Сандра Браун
Фантазия (3)

Трета глава

Числата започнаха отново да губят очертанията си пред очите й. Елизабет нервно хвърли молива. Не можеше да се съсредоточи върху счетоводните документи на „Фантазия“. Беше понеделник сутрин. Магазинът бе отворен само от половин час и досега не бе влязъл нито един клиент. Искаше да оправи няколко документа, докато чакаше пристигането на господин Каванот. Бяха я предупредили, че той ще се навърта из хотела следобед.

Всеки път, когато се опиташе да провери колонките за печалба и загуба, главата й се замотаваше. Съзнанието й се връщаше отново към онзи разговор между нея и Лайла миналата събота. Сестра й беше пуснала мухата в главата й и въпреки нежеланието си дори да помисли за това, Елизабет усещаше как постепенно се предава.

Естествено Елизабет за нищо на света не би си признала, че в събота вечер, в усамотението на своята спалня, тя седна и написа фантазията си от обора. Идеята я изкушаваше през цялата вечер — по време на вечерята в „Макдоналдс“ и филма на Уолт Дисни, на който след това заведе децата. От страх да не види Тед Рандолф, тя избягваше да се навърта из къщата. Разхождаше децата, доколкото можеше по-късно. Когато най-накрая се върнаха обаче, беше доста изненадана да види, че джипът му не е паркиран на обичайното си място.

Излизането наистина си струваше усилията. Децата бяха очаровани от класическия анимационен филм. След като бяха вече по леглата, всеки поотделно й благодари, че ги е завела. Но както винаги, когато отиде в стаята си, съблече се и си легна, Елизабет бе отново сама.

Тогава се протегна към нощното шкафче до леглото си. От чекмеджето му извади тефтерче с отделящи се листове и започна да претворява в думи картините, които въображението й непрекъснато рисуваше. Тя сякаш губеше контрол над това, което правеше. Думите като че ли се появяваха на листа без нейна намеса. Химикалът ги изписваше като магическата пръчица на феите от филма, който току-що бяха гледали.

Описанието на героите, на дрехите им, на обстановката — всичко изглеждаше толкова лесно за претворяване, защото всичко беше толкова ясно и подробно пред очите й. Но някои думи тя просто не можеше да напише. Думи, които никога не й се бе удавала възможност да изкаже гласно. Анатомични думи или такива с очевидно сексуално значение. Въпреки това ги написа всичките — точно както ги виждаше. Когато най-накрая сложи точката и на последното изречение, тялото й бе покрито с пот, а сърцето й биеше като след любене.

Остави молива настрана и прехвърли страниците, за да види какво е написала. След като прочете и последната дума, Елизабет отметна завивките на леглото, откъсна страниците от тефтера и отиде да ги унищожи в банята.

Фантазията й звучеше доста тъпо. Лайла беше луда да я кара да прави това. Елизабет бе още по-луда, че я слушаше. Развълнувана, тя се върна в леглото си и загаси лампата. Опита се да заспи, като стискаше очите си толкова силно, че получи главоболие от усилието. Въртеше се и се премяташе. Опитваше се да си втълпи, че фантазията й беше толкова лошо написана, че бе чак невъзможно някой да успее да я прочете докрай. Но това изобщо не беше вярно. Тя я бе разкъсала, защото сама съзнаваше колко добре написана и силна бе фантазията й.

Познаваше се от двадесет и девет години, но никога не бе забелязала колко мръсно подсъзнание има.

„Фантазия“ беше затворена в неделя. Следобеда тя отново изведе децата. Заведе ги в градската градина на пикник. Искаше й се да ги занимава с нещо и да ги държи далеч от къщи. Когато излизаха, Тед бе на двора. Опитваше се да се освободи от плевелите около растенията.

— Може ли и Тед да дойде с нас на пикника? — попита я Мат, докато тя ги изпровождаше в колата.

— Тед е зает.

— Може би нямаше да е зает, ако му бяхме казали да дойде с нас на пикника.

— Няма да му предлагаме.

— Имаме толкова много храна.

— Може да вземе от моята — предложи Меган.

Елизабет седна зад волана и бързо запали колата, за да прекрати спора. Пикникът бе доста хубав. Докато децата си играеха на въртележките, Елизабет седна на една пейка и се замисли за историята, която бе написала предишната вечер. Мислеше си за начини да я поправи и подобри. Тогава си спомни, че историята вече не съществуваше и въпросът беше приключен. Опитваше се всячески да си наложи да я забрави.

Е, вече беше понеделник. Имаше доста работа на главата си. Собственикът на хотела трябваше да дойде всеки момент. А тя все още не можеше да забрави еротичната мечта, която бе написала. Мислите й бяха изцяло заети от фантазията й и нейния странен съсед.

Въпреки всичко нейният съсед не беше странен. Не можеше да го вини за нищо. Доколкото се отнасяше за съседи, той бе идеалният. Би могъл да бъде някой откачен ерген, в чиято къща цял ден да излизат и влизат жени. Можеше да организира шумни оргии, които да я държат будна цяла нощ. Можеше да бъде свадлив и да протестира против шума, който децата вдигаха всеки ден в задния му двор. Моторът му го правеше малко странен. Елизабет подозираше, че той едва ли е ангел, но поне не беше някакъв разюздан мъжага.

Разбира се, можеше да бъде малко по-скромен и да не оставя цялата си риза разкопчана до долу, когато работеше в двора. От друга страна, добре беше, че поне бе имал приличието да сложи на гърба си риза. Какво ли щеше да стане, ако беше гол до кръста, когато се наложи да й помогне при злополуката с Бейби? Какво ли щеше да стане, ако ръцете и изпъкналите му мускули бяха голи, когато се протегна и я обгърна през кръста? Как ли щеше да реагира тя, ако се беше допряла до косматите му гърди и стегнатия плосък корем? Какво ли…

— Госпожо Бърк?

Елизабет подскочи и се обърна рязко. Видя, че група хора са влезли в магазина и я наблюдават с любопитство. Чудеше се колко ли пъти бе извикал мъжът името й, преди да успее да го чуе.

— Да? — отвърна тя и дъхът й спря от неудобното положение, в което се бе поставила.

— Здравейте. Аз съм Адам Каванот.

Мъжът с тъмната коса и тъмни очи, който крачеше по мекия килим и бе протегнал любезно ръката си напред, бе невероятно, замайващо красив. Безупречно облечен в изискан делови костюм от три части, той все пак изглеждаше толкова впечатляващо привлекателен и мъжествен като пират от Карибските морета. Усмивката му допълваше това излъчване. Беше широка, красива, лъчезарна. Кафявите му очи бляскаха весело, сякаш знаеха, че я бяха хванали отново да мечтае и хвърчи из небесата. Той стисна ръката на Елизабет и сърдечно я разтърси.

— Господин Каванот, много съм щастлива да ви срещна лично — каза уверено Елизабет.

Поздравяваше се, че не заекна, което при дадените обстоятелства беше направо постижение.

— Същото мога да кажа и за себе си.

Той освободи ръката й и огледа магазина. Обърна се към придружителите си, които смирено чакаха всяка негова дума като закон божи. Той кимна с видимо задоволство.

— Снимките, които ми бяха изпратени, не предаваха справедливо истинския чар на „Фантазия“. — Той извърна тъмните си очи отново в посока на Елизабет. — Очарован съм от този магазин.

— Благодаря ви.

— Откъде взехте тази идея?

Тя сви рамене.

— Винаги съм харесвала красивите неща. Женствените неща. Когато реших да започна собствен бизнес, реших, че това точно искам да правя. Исках да намеря най-доброто място за такъв магазин, откъдето мъжете да могат да купуват подаръци за своите… съпруги. По това време хотел „Каванот“ беше все още в строеж. — Тя му се усмихна. — Изглеждаше ми доста подходящо място.

— Много добре обмислено.

— Радвам се, че сте видели същите възможности, каквито и аз, и сте приели предложението ми на сериозно.

— Всъщност идеята за приемането на вашето предложение не беше моя. Имам специални менажери, които се занимават с тези неща. Въпреки това обаче, не бих могъл да бъда по-щастлив от това, че са отсъдили във ваша полза.

Елизабет се засрами от наивността си. Адам Каванот бе прекалено влиятелен и зает човек да се занимава с всеки наемател. Тя почувства, че се изчервява.

— Сигурен съм, че вашата външност привлича клиентелата, госпожо Бърк.

Несъзнателно Каванот внимателно огледа лицето и прическата й. Кокът й бе леко отпуснат и подсказваше, че вероятно е бил подложен на някоя мъжка милувка.

— Определено красотата ви е в хармония с атмосферата на магазина ви — продължи той.

Елизабет започваше да се разтапя под силата на горещия му поглед.

— Сварила съм малко билков чай.

Надяваше се да отклони вниманието му от себе си и да го насочи към една малка масичка. Тя бе покрита с дантелена покривка, върху която бяха поставени сребърен чайник и сервиз от порцеланови чашки.

— Бихте ли искали да опитате някои от шоколадовите бонбони, които продавам?

— Ще прескоча чая, но от бонбоните не бих се отказал за нищо на света — каза той с очарователна усмивка, която приличаше почти на момчешка.

Адам Каванот бе не само невероятно красив, той беше и любезен. Приятелски бъбреше с Елизабет, докато лакеите, които го придружаваха, шумно сърбаха от чая и изядоха бонбони почти за петдесет долара. Предприемачът бе невероятно впечатлен и любопитстваше за всичко, свързано с нея. Когато спомена за децата си, той я накара да му разкаже надълго и нашироко за тях и обръщаше внимание на всеки неин отговор. Не беше изненадващо, че този човек бе толкова сполучил във всичко. Беше добър слушател и караше събеседника си да чувства, че каквото и да искаше да каже, беше интересно, важно и забавно.

Той отново взе ръката й и я притисна между своите.

— Ще се навъртам в града тези дни — каза й. — Бих искал да се срещнем насаме. Бихме ли могли да уредим това?

— Разбира се — отвърна Елизабет с повече самообладание, отколкото наистина притежаваше в момента. Държеше ръката й като мъж, който доста често докосва жени — кой знае как и коя се възползваше от неговото внимание.

— Тогава с нетърпение ще очаквам този момент — галантно каза той.

Адам задържа ръката й няколко мига, преди да каже довиждане и да се запъти към вратата. Той рязко се спря при вида на жената, която стоеше на прага на магазина й. Тя бе обута в тесни кожени панталони, напъхани във високи до коленете ботуши. Върху полото си бе наметнала широк шал. Големи златни кръгове висяха на ушите й и стигаха почти до раменете. На едната обица имаше перо.

Това бе Лайла. Сърцето на Елизабет трепна, като видя палавия поглед на сестра си. Лайла бе толкова непредсказуема! Човек никога не можеше да предвиди какво ще каже или какво крои да направи.

— Здравей, Адам!

Тя хвърли на Каванот дръзка, изпепеляваща усмивка. Като чуха фамилиарно произнесеното име на шефа си, мъжете от неговия антураж се обърнаха стъписано.

— Разпознах те от снимките във вестниците — продължи невъзмутимо тя.

Въпреки че предпочиташе да си направи операция на гласните струни пред срама, който изживяваше, Елизабет се почувства задължена да ги запознае.

— Господин Каванот, това е сестра ми, Лайла Мейсън — едва успя да каже тя.

— Какво правите, госпожице Мейсън?

Лайла се облегна на касата на вратата в отпусната поза, която подхождаше на ленивия й глас и полупритворените й очи.

— Какво правя кога? — попита Лайла.

Един от подчинените на Каванот прочисти гърлото си. Друг въздъхна тежко. Иззад гърба на Каванот Елизабет хвърляше заплашителни погледи на сестра си. Но Лайла беше неукротима.

— Ако се бяхте запътили да излизате, не бих искала да ви преча.

— Не бих ви и позволил да го направите — отвърна Каванот.

Обърна се и кимна на Елизабет за довиждане. След това профуча покрай Лайла, която все така невъзмутимо задръстваше входа. Антуражът на Каванот припна след шефа си.

— Лайла, как можа да направиш това? — просъска Елизабет веднага щом останаха насаме.

Лайла се усмихна.

— Отпусни се, Елизабет. Той щеше да ти изяде ръката. Наблюдавах ви през прозореца. Държах се толкова лошо, че ти ще изглеждаш като ангел в сравнение с мен. Накратко — всъщност ти направих добра услуга.

— Моля те, недей да ми правиш повече услуги! Постави ме в толкова неудобно положение, че ми се искаше да потъна в земята от срам. Родителите ни биха били отвратени от поведението ни.

Лайла отметна шала си с грацията на матадор.

— Съмнявам се. Те знаят, че аз съм черната овца. Мога ли да взема този последен бонбон? Не предполагах, че тези хищници ще оставят само един.

Тя пъхна сладкиша в устата си и енергично го сдъвка.

Елизабет потърка челото си с ръка.

— Имам главоболие.

Лайла се смили.

— Как вървяха нещата, преди да вляза? Добре изглеждаше от мястото, на което стоях.

— Определено е много чаровен.

— И аз можех да си позволя да бъда много чаровна, ако притежавах неговите милиони.

Елизабет се престори, че не я е чула.

— Не очаквах да бъде толкова искрен, толкова човечен. Мислех, че ще е груб и много делови. Дори страшен — каза Елизабет.

— Честно казано, Лизи, мисля, че го приемаш много сериозно. Той може да ти се изплъзне, когато си поиска. Всичко е една игра. Не можеш ли да разбереш това? Наслаждавай се на чара му, но не се влюбвай в него.

— На мен ми хареса.

— Предполага се, че трябва да ти хареса.

— Помоли ме да се срещнем насаме някой път, скоро — каза тя.

— О, наистина ли?

Лайла сръбна от една чаша с чай, намръщи се и я остави отново на масата.

— Недей да казваш това наистина ли с този тон. Срещата ще е делова.

Изражението на Лайла се измени в скептична гримаса.

— Строга бизнес среща — подчерта отново Елизабет.

— Сигурна съм, че ще бъде точно така.

От гласа на Лайла се разбра, че тя и за миг не може да повярва в думите на сестра си.

— Не виждам защо си толкова подозрителна към този човек.

— Тогава ще ти кажа защо. Той е красив, надарен. Винаги съм резервирана към мъже с толкова безупречна участ. Просто не им вярвам. Трябва да има червей в една толкова лъскава ябълка.

Елизабет се измори от този разговор. Адам Каванот може би никога нямаше да й проговори. Той можеше дори да прекрати договора й след странните действия на сестра й.

— Изобщо какво правиш тук днес? Нямаш ли никакви пациенти? И това последната униформа на физиотерапевтите ли е?

— Всичко зависи от типа лечение, от което всеки пациент се нуждае — каза тя и изпадна във вулгарен пристъп на смях. — Не ти ли харесва костюмът ми?

Лайла направи пирует и Елизабет трябваше да си признае, че сестра й изглежда великолепно.

— Всъщност облякох това за един от моите пациенти — продължи Лайла. — Той е парализиран вследствие на една катастрофа с мотор. Според него хората гледали с предразсъдъци на мотористите, включително и аз. Исках да му покажа колко свободомислеща мога да бъда.

Мислите на Елизабет се върнаха назад към разговора им с Тед относно моторите и хората, които се качват на тях.

Лайла отново я върна към настоящето.

— Написа ли ми няколко фантазии?

— Не.

Лайла веднага разбра, че Елизабет лъже, но преди да може да се захване за това, един клиент влезе в магазина. Той се огледа неловко. Елизабет веднага схвана проблема му. Чувстваше се неудобно, заобиколен от толкова женски принадлежности. Така би се чувствала и жена в железарски магазин, ако иска да намери винт за определен болт. На лицето му бе изписано същото объркано изражение.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — опита се да го заговори тя.

— Търся нещо за жена ми. Подарък за рождения й ден — обясни той.

— Имам богат избор от парфюми в кристални шишенца. Искате ли да ги видите?

Лайла се запъти да си тръгва. Намести шала на раменете си и закрачи към вратата. Като минаваше покрай пълничкия и плешивичък мъж, който продължаваше да нервничи, тя прошепна:

— Зарежи тези приказни парфюмни шишенца. Ако искаш да й купиш нещо, което да не събира прах, вземи й едни червени сатенени жартиери.

 

 

— … на карнавала в събота вечер.

Последните думи от безкрайния монолог на Мат успяха да надвият главоболието на Елизабет и ясните спомени от срещата с Адам Каванот. Вилицата, с която механично се хранеше, спря по средата между устата й и пържолата.

— Карнавала ли каза?

— Есенният карнавал в училището, мамо — търпеливо й разясни Меган.

Тя много приличаше на Джон. Той бе абсолютен педант, що се отнася до детайли. Беше много организиран. Вършеше всичко навреме и под пълен контрол. Докато Елизабет бе напълно разсеяна, дъщеря й никога нищо не забравяше.

— О, да, разбира се. Есенният карнавал.

Бе залепила бележка за това събитие на вратата на хладилника преди една или две седмици. Сега погледна в тази посока и видя фотокопието от програмата през текущия месец. Точно до надписа имаше рисунка с молив на една светеща като фенер глава и шест хвърчащи призрака.

— Тази събота вечер ли? — зачуди се отново Елизабет.

— От седем до девет и половина вечерта — обясни Меган. — И бихме искали да останем през цялото време, нали, Мат?

— Да. Скиците за компактдиска няма да започнат преди девет и четвърт, така че и без това не можем да си тръгнем преди това. И Тед така каза.

— Тед? Какво общо има той с всичко това? — изненада се Елизабет.

— Аз го поканих да дойде с нас.

Вилицата на Елизабет падна в чинията й.

— Не си го направил наистина, нали? — попита тя сина си, когато отново се почувства способна да говори.

Мат я погледна хитро и поклати главата си в знак на потвърждение.

— Този следобед.

— И какво каза той? — попита тя, но се страхуваше да чуе отговора.

— Каза, че няма никакви проблеми.

Елизабет прехапа устните си, за да не изрече някоя неприлична дума. В интерес на истината точно такава беше на устата й.

— Как можа да направиш това, Мат, без първо да се посъветваш с мен? Не мога да повярвам, че си направил подобно нещо.

— Тя каза, че мога.

— Кой ти каза, че можеш?

— Учителката. Госпожица Бланшар. И двамата родители са поканени на карнавала. Всички останали си имат майка и татко. Тъй като си нямам татко, попитах я дали мога да си поканя някой друг и тя ми каза, че може.

Долната му устна затрепери.

— Но ти няма да позволиш на Тед да дойде с нас. Не ни даваш да правим нищо забавно. Много си лоша! Ти си най-лошата майка в целия свят.

Просълзено, момчето се втурна от масата и бутна чашата си с мляко по пътя. Елизабет го остави да си отиде. Отпусна глава на ръцете си. Гледаше как млякото се разлива по масата и бавно потича надолу към пода. Не можеше да мръдне. Беше като вцепенена.

На Мат му беше доста трудно, когато постъпи в детската градина и разбра, че всички останали деца си имат жив баща. При някои той бе разведен и не живееше в къщата, но все още беше жив и можеше да се занимава с детето си. Мат бе едва пеленаче, когато Джон почина. Така че не знаеше какво е да имаш баща. Елизабет бе прекарала часове да му разказва за смъртта на Джон. Но за едно петгодишно дете понятието починал баща бе доста трудно за възприемане, да не говорим за свикване с него.

— Мамо, млякото се разлива по целия под. Искаш ли да го почистя?

Елизабет повдигна глава и погали правата, житно руса коса на Меган.

— Не, скъпа, аз ще го направя. И все пак благодаря ти за предложението.

— Предупредих Мат, че първо трябва да те попита — каза Меган.

— Аз ще му поговоря, когато се успокои.

— Ще позволиш ли на Тед да дойде с нас?

Мечтателният тон на дъщеря й накара Елизабет да се почувства като ударена от мълния. Всяко малко момиче се нуждаеше от татко, а Меган нямаше.

— Разбира се, че може — несъзнателно изрече тя и се усмихна нежно на дъщеря си.

След като изми чиниите, отиде да потърси сина си. Намери го проснат на леглото му с плюшеното мече в ръка. Изсъхналите сълзи бяха оставили солени следи по бузите му. Елизабет седна на края на леглото и се наведе да го целуне по бузата.

— Съжалявам, че ти се скарах.

Той не каза нищо. Само преглътна, за да не заплаче.

— Просто бях доста изненадана — продължи тя.

След това му обясни защо трябва да се съветва с нея, преди да предприема подобни действия.

— Но този път всичко е наред — успокои го накрая.

Замрежените му от сълзи очи се избистриха моментално.

— Значи той може да дойде?

— Ако иска.

— Супер. Страхотно ще е!

 

 

Да, супер, помисли си Елизабет, след като децата си бяха легнали. Вероятно на Тед му бе толкова неприятно да присъства на този карнавал, колкото на нея й беше да научи, че той ще дойде. Може би бе приел поканата от съжаление към осиротелите й деца. Може би трябваше да му даде възможност да оттегли съгласието си по най-благоприличния начин.

Свали престилката си и сложи свеж пласт червило върху устните си, преди да се запъти към двора. Той седеше в едно кресло на верандата си. През уикенда бе остъклил помещението, за да го подготви за зимата. Светлината от телевизора разкриваше една табла с остатъците от вечерята му — пържола и бира.

Той не гледаше телевизия, а четеше списание. Любопитно й беше дали е някое мъжко списание, пълно със снимки на голи жени. Ако беше така, сега не беше най-благоприятното време да го посети. Но вече бе дошла дотук, пък и й се искаше да приключи с този въпрос, за да спре да се притеснява за него. Той не я забеляза, докато не почука. Извъртя глава и впи очи в нея.

Стана от стола си, загаси телевизора, а след това отиде да отвори вратата. Списанието остави на креслото си. На Елизабет не й се удаде възможност да погледне корицата.

— Здрасти — каза тя с доста странна интонация.

— Здравей. Влизай.

— Не, аз… ъ-ъ-ъ… съм само за една минута. Оставих децата да спят.

Не беше още готова да влезе в къщата му сама. Какво ли щеше да стане, ако някои от другите съседи я видеха? Като се има предвид какви са хората, положително биха си изградили погрешни представи. Клюката би се разпространила като пожар в гората.

Той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, всъщност надявам се, че не.

Думите й нямаха никакъв смисъл и той вероятно щеше да си помисли, че е пълна глупачка. Доколкото паметта й подсказваше, тя не бе изрекла две свързани думи пред този мъж. Нямаше причина да е толкова нервна. Той бе само един мъж, за бога… но какъв мъж.

— Мат ми каза, че те е поканил на есенния карнавал в неговото училище — започна задъхано тя.

— Да, наистина.

— Ще отидеш ли?

— Казах му, че ще отида.

— Знам. Това каза и той. Само че не искам да се чувстваш задължен да отидеш, защото те е поканил.

Той я погледна изпитателно за един миг.

— Не искаш да дойда, това ли е?

— Не! Искам да кажа, да! Всъщност… — Пое си дълбоко въздух и продължи: — С мен няма проблеми, ако искаш да присъстваш на нещо толкова… Това е карнавал в едно начално училище. Ще има поне хиляда малки дечица, които ще тичат във всички посоки като диви индианци. Ще е пълно и с трескави родители, които ще ги гонят. Много е шумно… и объркано… и… — Тя направи безпомощно движение. — Не мисля, че е нещо, което ще ти достави удоволствие.

— Защото съм заклет стар ерген ли?

По дяволите! Ето че сега пък го засегнах, помисли си тя, когато той се обърна и се запъти към джипа си. Беше го паркирал в двора.

— Не исках да кажа това, господин… Тед. Исках само да ти дам възможност да се оттеглиш, ако искаш. Ще се оправя с Мат и ще ти спестя труда ти да му казваш — опита да се оправдае тя.

Той бе оставил джипа си открит и сега измъкна една голяма кутия от багажника. Качи я на рамото си и се върна отново в задния двор. Не знаеше какво да прави, затова просто вървеше като кученце по петите му. Той остави кутията на земята.

— Никога не съм имал деца, но не съм толкова стар да не помня как се чувствах, когато бях дете, Елизабет.

Когато произнесе името й, тя усети нещо странно в корема си. Сякаш той я бе докоснал с пръст.

— Не исках да кажа, че…

— Дори помня няколко от своите карнавали в училище и колко се вълнувах тогава. Бях достатъчно щастлив, защото майка ми и баща ми обикновено идваха да ме гледат.

Елизабет се облегна на едно от дърветата.

— Караш ме да се чувствам толкова виновна, колкото и Мат ме накара. Скарах му се, когато ми каза, че те е поканил. Бях поразена. Не исках да се чувстваш задължен. Той ме нарече най-лошата майка в целия свят.

Тед се засмя.

— Аз не мисля, че си такава. И не се чувствам задължен да отида на карнавала. Всъщност си мисля, че ще ми е доста забавно. Не исках да те накарам да се чувстваш виновна. Разбираш ли? Сега може ли да спрем да се извиняваме непрекъснато един на друг? Дори бих искал да прекратим този разговор. Кажи ми какво мислиш за това?

Той коленичи и приближи голямата картонена кутия. Елизабет също коленичи до него и започна да разглежда снимката от едната страна на кутията.

— Хамак! Прекрасно!

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Винаги съм искала да си купя един. Точно такъв.

Според картинката на кутията хамакът бе направен от плетена бяла юта.

— Аз също винаги съм си мечтал за такъв. Мислех да го завържа между тези две дървета — каза той и й ги посочи с пръст.

— О, да. И през лятото би било разкошно да… — Тя рязко млъкна.

— Да… какво? — попита той спокойно, като наблюдаваше изражението на лицето й. Когато тя отказа да продължи, той взе отново думата: — Да си лежиш вътре ли?

— Нали точно за това служи един хамак?

— Ъхъ. Чувствай се поканена да лежиш в моя.

— Благодаря.

— Но няма да го направиш, нали?

Елизабет бързо вдигна очи към него, учудена от проникновението му.

— Вероятно не.

— Защо не?

— Не бих искала да се възползвам от предложението.

Той поклати глава.

— Не, не е това. Не искаш да легнеш в моя хамак, защото се боиш, че другите съседи могат да те видят и да започнат да клюкарстват по наш адрес. Може би ще си помислят, че лежиш и в леглото ми.

Елизабет усети, че стомахът й се надува от напрежение и вълнение. Чувстваше го като голям хелиев балон, безтегловен и готов да полети към нищото.

— Съседите просто нямат основание да клюкарстват — възпротиви се тя.

— И ти се стараеш с всички сили да си остане така — каза той.

— Виниш ли ме?

— Да те виня? — Веждите му се събраха над носа. — Вина не е думата, която бих използвал. Просто мисля, че е глупаво от твоя страна да полагаш толкова много усилия, за да ме избягваш.

Елизабет замълча. Той знаеше всичко за нея. Ако започнеше да отрича, можеше да изглежда само по-глупава.

— Знам защо взимаш подобни мерки — каза той с мек глас. — Трябва да пазиш репутацията си. Хората очакват да видят дали ще се подхлъзнеш, дали няма да станеш безотговорен родител, дали няма да направиш нещо скандално.

— Да не би да има някакъв еталон за поведение на млади вдовици? Да не би младите вдовици да са еднакви?

— Да, лишени от секс — каза той рязко. — А аз съм ерген и живея сам. Това само по себе си ме прави подозрителен. Ако дойдеш у нас за нещо толкова невинно, като например да вземеш малко захар, клюките ще тръгнат, че сме го направили набързо на кухненската маса. — Той се засмя, но за кратко, а след това продължи: — И бързите работи си имат своите предимства, но аз лично никога не съм си падал по тях. Това е нещо като да бързаш с една великолепна бутилка вино. Не я пиеш, защото си жаден. Пиеш я заради удоволствието, което би могъл да извлечеш от нея. — Горещият му син поглед се премести върху устните й. Сетне продължи: — За някои неща трябва повече време, повече наслаждение.

Елизабет бе загубила способността си да говори. Това обаче едва ли й беше нужно, тъй като мозъкът й не бе в състояние да измисли нещо смислено, което да си заслужава да каже. За сметка на това сърцето й компенсираше всичко останало, което в момента бе парализирано. Дори си мислеше, че той го чува как удря по ребрата й.

— Трепериш — каза Тед.

Той повдигна ръката си и я постави на настръхналата й кожа.

— Студено ми е. Трябваше да си взема пуловера — опита тя да излезе от положението.

— Хайде, ще те изпратя до вратата.

— Не е необходимо.

— За мен е необходимо.

И двамата държаха на своето, но Елизабет бе тази, която накрая отстъпи. Тя бе оставила лампата в кухнята да свети и докато вървяха през двора, забеляза колко добре се вижда всичко през прозореца. Рядко се сещаше да пуска щорите, защото обичаше слънчевата светлина.

Дали Тед можеше да наблюдава кухнята й от остъклената си веранда? Трябваше да внимава да не влиза в кухнята нощно време разголена. Иначе списанията му с голите момичета вече ще са излишни.

— Благодарих ли ти за това, че си подкастрил и моята страна на живия плет? — попита тя, като се сети, че му дължи благодарност.

— Забеляза ли?

— Забелязах. Благодаря. Как са кученцата?

— Много добре са. Растат.

— Отлично.

Бяха стигнали задната й врата и можеха за щастие да прекратят този глупав разговор.

— В колко часа в събота? — попита той.

— Мисля, че децата казаха в седем… Ако все още си сигурен, че искаш да дойдеш.

— Сигурен съм. Ще дойда да ви взема.

Тя щеше да възрази, но нещо в решителното изражение на брадичката му я накара да се откаже.

— Добре. Изглежда се споразумяхме, Тед. Е, хайде, лека нощ.

— Елизабет!

Той хвана ръката й, преди тя да успее да затвори вратата.

— Да?

— Оздравяха ли?

Прокара пръсти по дланите на ръцете й. Докосваше я като с перце, но това не попречи една електрическа вълна да премине по ръката й.

— О, ръцете ми ли? Да. Минаха. Напълно.

Сякаш се съмняваше във верността на думите й, той повдигна дланите й близо до лицето си и ги изучи внимателно. Все още погледът му бе вперен в тях, когато каза:

— Ако някога имаш нужда от каквото и да било, моля те, обади ми се. По дяволите какво ще си помислят съседите.

Когато отново вдигна очи към лицето й, тя едва не се задуши. Преди да успее да се съвземе достатъчно, за да каже благодаря или още едно лека нощ, той освободи ръцете й и се загуби в тъмнината на двора.