Евелин Роджърс
Корона на славата (10)

Глава 10

Дъждът беше почти спрял, когато Ели и Кал тръгнаха към къщата. Ели не се чувстваше спокойна. Ризата на Кал беше мокра, както и панталоните му. Беше отказал да облече дъждобрана, давайки го на нея.

Не й беше трудно да се предаде в последвалия спор. Да спориш с Кал, беше опасно, защото в такива моменти ставаше склонна да му каже някои неща, които той не биваше да узнава.

А това беше второто нещо, което беше твърде опасно да си позволява. Първото беше да го допуска близо до себе си. Не биваше да си спомня това, което той правеше с нея всеки път, когато се окажеха сами — целувки и ласки, които й харесваха и не искаше да имат край.

Имаше нещо наистина извратено в нея, иначе не би се чувствала толкова нещастна, когато той се отдръпваше. Този следобед беше най-страшно, защото той бе стигнал толкова далеч не само физически, но и емоционално. Но тя разбра, че той вече е решил никога повече да не я докосва, поне не по начин, който би могъл да му достави удоволствие.

В известен смисъл тя го бе разочаровала. Хубаво, каза си наум. Единствената цел на идването й тук беше да вземе от него това, което иска, и да го остави да си върви. А това, което искаше, нямаше нищо общо с ласките. Не можеше да повярва, че толкова много й харесваха.

Наистина беше извратена.

Когато тръгнаха, тя забеляза една купчина дърва.

— Приготвяш се за зимата ли? — попита тя уж небрежно, макар че не й беше лесно, гледайки го как язди с тази мокра риза.

— Дървата не са само за горене. Мисля да правя ограда.

Прозвуча някак сконфузено.

— Но ти имаш само няколко коня.

— Така е.

— Тогава защо ще правиш ограда?

Той сви рамене и се огледа наоколо. Направи й впечатление как мократа му коса се къдри покрай яката на ризата.

— За да убивам времето. Освен това някой ден някой може да разработи тази земя.

Сърцето на Ели се качи в гърлото.

— Олдън Фаулър ли имаш предвид?

Кал спря погледа си върху нея.

— Сякаш това те тревожи?

Тя направи усилие да се усмихне, но й беше много трудно да лъже с тези очи, вперени в нея.

— Мисля, че просто съм практична. Не ми харесва, когато някой полага усилия, от които се възползва друг.

— Ели, много бих се учудил, ако въобще можеш да казваш истината.

Сега беше неин ред да изучава пейзажа.

— Все още не ми вярваш, че дойдох тук, за да ти помогна, така ли?

— Все още не.

— Не мога да те обвинявам. Аз самата едва вярвам.

Яздиха в мълчание известно време. Когато тя видя пътеката, която водеше към къщата, разбра, че явно преди да го намери, е обикаляла в кръг. Тъкмо щеше да каже нещо за следотърсаческите си способности, когато Барон започна да ръмжи. Не знаеше, че кучето може да издава такива зловещи звуци. Космите на врата й настръхнаха.

— Какво има, Барон? — каза Кал.

Кучето изтича напред, но изведнъж се закова на място с муцуна, насочена към къщата, която все още не се виждаше.

— Каза, че си оставила там едно момче само, така ли е? — попита Кал.

— Да. — Обзе я страх. — Не мислиш, че му се е случило нещо лошо, нали?

Отговорът му беше силно изплющяване по задницата на коня и той препусна след кучето. Кобилата се вдигна на задни крака. Ели я успокои и последва жребеца на Кал.

Изминаха много бързо разстоянието от четвърт миля, което им оставаше до къщата. Кал скочи на земята, преди още конят му да е спрял, и се втурна към верандата.

— Кал! — извика Ели.

Той й хвърли един поглед през рамо.

— Барон — каза тя и посочи кучето.

Вниманието на помияра бе съсредоточено върху обора. Излая веднъж. Кал се втурна нататък. Ели слезе от коня и се наложи да тича през калта, за да не изостава.

Кал отвори вратите на обора и това, което видя, щеше да остане завинаги запечатано в паметта му. Един мъж, когото никога преди не беше виждал, стоеше с вдигната ръка над проснатото тяло на момчето. В ръката имаше камшик. Мъжът спря и премига при внезапния приток на светлина.

С ръмжене, по-силно от това на Барон, Кал се хвърли към мъжа, дръпна камшика и го захвърли на земята. Хвана непознатия за сакото и го хвърли в калта пред вратата.

Мъжът се изправи на крака и посегна към пистолета си. Кал го ритна в слабините, а когато човекът се преви на две, изрита оръжието му от ръката. Втрещена от тази внезапна проява на насилие, Ели с ужас гледаше как юмруците на Кал се сипят по тялото на мъжа, по лицето му, навсякъде, където можеха да достигнат.

Барон ръмжеше и ги обикаляше настръхнал, с оголени зъби. Всичко ставаше толкова бързо. Ели беше ужасена и се чувстваше безпомощна. И тогава си спомни за момчето.

Извика, възвърнала си дар слово, и се втурна обратно в обора, молейки се Антонио да е още жив. Той лежеше неподвижно по корем върху мръсния под. Ризата му беше разкъсана на ленти от камшика и отдолу се виждаха кървавочервени следи. Ели коленичи до него и протегна треперещи ръце да докосне раните, но спря, страхувайки се, че само ще му причини още болка.

— Антонио — каза тихо тя.

Отговорът беше тих стон и облекчението нахлу в душата й. Но само за момент. Бързо свали бонето и дъждобрана и се опита да обърне момчето. Стонът му се превърна в силен пронизващ вик от болка.

Какво бе направила? Опитваше се да бъде внимателна и да не докосва откритите рани. Отговорът беше в ръката, която лежеше неестествено усукана от едната му страна. Вниманието й бе привлечено от разкъсаните дрехи и кръвта и тя не бе забелязала ръката.

Изтри глупавите сълзи, които се стичаха по бузите й, но те не спряха. Наведе се и целуна момчето по бузата.

— Ще се оправиш — увери го тя. — Всичко свърши. Онзи вече го няма.

Но мъките на момчето нямаше скоро да свършат. Ели имаше нужда от помощ. Не можеше да го премести сама.

— Веднага се връщам. — Тя отново го целуна по бузата. Това беше единствената утеха, която можеше да му даде.

Отвън гледката също не беше приятна. Кал стоеше до проснатото тяло на непознатия — риташе и блъскаше, краката и юмруците му удряха, където заварят. С всеки удар мъжът изръмжаваше и се опитваше да стане, но Кал беше като полудял. Щеше да го убие, ако Ели не направеше нещо.

Паникьосана, тя се огледа наоколо. Погледът й се спря на коритото за поене на добитъка. Запрепъва се в калта нататък. Взе кофата, загреба от дъждовната вода, която се бе събрала в коритото, върна се и я плисна в лицето на Кал, но той не й обърна никакво внимание.

Тя извика името му. Нищо. Това беше човек, когото сякаш изобщо не познаваше. Удари го силно с кофата, макар че я беше страх да му причини болка. Но не знаеше какво друго да направи.

Кал беше безчувствен за всяка болка, която можеше да му причини.

Ели очакваше всеки момент да извади пистолета си и да застреля непознатия. Трябваше да го спре, заради самия него.

И тогава забеляза пистолета на непознатия до вратата на обора. Ели го взе, изтри го в наметалото си, насочи го към небето и стреля. Оръжието беше доста по-тежко от нейния малък пистолет и откатът едва не я събори. След изстрела Барон започна да скимти. Ели отново хвърли пистолета в калта.

Краткото колебание на Кал й беше достатъчно. Тя се хвърли към него и го прегърна толкова силно, колкото можеше, сякаш се бе вкопчила в самия живот. Не можа да се въздържи и се разрида върху гърдите му.

Малко по малко той започна да се опомня.

— Мъртъв ли е?

В първия момент тя не разбра кого има предвид — мъжа или момчето. Но, разбира се, че имаше предвид Антонио.

— Не — отвърна, хълцайки, тя. Изтри сълзите си и го погледна. — Той има нужда от помощта ти. Ранен е.

Падналият мъж изстена, но нито един от двамата не погледна към него. Влязоха в обора. Кал погледна ивиците по гърба на момчето и коленичи до него.

— Раните на гърба ще зараснат — каза тя, — но дясната му ръка… Той е десничар… Няма да може да…

Погледът й падна върху камшика, който лежеше като мъртва змия от другата страна на момчето, и гласът й се пречупи. Беше казала всичко, което можеше. Опитните ръце на Кал опипаха изкривената ръка. Този път момчето не извика, дори не изстена.

— Припаднал е — каза Кал. — Приготви едно от леглата. Ще го занеса вътре.

Той я погледна, но Ели не видя в празните му очи нито гняв, нито болка. Сякаш всичките му чувства бяха изчезнали след боя. Ако въобще би могло да се нарече бой. За малко не се бе превърнал в убийство.

Отвън Барон стоеше на стража, но мъжът го нямаше — пистолета, шапката, всичко. Дори следите от борбата почти не личаха в калта. Дъждът бе спрял напълно и на Ели й се стори, че чува тропот на конски копита в далечината. Тя грабна шапката на Кал, която лежеше на земята, и пропъждайки от главата си всяка мисъл за непознатия, забърза към къщата.

Не й убягна иронията на положението. Беше донесла превързочни материали със себе си, не знаейки дали няма да се наложи да ги използва за Кал. А ето че едно младо, здраво момче бе пострадало от нейния необоснован страх. Момче, понесло толкова болка, само защото тя го бе взела със себе си тук.

Обектът на всичките й лоши предчувствия беше Кал. И се оказаха погрешни.

 

 

По-късно, когато ръката на Антонио бе шинирана с груби трески, когато гърбът му бе превързан, а той почиваше върху сламеника, Ели занесе чаша чай на Кал и седна до него на масата.

В единия край на огнището в чугунена тенджера вреше пиле, а реда си чакаше една тава с курабии.

В стаята се носеше аромат на задушено, дървата в огъня припукваха и създаваха почти домашен уют, нарушаван само от мислите им за раненото момче. Кал обаче изглеждаше по-разстроен от нея.

Тя полагаше неимоверни усилия, за да го успокои, без да се замисля особено за това, което правеше. Още преди няколко часа се бе отказала да се опитва да разбере защо той я привлича така. Всичко, което знаеше, беше, че въпреки физическата му сила, той беше уязвим и това дълбоко я трогваше.

В момента за нея нямаше никакво значение, какво е участието му в това, което се бе случило с баща й. Тя просто не можеше да повярва, че той наистина има нещо общо с трагичните събития в Ню Орлийнс.

Кал стисна горещата чаша и се взря в нищото. Тя забеляза бели косми върху слепоочията му, които сякаш се бяха появили днес. Прошарените коси изглеждаха странно върху един мъж на трийсет и две години, мъж, който притежаваше такава сила и воля, че сякаш никога нямаше да остарее. Но бакенбардите му бяха тъмни като нощта и засенчваха острите черти на лицето му. Погледът му беше някак далечен, а това я караше да се чувства още по-самотна.

Ели отпи от чая си.

— Антонио успя ли да ти каже нещо?

Кал я погледна.

— Не познава човека. Май това беше всичко.

— А ти познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Мисля, че може би… Тъй като толкова те ядоса, сигурно го познаваш.

— Искаш да разбереш защо постъпих така жестоко?

— Това не е просто любопитство. Опитвам се да разбера…

Той се изсмя дрезгаво, пресилено.

— Знаеш всичко останало за мен. Защо да не узнаеш и това? Когато бях на петнайсет, баща ми ме би с бастун. На публично място.

— О, Кал! — Тя посегна да хване ръката му, но той я отдръпна.

— Имаше основание. Аз пръв му се нахвърлих.

— Сигурна съм, че си имал основателна причина.

— Той ме нарече син на курва. Тогава това ми изглеждаше доста основателна причина, но някои хора смятаха, че греша. Реймънд Хардин имаше съпруги и деца, които наистина имаха основание да го мразят, но приятелите му бяха истински приятели.

Ели не можеше да измисли какво би могла да му каже, за да го успокои.

— Крадях пари от хората на пристанището. Той дойде с половин дузина свои приятели. Като го видях как се смее и се разхожда важно в елегантния си костюм, нещо ми стана. Той вече се бе отказал от мен и за да го подразня, му извиках „татко“. И тогава започнахме да се бием. Вече бях добър боксьор, но нямаше как да се справя с бастуна му. — Отпи от чая си. — Не е сладък.

— Донесох малко захар…

— Захарта на О’Мали — това искам.

Трябваше да минат няколко секунди, преди да се сети, че има предвид уиски. Тя намери бутилката на една лавица близо до печката, но когато отново седна до Кал, той сякаш вече не се интересуваше от алкохола.

— Ще му останат белези — каза той. — И отвън, и отвътре.

— На теб останаха ли ти? — Въпросът се изплъзна от устните й, преди да е успяла да го обмисли. — Когато цепеше дърва, не видях белези по гърба ти.

Устните му трепнаха, а когато отново я погледна, тя видя едно познато пламъче в очите му.

— Не са на гърба ми. Ако искаш, ще ти ги покажа.

Но Ели бе научила достатъчно за него, за да знае, че в момента само се опитваше да я дразни.

— Не, няма да ми ги покажеш. Имаше предвид да съблечеш дрехите си, но се обзалагам, че никога няма да се съблечеш съвсем гол пред жена, не и при силно осветление. Ти си прекалено потаен, за да позволиш на някого да те види такъв, какъвто си.

Пламъчето в очите му изчезна.

— Кой те направи толкова умна?

— Умът няма нищо общо с това. Обикновено правя предположения.

В огъня изпука дърво. Изведнъж тя осъзна, че всъщност са сами. Знаеше, че той няма намерение отново да я прегръща — това беше едно от предположенията й, което изглеждаше доста правилно, — но обстоятелствата бяха доста необикновени и въпреки временните си проблясъци на прозорливост, тя всъщност въобще не го познаваше.

Погледна към прозореца до входната врата.

— Стъмва се. Трябва да се връщам в града.

— Никъде няма да ходиш.

— Но някой трябва да каже на майка му.

— Ще трябва да почака.

— Жената ще се тревожи цяла нощ. А също така и Герт и Мей.

— Съмнявам се. Те ще си помислят, че лежиш в прегръдките ми. Не е ли това, което се предполага, че ще правим?

Тя изпита чувство за вина. Погледна го по начин, за който се надяваше, че изразява недоумение.

— Не мога да повярвам, че каза това.

— Успокой се. Само правя предположение. Може би не съм толкова добър в това, както ти.

А може би си.

Още по-лошо — той може би знаеше. Тя стана от масата и тъкмо щеше да разбърка задушеното, когато на вратата се почука.

Ели се стресна.

— Той се е върнал…

— Не вярвам. Сигурно не е особено подвижен в момента.

— Разбира се. Къде ми е умът?

Чукането се повтори. Ели отиде да отвори. Кал бързо стана и я хвана за ръкава.

— За мен е истинска загадка как си оцеляла толкова дълго — каза той, клатейки глава. — Мъжът, който преби от бой момчето, не е единственото копеле, което се мотае наоколо.

Кал взе карабината си и извика:

— Кой е?

— Олдън Фаулър, съседът. Просто се отбих на гости.

Кал я погледна.

— Той е безобиден — каза Ели. — Можеш да го пуснеш.

Не мислеше това, което каза. Фаулър беше единственият човек, който можеше да накара близнаците да се махнат от земята. А това съвсем не го правеше безобиден.

Кал бавно отвори вратата и направи знак на гостенина да влезе. Погледът на Фаулър се спря първо на карабината, после на Ели.

— Извинете — каза той с глас, прекалено мазен, за да я успокои. — Не знаех, че не си сам.

„Лъжец“ — помисли си Ели. Сигурно е гледал през прозореца Бог знае колко време. Но този път тя и Кал просто не бяха предложили нищо интересно. Това беше малка утеха, но все пак утеха.

Фаулър свали шапката си, влизайки в стаята. Ели се върна до огнището, но не пропусна да забележи, че той внесе кал по чистия под. Дори Кал бе свалил ботушите си, след като занесе Антонио в другата стая.

Олдън Фаулър беше вдовец, напомни си тя, а и не беше необходимо да става дребнава. Това беше сурова земя, а денят беше неприятен. Не би могла да изисква от местните хора изискани обноски.

Това, което наистина я дразнеше, беше, че мирът между нея и Кал — временен и трудно постигнат — беше нарушен от човек, когото тя не харесваше особено.

Тя вдигна капака на тенджерата и разбърка яденето. Може би щеше да успее да накара Антонио да хапне малко бульон, помисли си тя, забравила за момент гостенина. Изсипа в тенджерата зеленчуците, които бе приготвила.

— Ако прекъсвам нещо, искам да се извиня — каза Фаулър.

— Какво би могъл да прекъсваш? — попита Кал.

Прищя й се да го замери с парцала.

Вместо това се изправи и сложила ръце на хълбоците си, каза:

— Мистър Фаулър иска да каже, че може би имаме среща. Знам, че това звучи абсурдно, като се има предвид, че ние едва се познаваме и аз съм сгодена, но може би наистина отстрани изглежда така. — Тя погледна към Фаулър. — Имаме неприятности, мистър Фаулър. Едно младо момче беше пребито от бой днес. Сега спи в другата стая. Ще оживее, но ще мине доста време, преди да се възстанови.

Изненадата на Фаулър изглеждаше истинска.

— Пребито, така ли? Как? От кого?

— Не знаем. Тръгнах с него от града, за да докарам провизии на мистър Хардин. Наложи се да го търся и когато се върнахме, открихме… — Твърде дълго проявяваше смелост. Обърна се бързо, за да скрие сълзите си. — Извинете, денят наистина беше труден.

— Разбира се, разбира се — отвърна Фаулър. — Разбираемо е, че сте разстроена. Това е ужасно, наистина ужасно. Кал, ти видя ли кой го направи?

— Съвсем бегло.

— Как изглеждаше? Виждал ли си го преди?

— Не го познавам. Среден ръст, кестенява коса, кафяви очи, брада.

— Но на това описание отговарят толкова много мъже…

— Това, което си спомням най-ясно, е, че беше зъл. Няма да го забравя. И не мисля, че той ще ме забрави.

— Сигурно е бил някой, който случайно минава оттук, въпреки че не мога да си обясня защо би бил едно момче.

Целият този разговор, всичките тези празни думи още повече разстройваха Ели. Те отново връщаха преживяния ужас. Тя се обърна и се усмихна весело на двамата мъже.

— Мистър Фаулър, ще ни направите ли една услуга?

— Ако мога.

— Това е много голяма услуга. Ще сложа да пека курабии след няколко минути. Ще се радваме, ако останете с нас за вечеря. И ще ви помоля след това да отидете в града и да кажете на лелите ми и на майката на това бедно момче какво се е случило.

— Разбира се, че ще отида — отвърна той, но не изглеждаше много доволен.

— Уверете ги, че Антонио ще се оправи. Той е млад и здрав и много смел. Сега има нужда от спокойствие и почивка, а ние ще се погрижим да ги получи. А също така и пилешки бульон. Леля ми винаги казваше, че нищо не лекува по-добре всякакви болести от пилешки бульон.

— Коя леля? — обади се Кал. — Герт или Мей?

Тя не му обърна внимание.

— Ако не ви харесва да яздите през нощта, можете да го оставите за утре сутринта.

— Глупости. Дъждът спря и вятърът престана. Познавам пътя достатъчно добре — яздил съм по него при обстоятелства, много по-тежки от настоящите. Освен това тук, в Тексас, ние помагаме на съседите си.

— Точно това имах предвид и аз.

Тя погледна към Кал, който стоеше до вратата, все още с карабина в ръка. Спомни си всичко, което бе преживял днес, и сърцето й съчувствено се сви — не защото той имаше нужда от съчувствието й, а защото успяваше да изглежда толкова спокоен.

Това беше маска, която явно носеше от малък.

— Искаш ли да изпратиш някаква вест на вуйчовците си? — попита го тя.

Знаеше, че очите издават чувствата й, но маската му не се промени.

— Просто им кажи да мируват и да се забавляват на соарето утре вечер. Кажи им също, че бандитите не са се връщали. Те с готовност ще повярват, че владея положението.