Евелин Роджърс
Корона на славата (11)

Глава 11

Кал бе излъгал, че владее положението. Никога не го бе владял, като се изключи печеленето на пари. Обикновено решаваше проблемите си, като бягаше. Каквато и сила да притежаваше, днес тя му бе отнета по два начина — от проклетите спомени и от една дребна, плоскогърда жена, която не можеше да казва истината.

Но въпреки това Кал успяваше да се държи прилично, като се започне с вечерята, по време на която Фаулър не спря да дрънка как Тексас има нужда от служители на закона, които да защитават гражданите му, като се мине през дългата нощ, в която помагаше на Ели да се грижи за пациента им, и като се свърши със следващите два дни, през които забиваше стълбове за оградата и не спираше да се оглежда за приближаването на някой брадат непознат, дошъл да си отмъсти.

На втория ден Ели намери една риза и бричове, които някой от вуйчовците му бе забравил. Дрехите бяха малки, но въпреки това тя почти се изгуби в тях. Сложи колан и нагъна излишния плат. Вече можеше да изпере изкаляната си рокля, както и неговите дрехи.

Кал трябваше да скрие бельото си, защото иначе тя щеше да изпере и него.

Може би трябваше да й каже какво му причинява, като се навежда над коритото, обула панталони, но никога не бе имал много съвест, а когато беше покрай нея, я изгубваше съвсем. Стигна дотам, че й зае една от ризите си, за да спи с нея. Но това беше всичко, което щеше да направи, за да пощади скромността й.

Всяка нощ, представяйки си я в ризата, се опитваше да заспи на кушетката, докато Ели и Барон спяха близо до момчето. Доизмисляше подробностите, които не бе успял да види или да почувства.

Ръката на Антонио го болеше денем и нощем, но когато Ели го докосваше и му разказваше приказки, той се успокояваше и не се оплакваше. Кал не беше сигурен дали момчето, което бе израсло сред хора, говорещи само испански, разбира нещо от приказките. Мислеше, че по-скоро звученето на гласа й, отколкото приказките, успокояват момчето.

Дори Барон помагаше — слагаше голямата си рунтава глава до лявата ръка на момчето. Още първата сутрин скочи на леглото и размести сламеника, но Антонио геройски се усмихна, въпреки болката.

Сутринта на третия ден Кал стоеше в средата на мястото, което бе определил да загради, и чу приближаването на каруци. Разкопча кобура, взе карабината, която бе подпрял наблизо, и забърза към къщата, за да изчака посетителите там.

Съмняваше се, че ще има неприятности. Неприятностите идваха, когато не беше подготвен за тях.

Ели дойде при него на верандата. Днес отново бе облечена в роклята си. Не си беше направила труда да прибере косата си и тя се спускаше свободно до средата на гърба й. Кал не можеше да си обясни защо непрекъснато забелязваше такива незначителни подробности, свързани с нея. Явно нямаше достатъчно други задължения.

Заедно гледаха странната редица от посетители, които идваха от изток. Бяха всичко на всичко четири каруци и двама ездачи. Герт и Мей бяха в първата каруца, а Катя Мърс, дъщерята на магазинера, стоеше между тях на седалката и изглеждаше така, сякаш ще се втурне да бяга, ако някой се осмели да погледне към нея.

Вътре в каруцата седеше една сериозна мексиканка, за която Кал реши, че сигурно е майката на Антонио — Консуела. Пъстър шал покриваше главата и раменете й, черните очи, които се взираха в него, сякаш заемаха половината от лицето й.

Фин и Фитс се бяха свили в кожените си палта във втората каруца, заедно със сър Саймън Пенс, който, както винаги, беше със сако и вратовръзка. Братята О’Мали винаги са били зиморничави, но явно англичанинът беше от по-сурова закваска.

В последните две каруци имаше по един мъж и по една жена, които Кал не бе виждал никога досега. Приличаха на фермери.

Двамата мъже на коне също му бяха непознати, макар че единият от тях — широкоплещест мъж с гъсти мустаци и бакенбарди — му изглеждаше някак познат. Другият беше слаб и гладко избръснат.

Кал изчака всички каруци да спрат, прахът да се разнесе и чак тогава каза:

— Момчето е добре — обърна се той към Консуела. — Или поне ще бъде, след като мине още малко време.

Изражението й беше такова, сякаш не вярва, и той се зачуди дали разбира английски.

— Много хубаво направи, че дойде, Консуела — обади се Ели. — Грижа се добре за него, но той определено има нужда от майка си. Сега спи, но имам чувството, че знае, че си тук.

Лицето на жената започна да изразява облекчение.

— Що се отнася до останалите — продължи Ели и махна с ръка към каруците и ездачите, — мисля, че за него това ще е изненада. — Усмихна се на Катя Мърс. — Много се радвам, че си тук, Катя. Чувствам се много самотна тук само с двама мъже.

Младата жена погледна Ели за момент, после свали поглед към ръцете си. Кал си помисли, че вече не изглежда чак толкова отнесена, както когато я видя за първи път в магазина.

— Решихме, че след като вие тримата не можете да дойдете на соарето — каза Герт, — соарето ще дойде при вас. Само че сега, благодарение на Консуела, вече го наричаме фанданго.

Мей кимна към другите две каруци.

— Разказахме за това и тези добри хора ни посрещнаха на пътя.

— Мистър Хардин — каза един от мъжете в каруцата, — чухме за неприятностите ви. Не сме свикнали на такива деяния, дори и в тази пустош, затова дойдохме, за да ви кажем, че търсим копелето, което го е направило. Извинявай за езика ми, Луси, но на мъж, който е пребил от бой дете, ще му е малко дори да бъде застрелян.

— Но затова пък можем да го обесим. — Беше мъжът в последната каруца. — Знам, че не сме се срещали досега, мистър Хардин, за което съжалявам. Би трябвало да се държим един за друг, вместо да си стоим само на нашата земя. Казвам се Райт Уитфийлд, а това е жена ми Барбара. Бременна е, затова се надяваме, че ще я извините, ако й прилошее. Не го прави нарочно.

— Райт! — Жена му го смушка в ребрата.

— Е, не е ли така? Винаги е по-добре, когато няма скрито-покрито. Иначе могат да си помислят, че си яла нещо развалено.

— Аз се казвам Ейб Патчет — обади се първият мъж, — а това тук е малката Луси.

За засмяната мисис Патчет наистина можеше да се каже, че е малка, но не и за снажния й съпруг. Двамата заедно изпълваха седалката в каруцата. От друга страна, семейство Уитфийлд биха могли да поканят още една двойка на тяхната.

Вниманието на Кал се насочи към вуйчовците му, които изглеждаха едновременно притеснени и горди и за първи път бяха толкова мълчаливи. Можеше да се досети защо са притеснени, тъй като знаеха, че той не обича особено многото хора, събрани на едно място. Но не можеше да разбере защо са горди, а като добавеше и мълчанието им, явно тук имаше нещо нередно.

— Радвам се, че дойдохте да ме видите — каза той.

— Изпрати ни вест, че се справяш — каза Фин.

— А ние винаги се вслушваме в това, което казваш — добави Фитс.

Наистина имаше нещо нередно. Ели слезе по стълбите на верандата и отиде до каруцата, в която бяха лелите й.

— Консуела трябва да влезе вътре при момчето.

Двамата конници скочиха от конете, за да помогнат на разстроената майка да слезе от каруцата.

— Ти влез вътре, Консуела — каза Герт, — а ние ще се погрижим за партито. Ако, разбира се, нашата забава няма да пречи на момчето.

— Той ще се радва на присъствието ви — каза Ели.

— Аз вече изчерпах всичките си истории и фусти.

Настана мълчание. Ели се огледа наоколо.

— Имам предвид за превръзки.

Кал гледаше, без да продумва. Явно тя сама щеше да се справи с деликатното положение, затова не искаше да привлича вниманието върху себе си.

— Не сме си и помисляли, че тук стават нередни работи — каза Герт. — В противен случай щяхме да дойдем още преди два дни, за да защитим честта ти. — Тя погледна към Кал. — Не сме сгрешили, нали Олдън Фаулър май намекна, че тук става нещо, но го каза с такава усмивчица, че ние решихме, че само иска да размъти водата.

Кал се изкуши да се усмихне на Ели и да я остави тя да отговори, но все пак имаше достатъчно кавалерско чувство, за да отговори той:

— Не сте сгрешили. Племенницата ви е невинна и чиста, както в деня, в който дойде тук.

Острият поглед на Ели му показа, че не я интересува много как формулира оправданието.

— И да се пържа в пъкъла, ако тя не е отлична болногледачка. — Той се поклони към Луси Патчет. — Извинете езика ми, но това е самата истина.

След това заведоха Консуела при момчето, при което, както винаги, беше и Барон. После разтовариха каруците, в които имаше достатъчно провизии, за да се изхрани цялата Република.

Когато свършиха, Герт застана на вратата на кухнята.

— Фин и Фитс, донесете малко вода. Ще са ни нужни дванайсет кофи. Останалите мъже могат да се занимават с мъжките си работи, докато ние се занимаваме с женските. А това включва и теб, сър Саймън. Няма да позволим нищо лошо да се случи на Катя. Само недейте да ходите много надалеч. Ще ви извикаме, когато сме готови.

Подобни заповеди не бяха за пренебрегване.

Вуйчовците изчезнаха зад къщата, докато двамата конници се представиха както Джордж Холоуей и Дъб Краус.

Кал се загледа в по-едрия мъж — Холоуей.

— Виждал съм те и преди.

— На масата за покер. Това е един от пороците ми. — Холоуей изплю тютюнев сок на земята. — Мис Гертруд и мис Мейвийн се опитват да ме откажат. Никога досега не съм срещал такива жени.

— Много добре му помагат — обади се Краус, — като му вземат парите. Тези жени са се пристрастили към картите, както някои мъже се пристрастяват към уискито. Сякаш им идва отвътре.

— Холоуей и Краус искат да купят земя и да се заселят тук — каза Райт Уитфийлд. — А ние имаме нужда от нови заселници тук, от нови семейства. Много се радваме, че ти и вуйчовците ти дойдохте, макар да разбираме, че братята са били принудени от обстоятелствата. Не мога обаче да разбера тези бандити, които са ви нападнали. Никога преди не сме имали подобни неприятности.

Саймън Пенс, който стоеше извън кръга, образуван от мъжете, най-после се обади:

— Възможно ли е „Дабъл Ти“ да е прокълнато? Може би духовете на мъжете, които са умрели тук, искат да го запазят за себе си.

— Това не ми е хрумвало — отвърна Кал. — Но тъй като си от Англия, сигурно си специалист по духовете. Обади ми се, ако видиш някой наоколо.

— Приемам го като чест и голяма отговорност — каза сър Саймън.

След като разпрегнаха и напоиха конете, Кал поведе мъжете към обора, за да им го покаже. Фин и Фитс дойдоха с тях.

— Мисля да построя ограда — каза Кал.

Вуйчовците му го погледнаха учудени, но само свиха рамене.

— Ще има доста работа — каза Уитфийлд. — Аз винаги съм отрупан с работа от изгрев до залез-слънце.

Кал погледна към Уитфийлд и Патчет, после към Холоуей и Краус. Изглеждаха му фанатици на тема земя, но той не ги разбираше.

— Работя, за да ми минава по-бързо времето. А вие защо работите? Нямате пазар нито за реколтата си, нито за добитъка, правителството ви има огромни дългове, парите ви нямат никаква стойност и почти няма надежда цивилизацията някога да дойде и тук.

Кал нямаше намерение да ги обижда, но понякога заслепението на тексасците го дразнеше.

— Прав си — каза Уитфийлд. Нямаше вид на обиден. — Може би сме тук само за да оцелеем. Да построим една нова страна, да родим деца и да им предадем земята.

— Нищо от това не ме интересува — отвърна Кал.

— Да не би да имаш проблем с жените — попита Холоуей. — Понякога това е причината мъжът да не иска да се установи на едно място.

— Проблемът идва, когато имаш жена.

Кал знаеше, че всички мъже наоколо, включително и вуйчовците му, си помислиха за Ели Дейвънпорт. И на него точно тя му мина през ума.

Но всички бяха джентълмени и никой не спомена името й гласно. Освен това лелите й сигурно бяха разпространили, че чака годеника си.

— Звучиш така, сякаш мислиш да заминаваш — каза Ейб Патчет.

Кал погледна към вуйчовците си.

— Възможно е.

— Олдън Фаулър ни направи изгодно предложение — каза Фин.

— Не съм изненадан — отвърна Патчет. — Вече купи няколко парцела в околността. Нямам никаква представа защо. Вече има повече земя, отколкото може да обработва.

Беше ред на Уитфийлд да каже нещо:

— На мен ми се струва, че всичко това има нещо общо с жена му и детето. Команчите са ги хванали преди няколко години. Момчето убили на място, а жена му… е, чувал съм разни истории, но всичко това е станало доста преди аз и Барбара да дойдем тук, затова не мога да кажа нищо със сигурност.

— Хванали и момичето на Мърс — добави Патчет. — Няколко години по-късно. Държали я в плен известно време, после я пуснали. Казват, че оттогава много се е променила. Затова е толкова мълчалива. Разбира се, аз няма как да знам, тъй като не съм бил тук тогава. Мисля, че никой от нас не е.

Сър Саймън се размърда.

— Тя не е обект на клюки, нали? Би било срамота, ако й причиняват още зло след всичко, което й се е случило.

— Хората са любопитни — каза Уитфийлд, — но не са зли. Само преди няколко минути казах, че трябва да се държим един за друг. А част от това е да знаем какво е преживял другият. Може би в Англия хората вървят по своя собствен път сами, както и в някои райони тук. Но те не са с дух на заселници.

Кал усети как всички погледи се обърнаха към него, сякаш го обвиняваха за нещо, за което трябваше да се защитава.

Уитфийлд не беше свършил:

— Забил си колове за ограда, нали, Хардин? А може би си пуснал и корени.

— Нашият Крал Кал? — възкликна Фин.

— Да пуска корени? — добави Фитс.

Кал ги изгледа многозначително.

— Повдигате въпроси, които сега не искам да обсъждам. — Погледна към другите мъже. — Вуйчовците ми обичат да се шегуват, както, без съмнение, сте забелязали. Но аз говорех съвсем сериозно за проблемите, пред които сте изправени. Как точно смятате да си изкарвате прехраната тук? Как смятате да оцелеете?

Не го интересуваха отговорите на въпросите му, или поне така си мислеше, но това отдалечаваше вниманието им от него и го насочваше към любимата им тема — Тексас.

През следващия половин час говориха за дивите говеда и коне, които можеха да се уловят, стига човек да знае как и да има желание да ги преследва. Говориха за добри реколти и лоши реколти. Говориха за товарене на стоки и добитък на кораби в залива Лавака. Също така говориха за опасностите, пред които се изправяха всички, които остават.

Можеха да дадат отговор на въпросите му и Кал, въпреки волята си, беше заинтригуван. За разлика от вуйчовците му — уж запалени фермери — които почти не слушаха разговора.

— Всичко ще се оправи, ако имаме правителство, което не ни пречи, а ни помага. Всичко, което иска президентът Ламар, е да увеличи дълговете, да се бие с Мексико, да се бие с индианците и да докара още роби. Не знам ти какво мислиш по този въпрос, Кал, но на мен, както и на много други тексасци, не ми харесва идеята да притежавам хора.

— Точно така — обади се и Патчет. — Старият Сам Хюстън може и да е пияница, но мисли правилно. Сключи мир с Мексико и индианците и не допускай още роби в страната. На изборите догодина много хора ще гласуват Хюстън да стане отново президент.

Кал щеше да е един от тях… ако останеше. А той нямаше да остане.

Когато откъм верандата се чу звънецът за обяд, Уитфийлд и Патчет първи тръгнаха към къщата. Сър Саймън и Кал останаха назад.

— Тези мъже наистина вярват в това, което казват — каза Саймън. — Имам предвид, за оцеляването им тук.

— Светът е пълен с глупаци.

— Аз слагам себе си в това число, но не съм сигурен за тези тексасци. Недей да подценяваш силата на страстта. Разбира се, имам предвид не само секса.

Кал разбираше различните видове страст много по-добре, отколкото англичанинът би могъл да предполага. Под въздействието на някаква страст той за малко не уби непознатия нападател преди три дни. Пак някаква страст го накара да удари баща си преди толкова години, а друг вид страст го накара да се дистанцира от другите Хардиновци в Ню Орлийнс.

Може би сексуалната страст най-малко му влияеше. Много харесваше жените, но това не траеше дълго. Не беше като страстта, която идваше с омразата.

Той беше последният, който се качи на верандата. През отворената врата от лявата му страна видя запалени свещи, въпреки че беше все още пладне. Видя големи чинии с храна на масата и много хора. Стаята беше препълнена.

Зад него се отвори другата врата, тази към стаята на момчето. Той се обърна и видя Ели. Само като я зърна, се развълнува повече, отколкото по време на разговора.

Беше облечена в жълта рокля, достатъчно изрязана, за да излага на показ меките извивки на малките й гърди, и достатъчно тясна, за да очертава предизвикателно талията й. Млечнобелите й рамене бяха голи, шията — дълга и тънка, лицето й — заобиколено от рамка руси къдрици. Дъхът му спря.

Роклята беше онази, с която беше облечена, когато за първи път дойде в Глори. Изглеждаше по-добре с нея, отколкото с панталони.

Прииска му се да я сграбчи и да я целуне. Можеше и да изглежда като самата невинност, но той не бе забравил как отвръщаше на целувките му.

Но някак си вече беше минало времето за целувки, нищо, че беше сигурен, че ще й харесат. През последните няколко дни нещо между тях се беше променило, въпреки че той не знаеше какво точно. За свое собствено добро се бе отказал да задълбочава връзката си с нея, но това не беше всичко.

Може би се бяха научили да се уважават един друг.

Или може би се бяха научили колко разумно е да спазват дистанция. И двамата разбираха, че евентуална връзка между тях няма да трае дълго.

Това, което не се беше променило между тях, бе ерекцията му, която се появяваше винаги щом я погледне. Не беше добре, че слънцето грее толкова силно. Само да излезеше от сянката, и за нея щеше да е достатъчно да погледне надолу и да види.

За първи път в живота си съжали, че не е облечен добре — със сако и чиста риза вместо дочената риза и кожените панталони, които носеше в ранчото. Обикновено беше безупречно облечен, защото това беше в природата му, но тук беше толкова често сам, че не виждаше необходимост от това.

Но сега я виждаше.

Стаята зад Ели беше полутъмна, тъй като върху прозореца бе опънато парче плат. Консуела се бе надвесила над сина си, сляпа и глуха за всичко останало. Барон лежеше на пода в долната част на леглото.

— Лелите ми настояха да се преоблека за партито — каза Ели.

— Напомни ми да им благодаря.

— Моля те, Кал…

— Знам. Не си красавица и не бих те забелязал, ако те срещна на някоя улица в Ню Орлийнс. Това е твоето мнение. А моето е, че ще те забележа дори в огромна тълпа, независимо къде се намираме. А също и всеки друг мъж, който има очи.

— Ирландецът в теб се обажда — каза тя, но в ъгълчетата на устните й играеше усмивка.

Кал почувства стягане на стомаха, което нямаше нищо общо с възбудата му. Тя отново се промъкваше под кожата му, карайки го да изпитва нежност. А той разпознаваше опасността, когато я види. В този момент тя беше с жълта рокля.

По дяволите уважението! Изискваше прекалено висока цена.

— Можем да отидем в плевника — каза той. — Тук има толкова много хора, че никой няма да забележи, че ни няма. Няма да ни отнеме много време. Когато съм добре мотивиран, мога да бъда доста бърз.

Тя не се престори, че не разбира. Усмивката й изчезна, преди още да се е появила напълно. Изчезна и светлинката в очите й.

— Защо толкова ти харесва да ме шокираш?

Звучеше много по-спокойно от друг път, когато той си позволяваше такива волности.

— Защото е лесно да го правя.

— Значи е време да стане трудно.

Кал имаше отговор и за това, но не беше сигурен, че в този случай тя щеше да го разбере. От друга страна, с обучението, което й бе дал, можеше и да го разбере.

Тя мина покрай него и влезе в другата стая. Герт и Мей станаха, за да я посрещнат. Те също бяха облечени в черните рокли, с които пристигнаха, но без бонетата косите им изглеждаха по-гъсти и още по-червени. От преди малко, когато ги бе видял за последен път, миглите им бяха станали по-дълги и по-черни, сякаш бяха сложили по една малка тарантула на клепачите си.

Явно бяха взели и няколко кутийки с бои, освен тенджерите и чиниите.

В стаята миришеше на подправки, хляб и печено месо. Луси Патчет бе застанала в единия край на масата и разсипваше храната.

Кал нямаше защо да се притеснява, че някой ще забележи състоянието му, защото всички погледи бяха насочени към Ели. Холоуей и Краус спряха да ядат, за да я огледат внимателно. Седнал до камината, сър Саймън кимна с одобрение и прошепна нещо на Катя Мърс, която седеше до него.

Ели изглеждаше притеснена от всичкото това внимание.

— Хайде, яжте, преди да е изстинало — каза Герт.

Кал погледна към Ели.

— Това е повече, отколкото съм очаквал. Да не би да празнуваме нещо, което не ми е известно?

Ако тя все още беше разстроена от грубите му забележки, не го показваше по никакъв начин.

— Спомняш ли си, че са играли на покер? Отдавна исках да ти кажа, че лелите ми са били вуйчовците ти на карти. Това беше първопричината за соарето. Извинявай, за фандангото.

— Не ми се иска да те разочаровам. Ели, но всеки би могъл да бие вуйчовците ми на карти.

Той го каза като шега, но сериозното изражение, което се появи на лицето й, показваше, че го е взела на сериозно. Но каквото и да беше това, което я тревожеше, тя се постара да го прогони от съзнанието си.

— Трябваше да те попитам преди малко, но забравих. Би ли свалил пистолета си?

Трябваше му известно време, за да осъзнае какво му говори. През последните няколко дни пистолетът беше станал част от него и той дори не забелязваше, че го носи.

— Прибрала съм моя, ако това те притеснява — добави тя.

— Не ме притеснява. Огледах те доста добре, забрави ли?

— Не съм забравила. Не съм забравила и какво ми каза.

Той разкопча колана си, освободи кобура и го сложи на пода до вратата, откъдето можеше да го вземе бързо, ако се наложи.

Наведе се над ухото й и прошепна така, че само тя да го чуе:

— Ти ме обезоръжи.

Тя премига.

— Не, още не съм. Няма да се шегуваш, когато го направя.

Тя го остави и отиде да помага на Луси Патчет. Бременната съпруга на Райт Уитфийлд не се виждаше никъде. Сигурно повръщаше някъде навън.

Герт дойде при Кал и го хвана за ръката. Погледна към Фин в другия край на стаята и се усмихна. Тарантулите на очите й се размърдаха.

— Хайде сега да те нахраним. Консуела е приготвила нещо пикантно. Имаме две тенджери. Онази там е с много чушки.

Кал погледна към Ели, която сипваше храна в чиниите. После съсредоточи вниманието си върху тексасците, които разговаряха и ядяха, докато жените им сервираха, върху Саймън, който изглеждаше нащрек, и Катя Мърс, която, както винаги, мълчеше и върху вуйчовците си, които се пулеха като лунатици към Герт и Мей.

Изведнъж всичко това му дойде много. Атмосферата беше прекалено домашна. Стените започнаха да се сближават. Щеше да яде по-късно. Сега беше по-важно да диша.

Грабна кобура с пистолета си и излезе навън. Подсвирна на Барон, но кучето не дойде. Тъй като нямаше какво да прави, той отиде към двора, който още не беше оградил, но не можеше да избяга от смеха, който отекваше от къщата и от образа на Ели, който изгаряше мислите му.

Дори и тук, отвън, той все още беше твърде близо до групата хора, които се наслаждаваха на компанията на съседите си и на добрата храна. Бил е близо до подобни групи стотици пъти в миналото, но винаги се бе държал на разстояние — част от компанията, но въпреки това сам.

Но да напуснеш тези хора, беше по-трудно. Всеки момент вуйчовците му щяха да започнат да пият уиски. Жените щяха да изразят неодобрението си — може би, с изключение на Герт и Мей — но мъжете щяха да се почувстват още по-добре. Тяхното забавление беше някак невинно, след всичките трудности, с които трябваше да живеят.

Кал знаеше, че е самотник, но никога не го бе усещал по-силно от днес. Никога не се бе чувствал по-самотен. И най-лошото от всичко бе, че това наистина го тревожеше.