Евелин Роджърс
Корона на славата (6)

Глава 6

Ели пристъпи към отворените врати на обора, като полагаше неимоверни усилия да запази самообладание. Но преди да е направила и няколко крачки, един порив на вятъра блъсна вратите и те се затвориха, оставяйки я в полумрака с един много опасен мъж.

Единственото нещо, което можеше да направи, бе да извика.

— Това е пръстът на съдбата, Ели — каза Кал Хардин, който въобще не беше притеснен. — Дори природните стихии са влезли в съюз, за да останем насаме.

Тонът, с който бе произнесено името й от неговите уста, я накара да потрепери. Полагаше неимоверни усилия да флиртува с него, или поне да показва някакво подобие на сърдечност, но се съмняваше, че той го разбира или оценява. Вече не беше по силите й да флиртува, а сърдечността едва ли беше реакцията, която той предизвикваше у нея. Този мъж притежаваше някаква сила, която караше жените да губят спокойствието си.

Тъй като почти не можеше да различи подробностите от фигурата му в полумрака, тя си спомни как бе изглеждал на верандата — висок и слаб и някак грациозен, въпреки че почти не се движеше. Отворената на врата риза беше искрящо бяла на фона на потъмнялата му от слънцето кожа, мускулите на ръцете му се показваха от навитите ръкави на ризата.

Но най-вече си спомняше пронизващите сини очи. Мъдри очи, или поне умни. Не, нека бъдат хитри и наблюдателни. Той знаеше, че тя лъже за причината, която я бе довела в Тексас, както и за причината, поради която тя и „лелите“ й бяха напуснали града. Само не знаеше защо лъжеха.

Тайнствеността, която я заобикаляше, едва ли я правеше по-интересна в неговите очи. Сигурно имаше цяла тълпа обожателки, които го търсят, за да му причинят зло. Толкова много, че сигурно не си ги спомня всичките.

Тази мисъл само увеличи решителността й. Грешеше, като я подценява. Някога, някак си, тя щеше да го накара да падне на колене. Трябваше само да преодолее следващите няколко минути, да се освободи от обсебващото му присъствие и най-накрая победата щеше да бъде нейна.

Той се приближи. Очите й привикнаха към здрача и тя се втренчи в него с неприязън.

— Имам пистолет и ще го използвам, ако ме докоснеш.

— За втори път ме заплашваш. Ще трябва да рискувам — отвърна той без колебание и направи още една крачка към нея.

— Да не би жените непрекъснато да заплашват, че ще те застрелят?

Той не отговори, само направи още една крачка и вече беше опасно близо.

Тя отстъпи назад към вратата, препъна се в полите на роклята си за езда и в ръката й изведнъж се появи пистолетът, който бе донесла със себе си от Вирджиния. Размаха го във въздуха.

Кал вдигна ръце.

— Хвана ме натясно. Можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Тя насочи пистолета право в черното му сърце, надявайки се, че в полумрака той няма да види, че ръката й трепери.

— Не знам какво те разстрои толкова — каза той. — Не може да е от целувките.

— Грешиш. Истината е, че ме отвратиха.

— Лъжкиня. Освен това не можеш да застреляш някого само от отвращение. Поне аз никога не съм го правил.

— О! — извика тя. Той наистина беше злодей.

Толкова беше разстроена, че отпусна за миг ръката с пистолета. В следващия момент вече беше в прегръдките му.

— Добре, големи смели човече. — Затвори очи и издаде устните си напред. — Свършвай с това и изчезвай.

Земята се завъртя няколко пъти около оста си, преди той да й отговори.

— Ако искаш да те целуна, трябва да ме помолиш.

Очите й се отвориха.

— Какво? — възкликна, вперила поглед в наболата му брада, защото не смееше да погледне по-нагоре.

— Помоли ме да те целуна.

— Ти си обезумял.

— Обезумял от гордост.

Тя се заизвива в ръцете му, но без никаква полза. Имаше чувството, че на него това му харесва, затова спря да се движи.

— С какво се гордееш? С мъжката си сила?

Устните му трепнаха. Усмивка? Гняв? Трудно можеше да го разбереш този човек.

— Гордост не беше подходяща дума. Просто исках да ме помолиш.

— Никога.

— Това е много дълъг срок, Ели. А в тази земя човек е много самотен.

Думите му я изненадаха, докоснаха нещо дълбоко вътре в нея, но преди да успее да реагира, той се отдръпна. Толкова внезапно, че тя се олюля, изгубила равновесие. Когато вдигна ръка, за да махне един кичур от челото си, очите й се спряха на забравения пистолет в ръката й и всичките й объркани чувства се сляха в едно — унижение.

Дори не можеше да застреля един мъж както трябва.

— Следващия път се опитай първо да го заредиш — каза й той. — Така заплахата ще е по-убедителна.

— Как разбра…

— Държеше го с прекалена лекота, а това означава, че вътре няма патрони.

Конете зад него изпръхтяха неспокойно. В сеното от лявата й страна пробяга нещо — нещо малко и много пъргаво.

— Мишки — каза той.

— Ще заредя пистолета и ще ги застрелям. В настроение съм да стрелям по нещо.

Трепването на устните му определено се превърна в усмивка.

— Най-добре е да тръгвам. Ако си като повечето жени, трябва да си много лош стрелец.

— Не съм като повечето жени.

— Не, и аз не мисля, че си. — Думите бяха провлачени, издаваха южняшкия му произход. — Кажете ми, мис Елинор Дейвънпорт от Вирджиния, защо сме врагове?

— Защото…

Беше толкова разстроена, че за малко не му каза истината, но още беше твърде рано. Сестрите Долархайд все още не бяха упражнили чара си върху Фин и Фитс. Искаше, когато каже на Кал Хардин коя е всъщност, да държи ключа към земята в ръцете си.

— Не мисля, че си добър човек.

— Има различни начини да бъдеш добър.

Сърцето на Ели се преобърна. Той намекваше много повече от това, което тя би могла да разбере, но нищо не беше в състояние да я накара да го попита какво има предвид. Въпреки че толкова много искаше да знае.

Той мина зад нея, отвори вратите на обора и вътре нахлу ослепителна светлина. Докато премига, той беше изчезнал, оставяйки на нея избора, дали да го последва, или да избяга.

Но точно сега за нея нямаше избор. Пъхна пистолета в роклята си и го последва.

Когато влезе в къщата, вътре цареше нещо като домашна идилия, граничеща с радостта. Герт беше коленичила до огнището и бъркаше в някаква тенджера. Мей редеше метални чинии на масата, а двамата бандити пиеха нещо, което очевидно беше уиски, ако се съди по бутилката пред тях. Всички се усмихваха.

Някакъв мъж, когото Ели не познаваше, седеше на канапето. Имаше вид на човек, който се е озовал на тържество, на което не е бил поканен. Тя самата се чувстваше по същия начин.

Кал Хардин стоеше до вратата. Ели влезе в къщата, която би трябвало — и някой ден щеше да бъде — нейна. Щом свикна с простотата й, тя видя колко е удобна и как подхожда на земята, в която беше построена.

Изведнъж спря. Кого се опитваше да заблуди? Къщата, която баща й бе купил, предлагаше удобства, достатъчни единствено за оцеляване. Започна да прави наум списък на необходимите промени, когато Фин и Фитс се изправиха, вдигнали чаши. Непознатият на канапето направи същото.

— Мис Дейвънпорт, позволете ми да ви представя нашия съсед, Олдън Фаулър — каза Кал и посочи непознатия. После се обърна към Фаулър: — Мис Дейвънпорт е дошла в Тексас, за да открие годеника си. Да си го виждал случайно? Забравих как се казва, но е амбициозен и импулсивен и достатъчно хубав, за да привлече вниманието на една красива дама.

Сдържайки раздразнението си, Ели направи знак на мъжете да седнат.

— Лелите й току-що обясняваха целта на пътуването си — отвърна Фаулър. — Мис Дейвънпорт, желая ви късмет. Тексас е огромна страна.

— Мистър Хардин се подиграва с мен и с целта на пътуването ми — каза Ели, — но е очевидно, че не е познал любовта.

Осмели се да погледне Кал в очите. Погледът, с който й отвърна, беше подигравателен. Не само че не бе познал любовта, сякаш искаше да й каже той, но даже въобще не му е липсвала. Не можеше да си представи, че един такъв човек би желал да я прегърне, пък било то дори само за да я подразни.

Един мъж, който наистина иска да прегърне жена, да я целуне, не би очаквал от нея да го моли за това.

В този момент тя призна пред себе си, че бе изпитала разочарование там, в обора. Тя наистина бе искала той да я целуне. Много.

Сега, като го гледаше, не можа да се въздържи да не докосне устните си с пръсти, представяйки си как неговите ги докосват. Подигравателният му поглед стана много по-тъмен и някак по-пламенен. Тя изпита чувството, че е гола пред очите му, но не се срамуваше от това.

— Ще се присъединиш ли към нас, моме, с глътка уиски за сгряване? — попита Фитс и моментът изчезна.

Тя извърна поглед и поклати глава. Не можеше да продума.

— Вуйчовците ми обикновено преувеличават — нямат чак такава нужда от сгряване — каза Кал.

Гласът му наистина ли прозвуча по-дрезгаво от обикновено? Или това беше от бученето в ушите й? Най-учудващо обаче беше, че той успяваше да говори. Но все пак, той беше доста по-обигран във флиртуването от нея.

— Празнуваме — обади се и Фин, без да обръща внимание на племенника си. — Прекрасните ти лели ни увериха, че положението вкъщи не е толкова лошо, както ни бяха казали преди.

— Тъкмо щяхме да разкажем подробностите на нашия вечно скептичен племенник — продължи Фитс. — Сигурен съм, че това, което ще кажем, не е нищо ново за теб.

Те продължиха да бъбрят, но Ели едва разбираше за какво. Безмълвният поглед на Кал сякаш заглушаваше всичко останало, дори въпросителните погледи на сестрите Долархайд. Тя се насили да съсредоточи вниманието си върху близнаците. Те бяха важните в случая, не Кал.

— Нашите приятелки — Фин се усмихна на Герт, — разпитали онзи човек, който каза, че ни търсят. Изглежда ни търсят за разпит, а не за да ни обвинят в престъпление. А сумата, която предлагат за нас, е достатъчно малка, за да не може да изкуши никой ловец на глави. Петдесет долара за двамата. Това е почти обидно.

— Но все още ви търсят — обади се Кал.

— Да. Ако някога се върнем в Ню Орлийнс, това означава, че трябва да отидем при властите и да уточним всички въпроси, които имат да ни задават.

— Имате намерение да останете в Тексас? — попита Кал.

Двамата кимнаха едновременно.

— Мис Герт и мис Мей — каза Фин — са намерили къде да отседнат в града, докато чакат годеника на мис Ели да се появи. Поканиха ни на вечеря винаги, когато ни е удобно.

— Като се има предвид, че до там има два часа път с кон, не мисля, че ще се възползвате от поканата им всяка вечер. Все пак имате работа тук.

— Когато времето е подходящо, племеннико. Зимата наближава. Ще прекараме студените месеци, като мислим за бъдещето и правим планове.

— Спрете! — обади се Фаулър. Очите му мятаха мълнии. — Досега слушах, без да се намесвам, но стига толкова. Не знам какво се е случило в Ню Орлийнс, но знам какво се случи в тази стая преди не повече от час. Бяхме се разбрали нещо — да ми продадете земята си.

Ели хвърли тревожен поглед към лелите си, но техните изражения не бяха се променили — все още изглеждаха доволни и блажени. Ели не можеше да си представи какво ги кара да са толкова доволни. Ако братята О’Мали наистина продадат земята на Фаулър, тя никога нямаше да си върне ранчото, за което смяташе, че баща й е платил с живота си.

— Предложението ти е съблазнително — каза Фин. — Ако някога решим да продаваме, ще се обърнем първо към теб.

Но това нямаше да стане. Ели трябваше да прехапе езика си, за да не извика. Погледна към Фаулър, към близнаците, към сестрите Долархайд и най-накрая към Кал. Той единствен отвърна на погледа й.

Какво правеше тя в тази чужда земя, далеч от всичко познато, в един свят, безкрайно отдалечен от всичко, което я успокояваше? Нищо тук не можеше да й даде покой, нищо, освен глътка от чашата на отмъщението.

Но каква щеше да бъде тя — сладка или горчива? Искаше й се да вярва, че ще е сладка, но дълбоко в сърцето си въобще не беше сигурна.

 

 

Ели започна да задава въпроси на сестрите веднага щом излязоха от къщата. Двете жени пушеха пури, клатейки се на седалката на каруцата. Изглеждаха така, сякаш нищо в този свят не ги тревожеше.

— Доволни сте, че близнаците са решили да останат?

— Те имаха намерение да продадат ранчото на Фаулър. За пет хиляди долара — каза Герт. — Ако сключеха сделката, може би щяхме да им измъкнем парите, но това нямаше да ти върне земята. Фаулър не прилича на човек, който ще ти отстъпи правото на собственост само от добро сърце, не и след като е платил толкова много.

— Трябваше да ги убедим да останат — добави Мей.

Ели въздъхна. Всичко започваше да става много сложно.

— Добре, разбрах какво сте имали предвид. Но какви бяха тези приказки за петдесетдоларова награда и че ги търсят за разпит?

— Измислих си всичко това. Трябваше. — Герт издуха гъст облак дим. — Фин ме заведе до кладенеца, за да извади вода, и ми каза, че Кал почти ги е убедил да продадат ранчото и да се скрият някъде, докато той се върне в Ню Орлийнс и разбере какво става. Този племенник е доста хитър. Сигурно има някакъв начин да свали подозрението от тях. Затова измислих онези лъжи.

— Винаги си била добра в това отношение — каза Мей.

Дори докато слушаше сестрите, други неща тормозеха сърцето на Ели — признания, копнеж, срам. Най-вече срам. И Кал беше виновен за това. Никой никога не я беше карал да се чувства по този начин.

— Кал Хардин наистина е хитър — каза тя. — Едно хитро копеле. — През целия си живот дори не си бе помисляла думата копеле, но се почувства добре, като я каза на глас. — Истинско копеле — добави за благозвучие.

Сестрите я погледнаха.

— Какво се случи, докато вие двамата бяхте навън? — попита Герт. — Потърсихме ви, но не ви намерихме.

— Бяхме в обора, за да нахраним конете.

— Вратите бяха затворени — каза Мей.

— Стана течение.

— И какво направихте вие двамата там? — попита отново Герт. — Нещо друго нахранихте ли, освен конете?

— Нищо. Това копеле… — Думата наистина й харесваше. — Това копеле си мисли, че никоя жена не може да му устои, но аз го заплаших с пистолета и той бързо-бързо се отказа от намеренията си.

Бог да й е на помощ, бе започнала да лъже толкова много. Бе започнала да лъже единствените хора, които бяха на нейна страна.

Герт дръпна бонето си назад.

— Трябва да ти вземем пистолета, скъпа. Подобно отношение не действа добре на мъжете. Ако добре си спомням, планът беше ти да отвличаш вниманието му, докато ние работим върху въпроса с документите.

Ели не каза нищо по този въпрос, а попита:

— Мислите ли, че това ще ни отнеме още много време?

— Трудно е да се каже. Братята О’Мали са глупави, но не са тъпи.

— Аз не правя разлика.

— Тъп си, когато не знаеш какво, по дяволите, става — отвърна Герт. — Глупав си, когато знаеш, но не те интересува особено и си мислиш, че всичко, което искаш, си струва цената. Имаме намерение да ги накараме да си мислят, че нашата компания е далеч по-ценна от това да се потят над някаква земя, от която никога няма да изкарат много пари, а и междувременно ще съсипе здравето им.

— Но няма ли просто да я продадат на Олдън Фаулър?

— Не и ако им дадем да разберат, че ако продадат имението, ще изгубят нас — отвърна Мей. — Не са най-умните бизнесмени, които сме срещали. А и са по-инатести от магарета.

— Което не означава, че Фаулър не е проблем — добави Герт. — Трябва да разберем повече за него. Сигурно е много богат, щом предлага пет хиляди долара за тази нищо и никаква земя.

— Може би той е и глупав, и тъп — каза Ели.

— Не изглежда такъв. Намислил е нещо. И ние трябва да разберем какво е то.

— Ами Кал? — Малкото име на врага й се изплъзна ненадейно от устата й. Може би сестрите нямаше да забележат.

Но забелязаха.

— Кал, така ли? — веднага каза Мей. — Сигурна ли си, че ни разказа всичко, което се е случило в обора?

Ели въздъхна. Нямаше да се измъкне така.

— Да стреляш по един човек дори само да го искаш, предполага някаква фамилиарност. Такава е страната. Обноските и моралът тук са по-различни.

Сестрите си размениха многозначителни погледи. Ели реши да не им обръща внимание. И без това си имаше достатъчно неща, за които да мисли, като основното беше как да се върне по най-бързия начин във Вирджиния.

И то девствена. До днес добродетелта й никога не е била поставяна под въпрос. А сега май съществуваше вероятност да я изгуби.

Олдън Фаулър определено беше проблем. Може би трябваше да направи на братята предложение с двойно по-голяма сума и да ги остави да се върнат в ръцете на властите в Ню Орлийнс. В края на краищата, още от самото начало възнамеряваше да им даде нещо за земята, въпреки че „лелите“ й щяха да направят предложението.

Но беше мислила за сума от порядъка на неколкостотин долара. Ако удвои предложението на Фаулър, щеше да похарчи всичките си налични пари, но може би щеше да си струва жертвата.

За нещастие обаче, в Ню Орлийнс племенникът им може да ги отърве от правосъдието и те да заживеят богати и доволни. Тя щеше да получи земята, но нямаше да получи отмъщението си, а това беше всичко, което искаше.

Наистина, това беше всичко. И за да го получи, трябваше да бъде истинска амазонка. Като героините от легендите, които толкова обичаше като дете.

Тя се огледа наоколо — огромно поле с трева, една горичка в далечината, залязващото слънце. Спомни си за кирпичената къща с две стаички, в която се бяха преместили вчера. Беше изоставена, след като предишният й собственик бил убит при престрелка в бара, и се намираше в края на главната улица на Глори, близо до дъба, на който очевидно бесеха местните престъпници.

Подобно на хотелската стая, къщата имаше дървен под и стъкла на прозорците — доста малко удобства, но все пак превъзхождаше къщата в ранчото. Бяха купили едно легло от хотела и още едно от единствения магазин в Глори.

Ели си спомни за дантелените завеси в стаята й във Вирджиния, за пухеното легло, за дебелия килим, който покриваше излъскания под. Спомни си за високия дъб пред прозореца й — дърво, което трябваше да прави сянка и да радва окото, а не да бъде използвано с такава ужасна цел.

Спомни си и за чашата с горещ шоколад и топлия хляб, които й сервираха всяка сутрин.

След като закусеше, работеше усилено през целия ден — помагаше в кухнята, правеше сапун или свещи, изобщо вземаше участие в почти всички дейности, които се извършваха в една плантация.

Но започваше деня с чаша горещ шоколад и топъл хляб.

Отново се огледа наоколо. Какво не би дала за едно дърво наблизо! От време на време се виждаше добитък, но не беше ясно див ли е или домашен, тъй като над високата трева се показваха само рогата. Беше чувала, че в тази област има стада с диви коне, но все още не ги беше видяла.

Голяма работа. Искаше приятелите й да са наблизо, а не някакви си диви животни. Искаше арфата, на която се бе научила да свири като малка.

Искаше да си бъде вкъщи.

Каква амазонка беше тя? Сигурно си беше загубила ума.

Във Вирджиния, след смъртта и на последния представител на майчиното й семейство, тя бе погледнала Бертран и децата му и си спомни за баща си. Смяташе, че ако годеникът й и адвокатът й наблюдаваха плантацията, управителят щеше да се справи през есента и пролетта, докато Ели се върне.

Всичко това бяха само извинения. Истината беше, че искаше да се махне оттам. Но вече не разстоянието бе превърнало Вирджиния в рай и дори Бертран Рандолф вече не й се струваше толкова лош. Тя обичаше момчетата му, въпреки че бяха невъзпитани. Въпреки че тя и Бертран не се обичаха, той винаги щеше да я уважава.

А това беше нещо, което мъж като Кал Хардин никога не би направил.

Прекара останалата част от пътуването, опитвайки се да се съсредоточи върху мисли за Бертран и чаши горещ шоколад, и в по-голямата част от времето успяваше. Когато се прибраха в Глори, тя седна да пише писмо на годеника си. Беше му писала два пъти, докато беше в Ню Орлийнс, за да му съобщи за смъртта на баща си, а след това за плановете си да продължи пътуването си, като даваше мъгляви обяснения за причината.

Сега бе дошло времето да му съобщи, че е пристигнала благополучно в Тексас. Отново не даде никакви подробности. Спомена само, че става въпрос за недовършен бизнес на баща й.

На следващия ден, след като помогна на Герт и Мей да изтъркат пода и стените, да измият прозорците и да проветрят двете стаи, тя наметна пелерината си върху простата рокля, с която бе работила, и отиде в магазина с писмото.

Не си направи труда да си слага боне. Небето беше сиво, а на нея й харесваше да усеща вятъра в косите си, тъй като ги бе прибрала хлабаво на врата.

Магазинерът, Джоузеф Мърс, я поздрави и я увери, че писмото й ще започне дългото си пътешествие още на следващия ден, въпреки че щеше да мине повече от месец, преди Бертран да го получи. От него щеше да се убеди, че тя е в безопасност и че скоро ще се върне вкъщи.

Не му изпращаше целувки. Той щеше да разбере, че не е искрена.

Зае се с покупките, използвайки списъка, който сестрите бяха направили. В тъмната задна част на магазина видя една млада жена. Избеляла синя рокля висеше свободно на тънката й фигура, русата й коса бе прибрана в кок на тила. Беше много бледа, почти бяла, изражението й беше като на създание от друг свят.

Ели я бе видяла и вчера — стоеше в същия ъгъл. Беше се усмихнала на призрачната фигура, както направи и сега, но също както сега, жената не отвърна.

— Дъщеря ми Катя ще ви помогне — каза Мърс със силен немски акцент. — Трябва само да й дадете списъка.

Ели имаше чувството, че ако се приближи към нея, Катя ще избяга. Но младата жена остана на мястото си, пое малкия къс хартия, който й подадоха, и без да вдига поглед, започна да вади нещата, които бяха написани в списъка.

— Много ми е приятно да видя някой, който е на моята възраст — каза Ели, докато вървеше зад жената. — Имате ли нещо против да ви наричам Катя? Аз съм Елинор, но повечето хора ме наричат Ели.

Катя Мърс не показваше с нищо, че чува това, което й говори Ели.

— Може би не говорите английски — продължи Ели.

— Много добре го говори — обади се бащата. — По-добре от мен.

Ели хвърли един поглед през рамо към мистър Мърс и видя такава тъга в очите му, че чак сърцето я заболя. Отново погледна към Катя.

— Може би по-късно ще си поговорим, когато не сте толкова заета. Сигурно се чувствате самотна тук, след като няма друга жена, с която да разговаряте.

Щеше да продължи да говори, опитвайки се да привлече вниманието на момичето, но вратата на магазина се отвори и тя чу тежки стъпки по пода.

Изведнъж се напрегна. Обърна се, очаквайки да види подигравателното изражение на лицето на Кал Хардин, макар че нямаше представа защо си помисли точно това. Може би защото се страхуваше от присъствието му повече от присъствието на който и да било друг човек. Напоследък непрекъснато очакваше най-лошото.

Вместо високата, слаба фигура на Кал тя видя мъж със среден ръст, облечен в черни панталони и сако, пясъчнорусата му коса беше пригладена назад и откриваше слабо, бледо лице. Очите му бяха лазурносини, не яркосини като на Кал, а погледът, който й хвърли, съдържаше само любезен интерес, без намек дори за презрение.

Спомняше си го смътно. Беше го видяла в бара при пристигането си преди три дни.

— Мис Дейвънпорт — каза той, — щастлив съм да видя, че здравословното ви състояние се е подобрило.

— Имате известно предимство — отвърна тя. — Вие ме познавате.

— Знам името ви. А това не е едно и също, нали? Иначе почти не ви познавам. — Говореше изискано, като малкото англичани, които познаваше. — Но простете ми — продължи той, — имате право. Аз съм Саймън Пенс, роден в Йорк, блудният син на почтен английски джентълмен и на жена, която отдавна рони сълзи заради моя авантюризъм. Моля, наричайте ме сър Саймън. Титлата ми е единственото нещо, което още обичам в този свят.

Ели не можа да сдържи усмивката си, доволна да разговаря с мъж, чийто присмех е насочен към самия него, а не към нея.

— Чудя се, сър Саймън, каква част от всичко това е истина.

— Страхувам се, че всичко. Единственият грях, който успявам да избегна, е лъжата.

Той погледна към Катя Мърс и любезният интерес се оформи в нещо доста по-силно.

Но когато отново заговори, гласът му пак беше вежлив.

— А, мила Кейт, виждам, че помагате на баща си, както винаги. Нека ви помогна за този чувал с брашно. Изглежда прекалено тежък за нежните ви ръце.

Ели беше сигурна, че видя как бледите бузи на момичето леко порозовяха. Когато сър Саймън се приближи към нея, Катя остави брашното и отново се отдръпна в сянката. Той я погледна загрижено.

— Страхувам се, че ви изплаших. Няма да ви причиня зло.

— Оставете я — обади се баща й по-скоро примирително, отколкото грубо.

Сър Саймън се обърна към Ели и отново се усмихна.

— Позволете ми да ви помогна аз, вместо фройлайн Мърс.

Ели нямаше друг избор, освен да удовлетвори молбата му. Вече се бяха запътили към вратата, когато Кал Хардин влетя вътре като буреносен облак, изненадвайки я.

Тя ахна.

Погледът му се премести от нея върху сър Саймън, после отново върху нея.

— Да не би да ви хванах да вършите нещо нередно, мис Дейвънпорт?

Ели се изчерви.

— Винаги ли трябва да ме обиждате?

— Винаги.

— Какво правите тук? — попита тя, отказвайки да се подразни от неподражаемата му грубост.

Той присви очи и подигравателният израз изчезна от тях.

— Дошъл съм за патрони. Изглежда, ще са ми необходими повече, отколкото предполагах. Ще имам нужда и от кобур. Искам пистолетът да ми е непрекъснато подръка.

— Но защо, за Бога? Да не би команчите да са се върнали?

Стаята изведнъж се изпълни с напрежение, макар че Ели не беше и наполовина сериозна. Смяташе, че воюващите страни са много далеч оттук. Възможно бе и да греши. Затаила дъх, тя се втренчи в Кал, очаквайки отговора му.

— Команчите не са единственият източник на опасност в Тексас. Тази нощ някой се опита да ни убие, докато спяхме.