Сандра Браун
Фантазия (5)

Пета глава

Беше му все още много ядосана, когато отиде да пазарува следващия ден. Не отиваше далеч и не за дълго, затова реши да остави Меган и Мат вкъщи. И без това трябваше да си довършат домашните. Пазаруването без децата бе винаги по-лесно. Когато ги вземаше със себе си, те непрекъснато мрънкаха и я караха да купува неща, които не й трябваха и не можеше да си позволи.

Супермаркетите бяха почти безлюдни, тъй като същия следобед по телевизията щяха да играят „Чикаго Беърс“. Бързо намери всичко, което й трябваше и се запътваше към касата, когато го видя да влиза. Мислеше да го избегне, да се скрие или просто да подмине незабелязано, но за нещастие той също я видя.

При тези обстоятелства тя му се усмихна леко и му кимна. После обърна количката си на сто и осемдесет градуса и я забута в обратна посока. Точно си мислеше, че се е справила сполучливо с нежеланата среща, когато го видя да се подава от края на отсрещната пътека. Рязко спря и се оказа лице в лице с него.

— Здравей.

— Здрасти, Тед.

— Голямо пазаруване си направила.

— За цяла седмица е. Опитвам се да си зареждам основно хладилника през уикендите. Делниците ми са доста заети. И все пак се налага да се отбивам в магазина поне веднъж дневно, тъй като винаги забравям нещо. — Припряното й бъбрене изведнъж поутихна и спря. Напрегната, тя прескочи от една тема на съвсем друга: — Мислех си, че ще гледаш футбола, както всеки съвестен почитател.

Устните му се извиха в усмивка.

— В момента тече почивката между двете полувремена. Реших да отскоча за подкрепления. — В ръцете си държеше огромен пакет картофен чипс и шест бири.

— О, тогава да не те задържам — каза Елизабет и тикна количката си напред.

— Ако си приключила с пазаруването, ще ти помогна да занесеш чантите си до вкъщи.

— Не!

Възклицанието изненада и двама им.

— Искам да кажа — продължи сконфузено тя, — не бих искала да те лишавам от футбола.

— Няма проблеми, „Чикаго Беърс“ са значително напред. Доста скучно е.

Преди да успее да възрази, той сложи чипсовете и бирите си при нейните покупки. После я измести и пое управлението на количката.

— Наистина, Тед, няма нужда да…

— Здравейте!

Тед завиваше наляво, когато блъсна количката на класната на Меган.

— Здравейте — каза Елизабет с изморен глас.

— Видях ви на карнавала вчера вечерта. Хареса ли ви?

Очите й скачаха от Елизабет на Тед.

— Прекарах чудесно — каза Тед, тъй като въпросът бе очевидно насочен към него.

— Колко хубаво! Тези празненства понякога са наистина прекрасни. — Никой не промълви дума за известно време. — Е, хайде, довиждане.

— Довиждане.

Елизабет знаеше, че ще я обсъждат подробно в училищното настоятелство. Щяха да си помислят, че е много повече от обикновена позната с „гаджето“ си от есенния карнавал. Бяха ги видели да пазаруват заедно в неделя следобед. Това вече означаваше… Е, човешкото въображение няма граници.

Изчака жената да се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе, след което взе чипсовете и бирата и ги връчи отново на Тед.

— Точно се сетих, че трябва да взема още нещо. Благодаря за предложението да ми помогнеш с чантите, но съм сигурна, че вече второто полувреме тече. Чао.

Тя се бе скрила зад щандовете, преди той да успее да възрази. Тъй като класната на Меган вече се бе установила при млечните продукти, Елизабет се запъти към отсрещната страна на етажа. Тук можеше да се мотае, докато Тед си излезе.

— Защо го направи?

Елизабет изтърва портокалите, които бе стиснала в ръката си, и се обърна назад. Тед стоеше буквално на милиметри от нея. На хълбока си бе опрял торба, пълна със зеленчуци и плодове. Това беше първият път, когато го виждаше ядосан. Веждите му бяха събрани ниско над очите.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Защо ме разкара по такъв начин?

— Не съм.

— Не си ли?

— Не. Аз… си спомних, че бях обещала на децата да им взема тиква, за да я издълбаем и направим фенер от нея.

Той погледна надолу към мрежата с портокали, която я предаде.

— Още не бях стигнала до нея — каза тя, за да се защити.

Остави портокалите и се запъти към сектора с тиквите. Хелоуин бе след две седмици. Тиквеният фенер щеше да мухляса и да се сбръчка дотогава. Затова трябваше да придаде достоверност на лъжата си.

Всяка тиква от купчината на щанда бе внимателно огледана и преценена. Тед се беше взрял в нея със същото гневно изражение. Беше облечена в плетеното си розово костюмче. Така съвсем не приличаше на вдовица, която се старае да съблазни неженения си съсед.

Той бе облечен също в спортни дрехи, но все още изглеждаше доста привлекателен в омачканите си, по-скоро удобни, отколкото красиви дрехи. Носеше доста избелели дънки, стари обувки без чорапи и блуза, чиито надпис отпред бе толкова избледнял, че не можеше да се прочете. Изглеждаше, сякаш точно бе станал от леглото си и бе навлякъл първата попаднала му дреха. Защо това й се струваше толкова сексуална мисъл — сама не можеше да си обясни. Може би защото в съзнанието си виждаше… себе си, легнала в леглото, а той, изправен, да вдига ципа на дънките си.

Не искаше да обръща внимание на нищо от неговата външност. Нито дрехите, нито уханието му, нито чаровно рошавата му коса. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя му беше сърдита за това, че не бе се възползвал от нито една от златните възможности, които му се бяха предложили. Разбира се, тя щеше да го спре, но той можеше поне да опита. Толкова ли бе непривлекателна? Толкова отблъскваща?

Сутринта, преди да се събуди, отново бе сънувала безименния си любовник. Само че този път чертите му неприятно й напомняха за човека, който сега я изучаваше с очарователните си сини очи.

— Все още ли не можеш да избереш?

— Коя ти харесва най-много?

— Обичам кръгличките.

— Също и аз. Как ти се струва тази? — попита тя и посочи с пръст една доста голяма тиква.

— Изглежда добре.

— Ще изпратя носача да я вземе тогава.

— Аз ще я нося.

— Наистина, Тед, не се притеснявай. Изпускаш цялата игра.

Той я погледна строго за момент, преди да отговори.

— Добре тогава. Може би ще намина по-късно довечера да ти помогна да я издълбаеш.

— И сама мога да се справя, но все пак благодаря.

— Тези неща могат да се окажат доста досадни. Ножът може да ти се изплъзне и…

— Способна съм да издълбая една тиква за Хелоуин за децата си.

Тонът й бе направо досаден. Физиономията му й подсказа, че изобщо не му е харесал. Беше си помислила, че няма да се откаже от скандал и не сгреши. Той постави торбата си с плодове на рафта с ябълки „Златна превъзходна“ и се наведе напред. Лицето му бе на сантиметри от нейното.

— Добре тогава. Забрави за тиквата, забрави за зеленчуците и носенето на чанти. Нека поговорим за нещо друго. Ще ми кажеш ли какво ти е станало от снощи насам?

Тя отвори изумено уста и отстъпи крачка назад. Грубият му тон я изненада.

— Не разбирам какво ми говориш — излъга тя.

— По дяволите! Знаеш много добре. Какво ти се е случило от снощи до днес следобед, което да те накара да ме гониш?

— Нищо.

— Същото си помислих и аз. Тогава защо не сме вече приятели? Да не би да е заради тази дебелана, на която попаднахме преди малко? Защо допусна любопитството й да ти повлияе? Да не би да се страхуваш от клюките, които могат да плъзнат, ако ни виждат заедно? — Той прокара пръсти през очарователно рошавата си коса и продължи: — Виж, Елизабет, те ще говорят за теб просто защото си красива млада вдовица със страхотно тяло. Ще клюкарстват независимо дали сме спали или ще спим заедно.

— Което ние не възнамеряваме да правим!

Той присви очи. С нервен замах грабна торбата си с плодове от рафта. Ябълките се разпиляха по пода.

— Съвсем права си. Хамелеоните са си просто гущери, доколкото съм запознат. От тях ми настръхват косите.

 

 

— Съвсем ще се разкапе до Хелоуин.

— Тогава ще издълбаем още една — каза Елизабет на подозрителните си деца.

— Защо сложи фенера на задния прозорец, мамо?

— Не мислите ли, че там изглежда по-добре?

— Да, но никой, освен нас не може да го види.

Ще го вижда и съседът, който живее зад нас, помисли си Елизабет. Ето защо тя постави и най-голямата свещ във вътрешността на тъжната тиквена глава, преди да я закачи на прозореца.

Лампите в къщата му не светеха и джипът му не беше на обичайното си място, което малко намали тържествуващата й усмивка. Както и фактът, че едното око на тиквената глава бе хвръкнало, защото ножът се бе плъзнал. Възнамеряваше да го закрепи с няколко клечки за зъби. Едва ли щеше да се забележи от остъклената веранда на съседа й.

— Тази е за наше забавление — каза Елизабет с почти пародийна усмивка. — Когато се развали, ще купя друга тиква и ще я издълбаем отново. А сега ми помогнете да почистя неразборията.

— Може ли да хвърлим семките?

— Не тази вечер. Време е за лягане вече.

Час по-късно децата действително бяха в леглата си. Бяха добре завити, бяха си казали вече молитвите, изпили и последната си чаша вода за деня и бяха вече приключили с разходките до тиквената глава. За нейна голяма изненада, Тед бе включен в молитвите им наред с нея, баща им на небето, леля Лайла и баба и дядо от двете страни. В зависимост от поведението им през дадения ден, включването на госпожа Алдер бе по желание. Елизабет се зачуди дали Тед ще стане постоянна част от молитвите им.

Джипът му все още не бе в двора, когато тя духна свещта на тиквената глава и се качи в спалнята си.

Опита се да почете, преди да заспи, но не можеше да се съсредоточи върху скучния роман.

Как смееше да й говори по този начин? Какво се очакваше от нея да направи, като го видя в супермаркета? Да се хвърли на врата му ли? Или да наведе смирено очи надолу и да му благодари, че бе завел нея и децата на есенния карнавал?

Отгоре на всичко я бе нарекъл „хамелеон“. Ту се държеше с нея като джентълмен от Английския двор, ту беше вулгарен заради нараненото си его. Бе по-разумно да задуши това странно познанство още от самото начало. Той бе прекалено лекомислен. Всъщност тя знаеше прекалено малко за него. Сега дори не искаше. Нещата трябваше да си останат както бяха, преди да се случи инцидентът с Бейби. Господин Рандолф бе само далечен съсед, нещо като тайнствения мъж. Щеше й се и сега да е така.

Не загаси лампата си, докато не чу шума от джипа в двора. След това се мушна между завивките и си внуши, че изведнъж обхваналото я желание да спи, е просто съвпадение.

Само след няколко мига отхвърли чаршафите настрани и измърмори нервно нещо под носа си. Спомни си, че е забравила включена пръскачката в двора. Бе я включила рано следобед и оттогава си работеше. Страхотно ще ми се отрази на сметката, помисли си, докато минаваше по стълбите, после през кухнята и към задната врата.

Тревата под босите й крака бе мокра и студена. Нощният въздух я караше да трепери, защото не бе имала време да сложи нещо над нощницата си. Вдигна края на дългата дреха, за да не я намокри и на пръсти се запъти към кранчето. То бе вградено в основата на къщата. Отне й малко време да го намери в тъмнината, но накрая успя. Наведе се и го затвори. Опита се да го затегне добре, преди да се изправи и да се обърне, за да поеме отново към къщата.

Изненадата я накара да замръзне на мястото си. Сложи разперената си ръка на сърцето, за да заглуши лудото му биене.

После позна фигурата, която изникна от плътната сянка на дървото. Беше Тед Рандолф. Чертите му не се виждаха много добре в тъмницата, но лунната светлина, която светеше в косите му и ги правеше да изглеждат като сребърни, го разкри незабавно.

Нямаше смисъл да задава въпроса: „Какво правиш тук?“, защото вече знаеше. Не й беше ясно откъде знаеше, но важното беше, че знаеше.

Не бе изненадана, затова и не подскочи, когато той протегна ръка и взе кичур от косата й между пръстите си. Стисна го в ръце, а след това го остави бавно и чувствено да се изплъзне от пръстите му. Сетне обхвана врата й с едната си ръка. Тя наклони главата си, сякаш нежният допир на пръстите му бе разтопил гръбначния й стълб.

Той притисна устни към тази грациозна извивка и последва дълга целувка. След това се взря в лицето й. Докосна устните й с пръст и проследи очертанието им. В отговор на неговия допир устните й сякаш омекнаха и леко се отвориха. Той прокара пръста си по зъбите й.

Някаква необичайна смелост я накара да протегне ръце и да ги сложи на гърдите му. После разтвори разкопчаната му риза и погали голата плът, къдравите косъмчета, за да стигне до стегнатите му зърна.

Тед неволно издаде лек съскащ звук и с рязко движение я притисна нежно към стената зад гърба й. Главата му се накланяше все по-надолу към нея. Тя затвори очи секунда преди устните му да покрият нейните. Той наклони главата си, а след това потопи езика си в топлото меко кадифе на устата й.

Елизабет чувстваше тялото си, сякаш е без кости. Щастлива беше, че стената бе зад нея да я поддържа, докато се предаваше на майсторството и опита на Тед. Никога не бяха я целували така дълбоко, така чувствено, така цялостно. Никога. Дори във фантазиите й.

Целувката му изцеждаше всички сили от тялото й и същевременно я даряваше с нов пламък.

Езикът му ловко изучаваше устата й. На моменти Елизабет усещаше, че се задушава, че сърцето й спира, че около нея е пълно с ярки искри. Тялото, сърцето й, душата й щяха да се взривят.

Устните му бавно се спуснаха по шията й. Езикът му игриво се плъзна по меката част на ухото й, преди да го прехапе леко в любовна игра. Целуна гърдите й. Устните му бяха открехнати, горещи, жадни. Когато се затвориха около връхчето на гърдата й, тя инстинктивно се изви в кръста и десетте й пръста се вкопчиха в косата му. Нощницата не пречеше на страстната му целувка.

Тед я прихвана здраво през кръста и я задържа притисната към стената, докато той се изви напред и тя видя степента на неговата възбуда. Придърпа тялото си към неговото.

Миг след това той изчезна, сякаш погълнат от тъмнината.

Единственият шум, който Елизабет успя да чуе, бе трескавото биене на сърцето си и неравномерното си дишане. И течащото кранче. Падащите в мокрия пясък капки бяха единствената й връзка с реалността, единственото доказателство, че това, което ставаше, е реалност, а не още една от нейните фантазии.

Влезе отново в къщата, качи се по стълбите и отиде в спалнята си. Затвори вратата и се облегна на нея, слаба и задъхана. С една ръка допря устните си. Бяха все още топли и влажни. Дори леко пареха. Усещаше ги подути и наранени от леко наболата му брада.

Този път бе истинско. Този път наистина се бе случило. Но как? Защо? Защо му бе позволила?

Защото и тя бе човек. Бе жена, познала страстта. Желанията не бяха умрели заедно с Джон Бърк. Естествените й физически нужди не бяха заковани в ковчега заедно с него. Сами по себе си те не бяха срамни. Само начинът, по който избереше да ги задоволи, можеше да се окаже такъв. Среща със съсед в двора в полунощ не беше най-подходящият начин да потуши разгорещилите си страсти. Ако щеше да е толкова страстно, толкова неочаквано, ще трябва да намери някакъв начин.

Като че вдъхновена от някаква муза — или може би от дявола — тя отиде до бюрото си и извади един тефтер и писалка. Мастилото потече от химикала като кръв от отворена вена. Стаята бе студена, но тя не спря дори за да сложи нещо на гърба си. Не прекъсна трескавото си писане, докато фантазиите й в обора и тази за неизвестния любовник не бяха превърнати от видения в думи, записани черно на бяло.

След това заспа дълбоко и прекара цялата нощ, без да сънува. На сутринта се обади на Лайла, преди да е успяла да промени решението си.

Едва след като има възможност да си помисли няколко часа, Елизабет започна да се разколебава. Лайла със сигурност бе очарована от решението й да предаде фантазиите си за публикация. Тя се отби, за да вземе страниците, които сестра й бе написала предишната вечер.

Още щом ги видя, ги дръпна от ръката на Елизабет:

— Няма да ти позволя да промениш решението си. Какво те накара да се решиш?

Елизабет бе щастлива, че е понеделник сутринта и двете сестри нямаха време за много обяснения. Това естествено предотврати един по-задълбочен разговор относно мотивациите й. Не че тя би споделила с някого какво се бе случило в задния двор предишната вечер. Това бе тайна, която възнамеряваше да пази до гроб.

— Бих могла да използвам добре допълнителните доходи — каза тя на Лайла, за да задоволи любопитството й. — Ако мислиш, че ще ги публикуват, изпрати ги, но няма да се сърдя, ако ми кажеш, че не струват и нямат шансове да излязат в книга.

— Нямам търпение да ги прочета — каза Лайла и облиза устни като в очакване на голяма забава.

Цяла сутрин Елизабет очакваше трепетно сестра й да се обади по телефона. Когато стана време за обяд и от Лайла нямаше и вест, тя реши, че нещата й са ужасни и че Лайла се чуди как да й каже по най-тактичния начин.

В хотела имаше малко хора, така че и бизнесът й вървеше слабо. След като приключи с обяда си, който се състоеше от сирене и плодове, започна да прелиства каталозите за поръчки. Когато звънчето на вратата й подсказа, че някой купувач най-накрая се е решил да влезе, тя повдигна глава към вратата с обичайната си усмивка.

Усмивката замръзна на устата й, когато на прага на магазина си видя Тед Рандолф. Елизабет едва не падна от високия стол, на който обикновено седеше, когато нямаше клиенти. Погледите им се засякоха и останаха така цяла вечност.

Накрая той проговори:

— Здравей!

Ходилата й докоснаха пода, но тя все още не се чувстваше достатъчно стабилна да се изправи. Всъщност коленете й трепереха. Приглади полата си с влажни длани. Ушите й започнаха да бучат.

— Здрасти!

След още едно дълго мълчание той отклони очи от нея и ги насочи към вътрешността на магазина.

— Разглеждал съм витрината, но никога не съм влизал вътре. Много е красиво.

— Благодаря ти.

— И ухае добре.

— Продавам сушени розови листа и ароматични торбички — каза тя и посочи към една кошница, пълна с малки дантелени възглавнички, натъпкани със сухи цветя и подправки.

Наистина ли е била в прегръдките на този мъж вчера вечерта? Гола, като се изключи леката ефирна нощница? Тя ли тръпнеше в ръцете му? Тя ли го целуваше страстно по начин, който дори сега я караше да чувства гъдел? И сега същите ли хора разговаряха спокойно за сушени листа и тъпкани торбички? Събота вечерта се бе почувствала отблъсната, защото той с нищо не й бе показал, че е желана. Бе прекалено сдържан. Е, вчера не бе така. Но вместо да му бъде ядосана, тя бе по-скоро объркана.

Проследи го с поглед. Той взе една от красиво опакованите кутии и я помириса.

— Шанел? — попита, без да се обръща.

Елизабет кимна, без да промълви и дума. Той постави кутията на мястото й и се запъти към рафтовете с шоколадовите изделия. Всичко в магазина привличаше окото дори с начина, по който бе подредено по полиците, но вниманието, което Тед отдели на всеки предмет, бе направо невероятно.

— Отворената кутия бонбони е поставена, за да можеш да опиташ, ако пожелаеш — каза тя, за да запълни неудобната тишина.

— Добра търговска политика, но все пак не искам, благодаря.

Оттам се запъти към кристалните топки за игли, а след това към шишенцата с парфюм, кутиите за бижута, сатененото бельо, тоалетните чантички и накрая — към подвързаните с дантела томчета поезия.

Елизабет бе сякаш омагьосана от начина, по който той се докосваше до стоката й. Имаше големи, силни мъжки ръце, покрити с тъмни косми. И въпреки това бяха сръчни и деликатни, когато докосваха и най-нежната и фина дреболийка в магазина.

— За какво служи ключът?

Стресната от неочаквания въпрос, Елизабет стрелна погледа си от ръцете към лицето му.

— Комплект е с дневника.

— О, разбирам.

Той взе книгата със сатенената подвързия и пъхна малкото златно ключе в дупката. Лекотата и увереността, с която вкара ключето в отвора, накара Елизабет да се главозамае. Усети, че се залюлява на стола. Той остави дневника обратно на рафта. Тя си пое дълбоко въздух. Тед се обърна с лице към нея, но остана мълчалив.

— Има ли… Имаш ли нужда от… Търсиш ли нещо специално?

Той прочисти гърлото си и погледна настрани.

— Да, искам нещо хубаво.

— О? — Искаше й се да попита: „За кого?“, но успя да се овладее.

— Много специален подарък.

— Има ли специален случай?

Той се закашля.

— Всъщност да. Искам да възобновя една стара връзка.

Той се премести и застана точно отсреща на огледалната плоскост, зад която стоеше тя.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако не го направя, мисля, че няма да мога да се спра само с една целувка следващия път.

Елизабет бе вперила очи в ръбестата извивка на брадичката му. Но той не се помръдна от мястото си и не каза нищо повече. Стана ясно, че очаква тя да направи следващата стъпка, така че тя мъчително вдигна очи и срещна погледа му.

— Ти не спря само с една целувка този път.

— Не — каза той меко. — Не спрях, нали? Има ли нужда от извинение, Елизабет?

Тя поклати глава.

— Предпочитам да не говоря за това.

— Не искаш ли обяснение?

— Не мисля, че има обяснение, когато се отнася за нещо подобно. Това просто — тя направи безпомощно движение — се случи.

— Не съм го планувал.

— Знам.

— Не искам да си мислиш, че преминах през градината, за да направя нещо лошо на теб или на къщата.

Тя си пое въздух и отвърна:

— Не си го мисля.

Няколко мига никой не каза нищо. После той попита:

— Защо бе толкова зле настроена спрямо мен вчера в магазина?

— Бях раздразнена.

— Защо?

— Не знам точно защо — каза тя и наистина го мислеше. — Може би защото бих искала да намирам сама гаджетата си. Не искам децата ми да ги избират вместо мен. Исках да ти покажа, че не си длъжен да ме извеждаш друг път. Може би се самозабравих малко в желанието си да бъда колкото може по-ясна.

— Наистина.

— Сега го осъзнавам. Съжалявам, че реагирах така рязко.

— Няма нужда от извинения. Аз също прекалих. Направо ме изкара от кожата. Въпреки всичко не биваше да казвам това, което казах. Ти не го заслужаваше.

— Моля те — каза тя и поклати глава. — Разбирам.

Тед въздъхна дълбоко.

— Както и да е. Когато се прибрах снощи, видях, че пръскачката ти е пусната. Реших да ти направя услуга и да я спра. Не очаквах да те видя да стоиш там. Особено пък облечена само в тази ефирна нощница. — Очите му станаха мрачни. — Това ми дойде като шок.

— Нали не си мислиш, че излязох просто така, за да привлека вниманието ти?

— Не.

— Защото наистина не го направих заради това. Чух водата да шурти и се сетих, че съм я забравила. Ако не бе толкова късно, никога не бих излязла само по нощница. И ако не се налагаше, нямаше изобщо да излизам навън.

— Разбирам.

Ако наистина разбираше, за нея беше по-добре да замълчи. Беше една от тези ситуации, в които само можеше да стане по-лошо, ако говориш прекалено много.

— Какво мислеше да направиш? — попита тя.

— Просто да те целуна. Нищо повече от това, кълна се. Но тогава ти започна да ме целуваш. Усещах гърдите ти долепени до моите и, по дяволите, беше толкова страхотно усещане. Трябваше да… Какво има?

— Искаше да купиш нещо — каза тя с дрезгав глас. — Какво си наумил да купиш за подарък на твоята… твоята лейди?

— О, да. Е, нека видим.

Той пъхна ръцете си в джобовете на панталоните, от което якето му падна свободно зад раменете. Предницата на ризата му бе плътно изпъната от мускулестите гърди под нея. Предната част на панталоните му…

Елизабет премести виновно очи обратно на гърдите му и забеляза тъмния облак косми, който се показваше изпод ризата. За пръв път го виждаше разгърден… като изключим тогава, когато бе доста далеч, за да го изучи подробно. Винаги ли се издокарваше така за следобедните си срещи?

— Какво предлагаш? — попита я той.

Елизабет се почувства толкова объркана, че не можа да измисли и едно-единствено предложение за покупка. Огледа магазина си, сякаш го виждаше за първи път. Не можеше да си спомни как се наричаха отделните стоки и колко струваха. Когато най-накрая успя да свърже няколко думи и да образува смислено изречение, направи няколко предложения, но той не хареса нито едно от тях.

— Не, тя определено не е от този тип — отговори, когато Елизабет му предложи тънък том със сонетите на Шекспир.

Да, естествено, че не беше. Не можеше да бъде такава. Любовниците рядко са такива. Един мъж не се отбиваше при любовницата си, особено когато не я е виждал отдавна, за интелектуално общуване.

— Какво ще кажеш за това накъдрено бельо?

Тед стрелна поглед към витрината с нежни женски долни дрехи.

— Жените наистина ли обичат да носят подобно бельо? Или само на мъжете им се ще те да обичат?

Ядът й към него изплува отново на повърхността. Защо я занимаваше с абсурдните си идеи? Ако искаше да купи някакви сексапилни бикини за тайната си любовница, защо трябваше да бъде точно от нейния магазин?

— На някои жени им харесва — троснато отвърна тя. Постави особено ударение на втората дума, като че искаше да подчертае, че жените, на които им харесва да носят подобно бельо, са със съмнителна репутация.

— Ти обичаш ли?

Погледът й се спря в очите му. Те я караха да лъже. Изправи се, за да посрещне предизвикателството. Освен това синът й вече го бе осведомил, че обича.

— Понякога, когато съм в настроение.

— Колко често те обхваща подобно настроение?

На корема й стана топло. Топлината се разля нагоре и изпълни гърдите й, които се стегнаха под блузата. Дали бе забелязал? Помнеше ли как ги бе целувал през нощницата предишната вечер?

— Това е различно при всяка жена — каза тя.

Той се обърна и започна да разглежда асортимента, като плъзгаше внимателно закачалките една по една. Звукът на звънтящия метал беше толкова дразнещ за Елизабет, колкото стържене на нокът по черна дъска.

— Това е много красиво — каза той и издърпа едно от ефирните парчета плат. След това го повдигна демонстративно към Елизабет. — Как му е името?

— Боди.

Устните му се разтвориха в широка вълча усмивка.

— Няма съмнение. Всеки мъж може направо да се побърка само като го гледа.

Тя не долови шега в думите му и едва сдържа желанието си да го измъкне от ръцете му.

— Искаш ли го или не? Струва шейсет долара. — Той леко подсвирна с уста. — Тя не го ли заслужава? — попита Елизабет с фалшива усмивка.

— О, да, определено го заслужава.

Силата и дълбочината на гласа, с която произнесе последните думи, я накараха да настръхне от ярост към него.

— Да го опаковам ли?

— Не толкова бързо. Все още не съм решил. Направи му реклама.

Той подхвърли бодито на щанда. Нервите на Елизабет бяха опънати до предел. Той или искаше проклетото нещо, или не го искаше. Но тя не можеше да си позволи да загуби покупка за шейсет долара, особено в такъв слаб за магазина й ден! Затова вдигна бодито и започна да изрежда различните му качества.

— Направено е от сто процента естествена коприна.

Той хвана крайче от плата между пръстите си и го протърка. Точно както бе направил с косата й предишната вечер.

— Много красиво. Много фино. Почти прозрачно. Това представлява ли някакъв проблем?

— Моля?

— Нещо вижда ли се през него?

— В спалнята — да. Но ако го носи под дрехите си — не.

— Добре — каза той. — Какво ще кажеш за цвета? Как се нарича този цвят?

— Цвят на гола кожа.

— А, това дава добра представа за цвета действително. А размерът?

— Какъв размер е тя? — Четиридесет и четири, с бюст двойно D, помисли си злобно.

— Приблизително с твоя ръст. Постави го на тялото си — каза спокойно той.

Тя се поколеба, но за да не се прави на недостъпна, смъкна бодито от закачалката. Постави презрамките на раменете си, а останалата част приглади на мястото й.

— Еластично е. Ще стане и на трийсет и две, и на четиридесет и четири.

— Трийсет и две и четиридесет и четири какво?

— Размер на сутиена.

— Аха.

Тед премига и насочи очи към чашките на сутиена, които прилягаха на формата на бюста й.

— Мисля, че това е точно по размер. Тези разкопчават ли се?

Той протегна ръка към перлените копчета на предната част на бодито. Още като допря пръстите си до тях, първите две се разкопчаха. Погледите им се срещнаха почти мигновено.

Елизабет хвърли дрехата на щанда.

— Какво реши?

— Това за какво е?

Тя наблюдаваше пръстите му като омагьосана. Те преминаха бавно по високо изрязаната извивка за крака до закопчалката, която събираше предната и задната част. Елизабет едва успяваше да се контролира.

— Откопчава се — каза тя с необичайно пресипнал глас.

— Но защо?

Напрегната до предел, тя почти извика.

— А ти как мислиш?

— Хмм, за удобство. А тези са за прикачване на чорапи, нали?

Той прокара пръста си по една дантелена ивичка.

— Да, но могат да се откачат, ако е необходимо.

— Прибави към това и един чифт дантелени чорапи и ще го взема.

— В брой или с кредитна карта?

— С кредитната карта.

— Чудесно.

Той я бе вбесил до такава степен, че тя едва успяваше да напише бележката. Дръпна ръчката толкова силно, че машинката едва не погълна кредитната му карта.

Т. Д. Рандолф. Зачуди се дали името му беше Тадеус и какво точно означаваше Д-то. Сетне се прокълна, че изобщо се замисля. Не даваше и пет пари как точно е пълното му име.

— Да го опаковам за подарък ли? — попита почти невъзпитано тя, докато увиваше греховното бельо в розова хартия.

— Няма да е необходимо.

Обзалагам се, помисли си тя. Вероятно направо щеше да се хвърли в прегръдките й. Разопаковането щеше само да отнеме ценно време и да проточи нещата.

— Благодаря ти — каза й, като поемаше чантичката, която Елизабет с протегната ръка му подаде.

— Моля. Добре дошъл си.

— Ще се видим вкъщи.

Не и ако мога да го предотвратя, каза си тя наум. Кимна студено и обърна главата си настрани още преди той да е напуснал магазина. Същевременно внимателно го проследи с поглед през витрината и се увери, че е напуснал хотела. Походката му беше натрапващо се безгрижна и чак изглеждаше надута.

Поне не си бе насрочил помирителната любовна среща в хотел „Каванот“. Някои от крайпътните мотели повече щяха да му подхождат.

Обърна се с гръб към фоайето и пъхна бележката от кредитната му карта в касовия си апарат. Когато камбаната на вратата иззвъня отново, тя си помисли, че той се бе върнал за нещо. Обърна се рязко да го посрещне, но на лицето й бе изписана такава гримаса, която сякаш казваше: „Не ме безпокойте!“.

— О, здравейте! — каза тя натъжена.