Сандра Браун
Фантазия (7)

Седма глава

Потреперих от ужас. Повече се страхувах за своето целомъдрие, отколкото за живота си. В една смърт можеше да има достойнство. В това обаче да бъдеш сексуалната робиня на един крал на пиратите не можеше да има такова.

Груби, брадати, вонящи мъже ме бяха отвлекли от спалнята ми и ме бяха пренесли на този кораб. През цялото време ръцете и краката ми бяха здраво завързани. Дори имаше кърпа през очите ми, която ми пречеше да виждам накъде ме водят. Въпреки това знаех, че сме вече под открито небе. Дървените палуби скърцаха под краката им. Чувах и шума от платната.

Вятърът беше много силен. Наметалото ми се бе замотало около мен и прилепваше тънката ми нощница към голото тяло. Потреперих, но не от страх, а защото знаех, че главатарят на главорезите, който бе наредил моето задържане, стоеше недалеч от мен. Усещах доволния му хищнически поглед. Гледаше ме като котка, която се любува на хваната в капан мишка.

За да му покажа, че не се страхувам, аз вдигнах брадичката си още по-нагоре. Можеше да се гаври с мен, да ме убие дори, но никога нямаше да сломи духа ми. Мрачният му смях се сля със свистенето на вятъра.

Секунди по-късно усетих чрез ходилата на босите си крака вибрациите на приближаващите му стъпки. Сърцето ми заби лудо, но аз запазих гордата поза, която гувернантките бяха ми насадили от най-ранно детство.

Политнах неволно напред, когато той грубо махна кърпата от очите ми. Отметнах косата си назад и се взрях в очите му. Но враждебният ми поглед премина в изражение на изненада. Аз познавах краля на пиратите! Познавала съм го цял живот. Той бе вторият син на семейството, което живееше в съседство с нашата къща. Познаваха го като пълен нехранимайко, репутацията му бе на голям комарджия и женкар. Семейството му се бе отказало от него преди много години. Името му рядко се споменаваше в изискани компании, а когато това се случваше, то бе с шушукания. Ето кой бил моят зловещ похитител.

Той се засмя на учудения ми вид. След това ми каза, че отмъщавал за някакво старо зло, което баща ми му бил причинил. Гласът му звучеше доста заканително. После се усмихна подигравателно и извади една сабя от кожената ножница, провесена на тесния му ханш. Помислих, че възнамерява да ме убие на място. Затова и затворих очи, щом го видях да надига сабята.

Когато разбрах, че съм още жива и очевидно ненаранена, отворих очи. Тогава с изненада видях, че той е прерязал връзките на наметалото ми и сега то лежеше в краката ми. Нощницата, вече доста влажна от морския бриз, се бе залепила по тялото ми и разкриваше всяка негова извивка.

Студените му святкащи очи се плъзнаха по тялото ми. Задържа ги по-дълго на гърдите ми, а после на триъгълната сянка между бедрата ми. Накара ме да се разтреперя от страх. Това се опитвах да си втълпя. Не исках да призная, че треперенето ми имаше някаква друга причина.

Спомнях си този съсед като слабо момче. Оттогава обаче той бе загладил тялото си, бе достигнал някаква зрелост в развитието си и сега беше мъж със забележителна фигура.

Бялата му свободна риза с широки ръкави бе отворена до кръста. Тя разкриваше широка мускулеста гръд, покрита с косми, по-тъмни дори от тези на главата му. Широк кожен колан подчертаваше колко тънък е кръстът му. Високите му чак до няколко пръста над коляното ботуши привлякоха вниманието ми към бедрата му. Бяха стегнати и гладки като мачтата на кораба му. Въпреки желанието ми да не поглеждам по-нагоре, не можах да не забележа неприлично очертаните части от тялото му под фините, плътно прилепнали бричове.

Той забеляза посоката на погледа ми и се засмя някак неестествено. Преди да успея да произнеса някое от онези прилагателни, той ме вдигна на ръце и ме притисна към здравата си широка гръд. Ритах непримиримо с крака, доколкото въжетата ми позволяваха. Извивах се в кръста, молех да ми кажат къде ще ме водят. Съпротивата ми само предизвика смеха на заобикалящите ни мъже, които даваха съвети как да ме укроти. Похотливите им подвиквания ме накараха да почервенея от възмущение.

Той ритна с крак вратата на своята каюта и след като ме пренесе вътре, я затвори по същия начин. След това ме пусна безцеремонно на леглото. За мое голямо учудване, то бе меко и огромно. Всъщност цялата стая бе доста по-луксозно обзаведена, отколкото бях очаквала.

Лежах сред възглавниците, облечени в ориенталска коприна, и наблюдавах със страхопочитание как той издърпа блузата през главата си и я хвърли безгрижно на земята. Всеки мускул под загорялата му кожа се движеше, докато той сваляше колана си. Очите му ме хипнотизираха, взрени в мен, без да мигат, докато откопчаваше бричовете си.

Изохках от страх и учудване. Той се усмихна и пристъпи бавно и грациозно към леглото, на което лежах. След това взе един огромен нож и с едната си ръка вдигна двата ми глезена. Здравият възел не издържа на натиска на ножа му и краката ми вече бяха свободни. Намръщи се, като видя наранените ми от въжето глезени, а след това ги погали нежно. Протегна се и освободи ръцете ми по същия начин. После ги взе в своите и разгледа надрасканите и безцветни китки.

И все пак грешах, ако си мислех, че е станал милостив. В главата му все още беше отмъщението. Той ме вдигна на крака със светкавично движение. Залитнах към него, инстинктивно търсейки опора. Той изръмжа със задоволство, когато гърдите ми се притиснаха към неговите. Вкара пръсти в косата ми и като стисна здраво скалпа ми, отметна главата ми назад. Усмихна се тържествуващо, наклони главата си напред и покри устните ми със своите.

Не бях подготвена за топлината, която се разля по тялото ми като майско вино. Краката ми изтръпнаха, но аз отдадох това на факта, че са били доста време вързани. Трябваше обаче да си призная, че виновни бяха неговите устни и това, което правеха с моите.

Той сграбчи копчетата на нощницата ми. Изведнъж се осъзнах и започнах да се съпротивлявам. Ядосан от действията ми и упоритите копчета, той сграбчи деколтето ми и разкъса нощницата по дължината й. С другата си ръка хвана двете ми ръце зад гърба. След още една дълга целувка, която спираше дъха ми и объркваше сетивата ми, той повдигна глава и жадно погледна голото ми тяло.

Промяната, която последва, бе дръзка и неочаквана. В мрачното му лице видях спомени от детството му, преди баща му да започне да го сравнява несправедливо с по-големия му брат. Обидите на баща му го бяха превърнали в този груб, на нищо неспособен разбойник, какъвто беше.

Очите му, вече не така студени и безпощадни, се взираха в мен замечтани. С тъжен глас той ми каза, че съм красива и сладка, и че моята невинност е очарователна. Когато повдигна ръката си и я сложи на гърдите ми, въздъхна с такова желание, че сърцето ми се изпълни със състрадание.

Спусна ръката си надолу и започна да си играе нежно с връхчетата на гърдите ми, като внимателно се взираше и се наслаждаваше на движенията си. След това се наведе и ги навлажни с топлите си чувствени устни.

Другата му ръка отпусна китките ми, които досега бе държал отзад. Инстинктивно обвих врата му и се оставих на опияняващите му целувки. Той постави ръка на таза ми и ме притисна към себе си… Все по-близо и по-близо, достатъчно, за да разбера степента на неговата възбуда.

Вече не бях на себе си. Действах инстинктивно. Спуснах ръцете си по гърдите му надолу… надолу в търсене на…

 

 

— Госпожо Бърк?

Елизабет надникна изпод каската за сушене на коса.

— Да не ви стреснах? Съжалявам — продължи маникюристката, като се усмихна. — Вече съм готова да ви взема.

Елизабет хвана чантата си и тръгна след маникюристката към нейната маса. Посещението на фризьорски салон бе идея на Лайла.

— Това е първата ти сериозна среща от години — бе й казала тя. — Грижи се за себе си.

— Забравяш една много важна подробност — бе възразила Елизабет. — „Фантазия“ е отворена в събота следобед. Няма да имам време да оправя косата си след работа.

Лайла се бе замислила върху дилемата за известно време, преди да каже:

— Знам. Аз ще стоя в магазина на твое място.

Елизабет не бе много очарована от идеята. Когато беше зад щанда във „Фантазия“, тя обикновено носеше нещо подобаващо, дрехи в пастелни цветове или в дантела… мека, романтична, напомняща за живота сто години назад. Съмняваше се, че Лайла притежава нещо дантелено или в пастелни цветове. Черните й кожени панталони и фрапиращо ярка блуза щяха да бъдат съвсем не на място в нейния магазин. И все пак Лайла обеща да се държи по най-добрия начин — доколкото можеше. Елизабет щеше да е неблагодарница, за да не приеме подобно предложение. Така че сега тя си стоеше мирно и тихо, докато маникюристката работеше над ноктите й. Наслаждаваше се на един от малкото мигове, в които нямаше никакви задължения или отговорности.

Всеки път, като си помисляше за предстоящата вечер, й ставаше нервно и напрегнато. Не бе виждала Адам Каванот, откакто я бе поканил на срещата. На информацията на хотела бяха казали, че е в хотела през цялата седмица. Не можеше да спре да се чуди защо не се бе отбил да каже поне едно здравей. Вероятно тази вечеря не бе тъй важна и специална за него, както бе за нея.

Имаше няколко причини, поради които тази вечеря беше важна. Първо, това бе първата й официална среща от неочакваната смърт на мъжа й. Придружителят й бе съвременното олицетворение на Вълшебния принц. Това бе основателна причина да забрави за мъжа, който живееше в къщата зад нейната. За много кратко време Тед Рандолф бе станал проблемна личност в живота й.

Не искаше дори да си мисли за това, което бе станало, когато го бе намерила болен в спалнята му. Мразеше да се сеща за начина, по който изглеждаше, като лежеше гол сред намачканите чаршафи. Всеки път, когато си спомняше как бе облегнал главата си на бедрото й, изтръпваше. Думите, които й бе казал, преди да си тръгне, се бяха връщали в съзнанието й толкова пъти, че трябваше вече да са загубили смисъла си. Но не бяха…

Отбягваше дори да поглежда към къщата му през цялата седмица, въпреки че бе изпратила Мат и Меган да проверят дали е добре. Те бяха й съобщили, че се бе оправил за рекордно време. Тогава защо не можеше да забрави за инцидента и да се престори, че не се е случил?

Точно това се опитваше да направи всяка вечер, като се оттеглеше в спалнята си и вземеше тетрадката и химикала. Лайла я преследваше да напише още от фантазиите си. Така че това бе начин да угоди на сестра си, като същевременно отвлече вниманието си от натрапващите се мисли. Единственият проблем бе, че героят в нейните фантазии започваше да прилича на Тед. Ако изобщо трябваше да ги оприличи на някого обаче, тези романтични герои от нейните сънища би трябвало да изглеждат нещо като Адам, който бе с много по-класическа красота.

Бе преработила чертите на характерите им и бе променила цвета на косите им, така че да не се намира никаква прилика с Тед, но дори в най-скорошната си фантазия страховитият пират бе просто една негова по-млада версия.

Когато маникюристката приключи с ноктите й, тя отведе Елизабет през салона към фризьора стилист, който чакаше да довърши прическата й. Той разви ролките й и я изненада, като каза:

— Метнете главата си напред.

Той разреса косата й от горе надолу, като използваше само пръстите си. Когато отново отметна главата си назад, светлорусата й коса беше бухнала като ветрило около лицето й.

Е, беше доста различно.

Толкова различно, че когато се върна вкъщи, децата й зяпнаха.

— Йе, мамо, изглеждаш като някоя естрадна звезда.

— Ох, мили боже! — въздъхна тя.

Преди да си тръгне, госпожа Алдер съобщи на Елизабет, че жената от химическото чистене се обадила и казала, че имало малък проблем с роклята й.

— Какъв проблем? — попита тя и вече си мислеше за разяждащи химикали.

— Не каза точно, но съм сигурна, че не е нещо непоправимо. Приятно прекарване!

Беше невероятно. Една от служителките била изпратила единствената й хубава рокля на някаква друга госпожа Бърк, която живеела на другия край на града. Опитвали се да се свържат с жената вече цял следобед, но не успели.

— Боя се, че няма да можем да ви доставим роклята до понеделник другата седмица.

Когато затвори телефона, Елизабет се чувстваше толкова отчаяна, че реши да се обади на Адам Каванот, да му се извини учтиво и да му каже, че не може да дойде поради основателни причини. Точно се канеше да набере хотел „Каванот“, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти, аз съм — каза весело Лайла. — Направих ти триста седемдесет и два долара оборот този следобед, но съм капнала. Преди да се тръшна в леглото си, реших да ти звънна един телефон.

— О, Лайла! — каза Елизабет и се отпусна в най-близкия стол. Така й разказа подробно за химическото чистене. — Нямам нищо друго, подходящо за случая.

— Е, ако питаш мен, това е най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Тази рокля те правеше с двадесет години по-стара. Ще ти донеса нещо по-подходящо за обличане.

— Нещо от твоя гардероб ли?

— Не е нужно да се правиш на толкова възмутена.

Засегнатият тон на Лайла накара Елизабет да се почувства жестока и несправедлива.

— Дрехите ти изглеждат страхотно, когато ги носиш ти. За съжаление вкусовете ни не съвпадат.

— Ще донеса някои мои старомодни боклуци.

— Благодаря ти много.

— Най-после — каза Лайла с драматичен тон. — Най-после се усмихни. Не се притеснявай. Всичко ще се уреди. Отпусни се, докато дойда.

Елизабет разреши на Мат и Меган да направят някои лесни сладки, докато тя се качи горе, за да вземе една успокояваща пенлива вана. Отпусната във ваната, тя реши да напише пиратската фантазия, която бе сънувала този следобед. Беше доста тривиална, но бе поне интересна. Вероятно на Лайла щеше да й хареса, дори никога да не стигнеше до публикация. Дължеше на сестра си една услуга.

Усети миризмата на загорели сладки още щом отвори вратата на банята. Със страниците в ръка, тя се втурна надолу по стълбите да извади овъгленото тесто от фурната. Меган и Мат се бяха загледали в едно телевизионно шоу и бяха забравили да настроят часовника на печката. Тримата се опитваха да премахнат пушека от кухнята, когато Лайла пристигна.

— Косата ти изглежда страхотно — извика тя още щом пристъпи в кухнята. В ръцете си носеше дузина дрехи. — Изглеждаш като някоя естрадна звезда.

Децата се засмяха шумно. Елизабет вдигна молитвено очи към тавана.

— Нещо смешно ли казах? — попита Лайла.

— Не съвсем.

Елизабет я хвана за ръката и я помъкна нагоре по стълбите към своята стая.

— Нека видим какви откачени дрехи си ми донесла — каза тя.

Разликата в цветовете им бе толкова тънка, че Елизабет едва успяваше да ги различи. Докато Лайла обичаше и носеше ярки цветове, Елизабет изглеждаше доста бледа в тях. От дрехите, които й бе донесла Лайла, тя си избра един копринен костюм с дълга плисирана пола. Горнището имаше едно копче и дълбока шал яка, която стигаше чак до корема й. Беше очарователна и достатъчно официална за вечеря. Оттенъкът розово бе по-силен от пастелната гама, но не я лишаваше от естествения й цвят.

Огледа се от всички страни в голямото огледало.

— Ще сложа сивите обувки, които бях предвидила за тази вечер. Освен това нямам голям избор. Адам трябва да дойде само след петнадесет минути — каза тя, като погледна часовника на нощното шкафче. — Което ми напомня… Къде е гледачката? Каза, че ще е тук преди седем.

— Ще проверя долу — каза Лайла. — Може би децата вече са я посрещнали.

Елизабет привърши с обличането си и след като се погледна за последен път в огледалото, загаси лампата и слезе долу. Чуваше семейството й да разговаря в кухнята. Минаваше през хола, когато чу звънеца. Радваше се, че сама ще отвори вратата. Децата й можеше да свършат нещо ужасно пред Адам Каванот, въпреки че тя ги бе предупредила да се държат прилично, когато му ги представи.

Оправи косата си, усмихна се очарователно и си пое дълбоко въздух. Това изобщо не й помогна да нормализира дишането и пулса си, преди да отвори вратата.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Това бе първото нещо, което й бе дошло наум.

Тед стоеше на прага с букет рози, увит в зелена луксозна хартия. Той наистина се бе възстановил и изглеждаше великолепно. Ако изобщо този човек е бил болен някога в живота си, то тази вечер не можеше да се познае. Беше олицетворение на здравето и мъжествеността. Въпреки грубия й въпрос, усмивката му бе широка и топла.

— Дойдох да ти благодаря, че се прояви като толкова добър съсед, когато бях болен.

— О, това ли! Няма нищо.

Последва странно мълчание. Последния път, когато се бяха срещнали, тя бе с нервна усмивка на уста, а той — с измачкан чаршаф на голото си тяло. И двамата си спомниха нещо за довършването на съня.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Преди да затвори входната врата, Елизабет погледна тревожно нагоре и надолу по улицата, но не видя да приближава никаква кола.

— Децата ще се радват да те видят — добави по-уверено тя.

— Не съм дошъл за децата, Елизабет.

Не можеше да не разбере значението на думите му. Ако и да беше се объркала в преценката си, то жадният му поглед щеше да я подсети.

— Розите са много красиви — каза тя. — За мен ли са?

Той й подаде букета.

— Не знаех дали обичаш рози.

— Обожавам ги.

— Този цвят беше толкова мек и женствен. Напомняше ми за теб.

Тя съзнателно наведе глава и помириса белите цветове. Деликатните венчета имаха розово по крайчетата, сякаш някой ги бе целунал.

— Благодаря ти много, Тед.

Повдигна главата си и забеляза, че той я наблюдава учудено.

— Защо си толкова издокарана?

— Ами аз…

— Тед!

— Тед!

Меган и Мат се стрелнаха през летящата врата, свързваща кухнята с трапезарията. Лайла ги следваше. Тя отвори очи от изненада и учудване, като видя сестра си да говори с Тед. Елизабет ги запозна, но го направи доста неловко. През това време децата се опитваха усърдно да спечелят вниманието на Тед.

— Толкова се радвам да се запозная с вас — каза Лайла с виещ глас. — Донесли сте рози. Колко мило от ваша страна!

Хвърли любопитен поглед към сестра си.

— Аз… ъ-ъ-ъ… Тед беше болен през седмицата. Просто намина, за да ми благодари за… ъ-ъ-ъ… за…

— Че отиде да провериш как се чувства.

— Да, и не ни пусна да отидем и ние, за да не хванем грипа.

— Но тя е майка и не може да се зарази, затова тя отиде и…

— Съвсем сама и…

— Той беше в леглото и…

— И тя направи някои неща за него…

— И той се оправи.

Описанието на децата бе доста подробно, но остави доста празноти, които Лайла имаше възможност да запълни с въображението си. Тя погледна сестра си и в подозрителния й поглед се четеше: „Тихите води са най-опасни“. Елизабет искаше да потъне в земята от неудобство.

Тъй като това не стана, тя се запъти към кухнята.

— Ще отида да сложа розите във вода.

— О, Лизи, има малък проблем.

— Още един ли?

— Огромен проблем. Гледачката няма да дойде — заяви Лайла.

— Какво?

— Не ми се ще да те разочаровам, но малкото й братче паднало с колелото и тя ми каза да ти предам, че е хванала и грип.

— Какви каши стават тук — каза Тед с крайчеца на устата си.

Той все още осмисляше разказа на децата и притесненото изражение на майка им.

Елизабет се молеше той да си отиде вкъщи. По дяволите с него! Защо се бе спотайвал през цялото това време и защо от всички други вечери бе избрал точно тази, за да дойде да й поднесе цветята? Точно когато Лайла бе тук. Точно когато Адам трябваше да дойде всеки момент. Прехапа устни в отчаяние.

— Ще се обадя на госпожа Алдер.

Отново се отправи към кухнята, но Лайла, както преди, я върна обратно.

— Вече се обадих. Тази вечер гледа децата на някое друго семейство.

— Не мирише ли на изгоряло? — попита Тед, като се огледа наоколо.

— Сладките!

Лайла, Меган и Мат скочиха на минутата и се втурнаха към кухнята. Тед и Елизабет бяха по петите им. Черен дим се виеше на облаци от вратата на фурната.

— Лайла, как можа да позволиш това да се случи отново? — извика Елизабет.

— Знаеш, че не мога да готвя.

— Тогава защо печеш сладки?

— Да занимавам децата. Не исках да ти пречат, докато се подготвяш за важната си среща.

По време на бурната разправа Тед мълчаливо изстъргваше овъглените остатъци от фурната.

— Важна среща? — попита учуден той.

Питащият му поглед достигна Елизабет дори през гъстите облаци дим. Тя повдигна брадичката си в знак на защита. Не му дължеше никакви извинения, колкото и обвинителен да изглеждаше погледът му. И без това всичко се объркваше. Нямаше да има важна среща.

— Много е късно да се обаждаме на други гледачки — каза мрачно тя. — Предполагам, че не мога да отида. Освен ако…

Тя погледна умолително сестра си.

— Съжалявам, Лизи, но не мога.

— Моля те, Лайла. Мразя да ти се налагам два пъти на ден, но знаеш колко важна е тази среща за мен.

— Не че не искам. Наистина не мога. Една от предишните ми пациентки има рожден ден и организира тържество. Ще я обидя, ако не отида.

Елизабет сви безпомощно рамене и се усмихна вяло на сестра си. Въпреки всеотдайността на Лайла към нея и децата, тя държеше на пациентите си.

— Трябва да отидеш на всяка цена. Е, тогава предполагам…

— Аз ще остана с децата.

Думите бяха казани меко, но въздействието им бе огромно върху всеки един от присъстващите в кухнята. Лайла хвърли одобрителен поглед върху Тед. Елизабет задържа очите си върху него, а челюстта й висна от изненада. Децата се втурнаха към него, като почти го повалиха с любвеобилността си.

— Това ще е страхотно, Тед.

— Може ли да изкъпем Бейби? Мама не обича това, защото цялата баня става във вода.

— Ще си играеш ли с нас?

— Може ли да останем до по-късно?

— Знаеш ли да правиш пица?

Той отговори на всичките им въпроси, без да сваля очи от Елизабет.

Лайла се намеси и прие ролята на дипломат за първи път в живота си. Никой не трябваше да я подсеща, че сестра й и Тед Рандолф се нуждаят да останат за малко сами.

— Хайде, деца. Трябва да тръгвам за тържеството. Ще ми помогнете ли да сваля дрехите си от горе?

— Ще останеш ли с нас, Тед? — попита Меган и в гласа й имаше толкова надежда.

— Да, оставам.

Мат и тя подскочиха от радост и извикаха три пъти „ура“, преди да последват леля си. Елизабет и Тед продължиха да се гледат втренчено.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш, Тед? — попита накрая тя.

Очите му й казаха, че възразява, и то много. Но не да остане с децата. А защото тя отиваше на „важна среща“. Въпреки това обаче гласът му бе привидно спокоен.

— Дължа ти една услуга, нали?

— Оценявам това, което правиш за мен, Тед — каза Елизабет и наистина го мислеше.

Той кимна. Приличаше на човек, който едва сдържа спокойствието си.

— Давай! — Той погледна нагоре към стълбите. — Иди да се срешеш, преди той да е дошъл.

— Но косата ми е вече сресана.

Устата му зейна от изненада.

— Предполага се, че така трябва да стои ли?

Замотаните къдрици се поклатиха възмутено.

— Има мус и лак по нея.

— Какво е мус и лак?

Преди да успее да разсее невежеството му в областта на козметиката, камбанката на входната врата иззвъня.

— Това е той.

Завъртя се и блъсна летящата врата. Молеше се Тед да прояви благоприличието да не излиза от кухнята. Но ако желанията се сбъдваха, то сега нямаше да е в това положение.

— Здравей, Адам! Заповядай вътре.

— Съжалявам, че закъснях. Подминах къщата първия път, когато минах покрай…

Той замълча, като видя Тед, който надничаше от сводестата врата на трапезарията. С кръстосани крака, с ръце на гърдите, видът му беше като на претендент за първо завоювана територия. Преди петнадесет минути той не бе стъпвал в къщата, но сега вече се чувстваше като у дома си.

Елизабет се покашля объркана, докато двамата мъже се гледаха преценяващо.

— Адам, това е моят съсед Тед Рандолф — каза неловко тя.

Адам пристъпи напред. Тед високомерно се отблъсна от стената. Стиснаха си ръцете някак формално.

— Тед ще ми помогне тази вечер с децата. Гледачката ми се обади в последния момент, така че…

Елизабет сви рамене. Помисли си, че бе задоволила любопитството и бе разсеяла подозренията на кавалера си. Надяваше се той да запълни липсващата информация по най-благоприятната за нея светлина.

— О, разбирам. Добре. Благодаря ти, Рандолф.

Усмивката, която можеше да разтопи лед от двадесет крачки, не можа да омекоти погледа на Тед.

— Няма защо — отвърна той с леденостудена интонация.

Адам подаде на Елизабет букет рози и каза:

— За тебе са.

— Благодаря ти. Те са… прекрасни.

В този момент децата й се появиха, засилени от стълбите. Приличаха на герои от карикатури, когато видяха, че Адам Каванот е пристигнал. Изглеждаха изкуствено сериозни, прилежни и дисциплинирани. Елизабет се зае с представянето.

— Здравейте, господин Каванот — каза Меган възпитано.

— Здравейте, господин Каванот — повтори като ехо брат й.

Елизабет въздъхна облекчено. Малките й сладурчета се бяха справили отлично.

— Тези цветя изглеждат точно като тези, които Тед донесе на мама. Сигурно сте ги купили от същото място?

 

 

— Тогава можех да го убия.

Сега беше доста по-лесно да се посмее на думите, които Мат бе казал няколко часа по-рано. Но когато това се случи, изобщо не изглеждаше смешно. Елизабет мечтаеше да се отвори земята и да я погълне, но това желание никога не се изпълняваше.

Адам й се усмихна иззад осветената от свещи маса.

— Знаех, че си се почувствала доста неудобно, но се помъчих да го погледна от веселата страна. Не може да се каже същото за господин Рандолф. Той дори не се опита да помръдне устните си.

— О, не се безпокой за него — каза Елизабет и махна безгрижно с ръка. — Понякога се прави на строг, но всъщност е много мил. И се разбира много добре с децата.

— Само с децата ти ли?

Тя наведе очи надолу.

— Ние с Тед сме просто добри приятели.

А не бяха ли? Тогава защо се чувстваше толкова виновна, че се качи на луксозната кола, паркирана пред къщата й, и остави Тед да пази децата й? Нямаше причина да се чувства виновна. Той сам бе пожелал да й свърши тази услуга. Тя не беше го насилвала.

Адам бе достатъчно тактичен да не продължава разговора. Ставаше прекалено интимен. Той махна на сервитьора да напълни отново чашите им с кафе. Адам бе джентълмен във всичко, което правеше. Елизабет си бе помислила, че след такова не обнадеждаващо начало вечерта щеше да се превърне в кошмар. Заслугата, че всичко се оправи, беше изцяло негова. Той направи случката да изглежда просто забавна и очарователна.

— Помислих си, че ще е хубаво да проверим конкуренцията тази вечер — бе й казал той на път за един от първокласните ресторанти на града. — Мислех си да им отнема майстор готвача и да го наема в един от моите хотели. Какво ще кажеш за една тайна проверка?

Вечерята беше пълен успех. Бе поръчал виното в съответствие с предястието. Ордьоврите бяха великолепни, сосовете — изключително апетитни, зеленчуците — пресни, десертите — изумителни. Адам насочи разговора към най-разнообразни теми, които тя намери много забавни. Покани я на танц и движенията им си подхождаха.

Когато той я похвали за таланта й, тя сподели:

— Ходех на курсове по танци, докато завърших гимназия. Обожавах танците.

— А сестра ти?

Враждата, която се бе породила между тях при първата им среща във „Фантазия“, се бе постопила при втората в къщата на Елизабет. Бяха си разменили няколко поздрава, но взаимната им ненавист бе все още осезаема.

— Лайла не обичаше танците — отвърна Елизабет. — Тя се интересуваше повече от спорт.

— Ръгби или хокей на лед без съмнение.

Елизабет се засмя.

— Не точно. Тенис, бейзбол, бягане. Винаги се е оправяла по-добре от мен. Беше, а и все още е нещо като мъжко момиче.

— Напълно го вярвам — бе й казал той, докато я придружаваше до масата им.

Сега, след като бяха привършили с кафето, Елизабет се зачуди как ли щеше да свърши тази прекрасна вечер. Не й се наложи дълго да се чуди. Докато чакаха момчето, което беше паркирало колата им, да я върне, Адам я хвана за горната част на ръката.

— Има ли някаква причина, поради която да бързаш да се прибереш вкъщи?

Вътрешностите й бяха загрети от скъпото старо вино, превъзходната храна, богатите десерти. Сетивата й сякаш бяха запели като цигулка под талантливия допир на своя маестро. Кавалерът й бе красив като кинозвезда и й се усмихваше с невероятен намек за интрига. Чувстваше се красива, любвеобилна, лекомислена… За първи път в живота си й се прииска да се отдаде на една безгрижна, главозамайваща любовна афера.

Лесно й беше да каже:

— Не, Адам. Не е нужно да бързам. Защо?

— Виждала ли си апартамента, който използвам, когато съм в града? Надстройка над един блок.

Тя преглътна трудно и отговори дрезгаво:

— Не.

— А би ли искала да го видиш?