Сандра Браун
Фантазия (1)

Първа глава

Първия път бях като омагьосана. Правехме любов в обора сред миризмата на сено, коне и прах. Беше страстно и жарко. Телата ни блестяха от пот, когато всичко свърши. Преплели крайници, ние лежахме в сладострастно задоволство. Стръкчета сено се бяха вплели в косата ми. Той закачливо ги измъкваше, докато аз се наслаждавах на слънчевите лъчи, които се промъкваха през процепите между дъските. Те хвърляха игриви оттенъци на широката му и космата гръд.

Съдбата беше предопределила това да се случи, въпреки че решението за времето беше изключително негово. Точно се бях върнала от ежедневната си езда с любимия кон на баща ми Торобредз. Сърцето ми бе започнало да бие лудо при вида на главния коняр. Той се бе облегнал на ъгъла на сградата. Нямаше никой друг в двора.

Аз го погледнах с пренебрежителен поглед, изпълнен с високомерие, извиращо от вековната аристократична кръв на рода ми. Той се полюля лениво напред. Усмихна се арогантно, повдигна бавно ръцете си и ги постави на кръста ми, за да ми помогне да сляза от коня. Исках да унищожа непоклатимата му самоувереност и надутост. Нарочно сладострастно плъзнах тялото си по неговото, преди ботушите ми да докоснат земята. Наблюдавах как очите му станаха по-тъмни и мрачни, но триумфът ми бе кратък.

Той пренебрегна всякакви общоприети норми на поведение и приличие, и продължи да ме притиска плътно към себе си. Погледът ми беше неудържим, пълен с желание. Аз бях много по-силна от него, защото той бе подчинен на баща ми и далеч под моето социално положение. Всякаква по-интимна връзка между мен и главния коняр бе забранена. А това я правеше още по-сладка и желана.

На всичко отгоре той бе ирландец, аз — англичанка. Бе див и невъздържан. По темперамент бе избухлив и неудържим като Ирландското море. Аз бях отгледана в среда, пропита от изтънченост и благородство. Знаех френски и латински. Той имаше само най-бегли познания по английски и често използваше вулгарни думи, на които аз дори не знаех значението. Ако можеше да се вярва на слуховете, то бутилка уиски не можела да се задържи и за една вечер, попаднала веднъж в ръцете му. На мен от време на време ми позволяваха да си пийна чашка шери преди вечеря, и то само при специални случаи. Ръцете ми бяха безупречни. За неговите не можеше да се каже същото. Но това едва ли имаше някакво значение, когато те бяха на кръста ми и ме притискаха все по-близо и по-близо до тялото му.

Той приведе глава и ме целуна, сякаш това бе напълно естествено. А в действителност това негово действие би се счело за непростимо оскърбление към моя милост, ако някой ни видеше. Кичур от дългата му разпиляна коса се докосна до веждата ми. През това време главата му се спускаше все по-надолу и по-надолу. Накрая притисна открехнатите си устни върху моите.

Очевидно той отговаряше на страстното желание, което бе видял в очите ми. Въпреки че ясно съзнавах това, поведението му ме вбеси. Блъснах го в гърдите. Беше неравностойна борба. Не само защото той бе физически по-силен, но и защото трябваше да се преборя със страстта, бушуваща в кръвта ми. Трябва да си призная, че не влагах всичките си сили в желанието си да се отскубна от прегръдката му, или пък от езика му, който вече се бе докоснал до устните ми и ги разтваряше нежно.

В този момент се почувствах ужасно безпомощна.

Без дъх и без сили, аз безропотно го последвах в бащината конюшня. Бях мечтала за това, нали? Нали това бе кулминацията на всичките многозначителни погледи, които си разменяхме вече седмици наред? Не бях ли аз тази, която с няколко кратки докосвания и предизвикателни пози го бе подканила да направи това? Тайните щяха най-накрая да се разкрият пред очите ми. Нали бях мечтала да узная какво си шушукат слугините?

Дори да поисках да променя решението си, той нямаше да го позволи. Притисна ме към един от рафтовете. Сеното беше до колене. Миришеше на сладко и свежо. В помещението беше топло и много задушно. Облаци прах танцуваха из въздуха и наподобяваха лудия световъртеж в главата ми. С все още притиснати устни към моите, той придърпа таза си напред, сякаш за да ми даде доказателство за степента на своята възбуда. Това се виждаше доста ясно през тесните му бричове. Силното и гъвкаво тяло, което се наслаждавах да наблюдавам в безопасност иззад завесите на моята стая, сега се притискаше доста интимно към мен. Бедрата ми потрепериха, но се подчиниха на страстта, която ни бе завладяла.

Ръцете му се плъзнаха по шията и дрехите около раменете ми. Започна нежно и сръчно да разкопчава копчетата на бялата ми блуза. Малките перли едва ли бяха голяма пречка за сръчните му и дръзки ръце. Просто сами се изплъзваха от илиците, сякаш и те се бяха отказали от всякакво желание за протест.

Не можех да се въздържа да не въздъхна, когато усетих загрубелите му ръце върху гърдите си. За фустанелата ми той просто не прояви търпение и само я повдигна нагоре.

Обладана от странните тръпки, които плъзнаха по тялото ми, неволно затворих очи. Главата ми се отпусна назад и аз се предадох напълно. Устните му се плъзнаха надолу по треперещата ми плът и я покриха с целувки. Досега не си бях и представяла, че устните, зъбите и езикът на един мъж могат да доставят подобно удоволствие. Това бе греховно, нали? В молитвеника ми не описваха ли тези неща като плътски удоволствия? Не бяха ли те низки и долни? Не, по-скоро бяха великолепни. Гърдите ми станаха стегнати и твърди под неговите страстни целувки. Неволно се притисках все по-силно и по-силно към него и несъзнателно произнесох името му.

— Шшшт! Шшт, любов моя! — прошепна той с мелодичния си ирландски акцент, който обожавах. — Трябва да бъдем много внимателни.

Движенията му бяха твърде ловки. Не спазваха никакви правила. Ръцете му се плъзнаха под кадифената ми поличка, разтвориха няколкото пласта фусти и си прокараха път през бельото ми, докато стигнат голата плът. В ушите ми шепнеше нежности, но гласът му звучеше грубо, още повече че беше подсилен от решителната ирландска пламенност. И все пак тези нежни думи изпълваха съзнанието ми, караха ме да се разтапям от удоволствие. Тази интимност и нежност беше в противоречие с явно растящото му нетърпение.

Той разкопча панталоните си и аз го видях. Степента на неговата възбуда ме шокира. Той видя уплашения ми поглед и започна да ме успокоява с нежни думи. Всичко, което правеше, беше изпълнено с нежност и мъжественост. Въздишките ни изпълваха въздуха и се промъкваха през процепите на конюшнята. Изключителното удоволствие от слетите в едно тела ме караше да се чувствам на седмото небе. Прокарах пръсти през дългата му коса. Той ме целуна отново страстно по гърдите. С всяка минута ставаше все по-разгорещен и нежен, докато…

 

 

— Елизабет!

Гневният глас на сестра й изтръгна Елизабет Бърк от света на фантазиите. Очите й, които някой би описал като порцеланово сиви, замигаха, за да фокусират жената, която стоеше на прага на магазина й за подаръци. Сестра й се намръщи. Лицето й изразяваше колкото топлина и привързаност, толкова и неодобрение. Лайла, две години по-млада от Елизабет, поклати глава и зацъка:

— Пак за това мислиш, нали?

— За какво?

— Не ме прави на глупачка, Елизабет. — Тя поклати заканително показалеца си. — Пак си се замечтала. Мислите ти са на милион мили оттук.

— Не, не е вярно. Аз… точно се опитвах да внеса някакъв ред в нещата си — замънка тя и започна да подрежда купчина книжа на една стъклена етажерка. Искаше й се да придаде достоверност на лъжата си. Бузите й обаче бяха еднакво червени както от неудобството, което изпитваше, че я бяха хванали да мечтае, така и от топлината на самата мечта. Както и се опасяваше, проницателната й сестра не можеше така лесно да бъде заблудена.

— Ти се изчерви. Ако е толкова хубава мечта, можеш да я споделиш с мен.

Лайла се настани удобно върху висок, облечен в кадифе стол, който Елизабет бе специално поставила за удобство на клиентите, докато разглеждат стоката. Облегалката бе покрита с бяла дантела и обградена от ковано желязо. Лайла облегна ръце на металната рамка и впери поглед в сестра си.

— Давай. Цялата съм в слух — каза тя.

— Заблуждаваш се. Не си мечтая за нищо друго, освен за дрънкането на касовия апарат. Какво мислиш за тези парфюмни шишенца? Произведени са в Германия. — Тя бутна каталога по повърхността на щанда.

Лайла хвърли бегъл поглед на лъскавите картинки.

— Много красиви — каза тя.

— Красиви и скъпи. Мислиш ли, че една толкова скъпа стока като тази ще може да се продаде?

— Зависи колко неверен е бил клиентът.

Лайла бе изпълнена с предубеждения относно брака, дори относно съвременния брак. Елизабет не беше на същото мнение.

— Не всеки мъж, който купува подарък на жена си оттук, го прави, за да успокои нечистата си съвест.

— Разбира се, че не. Някои от тях купуват за любовниците си — каза Лайла с насмешка. — Само ги погледни.

Тя махна с ръка към витрината — издадена напред стъклена площадка, от която се виждаше елегантното фоайе на хотел „Каванот“. То бе изпълнено с мъже, които или чакаха да освободят стаята си, или да наемат такава. С малки изключения, това бяха пътуващи бизнесмени, всички облечени в тъмни костюми. Повечето бяха с дипломатически куфарчета в ръка, изглеждаха забързани и лицата им бяха сбръчкани в загрижена гримаса.

— Бързат към малките си женички след седмица разгулен живот — каза пренебрежително Лайла.

Тя бе заклета феминистка. Според по-голямата й сестра, Лайла стигаше до крайности в борбата си за равенство между половете.

— Убедена съм — продължи тя, — че поне половината от тях флиртуват, докато са далеч от къщи. Но ти имаш късмет, защото чувството им за вина помага на бизнеса ти.

— Колко нелепо е да говориш подобни неща — възрази Елизабет. — Само защото си решила да не се омъжваш, не означава, че няма щастливи бракове.

— Може би един на милион.

— Аз вярвам, че клиентите ми идват тук, за да купят подаръци на жените си, които са им липсвали и които се радват да намерят, като се завръщат вкъщи.

— Ти вярваш и във вълшебните приказки. Слез от облаците. — Лайла закачливо се протегна и погали русата коса на сестра си. — Ела в реалния свят.

— По думите ти реалният свят не е много приятно място за живеене.

Елизабет отклони ръката на сестра си и се зае да търка едно петънце на стъклото.

— Така е, защото не го гледам през розови очила — отбеляза Лайла.

— Какво лошо има в малко романтика от време на време?

— Нищо! Аз съм против любовта, брака и всички подобни измишльотини. Никога не съм казала нещо лошо за секса.

— Нито пък аз! — побърза да отговори Елизабет. — Моля те, говори по-тихо. Някой може да те чуе.

— И какво, като ме чуят? Ти си единственият човек, който сега не говори за секс. Не си ли прекалено самотна? — Лайла се престори, че не забеляза строгия поглед на сестра си. — Секс, секс, секс. Ето виждаш ли? Нито ме удари гръмотевица, нито ме погълна акула. Ето — не съм умряла. Тук съм, пред теб.

— Знаеш ли, бих предпочела да си тръгнеш — троснато каза Елизабет.

Прекалено добре знаеше какво ще последва. Независимо как започваше разговорът им, той винаги завършваше със спор за личния й живот или по-точно за липсата на такъв.

Различията в характерите и начина им на мислене намираха отражение и във външния им вид. Имаше някаква шокираща прилика между тях. И двете бяха руси, но косата на Елизабет бе много по-фина и по-права. Чертите й бяха нежни и деликатни. Тези на Лайла бяха доста по-пищни. И двете имаха сини очи, но тези на Елизабет бяха спокойни като планинско езеро, а тези на Лайла бяха непримирими като океана.

Елизабет би се чувствала доста комфортно в консервативни викториански дрехи. Лайла винаги беше в крак с най-авангардната мода.

Елизабет бе внимателна и благоразумна. Винаги пресмяташе възможните последици при вземането на важни решения. Особено внимаваше, когато действаше в непознати води. Лайла бе дръзка и агресивна. Затова и така невъзмутимо си позволяваше да обсъжда интимния живот на сестра си.

— Щом като работиш на толкова благоприятна за целта почва, защо не вземеш да се поогледаш и да влезеш и ти в играта? — намекна Лайла.

Елизабет се престори, че не разбира.

— Нямаш ли работа този следобед? — попита тя.

Сестра й беше физиотерапевт.

— Не преди четири и половина и престани да отклоняваш въпроса. Ако някой от тези мъже ти грабне окото — каза тя и махна към витрината от двете страни на вратата на магазина, — хвани го. Какво можеш да загубиш?

— Самоуважението си — отвърна Елизабет троснато. — Не съм като теб, Лайла. За мен сексът не е просто игра, както ти го наричаш. Той е свързан с любов. Той включва обвързване.

Лайла завъртя очи, като че да каже: „Ето пак се почва с проповедта“.

— Ти никога не си била влюбена, затова едва ли можеш да ме разбереш — измърмори Елизабет.

Лайла смени гримасата си и каза:

— Добре, виж какво. Знам, че обичаше много Джон. Беше като в приказките през цялото време. Любов от колежа. Една лимонада — две сламки. Връзката ви беше толкова сладникава, че чак да ти се повдигне от нея. Но сега той е мъртъв, Лизи.

Когато наречеше сестра си с галеното й име, обикновено бяха стигнали до същността на въпроса. Тя се протегна през щанда, взе ръката на сестра си и я притисна между своите.

— Него вече го няма от две години. Не са те задължавали да ставаш монахиня. Защо живееш като такава?

— Не е вярно. Занимавам се с магазина. Знаеш колко време ми отнема това. Не си седя вкъщи. Не плача и не се самосъжалявам. Всеки ден работя, за да изкарвам прехраната за мен и децата. Трябва да се грижа и за тях.

— А как се грижиш за себе си? Когато не работиш и децата са вече в леглото, тогава какво оправдание намираш? Какво прави вдовицата Бърк за самата себе си?

— Вдовицата Бърк е доста изморена тогава и няма сили за нищо друго, освен да се дотътри до леглото си.

— Сама!?

Елизабет въздъхна дълго и отегчено, за да покаже до каква степен й бе втръснало от този вечен спор. Лайла не й обърна никакво внимание.

— Колко дълго ще продължаваш да живееш с фантазии? — попита тя сестра си.

— Аз не живея с фантазии.

Лайла се усмихна.

— Познавам те много добре. Ти си безнадеждна романтичка. Откакто се помня, винаги си ми отреждала слугинската роля или най-много придворната дама на теб, принцесата, която вечно чака принца от приказките.

— И когато той дойде, ти го хвърли в пещерата с ламите — отбеляза Елизабет, като се смееше на детските спомени на сестра си — и го накара да докаже силата си.

— Да, но ако ламята е прекалено силна за принца, аз ще скоча и ще го спася.

— Ето в това се състои разликата помежду ни. Аз винаги вярвах, че принцът ще победи ламята без усилия и без да е нужно да го изпробвам.

— Да не би да чакаш някой принц, Лизи? Мразя да ти съобщавам лошите новини, но той просто не съществува.

— Знам това — каза замечтано Елизабет.

— Така че примири се с нещо по-скромно. Като например с човек, който си нахлузва панталона крачол след крачол и така го и съблича — добави Лайла с палава усмивка.

Елизабет потъна отново в света на мечтите си. Той не бе си свалял изобщо панталоните. Бе прекалено нетърпелив. Този вид нетърпение бе очарователно. Сърцето й подскочи и я върна отново към действителността. Трябваше да прекрати тези еротични фантазии. Те бяха безсмислени. Винеше сестра си, че я бе заразила с манията си за секс. Ако Лайла не говореше за това през цялото време, може би тя самата щеше по-рядко да се сеща колко й липсва това.

— Е, дори и обикновените мъже трудно се намират — каза тя. — А аз нямам намерение да ги задявам, докато минават покрай вратата.

— Добре тогава. Нека се съсредоточим върху някой по-близо до вкъщи. — Лайла повдигна многозначително вежди. — Съседът ти например.

Елизабет нервно грабна тубичка „Уиндех“ и парцал, и започна да почиства стъклото.

— Какъв съсед?

— Колко неженени мъже живеят в къщата зад твоята, Елизабет? — попита Лайла със сериозен тон. — Оня със сивата коса и широките рамене.

Елизабет взе да търка още по-усърдно петното на стъклото.

— Господин Рандолф ли?

Смехът на Лайла бе направо злорад.

— Господин Рандолф? — имитира я тя с висок и насмешлив глас. — Не се прави на много невинна пред мен. Забелязала си го, нали?

Елизабет постави препарата за почистване и парцала под щанда и нервно отметна кичур коса, който бе паднал над челото й.

— Той е единственият неженен мъж в квартала.

— Тогава защо не го поканиш на вечеря? — веднага й предложи Лайла.

— Ти защо не си гледаш работата?

— Или пък сложи нещо много скандално следващия път, като косиш тревата в двора. Бански без горнище например?

— Лайла, престани! Освен това лятото свърши. Много е студено, за да се пека по това време.

Лайла замига палаво:

— Това ще стегне по-добре бюста ти.

— Не съм те чула.

— Ако това е прекалено много, тогава направи нещо по-традиционно. Помоли го да ти поправи тостера.

— Тостерът ми е наред.

— Счупи го!

Лайла стана от стола и впери поглед в сестра си с очевидно раздразнение.

— Когато се случи да се засечете, направи се на по-безпомощна и объркана — добави тя.

— Ти не би го направила.

— По дяволите, не бих. Но както вече се разбрахме, аз не съм като теб. Аз никога не съм била безпомощното момиченце от мечтите ти.

Елизабет прояви невероятно усилие, за да запази самообладание.

— Странно е, че се подиграваш с фантазиите ми. Не беше ли твоя идея да кръстя магазина си „Фантазия“?

— Аз не се подигравам с фантазиите ти. Те са част от теб, както и пръстите на ръцете ти. Щях ли да ти подаря подобна табела за колата, ако не мислех, че отива на характера ти?

Табелата, която Лайла й бе подарила миналата Коледа, носеше надписа „ФАНТАЗИЯ“. Елизабет се бе възпротивила на странния подарък, но сестра й вече го бе регистрирала в държавните служби. Не й се искаше да минава през всички бюрократични процедури, за да я смени отново. Затова трябваше да се примири с нея поне за една година.

— Този регистрационен номер ме поставя непрестанно в неудобно положение — каза тя. — Всеки път, когато някой спре зад мен, съм сигурна, че се чуди какво ли се върти в мръсното ми подсъзнание.

Лайла се усмихна.

— Това ми хареса. Тогава защо не си свалиш стъклото и не му кажеш? Или още по-добре — защо не отидеш и не му покажеш? — остроумничеше тя.

Смехът й беше заразителен. Несъзнателно Елизабет бе започнала да се смее заедно с нея.

— Ти си непоправима.

— Да, такава съм — призна си Лайла без никакво чувство на угризение.

— И ми е ясно, че всичко, което се стремиш да направиш, е за мое добро.

— Така е. Скоро ще станеш на трийсет. Не искам да се събудиш след десет години и да разбереш, че все още си сама. Децата ти няма да са край теб дотогава. Трябва да се заемеш сама. Принцът няма да почука сам на вратата ти, Лизи. Той няма да излезе от фантазиите ти и да те вземе в силната си прегръдка. Може да се наложи ти да поемеш инициативата.

Елизабет погледна настрани. За съжаление сестра й беше съвършено права. С периферното си зрение тя забеляза сутрешния вестник, който все още не бе имала възможността да прегледа.

— Може би ще заложа на него — каза тя и посочи към снимката на заглавната страница.

— Адам Каванот — прочете Лайла. — Собственик на веригата, предполагам?

— Да. Тази седмица ще идва тук да провери как вървят нещата. Управата на хотела и всички наематели са поставени под тревога.

— Добре изглежда — отбеляза безпристрастно Лайла. — Но помисли само — той е супер богат, супер красив и най-вероятно ще е супер надут. Международен плейбой! Той е само още един герой от твоите фантазии, Лизи. Ако бях на твое място, бих потърсила малко по-достъпен креватен партньор — посъветва я сестра й.

Елизабет направи гримаса на раздразнение.

— Преди да изгониш всичките ми клиенти с неприличните си думи, бих те помолила да си тръгнеш.

— И без това си тръгвах — каза високомерно Лайла. — Ако не побързам, ще закъснея за уговорката си в четири и половина. Дуби-ду.

Тя размаха ръце във въздуха, докато минаваше между двама мъже. Те се дръпнаха встрани, за да й сторят път. Лайла намигна и на двамата. Мъжете спряха, за да я наблюдават как се отдалечава, преди да влязат във „Фантазия“.

Единият помоли Елизабет да опакова тънка сребърна гривна за „жена ми“, както се изрази. Елизабет се зачуди за момент, но после укори сестра си, че я подтиква към излишни подозрения.

Вторият мъж се поколеба доста време, преди да се реши да купи кошница шоколадови бонбони, увита в розов целофан, розова панделка и сребриста орхидея. Докато чукаше сметката на машината, Елизабет се загледа в мъжа. Имаше хубава брадичка. Ръцете му също бяха красиви. Но начинът, по който решеше косата си, бе доста странен. Ръкавите на якето му бяха въздългички. Задната част на панталоните му висеше небрежно надолу.

„Господи!“ — помисли си тя, когато мъжът излезе от магазина. Дали не започваше да се вслушва в думите на Лайла. Господ да я пази да не обръща внимание на съветите на сестра си.

 

 

Една вечер, когато най-много се нуждаеше от тишина и спокойствие, намери вкъщи пълен хаос.

Осемгодишната й дъщеря Меган и шестгодишният и син Мат бяха в задния двор с бавачката им — госпожа Алдер. И тримата крещяха истерично.

Елизабет изключи мотора на колата си, отвори вратата и се втурна в къщата. Беше сигурна, че е избухнал пожар.

— Какво става? Какво има? Някой наранен ли е — трескаво попита тя.

— Бейби! — крещеше Меган. — На дървото е!

— Викахме я толкова пъти, но тя не може да слезе!

— Става тъмно, а тя не може да мръдне оттам.

— Свали я, мамо, моля те.

— Аз не мога, госпожо Бърк, иначе щях да го направя — каза задъхана госпожа Алдер.

Елизабет, която си мислеше най-лошото, се успокои като разбра, че цялата тази врява е заради новото им коте. Котето, вярно, се бе заблудило в дървото, но никой друг не се бе задушил, никой не кървеше, никой не си бе счупил крака.

— Всичко е наред, успокойте се — извика тя. Когато плачът се бе сменил с леко хленчене, продължи: — Вдигате голяма врява за някаква дреболия.

— Но тя е малко котенце.

— И е много изплашена. Чуй я как плаче — долната устна на Мат затрепери отново.

— Ще свалим Бейби от дървото, преди да стане тъмно — каза Елизабет. — Госпожо Алдер, бихте ли…

— Бих искала да ви помогна, госпожо Бърк, но ако не си тръгна веднага, ще закъснея за вечерната си работа, а трябва и да мина през вкъщи преди това.

— О!

Елизабет погледна към заблуденото котенце, което жално мяукаше.

— Тръгвайте тогава, госпожо Алдер. Аз ще сваля котенцето оттам.

— Бих ви помогнала, ако можех. Не ми се иска да ви оставя, когато знам, че…

— Разбирам ви. Не се тревожете. Ще се видим утре — успокои я Елизабет.

Бавачката си тръгна. Елизабет я наблюдаваше да се отдалечава и някак си съжали. Малко помощ нямаше да й е излишна. Независимо че би била помощта на една по-възрастна жена.

Да бъдеш вдовица не беше лесна работа. Имаше психологически и социални последствия. Дори и самата липса на мъж в къщата беше мъчителна. В такива моменти тя се ядосваше на Джон, че се бе оставил да го убият. Винеше го, че я бе оставил сама да се справя с всичките задължения в семейството.

Както обикновено в такива ситуации, Елизабет скръцна със зъби и се зае с проблема. Гледаше прагматично на положението. Беше решителна и смела, но и нямаше друг избор. Беше явно, че котето няма само да хвръкне от дървото като канарче.

С децата стояха под дървото и обмисляха положението.

— Как ще се покатериш там, мамо?

— Не мисля, че може да го направи — каза тъжно Мат в отговор на въпроса на сестра си.

— Разбира се, че мога — каза Елизабет и ги погледна с престорена самоувереност. — Лайла и аз се катерехме непрекъснато по дърветата.

— Леля Лайла каза, че винаги те е било страх.

— Не е така. И това само доказва колко знае леля ти Лайла.

Елизабет трябваше добре да смъмри сестра си следващия път, като я види.

— Дали да не повикаме пожарникарския модел? — предложи Мат.

— Пожарникарският отдел, глупако — поправи го Меган.

Елизабет не обърна внимание на забележката на Меган и каза решително:

— Матю, донеси ми стълбата от гаража.

Не й се искаше децата да я помислят за страхливка.

Момчето се втурна да изпълни заповедта й.

— По-добре да отида да се преоблека, преди да…

— О, мамо, моля те, недей! — задърпа Меган ръкава на майка си, когато тя се запъти към къщата. — Като те видя, Бейби се успокои. Ако влезеш вътре, може да започне да мяука отново, а аз не мога да го понеса. Наистина не мога.

Очите на Меган се насълзиха. Елизабет не можеше да устои на молбата им. Освен това Мат точно идваше със стълбата в ръце.

— Не е достатъчно висока, мамо.

— Трябва да се справим с нея. — Тя потърка ръце. — Е, хайде, започваме.

Постави стълбата под дървото. Събу обувките си и се изкачи на най-горната стъпенка на стълбата. Това я издигаше само няколко стъпки над земята. Като се изправеше на пръсти, можеше да стигне само до най-ниския клон. Увисна на него за няколко мига, докато успя да сложи крак на най-близкото разклонение.

Мат скачаше и пляскаше с ръце.

— Уау, мамо, ти си направо като Рамбо.

— Благодаря ти — отвърна мрачно Елизабет. Дланите на ръцете й бяха вече одрани и кървяха. Лошото беше, че за това време Лайла щеше да се е качила на дървото и да се е върнала с котето в ръце. Засега котето беше все още на дървото, а на Елизабет й оставаше още доста, докато стигне до него.

— Оттук мога да видя бельото ти — отбеляза Меган.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя в момента.

Елизабет дишаше тежко, докато се опитваше да се изправи на клона. Най-накрая успя и се спря да си почине. Котето бе започнало да мяука отново.

— Побързай, мамо.

— Бързам — отвърна тя. Прокарваше си път между клоните на дървото, като се стараеше да не поглежда надолу. От високото й се виеше свят.

Най-накрая стигна до котенцето. Каза му няколко нежни думи, за да го успокои и го хвана през коремчето. След това го повдигна от клона с едната си ръка. Слизането й бе доста по-голямо изпитание, като се има предвид, че използваше само едната си ръка. Половината път измина без всякакви премеждия и повика децата.

— Ще я пусна оттук. Ти ще трябва да я хванеш, Меган. Готова ли си?

— Трябва ли, мамо?

— Трябва. Готова ли си?

— Готова съм — измънка Меган.

Елизабет се почувства като най-безсърдечното същество. В очите на децата се четеше упрек, но тя пусна котето. С четирите си протегнати лапички то се приземи в краката на Меган.

Момиченцето се наведе над него, но котето беше вцепенено от страх. После се втурна през двора, през плета и налетя направо в краката на Тед Рандолф. Децата се разпищяха и затичаха след Бейби, като останаха глухи за молбите на майка им да стоят на местата си.

Тя облегна глава на стъблото на дървото и се примири с мисълта, че трябва да продължи тази лудост докрай. Чу как децата й обясниха на самотния мъж, който живееше в къщата зад тях, за случилото се. Детските им гласчета разцепваха късния следобеден въздух.

От време на време чуваше как господин Рандолф вмъкваше по някоя забележка, като: „Да не искате да кажете, че…?“, „Сигурен съм, че Бейби е била доста изплашена“, „Не, разбира се, че вината не е била твоя, Мат. Котенцата обичат да се катерят по дърветата“.

— А сега майка ни е горе на дървото.

Елизабет въздъхна и затвори очи. Молеше се те да свършат с историята си и той да бъде отегчен. Представяше си как ги потупва по главичките в знак, че е време да си отиват. Мислеше си, че ще вземе кошницата си със зеленчуци, която носеше, когато котето се втурна в краката му, и ще поеме към къщата си.

Но когато Елизабет отвори очи, видя през клоните на дървото, че чантата е в неговия „Джип Чероки“. Котенцето беше в ръцете му. Бейби беше се свила на топка и очевидно се наслаждаваше на неговото внимание.

— Майка ви ли свали котето от дървото?

— Ъхъ. Но тя все още е на дървото. Ма-а-а-мо! — провикна се Мат през двора.

— Мисля, че не може да слезе.

Елизабет винаги се бе гордяла с остроумието на Меган. Бе доста умна за годините си. Сега обаче й се искаше да я удуши.

— Аз… аз съм добре — провикна се Елизабет.

Бързо постави крака си на един по-долен клон и слезе на него. Лайла я бе посъветвала да се прави на безпомощна пред съседа си — ерген, но сега това й се струваше смешно и унизително.

Видя как Тед Рандолф подаде котенцето на Меган, но вниманието му бе отвлечено. Той гледаше към дървото с присвити очи. Опитваше се да я съзре между клоните. Тримата, заедно с Бейби, сгушила се в прегръдката на Меган, се приближаваха по свързващата двете къщи тревиста част.

— Тя е просто майка — отбеляза отчайващо Мат. — Не мисля, че може да се катери добре по дърветата.

— Сам каза, че прилича на Рамбо — каза Меган в нейна защита.

— Тя се качи на дървото, но не мисля, че може да слезе оттам. — Мат тържествено погледна към Тед. — Нали знаеш какви са майките!

Групата стигна до дървото.

— Госпожо Бърк?

— Здравейте, господин Рандолф. Как сте?

Забеляза, че той се стараеше да не се усмихва, но това не му се удаваше лесно.

— Добре. А вие как сте?

— Много съм добре — каза тя и спокойно отметна кичур коса от очите си.

— Имате ли нужда от помощ?

— Мисля, че мога да се справя сама, благодаря ви. Съжалявам, че децата ви намесиха.

— Ще се радвам, ако ви помогна. — Тя видя как веждите му се събраха. — Сигурна ли сте, че ще се справите?

Елизабет хвърли бегъл поглед надолу. Пътят, по който трябваше да мине, се извиваше под опасен ъгъл.

— С-с-съвсем сигурна.

Той се поколеба. За миг остана мълчалив, а после, сякаш взе решение, каза:

— Хванете се за този клон — не този, другия — с дясната си ръка. Ето така. А сега преместете левия си крак… да, точно така.

Той й помогна да слезе, като й говореше с мъжествен назидателен глас, който имаше много приятелско звучене. Беше почти успяла, когато чуха шум от разкъсване на дрехи.

— О!

Тя се готвеше да постави крака си на най-долния клон, когато се стъписа и рязко спря.

— Какво беше това? — попита Тед.

— Това е… ъ-ъ-ъ. Мисля, че нещо се закачи на някой клон — обясни тя.

— Какво?

— Едно от онези глупави неща — помогна му Мат. — Тя носи от онези дантелени неща под полата си.

— Матю!

Страните на Елизабет станаха пурпурночервени. Надяваше се съседът й да приеме цвета на лицето й като резултат от усилията, които полагаше да откачи дантеленото си бельо от клона.

— Чакайте, нека помогна — предложи Тед и се изкачи на върха на стълбата.

— Аз сама мога да се справя с това.

— Не, по-добре се съсредоточете и се дръжте с двете си ръце. Боя се, че ще паднете.

Елизабет погледна надолу към земята. Струваше й се, че тя се отдалечава, колкото слизаше по-надолу. Направи каквото й бяха казали. През това време странникът съсед ерген повдигна полата й и се зарови в метрите памук и дантела. Търсеше закачената част, но това му отне цяла вечност.

— Ето — каза накрая, — намерих я. — Той поопипа разкъсания плат и продължи: — Има само една малка дупчица. Мисля, че ще може да я оправите.

— Да, може би — каза Елизабет, като внимателно измъкна дантеленото крайче от пръстите му: — Благодаря ви.

Изправен на стълбата, лицето му стигаше на височината на нейното. Елизабет никога не бе била толкова близко до него. Никога толкова, за да забележи, че очите му са невероятно сини. Никога толкова близо, че да забележи, че косата му не е съвсем сива, а като смесица от сол и пипер — в която солта преобладава. Никога толкова близо, че да помирише парфюма му, който й напомняше за седла и за секс. Когато видя и как пръстите му стискаха късчето дантела, очите й станаха големи и влажни, а устата й пресъхна.

— На ваше разположение съм — каза той спокойно. Очите му бяха вперени в нейните. — Но вие треперите. Нека ви помогна да слезете.

Той слезе на земята и дръпна стълбата настрани. Тогава протегна ръце нагоре и я прихвана за кръста. Широките му ръце я обгърнаха.

— Сложете ръцете си на раменете ми и се наведете напред. Аз ще се погрижа за всичко останало.

Елизабет се подчини безропотно. Допирът до ризата му я караше да се чувства сигурна и в безопасност. Ръцете й изглеждаха много малки и женствени там. Той прихвана кръста й по-здраво и я повдигна от клона. Тялото й прилепна към неговото и това го накара да загуби за момент равновесие. Обгърна я с ръце. Залитна няколко стъпки назад и я повлече със себе си.

Гръдният му кош беше здрав като стена. Цялото му тяло бе такова. Караше я да се чувства лека и крехка. Всичките й сетива бяха нащрек.

Глупости. Просто й се бе завило свят от височината. Това бе всичко! Но защо не можеше да почувства почва под краката си?

Защото не я докосваше, ето защо! Той я държеше, притисната към себе си. Постави я бавно на земята.

Краката й докоснаха влажната трева. Гърдите й се допряха до неговите. За момент даже чорапогащникът й се закачи за ръба на панталона му. Вълна от напрежение пробягна по цялото й тяло.

— Сега всичко наред ли е? — попита той.

Тя кимна потвърдително.

Ръцете му отпуснаха кръста й. Елизабет отстъпи крачка назад и остави доста разстояние между тях. Когато се осмели да погледне нагоре, видя в очите му да се оглежда една жена, поруменяла от възбуда.

Стресна се, когато разбра, че жената е тя.