Линда Хауърд
Остани при мен (5)

Пета глава

На следващата сутрин, когато Диона влезе в стаята му, Блейк беше вече буден. Завари го да се навежда и изправя от кръста нагоре, а после захвана да разтрива бедрата и прасците си. Изгледа го със задоволство, радостна, че той вече взима дейно участие във възстановяването си.

— Имах дълъг разговор със Сирина снощи — избоботи Блейк, без да я поглежда и да се откъсва от заниманието си.

— Чудесно. Предполагам, че извинението се е отразило добре на душата ти — забеляза тя, като се настани зад него и започна да масажира гърба и раменете му.

— Беше разстроена. Както изглежда, Ричард излиза от вкъщи веднага, щом като я закара у тях след вечеря, и тя мисли, че се среща с друга жена.

Пръстите на Диона застинаха. Нима бе възможно? Не й приличаше да е от тия, които хойкат тихомълком. Кръшкането й се струваше твърде безвкусна постъпка за човек като Ричард.

Блейк изви глава, за да я погледне.

— Сирина мисли, че той се среща с теб — каза без заобикалки.

Тя възобнови движението на пръстите си.

— Ти какво й каза? — попита, като се стараеше да бъде спокойна. Съсредоточи вниманието си върху усещането на плътта под ръцете си, забелязала, че вече я няма онази костеливост като в началото.

— Казах й, че ще разбера и ще прекратя това, ако е вярно — отговори й. — Недей да гледаш така невинно, защото и двамата знаем, че Ричард доста се заглежда по теб. Че как инак, трябва да е умрял, за да не го прави. Ти си жена, която кара мъжете да кръжат край нея като пчели около кошер.

Ричард й беше казал нещо подобно по отношение на Блейк, помисли Диона и се усмихна тъжно. Колко далеч бяха и двамата от истината!

— Не се срещам с Ричард — отвърна спокойно. — Да оставим настрани факта, че той е женен, нима разполагам с време за нещо подобно? Прекарвам с теб целия ден и съм прекалено уморена вечер, за да имам сили да скитам тук и там.

— Сирина каза, че ви е видяла на двора една вечер.

— Видя ни. Разговаряхме за теб, не сме имали любовна среща. Зная, че Ричард не е щастлив със Сирина…

— Ти пък откъде можеш да знаеш?

— Не съм сляпа. Последните две години тя се е посветила изцяло на теб и практически не обръща никакво внимание на мъжа си. Напълно го е пренебрегнала и, естествено, той негодува. Защо, мислиш, бе така твърдо решил да ти намери рехабилитатор? Иска да се оправиш и да проходиш отново, за да си върне жената.

Може би не трябваше да му го казва, но беше време Блейк да разбере, че упражнява твърде голямо влияние върху живота им със своето физическо състояние.

Той въздъхна.

— Е, добре, вярвам ти. Ала само за в случай, че започнеш да си мислиш колко е привлекателен Ричард, позволи ми да те предупредя още отсега, че единственото нещо, което няма да търпя, е някой да нарани Сирина.

— Тя е голямо момиче, Блейк. Не можеш вечно да й се месиш в живота.

— Мога, докато има нужда от мен и доколкото съм в състояние да й помагам. Само като си помисля какво й беше, когато майка ни почина… Ей, Богу, кълна се, че мога човек да убия, за да не я виждам отново такава.

Поне е имала майка, която я е обичала. Думите бяха на езика й, но Диона ги преглътна. Какво бе виновна Сирина, че тя самата не бе имала любеща майка. Горчивото бреме си беше нейно, нямаше защо да го прехвърля на нечий друг гръб.

Прогони мислите.

— Смяташ ли, че той наистина се среща с друга жена? Някак си не ми се вярва. Изглежда толкова сляпо влюбен в жена си, че никой друг наоколо не му прави впечатление.

— Ти му правиш впечатление — натърти Блейк.

— Никога нищо не ми е намеквал — отвърна честно Диона, макар истината да бе малко по-сложна. — Ти откъде знаеш? Мъжка интуиция ли?

— Наричай го както щеш — измърмори той и уморено се облегна назад върху нея. Гърдите й подпираха гърба му. — Все пак и аз съм мъж, нищо че не мога да хукна подир някое гълъбче и да го хвана. Ала нищо не ми пречи да те гледам и да виждам в теб това, което и Ричард. Ти си дяволски хубава, толкова нежна и силна в същото време. Ако можех да те преследвам, драга моя, щеше доста да се озориш с тичането.

Ласкателните думи я разтревожиха по начин, различен от страха, който изпитваше, когато се сблъскваше с дебнещ, търсещ плячка мъжкар. Ръцете й почиваха на раменете му, тялото му лежеше облегнато върху нея — толкова познато като нейното собствено, така както познато й беше усещането на кожата му, дори мирисът му. Сякаш той беше част от нея, защото тя го създаваше отново, превръщаше го в онзи великолепен мъж, който бе бил преди злополуката. Блейк беше нейно творение.

Ненадейно й се прииска да опре буза до рошавата му глава, да усети меката коприна на косата му. Но се отказа от този така чужд и непривичен за нея порив. Ала сякаш нещо я примамваше мълчаливо и Диона вдигна ръка от рамото му, за да докосне черните кичури.

— Станал си рунтав като овчарско куче — каза му закачливо в тон с шегите, които често си разменяха напоследък. Гласът и обаче бе малко сподавен.

— Тогава ме подстрижи — отвърна той глезено и се намести удобно върху рамото й.

— Даваш аз да ти подстрижа косата? — изненада се тя.

— Разбира се. След като съм ти поверил тялото си, защо не и косата? — отсъди с основание Блейк.

— Тогава да го направим веднага — плесна го по гърба Диона. — Тъкмо ще проверя дали имаш уши. Хайде, ставай от мен.

Тръпка запълзя надолу по тялото му и той извърна очи да я погледне — сини, като най-дълбокото и древно море. Тя знаеше какво му бе на ума, но отклони поглед и не даде възможност на момента да продължи.

Обгърна ги безименна, трудна за определение близост. Диона бе удивена и всъщност малко стресната, ала не и уплашена. Блейк й се струваше някак… Чудат. Замислената бръчка не слизаше от челото й, докато действаше усърдно с ножицата в гъстата му коса. Той беше пациент, а тя се бе научила, беше привикнала да не се бои от пациентите си. Наистина, беше й станал по-близък, отколкото изобщо бе чувствала някого, дори децата, които бяха докоснали най-силно струните на сърцето й. Диона и не бе допускала никого близко до себе си. Блейк беше най-трудният случай в нейната практика, означаваше много за нея, но все пак беше мъж и тя не можеше да разбере защо го нямаше онова ледено, сковаващо чувство, което обикновено я обземаше, когато някой мъж се сближаваше с нея. Той можеше да я докосва, а Диона не понасяше допира на който и да било друг.

Навярно е така, реши тя, защото знаеше, че Блейк не представляваше опасност. Както сам бе споменал, той не беше в състояние да преследва. В този смисъл беше безобиден като децата, които Диона прегръщаше и утешаваше.

— Приличаш на Микеланджело, терзаещ се над заключителните щрихи върху своя скулптура — подразни я Блейк. — Да не си ми направила някоя голяма дупка в косата?

— Естествено, че не! — възропта тя и прокара пръсти през непокорната му грива. — Аз съм добър бръснар, за твое сведение. Искаш ли огледало?

Той въздъхна блажено.

— Не, вярвам ти. Сега може и да ме обръснеш.

— Как ли пък не! — възкликна Диона с престорено възмущение и доста яко изтупа от раменете му нападалите косми. — Време е за инквизиторския сеанс, така че престани да шикалкавиш и хич не опитвай да се измъкнеш!

През следващите дни нищо не бе споменато за отношенията между Сирина и Ричард и макар двамата да продължиха да вечерят заедно с Блейк и Диона; хладината помежду им си личеше. Ричард се отнасяше към Диона с топлота, която никога не излизаше извън границите на дружелюбното държане, макар тя да бе сигурна, че това не убеждаваше Сирина в невинността на отношенията им. Блейк наблюдаваше зорко всичко и плътно държеше Диона край себе си.

Тя разбираше какви са причините и тъй като й беше приятно да бъде с него, го остави да се домогва до компанията й колкото си иска. Харесваше й да бъде с него. С течение на времето той поукрепна й твърде необикновената му личност започна да се проявява все по-ясно. Струваше й доста усилия да го изпреварва с една крачка. Трябваше да играе покер и шах с него, да гледат футболни мачове заедно. Имаше милион и едно неща, които привличаха вниманието му и Блейк настояваше Диона да споделя неговите интереси. Сякаш две години бе бил в кома и сега беше решил да навакса всичко изпуснато.

Натоварваше се повече, отколкото тя сама би го карала. Тъй като Диона успяваше да вдига по-големи тежести от него, Блейк с часове прекарваше при щангите. Понеже тя плуваше по-бързо и по-продължително от него, той се насилваше да прави замах след замах, въпреки че все още не можеше да движи краката си. А всяка седмица имаха състезание по канадска борба. На петия път Блейк най-сетне й надмогна и така ликуваше от победата, бе така възторжен, че Диона му позволи да закусва палачинки с боровинково сладко.

При все това я обзе безпокойство, когато реши, че бе време той да започне вече да използва краката си. Това беше препъникамъкът на цялата програма. Ако Блейк не видеше някакъв напредък сега, то й бе ясно, че щеше да загуби надежда и отново да потъне в апатия.

Не му спомена какви бяха намеренията й. След като беше направил комплекса с щангите, тя му помогна да се прехвърли от пейката в инвалидната количка и я насочи към успоредката, която щеше да му служи за опора, докато обучаваше краката му да правят каквото се очаква от тях. Той погледна уреда и после нея с въпросително вдигнати вежди.

— Крайно време е да престанеш да мързелуваш — каза му колкото можа по-небрежно, въпреки че сърцето й биеше така гръмко, та беше истинско чудо, дето Блейк не го чува. — Изправяй се на крака!

Той преглътна, очите му се местеха от нея към успоредката, после обратно.

— Това ли е… ъ-ъ… Въпросният голям ден?

— Именно. Не е кой знае каква работа. Просто стани. Не се опитвай да ходиш. Остави краката си да привикнат към тежестта на тялото и да могат да го поддържат.

Блейк стисна челюсти и се протегна към лостовете. Обхвана ги с ръце и се надигна от количката.

Вдигането на щанги си каза думата, когато се напрегна да се изправи, използвайки само силата на ръцете и раменете си. Диона го наблюдаваше и отбеляза начина, по който мускулите му се свиваха и играеха. Сега имаше истински мускули, а не само опъната върху костите кожа. Беше все още слаб, по-слаб от необходимото, ала вече не наподобяваше жертва от концлагер. Дори краката му бяха се отплатили с оформил се слой мускули за усилените упражнения, които тя му правеше ежедневно.

Беше пребледнял, пот се стичаше по лицето му. Диона нагласи ходилата му плътно да стъпят на пода.

— Сега отпусни леко ръцете и прехвърли тежестта върху краката. Може да паднеш — това да не те безпокои. Всички падат на този етап от терапията.

— Аз няма да падна — каза той със сурова увереност, отметна глава назад и стисна зъби. Подпираше се и пазеше равновесие с ръце, но се отпусна върху краката. Изпъшка високо. — Не ми каза, че ще боли! — сопна се през стиснати зъби.

Тя вдигна рязко глава и златистите й очи грейнаха възбудено.

— Боли ли те?

— Диво! Като нагорещени игли…

Диона нададе радостен възглас и се спусна към него, ала спря насред крачка, сетила се за крехкото му равновесие. Без да иска, очите й се навлажниха. Не беше плакала от дете, но сега се чувстваше толкова горда, че беше безсилна срещу бликналите от радост сълзи. Опита се да ги преглътне, ала те блестяха като разтопено злато между черните й ресници. Отправи му трепетна усмивка.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Не знам, какво означава?

— Че нервите ти функционират! Че са наред! Всичко е наред — масажите, упражненията, тангенторът… И краката ти! Нима не разбираш? — викна тя, като почти подскачаше от възбуда.

Блейк обърна глава към нея. Цветът съвсем бе напуснал лицето му, оставяйки само очите да светят като два сини въглена.

— Повтори го — прошепна. — Кажи го пак!

— Ще проходиш! — извика Диона. После не можа повече да сдържи сълзите си, те рукнаха по лицето й и замъглиха погледа. Тя ги изтри с опакото на ръката и се усмихна развълнувано. — Отново ще ходиш — повтори.

Лицето му се сгърчи, изкривено от внезапен изблик на чувства. Пусна се от лоста с протегнати към нея ръце и залитна напред, щом тялото му загуби равновесие, озовало се без опора. Диона го подхвана, стисна го здраво, но той вече беше твърде тежък за нея, тя залитна назад и двамата паднаха на земята. Блейк я прегърна с две ръце и зарови лице на шията й. Сърцето й прескочи силно, кръвта й се смрази от леден ужас и като широка, бавна река едва се движеше във вените й.

— Не — отрони Диона с внезапно замъглило се съзнание и сложи ръце на раменете му да го отблъсне.

Странна тръпка разтърси тялото му. И се чу звук… Звук, който не приличаше на онзи от кошмарите й.

После, все едно някой щракна лампата и прогони тъмнината, съзнанието й се проясни и тя видя, че това бе Блейк, а не Скот. Скот я беше наранил. Блейк никога не би го сторил. А странният звук беше хлипането му.

Той плачеше. Не можеше да спре радостните сълзи, както и Диона не бе успяла миг преди това. Сподавените ридания, които се изтръгваха от него, освобождаваха натрупаните през двете дълги години мъка и отчаяние.

— О, Господи — промълви Блейк задавено. — О, Господи…

Сякаш бент се отприщи в душата й. Цял живот да държи обидата и злините дълбоко в себе си, да няма към кого да се обърне за утеха, да няма кой да я прегърне, когато плаче — всичко това изведнъж изплува и се стовари върху й, тъпата болка в гърдите й се надигна към гърлото и избухна в задушаващ, мъчителен плач.

Тялото й се тресеше от ридания, огромните й златисти очи преливаха от сълзи. За първи път в живота й някой я притискаше в обятията си, когато тя плачеше, и това й дойде твърде много. Не можеше да понесе горчиво-сладката болка и облекчението, което й носеше, и в същото време чувстваше, че нещо вътре в нея сякаш се бе променило. Просто това, че плачеха заедно, беше сринало стената, която я изолираше от останалия свят. Досегашното й съществуване беше само едно носене по повърхността на живота, без да допуска никого близо до себе си, без да си позволява дълбоки чувства, криейки от всеки жената в себе си, защото тази жена бе наранена твърде зле и се страхуваше това да не й се случи отново. Беше си изработила защитен механизъм, в който Блейк неведомо как успя да направи късо съединение.

Той беше различен от всички други мъже, които познаваше. Беше способен да обича, веднъж беше заливащ се от смях лудетина, друг път — безпощаден бизнесмен. Ала преди всичко Блейк се нуждаеше от нея. Другите й пациенти също се нуждаеха от нея, но само като техен терапевт. Блейк имаше нужда точно от нея, защото не само придобитите умения и знания, а и личните й качества й бяха дали възможност да му помогне. Не можеше да си спомни за никой друг преди, който така да се бе нуждаел от нея.

Сгуши се по-близо в него, удивена от бавно надигащата се топлина, която се разливаше вътре в нея и разтопяваше постепенно смразената болка, владяла я толкова дълго време. Искаше й се да продължи да ридае, защото едновременно беше развълнувана и уплашена от новата, непозната свобода да докосва и да бъде докосвана. Ръката й галеше косата му, пръстите й се заравяха в копринените вълни, а неговите сълзи най-после секнаха и той лежеше кротко отпуснат, подпрян върху нея.

Вдигна глава и я погледна. Не се срамуваше от сълзите, измокрили лицето и блестящи в очите му. Нежно потърка бузата си в нейната — лека милувка, с която се почувстваха заедно в щастието си, както и в плача.

После Блейк я целуна.

Беше бавна, удивителна целувка — нежно докосване, което търсеше, ала не преследваше, леко вкусване на устните й, лишено от всяка напористост и мъжко желание. Диона потръпна в обятията му, ръцете й неволно се вдигнаха към раменете му, за да го отблъсне, ако прекрачеше все така охраняваните подстъпи на една близост, която тя не би могла да приеме. Но той не задълбочи целувката. Напротив, отлепи устни и потърка носа си в нейния.

Сякаш след цяла вечност се отдръпна леко и очите му пробягаха по лицето й с известно любопитство. Диона не можеше да откъсне поглед от неговите, виждаше как зениците му се разширяват, докато почти погълнаха обкръжаващата ги синева. За какво ли мислеше? Какво предизвика този ненадеен пристъп на страдание, който зърна там и я стъписа? Каква беше тази сянка, която прекоси лицето му? Погледът му се задържа върху меките й потрепващи устни, после бавно се измести и прикова в очите й. Двамата се гледаха, така близо един до друг, че тя можеше да види отражението си в зениците му и той своето в нейните.

— Очите ти са като разтопено злато — промълви Блейк. — Котешки. Светят ли в тъмното? Човек се чувства като хипнотизиран от тях — каза с внезапно хриплив глас.

Диона преглътна. Сърцето й сякаш беше заседнало в гърлото. Ръцете й още лежаха на раменете му. Под топлината на плътта тя усети движението на мускулите, когато той се надигна и подпря на лакти. От кръста надолу тялото му остана притиснато в нея. Диона потрепери, смутена и разтревожена от позата им, ала беше твърде смаяна от душевната близост, която трептеше помежду им, за да го отблъсне.

— Ти си най-прекрасното нещо, което съм виждал — прошепна Блейк. — Екзотична като Саломе, грациозна като пантера, волна като вятъра и… Така дяволски загадъчна. Какво става зад тези котешки очи? Какви мисли минават?

Тя не можа да отговори, само поклати глава, защото нови сълзи премрежиха погледа й. Той си пое дъх и отново я целуна. Този път разтвори устните й и бавно проникна с език в устата й, давайки й време да реши дали ще приеме ласката. Диона трепереше в ръцете му, боеше се да се поддаде на съблазънта на нежното му докосване, което я изкушаваше. Езикът му се движеше колебливо и опираше в нейния, оттегляше се и отново се връщаше, свенливо вкусваше пак и пак.

Целувката му стана по-дълбока. Диона лежеше неподвижно под него, без да съзнава нарастващата сила на страстта му, докато внезапно устните му станаха твърди и настоятелни, искаха повече, отколкото тя можеше да даде, и й напомниха неочаквано и със смразяваща яснота как Скот…

Черната бездна на кошмарите й зейна и Диона започна да се гърчи и извива под него, но Блейк не усети, че тялото й изведнъж се беше напрегнало, ръцете му я сграбчиха с буйната невъздържаност на желанието и последните нишки на самообладанието й се скъсаха.

Тя се откъсна от устата му с див вик.

— Не! — изкрещя и го отблъсна с ръце и крака със силата на внезапния ужас.

Той се изтърколи по пода, удари се в количката и я запрати през стаята. Надигна се, седна и я изпепели с разярен, унищожителен поглед.

— Не си прави труда да викаш — подхвърли с горчива ирония. — Гарантирано е, че нищо няма да се случи.

— Може да си сигурен в това! — сопна се Диона в отговор, стана и оправи блузата и шортите си, които, незнайно как, се бяха раздърпали и омотали. — Аз съм твой терапевт, а не… Подръчно удобство!

— Професионалната ти почтеност е в безопасност — изсумтя Блейк. — Във всеки случай, що се отнася до мен — добави. — Може да пробваш с някой друг, като Ричард да речем, макар още отсега те предупреждавам, че всичките му съставни части са действащи и едва ли ще е толкова лесно да се отървеш от него!

Беше повече от очевидно, че самолюбието му бе наранено, задето го беше отблъснала. Дори не беше забелязал обезумелия израз върху лицето й. Тя мислено благодари на Бога, после отиде кротко до количката и я докара при него.

— Престани да се самосъжаляваш — каза остро. — Имаме да вършим работа.

— Разбира се, уважаема — изръмжа той. — Всичко, каквото наредиш. Нали си мой терапевт.

През останалата част от деня Блейк така се претоварваше с упражненията, че Диона трябваше да забрави за сръднята и къде благо, къде по-строго да се опитва да го възпре. Той беше в най-отвратителното разположение на духа, в което изобщо го бе виждала — мрачен, кисел и наежен. Дори Сирина не се оказа в състояние да подобри настроението му по-късно, по време на вечерята. Веднага щом се нахрани, Блейк се извини кратко, като промърмори, че е изморен и отива да си легне.

Сирина вдигна вежди, ала не възрази. Ричард стана и каза:

— Да отидем за минута в кабинета, Блейк. Има някои неща, които трябва да обсъдя с теб. Няма да отнеме много време.

Блейк кимна късо и двамата напуснаха стаята. Възцари се мълчание. Диона и Сирина никога не бяха имали какво особено да си кажат една на друга.

Сирина бе видимо погълната от белия сандал, който поклащаше на крака си. Без да откъсва поглед от него, тя попита като че между другото:

— Какво му е на Блейк тази вечер? Навъсил се е като облак.

Диона повдигна рамене. Не се канеше да разправя на Сирина за целувките, нито за причината Блейк да е в лошо настроение. Вместо това спомена обнадеждаващата новина, което Блейк по неизвестни съображения, не бе сторил.

— Днес той се изправи. Не зная защо е толкова начумерен, би трябвало да е на седмото небе.

Очите на Сирина блеснаха и хубавото й лице грейна.

— Изправил се е? — възкликна и сандалът й тупна на пода. — И наистина е стоял прав?

— Прехвърли тежестта на тялото си върху краката и можа да ги почувства — поясни Диона.

— Та това е чудесно! Защо не ми е казал?

Диона пак сви рамене.

Сирина направи кисела гримаса.

— Знам, мислите, че прекалено се суетя и вдигам твърде много шум около него. Така е, признавам. Аз… Извинявам се за държанието си, когато пристигнахте в началото. Не вярвах, че ще сте в състояние да му помогнете и не исках Блейк да храни нови надежди, само за да се разочарова за сетен път след това. Но дори и да не проходи отново, виждам, че терапията му се е отразила добре. Напълнял е и отново изглежда здрав.

Изненадана от извинението, Диона не знаеше какво да каже, освен шаблонното:

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Не, не е наред. Ричард почти не ми говори и аз не мога да го виня. Държах се с него така, сякаш беше невидим. Цели две години, откакто Блейк пострада. Само Господ знае как е търпял. А сега не мога да се сближа отново с него и вината е моя. От друга страна си губя разсъдъка, когато става дума за Блейк. Той е моята сигурност и опора.

— Навярно Ричард иска той да играе тази роля — подхвърли Диона.

Съвсем не й се щеше да бъде въвлечена в обсъждане на семейните им дела. Не беше забравила, че Сирина бе убедена, че мъжът й се среща с друга жена, по-точно именно с нея, и затова не смяташе за умно да се бърка в отношенията им. Ричард й харесваше много, а и Сирина се бе държала забележително добре след лошото начало на запознанството им, ала въпреки това чувстваше неудобство да говорят за него. Имаше необяснимото чувство, че го познава много по-добре, отколкото в действителност.

— О, да, несъмнено! — съгласи се със забележката Сирина. — Бедата е, че никой не може да прилича на Блейк. Това е страшно трудно за когото и да било. Той беше идеалният по-голям брат — въздъхна тя. — Силен, любещ, разбиращ. Когато мама почина, Блейк се превърна в моя единствена опора в живота. Понякога си мисля, че ако нещо му се случи, ще умра на място.

— Не е най-доброто хрумване — отбеляза Диона и Сирина я изгледа остро, после се разсмя.

— Ревнувах от вас — обади се тя след време, когато Диона не показа признаци, че ще подхване нишката на разговора. — Почти неотлъчно съм до Блейк от злополуката насам. После се появихте вие и на практика ми забранихте да идвам, с изключение на времето, когато сама решавахте, че може. Бях бясна! И почти от самото начало Блейк беше изцяло погълнат от терапията, която напълно отвлече вниманието му от мен, дори когато бях пред очите му. Той така се сближи с вас, така явно бе завладян, че съумявахте да го накарате да върши всички тези неща, за които другите терапевти не можаха да го склонят дори да помисли да ги прави.

Диона се размърда неспокойно, опасявайки се Сирина да не отвори дума за Ричард. И понеже не виждаше начин да й попречи да го стори, реши също да се включи в разговора. Вдигна глава и я погледна. Очите й бяха придобили цвета на потъмняло старо злато.

— Имах представа как се чувствате. Извинете, но нищо не можех да направя по отношение на това. Блейк трябваше да е над всичко. Вие пречехте, а аз не можех да ви го позволя.

Сирина изви черните си вежди по начин, толкова напомнящ за Блейк, че Диона се изуми от поредната прилика, която откриваше помежду им.

— Бяхте напълно права — каза твърдо Сирина. — Вършехте си работата. Минаха две седмици, преди да започна да виждам разликата в състоянието на Блейк и тогава трябваше да призная, че ви се противях и негодувах заради себе си, а не заради него. Ако действително обичам Блейк, трябваше да престана да се държа като разглезено хлапе. Извини ме, Диона, аз наистина бих желала да бъдем приятелки с теб.

Диона отново бе слисана. Запита се дали извинението на Сирина нямаше някаква скрита причина или по-далечна цел, ала реши да го приеме за чиста монета. Каквото и да станеше, тя бе тук само временно и думите на Сирина нямаше да могат да я засегнат, след като си заминеше. Приятелство за цял живот не й беше попадало по пътя, защото се бе научила да не допуска никого прекалено близо до себе си. Дори Блейк — колкото и близки да бяха сега, независимо колко добре го познаваше или колко той знаеше за нея — когато всичко това свършеше, Диона щеше да си отиде и навярно никога повече нямаше да го види отново. Нямаше навика да поддържа връзка с бившите си пациенти, макар да се случваше да получи поздравителна честитка за Коледа от някой от тях.

— Щом искаш — отвърна безстрастно. — Наистина не беше нужно да се извиняваш.

— Беше нужно на мен — настоя Сирина и вероятно имаше право. Беше сестра на Блейк и много приличаше на него. Той също не даваше заден ход пред неприятните неща.

 

 

Диона беше уморена от емоционалните сблъсъци през деня и не се отби при Блейк, преди да си легне. При настроението, в което беше изпаднал, сега сигурно лежеше буден и я чакаше да си покаже главата, за да я откъсне. Каквото и да го вълнуваше, тя щеше да му бере грижа на сутринта. Заспа дълбоко, нетревожена от сънища.

Когато внезапно се събуди, чула да викат името й, имаше усещането, че звукът се бе повторил няколко пъти, преди да проникне до обладаното й от съня съзнание. Измъкна се от леглото и тогава отново се разнесе:

— Диона!

Беше Блейк и от хрипливия му, напрегнат глас разбра, че има болки. Изтича до стаята му и се приближи до леглото. Той се извиваше и се мъчеше да седне. Какво ли му беше станало?

— Казвай — рече тя настоятелно и леко го побутна да се отпусне назад.

— Схванах се — простена Блейк.

Ами, разбира се! Как не се сети! Прекалено се беше натоварил днес и сега си плащаше. Диона прокара ръце надолу по краката му и напипа възли на схваналите се от спазъм мускули. Седна мълчаливо на леглото и взе да разтрива болезнените места, като работеше сръчно и умело. Първо се отпусна единият крак, после другият и тя въздъхна облекчено. Не спря да масажира прасците му, защото знаеше, че спазъмът може да се повтори. Плътта му сега беше топла и податлива, а не обтегната, усещаше кожата му грапава от космите, които покриваха краката. Вдигна крачолите на пижамата му над коленете и продължи масажа. Може би пак ще заспи под успокояващите докосвания…

Той рязко се надигна и отблъсна ръцете й от краката си.

— Достатъчно! — каза грубо. — Не знам какви трепети изпитваш като оправяш схващания, но можеш да си играеш с нечии други крака. Пробвай с Ричард — сигурен съм, че той ще ти свърши по-добра работа от мен.

Диона зяпна от изумление. Как се осмеляваше да изтърси подобно нещо? Тя придърпа нощницата и покри плътно краката си, защото я беше вдигнала леко, когато се покатери на леглото, за да има по-голяма свобода на движенията.

— Заслужаваш плесница — каза с треперещ от гняв глас. — Какво те прихваща, по дяволите? Знаеш, че нямам нищо общо с Ричард и ми дойде до гуша да ми натякваш врели-некипели! Освен това ти ме повика, ако си спомняш! Не ти се мотая наоколо, за да измъкна някаква полза от теб.

— Ще се озориш, докато го направиш — процеди Блейк.

— Много сме станали самонадеяни, откакто що-годе поукрепнахме! — отвърна му ехидно Диона.

Двойно повече я ядоса това, че той се държеше по този начин след случилото се между тях днес. Беше я целунал. Разбира се, не би могъл да знае, че бе единственият мъж, който я бе докосвал, откакто тя беше на осемнадесет, което пък беше преди дванадесет години, ала от друга страна… Несправедливостта на цялата история я накара да застане на колене върху леглото, да се наведе напред й да насочи заканително пръст в гърдите му.

— Слушай какво, господин Мърморан Ремингтън! Толкова време се пъна и излизам от кожата си, за да ти помогна, а ти се дърпаш на всяка крачка! Не знам какво те гризе и хич не ме интересува, но няма да позволя то да попречи на лечението ти. Ако смятам, че краката ти имат нужда от масаж, значи ще ги масажирам, дори ако трябва да те вържа преди това! Ясна ли съм? И гледай добре да си го набиеш в твърдата глава!

— Ти за какво се мислиш? За Господ ли? — изръмжа Блейк и лицето му потъмня така, че се забеляза и на бледата светлина, процеждаща се през прозореца. — Какво знаеш ти за моите желания и моите нужди? Мислиш само за проклетата си програма! Съществуват и други неща, от които имам нужда, и ако не мога…

Той млъкна и извърна глава. Диона го чакаше да продължи, а когато Блейк не го стори, попита:

— Ако не можеш какво?

— Нищо — изсумтя той начумерено.

— Блейк! — ядоса се тя, изкарана от търпение, хвана го за раменете и го раздруса. — Какво?

Той тръсна рамене да се освободи от ръцете й, отпусна се назад и обърна глава към прозореца. Лицето му бе сковано от студена враждебност.

— Мислех, че като се науча да ходя отново, това ще е отговорът — обади се тихо. — Ала не е. Господи, жено, от седмици вече си край мен, припкаш наоколо кажи-речи гола и с тези прозрачни нощници през останалото време. Нима не си забелязала, че аз не мога…

Гласът му секна отново и Диона я хванаха нервите.

— Какво не можеш? — опита пак, като се помъчи тонът й да е кротък.

— Импотентен съм — изрече той толкова тихо, че тя трябваше да се наведе над него, за да го чуе.

Диона бавно се изправи и пак седна на пети. Беше смаяна.

След като веднъж го беше произнесъл на глас, останалите думи се заизливаха като буен порой, сякаш не можеше да ги контролира.

— Преди не мислех за това, защото нямаше от кого да се възбуждам. Пък и какво толкова? За какво ми беше? Какъв смисъл имаше, щом не можех да ходя, но сега виждам, че монетата си има и обратна страна. Ако не мога да живея като мъж, а не като безполов евнух, то тогава няма никакво значение дали ходя, или не.

Тя чувстваше главата, си напълно куха. Все пак беше физиотерапевт, а не сексуален консултант. Каква ирония, че от всички наоколо Блейк именно пред нея отвори дума за това. Диона беше в същото положение, в което бе и той. Може би го беше усещала от самото начало и затова не се боеше от него.

Ала не можеше да допусне този така ненадеен проблем да го гнети и гложди, инак щеше отново, да се предаде. Отчаяно се напрягаше да измисли какво да му каже.

— Не разбирам защо дори през ум ти минава, че трябва да се възбуждаш от мен — изтърси най-после. — Аз съм твой терапевт и в случая е крайно неетично между нас да има някакви други отношения, освен професионалните. И определено не съм правила опити да те прелъстя, нито дори да те заинтригувам! Не би трябвало да мислиш за мен по този начин! Аз… Аз по-скоро съм в ролята на майка, отколкото на нещо друго, така че бих сметнала за странно, ако реагираш спрямо мен по някакъв по-особен начин.

— Не ми напомняш за майка ми — отвърна Блейк мрачно.

Тя отново затърси какво да отговори.

— Нима наистина очакваш всичките ти способности да се върнат незабавно, само защото днес си се подпрял на краката си? — попита накрая. — Щях да се учудя, ако беше… ъ-ъ… се случило това. Много ти се е струпало на главата, а си и бил в ужасно физическо състояние.

— Сега не съм в ужасно физическо състояние — отбеляза той уморено.

Наистина не беше, гледаше го Диона, легнал там, облечен само с панталона от пижамата. Преди няколко седмици престана да носи горнището. Все още беше слаб, но сега това не беше болезнена мършавост, а си личаха твърдите, стегнати мускули. Дори краката му бяха натрупали плът, откакто увеличи теглото си, а благодарение на строгия режим и усилената програма, които следваше, по тях бяха се оформили и мускули, нищо че още не бе в състояние да им дава нареждане за движение. По природа обаче беше истински атлет и тялото му тутакси беше откликнало на тренировките. Ръцете, раменете и гърдите сочеха ползата от вдигането на тежести, а прекараните в басейна часове бяха придали на кожата му блестящ бронзов тен. Като се вземеше предвид всичко това, Блейк имаше невероятно здрав вид.

Какво би могла да му каже? Да го уверява, че умът и тялото му ще се възстановят, че ще се оправи и ще си възвърне всички способности? При положение, че самата тя имаше нужда от възстановяване. Дори не можеше да каже дали иска да се „оправи“. Навярно по начина, по който живееше, Диона прекалено се лишаваше от човешка топлота, ала така избягваше болката, причинявана от човешката жестокост. До злополуката Блейк беше водил очарователен живот. Обичал е и е бил обичан от повече жени, колкото вероятно би могъл да запомни. За него животът не е бил цялостен без секс. А за нея животът беше много по-безопасен без него. Как би могла да захване да го убеждава в нещо, в което самата тя не вярваше?

Най-после Диона се обади предпазливо:

— Вярно, вече си по-добре, но още не си във върхова физическа форма. Тялото е съвкупност от взаимосвързани системи — когато някоя негова част пострада, всички системи се обединяват, за да ускорят оздравяването. При програмата за рехабилитация, която следваш, ти фокусираш ума и тялото си върху възстановяване и укрепване на мускулите. Това е част от оздравителния процес и докато не напреднеш дотолкова, че да не е необходима повече такава силна концентрация, мисля, че очакванията ти за връщане на сексуалните пориви ще бъдат нереални. Остави нещата да вървят по реда си.

Гледа го цяла минута, после наклони глава на една страна.

— Изчислих, че в момента притежаваш около шестдесет и пет процента от обичайната си сила. Очакваш прекалено много на този етап.

— Очаквам същото, което и всеки нормален мъж очаква в живота си — отвърна дрезгаво той. — Бърбориш най-уверено, когато ми обещаваш, че ще проходя отново, ама не си сигурна за другото, нали?

— Да не съм сексуален терапевт? — сопна се тя. — Ала имам здрав разум и се старая да го използвам. Не са налице физически, причини, които да те възпрепятстват сексуално, така че бих те посъветвала да спреш да се тревожиш за това и да се съсредоточиш върху ходенето. Природата ще се погрижи за всичко останало.

— Да спра да се тревожа! — процеди Блейк заядливо. — Драга госпожице, не си приказваме за времето навън! Ако не мога да бъда мъж, каква е тогава ползата да живея? Не говоря просто за секс. За мен няма да има брак, деца и макар досега да не съм и помислял, нито пък съм искал да се оженя, винаги съм смятал, че един ден бих желал да имам семейство. Това разбираш ли го? Никога ли не си искала да имаш съпруг, деца?

Диона премига. Той имаше необикновената дарба да я уцелва по най-уязвимите места. Преди да бе успяла да се съвземе, изтърва глухо:

— Винаги съм искала деца. И бях омъжена. Само че не потръгна.

Гърдите му се повдигнаха и отпуснаха, когато си пое дълбоко дъх и тя усети в тъмното погледа му, търсещ лицето й. Със сигурност не можеше да види друго, освен силуета й, защото Диона седеше извън падащата от прозореца мъждива светлина, но защо тогава се чувстваше така, сякаш Блейк би могъл съвсем точно да знае, че долната й устна трепереше, а лицето й внезапно бе станало бяло като платно?

— Проклятие! — рече той тихо. — Пак сгафих, нали? Всеки път, щом кажа нещо, после си прехапвам езика.

Тя сви рамене и се постара да не му покаже колко тънка бе защитната й броня.

— Няма нищо — прошепна. — Беше отдавна. Бях още дете, прекалено млада, за да зная какво правя.

— На колко си била?

— Осемнадесет. Скот, бившият ми съпруг, беше на двадесет и три, ала и двамата не бяхме готови за брак.

— И колко продължи?

От гърлото й се изтръгна дрезгав смях.

— Три месеца. Не е рекорден срок по дълготрайност, нали?

— А оттогава? Не си ли се влюбвала в някого?

— Не, не съм и искала. И така съм си добре, не се оплаквам.

Разговорът се бе задълбочил доста, а Диона не искаше да разкрива повече, отколкото вече го бе сторила. Как Блейк успяваше непрекъснато да дълбае пролуки в стената, с която беше оградила миналото си? Повечето други така и не разбираха, дори не подозираха за съществуването на тази защитна преграда.

Тя свали краката си от леглото, за да стане, и припряно опъна нощницата, която опита да се навие около хълбоците й.

Той подхвърли хрипливо:

— Ти си беглец, Дий. Даваш ли си сметка колко дълго прекара тук, без нито едно обаждане по телефона или писмо, дори без да излизаш по магазините? Затворила си се в тази къща с мен и си залостила вратата за целия външен свят. Нямаш ли никакви приятели, гаджета, които да се редят на опашка? Какво има там, навън, от което се боиш?

— Там няма нищо, което да ме плаши — каза Диона тихо и това беше вярно. Всичките й страхове бяха заключени вътре в нея, вкаменили се с времето.

— Мисля, че се плашиш от всичко, което е навън — рече Блейк, протегна ръка и запали нощната лампа над леглото.

Мекото сияние прогони сенките и я освети, стояща там в бялата нощница и дългата черна коса, струяща по раменете й. Приличаше на средновековна магьосница, заключена в крепостта на собствените си заклинания. Сините му очи я изгаряха.

— Ти се страхуваш от живота — обади се той тихо. — Затова не допускаш нещо да те развълнува. Нуждаеш се от терапия не по-малко от мен. При мен мускулите не работят, а при теб чувствата.