се оттеглиха. Кал не беше сигурен колко са — може би трима, макар че вдигаха шум за десетима.

Наистина ли бяха някаква банда — почтени хора, превърнали се в престъпници заради една благородна кауза? Въобще не беше сигурен. Единственото нещо, в което беше сигурен, бе, че им даваха още един повод да си тръгнат оттук. За нещастие, вуйчовците му все още не бяха стигнали до същия извод. Наложи му се да ги извлече навън, заедно с кучето.

Кал сложи ръка на дръжката на пистолета на хълбока си. Опитваше се да свикне с мисълта, че носи оръжие толкова близо до себе си. Повечето мъже слагаха кобурите на кръста си, но той го беше прикрепил върху бедрото си. Така му беше по-лесно да го вади.

Сако не би могло да го скрие, но той и не искаше. Ако някой решеше да го нападне, искаше копелето да знае, че е въоръжен. Освен това той не носеше сако — беше го заменил за едно кожено яке с ресни, което взе от магазина на Мърс заедно с кобура. Кафява кърпа бе завързана свободно под яката на ленената му риза. Беше облечен като тексасец, готов за битка.

За разлика от Ели, той бе заредил пистолета си. След предишната нощ вече имаше намерение гърбът му винаги да е до стената. В Тексас шансовете да оцелееш така бяха доста по-големи.

— Много сте мълчалив, мистър Хардин — обади се Герт. — Какво мислите за стрелбата? И вие ли смятате, че е било банда?

— Възможно е. Тук нямаме никакви врагове. Поне не още. — Погледът му се премести към Ели. — Не и доколкото ми е известно.

Тя сведе очи. Каквото и да си мислеше, Кал беше убеден, че ще му се стори интересно. Но знаеше също, че тя все още не беше готова да разкрие тайните си. Щеше да се наложи да ги измъкне от нея по най-добрия възможен начин.

А знаеше няколко добри начина. Но за това трябваше да са сами. Следващия път, когато му паднеше възможност като тази в обора, щеше да се възползва по-добре от нея.

— Предполагам, това означава, че искате да си тръгнете — обади се и Мей.

Очите на Ели стрелнаха леля й, сякаш й заповядваха да мълчи.

— Това има ли някакво значение за вас? — попита Кал, отправяйки въпроса си към племенницата.

— Разбира се, че не — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка — Защо вашето местонахождение трябва да ме интересува?

— Наистина няма причина. Дори и след това, което споделихме заедно.

Очите й го пронизаха.

Лелите гледаха като котки, които наблюдават врабчета, но не знаят към кое точно да се хвърлят.

Вуйчовците му се взираха в празното пространство, съсредоточили мислите си върху проблеми, с които смятаха, че са приключили отдавна.

— Съжалявам, че са стреляли по вас — каза Ели, макар че в гласа й не прозвуча и капчица съжаление. — Съжалявам и за това, че не си улучил никого, когато си излязъл навън. Да не би да си лош стрелец?

Кал сви рамене.

— Има няколко неща, с които не съм се занимавал от известно време и стрелбата е едно от тях. Имам нужда от упражняване, това ли искаш да кажеш?

— Нямам представа от какво имаш нужда — отвърна студено тя. Беше единственият човек в стаята, който знаеше, че той няма предвид само стрелбата.

— На около двайсет метра от гърба на къщата има ограда — каза Герт. — Ели, защо не изведеш Кал отвън и да го успокоиш?

— Но…

— Веднага, Ели — намеси се Мей. — Това може да спаси живота му, както и живота на вуйчовците му. — Тя изпърха с мигли към Фин и Фитс. — Поне това можеш да направиш.

Жените сякаш провеждаха безмълвен разговор помежду си. Изглеждаше така, сякаш лелите се опитват да му я набутат в ръцете. Каквото и да беше намерението им, Ели в крайна сметка се подчини.

— Разбира се — каза тя и стана.

Усмихна се сладко на Кал. Той го прие като предупреждение да стои нащрек.

— А и можем да се поупражняваме още сега — добави тя. — Ще взема пистолета си от другата стая. Човек не знае кога може да налети на враг.

Тя си взе наметалото и двамата се запътиха през поляната към дъба. Нахлупил ниско шапка, Кал я наблюдаваше как поставя мишени по ръба на дъсчената ограда.

Мишените бяха най-различни — камък, клонче от дъба, ръждясала консервена кутия, буца засъхнала тор. Когато се върна при него, тя го погледна право в очите.

— Кал, вече ми показа, че не знам как да се държа с мъжете. Предизвиква ме и ме изкушава, докато ми се размъти мозъкът, а всичко, което направих аз, бе да ти размахвам незареден пистолет под носа. Време е да ти покажа какво мога да правя.

Тя застана по средата между къщата и оградата, зареди пистолета си и стреля по парчето тор. Буцата се пръсна на хиляди дребни късчета.

— Твой ред е — каза тя и отстъпи настрани, без да дава вид, че силният звук й е направил някакво впечатление.

Това беше друга част от характера на загадъчната Ели. Част, която му харесваше. Проклет да е, ако знаеше защо, но я харесваше.

Неговият куршум улучи камъка и той хвръкна от оградата. Кал стреля отново и го уцели във въздуха.

— Фукльо — каза тя.

Прицели се внимателно и улучи консервната кутия. Той пък свали дъбовото клонче.

Останаха безмълвни известно време. Небето над главите им беше сиво и малкото птици, които се виждаха, когато излязоха от къщата, бяха изчезнали, изплашени от гърмежите.

— Май нямаме нужда от упражнения — каза Ели.

— Не и от това разстояние.

— Мога да го увелича, ако искаш.

— Имах предвид сближаване.

Тя погледна надолу.

— Знам, че не говориш за упражнения в стрелба, нали? Имаш предвид целуване и разни други неща. Трябваше да ти напомня вчера, че съм сгодена за друг. Изглежда непрекъснато забравяш.

— И двамата забравяме.

Тя дори и не направи опит да спори.

— Това не прави фактите по-различни. Аз съм сгодена, Кал. Дала съм дума.

— Откъде ти хрумна идеята, че искам да се оженя за теб?

Това я потресе повече, отколкото бе имал намерение.

— Недей да се ласкаеш, че дори бих си и помислила, че намеренията ти са сериозни. Исках да кажа, че вярвам, или поне се надявам, че ще се отнасяш с жена в моето положение поне с малко повече уважение.

— Ако замениш уважението с интерес, всичко си идва на мястото. Уважението е нещо, което една жена иска, когато не може да получи нищо по-добро.

— Говориш като мъж.

— Това е единственият начин, който ми е известен.

Приближи се към нея. Тя не отстъпи.

— Мъж без капчица чест — каза тя, вперила поглед в очите му.

— Разбра какъв съм.

— Не — каза тя тъжно. — Разбрах каква съм аз.

— Значи си много по-напред от мен. Защото аз нямам и най-малката представа какво целиш.

— Казах ти…

— За Бертран Импулсивния? Сигурно си си помислила, че аз пък съм Кал Глупака.

— Мога да се сетя за много определения, които ти подхождат, но глупав не е от тях. Какво ще кажеш за Кал Арогантния? Или Кал Опортюниста? Или Кал Развратника?

— Права си само за едно. — Той махна една къдрица от бузата й. — Познай кое.

Тя видимо потрепери, а в очите й проблесна гняв.

— Ти ми се подиграваш, Кал, и го знаеш. Единственият начин да се защитя е, като приема истината. Ако минеш покрай мен на някоя улица в Ню Орлийнс, дори няма да ме забележиш. А в Глори аз съм на практика единствената жена.

— Нямаш високо мнение за себе си.

— Нямам високо мнение за външния си вид. А това съвсем не е едно и също. Твоето внимание може и да ме кара да правя глупости, но това, което ще ми дадеш, едва ли е ласкателно, а и няма да трае дълго.

— Искаш нещата между нас да траят дълго, така ли?

— За Бога, не. Това би означавало да се опропастя.

Проклета да е тази жена. Успяваше да привлича вниманието му и да го възбужда, а след това го заливаше с леден порой от думи. Сякаш в нея имаше някаква омраза, но не такава, каквато таят всички жени, които не са познали мъжете. Нейната омраза беше специфична и беше насочена само към него.

Тя му обърна гръб и в този момент той разбра къде я беше виждал. Намести шапката си, спомняйки си изстрела на гробището и тайнствената, забулена в черен воал, жена.

Без съмнение жената, която в момента стоеше пред него, беше същата.

Спомни си как я бе видял да стои на пътя тогава — едновременно призрачна и безкрайно земна. Спомни си и как се завъртя, развявайки пелерината си. Сега не беше с воал, а с наметало и изпълнена с изпепеляващ гняв. Инстинктът му бе нашепнал, че отново ще се срещнат. И не сгреши.

А сега трябваше да му каже какво, по дяволите, ставаше?

Ели захвърли наметката си на леглото и с треперещи ръце прибра пистолета и патроните в сандъка в ъгъла на стаята. Лелите и вуйчовците бяха изчезнали, но на нея й беше все едно. Кръвта й кипеше, а вътрешностите й горяха в някакво терзание, каквото никога преди не бе изпитвала.

И всичко това заради един невъзможен мъж.

Той и роднините му по някакъв начин бяха замесени в смъртта на баща й. А това тя никога не трябваше да забравя.

Наистина не разбираше реакцията си спрямо него, нито пък действията си, които противоречаха напълно на възпитанието й и — което беше по-важно — на целите й. Единственото й успокоение беше, че поне на думи не му остана длъжна.

Как смееше той да я дразни и да флиртува с нея, да я кара да иска неща, за които дори не би трябвало да знае, че съществуват, давайки й да разбере, че той самият знае достатъчно. Тя не означаваше нищо за него, дори по-малко от нищо. Иначе би разбрал, че наистина това, което иска, е уважение.

Не от него, разбира се. Вчера бе имала достатъчно време за размисъл, достатъчно време да си припомня срама си. Докосването му беше това, което я вълнуваше. Тя беше самотна и знаеше, че никой не я обича. И той сигурно го е усетил. Той беше по-долен от змия, по-долен и от червей и ако дори и за миг си помислеше, че тя наистина искаше той да…

Той влезе в стаята и тя се обърна, готова да му се противопостави. Но той не й даде възможност. Хвърляйки шапката си на леглото върху наметката й, продължи към нея с уверена крачка и я дръпна в прегръдката си.

Тя сграбчи ресните на коженото му яке за опора и тъкмо щеше да извика, когато устните му покриха нейните и заглушиха вика й.

Устните му бяха топли и силни и ужасно убедителни. Той сякаш я поглъщаше цялата, включително волята й, и за този кратък миг всичките й смели мисли се объркаха. Искаше да му се противопостави, но нямаше сили. Тази неопределеност продължи само секунди, преди нещо друго да заеме мястото й — експлозия от желание, което разтвори устните й в покана за още по-дълбока целувка. Той изстена в отговор и тя усети вкуса на езика му.

Това я изплаши, тази първа среща с истинската интимност, но както и волята й, страхът също я напусна. Ако трябваше да бъде честна, вкусът й харесваше, затова потри езика си в неговия, за да го усети по-пълно. Водеше я инстинктът й.

Прегръдката му стана по-силна. Ръцете й се плъзнаха нагоре към врата му и тя се изправи на пръсти, за да е още по-близо до устните му. Усещаше натиска на кобура на пистолета му в корема си. Той я повдигна от земята, без дори за миг да откъсва устните си от нейните. Стиснала очи срещу светлината на деня и реалността, Ели се притискаше към него с жар, която я учуди, макар че й даваше сила за още хиляди други неща.

За какви неща? Това тя не знаеше. Знаеше единствено, че иска повече — повече докосвания, повече целувки, да усеща ръцете му на гърба си. Тялото й трепереше, а кръвта й кипеше. Ръцете й правеха някакви неосъзнати движения около раменете му, опитвайки се да проникнат под дрехите му.

Стаята се завъртя пред очите й, Кал беше единственото нещо, чието съществуване възприемаше. Тя не съществуваше за нищо друго, освен за желанието, което той предизвикваше у нея. И изведнъж той я пусна на земята и охлаби прегръдката си. Трябваше й известно време, докато осъзнае какво става.

Първата й реакция бе да се притисне към него, да му се моли да я целуне отново. Очите й се отвориха и в ослепителната светлина тя отново видя нещата такива, каквито бяха. Неразбираемите чувства и усещания изчезнаха и на тяхно място дойде срамът, който тя много добре разбираше.

Тя се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Трябваше да се задоволи с това да сложи отворените си длани на гърдите му. Леко, за да не усеща силното тяло под тях. Но все пак усещаше накъсаното му дишане, точно като нейното.

— Ели — промълви той.

Тя покри устата си с ръка и го погледна, но не можа да каже нищо. Не знаеше какво да си мисли, не знаеше какво да каже.

Кал нямаше подобен проблем.

— Смятах да те отнеса в леглото. Щеше ли да ме спреш?

Тя затвори очи и се опита да си представи образа на баща си, но никога не беше виждала Хенри Чейс. Единственото лице, което си представяше, беше това на Кал Хардин — една маска от твърди линии, брадясали бузи и устни, много по-смъртоносни от всеки куршум. Всичките смели думи, които му бе казала, бяха все едно полъх на вятъра. Не беше възможно да избяга от него.

— Щеше ли? — настоя той.

Тя искаше да му покаже, че е възмутена, и по-късно може би щеше да успее. Но не и докато я гледаше с тези очи, които можеха веднага да разпознаят лъжата.

— Не знам — прошепна тя. — Надявам се, че това щях да направя. Моля те, пусни ме.

Той отстъпи назад и тя внезапно почувства студена тръпка. Може би това беше тръпката на безчестието. Днес беше доказала, че е позор за всичко, в което вярваше, всичко, което й беше скъпо.

Досега не знаеше, че целувката може да притежава такава сила. Тя наистина можеше да опропасти една жена.

Тя отстъпи назад и се обърна към прозореца. Погледна към оградата, където само допреди няколко минути се хвалеха с уменията си да стрелят. Там, отвън, беше равна с него. Вътре той беше този, който знаеше какво да прави.

— Наистина ли си Ели Дейвънпорт? — попита той.

Въпросът я изненада и тя за малко не му каза: „Ели Чейс“.

Пъхна един кичур коса зад ухото си.

— Не разбирам за какво говориш.

— Мисля, че разбираш. Двете жени, които дойдоха с теб, са ти лели толкова, колкото и Джоузеф Мърс.

Точно това обвинение не беше очаквала. Изглеждаше й толкова далечно, толкова чуждо след интимността, която споделиха, но въпреки това уцели право в целта.

Сърцето й заби бързо, но тя най-после намери сили да изрази възмущението си:

— Разбира се, че са ми лели — излъга тя. — Как можеш да се съмняваш? Те ме обичат и аз ги обичам. Това би трябвало да е ясно дори на човек като теб.

— Въобще не приличаш на тях.

— Приличаме си толкова, колкото ти приличаш на Фин и Фитс.

— Добре, тук спечели, но само дотук. Каквото и да те е довело в тази земя, трябваше да измислиш по-добра история от тази за годеника на име Бертран.

Тя най-после можеше да се позове на истината. Това й даде сили да се обърне и да го погледне в очите.

— Наистина съм сгодена за мъж на име Бертран Ръдърфорд, въпреки че не знам как ще го погледна в очите след случилото се днес.

— Ще се справиш. Ако наистина има такъв мъж.

— Винаги ли си такъв циник?

— Винаги. Не ми е известна причина да не бъда. Ако имам предвид теб, например.

— Аз бих предпочела да не си.

Той се изсмя. Както всичко останало, свързано с него, смехът му също беше тъмен и прелъстителен.

— Нямах предвид да те взема физически…

— Нито пък аз.

— Въпреки че не сме проучили докрай тази възможност, нали? Искам да кажа, че не си това, което изглеждаш. Идваш тук с някаква нелепа история, преструвайки се, че си строга, порядъчна и студена, а всъщност си много топла и човечна.

— Искаш да кажеш — слаба.

— Съвсем не. Мислех, че искаш да разкъсаш дрехите ми. — Тя ахна, но той не спря. — Ти си страстна жена, Ели, ако наистина така се казваш, и много по-хубава, отколкото си мислиш. Не знам как всичките тези чувства се побират в теб. Би трябвало да си висока поне метър и осемдесет.

— Въобще не съм такава, каквато ме описваш — отвърна тя, чудейки се кого всъщност иска да убеди. — Ти толкова ме ядоса, че загубих способността си да разсъждавам трезво. Това е всичко.

Но знаеше, че в реакцията й имаше нещо много по-силно. Очите й се напълниха със сълзи. Той не биваше да я вижда да плаче.

Тя го заобиколи отдалече, грабна наметалото си и избяга от стаята, избяга от къщата, хукна надолу по улицата, без дори да помисли къде отива. Искаше само да бъде колкото е възможно по-далеч от него. Знаеше, че той я следва — не беше от мъжете, които оставят жените да водят играта.

От бара се чуваха гласове и силен смях. Стори й се, че разпознава един особен висок кикот, но това не можеше да бъде.

Разбира се, че можеше. Това, което чуваше, беше последният провал за деня.

Без дори да се замисля дали е подходящо да влиза там, тя бутна вратата. Стаята беше задимена.

С изключение на бармана, който стоеше до една колона и чоплеше зъбите си, всички останали се бяха скупчили в другия край на стаята. Виждаше ги само в гръб — образуваха стена, зад която не се виждаше нищо. Не че Ели искаше да види. Един мъж привлече вниманието й и тя позна в него сър Саймън Пенс — англичанина, с когото се запозна тази сутрин в магазина.

Наистина ли беше тази сутрин? Сякаш се бе случило много отдавна.

Той кимна с достойнство, което явно беше в кръвта му. Потупвайки раменете на мъжете пред него, той ги накара да се обърнат. Един по един те се втренчиха в Ели, ухилени до уши. Никога в живота си не беше виждала толкова похотливи лица на едно място. Загърна се с наметката си.

Мъжете се разделиха, образувайки тесен коридор, който водеше към масата в дъното на салона. Тя трябваше да тръгне към смеха и виковете.

Но Ели знаеше прекрасно кого и какво щеше да намери там.

Четиримата седяха на масата — Фин и Фитс един срещу друг, Мей и Герт, също. Пред тях имаше купчини монети и хартийки, а Герт размесваше колода карти с умение, което едва ли една дама би могла да притежава.

Единственото нещо, за което Ели можеше да бъде благодарна, бе, че сестрите Долархайд поне не пушеха.

Което не означаваше, че няма да запалят всеки момент.

Помисли си, че ще е най-добре да си тръгне, но се сети, че Кал е някъде зад нея.

Герт я забеляза първа и спря да разбърква картите.

— Ели! — Не изглеждаше никак притеснена, както би трябвало да бъде. — Свършихте ли със стрелбата?

— Джентълмени — каза Мей, — позволете на племенницата ни да дойде насам. Не може ли някой от вас да й намери къде да седне?

Молбата на Мей беше последвана от забързано притичване насам-натам и пред нея се появиха половин дузина столове. Тя махна с ръка.

Сър Саймън я гледаше със съчувствие, останалите мъже я гледаха по начин, за който тя не искаше дори и да си помисля.

— Хайде, не се мръщи толкова — обади се Герт. — Никога преди не сме го правили…

Няколко мъже се изкикотиха.

— Наистина не сме. Но Фин и Фитс ни казаха, че могат да ни научат на някои неща за комара, а ние искахме да се махнем от онази пукотевица, която създавахте с Кал в задния двор.

— Освен това печелим. — Мей се усмихна на близнаците, но очите й гледаха малко по-иначе към Фитс. — Мога да кажа едно нещо със сигурност — ирландците определено знаят как да се отнасят с дами.

Смехът се усили. Ели погледна към сър Саймън, чиито бледосини очи бяха изпълнени със съчувствие. С периферното си зрение забеляза и Кал. В неговия поглед видя любопитство и намек за нещо, което може би беше триумф.

Смехът заглъхна. Очевидно всички очакваха отговора й. Ели искаше от дъното на душата си подът да се разтвори и земята да я погълне.

Към следващата част или към съдържанието

Евелин Роджърс Корона на славата (7)

Метаданни

Данни

Корона на славата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 7

Евелин Роджърс
Корона на славата (7)