Евелин Роджърс
Корона на славата (16)

Глава 16

След като сестрите и близнаците излязоха, Ели се зае да почисти масата от чашите за кафе и бурканите с пепел от пурите, да подреди документите. Стараеше се да не поглежда към Кал. Той стоеше до вратата и я наблюдаваше. Беше му станало навик. Сигурно знаеше колко я нервира това.

Но да си нервиран, не е същото като да си победен. Разум, спокойствие и логика, подсладени от някой комплимент, напомни си тя, могат да й помогнат да постигне това, което иска.

Стоеше от далечната страна на масата само защото мислеше по-ясно, когато Кал не беше близо до нея.

— Страхотно предложение ни направиха — каза той.

— Да, много глупаво предложение.

— Знаех си, че ще погледнеш на него по този начин.

— А ти не, така ли?

— Отначало ми беше трудно да мисля за него по различен начин. Но след това, за да угодя на вуйчовците ми, се позамислих. Те наистина искат да ме накарат да опитам да се установя на едно място.

— Карали са те да го направиш в продължение на години, не е ли така?

— Откакто се помня.

Звучеше прекалено приятелски. Тя бе очаквала гняв или — по-вероятно — характерния му цинизъм. Нещо ставаше.

В сърцето й проблесна искрица надежда. Може би му харесваше предложението, защото така тя щеше да бъде близо до него. Но искрицата беше съвсем мъничка — в поведението му нямаше нищо друго, което да потвърди предположението й.

Тя изтри масата с един парцал. Изведнъж си го спомни как изглеждаше без дрехи — дългите, мускулести ръце и крака, силното тяло, интимните му части, особено бледите ивици по задната част на бедрата му.

Образът беше толкова жив, че тя почти усети тялото му под пръстите си. Откри едно петно на масата, което изискваше по-специално внимание, и го затърка с всички сили.

Дали и той си я представяше гола? Най-вероятно не. Малкото белези, които имаше, бяха вътре в нея. Освен това той бе виждал телата на стотици жени. Може би хиляди. А тя бе виждала само един мъж.

Да се концентрира. Трябваше да се концентрира. В противен случай той щеше да прочете мислите й.

Погледна го.

— Правят истинска жертва с това предложение — каза тя толкова спокойно, колкото можеше. — Разбирам защо ти звучи съблазнително.

О, как само я гледаше, чакайки да издаде как се чувства. Заложила на карта достойнството си, гордостта си, самото си оцеляване, тя го гледаше спокойно, въпреки че сърцето й бе стигнало до гърлото.

— Сигурно ще ти трябва доста решителност, за да им откажеш — добави тя, — след като толкова ги обичаш.

— Значи оставам. Ти си тази, която иска да си отиде. Да говорим без заобикалки — колко искаш за твоята половина?

Дъхът на Ели спря и тя почувства някаква празнота в себе си, сякаш думите му бяха откъснали от нея частта, която й даваше смисъл в живота. Ето го доказателството, че той не я иска. Знаеше как се чувства, разбира се, но би предпочела един по-внимателен подход от негова страна.

Но нямаше начин да го получи. Отричайки всякакви глезотии, на каквито я бе учила леля Абигейл, Кал бе израснал в много по-груб свят от нейния собствен. Тя безмилостно прогони от съзнанието си мислите за това, което се бе случило между тях, и за това, което би могло да се случи. Значение имаше единствено настоящето.

— Моят дял не се продава — каза тя. — А ти колко искаш за твоя?

Отговорът й не беше много любезен, но беше логичен, като се има предвид какъв човек беше той. Ели изпита удоволствие от това, че можа да го каже почти грубо, както и от израза на изненада в очите му.

— Не мислиш сериозно да останеш, нали? — попита той.

Тя стисна ръцете си, за да не се вижда, че треперят.

— Може би.

— Просто се инатиш. Тази сутрин те попитах дали искаш „Дабъл Ти“ и ти каза не.

— „Корона на славата“.

— Извинявай. „Корона на славата“. — Той отиде до масата и се загледа в Ели. Беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да го докосне. — Ели, не ми казвай, че наистина мислиш да се заселиш тук. Не притежаваш необходимите качества.

— Качества?

„Спокойствие, спокойствие — напомни си тя. — И се опитай да му подхвърлиш един-два комплимента.“

— Твърдостта. Волята. Господ ми е свидетел, че нямаш физическата сила за това.

Всичките уроци на леля Абигейл изчезнаха от съзнанието й. Той наистина прекали.

— Значи слабата малка Ели трябва да продаде земята си на големия силен Кал, така ли?

— По-добре е умната Ели да продаде на тъпия Кал.

— Не се опитвай да ми правиш комплименти, Кал. Това е стар трик.

— Не знам за какво говориш. Просто се опитвам да ти набия малко здрав разум в главата. Аз имам роднини тук и връзките ми с тях ме задължават да остана.

— Никога преди това не ти е оказвало влияние.

— Това беше в Ню Орлийнс. Не исках да прекарвам там повече време, отколкото се налага. В Тексас е по-различно.

— Наистина е по-различно. На мен ми харесва.

— Недей да ставаш смешна. Страната е в депресия. Парите нямат стойност. Хората си тръгват…

— Някои хора. А това ми дава още една причина да остана. Винаги съм обичала предизвикателствата.

— А обичаш ли трудностите? Обичаш ли опасността? Няма никаква гаранция, че команчите няма да се върнат. Не забравяй и бандитите.

— Не мислиш ли, че Бък Шанън има нещо общо с тях? Защото аз мисля така. А той е мъртъв.

— Ще се появят други врагове.

Ели имаше чувството, че един от тях в момента стои пред нея. Всичко, което й казваше, беше вярно, с изключение на това, че е слаба. Той нямаше никаква представа какъв беше животът й във Вирджиния. Или пък какъв щеше да стане, ако се върнеше там.

И определено не се и досещаше какво преживява тя в момента. Бе опитала да му даде нежност, но той искаше твърдост и това щеше да получи. В нещата, които наистина имаха значение за нея, тя можеше да го бие по твърдост всеки Божи ден.

— Ще наема работници за работата, която не мога да свърша сама — каза тя. — Няма да бъда сама. Наистина искам да купя твоята част.

— Обаче аз не продавам, а купувам.

— Няма какво да купуваш.

Той поклати глава и тя най-после видя истински гняв в очите му.

— Наистина ли искаш да останеш с мен там? Само ние двамата? Тази сутрин ти предложих да те взема с мен, когато си тръгна, но ти ми отказа. Каза ми, че вече си задоволила любопитството си. Недей да си правиш труда да се правиш на обидена. Ти искаше да разбереш какво е да бъдеш с мъж. И разбра.

Лъжа, всичко това е лъжа, искаше й се да извика. Когато му каза това, просто се защитаваше. Трябваше да се досети, че той ще използва думите й срещу нея.

— Само че не ти казах истината — успя да каже тя. — Не беше любопитството, което ме накара да направя онова, което направих, нито пък желанието за празнуване. Все още бях потресена. След всичко, което преживяхме вчера, просто исках да се убедя, че и двамата сме живи.

Това беше възможно най-доброто обяснение за поведението й снощи, без да се налага да разкрива тайните на сърцето си. Но съвсем не беше вярно.

— Не исках да узнаеш — добави тя. — Страхувах се, че няма да го разбереш. Аз самата не бях съвсем сигурна, че го разбирам.

Той изглеждаше объркан.

— Може би прекалено бързо ти повярвах, но все пак имах малък проблем с гордостта си, когато отказа предложението ми.

— Аз самата имах малък проблем с гордостта си, когато ти направи предложението си. Не съм искала постоянна връзка. Не се опитвах да те хвана в капан. Аз просто… просто те желаех.

Тя се обърна.

Той заобиколи масата.

— Не ме докосвай — каза тя. — Добре съм. — Погледна през рамо, за да му покаже, че не плаче, после се обърна с лице към него. — Сега, когато се разбрахме, кажи своята цена, Кал.

— Ти кажи своята.

— Нямам такава.

— Нито пък аз. — Той се замисли за момент. — Можем да продължаваме така безкрайно. Не мисля, че ще поискаш да хвърляме ези-тура.

— Ти си комарджията, не аз.

Той прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам, че го казвам, но защо пък да не опитаме да живеем така? Имам предвид за известно време, докато единият се откаже.

Трябваше да мине доста време, преди Ели да отговори. Той нямаше никаква представа какво иска от нея… нито пък какво й предлага. В интерес на истината — тя също.

Затвори очи за момент и обмисли възможностите. Повечето бяха страшни, но някои бяха изкусителни като целувките му.

— Хайде да уточним подробностите — каза тя. — Ако ти се откажеш, ще продадеш на мен, нали?

— Точно така. Както и обратно.

— Трябва да си разпределим задълженията въз основа на това, какво може да върши всеки от нас.

— Ще очаквам от теб да…

— Недей да започваш отново. Мисля, че ще се изненадаш, когато разбереш какво мога да правя. — Тя присви очи. — Но това не означава, че ще те пусна в леглото си.

— Не си го и помислих — отвърна той толкова бързо, че тя се зачуди дали не лъже. — Това означава ли, че няма да влизаш в кухнята?

Всичкото й напрежение се трансформира в нервен смях. Абсурдността на цялото положение сигурно й бе размътила мозъка. Как можеше да изпитва облекчение от това, че няма да се разделят? Предстоящите седмици нямаше да бъдат лесни, в никакъв случай.

Но щяха да я поддържат истински жива. Сестрите Долархайд са го знаели, те я познаваха по-добре, отколкото тя самата се познаваше.

— Наистина са измислили дяволски план, какво ще кажеш?

Той се ухили.

— Да.

Беше толкова красив, когато се усмихваше. Почти не го бе виждала, преди да се смее. Тази мисъл я накара да си припомни разликата в чувствата, които изпитваха един към друг. Ако нещо я провалеше, това щеше да бъде любовта й.

Тя го обичаше, но не означаваше, че му вярва.

— Мисля, че трябва да скрепим договора си писмено — каза тя. — За да не се появят недоразумения по-късно.

— Искаш сър Саймън да го занесе на адвоката във Вирджиния?

— Отново ставаш саркастичен.

— Знаеш, че не мисля, че това ще трае дълго. Но може би достатъчно дълго, за да предизвика скандал. Никой няма да повярва, че не спим заедно.

— Не ме интересува какво вярват хората, нито пък това ме тревожи — отвърна тя и наистина мислеше така. — Освен това скандалът ще затихне скоро след като си заминеш. Преди да свърши месецът, ще си изчезнал оттук.

— Не.

— Така ще стане.

 

 

През първите дни на съвместното им съжителство в разделената къща Кал много-много не се прибираше.

Имаше работа по оградата, както и по обора. И двете бяха на територията на Ели, както и богатите поля, готови за сеитба. На земята на Кал пък беше кладенецът зад къщата, най-хубавите пасбища и по-голямата част от потока.

Дори Ели виждаше, че е разумно да правят подобрения в собствеността и на двамата, тъй като в крайна сметка изгодата беше взаимна.

Първите два дни тя остана в града, за да се снабди с провизии. Поръча на Джоузеф Мърс да й достави нещата, с които не разполагаше в момента, а също така купи още една каруца и муле за сестрите.

Поръча дори кухненска печка, а това според Кал показваше повече оптимизъм от нейна страна, отколкото би трябвало.

Всичко това той узна от вуйчовците си, които дойдоха да го посетят с новата каруца.

— Не че те проверяваме — каза Фин, пристъпвайки към оградата, където работеше Кал.

— Дойдохме, за да ти предложим съдействието си — допълни Фитс.

Как ли пък не!

Бе започнало да застудява, но въпреки това ризата на Кал беше мокра от пот. Той изтри челото си с ръкава и спря да работи.

— Няма да е зле, ако разтоварите дърветата и ги донесете при мен.

— Бихме го направили, момче — отвърна Фин, — въпреки че ни болят гърбовете, но не искаме да те лишаваме от удоволствието, което ще изпиташ от това, че си създал „Корона на славата“ съвсем сам.

— Разбира се, трябваше да се досетя.

— Съдружничката ти ти изпраща някои неща, от които смята, че ще имаш нужда — добави вуйчо му.

— Подправки за супа, няколко хлебчета и кутия пирони — каза Фитс.

— Не забравяй за чука — обади се Фин.

— А също и едно хубаво вълнено одеяло, в случай че огънят в кухнята изгасне през нощта.

Фин се усмихна.

— Това момиче мисли за всичко.

Фин кимна.

— Точно така.

Беше сгрешила само за едно — той не спеше до огъня в кухнята. До завръщането й щеше да спи в нейната половина на къщата. След като работеше по цял ден за нейната ограда, смяташе, че може да използва леглото й през нощта.

Фактът, че това му навяваше приятни спомени, нямаше защо да се обсъжда.

Фин и Фитс слязоха от каруцата и се заеха да разпрягат мулето. Кал ги гледаше учудено. Не знаеше, че могат.

— Герт и Мей ни показаха — каза Фин в отговор на учудения израз на Кал.

— Тези момичета знаят много неща, които са полезни за един мъж — добави Фитс.

Кал за нищо на света не би ги попитал какви са останалите.

Фин даде вода на мулето, а след това го завърза за един кол да пасе. Кал влезе в къщата, за да сложи супата.

Учудващо.

Докато Кал разтоварваше още дърва от каруцата си, Фин го осведоми за нещата, които бяха станали в града по време на отсъствието му.

— Вече наляво и надясно се говори за споразумението между вас двамата.

— Нашето споразумение си е наша работа — каза Кал и без да иска, помисли за това, че ще спят в различни стаи.

— Недей да ставаш сприхав, момчето ми. Говоря, разбира се, за разделянето на „Короната“. Нищо друго не влиза в работата на хората. Помислих си, ще искаш да знаеш, че повечето залози са за теб.

Кал спря работата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Залозите. Повечето хора смятат, че ти ще купиш земята на Ели, а не обратното.

— Прави са. Така ще стане.

— Няма защо да се ежиш така, момче. Известен брой хора смятат, че тя ще остане. Семействата на Патчет и Уитфийлд са се разделили на два лагера — мъжете са на твоя страна, жените — на страната на Ели.

— Значи мъжете са за мен, а жените — за Ели. Мислех, че жените са по-умни. А вие двамата и сестрите Долархайд?

— Ние оставаме безпристрастни, тъй като идеята все пак беше наша. И грешиш, като смяташ, че всички мъже са на твоя страна. Сър Саймън и Джордж Холоуей ще викат за Ели — образно казано, разбира се. Така в бара се води непрекъснат спор. Дори в магазина прекрасната, но мълчалива Катя Мърс е била чута от Герт да спори с баща си по този въпрос.

— И всичко това само за два дни?

— В Глори по принцип не стават интересни неща.

Разбира се, помисли си Кал. Там няма какво да се прави. Работата е тук, на полето.

— Но така ще бъде само докато отворим нашия бар — добави Фин. — Тогава всичко ще се промени. Плануваме да поставяме пиеси, а за това ще ни е необходима сцена.

— И още нещо, момче — обади се Фитс, — пълни сме с идеи, откакто станахме самостоятелни. Хюстън няма за дълго да остане културният център на Републиката. Скоро ще настъпят славни дни за Глори.

— Очакваме известие от Ню Орлийнс за продажбата на бара. Единственото, от което имаме нужда, за да заработят плановете ни, са пари.

Кал би могъл да им каже, че само преди по-малко от месец бяха също толкова ентусиазирани да обработват земята си. Но те щяха да намерят отговор и за това. Винаги намираха отговор.

— И така, партньорката ми кога възнамерява да дойде тук, за да поработи и тя? — попита той.

— Да не би да очакваш и тя да забива колове?

— Тя беше тази, която каза, че ще взема участие във всичко.

Всичко, освен леглото.

Кал усети сприхавата нотка в гласа си. Звучеше като сърдито дете. Или като самотен мъж.

Но не беше нито едното от двете. Просто беше един самотник, който има чувство за справедливост. Точно така.

— Ще дойде след ден-два, не се притеснявай — каза Фин. — И недей да мислиш, че ще кръшка. Подценяваш го това момиче.

— Тя подценява работата, която има да се върши.

Фин се отказа да спори. Когато мулето си почина, супата беше почти готова. Слънцето започна да слиза ниско на западния хоризонт и братята се сбогуваха.

Кал отново се върна на работа, после изяде две паници супа и повечето от хлебчетата, нахрани Барон с останалата супа и си легна четвърт час след като залезе слънцето.

Стана на зазоряване и след като закуси с чаша топло кафе и студен хляб, отиде до потока с въдицата си, после се върна и продължи работата си по оградата. Вдигаше невъобразим шум, но той не можа да заглуши скърцането на каруцата, която по обед наближи къщата.

Той спря работата си и се обърна, за да наблюдава Ели, която насочи каруцата към обора. Носеше скромно боне и вълнена наметка, а кафявите й очи сякаш заемаха половината от лицето й. Оглеждаше наоколо с погледа на собственик. Приличаше повече на дете, отколкото на жена, макар че той добре знаеше, че външният вид в нейния случай лъже.

Изглеждаше толкова млада и уязвима, сякаш жестокият свят ще я прекърши, ако не се защитаваше. Или по-добре, ако имаше някой, който да я защитава. Защо това го дразнеше толкова много, Кал не знаеше.

И какво чувстваше тя сега? Изражението на лицето й беше неразгадаемо. Май често беше такова.

Върху каруцата имаше камара от какво ли не. Отзад бяха завързани кобилата й и една крава. Човек имаше чувството, че млякото й ще е кисело.

— Не трябваше да идваш сама — каза Кал и тръгна към нея. — Пътуването можеше да ти отнеме часове.

— Да, но аз съм твърда, забрави ли? — Тя извади пушка изпод седалката. — Последните няколко дни доста се упражнявах. Джордж Холоуей и Дъб Краус ми помагаха.

— Надявам се, че са свършили добра работа.

— Това да не би да те дразни?

— Да го кажем по друг начин — направила ли си завещанието си? Когато хартисаш някъде по пътя, кой ще наследи твоя дял от „Короната“?

Тя завъртя очи.

— Много добре знаеш, че нямам роднини. Освен това мисля, че тази сделка би трябвало да дава право върху цялата собственост на този, който оцелее. Саймън ми го обясни. Ако умреш, всичко остава за мен. Същото важи и за теб, ако не доживея времето, когато ще се откажеш.

— Може би отсега нататък трябва да си пазя добре гърба.

— Засега си в безопасност. Само недей да ме ядосваш.

Изглеждаше весела, въпреки че му отправяше заплахи от каруцата. Но Кал нямаше намерение да я дразни повече, отколкото досега. Животът им през следващите няколко седмици и без това нямаше да бъде лек.

Ели свали бонето, оправи косата си и скочи на земята. Той не й предложи помощта си, тъй като знаеше как ще реагира. Но забеляза, че леко се намръщи, когато вдигна ръката си. Може би това беше резултат от упражненията с пушката. Сигурно беше насинена. Гладката й кожа вече беше повредена, макар че Ели не бе стъпвала на земята си. Кал бързо прогони тази мисъл от ума си.

Тя извади една кофа от каруцата.

— Трябва да издоя кравата. Миличката. Кръстих я Графиня, ако нямаш възражения. Половината е твоя.

— Коя половина? Съмнявам се, че ще ми отпуснеш вимето.

По устните й пробяга усмивка.

— Недей да говориш глупости.

— Просто уточнявам фактите. Ти искаше всичко да е точно, нали?

Тя кимна.

— Всичко. Записала съм си колко съм похарчила. Ще се оправим по-късно. Ще съм ти благодарна, ако ти правиш същото.

Започваше да говори прекалено бързо. Може би започваше да става нервна. Притеснена. Изморена. По дяволите, той не знаеше как се чувства тя.

Ели потупа кобилата.

— Хайде, хайде, Дукесо, ще се погрижа и за теб, когато мога, но точно сега Графинята има нужда от мен.

— По дяволите, Ели, не е необходимо да вършиш всичко.

— Престани да ми заповядваш… — Тя спря внезапно и той видя как стиска ръцете си. — Прав си — продължи тя и се усмихна. — Това е само защото не сме уточнили всичките проклети правила.

— Значи ще се основаваме на здравия разум.

— Който не е много здрав, нали? — Тя се замисли за момент. — Виж само в какво се забъркахме.

Ели нямаше никаква представа колко малко му оставаше да я сграбчи. Да я прегърне. Да я погали. Да я целуне.

Но, от друга страна, тя самата въобще не изглеждаше готова да се хвърли в обятията му.

Може би беше права. Може би тя наистина беше по-твърда от него.

Тя заведе кравата в обора, а той се погрижи за конете. После се зае да разтоварва каруцата. Очакваше всеки момент откъм обора да се чуе вик или някакъв друг знак, че нещо не е наред. Но беше съвсем тихо. Може би се опитваше да разбере от коя страна на Графинята трябва да се появи млякото.

Тъкмо когато щеше да отиде да види какво става, тя излезе от обора с кофа мляко в ръка. Беше свалила наметалото и ръкавиците си и запретнала ръкавите на роклята си. Лицето й беше изцапано, но в очите й личеше самодоволство.

Кал хвърли един бърз поглед към кофата. Нямаше кой знае колко мляко, но това не й пречеше да се надува. Проклет да е, ако и той самият не се гордееше малко.

Какво, по дяволите, правеше той? Тя трябваше да се отврати от живота тук и да си тръгне. Всеки неин успех само щеше да удължи агонията и за двама им.

Когато Ели подреди провизиите в килера, се почувства ужасно изморена. И раздразнена. По-голямата част от млякото на Графинята беше останало на пода в обора, беше се оказало, че е забравила да купи доста важни неща, а най-лошото от всичко беше, че Кал беше някъде там на полето и работеше, сякаш нямаше никакви грижи за нищо друго на света.

Барон не й обръщаше внимание. Щеше да се измъкне от коридора чак когато Ели започнеше да готви вечерята, но не преди това.

Утре щеше да е по-добре. След като се наспеше. Как изобщо й хрумна идеята да се упражнява с тази пушка! Рамото я болеше толкова много, че едва успя да вдигне чувала с брашно, но, разбира се, трябваше да го направи. Без да се оплаква.

Джордж и Дъб — вече ги наричаше с малките им имена — не проявиха особена загриженост. А трябваше да направят това, което би направил Кал — да й кажат да остави пушката и никога повече да не я взема.

Разбира се, тя не би се подчинила на подобна заповед от страна на Кал. Но може би щеше да се подчини, ако идваше от новите й приятели.

Когато отиде да донесе вода от кладенеца, намери до него една кофа, пълна с риба. Мислейки си колко изненадан щеше да бъде Кал, тя изчисти рибата, изпържи я и я гарнира със студените варени картофи, които бе донесла от града.

Угощението беше достойно за крал.

Когато Кал се върна, лицето и косата му бяха мокри. Беше се измил на кладенеца. Ели сложи чинията пред него, без да казва нищо. Учуденият му поглед беше всичката благодарност, от която тя имаше нужда.

Но трябваше да има справедливост — тя не му беше благодарила за това, че прави оградата.

Беше прекалено уморена, за да яде много, но Кал изгълта всичко в чинията си. Дори се отказала чисти костите на рибата. Тази първа вечеря заедно в дома, който деляха, едва ли беше много тържествена. Дори не се поглеждаха. Не че той не изглеждаше прекрасно — един бърз поглед й го доказа, — но с подутите си очи и разбъркана коса тя сигурно изглеждаше така, сякаш Божият гняв се бе стоварил върху нея.

След като почисти масата, тя едва успя да се замъкне в своята половина от къщата. Вървеше към вратата на спалнята и едва чу, че той се опитва да й каже нещо, но освен ако не ставаше дума за пожар, въобще не я интересуваше.

Интересуваше я единствено сънят. Повече от всичко друго. А това беше едва първият й ден в „Короната“.

Но пък бе работила здраво предишните два дни в Глори — шиеше до късно през нощта, правеше списъци, през деня се опитваше да се научи да преде и тъче. Катя Мърс я учеше предимно като й показваше, защото рядко казваше нещо. Ели знаеше какво да прави с готовия изтъкан плат, но как той става такъв, беше нещо, което никога досега не й се бе налагало да знае.

Но в Тексас подобно умение щеше да й е необходимо.

Както и сънят. Пътуването до тук беше дълго и изтощително. Спира често, за да успокоява Графинята. Едва държеше юздите. И пристигна тук, за да види Кал Великолепния, който изглеждаше така, сякаш нямаше никакви грижи.

В момента, в който погледна към леглото, разбра какво се бе опитвал да й каже. Чаршафите бяха разбъркани, измачкани и мръсни. Очевидно ги бе използвал, докато я нямаше. Това не беше неговата стая, а нейната. Но беше прекалено изморена, за да капризничи. Не можа дори да се съблече, само събу тежките си работни обувки. Никакви изящни пантофки за мис Елинор Чейс. Вече не.

Не си направи труда да запали огън в огнището. Тъй като беше доста зиморничава, си бе донесла от града повечко одеяла. Просто щеше да се пъхне под тях и да се скрие от целия свят.

Когато се отпусна в леглото, разбра още нещо. Уханието на Кал се усещаше по чаршафите. Ухание, което съвсем не й беше неприятно.

Тя се сгуши под одеялата и реши, че въобще няма нищо лошо в това, че той е спал в леглото преди нея. Наистина нямаше нищо лошо.