Сандра Браун
Фантазия (6)

Шеста глава

— Преча ли? — попита Адам Каванот.

— Не, разбира се, че не, господин Каванот. Аз точно… ъ-ъ…

Мъжът, на когото толкова искаше да направи добро впечатление, я бе хванал за втори път точно по средата на нейните обичайни замечтани състояния.

— Преглеждах едни каталози — измисли за оправдание накрая.

— Изглеждаш много замислена.

— Да, наистина бях се замислила. Моля, влезте и седнете.

Този път е дошъл сам, отбеляза тя.

— Имам само минута.

Без да изпита и капка неудобство, той се почерпи от отворената кутия бонбони и облиза пръстите си съвсем несъзнателно.

— Имам малко време между срещите. Щях да се отбия по-рано, но програмата ми е претрупана.

— Сигурна съм, че сте ужасно зает.

— Мислех си, не бихме ли могли да вечеряме заедно… да кажем, събота вечер.

— Вечеря? — попита глупаво тя.

Вечеря с Адам Каванот — международен плейбой и един от най-добре котиращите се ергени? Тя с него?

— Свободна ли си в събота вечер? Ако не си, можем да го направим…

— Не, свободна съм — каза внезапно тя. — Вечеря в събота вечер ще е чудесно.

— Страхотно. Намирам, че бизнес срещите са много по-приятни, когато са проведени на вечеря, и то с красива жена. — Той й дари една холивудска усмивка. — Ще намеря адреса от досието ти и ще дойда да те взема в седем и трийсет вечерта.

— Може да се срещнем някъде — предложи тя, като се стремеше да не го безпокои чак толкова.

— Предпочитам да те взема от къщи в седем и трийсет в събота вечер.

— Да, чудесно.

— Ще се видим тогава, Елизабет.

Пет минути след като излезе, тя стоеше неподвижна и не можеше да повярва, че той наистина е влязъл и й е определил среща на вечеря. Ощипа се няколко пъти, за да се увери, че не е в света на мечтите си. Той бе толкова красив, толкова чаровен, толкова добре облечен и издокаран, толкова от всичко, което можеше да пожелае една жена. А бе поканил вдовицата Бърк на вечеря!

Какво щеше да облече?

 

 

Мудният и неприятен понеделник се компенсираше от динамичния и трескав вторник, в който една местна асоциация на ветеринарите бе организирала двудневен семинар в хотела. Бизнесът я държа доста заета и в сряда сутринта. До обяд, когато ветеринарите напуснаха хотела, „Фантазия“ се нуждаеше от ново зареждане и подреждане.

Тя оправи рафтовете и пренареди стоката, която бе разместена от любопитни мъжки пръсти. Работата не изискваше съсредоточаване. Навън валеше. Дори вътре атмосферата бе мрачна. Запали няколко приятно ухаещи свещи в магазина си, за да му придаде уют и привлекателност за потенциалните клиенти.

Беше разкошен ден да се свие пред камината с книга в ръка. Или пък да си подремне. Елизабет започна да се унася. Мислите й…

 

 

Извитата каменна стълба бе мрачна. Стъпалата бяха неравни. Стъпките на прадедите ни ги бяха изтъркали. Стъпвах внимателно и се стараех да не разлея нищо от това, което носех върху таблата.

Площадката бе осветена от слаба сива светлина, която идваше от тесен прозорец. Сребристи поточета дъжд се стичаха по замъгленото стъкло. Облегнах тежката табла на хълбока си и почуках на дъбовата врата в дъното на коридора. Той ми извика да вляза. Когато отворих вратата, сърцето ми заби лудо. Така ставаше всеки път, когато влизах в скромно обзаведената спалня, където гостът ни бе прикован на легло.

Подслоняхме го под покрива ни вече две седмици. Ясно си спомням следобеда, когато чух двуместния му самолет. Веднага се втурнах от кухнята на двора. Хвърчеше ниско и влачеше след себе си облак черен пушек. Успя да го приземи и да изскочи от самолета, преди той да избухне и да потъне в пламъци.

Баща ми, който по това време работеше на нивата също чу катастрофата. Заедно побягнахме към огнената купчина. Пилотът се бе измъкнал, но явно бе ранен. Хванахме го двамата и го пренесохме вкъщи, точно в тази стая.

Беше американец. През стиснати от болка зъби той инструктира баща ми да потуши пушека, за да не издаде местоположението си на германците. Знаеше съвсем малко френски, а ние не говорехме въобще английски. Но успя да ни обясни, преди да загуби съзнание. Баща ми се втурна да направи каквото го бяха помолили и ме остави да се грижа за ранения пилот.

Внимателно свалих очилата му и кожената летателна шапка. Докато избърсвах праха от лицето му, сърцето ми взе да прескача. Той бе изключително красив, с гъста къдрава кестенява коса, която се спускаше чак до веждите. Пръстите ми бяха доста несръчни, докато се опитвах да сваля дрехите му, но нямах друг избор. Голямото червено петно на чаршафа под него се увеличаваше.

По-късно научих, че го улучили при самолетна битка с германски изтребители. Останалата част от ескадрилата му била свалена. Куршумът се бе врязал в кожата му точно над кръста. Почистих раната и я превързах. Пъшканията му, докато бе в безсъзнание, извикаха сълзи в очите ми.

Щеше да се възстанови, но трябваше да мине доста време, преди да се върне на служба или дори да бъде преместен във военна болница. Тъй като баща ми работеше от зори до здрач, отговорността за лечението на пилота падна изцяло на мен.

Когато влязох в стаята, той лежеше, облегнат на стената, подпрян от няколко възглавници. Наведох погледа си от голата му гръд, защото всеки път, когато очите ми се спираха там, усещах влажна топлина някъде дълбоко в себе си. Гърдите ми ставаха напрегнати и стегнати, когато го видех. Дрехите му бяха толкова изцапани с кръв, че се наложи да ги унищожа. Всичко, освен един дълъг бял копринен шал, който сега стоеше под възглавницата на леглото ми.

Знаех, че е гол под чаршафите. Също знаех как изглежда, когато е гол. Бе ми се налагало да мия тялото му с гъба множество пъти, когато бе трескав и бълнуващ.

Засрамена от погледа му, аз го попитах дали иска да яде и той ми отговори, че иска. Дървеният дъсчен под скърцаше под краката ми, докато се приближавах към тясното легло. Наведох се да поставя таблата на нощното шкафче. После седнах на крайчеца на леглото, като внимавах да не се допирам до бедрото му, което бе ясно очертано под тънките чаршафи.

Ръката ми трепереше, докато го хранех с лъжицата в устата. Той се усмихна и ме похвали, че супата била изключително вкусна. След всяка хапка попивах устните му със салфетка. Изяде си всичко.

Преди да изляза, запалих една свещичка на нощното му шкафче. Това щеше да омекоти тягостното настроение, причинено от шума на дъждовните капки по покрива на къщата. Застанала пред леглото му, аз нервно плеснах с ръце и попитах дали няма нещо друго, което бих могла да направя за него.

Той не каза нищо, но повдигна ръката си и я постави на извивката на кръста ми. Допирът му бе топъл. Усетих го дори през дрехите си. Натискът бе съвсем лек, но почувствах, че иска да седна отново на леглото до него. Бляскавите му очи ме омагьосваха. Бях неспособна да им устоя. Той повдигна ръката си и ме погали по бузата с опакото на пръстите си. Игриво докосна кичурите коса, които се бяха изплъзнали от кока ми. Каза ми, че американските момичета наричали този стил прическа „Гибсън-гърл“ и се смя на акцента ми, с който се опитах да повторя думата.

Тогава ръката му се плъзна надолу по шията ми и тясната яка на роклята ми. Той прокара пръсти по дантелената панделка, която едно време е била на майка ми, и продължи към копчетата. Разкопча ги бавно, едно по едно.

Сърцебиенето ми съвсем се усили, когато ръката му стигна до гърдите ми и ги обхвана със силните си пръсти. Завладяха ме едновременно страст и объркване. Залюлях се зашеметена, когато ръката му докосна връхчето на гърдата ми. Лицето ми се зачерви от срам и удоволствие.

Със свободната си ръка той се протегна и обгърна врата ми. Сетне нежно придърпа главата ми и я приближи на възглавницата до своята. След това ме целуна. Бях шокирана, когато усетих, че устните му се разтварят и езикът му прониква в устата ми. Никога не се бях замисляла, че устата можеше да служи за нещо толкова интимно. Съвкупяването беше нещо естествено и обичайно във фермата, но винаги си бях мислила, че хората се отнасят към размножаването по същия прагматичен начин, както животните. Никога не бях предполагала, че сърцето може да бие толкова силно, че кръвта може да тече толкова гореща, толкова гъста. Не бях и сънувала, че подобно удоволствие може да се извлече от сношаването.

Ръцете му се промъкнаха под дрехите ми и докоснаха меки и тайни места по тялото ми. Места, които аз едва докосвах дори когато се къпех. В църквата ни бяха учили, че да се пипа „там“ е греховно. Но сега не мислех нито за баща ми, нито за греха, нито за задълженията, които ме чакаха в къщата. Мислех единствено за американеца и прекрасните усещания, които изникваха от галещите му ръце.

Не се сдържах и изстенах, когато усетих, че пръстите му се свиват около пухкавата част между бедрата ми.

С груб, дрезгав глас той ме помоли да го докосна и аз. Разбрах го, защото се постара да придвижи ръката ми в съответната посока. Изглеждаше странна молба, защото вече го докосвах дни наред. Но когато ръката ми се плъзна под чаршафа към нежната плът, разбрах, че това е друг вид допир. Беше горещ, но от друг вид треска. Дишането му беше тежко, но не от делириум.

Той набра полите ми около кръста и ме издърпа върху себе си. Опитах се да му напомня за раната, но не искаше и да чуе. Свали камизолката ми надолу и започна страстно да целува гърдите ми. Не можех да говоря. Не можех да направя нищо, освен да се оставя на…

 

 

Когато телефонът иззвъня, Елизабет подскочи. Положи голямо усилие да успокои биенето на сърцето си, преди да отговори. Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Ръката й трепереше, когато се протегна да вдигне слушалката.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм, Лайла. Нещо не е наред ли? — попита сестра й.

— Не, няма нищо.

— Гласът ти звучи странно.

— Заета съм.

— Заета да пишеш нови фантазии, надявам се. Лизи, те са невероятни.

Когато изминаха три дни и Лайла все още не бе позвънила, Елизабет си бе помислила, че разказите й са прекалено аматьорски, за да бъдат публикувани, или че Лайла просто не е харесала фантазиите й. И в двата случая се почувства облекчена и същевременно огорчена, че писателската й кариера бе толкова кратка.

— Не си длъжна да казваш това само за да ми спестиш разочарованието — каза сега на сестра си.

— Не го правя нарочно. За бога, Лизи, никога не съм предполагала, че имаш толкова еротично въображение. Прочетох всяка една от фантазиите ти поне по дванадесет пъти и всеки път усещах, че се забавлявам страхотно.

— Но ти си ми сестра и ме обичаш. Естествено е да си мислиш, че…

— Добре! Исках да бъдат добри, така че се усъмних в собствената си преценка, макар да знаех, че съм права. За да се уверя, че не греша, накарах още четири човека от болницата да ги прочетат.

— Не си направила това, нали? — възмути се Елизабет.

— Успокой се. Не им казах кой ги е написал. Никой не би и повярвал, че е била малката ми писанка.

— Благодаря ти — каза сухо Елизабет.

— Както и да е, стига ти и това, че и жените, и мъжете, които ги прочетоха, бяха…

— Ти си ги дала и на мъже?!

— Тези книги не се продават само на жени — възрази Лайла. — Мисля, че трябва да имаш това предвид. Предположих, че ще е хубаво да разберем дали се харесват и на мъжете. Определено фантазиите ти се котират и там. Вече са на път за Ню Йорк. Ръкописите, а не мъжете — добави тя и се засмя.

— Вече си ги изпратила?

— Да, за да нямаш възможност да ме разубедиш. Напечатах ги сама. Правех хиляди грешки. Ръцете ми се потяха от вълнение. Кога ще ми дадеш да прочета някоя нова фантазия?

— Нова? Кой каза, че ще има нови?

— Аз ти го казвам. Талант като теб не се е изчерпал с две фантазии.

— Не съм сигурна, че се изисква талант. Пък и не знам кога и дали ще имам време да напиша още. Имам среща в събота вечер — срамежливо добави тя.

— Шегуваш се — изписка Лайла. — С кого? С човека с кокошарника?

— Не е кокошарник. Човекът има ирландски сетер и малки кученца. Името му е Тед Рандолф и моята среща не е с него.

Елизабет не бе разказала на сестра си за миналата събота вечер и за есенния карнавал, защото сестра й щеше да си направи погрешни изводи. Лайла щеше да си помисли, че Тед е отишъл заради самата нея, а не за да достави удоволствие на децата.

— Адам Каванот ме покани на вечеря — добави Елизабет.

— Наистина ли? Е, скъпа сестро, това може да послужи за материал за друг разказ. И помни — трябва да предадеш всяка подробност.

— Но, Лайла, това е само една вечеря — настояваше Елизабет.

— Която, ако си изиграеш добре картите, може да продължи до закуска. — Елизабет изпъшка яростно. — Не се горещи. Крайно време е да изживееш някоя от твоите фантазии. Забавлявай се добре. Само, моля те, не се влюбвай в Каванот.

Лайла затвори телефона малко след като накара Елизабет да обещае, че ще си помисли за нови фантазии. Елизабет се изненада да види, че е задържала магазина отворен пет минути по-дълго. Заключи набързо и напусна. Госпожа Алдер се ядосваше, когато закъснееше.

Движението бе кошмарно заради дъжда. Още преди да успее да слезе от колата си, Меган и Мат я посрещнаха с викове.

— Мамо, нещо ужасно се е случило на Тед — каза Меган разтревожена.

Елизабет отстрани децата си, излезе от колата и затвори вратата.

— Какво искаш да кажеш с това — нещо ужасно се е случило на Тед? Довиждане, госпожо Алдер — извика тя на излизащата от двора жена. — Сега, какво е станало с Тед? — попита Елизабет децата си, които биха могли да накарат професионално погребално дуо да изглежда весело и забавно.

— Смятаме, че е мъртъв или нещо подобно — гордо заявиха те.

Мат се правеше на толкова мрачен, че Елизабет едва успя да сдържи смеха си.

— Какво ви кара да мислите така?

— Колата му е тук, в двора, а той не иска да отваря, като тропаме на вратата.

— Може би е излязъл с мотора си.

— Той е в гаража.

— Може би просто няма нужда от компания в момента.

Или по-вероятно си има такава, помисли си Елизабет. Не го бе виждала от понеделник в магазина, когато гордо бе закрачил с чантичката от „Фантазия“ в ръка. Излязъл беше с подаръка за тайнствената си любовница.

Меган клатеше главата си.

— На масата в кухнята му има мръсни чинии от закуската. Той изобщо не обича разхвърляно. Казвал ми го е по-рано.

— Може би просто не му се е чистило днес.

— Или може би е мъртъв. Може би някой се е промъкнал и го е намушил с ножа или нещо подобно. Ще се чувстваме виновни, ако не проверим.

Откъде на Мат му идваха тези потресаващи идеи? Спокойно, каза си тя.

Синът й отново започна:

— Хайде, мамо. Трябва да отидем да видим.

Децата я бяха хванали всяко за по едната ръка и я дърпаха през двора.

— Сигурна съм, че има някакво разумно обяснение.

Заби токчетата си в земята, но децата бяха наистина разтревожени. Ако не задоволеше любопитството им, нямаше да я оставят на мира. Щяха да я молят, докато накрая пак се предаде.

— Добре, добре, отиваме.

Отново се замисли за постъпката си, когато вдигна ръката си, за да почука на вратата. Поколеба се за момент, но само един поглед към Мат и Меган я накараха да почука, и то силно. Тя почака няколко мига и като не чу никакви стъпки, почука отново.

— Виждаш ли, мамо, той не отговаря.

— Ето, мъртъв е.

— Не е мъртъв — подчерта изрично тя на черногледия си син. — Всъщност сигурна съм, че няма нищо нередно.

Елизабет се залепи за стъклото и се взря навътре. Както бяха казали децата, масата в кухнята бе затрупана с чинии от повече от едно хранене.

— Давай, мамо, влез да видиш — подкани я Меган. — Вратата е отключена.

— Меган, не мога просто така да вляза в къщата на един мъж.

— Защо?

Любопитството в очите й бе толкова невинно и искрено, че майка й се затрудни в избора на отговор.

— Не е учтиво, ето защо.

Това, което не можеше да обясни на децата си, беше, че господин Рандолф не би искал да го безпокоят, когато се въргаля из леглото с някоя приятелка или спи след тежко пиянство… Още няколко други възможности съществуваха. Тя се сети за доста. Въпреки всичко бе доста любопитна. Какво точно правеше той сега?

— Ами ако Тед е болен и ти не отидеш да му помогнеш…

— Той може да умре и вината ще е твоя. Твоя ще е, мамо.

— Добре тогава! — извика тя.

Да я накарат да се чувства виновна беше най-добрият начин да я убедят да свърши нещо. Това винаги се оказваше успешна агитация и децата го знаеха отлично. Отвори стъклената врата, а после и дървената. И двете бяха отключени, както бе й казала и Меган. Пристъпи вътре. Двете деца я следваха непосредствено.

— А сега вие двамата останете тук.

Не искаше децата да видят идола си в компрометираща — или каквато и да е ситуация — с друга жена.

— Искаме и ние да дойдем.

— Не, ще останете тук. Аз ще проуча дали има нещо нередно и ще се върна веднага.

За да ги накара да се подчинят, тя заключи остъклената врата зад себе си и се придвижи на пръсти през закритата веранда. Преди да влезе в кухнята, извика името му. Гласът й прозвуча необичайно силно и отекна в празната къща. Вероятно бе излязъл с приятели, а това бе нахлуване в частна собственост, което тя трябваше да обяснява по-късно.

Но това, че е излязъл с приятели, не обясняваше натрупаните мръсни чинии на масата. Нямаше да остави кухнята си в това състояние, ако нямаше наистина уважителна причина.

Не знаеше точно разположението на стаите в къщата. Затова се остави на интуицията й да я отведе до входната врата и оттам извика отново името му. Дневната, която случайно намери, бе обзаведена с вкус. Нямаше нищо екстравагантно, разбира се, но всичко бе модерно и с добър стил. Няколко списания бяха прилежно подредени на малка масичка. „Нюзуик“, „Тайм“, „Ескуайър“. Нямаше никакви списания с голи момичета.

— Вероятно тях ги държи в спалнята си — прошепна си.

Настъпващият здрач правеше деня още по-мрачен. Дъждът, който бе започнал, когато се връщаше от работа, сега вече блъскаше в прозорците. Не бе светнала лампите. Широките стаи навяваха тъжно настроение. Цялата тази бъркотия започваше да я плаши.

— Господин Рандолф? Тед?

Спря, за да се ослуша. Не получи никакъв отговор, затова се обърна и се запъти към кухнята.

Не бе направила и пет крачки, когато й се чу пъшкане. Замръзна на мястото си. Опитваше се да разбере дали това, което бе чула, е реалност. Да, ето че пак го чу. Този път дори по-силно.

Сърцето й заби лудо. Дали бе стенание от болка или от страст? Агония или екстаз? Вероятно и двете. Мили боже, не искаше и да знае. Но децата й никога нямаше да я оставят на мира, докато не разбереше какво точно става с Тед Рандолф.

Обърна се и се запъти отново към хола. Като се приближи, успя да различи шум от търкането на два плата. Чаршафи със сигурност, но дали бяха двама души или само един — не можеше да отгатне. Пое си дълбоко въздух и надникна през вратата, като веднага отдръпна главата си, когато видя каквото я интересуваше.

Стаята бе без съмнение спалнята на Тед. Точно срещу вратата, непосредствено до отсрещната стена, бе разположено огромно двойно легло. Той лежеше на него, за щастие — сам, но неспокоен.

За краткото време, което си бе позволила да надникне вътре, й стана ясно, че Тед е болен. Ръцете и краката му бяха проснати, но непрекъснато шаваха. Главата му се блъскаше ту на едната, ту на другата страна на възглавницата.

Елизабет събра куража си и влезе в ергенската стая с решителността на млад воин, отишъл в битка за първи път. Човек трябваше да изпълни дълга си.

— Тед?

Не се изненада, че той не успя да я чуе. Гласът й бе треперещ и тих. Стенанията му, които бяха станали по-силни, лесно я заглушаваха. Той метна едната си ръка встрани и нервно отметна чаршафа.

Беше напълно гол.

За щастие не й се налагаше да види всичко. Краят на бебешко синия чаршаф се бе оплел около таза му и го прикриваше. Единият му крак стърчеше извън очертанията на леглото. Другият бе покрит, но ясно очертан от плътно омотания чаршаф. Гърдите му бяха голи. Хлътналият му стомах се движеше нагоре-надолу в тежки движения. По-надолу…

Елизабет се отказа да гледа по-надолу. Въпреки това обаче не успя да не забележи, че долната част на тялото му изглежда доста секси. Черна, сякаш копринена нишка косми се спускаше от гърдите му надолу към слабините. Зърната му трябваше да бъдат отпуснати, но не бяха.

Тя се придвижи на пръсти до леглото, сякаш там лежеше жесток звяр, а не един безпомощен човек. Клепачите му бяха затворени, но потрепваха спазматично. Той мърмореше нещо, което тя не можеше да разбере. Сетне отново простена дълбоко.

Подтикната от съжаление, тя подви едното си коляно на леглото и се наведе над него.

— Тед? Болен ли си?

Той протегна едната си ръка сляпо напред. Другата…

Тя не бе забелязала това, преди той да го покрие с ръката си. Сама не знаеше как бе могло да убегне от вниманието й. Може би го бе забелязала, но мозъкът й не искаше да го възприеме. Сега вече нямаше избор.

Очите й бяха прекалено сухи, за да премигнат. Елизабет усети, че е започнала да пъшка през открехнатите си устни. Пронизващ звук изпълни главата й. Усети, че й прилошава.

Той отново отметна ръката си. Юмрукът му се удари в гърдите й. Пръстите му се отпуснаха и обвиха меката й гърда. Това трябва да го е извадило от неспокойния сън, защото той внезапно отвори очи. Гледаше я втренчено, толкова учуден от присъствието й, колкото и тя заради голямата му ръка на бюста й.

Тед отдръпна рязко другата си ръка от слабините си и се зави с чаршафа до кръста. И двамата не обърнаха внимание — или по-точно се правеха, че не обръщат никакво внимание — на странната издутина на чаршафа точно над ханша му.

— Какво правиш тук?

Гласът му беше прегракнал. Прокара езика по устните си, с цел да ги навлажни.

Елизабет направи доста опити, преди действително да успее да каже нещо.

— Аз… аз… децата… Болен ли си? — бе единственото, което можа да измисли.

Той протърка очи и каза:

— Ще се оправя.

Старанието му да се прави на мъжага и да отрича болестта си я вбеси.

— Болен ли си, или не?

— Да, болен съм — промърмори. — Предполагам, само грип. По-добре си тръгвай, преди да си се заразила и да си го пренесла на децата.

— Имаш ли температура?

— Не знам. Ти как мислиш?

Елизабет се поколеба за момент, преди да сложи студената си ръка на челото му. Беше топло.

— Мисля, че имаш малко температура.

— Вдигнах я по-рано. Започнах да се потя. Затова разхвърлих одеялата.

На земята до краката му бяха скупчени одеяло и покривка за легло.

— Имаш ли термометър?

— Да, в банята.

Благодарна, че й се удаде възможност да се отдалечи малко от него, тя стана и се запъти към банята, в която се влизаше направо от спалнята. На втория рафт над мивката откри термометър. Едва устоя на желанието си да види какво още има в шкафчето. Трябваше обаче да спазва приличие и да се върне незабавно. Това и направи, след като взе и едно пластмасово шишенце с аспирин.

Той бе опънал чаршафа си и го бе издърпал на няколко пръста над кръста. Сега и двата му крака бяха покрити, но гърдите му бяха все още голи, а зърната — все още изпъкнали.

Елизабет се стараеше да бъде колкото се може по-съсредоточена и спокойна при дадените обстоятелства. Тръсна термометъра, за да свали живака надолу. След това се наведе напред и го почака да отвори устата си. После внимателно постави термометъра под езика му.

— Взе ли едно от тези?

Тя му показа шишенцето с аспирин. Той поклати глава в знак на отрицание. Тя го погледна укорително, а после каза:

— Ще се върна веднага. Дръж термометъра под езика си.

Меган и Мат потропваха нетърпеливо с крака, когато тя отвори остъклената врата.

— Вие бяхте прави — каза им, преди да са успели да я засипят с хилядата и един въпроса. — Тед е болен.

— Може ли да дойдем да го видим?

— Не.

— Човек трябва да посещава болните си приятели. Това го казват в неделното училище.

— Не и когато приятелят ти е заразноболен. Можете и вие да се заразите от този грип.

— Ти също можеш да се заразиш. Защо ти можеш да посещаваш Тед, а ние не можем?

— Защото съм майка, а майките не се заразяват толкова лесно, колкото децата.

Надяваше се, че това ще прозвучи убедително и ще се откажат. Но те не отстъпиха. И двамата ревнаха в един глас:

— Но, мамо…

— Без пазарлъци!

Сериозното й изражение ги накара да млъкнат.

— Ще отида да почистя кухнята и да му сготвя малко супа. Докато върша това, вие защо не отидете да видите Пени и малките? Може би имат нужда от вода — каза им с по-мек тон.

Като се отърва от децата, напълни една чаша с вода и се върна в спалнята. Завари Тед точно да изважда термометъра от устата си. След това й го подаде.

— Какво показва? Никога не се научих да познавам това нещо.

— Трийсет и осем и шест — каза тя, докато тръскаше термометъра, за да го върне отново в първоначалното му положение. След това го постави отново в кутийката и продължи: — Вземи два аспирина. — Той примирено взе двете хапчета от ръката й, както и чашата студена вода, която му подаде. — Ще се сетиш ли да вземеш още две около десет часа тази вечер?

— Ще се опитам да не забравя.

Веднага след като изпи лекарството, той отпусна тежко глава на възглавницата. Елизабет забеляза, че тя е мокра от пот.

— Искаш ли да сменя чаршафите ти? — попита го тя.

Той погледна надолу към тялото си, а после отново към нея, за да й отговори.

— Не.

Не се опита да спори. Всъщност дори се почувства облекчена. Не й тежеше самата работа. Само при мисълта, че ще види Тед гол да става и да ляга в леглото, й се подкосяваха краката.

— А какво ще кажеш да сменя само възглавницата? — предложи му отново.

Той се съгласи на това и повдигна главата си достатъчно високо, за да вземе тя другата възглавница, която видя на отсрещния край на леглото.

— Къде имаш допълнително одеяла?

— Гардеробът за чаршафи и одеяла е в хола, но сега ми е топло.

— Ако не си завит, ще настинеш.

Може би затова зърната на гърдите му бяха все още така напрегнати, помисли си тя.

Намери гардероба в хола и видя всичките му кърпи и чаршафи, прилежно сгънати по рафтовете. Взе едно одеяло и се върна отново в спалнята на Тед. Замахна високо и го покри добре с току-що донесената завивка.

— Почини си, докато стопля супата. Предполагам, че се намира поне една консерва супа в къщата.

Той кимна с глава утвърдително, но размаха ръка за протест.

— Направи достатъчно за мен, Елизабет. Сега просто имам нужда да поспя и всичко ще ми мине. Утре трябва да съм на работа.

— Ако утре отидеш на работа, вдругиден ще си в болницата. — Тя размаха заканително пръст и продължи: — Не мърдай оттук. Ще се върна след малко.

Докато пилешката крем супа се сгъстяваше на котлона, тя изплакна мръсните чинии и ги подреди в машината за миене на съдове. След това избърса плотовете и масата с една гъба и подреди разхвърляните хранителни продукти по местата им. Супата бе готова, докато тя свърши с останалите неща. Сипа малко от нея в купичка и я сложи на една табла. Прибави и портокалов сок, лъжица и хартиена салфетка.

Когато застана на прага на спалнята му с подноса в ръце, спря смаяна. В съзнанието й изплува последната й фантазия. Вярно, не беше френската провинция. Тя не бе невинната девствена дъщеря на фермера, а й Тед не бе пилот, но странната прилика между фантазията й и реалността я накара да потрепери.

Приближи до леглото му, постави подноса на нощното шкафче и запали лампата. Крушката едва ли бе по-силна от свещ. Меката светлина рефлектираше по лицето на Тед и го покриваше в нежни нюанси. Той спеше. Миглите му хвърляха дълги сенчести ивици върху скулите. Гърдите му ритмично се надигаха и спускаха надолу при дишането. Аспиринът бе подействал.

Тя нежно произнесе името му. Очите му се отвориха. Те проникнаха в нейните по почти сексуален начин. По цялото й тяло премина топла вълна.

— Яде ли ти се нещо?

— Предполагам.

Подаде му студения портокалов сок. Той го изпи на един дъх.

— Трябваше да пиеш повече течности — скара му се нежно, като подаде салфетката.

Тед се обърка. Не знаеше какво точно се очаква от него да направи с кърпичката и затова просто я задържа в ръката си.

— Не ми се ставаше за нищо.

— Мат и Меган се грижат в момента за Пени и малките кученца.

— Благодаря. Знаех, че кученцата няма да умрат от глад, но се притеснявах за Пени. Разболях се вчера сутринта.

Така че вероятно бе отишъл на срещата си в понеделник следобед, помисли си Елизабет. Щеше да го попита дали на неговата приятелка й е харесало бодито, но наистина не искаше да знае.

— Можеш ли да се храниш сам?

— Ако ти държиш таблата, мисля, че ще се справя — отвърна уверено той.

Внимателно седна на края на леглото и постави таблата в скута си. Той се наведе към нея, облегнат на единия си лакът. Повдигна лъжицата несръчно и я потопи в супата.

— Вкусна е. Благодаря ти, Елизабет — каза, след като я опита.

— Моля, няма защо.

Бе изял повечето от супата, когато остави лъжицата и каза:

— Засега това ми стига.

— Добре.

Тя се обърна и остави таблата на нощното шкафче до леглото.

Преди да успее да се обърне, усети пръстите му около кръста си. Той я прихвана по-здраво и я придърпа към себе си.

— Толкова си готина — прошепна.

Елизабет го погледна изумена, докато той положи главата си на бедрото й и зарови лицето си в полата й. Косата му залепна за корема й.

Тя остана доста спокойна и остави всяка женска, майчина, благородна, любвеобилна нишка от душата й да се прояви и освободи. Постепенно старанието й изчезна. Започна да действа инстинктивно. Постави ръката си на зачервената от температура буза. Той въздъхна и се протегна да я покрие със своята. С другата си ръка тя заглади кичурите сива коса и ги махна от челото му. След няколко дълги мига той повдигна глава и я погледна право в очите.

— Сънувал ли съм или наистина те целунах?

— Кога?

— Преди няколко минути. Когато влезе за първи път.

Погали я по бузата и игриво хвана кичурите коса, които бяха се изплъзнали от кока й.

— Вероятно си сънувал.

— Не докосвах ли гърдите ти?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Ти някак си ги сграбчи.

— Не, много добре помня това. В съня си ги галех, допирах ги с палеца си.

Погледът му проследи извивката й от дантелената якичка до редицата копчета на блузата й.

— И ти също ме галеше — продължи той.

Като си спомни бившето местоположение на ръката му, Елизабет изтръпна от възбуда.

— Трябва да си тръгвам. Децата ще се чудят… — опита се да каже.

Той се облегна отново на възглавницата. Тя взе подноса и едва не избяга от стаята. Ръцете й трепереха, същите тези ръце, които искаха да придърпат главата му към гърдите й и да я задържат там колкото му се искаше.

Бързо разчисти таблата и постави кана вода и чиста чаша. Избягваше да гледа Тед право в очите, докато поставяше подноса на нощното му шкафче.

— Не забравяй за аспирина. И пий колкото се може повече вода. Няма да те притеснявам, освен ако нямаш нужда от помощ. И моля те, обади се, ако имаш нужда от нещо. Е — каза тя и плесна нервно с ръце, докато се оттегляше заднишком, — чао.

Обърна се, за да избяга, но той я хвана за ръката.

— Елизабет, радвам се, че намина. Благодаря ти за всичко. — Прокара пръсти по вътрешната страна на китката й. — Но в известен смисъл предпочитам да не ме бе събудила точно тогава. Бих искал да разбера как завършва сънят.