Евелин Роджърс
Корона на славата (5)

Глава 5

Кал и вуйчовците му прекараха нощта на брега на един ручей извън Глори, близо до пътя Виктория — Сан Антонио. Той беше спал много пъти под звездите, но за Фин и Фитс това беше първият път. Кал мислеше, че ако не усещаха как въжето се затяга около вратовете им, щяха да се оплакват много повече.

Докато се мятаха през нощта, най-често се чуваше думата бандит.

На следващата сутрин тръгнаха рано: вуйчовците — в тежко натоварената каруца, а Кал върху черния жребец, който бе купил преди няколко седмици във Виктория. Щяха да обсъдят какво да правят, като стигнат до къщата. Кал имаше предложение, но знаеше, че ще е нужно доста да ги убеждава, докато да се съгласят.

Яздеха през местност, за която Кал с неудоволствие признаваше пред себе си, че има потенциал. Висока до кръста трева, достатъчно силна, за да храни добитък и коне, стига да има пазар за тях; поточета, покрай които растяха дървета и увивни растения; безкрайно синьо небе; чист въздух, в който се усещаше уханието на морето, което беше на по-малко от шейсет мили… Всичко тук беше прекрасно, стига човек да искаше да го опитоми.

Но той не беше този човек, нито пък вуйчовците му. Те имаха нужда от цивилизация така, както някои хора имат нужда от сол. А тук нямаше цивилизация.

Още преди обяд стигнаха до целта си — дървена къща, обор и ограден двор за пилета.

Нямаха нито коне, нито крави за в обора, нито пилета — за двора, нито прасета, които да пуснат по хълма. Като се изключи мишеловът, който се рееше в небето над главите им, единственото животно тук беше един помияр, който спеше в подобното на коридор място между двете половини на къщата. Беше се появил първата вечер и се държеше така, сякаш той е господарят тук. Кал не си правеше труда да го храни и да му дава вода и се съмняваше, че вуйчовците му се сещат. Въпреки това кучето остана, но не изглеждаше по-добре, отколкото първия път, когато го видяха.

На Кал му беше все едно. Не го интересуваше и това, че къщата беше плячкосана, а добитъкът — откраднат. Въпреки че купиха мебелите, както настояваха вуйчовците му, нямаше начин да останат. Единственият проблем, който стоеше пред тях, беше кога да тръгнат.

След като напоиха конете и ги завързаха да пасат, започнаха да разтоварват покупките си — два дюшека, една разнебитена маса, две пейки, канапе, една тенджера и няколко метални чинии и съвсем малко други кухненски принадлежности. Имаха късмет, че успяха да купят всичко това от едно семейство, което бе решило да продаде покъщнината си и да отиде още по на запад.

Не беше необходимо да купуват единствено легла, тъй като техните бяха вградени в стените на къщата и крадците не са могли да ги отмъкнат. Чаршафите биха били лукс. Спяха на одеялата, които донесоха от Ню Орлийнс.

Кухненска печка също би била излишен лукс. Кал запали огън в огнището и сложи канче с кафе на скарата. Вече идваше ред на най-важната работа за днес. Не се и замисляше как ще го каже на вуйчовците си — единственият начин беше направо.

Събраха се в северната част на разделената на две къща, в една голяма стая, която служеше за кухня, трапезария и дневна. В южната част беше помещението за спане.

Между двете части на къщата имаше нещо подобно на коридор с дървен под и дървени стени. И в двете половини имаше каменно огнище. Когато за първи път видяха къщата, Фин и Фитс споменаха нещо за пристрояване на навеси към всяка част от къщата, за да имат повече място. А за по-голямо удобство щяха да разширят верандата отпред.

— Човек би могъл да седи на такава веранда, да гледа залеза и да остарява спокойно — бе казал Фин.

— А също и изгрева — съгласи се Фитс, въпреки че не спомена как може да стане това от верандата, която гледаше само на запад.

— Ако не трябваше да храним прасетата и пилетата, да доим кравата и да пасем добитъка, да се грижим за конете и въобще да се тревожим как ще оцелеем.

Думите на Кал бяха посрещнати с безмълвно презрение.

Но това беше преди две седмици. Сега вече ще трябва да се вслушат в него.

Кал съблече черното си сако, нави ръкавите на ризата си до лактите и наля на всеки по чаша кафе. Близнаците се настаниха на канапето — единствената мебел, която можеше да предложи някакво удобство. Кал стоеше до каменното огнище, гледайки ги с поглед, който казваше, че не само ще говори пръв, но и за разнообразие този път ще говори най-много.

— Имате две възможности: можете да продължите да бягате, или да се върнете в Ню Орлийнс и да се защитавате.

Фин вдигна чашата си с трепереща ръка.

— За главите ни е обявена награда, момчето ми. Имаме ли малко уиски за успокояване?

— След като поговорим.

— Станал си груб с годините — каза Фитс.

Кал не му обърна внимание. Освен това Фитс беше прав. Само като си спомнеше какво за малко не направи снощи на невинната мис Елинор Дейвънпорт…

Или може би не беше чак толкова невинна. Още с влизането си в града се бе престорила на припаднала, а и знаеше как да се защитава с малко, но добре подбрани думи. Знаеше също как да борави с пистолет, или поне така бе казала.

Отърси се от мислите за нея. И без това си имаше достатъчно проблеми. Може би пък наистина я познаваше, както си бе помислил в началото. Познаваше много жени, но никоя не заемаше важно място в живота му.

Не беше като братята О’Мали.

— Не сте крали и не сте убивали — каза Кал, използвайки цялата си способност да убеждава, — но ако бягате, ще изглежда точно така.

— Не се качихме на онзи кораб заради слуховете — каза Фин, — а заради изстрелите. Да не би да искаш да кажеш, че трябва да се върнем и отново да станем мишени? Или това, или ще ни хвърлят в пандиза.

— Нито едно от двете. Мога да ви настаня някъде извън Ню Орлийнс и да започна да разследвам какво става. Първо това трябваше да направим.

— Не можем да искаме това от теб, момче — каза Фитс. — Ти вече направи толкова много за нас, а и все още тъгуваш за загубата на скъпата си майка, Бог да я прости.

— Ние искахме земята си — обади се Фин. — Толкова бързо ли забрави какво е да искаш нещо толкова много, че да те боли сърцето и да не можеш да спиш нощем?

Двамата му вуйчовци го гледаха с такова сериозно изражение, че той наистина си спомни колко трудно е да гледаш как умират мечтите ти. Почти всичките му мечти умряха, когато беше осемгодишен, а останалите му ги изтръгнаха няколко години по-късно. Но всичко това се бе случило много отдавна.

Той огледа стаята, грубата маса и пейките, голите стени с няколко лавици по тях, покрития с кал под.

Дори самотният прозорец откъм предната част на къщата нямаше истинско стъкло, а само тънка, почти прозрачна кожа, опъната на рамката му.

— Наистина ли това искате? Бих могъл да се закълна, че напоследък доста мърморите. Или греша?

Близнаците се размърдаха.

— Не е толкова хубаво, колкото се надявахме — каза Фитс.

— Когато става дума за Тексас, „хубаво“ не е дума, която бих използвал. Суров, див, беден, патетичен… Тези са доста по-подходящи. Това не е истинска република, въпреки че имат президент и конгрес. Печатат и пари, но те са безполезни. Тук няма закон, като се изключат рейнджърите, които понякога минават оттук. Глори дори няма затвор, както и Виктория, която все пак е столица, за Бога!

— Ако смяташ, че ще ни разубедиш — обади се Фин, — си избрал доста слаби аргументи.

Кал поклати глава.

Фитс му хвърли кос, хитър поглед.

— Разбирам защо толкова бързаш да се връщаме. Там имаш брат и сестра и твое право е да ги опознаеш по-добре.

— Животът е твърде кратък — добави Фин, продължавайки стария спор. — Майка ти се опита да ти каже, че Реймънд Хардин не е негодникът, за който го смяташ.

Но Кал знаеше, че е. Белезите му — върху тялото и душата — го доказваха. Каквато и да беше причината майка му да отрича истината, тя съществуваше.

— Няма да стане — каза той.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита невинно Фин.

— Няма да ме разубедите да се върна.

Фин сви рамене.

— Да оставим нещата да се поуталожат. Засега. Спомена за бягство и за връщане, но не каза нищо за възможността да останем в Тексас. Прав си за това, че се бяхме умърлушили, защото наистина така се чувствахме. Но не искаме да се откажем от земята. Това е единственото нещо, което наистина е наше.

Кал знаеше, че няма смисъл да им припомня, че им е подарил къщата и бара в Ню Орлийнс. Те смятаха, че е продал всичко, преди да заминат, но грешаха. Не би имал това право, дори и да искаше. Документите бяха на тяхно име.

— Тогава продайте „Дабъл Ти“ и си купете земя някъде другаде.

— И как ще си намерим купувач? Не съм виждал човек, който дори да изглежда, че има достатъчно пари.

— А сър Саймън? — вметна Фитс.

Фин изсумтя.

— Той е като всички англичани — повече говори, отколкото действа.

— Да, прав си — съгласи се Фитс и щеше да добави още нещо, но Кал му направи знак да мълчи.

Някой приближаваше към къщата. Кучето излая веднъж, сякаш познаваше човека. Кал пъхна пистолета в колана си, грабна карабината и отвори вратата.

Вуйчовците му гледаха ококорени.

— Нападат ли ни? — попита Фин.

— Да не би хайката вече да е дошла? — промърмори Фитс.

— Боже всемогъщи… — започна Фин.

— Тихо! — прошепна Кал.

Откъм изток към къщата яздеше самотен конник.

Когато чуха звука на копитата, Фин и Фитс застанаха зад гърба на Кал. Кучето не помръдваше от мястото си.

— Имаш много добър слух — каза Фин. — Това ти е наследство от рода на майка ти.

— След като не знаем кой е посетителят, защо вие двамата не излезете да го поздравите вместо мен. Тъкмо ако е някой бандит, ще си поговорите — например как се нарушава законът. Ще сравните подходите си…

— Разбрахме те, момче — каза Фин. Близнаците отново отстъпиха назад. — Не е необходимо да си саркастичен.

Кал излезе от къщата и се загледа в непознатия, който забави хода на кобилата си и спря. Беше малко над четирийсетте, набит и червендалест, с широко лице и суров поглед. Тъмните му дрехи и шапката му бяха посипани с прах от ездата. Седеше непринудено на седлото, а покрай очите му имаше дълбоки бръчки — доказателство, че често присвива очи срещу слънцето.

Като се изключи пушката, пъхната отстрани на седлото му, Кал не можеше да види дали има друго оръжие.

— Идвам с мир, съседе — каза непознатият, сякаш прочел мислите му.

Кал кимна безмълвно в отговор. Непознатият погледна към карабината му.

— Казвам се Олдън Фаулър. Земята ми граничи с вашата, на север.

Кал беше чувал името Фаулър от Саймън Пенс. Фермерът бе загубил жена си и малкия си син след едно нападение на команчите преди няколко години и странял от хората. Защо тогава идваше?

Фаулър слезе от коня, свали изтърканата кожена ръкавица и протегна ръка. Двамата мъже се ръкуваха.

Кал се представи, както и вуйчовците си, които отново надничаха от вратата.

Фаулър им кимна и отново погледна към Кал.

— Разбрах, че ти и вуйчовците ти сте се установили в „Дабъл Ти“ — каза той.

Вместо да му отговори веднага, Кал го покани вътре на кафе. Чу зад себе си мърморенето на вуйчовците си, но когато влязоха вътре, Фин вземаше чаша от една лавица, а Фитс държеше канчето с кафе в ръка.

— Точно както го обичам — каза Фаулър, взе чашата и сложи шапката си на масата. — Гъсто и черно.

— Можем да го подсладим с уиски — предложи Фин.

Фаулър поклати глава.

— Аз не пия.

Близнаците го погледнаха недоверчиво.

Фаулър се огледа.

— Чух, че са обрали къщата. Срамота е, но оттук преминават прекалено много престъпници. Но все пак съм изненадан, че Уил ви е продал земята, без дори да спомене, че има такова намерение. Ако беше казал на съседите си, щяхме да наглеждаме ранчото.

— Уил е бил предишният собственик, така ли? — попита Фин.

— Уилиям Гибсън. Беше тук и изведнъж реши и тръгна за Охайо с жена си и двамата си синове, или поне така ми казаха. След няколко месеца се появихте вие.

— Заради индианците ли се махна? — попита Фитс.

Фаулър присви очи.

— Тук не бягаме от индианците. Освен ако не сме страхливци. А Уил не беше страхливец. — Той изпи кафето си и отново се огледа. — Всъщност на чие име е „Дабъл Ти“!

— На наше — казаха едновременно близнаците, а Фин добави: — Кал ни помага да се установим.

— Имате ли нещо против да ми кажете как сте купили ранчото? Не ми приличате на фермери. Не искам да ви обидя, нали разбирате, но това е тежък живот. Човек трябва да е подготвен.

— Сделката им бе предложена в Ню Орлийнс — намеси се Кал, преди вуйчовците му да са успели да отговорят. Бяха готови всеки момент да му разкажат цялата история, или поне частта от нея, която знаеха.

— Не мога да си представя как се е стигнало чак дотам.

— Може би Гибсън е минал оттам.

— Разбира се. Трябваше да се досетя. Отплава нагоре по течението на Мисисипи. Така беше по-безопасно за семейството му, отколкото да минава през територията на команчите.

— Мислех, че тексасците не бягат от индианците — каза Фин.

— Не бягаме от тях, но също така гледаме да не се забъркваме с тях. Освен това Уил не се оказа истински тексасец. Не и след като си тръгна по този начин.

— Изглежда, се интересуваш от мотивите на мистър Гибсън — обади се Кал.

— Имам си причина. Истината е, че бях сигурен, че няма да се задържи много тук. Както ви казах, животът тук е тежък. Тексас не е за всеки както, сигурен съм, ти и вуйчовците ти ще се съгласите. Направих му щедро предложение да купя земята му. Засегнах се, когато той отказа, а също така съм доста объркан. Надявах се, че вие ще можете да разбулите загадката.

— След като е толкова трудно да се живее тук — каза Кал, — какво те задържа?

— Това е моят дом. Както повечето тексасци, нямах кой знае колко, преди да дойда тук. Син съм на фермер от Кентъки, който имаше повече деца, отколкото пари, и цял живот обработва земя, която не беше негова. А тук земята е моя. Желанието да я обработвам е в кръвта ми.

— Знаем какво имаш предвид, Олдън — каза Фин, който започваше да изпитва по-топли чувства към съседа си. — Използваш работната ръка на мексиканците, нали така?

— Виждам, че познавате историята ни. Това беше преди битката при Аламо, разбира се, преди Сан Джасинто. Аз съм от първите заселници. Дойдох тук през 1825 г.

По нищо не личеше, че е изгубил жена си и детето си.

— Виждаш ли, Кал — каза Фин. — Казах ти, че човек може да се привърже към тази земя.

— Да не би да имате намерение да си тръгвате?

— Може би — отвърна Кал и хвърли един поглед към Фин и Фитс, който сякаш казваше: млъквайте.

— Бих се радвал да ви направя същото предложение, което направих на Уил Гибсън.

— Защо?

Фаулър остави чашата си на масата и го гледа известно време, преди да отговори. Дали обичаше да обмисля всяка дума, или си правеше тънки сметки? Кал не можеше да прецени.

— Това е хубава земя — каза Фаулър. — Няма смисъл да се опитвам да те лъжа. Прекалено умен си, за да мога да те заблудя.

Определено си правеше тънки сметки. Ласкателството го издаде.

— Хубава трева, плодородна почва, достъп до вода — продължи Фаулър. — „Дабъл Ти“ е хубаво ранчо, но моето също е такова. Затова съм го кръстил „Ранчо Гранде“. Голямо ранчо, ако не разбирате езика на мексиканците.

— Голямо ли е наистина?

— Нещо такова. Имам планове да основа тук империя. Тази страна ще просперира, особено след като махнем онзи лигльо Мирабо Ламар от президентството и върнем стария Сам Хюстън там, където му е мястото. Ако Сам управлява, всеки може да забогатее, стига да иска да работи усилено, да оцелее, да се изправи срещу опасностите. Ако трябва да съм честен, Кал, когато си стиснахме ръцете, забелязах, че нямаш мазоли. Може би искаш да работиш, докато се появят, но предполагам, че вуйчовците ти не са готови за това.

— Колко предлагаш?

Фаулър погледна към близнаците.

— По долар на акър. Имате близо пет хиляди акра. Аз съм щедър човек, а и много искам тази земя. Ще ви дам дори пълни пет хиляди, като ще платя и за подобренията, които сте направили.

— В брой — обади се Кал и отново привлече вниманието на фермера върху себе си.

— В брой. В долари на Съединените щати, а не в хартийките на Тексаската република. Бих казал, че сте доста умни и ще приемете предложението. А освен това нямам никакво намерение да ви мамя. Искам тази земя.

Кал видя, че вуйчовците му се замислиха. Олдън Фаулър определено бе намислил нещо, но какво ли?

Но не го беше грижа какво стои зад предложението на Фаулър. Искаше да приключи с това място.

Тъкмо щеше да започне да говори как точно ще се осъществи сделката, когато върху замислените лица на близнаците се изписа колебание. Често им се случваше да измислят едно и също нещо по едно и също време. Това, което мислеха в момента, явно нямаше нищо общо с бърза продажба.

Постепенно щяха да разберат, че е по-добре да си тръгнат, но нямаше да бъде днес.

Обърна се към Фаулър:

— Ще обсъдим предложението ти и ще те уведомим за резултата.

— Ще дойда пак утре — каза Фаулър. — Каквито и възражения да имате, сигурен съм, че ще могат да се уредят.

Фермерът си тръгна. Верен на думата си, на следващия ден дойде по обед, за да чуе отговора им. Кал бе прекарал всичкото време в убеждаване. Фаулър седеше на канапето, близнаците посръбваха кафе на масата и тъкмо щяха да изразят неохотното си съгласие, когато Кал чу тропот на копита.

„Дабъл Ти“, обикновено доста самотно ранчо, напоследък май бе станало пренаселено. Кучето не си направи труда да лае.

Кал взе карабината и отиде до вратата. Към къщата идваха каруца и ездач. Кал поклати глава — не беше сигурен дали вижда добре. Сестрите Дейвънпорт седяха една до друга на капрата, а племенницата им яздеше коня. Спряха до кобилата на Олдън Фаулър.

Лелите бяха доста смешни, седнали царствено в грубата каруца, натъпкали огненочервените си коси под скромните бонета. Но племенницата им беше тази, която привлече вниманието на Кал. Тя седеше гордо върху кобилата си, а върху животното изглеждаше още по-деликатна, отколкото му се стори преди два дни, когато я срещна на улицата.

Но в начина, по който държеше юздите, нямаше нищо деликатно, нито в лекотата, с която яздеше. Бузите й бяха поруменели, а русата й коса определено не искаше да стои прибрана под бонето.

Избягваше погледа му. Очевидно не искаше да бъде тук. Кал се чувстваше по същия начин. Защо тогава бе предприела това дълго пътуване? „Дабъл Ти“ се намираше върху стара индианска пътека и доста далеч от пътя Виктория — Сан Антонио. Освен това и трите знаеха, че братята О’Мали са бандити, за чиито глави е обявена награда. Това поне би трябвало да ги накара да ги избягват.

Кал беше подозрителен по природа. Всичко в Тексас го караше да се чуди какво, по дяволите, ставаше.

— Дами — каза той, гледайки към мис Дейвънпорт, — каква изненада!

Бузите й станаха още по-червени.

— Идеята беше на лелите ми.

— Значи не просто минавате оттук?

Тя бе забила поглед в ръкавиците си за езда.

— Не. Попитахме в магазина как да стигнем дотук. — Тя го погледна в очите. — Наистина не беше трудно да ви намерим.

— Всъщност ние не се крием.

Тя погледна към ширналото се поле.

— Така ли? Мястото изглежда подходящо.

— Както сама казахте, не е трудно да бъдем открити.

Той погледна към устните й, спомняйки си целувките им. Беше й за първи път, беше сигурен в това, което означаваше, че всичко, което могат да направят заедно по-нататък, също ще й е за първи път. Няколко девици му се бяха нахвърляли досега, но тя беше първата, която го изкушаваше да вземе това, което му се предлага.

Това ли беше целта на пътуването й дотук? Да му се хвърли и да види какво ще стане?

Спомни си какво му бе казала.

Баща ви биеше ли майка ви?

Беше доста странно как безпогрешно бе избрала думите, които щяха да го наранят. Това случайно съвпадение ли беше, или знаеше нещо за него? Сигурно беше съвпадение.

Някакъв спомен се пробуди в главата му, но преди да успее да съсредоточи вниманието си върху него, вуйчовците му вече бяха на вратата.

— Дами, простете на племенника ни — каза Фин. — Забравил е добрите обноски. Моля, заповядайте вътре.

— О, благодаря ви — каза Герт Дейвънпорт. — Виждаш ли, Ели, казах ти, че ще се радват да ни видят. — Погледна към коня на Фаулър. — Имате и друг посетител, така ли?

— Пием си следобедния чай — каза Кал и остави карабината. — Надявахме се на женска компания, но вече се бяхме отказали, когато се появихте вие.

Сестрите се изкикотиха. Племенницата им завъртя очи. Явно Кал трябваше да измисля по-добри лъжи.

Фин и Фитс им помогнаха да слязат от каруцата, но преди Кал да е стигнал до Ели, тя скочи на земята. Олюля се леко, но когато той тръгна към нея, тя му хвърли такъв поглед, че той се отказа.

— Мистър Хардин — каза Герт, — имате ли нещо против да разпрегнете бедния ни кон и да му дадете малко вода? Ели ще се погрижи за своя, но за Мей и мен пътуването беше много изморително и се страхувам, че имаме нужда от помощ.

— Имате нужда от нещо освежаващо. Течно — каза Фин.

— Вътре имаме точно това, което ви трябва — добави Фитс. — И не става дума за чай.

— Донесохме храна — каза Мей. — Мислехме, че сигурно сте твърде заети, за да мислите за ядене. Вие мъжете трябва да пазите силите си.

Четиримата влязоха вътре. Кал се зае с разпрягането, после поведе коня от каруцата и кобилата на Фаулър към коритото до обора. Ели тръгна с него. С коня си от лявата страна и Хал от дясната, тя изглеждаше по-дребна отвсякога, върхът на бонето й едва стигаше до бузата му.

Дребна и скована. Мина му през ума, че ако я докосне, сигурно ще изскърца. Така че може би трябваше да я докосне, за да разбере дали е прав.

Тя застана до него и се втренчи в мръсната вода в коритото.

— Получихте ли новини от възлюбения си? — попита той.

Тя забави отговора си. Кал би могъл да се закълне, че полага огромни усилия да се сети за какво й говори.

— Още не.

— Но не сте изгубили надежда. Знам каква нужда изпитват жените от мъжко рамо до себе си. Особено когато мъжът е силен, макар и — както казахте — импулсивен.

— Какъв абсурд! Нямам нужда…

Тя спря, стисна устни и извърна поглед.

— Кажете ми, мис Дейвънпорт, да не би лелите ви да се опитват да ни оставят насаме? Или това е ваша идея?

Тя го погледна изплашено, после започна да гали потния врат на кобилата си. Елинор Дейвънпорт имаше прекрасна шия и още по-прекрасни рамене. Кал обърна особено внимание на русите къдрици, които се виеха отзад на врата й.

Може би в крайна сметка не беше толкова скована.

— Както обикновено, мистър Хардин, сте прекалено дързък. И със съвсем погрешни впечатления. Но такива са мъжете, нали? Особено тези, които се смятат за силни.

Той нямаше намерение да се хване на въдицата.

— Наричайте ме, Кал, моля. Мистър Хардин е прекалено официално за това, което споделихме.

Тя се намръщи, кафявите й очи замятаха мълнии.

— Нищо не сме споделяли. Вашата интерпретация на последната ни среща е доста по-различна от моята.

Лъжеше — него или може би себе си. Въздържанието го караше да полудява. Дори не беше сигурен, че тя му харесва — не я познаваше достатъчно, — но искаше да я целуне отново. Искаше да разбере дали наистина устните й са толкова вкусни, колкото му се бе сторило първия път.

Възнамеряваше да й го каже, когато един порив на вятъра духна бонето й. Той изтича да го вземе от храстите, където падна, а когато тръгна обратно, се загледа в русите й коси, които вятърът развяваше около нея. Роклята се уви около тялото й. Въпреки големия брой жени, които бе имал в живота си, женският пол винаги бе представлявал за него една загадка и изкушение. А това дребно, начумерено създание с крехка фигура и строги очи го изкушаваше неимоверно.

— В обора има сено. Можем да заведем конете там, тъкмо ще можете да сложите спокойно бонето си, без да ви пречи вятърът.

Не я изчака да се съгласи — не й остави друг избор, освен да поведе кобилата си след него.

Вътре беше малко задушно, но не неприятно. Отворените врати осигуряваха известен достъп на светлина, а откъм задната страна на обора счупените дъски пропускаха лъчите на обедното слънце. Когато завърза конете, Кал се обърна към нея. Беше завързала бонето си, прибирайки косите си. Изглеждаше едновременно уязвима и съблазнителна.

Уязвима би трябвало да го държи на разстояние, но съблазнителна му харесваше повече. И тя вероятно го знаеше много добре. Кал трябваше непрекъснато да си напомня, че тя не е невинна. Ако си беше поставила за цел да го възбуди, го правеше много добре. Но го беше възбудила повече, отколкото бе имала намерение. Лъжите й обаче го караха да бъде много подозрителен.

Кал беше от хората, които виждаха връзките между нещата. Имаше ли нещо общо между нея и стрелбата в Ню Орлийнс? Не можеше да разбере как е възможно. Но и пък не можеше да не я свързва с внезапния късмет на чичовците си, когато са спечелили земята си.

Крехка и силна едновременно, такава ли беше? Той трябваше да я пречупи, да види колко далеч може да стигне, ако въобще някога узнаеше коя е всъщност. Поставянето на капани във въпросите не го беше довело доникъде. Трябваше да опита друг подход.

Пристъпи по-близо.

— Ели, предния път ни прекъснаха. Защо не продължим оттам, докъдето бяхме стигнали?