Линда Хауърд
Остани при мен (3)

Трета глава

Блейк се подложи на упражненията не само неохотно, а дори с видима неприязън, но това съвсем не я притесняваше, след като изобщо се бе съгласил. На мускулите му им бе все едно дали той лежи през цялото време намръщен. Движение, стимулация ето кое беше важното. Диона работеше неуморно, като редуваше упражненията за краката с масаж на цялото тяло. Беше почти десет и половина, когато чу това, за което несъзнателно се бе ослушвала цяла сутрин — потропването на токчетата на Сирина. Вдигна глава и разбра, че Блейк също бе чул.

— Не! — изхриптя той. — Не й давайте да ме види така!

— Добре — успокои го тя и придърпа чаршафа, за да го завие. После излезе в коридора и препречи пътя на Сирина към стаята.

Сирина я изгледа изненадано.

— Блейк буден ли е? Тъкмо се канех да надникна. Той обикновено не става до към обяд.

Нищо чудно, че беше толкова начумерен, когато го вдигнах в шест, досмеша я Диона. На Сирина тя отвърна любезно:

— Сега му правя упражнения.

— Толкова рано? — повдигна смаяно вежди сестрата: — Е, в такъв случай, сигурна съм, за днес е достатъчно. Блейк се храни много лошо. Не искам да пропуска нито едно ядене. Ще ида да го питам какво иска…

Тя понечи да мине покрай Диона, за да влезе в спалнята на Блейк, ала Диона ловко отстъпи встрани така, че отново й препречи пътя.

— Извинете — каза колкото можеше по-учтиво, когато Сирина и зяпна в недоумение. — Той вече закуси. Назначила съм му режим и е важно да го спазва. След още час упражнения ще слезем долу за обяд, ако имате желание да чакате дотогава.

Сирина все така я гледаше втрещено, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да не искате да кажете… — отрони, млъкна и започна отново с по-укрепнал глас: — Да не искате да кажете, че не мога да видя брат си?

— В момента не. Трябва да завършим комплекса упражнения.

— Блейк знае ли, че съм тук? — попита остро Сирина. Бузите й внезапно бяха пламнали.

— Да, знае. И не иска да го виждате точно сега. Моля ви, опитайте се да разберете как се чувства той.

Прекрасните очи на Сирина се разшириха.

— Аха, ясно ми е!

Може и да й беше, но Диона доста се съмняваше в това. За миг в очите на Сирина блесна обида, после тя вдигна леко рамене.

— Ами… Ще го видя след час в такъв случай — обърна се и тръгна по коридора.

Диона я наблюдаваше миг-два, като разпознаваше наранените й чувства във всяко движение на изпънатия гръб. Не беше нещо необичайно роднини да започнат да проявяват ревност поради необходимата близост между пациент и рехабилитатор, ала Диона никога не се поддаваше на чувството за неудобство, ако това се случеше. Знаеше, че тази близост бе преходна, че веднага щом пациентът й се възстановеше и не се нуждаеше повече от услугите й, тя щеше да поеме друг случай и той напълно щеше да забрави за нея. А пък в случая на Блейк изобщо нямаше причина за ревност. Единственото му чувство към нея беше враждебност.

Диона се върна в стаята и той изви глава да я погледне.

— Отиде ли си? — попита с безпокойство.

— Ще чака долу, за да обядвате заедно — отговори тя и забеляза изписалото се на лицето му облекчение.

— Добре. Тя… Само дето не полудя, когато това се случи с мен. Ще припадне, ако види на какво приличам в действителност. — Болка замъгли очите му. — За мен Сирина означава много, на практика аз съм я отгледал. Аз съм цялото й семейство.

— Не, не сте. Тя има и Ричард — изтъкна, без да го щади Диона.

— Той е толкова погълнат от работата си, че рядко си спомня за съществуването й — изсумтя Блейк. — Ричард е чудесен вицепрезидент, но не и чудесен съпруг.

На нея Ричард не й беше направил такова впечатление. Напротив, стори й се мъж, който много обича жена си. На пръв поглед Ричард и Сирина бяха пълни противоположности — той сдържан и разсъдлив, докато тя беше буйна като брат си. Ала вероятно и двамата притежаваха това, от което другият се нуждаеше. Може би нейният плам го правеше по-импулсивен, а неговата сдържаност озаптяваше прекалената й привързаност. Диона обаче не възрази на Блейк. Започна повтарящите се упражнения, които подлагаха краката му на едни и същи движения.

Беше уморителна, отегчителна работа — уморителна за нея, отегчителна за него. Той ставаше все по-раздразнителен и сприхав, но този път, когато й се сопна да спре, тя се подчини. Не искаше да го насилва твърде много в началото и да му се налага във всичко. И без друго бе имал най-натоварения ден от злополуката насам. Не биваше да го пришпорва прекалено.

— Ух! — въздъхна Диона и изтри чело с опакото на дланта си. Беше влажно. — Имам нужда от един душ преди обяда! Идеята ви да прекъснем малко по-рано е добра.

Блейк я погледна и очите му се разшириха учудено. Стана й ясно, че той всъщност сякаш я виждаше за първи път тази сутрин — през цялото време беше прекалено зает със собственото си състояние и отчаяние. Беше му казала, че ще трябва да се потруди яко, ала сега Блейк за пръв път съзнаваше, че тя също бе работила усилено. И за нея цялата история нямаше да е като разходка с лодка. Диона си даваше сметка, че изглежда ужасно, цялата потна и зачервена.

— Банята няма да ви навреди — съгласи се той злъчно и тя се разсмя.

— Много любезно, от ваша страна — отвърна му в тон. — Но само почакайте. Скоро няма да съм единствената, която ще си дава зор до пот на челото. И тогава няма да проявя никаква милост!

— Като че ли досега проявявахте — измърмори Блейк.

— И таз добра! Цяла сутрин ви забавлявах, погрижих се да получите хубава закуска…

— Не предизвиквайте съдбата — посъветва я той с мрачен поглед изпод вежди, на който Диона отвърна с усмивка.

Беше важно Блейк да се научи да се шегува и смее заедно с нея. Това щеше да намали напрежението през предстоящите месеци. Тя трябваше да стане най-добрият му приятел на света, макар тази дружба да бе обречена от самото начало, защото се основаваше върху зависимостта и нуждата. Когато вече нямаше да му е необходима, когато животът му възстановеше нормалния си ход, той незабавно щеше да забрави за съществуването й. Знаеше, че затова не бива да приема нещата много навътре, макар че всичките й чувства и душевни усилия щяха да бъдат насочени и съсредоточени върху него.

Докато му помагаше да се облече — процес, който не го вбеси така, както сутринта, Блейк рече замислено:

— Както е тръгнало, ще прекарвате повече от времето си да ме обличате и събличате. Ако продължаваме и нататък с днешната програма, ще спести много време, ако нося просто чифт спортни гащета. Мога да си намятам халат преди ядене или пък Албърта да носи храната тук.

Диона успешно прикри задоволството си и каза само:

— Това е втората ви добра идея за деня.

Тя тайно ликуваше. От практическа гледна точка той беше прав — щяха да бъдат спестени много време и усилия. Освен това обаче така присъствието на Сирина по време на хранене щеше да бъде изключено в повечето случаи. А това щеше да е от голяма полза.

Не че не харесваше Сирина. Ако я бе срещнала при други обстоятелства, вероятно щеше много да й допадне. Ала в момента нейна грижа беше Блейк и Диона не желаеше никой и нищо да й пречи. Когато работеше по някой случай, тя се концентрираше върху пациента до такава степен, че всички други избледняваха и оставаха на заден план, не бяха триизмерни човешки същества, а се превръщаха в плоски картинки. Това беше и една от причините, които обуславяха постигнатите от нея терапевтични успехи. Ето и сега, само след половин ден Блейк вече бе погълнал изцяло мислите й и Диона така се беше настроила на неговата вълна, че имаше чувството, че го познава и отвън, и отвътре. Можеше на практика да прочете мислите му, знаеше какво ще каже, преди още да го бе произнесъл. Страдаше заедно с него, съчувстваше му, но най-вече беше щастлива заради него, защото, като виждаше безпомощността му в момента, бе убедена, че след няколко месеца той щеше да бъде здрав и силен като преди. Дори вече изглежда по-добре, помисли тя с гордост. Навярно се дължеше повече на гнева му, отколкото на нейните усилия, ала все пак цветът му се беше пооправил. Нека да й се сърди през цялото време, ако иска, стига това да го поддържа деен и да крепи духа му.

С чувство на удовлетворение от сутрешната работа Диона влезе заедно с Блейк в трапезарията. Там приповдигнатото й настроение бе помрачено от Сирина, която се впусна към брат си с обляно в сълзи лице.

— Блейк… — отрони съкрушено.

Той веднага доби разтревожен и угрижен вид, посегна и я хвана за ръката.

— Какво има? — попита с прокраднала се в гласа му нотка на нежност, каквато липсваше при разговора му с всеки друг. Този особен, обичен тон предизвикваше само Сирина.

— Дворът! — изхленчи тя. — Пейката на мама… Повредена е! Превърнали са басейна в лудница! Изглежда ужасно!

— Какво? — сбърчи вежди Блейк. — За какво говориш?

Сирина насочи треперещ пръст към Диона.

— Нейният гимнастически салон! Обърнали са целия двор наопаки!

— Едва ли положението е толкова лошо — обади се разсъдливо Диона. — Сега може да е поразхвърляно, но нищо няма да пострада. Ричард наглежда монтирането на съоръженията и съм сигурна, че няма да допусне нещо да бъде повредено.

— Елате и вижте сама!

Диона си погледна часовника.

— Мисля, че трябва първо да обядваме. Дворът няма никъде да избяга, ала яденето ще изстине.

— Шикалкавите ли? — попита студено Блейк. — Предупредих ви, госпожице Кели, че не желая никакви промени в къщата.

— Не мога нито да отрека, нито да потвърдя какви промени са направени, защото не съм излизала навън. Цяла сутрин бях с вас. Обаче се доверявам на здравия разум на Ричард, за разлика от вас — натърти тя и Сирина пламна гневно.

— Въпросът не е в това, че нямам доверие на съпруга си — започна тя разгорещено, но Блейк я спря с ръка.

— Не сега — каза лаконично. — Искам да видя двора.

Сирина веднага млъкна, макар да се нацупи. Явно Блейк все още бе по-големият брат, когото тя слушаше, въпреки лошото му здраве. В гласа му звучеше заповеднически оттенък, който не можеше да се сбърка. Блейк Ремингтън беше свикнал да дава нареждания и те незабавно да се изпълняват. Прекараната с Диона сутрин трябва да бе била напълно в разрез с нрава му.

Диона за първи път се озова във вътрешния двор и той й се стори чудесен — красиво озеленен, прохладен и уханен, въпреки жестокото слънце на Аризона. Насаждения от юка и различни видове кактуси съжителстваха в идеална хармония с растения, виреещи обикновено при много по-благоприятен климат. Грижливото поливане, както и умелото използване на хвърляната от къщата сянка, обясняваха необичайното растително разнообразие. Бели каменни плочи оформяха пътека, а шадраванът в средата щедро разпръскваше живителни водни струи. В дъното на двора, където висока порта водеше към градината с басейна, имаше красива резбована пейка с нежен перленосив цвят. Диона нямаше и представа от какво дърво бе направена, ала беше великолепна.

А в двора наистина личаха следи от дейност — очевидно, наетите от Ричард работници го бяха използвали да складират междувременно видните съоръжения, както и материалите, които не им бяха нужни за момента. Виждаше се обаче, че са внимавали да не се гази зеленината — всичко беше грижливо подредено върху каменните плочи. Сирина побърза да изтича до красивата пейка и посочи дълга резка от едната й страна.

— Виж! — викна.

В очите на Блейк блесна мълния.

— Виждам. Е, госпожице Кели, изглежда вашите работници са повредили пейката, която за мен е безценна. Баща ми я подарил на майка ми, когато са се пренесли в тази къща. Тя седеше тук всяка вечер и именно тук продължавам да я виждам в съзнанието си. Искам всичко това да изчезне, преди още нещо да бъде унищожено, и искам, освен това да напуснете къщата ми.

На Диона й стана неловко, че пейката бе повредена и отвори уста да се извини, но в същия миг зърна победния блясък в очите на Сирина и замълча. За да си даде време да размисли, тя отиде до пейката и се наведе, да огледа ожуленото дърво. Прокара разсеяно ръка по драскотината. Бърз поглед към Сирина прихвана следа от страх в удивително изразителните й очи. Какво ли би могло да я безпокои? Извърна се отново към пейката и отговорът веднага стана очевиден — пейката несъмнено бе ожулена, ала си личеше, че драскотината бе достатъчно отдавнашна, за да се повлияе от времето. Със сигурност не бе направена тази сутрин.

Можеше да обвини Сирина, че нарочно се опитва да предизвика разпра, но не го направи. Тя се бореше за любимия си брат и макар битката й да бе безсмислена, Диона не можеше да я съди. Просто трябваше да я отдели от него, така че работата й да може да продължи без постоянна външна намеса. На Ричард щеше да му се наложи да употреби острия си ум и да намери друго занимание на жена си.

— Разбирам, че и двамата сте разстроени — обади се тя меко, — ала тази драскотина не е днешна. Виждате ли? — посочи дървената повърхност. — Белегът е стар. Предполагам, че е тук от няколко седмици.

Блейк се приближи с количката и се наведе да провери сам. Изправи се бавно.

— Права сте — въздъхна. — Всъщност, опасявам се, че аз съм виновникът.

Сирина задиша тежко.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди време бях излязъл тук и без да искам я ударих с количката. Можеш да видиш, че драскотината е на нивото на колелото. — Той потърка очи с мършавата си ръка, която трепереше от напрежение. — Съжалявам, Сирина.

— Не се обвинявай! — извика тя, изтича при него и се вкопчи в ръката му. — Няма значение, само не се разстройвай, моля те. Хайде да влезем и да обядваме. Зная, че си капнал. Не ти е полезно да се преуморяваш толкова. Имаш нужда от почивка.

Диона я наблюдаваше как върви редом с инвалидната количка, цялата излъчваща загриженост и обич. Поклати леко глава с раздразнение и ги последва.

Останалата част от деня Сирина прекара неотлъчно до Блейк и пърхаше край него като квачка около единственото си пиле. Той действително беше изморен след първия ден на рехабилитационните процедури и я остави да снове край него. Въпреки че Диона беше планирала още една серия упражнения и масаж, тя реши да се откаже от тях, вместо да започва битка. Утре… Виж, утре щеше да е една друга история.

Ричард пристигна чак за вечеря — нещо, както Албърта й беше казала, обичайно, когато Сирина идваше тук, което значеше всеки ден. Той мълчаливо наблюдаваше как жена му кръжи угрижено около Блейк и макар лицето му да бе застинало безстрастно като на истински покерджия, Диона усещаше цялото му недоволство от ситуацията. След вечеря, докато Сирина настаняваше брат си в кабинета, тя се възползва от възможността да поговори с Ричард насаме.

Излязоха във вътрешния двор и седнаха на една от поставените тук и там каменни пейки. Диона вдигна поглед към неизброимите звезди, светещи в ясната пустинна нощ.

— Имам проблем със Сирина — каза тя без увертюра и заобикалки.

Той въздъхна.

— Зная. И аз имам проблем с нея, откакто Блейк пострада. Разбирам чувствата й, но създалото се положение ме изкарва от релси.

— Той днес спомена нещо в смисъл, че я е отгледал.

— На практика, да; Сирина е била на тринадесет, когато майка им починала и за нея това било голям удар. Дълго време, седмици наред не можела да изтрайва, ако Блейк не й е пред погледа. Изглежда е смятала, че всички, които обича, умират. Първо баща й, после майка й. Зная, че ужасно се страхува нещо да не се случи с Блейк, ала в същото време не мога да не се чувствам засегнат и да не роптая.

— Срещу всичко и всички — вметна малко тъжно Диона.

— Точно така. Искам си жената обратно.

— Блейк каза, че не й обръщате никакво внимание и че сте погълнат от работата си.

Ричард потърка неспокойно врата си.

— Струпа ми се много работа, откакто Блейк е така. Божичко, какво не бих дал да се прибера вкъщи и да получа поне малко от грижовната обич, с която тя го обсипва всеки ден!

— Говорих с Албърта по отношение на това, да се сменят бравите, но колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че идеята не е добра — призна Диона. — Блейк ще изпадне в ярост, ако някой заключи сестра му и не й дава да влиза в къщата. Проблемът обаче е там, че не мога да съблюдавам режима му, ако тя продължава да се меси.

— Ще видя какво мога да направя — отрони със съмнение Ричард. — Ала всяко предложение, което би я държало далеч от Блейк, ще предизвика взрив от негодувание. — Той я погледна и внезапно зъбите му блеснаха в усмивка. — Вие май имате най-здравите нерви на света. Беше ли интересно днес?

— Имаше някои моменти — отвърна Диона, също леко усмихната. — Захвърли по мен чинията със закуската си.

Ричард се засмя гръмко.

— Жалко, че съм го пропуснал! Блейк винаги си е бил избухлив, но през изминалата година беше толкова депресиран, че човек не можеше да го ядоса, дори ако цял ден се старае. Щях да си припомня старите времена, ако бях тук да видя изпълнението.

— Надявам се да стигнем до етап, когато няма да е нужно да бъде вбесяван — обади се тя. — Убедена съм, че ще напредва по-бързо при положение, че никой не ни се бърка. Разчитам на вас да измислите някакво занимание за Сирина.

— Ако можех, щях да го сторя досега — рече той троснато. — Освен да я отвлека, не ми хрумва нищо друго, което да свърши работа.

— Тогава защо не го направите?

— Кое?

— Да я отвлечете. Заведете я на втори меден месец. Каквото и да ви струва това.

— Втори меден месец звучи примамливо — съгласи се Ричард. — Ала няма начин да се освободя, докато Блейк не се върне на работа и не поеме отново ръководството. Някакви други идеи?

— Опасявам се, че ще трябва сам да измислите нещо. Аз не познавам жена ви така добре, както вие. Но имам нужда да работя с Блейк на спокойствие.

— Ще го имате в такъв случай — обеща той след кратък размисъл. — Още не зная какво ще направя, ала ще се постарая, доколкото ми е възможно, да я държа на разстояние. Освен ако Блейк не е напълно сляп, той би трябвало скоро да разбере, че е къде-къде по-добре вие да го отрупвате с вниманието си, отколкото сестра му.

Явното възхищение в гласа му я накара да се размърда неловко. Даваше си сметка за впечатлението, което прави външността й, но в същото време не обичаше видът й да е повод за приказки и обсъждане. Блейк й беше пациент. И дума не можеше да става за някакви по-интимни отношения с него. Не само, че беше против професионалната й етика, ала това за нея бе невъзможно. Тя вече не се будеше посред нощ със заседнал в свитото й от ужас гърло отчаян писък и нямаше да направи нищо, което отново да събуди онзи кошмар. Беше загърбила страха и той трябваше да си остане там, извън погледа и съзнанието й.

Ричард усети смущението й.

— Диона? — попита с тих и озадачен глас. — Какво има? Нещо не е наред ли? — Той докосна ръката й и тя подскочи като ужилена, неспособна да понесе съприкосновението. Ричард се изправи, разтревожен от реакцията й. — Диона? — попита отново.

— Аз… Извинете — прошепна тя и обви плътно ръце около себе си в усилие да овладее треперенето, което я разтърсваше. — Не мога да обясня… Извинете…

— Но какво има? — настоя той и отново протегна ръка към нея.

Диона се отдръпна рязко и скочи на крака. Знаеше, че не би могла да му обясни, ала и не можеше да остане повече тук.

— Лека нощ — каза припряно и се отдалечи.

Нахълта в къщата и едва не се сблъска на прага със Сирина, която бе тръгнала да излиза.

— Ето ви и вас — каза Сирина. — Блейк си легна, беше толкова изтощен.

— Да, така си и знаех, че ще е уморен — стегна се Диона, за да й отговори спокойно. Внезапно тя самата се почувства грохнала и не успя да скрие прозявката. — Извинете — промълви. — Денят беше тежък.

Сирина я изгледа особено, някак изпитателно и с подчертано внимание.

— В такъв случай ние с Ричард ще си тръгваме. Не искам да ви задържаме. Ще дойда да навестя Блейк утре.

— Утре смятам да увелича упражненията му — осведоми я Диона, като се възползва от възможността да й даде да разбере, че присъствието й по-скоро пречи, отколкото помага. — Ще е по-добре да почакате до следобед, да речем след четири часа.

— Но това е прекалено много! — ахна Сирина. — Той няма толкова сили!

— На този етап по-голяма част от работата я върша аз — утеши я хапливо Диона. — Ала ще внимавам да не го преуморявам.

Ако Сирина усети иронията, която Диона не можа да потисне, то тя не го показа. Просто кимна.

— Разбирам — каза сдържано. — Добре, ще намина да го видя утре следобед.

Гледай ти, чудесата край нямат, рече си Диона развеселена, докато се качваше горе. Трябваше само да спомене, че Блейк ще е зает и макар да не остана особено доволна, Сирина взе, че се съгласи.

След като се приготви за лягане, тя почука леко на вратата на Блейк и щом не чу отговор, я открехна, колкото да надзърне. Той спеше по гръб, извил глава към рамото и дишаше шумно. На слабата светлина от коридора изглеждаше по-млад, страдалческите му черти не личаха така ясно.

Диона притвори тихо вратата и се върна в стаята си. Беше така изморена, боляха я крайниците, чувстваше се направо смазана, но след като се озова в леглото, сънят внезапно я напусна. Знаеше защо и лежеше будна, със забит в тавана поглед, подозирайки, че няма да мигне цяла нощ. Ама че глупост, такава дреболия… Само защото Ричард я беше докоснал.

Нещо така обикновено и незначително. Не, нямаше защо да се залъгва. Може и да бе прогонила кошмара, може и да бе преобразила напълно живота си, ала от миналото нямаше къде да избяга, то бе част от нея и съвсем не бе обикновено. Изнасилването не бе нещо незначително. От онази нощ тя не можеше да търпи някой да я докосва. Беше постигнала компромис със себе си, който задоволяваше човешката й нужда от топлина и допир, като работеше с пациентите си, но можеше да понесе физическия контакт само доколкото бе под неин контрол.

Външно Диона беше се възстановила напълно — издигнала стена между предишната и сегашната си личност, без да обръща поглед назад към случилото се, като буквално сама се бе принудила да слепи заедно парчетата на разбития си живот, което постигна с жестоки усилия и твърдост на волята. Вече беше способна да се смее и да се радва на живота. И по-важното — беше се научила на самоуважение, най-трудната от всички задачи.

Ала не можеше да понася докосването на мъж.

Преживяното онази нощ всъщност й попречи да се омъжи и да създаде семейство. А след като тази част от живота й бе отказана, то тя престана да й обръща внимание. Вместо да се вайка за това, какво би могло да бъде, Диона се превърна в истински номад, пътуваше из цялата страна и помагаше на хората. Докато работеше по даден случай, си създаваше силна връзка, почиваща на внимание и привързаност, но без всякакви нюанси на интимност. Тя обичаше пациентите си и те неизменно й отвръщаха с любов… Докато траеха отношенията им. Те ставаха нейното семейство до деня, в който работата й приключваше и Диона ги напускаше с усмивка на лице, готова да се отправи към следващия случай и следващото си „семейство“.

В самото начало, още когато започна да се обучава, се чудеше дали ще е в състояние изобщо да работи с мъже. Въпросът я тревожеше, докато накрая си каза, че ако не може, това ще се окаже голяма спънка в кариерата й и тогава реши да вземе мерки, да предприеме нещо. Първия път, когато се случи да работи с мъж, тя трябваше да стисне зъби и да използва цялата си немалка решимост, за да си наложи да го докосне, ала след няколко минути осъзна трезво, че мъж, който се нуждае от рехабилитация, очевидно не е в състояние да я нападне. Мъжете бяха човешки същества, които се нуждаеха от помощ, точно както всеки друг.

Предпочиташе обаче да работи с деца. Тяхната обич бе толкова непосредствена, така чистосърдечна. Можеше да понася единствено детското докосване. Беше се научила да се наслаждава на усещането на детските ръчици, които я прегръщаха и радостно увисваха на врата й. Ако имаше нещо, за което да съжалява, то това беше нестихващата скръб, че никога няма да има свои деца. Опитваше се, ако не да я прогони, то поне да я надвие, като се посвети все по-всеотдайно на децата, с които работеше, но дълбоко в нея тлееше неудовлетворената нужда да има свой близък човек, някой, който да й принадлежи и комуто тя да принадлежи, да бъдат част един от друг.

Сепна я приглушен звук и Диона надигна глава от възглавницата в очакване да чуе дали ще се повтори. Блейк ли беше? Той ли извика?

Не се чуваше нищо, освен тишина, ала тя нямаше да има мира, докато не разбереше дали всичко бе наред. Измъкна се от леглото, нахлузи халата и тихо отиде боса до съседната стая. Отвори вратата, за да надникне, и го видя да лежи в същото положение, както и преди. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато Блейк опита да се преобърне на една страна и щом краката му отказаха да се подчинят, издаде чутия преди малко звук — полувъздишка, полусумтене.

Нима никой не се бе сещал досега да му помогне да сменя позата, в която спи, удиви се Диона и безшумно се вмъкна в стаята. Ако две години бе лежал само по гръб, нищо чудно, че имаше нрав на носорог.

Не знаеше дали бе буден, но едва ли беше. Навярно просто се мъчеше да се преобърне, както обикновено правят хората насън. Лампата в коридора сега беше загасена, защото всички си бяха легнали, а в мъждивата светлина на звездите, прокрадваща се през остъклената врата, тя не можеше да вижда достатъчно добре, за да прецени. Ако спеше, сигурно щеше да успее да го нагласи полекичка, без да го събуди. Правила го бе с повечето си пациенти — грижовен жест, за който те обикновено така и не разбираха.

Отначало леко докосна рамото му, просто постави ръката си върху него и почака подсъзнанието му да свикне с допира. След малко приложи слаб натиск и той й се подчини, опита да се извърти надясно, с лице към нея. Внимателно и нежно Диона му помогна, като обърна и краката му, за да не го връщат в предишното положение по гръб. Блейк въздъхна тихо и зарови глава във възглавницата, отпусна се и дишането му стана по-дълбоко.

Тя се усмихна, зави го през раменете и се върна в стаята си.

Той не беше като другите й пациенти. След повече от час Диона все така лежеше будна и се мъчеше да разбере защо толкова твърдо бе решила да го накара да проходи отново. Това не беше обичайната й отдаденост на пациентите. По някаква причина, която още не проумяваше, за нея лично бе важно Блейк пак да стане човекът, който бе бил преди — толкова здрав и силен мъж, така кипящ от енергия и бликащ от жизненост, че неизменно се бе озовавал в центъра на вниманието, където и да попадне. Тя просто знаеше, че бе така. И трябваше да му го върне.

А той бе толкова близо до смъртта. Ричард имаше право, когато каза, че нямаше да изкара и година, ако продължаваше по същия начин. Блейк сам желаеше смъртта. Тази сутрин бе успяла да го изтръгне от летаргията му чрез шоковата си тактика и щеше да продължи да я прилага, докато той самият наистина забележеше напредък и осъзнаеше, че може да се възстанови. Диона нямаше никога да си прости, ако се провалеше с него.

Най-сетне заспа за не повече от два часа и стана преди зазоряване. Пришпорваше я и не й даваше мира някакво чувство на очакване. Щеше й се да може да потича по брега, ала във Финикс нямаше море, а парка край къщата тя не познаваше достатъчно добре, за да хукне през него в тъмното. Знаеше само, че Блейк има кучета, които пуска през нощта. Въпреки безсънието, Диона преливаше от енергия. Опита се да изразходва част от нея с привичната си всекидневна гимнастика, но само се ободри, а душът така я освежи допълнително, че се почувства готова да се справи с целия свят. Е, поне с Блейк Ремингтън!

Беше по-рано и от предната сутрин, когато, обзета от ентусиазъм, тя нахлу в стаята му и запали с влизането си лампата, защото навън все още беше тъмно.

— Добро утро! — изчурулика.

Той лежеше настрани, както го беше оставила. Отвори око, изгледа я с ужас, после изтърси една специфична думичка, за която като малък щяха да му измият устата със сапун. Диона му отправи сияйна усмивка.

— Готов ли сте да започваме? — попита невинно.

— Как не! — ревна Блейк. — Уважаема, още е посред нощ!

— Не съвсем. Почти е съмнало.

— Почти? И колко е това почти?

— Няколко минути — успокои го тя, после се разсмя и отметна завивките. — Не искате ли да видите изгрева?

— Не!

— Не ми разваляйте удоволствието — опита се да го придума и свали краката му от леглото. — Хайде да погледаме заедно изгряващото слънце.

— Не искам да го гледам с вас или с който и да било! — озъби се той. — Искам да спя!

— Спите вече часове наред и съвсем не искате да изпуснете този изгрев, защото е особен.

— И какво го прави толкова особен? Да не би да бележи началото на деня, в който ще ме изтерзаете до смърт?

— Само при положение, че не го наблюдавате заедно с мен — закани се Диона весело, хвана го за ръката и го дръпна да се надигне. Помогна му да седне в количката и го зави с одеяло, защото знаеше, че навън още бе студено за него. — Откъде ще виждаме най-добре? — попита.

— Край басейна — изсумтя Блейк, като потъркваше лицето си с ръце и мърмореше през пръсти. — Вие сте луда, драга госпожице, пълна откачалка с жълт картон.

Тя приглади разчорлената му коса и му се усмихна нежно.

— Добре ли спахте нощес?

— Има си хас! — сопна се той. — Така ме бяхте изтормозили, че не можех да си държа главата изправена! — В мига, в който думите се отрониха от устата, лицето му доби смутен и объркан израз. — Е, добре, това беше най-хубавата ми нощ от две години насам — призна, наистина неохотно, ала поне го стори.

— Виждате ли какво може да се постигне само с мъничко терапия? — подкачи го Диона, но побърза да смени темата, преди да бе избухнал отново. — Трябва да водите, за да показвате пътя. Не искам да минаваме през двора, тъй като работниците са струпали там оборудването и инструментите си. Може да се препънем в тъмното.

Блейк не кипеше от възторг, ала задвижи количката и я поведе през смълчаната къща към задния изход. Заобиколиха и се озоваха в далечния край на басейна. Някаква птичка зачурулика самотно — звучен поздрав към новия ден. Той вдигна глава при звука.

Нима цели две години бяха изминали, откакто не бе чувал птича песен?

Те седяха край водата, чиято набраздена повърхност издаваше свои звуци, и мълчаливо съзерцаваха дрезгавото просветляване на зараждащото се утро. После първият слънчев лъч си проправи път, блесна и прониза върха на планината. Нямаше облаци, които да обагрят небето в безброй розови и златисти оттенъци — само чиста, ясна синева и бяло — златното слънце. Но пълното спокойствие и ведрината на новия ден правеха гледката по-вълшебна и от най-очарователния изгрев. Веднага щом слънцето се показа, въздухът се затопли и Блейк отметна одеялото от раменете си.

— Гладен съм — съобщи прозаично след дългото мълчание, в което бяха потънали.

Тя го погледна и се подсмихна, после се изправи.

— Ясно колко цените красивите неща в живота — каза шеговито.

— Щом настоявате да ставам посред нощ, естествено ще огладнея с пукването на зората! Днес същия буламач ли ще ям като вчера сутринта?

— Същия — отвърна Диона жизнерадостно. — Питателна, богата на белтъчини храна, именно каквато ви е нужна, за да наддадете на тегло.

— Което пък вие после дяволски ще се постараете да смъкнете от мен — не й остана той длъжен.

Тя се разсмя, зарадвана от взаимните закачки.

— Само почакайте — обеща заканително. — Следващата седмица по това време вчерашният ден ще ви се струва като песен!