Линда Хауърд
Остани при мен (7)

Седма глава

— Диона, може ли да поговоря с теб? Насаме, моля те.

Лицето на Ричард беше напрегнато и тя го изгледа внимателно, учудена от така явно прозиращата горчивина в изражението му. Хвърли поглед покрай него към вратата на кабинета и той прочете мисълта й.

— Тя играе шах с Блейк — каза мрачно. Пъхна ръце в джобовете и се отправи към вратата, водеща на двора.

Диона се поколеба само миг и го последва. Не й се щеше после да има приказки, че те двамата правят опити да се усамотят, но пък знаеше, че Ричард няма никакви непочтени мисли спрямо нея. И изобщо защо трябваше да се чувства виновна заради дружелюбното си отношение към него? Сирина бе продължила да показва стремеж към сприятеляване с нея, а и тя самата откри, че всъщност я харесваше. Двамата с Блейк много си приличаха — със своята прямота и упоритата неотстъпчивост пред трудностите. Понякога я смущаваше мисълта, че Сирина би могла по-лесно да я следи под маската на приятелството, ала все повече й се струваше, че това опасение бе породено от собствената й, превърнала се в навик предпазливост, а не от някакви умишлени действия на Сирина или нейно будещо подозрение държание.

— Нещата не вървят ли добре? — попита Диона тихо.

Той се засмя горчиво и потри врата си.

— Ами, да ти кажа, не. Не зная защо — рече унило. — Опитвах се, но непрекъснато някъде в съзнанието ми се върти мисълта, че тя никога няма да ме обича така, както обича Блейк, че никога няма да имам за нея такова значение, каквото има той, а това ме трови, трудно ми е дори да се доближа до нея.

Преди да отговори, Диона внимателно подбра думите си, откъсвайки ги като горски цветя.

— Да се чувстваш засегнат е до известна степен нормално. Сблъсквам се с подобни ситуации непрекъснато, Ричард. Една такава злополука действително е удар за всички близки на пострадалия. Ако е дете, може да се стигне до сериозни недоразумения между родителите или да предизвика озлоблението на другите деца в семейството. При такива обстоятелства един човек обсебва по-голяма част от вниманието, а на останалите това не им харесва и те негодуват.

— Караш ме да се срамувам и да изглеждам дребнав — изви устни Ричард в кисела гримаса.

— Ни най-малко, това просто си е човешко. — Гласът й бе изпълнен с топлота и съчувствие. Очите му пробягаха по нежното й, мило лице. — Всичко ще се оправи — увери го тя.

— Дали достатъчно скоро, за да бъде спасен бракът ми? — рече той посърнало. — Понякога почти я мразя и това е дяволски странно, защото причината е, че не ме обича така, както аз я обичам.

— Защо стоварваш цялата вина върху нея? — попита Диона. — Защо не насочваш част от негодуванието си към Блейк? И не мразиш, да речем, него, задето отнема цялото й внимание?

Той се засмя, почти развеселен.

— Ами защото съм влюбен в нея, а не в него. Не ме засяга на кого обръща внимание… Стига да не нарани теб.

Тя изтръпна, а очите й станаха огромни — дълбоки и бездънни. Във вечерния полуздрач те искряха като на котка, с цвета на старо злато.

— Как да ме нарани? — попита с пресипнал глас.

— Като те накара да се влюбиш в него — отвърна Ричард. Беше достатъчно проницателен, да може от пръв поглед да оцени ситуацията. — Наблюдавах те как се променяш през последните две седмици. И преди си беше хубава, ала Бог е свидетел, сега си зашеметяваща. Просто… сияеш. Тези нови дрехи, изражението върху лицето ти, дори начина, по който се движиш… Всичко се е променило. Той сега се нуждае от теб толкова много, че всички други са изскочили от ума му, но как ще бъде после? Когато проходи отново, пак ли ще те гледа така, сякаш очите му са залепнали за теб?

— Случвало се е пациенти да се влюбват в мен — отрони Диона.

— Не се и съмнявам, ала ти самата някога преди влюбвала ли си се в свой пациент? — попита я с неумолима настойчивост.

— Не съм влюбена в него.

Трябваше по най-неоспорим начин да обори това негово предположение, да отхвърли от себе си дори мисълта за подобна възможност. Нямаше как да е влюбена в Блейк.

— Разпознавам симптомите — възрази Ричард.

Колкото и неловък да беше разговорът, когато обсъждаха Сирина, Диона безкрайно го предпочиташе пред насоката, в която беше поел сега.

— Не строя въздушни замъци — заяви тя и сви юмруци в усилие да не се разтрепери. — Когато Блейк започне да ходи, аз си отивам и поемам друг случай. Това ми е известно от самото начало. Винаги съм била лично обвързана със своите пациенти — каза и се усмихна едва-едва.

Ето това бе всичко — просто присъщото й всеотдайно внимание към неин пациент.

Ричард поклати недоверчиво глава.

— Твърде си прозорлива спрямо другите, за да си толкова сляпа по отношение на себе си — каза.

Старите страхове, познати по форма, но странно непонятни по същина, забиха нокти в стомаха й. Сляпа! Тази дума, която употреби Ричард. Не, помисли си с тревога. Не бе работата в това, че бе сляпа, а че нарочно не искаше да види. Беше издигнала защитна стена между себе си и всичко, което би могло да я заплашва. Знаеше, че стената бе там, ала ако не я поглеждаше, ако не й се налагаше да се крие зад нея, то можеше да се преструва, че я няма. На два пъти Блейк я беше принудил да се изправи очи в очи с миналото, което с толкова труд се бе постарала да загърби, а той така и не разбра на какво мъчително изпитание я беше подложил. Сега и Ричард, макар да използваше хладния си аналитичен ум, а не инстинктивната прозорливост, с която Блейк действаше, се опита да стори същото.

— Не съм сляпа — пророни Диона. — Зная коя съм и каква съм. Зная какво мога и какво не мога. Изпитала съм го на собствения си гръб.

— Грешиш — отвърна й. Сивите му очи я гледаха замислено. — Знаеш само това, на което хората мислят, че си способна.

Беше толкова вярно, че тя почти залитна, сякаш я бяха ударили. Панически пропъди мисълта, стегна се и мобилизира всичките си душевни сили.

— Мислех, че искаш да разговаряш с мен за Сирина — напомни със спокойна твърдост и му даде да разбере, че няма намерение повече да говори за себе си.

— Така беше, но после реших да не те притеснявам. Имаш предостатъчно грижи в момента. В края на краищата, Сирина и аз сами трябва да си оправим недоразуменията, безполезно е да искаме съвет от някой друг.

Като крачеха редом, те се върнаха обратно вътре и се отправиха към кабинета. Сирина седеше с гръб към вратата и не се обърна, ала напрегнатата й поза съвсем точно им подсказа какъв бе изразът на лицето й. Тя мразеше да губи и влагаше всичките си старания да бие Блейк. Макар да я биваше в играта на шах, той несъмнено бе по-добър. Обикновено Сирина дивееше от възторг, ако успяваше понякога да го срази.

Блейк обаче вдигна глава, когато двамата влязоха заедно, и лицето му застина в суров, решителен израз. Очите му се присвиха.

По-късно вечерта, когато Диона надникна в спалнята, за да му пожелае лека нощ, той каза с привидно спокойствие:

— Дий, бракът на Сирина виси на косъм. Предупреждавам те — не прави нищо, поради което този косъм да се скъса. Тя обича Ричард и ако го загуби, това ще я съсипе.

— Не съм рушителка на семейства или уличница — отвърна му рязко тя.

От гняв и обида по бузите й избиха червени петна. Беше оставил лампата запалена, очевидно в очакване да се отбие, както обикновено, в стаята му за лека нощ, така че ясно видя заплашителния му израз. Смут и болка се примесиха с гнева й и я накараха да се разтрепери вътрешно. Как той можеше дори да си помисли…

— Не съм като майка си — отрони Диона задавено, обърна се и тръшна вратата.

Побягна към стаята си, макар да чу повелителния му глас, който я догони, викайки я настойчиво.

Беше обидена и ядосана едновременно, но годините самодисциплина й помогнаха да заспи дълбоко и без сънища. Когато след няколко часа я събуди звънът на будилника, се чувстваше по-добре. В следващия миг свъси вежди. Стори й се, че все още го чува да я вика, сякаш в подсъзнанието й отекваше нейното име. Седна в леглото, наклони глава на една страна и се заслуша.

— Дий! Дяволите да го вземат!

След толкова изминали седмици добре можеше да разпознае тази специфична нотка в гласа му, когато я викаше. Означаваше, че го боли. Тя скочи и, както си беше по нощница, без да наметне нещо, изтича до стаята му.

Запали лампата. Блейк седеше и разтриваше левия си прасец, а лицето му бе изкривено в болезнена гримаса.

— Стъпалото също — процеди през зъби.

Диона хвана ходилото и силом върна пръстите в нормалното им положение, като заби палци във възглавничката на стъпалото, вещо натисна и разтри нужното място. Той рухна върху възглавницата, гърдите му бързо се повдигаха и спадаха, докато си поемаше въздух.

— Спокойно, ще се оправи — говореше тя и умело движеше ръце от глезена до коляното му.

Вниманието й беше напълно погълнато и не забеляза начина, по който я наблюдаваше Блейк. След няколко минути изпъна крака му, размърда го в глезена, после придърпа чаршафа нагоре да го завие.

— Готово — каза и вдигна глава с усмивка.

Усмивката й тутакси избледня, щом срещна погледа му. Тъмносините му очи бяха бурни и завладяващи като развълнувано море. Диона се стъписа от този взор, устните й трепнаха и се разтвориха. Очите му бавно се спуснаха надолу. Тогава тя осъзна, че гърдите й бяха почти на показ през тънката полупрозрачна материя на нощницата. Напрегнатото пулсиращо усещане й подсказа, че зърната им се бяха втвърдили и набъбнали, ала не смееше да сведе поглед, за да се убеди. Дрехата все едно не прикриваше много.

Не можа да издържи погледа му и отвърна очи. Гъстите й мигли се спуснаха да скрият мислите. Но изведнъж очите й се разшириха. За малко щеше да извика, ала се спря в последната секунда.

Скочи на крака, напълно забравила за гледката, която прозрачната й нощница разкриваше. Беше постигнала целта си, но не изпитваше самодоволство. Беше слисана, устата й пресъхна, а сърцето й удряше като с чук. Преглътна и гласът й беше твърде хриплив, за да звучи непринудено:

— Май ми спомена, че си импотентен.

Мина миг, преди думите й да имат въздействие. Той изглеждаше не по-малко смаян от нея, после сведе поглед надолу към краката си. Стисна челюсти и изруга на глас.

Внезапно гореща вълна заля лицето й и то пламна ярко. Беше нелепо да стои така, ала не можеше да помръдне. Стоеше като омагьосана, напълно объркана от реакцията си или по-скоро поради липсата на такава. Хипнотизирана като птичка пред кобра. Сравнението й се стори твърде фройдистко.

— Сигурно съм станал ясновидец — прошепна дрезгаво Блейк. — Току-що си мислех, че това нищожно парче плат върху теб може да възбуди и мъртвец.

Диона не можа дори да се усмихне. Но способността й да се движи внезапно се възвърна и тя напусна стаята толкова бързо, колкото да не изглежда, че тича презглава.

Продължаваше да усеща смущаваща сухота в устата, докато събличаше издайническото прилепващо одеяние и си слагаше старата нощница. Вече нямаше нужда да се облича прелъстително. Блейк беше се справил с този важен за него проблем, а пък тя трябваше да има ум в главата и да не си играе повече с огъня.

Единственият проблем, както откри през следващите дни, беше, че той сякаш не забелязваше отново настъпилата промяна в облеклото й — връщането към предишните й дрехи и далеч по-скромните нощници. Не казваше нищо, ала когато бяха заедно, Диона непрекъснато чувстваше синия пламък на погледа му върху себе си. В хода на заниманията им те бяха в постоянно съприкосновение, а докато го масажираше, Блейк често обвиваше пръсти около крака й и тя постепенно започна да свиква с това докосвате, както и с честия допир на телата им, когато плуваха заедно в басейна.

Много по-скоро, отколкото беше очаквала, той се изправи сам, без да използва ръцете си. Олюля се за миг, но краката му издържаха и успя да запази равновесие. Трудеше се по-усърдно от който и да било друг неин пациент, твърдо решен да постави край на зависимостта си от инвалидната количка. Всяка нощ плащаше за тая своя упоритост с болезнени спазми, които го караха жестоко да страда, ала не бяха в състояние да го принудят да намали убийственото темпо, налагано от самия него. Диона вече не ръководеше тренировките му. Можеше единствено да бди и да се опитва да го възпира от прекомерни натоварвания, с които да си причини вреда, както и да отпуска напрегнатите му мускули в края на всяка серия упражнения било с масаж или със сеанс под тангентора.

Понякога буца засядаше на гърлото й, като го наблюдаваше как се напъва до крайност, със стиснати зъби и изпъкнали от усилието жили на врата. Скоро всичко щеше да свърши, работата й тук щеше да е приключена и тя ще се прехвърли на следващия пациент. Блейк вече беше напълно различен човек от онзи, когото бе видяла за първи път преди близо пет месеца. Беше твърд като камък, е бакърен загар, тялото му набраздено от стегнати мускули. Беше върнал теглото си, дори качил малко отгоре, но без грам тлъстина — само здрави мускули — и имаше вид на професионален атлет. Беше й трудно да анализира чувствата, които я вълнуваха, когато го съзерцаваше. Разбира се — гордост, дори някакво собственическо чувство. Ала имаше и нещо друго, нещо, което я караше да изпитва особена топлина и отмала. В същото време обаче се усещаше по-жизнена от всякога. Гледаше го, позволяваше му да я докосва, чувстваше го по-близък, отколкото изобщо бе допускала, че бе възможно. Диона познаваше този човек, познаваше непримиримата му гордост и неотстъпчивост пред трудностите, лудата му глава, която го тикаше към опасности и го караше със смях да приема всяко предизвикателство. Познаваше бързия му, остър ум, гневните изблици, нежността му. Беше й познат вкусът на устните му, неговият мирис, усещането на плътта му под пръстите й.

Той започна да се превръща в такава значителна част от самата нея, че когато си позволяваше да мисли за това, то я плашеше. Не биваше да допуска това да се случи. Блейк се нуждаеше от нея вече все по-малко и по-малко и някой ден в близко бъдеще той щеше да се върне отново към работата си, а тя щеше да си отиде. За първи път мисълта за заминаването й се стори мъчителна. Обичаше тази просторна, прохладна къща, гладките плочи на пода, ведрината на белите стени. Дългите летни дни, прекарани заедно с него в басейна, споделеният смях, часовете на труд, дори потта и сълзите бяха изковали спойка, свързваща ги по начин, който Диона не знаеше дали бе по силите й да понесе.

Не беше лесно да признае, че го обича, но отмина лятото, заизнизваха се и позлатените есенни дни и тя престана опитите да крие този факт от себе си. Беше минала през достатъчно премеждия, беше преживяла твърде много в миналото, за да се самозаблуждава дълго. Горчиво-сладка беше мисълта, че най-сетне обича мъж, защото не очакваше от това да излезе нещо. Да го обича беше едно, ала съвсем друго — да му позволи той да я обича. Душата й се стягаше, когато го гледаше, очите й се замъгляваха от непонятна тъга, но Диона се хвърли с една-единствена решимост, обсебила ума й, да натрупа колкото можеше повече спомени, да не позволи на минали сенки да помрачат оставащото им време, през което още можеха да бъдат заедно. Събираше като златни песъчинки и като съкровище пазеше гърления му смях, гневните проклятия, когато краката не го слушаха, трапчинката, появяваща се на бузата му, когато вдигаше глава и я поглеждаше с ликуваща усмивка при всеки успех.

Блейк беше толкова пълен с живот, толкова по мъжки енергичен, че имаше нужда от жена във всеки смисъл на думата. Тя го обичаше, ала беше наясно, че не може да го задоволи по начина, който бе най-важен за него. Той беше в голяма степен човек от плът и кръв и тази част от неговата същност започваше да става все по-очевидна с всеки изминал ден, да се изявява все по-силно с възвръщането на властта над собственото му тяло. Диона не искаше да го товари с хаоса на мрачните си спомени, който лежеше под повърхността на привидното й спокойствие и уравновесеност. Това заплетено кълбо от страх, болка и печал бе нейно бреме. Нямаше да го кара да се чувства виновен, че се бе влюбила в него. Дори това да я убиеше, да я разкъсаше на парчета отвътре, тя щеше да запази отношенията им без сътресения, такива, каквито бяха, щеше да насочва и води лечението му през останалите седмици, щеше да празнува заедно с него първите му, така важни стъпки, а после тихо щеше да си отиде. Години бе правила точно това, отдавала бе тялото и душата си на пациентите… Не, ако трябваше да е безмилостно откровена, то никога преди не беше отдавала така душата и тялото си, както на Блейк, само на него. Той така и нямаше да го узнае. Диона щеше да се сбогува с усмивка, щеше да си отиде, а Блейк отново щеше да вземе живота си в ръце. Може би щеше да си спомня понякога за нея, а може би и не.

Очите й бяха като фотоапарат, който неуморно, с жадна ненаситност запечатваше неговия образ и го проектираше безспир в съзнанието й, в сънищата, във всяка частица от нейното същество.

И ето, че една сутрин тя влезе в стаята му и го завари да лежи по гръб, втренчил се с някаква неистова съсредоточеност в краката си.

— Гледай! — изсумтя и Диона погледна.

Пот беше избила по лицето му, ръцете бяха стиснати в юмруци, а пръстите на краката му се помръднаха… Той отметна назад глава и й хвърли ликуваща, победоносна усмивка. Вътрешният й обектив прещрака и пред очите й изплува друга картина — навъсеният поглед, който й отправи една вечер, когато го победи в проточила се шахматна схватка и Блейк се развилня по същия начин, както когато я изненада за първи път в салона да вдига щанги. Засмян или намръщен, той беше най-хубавото нещо, случвало се някога в живота й, и тя не можеше да му се нагледа.

Просто не беше справедливо един мъж, така богат с качествата си, така надарен с всички ценности на мъжествеността, да я омайва със своята сила, със смеха и жизнеността си, а Диона да знае, че й бе недостъпен.

Дълбоко в дивните й златисти очи се спотайваше цял един свят на безмълвно страдание и макар в чуждо присъствие тя напълно да се владееше, насаме чертите й отразяваха тази тиха печал.

Беше толкова погълната от откритието за своята любов и от съжаление за това, което не бе писано да бъде, че не забеляза в онзи миг проницателния син поглед, който разпозна изживяваната от нея болка и реши да разбере причината.

Когато първите дни на ноември понамалиха изпепеляващата жега на Финикс до поносимите двадесетина градуса, решителният момент, от който толкова се беше страхувала и при все това неуморно се бе трудила за настъпването му, най-после дойде. Блейк беше на успоредката цяла сутрин и влачеше крака в буквалния смисъл, толкова потен, че спортните му гащета бяха потъмнели и залепнали за тялото. Тя самата беше така изтощена от навеждане и изправяне, от това, да стои клекнала до него и да движи стъпалата му, че по едно време рухна на пода?

— Нека си починем малко — изпухтя задъхана.

Ноздрите му се разшириха и той издаде звук, наподобяващ заплашителното ръмжене на звяр. С ръце, стиснали лоста, и оголени зъби, Блейк напрегна мускули и за кой ли път напъна отново. Десният му крак помръдна конвулсивно напред. Див вик се изтръгна от гърдите му и той увисна на лоста, а главата му клюмна. Разтреперана, Диона скочи и протегна ръце към него, но преди да го докосне, Блейк изпъна пак рамене и започна нов агонизиращ опит с левия крак. Отметна глава назад, загълта въздух с отворена уста, а всеки мускул на тялото му изпъкна от напрежение, когато най-сетне и левият крак се премести, влачейки се малко повече от другия, но все пак помръдна напред. Тя стоеше като вкоренена отстрани и лицето й бе мокро от сълзи, стичащи се тихо и неусетно.

— Проклятие — промърмори той на себе си, като се тресеше от неимоверното усилие, което му струваше опитът да направи още една крачка. — Дай пак!

Диона не можа да издържи повече и със задавен вик се спусна натам, обви ръце около кръста му и скри лице на потното рамо. Блейк се олюля, ала запази равновесие и я притисна толкова силно с жилавите си ръце, че тя изстена от болка.

— Ах ти, магьоснице! — изпъшка той и зарови пръсти в разпилените й коси. Усука стиснатия кичур черна грива и отметна леко главата й назад, за да го откъсне от рамото си и да види мокрите й страни, блестящите, плувнали в сълзи очи, треперещите устни. — Ти, упорита, красива вълшебнице, ти, дето за косата ме издърпа от тази инвалидна количка! Шшш, не плачи — добави с променен тон, преливащ от нежност. Наведе се и бавно попи с устни капките върху ресниците й. — Не плачи… — повтаряше тихо и следваше дирите, оставени от сълзите по бузите й и надолу към устните, откъдето ги облиза с език. — Смей се с мен, скъпа, празнувай с мен! Да гръмнем шампанско! Само ако знаеш какво означава това за мен! Край, никакви сълзи — шепнеше и изписваше думите върху лицето й, а когато и последната отзвуча, устните му останаха върху нейните.

Диона сляпо се бе вкопчила в него, чуваше гласа му, но смисълът на думите не стигаше до съзнанието й. Ръцете му бяха живи вериги, които я държаха прикована до тялото му, голите му крака опираха нейните, гърдите й се притискаха в тъмно окосмената му гръд, а тя не се страхуваше. Не и от Блейк. Неговият вкус беше силен и опиващ, езикът му настойчив, търсещ, завоевателен. Диона неволно отвърна на целувката му, правейки свои собствени открития. Той лекичко захапа езика й, после го всмукна в устата си, а тя слисано понечи да се отдръпне. Коленете й се подгънаха и увисна, подпряна върху него, което се оказа достатъчно, за да наруши нестабилното му равновесие. Блейк залитна настрани и двамата се срутиха на пода в плетеница от ръце и крака, ала той така и не я пусна. Отново и отново устните му намираха нейните, искаха неща, които Диона не знаеше как да даде, но и доставяха безумно, непознато удоволствие, което я олюляваше като дърво под ураганен вятър.

Ноктите й се забиха в раменете му и тя се притисна в него с безразсъдното желание да усили усещането на допира. Нито веднъж не се сети за Скот. Блейк беше нейния свят. Неговата миризма на мъжка пот пълнеше ноздрите й, неговата хлъзгава и гореща кожа чувстваше под пръстите си, неговия непоносимо възбуждащ вкус усещаше в устата си. В един незнаен миг целувките му бяха престанали да бъдат израз на ликуване и тържество и се превърнаха в чисто мъжки — искащи, даващи, разтърсващи. А може и изобщо да не са били ликуващи, мислеше Диона замаяно.

Внезапно той се откъсна от устните й и зарови лице в меката извивка на шията й. Когато проговори, гласът му бе дрезгав от сподавен смях:

— Забелязала ли си колко време прекарваме с теб в търкаляне по пода?

В това имаше повече горчива истина, отколкото шега, ала в състоянието на изострени чувства, в което беше изпаднала, тя го възприе откъм забавната му страна и избухна неудържимо. Блейк се приповдигна на лакът и я загледа с особен блясък в очите. Синевата им сякаш бе озарена от вътрешен, невидим пламък. Протегна ръка и я пъхна под тениската й, остави я да лежи леко и ласкаво върху голата плът. Интимното, но не заплашително докосване я укроти почти тутакси, Диона притихна и прикова в него огромните си, неразгадаеми очи, в които все още проблясваха сълзи.

— Случаят несъмнено плаче за шампанско — промърмори той, наведе се и притисна леко устни в нейните, после бързо се отдръпна, преди наново да се възроди откривателският му плам.

Тя беше се посъвзела и донякъде възвърнала самообладанието си.

— Определено за шампанско! — потвърди с готовност. — Ала първо да станем от земята.

Скочи пъргаво на крака и му протегна ръка. Блейк се подпря, намести ходилата си в удобно положение и като я хвана с две ръце за лакътя, използва нейната ръка за лост, с помощта, на който да се изправи. Напрегна се, успя да стане, за миг се олюля, но запази равновесие.

— И сега какво? — попита.

Друг би решил, че въпросът се отнасяше за следващите близки минути, ала Диона го познаваше толкова добре, живееше в такова съзвучие с мислите му, че знаеше за какво пита. За по-нататъшния процес на лечението.

— Повторения — отвърна му. — Колкото повече го правиш, толкова по-лесно ще става. От друга страна обаче не се насилвай прекалено, за да не направиш някоя беля. Човек става несръчен, когато е уморен, може да паднеш и да си счупиш ръка или крак и тогава загубеното време ще създаде истински трудности.

— Кажи ми точен срок! — настоя Блейк.

Тя поклати неодобрително глава, макар да й бе известна тази негова припряност. Беше нетърпелив, не умееше да чака и пришпорваше дори самия себе си.

— До седмица ти гарантирам прилична форма — не му позволи да пришпорва и нея. — Но твърдо ще мога да изпълня обещанието си да проходиш чак за Коледа.

— Шест седмици — пресметна той.

— С бастун — додаде бързо Диона.

Блейк я изгледа.

— Без бастун — отвърна натъртено.

Тя повдигна рамене. Ако си бе наумил да ходи без бастун, значи най-вероятно така и щеше да направи.

— Смятах да се захвана пак с работата си — заяви той, като не сваляше поглед от нея.

Диона вдигна очи и се почувства уловена в мрежата на синия му взор, оплетена като безпомощна муха в здрава паяжина.

— Бих могъл да го направя още сега, ала не искам това да попречи на терапията — продължи Блейк. — Какво ще кажеш за началото на годината? Напреднал ли ще съм достатъчно, та работата да не е пречка за по-нататъшното ми подобрение?

Гърлото й се сви. В началото на новата година тя вече нямаше да бъде тук. Преглътна и каза с тих, но равен глас:

— Дотогава ще си приключил с терапията и можеш да се върнеш към обичайното си всекидневие. Ако искаш да продължиш тренировъчната програма, това зависи от теб. Имаш каквото ти трябва — цялото оборудване, необходимите съоръжения са тук. Няма да ти се налага да работиш толкова усилено като досега, защото основите са изградени и нулевата точка е преодоляна. Това, което трябва да правиш в случай, че желаеш да продължиш, е да поддържаш сегашното си ниво, а това няма да изисква толкова напрегнати занимания. Ако искаш, мога да ти съставя програма, която да си следваш, за да съхраниш настоящата добра форма.

От очите му изригнаха сини мълнии.

— Какво значи „да си следвам“? — попита раздразнено и я хвана за китката. Пръстите му се сключиха здраво около нея.

Диона се чувстваше пред вътрешен срив. Нима той не разбираше, че лечението бе приключило и тя трябваше да си замине? Всъщност може и да не си даваше сметка за това. Пациентите обикновено биваха толкова погълнати от себе си, от хода на своето възстановяване, че и през ум не им минаваше за чуждите задължения, живееха сякаш извън останалата действителност. Нея самата от седмици я терзаеше съзнанието, че скоро трябваше да го напусне, беше време Блейк също да го проумее.

— Няма да съм тук — отвърна му кротко и изпъна рамене. — Аз съм терапевт, с това си изкарвам хляба. Дотогава ще съм поела друг случай. Ти повече няма да имаш нужда от мен — ще ходиш, ще работиш, всичко, което си правил и преди… Макар да трябва малко да изчакаш със следващото катерене по планините.

— Ти си моят терапевт — натърти той на притежанието и я стисна по-силно.

Диона се засмя тъжно.

— Собственическите ти чувства са естествени. От месеци сме се уединили в един наш свят и ти беше зависим от мен повече от когото и да било друг в живота, с изключение на майка си. Представата ти сега е изкривена, ала когато започнеш отново работа и се върнеш към обичайното си всекидневие, всичко ще си дойде на мястото. Повярвай ми, само месец след като си отида, ти няма дори да си спомняш за мен.

Под бронзовия му тен изби тъмна червенина.

— Да не искаш да кажеш, че просто ще обърнеш гръб и ще си тръгнеш? — попита с невярващи нотки в гласа.

Тя се разтрепери. Губеше всякаква почва под краката си. Очите й се напълниха със сълзи. От години вече не плачеше, беше се отучила още в детството, но тук май й се случваше често, Блейк беше разклатил дълго граденото й самообладание. Диона се разрида в ръцете му и се усмихна през сълзи.

— Да не мислиш, че ми е толкова лесно? Аз също… преживявах, вълнувах се, не ми е било безразлично. Винаги… малко се влюбвам в пациентите си. Ала това минава… Ти ще възобновиш предишния си живот, а аз ще отида при друг пациент и…

— Проклет да съм, ако те оставя да идеш при друг мъж и да се влюбиш в него! — прекъсна я разгорещено той. Ноздрите му потръпваха.

Без да иска, тя се разсмя.

— Не е задължително всичките ми пациенти да са мъже. Голяма част от тях са деца.

— Не е там работата — изопна се изведнъж лицето му. — Аз още имам нужда от теб — натърти Блейк.

— Ох, Блейк… — отрони Диона полу с хлип, полу със смях. — Минавала съм през това безброй пъти. Аз съм един навик, една опора, нищо повече, а ти дори не се нуждаеш вече от тази опора. Ако си тръгна още днес, пак ще си добре.

— Това е въпрос на гледна точка — изсумтя той. Повдигна ръката й, потърка я в брадясалата си буза, после докосна с устни пръстите й. — Нахлу в живота ми, завзе къщата ми, дните ми, мене… Как мислиш, че се забравя един ураган?

— Дори и да не ме забравиш, един ден, и то много скоро, ще откриеш, че повече нямаш нужда от мен. Хайде — добави тя кратко, с преднамерено оживление в гласа. — Какво става с шампанското?

Пиха шампанско. Блейк събра всички и бързо видяха дъното на бутилката. Анхела прие новината за успеха на Блейк като ахна сподавено. Албърта се забрави дотолкова, че отправи на Диона самодоволна съучастническа усмивка и изпи три чаши. Мургавото, мрачно лице на Мигел изведнъж просветна, озарявайки се от първата усмивка, която Диона зърна върху него. Той вдигна чашата си към Блейк в мълчалива наздравица, а щом очите на двамата мъже се срещнаха, в тях се мярна за миг някакъв само техен спомен.

По време на вечерята се разля още една бутилка шампанско. Когато Блейк обяви добрата новина, Сирина се хвърли в обятията му, тялото й се разтресе от сълзи на облекчение. Трябваше им известно време, за да я успокоят, тя беше като обезумяла от радост. Лицето на Ричард, чийто израз ставаше все по-напрегнат и затворен с течение на всяка изминала седмица, изведнъж се отпусна, сякаш тежестта на цялата вселена се стовари от плещите му.

— Слава Богу! — каза от все сърце. — Най-сетне мога да се отдам на това свое нервно разстройство, което отлагам вече две години.

Всички се разсмяха, а Блейк се обади:

— Ако някой заслужава дълъг отдих, то това си ти. Веднага щом отново се впрегна в работа, ти се освобождаваш от задължения най-малко за месец.

Ричард повдигна уморено рамене.

— Няма да откажа — рече.

Сирина хвърли на мъжа си решителен, изпълнен с радостно оживление поглед.

— Какво ще кажеш за Хаваите? Можем цял месец да прекараме в рая. Няма да ставаме от плажа.

Ричард сви устни.

— Може би по-късно. Мисля, че просто имам нужда да остана за малко насаме със себе си.

Сирина се облегна назад, сякаш я беше зашлевил. Пребледня. Блейк погледна сестра си и, разбрал потресението й, в очите му проблесна гняв. Диона го докосна по ръкава, за да го възпре. Каквито и търкания да имаше между Сирина и Ричард, те трябваше да ги изгладят сами. Блейк не биваше непрекъснато да проправя пъртина на сестра си, това всъщност пораждаше голяма част от недоразуменията. Той беше толкова важен за нея, че Ричард се чувстваше незначим.

След миг Сирина се съвзе и вдигна глава, като че забележката на Ричард изобщо не я бе засегнала. Диона можа само да се възхити на високия й дух. Беше горда и упорита жена. Съвсем излишно беше брат й да води битките вместо нея. Единствено бе нужно тя самата да го проумее и да накара Блейк също да го разбере.

Вечерята представляваше поразителна смесица на ястия, които нормално не се поднасяха заедно, и Диона заподозря, че Албърта още празнуваше. Когато пълнената кокошка бе последвана от риба, тя вече беше сигурна, че трите чаши шампанско й бяха дошли в повече. Направи грешка да хвърли поглед към Блейк и едва сдържаният смях, изписан на лицето му, дойде в повече и на нея. Внезапно всички на масата избухнаха в смях, който пропъди тягостното мълчание, увиснало след сцената отпреди малко.

За да не наранят чувствата на Албърта, положиха героични усилия да изядат всичко, сложено пред тях, въпреки че тя явно се беше увлякла и приготвила значително по-голямо количество от обикновено. И хубаво, че я биваше като готвачка дори в пийнало състояние, инак старанията им щяха да се окажат непосилни.

От време на време от кухнята започна да се разнася тананикане и само мисълта, че Албърта, а не някой друг пееше, беше достатъчна да предизвика нов пристъп на веселие. Те пак прихнаха, а Диона се смя, докато я заболя коремът. Шампанското очевидно също си беше казало думата и тя подозираше, че в момента всяко нещо би ги разсмяло.

Беше станало много по-късно от обичайното, когато Сирина и Ричард си тръгнаха и, ако не друго, виното изглежда бе скъсило дистанцията помежду им. Наложи се Ричард да подкрепя залитащата си съпруга до колата. Сирина направо висеше върху му и се смееше като смахната. Диона беше горе-долу по-трезва, за да може да прецени и да се зарадва, че на Ричард алкохолът му понасяше сравнително добре, защото той щеше да шофира. Но беше същевременно достатъчно пияна, за да я връхлети нов пристъп на смях, когато си помисли колко добре си беше Блейк, че все още използваше инвалидната количка, иначе, ако ходеше и трябваше да й помага, никога не би могъл да се справи и да я качи нагоре по стълбите в това й състояние.

Той настоя тя да му помогне да се съблече и Диона го сложи да си легне като малко дете. Наведе се да оправи чаршафа, а Блейк я хвана за ръката и я дръпна. След изпитото шампанско чувството й за равновесие не беше на най-доброто си ниво и тя се стовари върху него. Той прекъсна кискането й с бавна, сънена целувка, понамести я и я притисна в обятията си.

— Спи с мен — каза, затвори очи и тутакси сам заспа.

Диона се усмихна малко тъжно. Всички лампи още горяха, а тя беше облечена с официалната си рокля в тъмносиньо, сложила я специално за празничния случай. Не биваше да пие чак толкова. След минута-две лекичко се освободи от поотпусналата се в съня му прегръдка и се измъкна от леглото. Угаси лампите и се отправи към стаята си. Съблече роклята и небрежно я пусна на пода. Също заспа дълбоко и на следната сутрин се събуди с ужасно главоболие и примамливото желание да остане цял ден в леглото.

С будеща възхищение, ала и немалка болка, сила на волята, калена чрез желязна самодисциплина, Диона стана, взе душ и се захвана с обичайните дейности и задължения. Шампанското не се бе отразило на Блейк в същата степен и той беше свеж и бодър, както обикновено напоследък, готов за упражненията. Тя му помогна да загрее, после го остави да продължи сам и отиде да глътне два аспирина.

Тъкмо се канеше да слезе пак долу и се появи Сирина — сияеща, с извити в непомрачима усмивка устни.

— Привет! — възкликна жизнерадостно. — Къде е Блейк?

Диона й отговори и тя заяви:

— Чудесно! Идвам при теб, не при него. Исках само да те попитам как върви преследването?

Отне й няколко мига, преди да схване какво имаше предвид Сирина. Нейният таен „план“ да съблазнява Блейк се оказа толкова краткотраен, че като го гледаше сега след време, й се стори глупаво, задето се бе тревожила за толкова незначително нещо. Други тревоги бяха обсебили вниманието и грижите й.

— Всичко е наред — отговори и се усмихна насила. — Смятам, че при теб също всичко е наред. Изглеждаш тази сутрин по-добре от очакваното.

Сирина й намигна.

— Май не трябваше да пия толкова много — призна без следа от угризения. — Просто не беше случай за изтърване. Взех пример от теб — щом ти можеш да преследваш мъжа, когото искаш, защо и аз да не мога? Та той ми е съпруг, за Бога! Тъй че снощи го прелъстих.

Въпреки цепещото я главоболие, Диона се разсмя. Сирина също се засмя.

— Войната още не е спечелена, но си възвърнах някои от изгубените територии. Решила съм да забременея.

— Смяташ ли, че е разумно?

Толкова много неща можеха да се объркат. Ако бракът й се провалеше, тогава Сирина щеше сама да отглежда детето. Или пък ако Ричард останеше заради бебето, то положението би било трудно поносимо, нетърпимо за всички, които имаха отношение.

— Познавам Ричард — обади се Сирина уверено. — Той ми е обиден и ще му трябва известно време, докато ми прости, ала съм напълно сигурна, че ме обича. Да имам дете от него ще му покаже, че аз също много го обичам.

— Това, от което той наистина има нужда, е да знае, че го обичаш повече от Блейк — рече Диона.

Чувстваше се малко неловко да дава съвети. Какво знаеше тя за любовта? Собственият й кратък опит в брачния живот беше катастрофален.

— То си е така! Обичам Ричард съвсем по друг начин от Блейк.

— Ако се изправиш пред ситуация, когато можеш да спасиш само един от тях, не двамата, кого ще избавиш?

Сирина пребледня и я зяпна втренчено.

— Помисли върху това — каза меко Диона. — Ето какво иска Ричард. Вашият брачен обет е бил да се отречете от всички останали.

— Казваш ми, че трябва да оставя Блейк, да го изключа от живота си?

— Не напълно, просто да ограничиш времето, което му посвещаваш.

— И да не идвам на вечеря всеки ден, така ли?

— Сигурна съм, че Ричард се чуди коя от двете къщи смяташ за свой дом.

Сирина беше борбена натура. Тя осъзна думите й и за миг изглеждаше уплашена. После изпъна рамене и вирна брадичка.

— Права си — каза твърдо. — И си едно чудо! — Спусна се и сепна Диона с невъздържана прегръдка. — Горкият Ричард, не знае какво го чака! Ще го обсипя, направо ще го задуша с нежност и любеща грижовност. А ти ще бъдеш кръстница на бебето! — добави тържествуващо и хитро намигна.

— Ще го запомня — отвърна Диона, но след като Сирина си тръгна, се почуди дали самата Сирина ще го помни дълго. По това време Диона отдавна щеше да е далеч оттук.