Линда Хауърд
Остани при мен (8)

Осма глава

На другия ден, без да спомене на някого, Диона започна да си урежда поемането на нов случай. Щеше да си даде малко време, за да отшуми болката от загубата на Блейк, да свикне да се събужда сутрин с мисълта, че него го няма в съседната стая. Смяташе да започне със следващия пациент в края на януари. Веднага след Нова година Блейк се връщаше на работа и тя щеше да си тръгне, вероятно там някъде.

Сега, когато успехът беше на една ръка разстояние, Блейк наблягаше върху тренировките по-усилено и от преди. Диона изостави опитите си да обуздава прекомерните му напъни. Наблюдаваше го как се мъчи на успоредката, целият плувнал в пот, как ругае непрестанно като заклинание срещу болката и умората, а когато изнемогваше дотолкова, че не бе в състояние да продължи, тя масажираше изтощеното му тяло, пращеше го в басейна, после пак го масажираше. Следеше диетата му по-строго от когато и да било, като знаеше колко много се нуждае от силна храна точно в момента. Когато нощем краката му се сгърчваха от спазми, Диона ги разтриваше. За него спиране нямаше.

Беше време да остави инвалидната количка. Тя му купи проходилка — полупреграда на четири крака, която му осигуряваше нужното равновесие и стабилност, както и задоволството да върви на собствен ход. За него то бе толкова голямо, че охотно търпеше мудността на това придвижване и неимоверните усилия, които му струваше.

Той не повдигна дума за внезапното отсъствие на Сирина от вечерната трапеза, а Албърта незабавно нагоди както менюто, така и приготвяното количество. Пълният набор от ястия почти напълно изчезна. Вместо това тя започна да сервира малка, лека вечеря и Диона често заварваше на масата свещи и гарафа с вино. Интимната атмосфера беше още един шип, който раздираше сърцето й, но така, както Блейк изтрайваше болката от терапията, така и тя посрещаше своята мъка. Бяха и останали само броени дни с него, а те летяха така бързо, та имаше чувството, че се бе спуснала да гони и лови сенки.

В Деня на благодарността, следвайки упътванията на Блейк, Диона караше към дома на Сирина, където бяха канени на вечеря. Ако не се смяташе транспортирането му от болницата до вкъщи, това беше първото излизане на Блейк след злополуката и той седеше като вкаменен, с изопнато от напрежение тяло, сякаш всичките му сетива се надпреварваха да попият усещането. За две години Скотсдейл беше се променил, колите бяха различни, облеклото не беше същото. Диона се чудеше дали и небето над пустинята не му се струваше по-синьо, а слънцето по-ярко.

— Кога ще мога да шофирам? — попита я по едно време.

— Когато рефлексите ти станат достатъчно бързи. Скоро — обеща му разсеяно.

Тя самата рядко караше кола и трябваше да внимава какво прави. Подскочи, когато ръката му легна на коляното й, после се плъзна под полата и потупа бедрото.

— Следващата седмица започвам да тренирам — каза Блейк. — Ще отидем в пустинята, далеч от движението.

— Да, добре — отвърна Диона със свит от напрежение глас.

Топлата му длан продължаваше да лежи върху крака й. Докосванията му не бяха новост, често се случваше да се допре до нея, даряваше я с целувки и потупвания, ала сега, когато не беше облечена с обичайните шорти, жестът изглеждаше някак непривичен, далеч по-интимен.

Устните му се извиха в усмивка.

— Харесва ми тази рокля — забеляза.

Тя го стрелна под око. Той очевидно харесваше всяка нейна рокля. Определено си падаше по краката. Блейк се примъкна по-близо и наведе глава да помирише парфюма й, сложен специално за случая. Топлият му дъх я погъделичка, преди да усети устните му върху шията си. В същото време ръката му се плъзна по-нагоре и колата се метна опасно встрани, докато Диона успее да извърти кормилото и да я изправи.

— Престани! — избухна тя, като безуспешно опитваше да избута ръката му. — Пречиш ми! И бездруго не карам добре.

— Ами тогава хвани волана с две ръце — посъветва я той със смях. — И аз съм в тази кола, както се сещаш. Как бих направил нещо, та да се блъснем?

— Ах ти, негодник! — извика Диона, когато пръстите му започнаха да я галят напред-назад по бедрото. — По дяволите, Блейк, няма ли да престанеш! Не съм ти кукла за игра!

— Аз не си играя — промърмори той. Пръстите му поеха по-нагоре.

Тя безразсъдно пусна кормилото и го хвана с две ръце за китката. Колата поднесе силно и Блейк най-сетне си махна ръката, сграбчи волана, като изруга, и успя да овладее машината.

— Май е по-добре да започна да карам още отсега — подхвърли.

— По-добре е да идеш пеш до Сирина! — озъби му се Диона с пламнало лице.

Той отметна глава и се разсмя.

— Не можеш да си представиш колко хубаво прозвуча това, драга моя! Ще ми отнеме малко време, но мога да го направя! Господи, отново се чувствам като човек!

Тя внезапно осъзна, че духът му бе на седмото небе — естествен резултат от постигнатата победа и усещането да е вън от вкъщи, на воля. Беше луд от удоволствие, опиянен от новооткритата свобода, избавен от оковите на собственото си тяло. Ала все пак се намираха в кола и Диона се опасяваше да не стане някоя беля.

— Сериозно ти говоря да спреш с лудориите! — каза му остро.

Блейк се усмихна бавно, с една спираща дъха усмивка.

— Уважаема, ако реша да правя лудории, ти първа ще го разбереш.

— Защо не започнеш работа още утре? — тръсна глава ядно.

— През празниците е затворено. Няма какво да правя.

— Аз ще ти намеря какво да правиш! — закани се Диона.

— Какво например?

— Ще си събираш зъбите от паважа!

Той вдигна ръце в престорена уплаха.

— Добре де, добре! Ще бъда послушен. Инак следващото нещо е да ме пратиш в леглото без вечеря. Не че ще имам нещо против да си легна всъщност, защото винаги идваш да ме завиеш и мога да те гледам как припкаш наоколо в онези твои нощнички, дето ги смяташ за уж много скромни и благоприлични… Къщата на Сирина е онази с каменните основи и дървения втори етаж.

Последното навигаторско указание Блейк направи тъкмо когато тя се канеше да го скастри отново. Диона зави по стръмния път нагоре, където къщата се гушеше току в полите на планината. Докато слезе и заобиколи колата, за да помогне на Блейк да се пребори с проходилката, Сирина и Ричард излязоха на верандата да ги посрещнат.

Стъпалата бяха проблем за Блейк, но той ги преодоля. Сирина го наблюдаваше с тревожен израз, ала не изтича да му помогне. Стоеше твърдо до Ричард, хванала го под ръка. Диона вървеше на едно стъпало зад Блейк не от раболепие, а за да го подхване, ако случайно се спънеше. Той се обърна през рамо и се усмихна.

— Не е зле, а?

— Същински козел — отвърна му тя, като само Блейк схвана скрития смисъл.

Отправи й още една от своите зашеметяващи усмивки.

— Имаш пред вид пъргав планински козел?

Диона сви рамене.

— Козелът си е козел и нищо друго, освен козел.

Очите му обещаха отмъщение, но за момента не я грозеше опасност. А ако предприемеше нещо на връщане, тогава тя щеше да излезе от колата и да върви пеш!

Традиционната за случая вечеря ги накара да пъшкат още преди да бе приключила. После Блейк и Ричард се оттеглиха да говорят по работа, а Диона помогна на Сирина да разтребят масата. Имаха готвачка, ала Сирина спомена, че я е пуснала в почивка до края на седмицата.

— Нямам нищо против да съм сама с Ричард — осведоми тя Диона и се подсмихна.

— Добре ли върви операция „На лов за мъжа“? — попита Диона.

— Горе-долу — засмя се Сирина. — Понякога успявам да… ъ-ъ… подкопая съпротивата му. После пак става леден към мен. Но смятам, че съм на път да спечеля битката. Между другото, забеляза, че вече съм спряла да ходя при Блейк всеки ден.

— Попита ли те нещо?

— Кой, Ричард? За нищо на света! Ала ми се обажда всеки следобед за някоя дреболия, като че ми прави проверки.

Те си размениха някои забележки за магарешкия инат и мъжкото твърдоглавие като цяло, а когато привършиха с почистването на кухнята и най-после се появиха в гостната, завариха Блейк и Ричард все така увлечени в разговор за компанията и някакви предстоящи проекти. Двете се спогледаха и свиха рамене. Изуха обувките си и се настаниха пред телевизора. Сирина натисна дистанционното и на екрана се появиха два футболни отбора, носещи се вихрено един срещу друг.

След десетина минути мъжете прекратиха служебния разговор и се присъединиха към тях. Диона обичаше футбол и нямаше нищо против да гледа мача, а както изглеждаше, Сирина също бе почитателка на този спорт. Отначало Диона не обърна внимание на преметнатата през рамото й ръка, която си лежеше там най-небрежно. Постепенно докосването стана по-осезаемо, пръстите помилваха шията й. Без да бе наясно как се бе случило, тя видя, че седи облегната на гърдите му, а Блейк силно я прегръща.

Стреснатото й дръпване докара лукава усмивка върху устните му, но той само още по-здраво я притисна.

— Шшт. Просто си гледай — промърмори.

Диона беше толкова смутена, че нищо от видяното не стигаше до съзнанието й, ала излъчваната от тялото му топлина, като че я накара да се поотпусне. Блейк нямаше как да не се държи прилично тук, така че тя можеше свободно да вкуси и да се наслади на усещането, да вдишва замайващата му миризма. И бездруго скоро щяха да й останат единствено спомените за него.

Времето минаваше бързо. Не беше за вярване, но пак огладняха и всеки правеше периодични курсове до хладилника, където си спретваше огромни сандвичи с пуешко месо, маруля и домат или каквото там намереше. Сладокусникът Блейк погълна остатъка от ягодовата торта. Атмосферата беше непринудена и приятна и стана обект на коментара му по обратния път към вкъщи късно вечерта.

— Сирина и Ричард изглежда са си поогладили разногласията — обади се, като й хвърли кос поглед на слабата светлина от таблото.

— Мисля, че я карат добре — отвърна предпазливо Диона с невъзмутим тон. Нямаше намерение да разгласява какво й беше казала Сирина.

Когато се прибраха, тя го погледна право в очите и се усмихна.

— Наистина смятам, че повече е излишно да те завивам — рече с доловима язвителност. — Вече си голям, а и сега си напълно подвижен. Ще се видим сутринта. Лека нощ.

Влезе в стаята си и го чу да имитира отчаяното писукане на пиле, при това така сполучливо, че прехапа устни, за да не се разсмее на глас. Чудовище!

Ала след някой и друг час, когато викът му я изтръгна от дълбок сън, Диона не се поколеба. Побърза да отиде в спалнята му и щракна лампата. Той лежеше по корем, безпомощно омотан в чаршафа при опита да достигне левия си крак.

— Кротко, успокой се — заговори му тя, докато оголи и бързо взе да разтрива схванатия прасец.

След малко, щом болката отзвуча, Блейк се отпусна облекчено.

— Колко ще продължава всичко това? — избоботи, заровил лице във възглавницата.

— Докато мускулите ти свикнат на натоварването и прекомерните изисквания, които им поставяш. Но не е толкова зле, колкото беше. Ето, десният крак вече много по-рядко ти се схваща от преди.

— Така е, обаче левият от самото начало се влачи повече от десния. Ще си остана куц, нали?

— Това никой не може да знае, ала какво значение има? Ще изглеждаш чаровен и неустоим с бастунче.

Той се разсмя и се претърколи по гръб, като омота чаршафа още повече. Въпреки заканата си от снощи, Диона се наведе и несъзнателно взе да го оправя.

— Успял си да пометеш леглото като природно бедствие — отбеляза не без основание.

— Спах неспокойно тази нощ — отвърна. Гласът му внезапно бе станал дрезгав.

Тя вдигна глава и ръцете й замръзнаха във въздуха. Блейк се бе вторачил в нея с прикован в гърдите й поглед. В очите му се четеше такова необуздано желание, такава стръв, че Диона би побягнала, ако имаше сили за това и не се чувстваше като вцепенена. Продължи да седи на ръба на леглото, хипнотизирана от погледа му, който любовно и с неприкрита страст обхождаше женствените извивки на тялото й.

— Драга, това, което вършиш с мен, си е чисто престъпление — изстена той с пресеклив глас.

Тя почувства странен, почти болезнен напън в гърдите си, който я накара да притвори очи.

— Трябва да вървя — пророни несигурно, но не бе в състояние да помръдне, дори животът й да зависеше от това.

— Не, не си отивай — помоли Блейк. — Нека да те докосна… Боже Господи, трябва да те докосна!

Усети как пръстите му запълзяха нежно и леко по гърдите й. Ахна и още по-силно стисна очи. Сърцето й сякаш спря да бие. Това непознато усещане на мъжко докосване в миг събуди ужасния кошмар от болка и унижение и Диона издаде сподавен вик на протест.

— Дий, скъпа, отвори си очите! Погледни ме, виж как треперя. Свят ми се завива, като те докосвам! — шепнеше той пламенно. — Опиянявам се само от аромата ти.

Миглите й изпърхаха и тя видя, че се бе примъкнал по-близо, видя лицето на Блейк, а не на Скот, сините му очи — тъмни и бурни като морето, изпълнени с невероятен копнеж. Треперещите му пръсти продължаваха леко да милват гърдите й, а топлината им я изгаряше дори през нощницата.

— Стига… Недей — едва-едва промълви Диона, без да може да овладее треперенето на гласа си. — Не бива така.

— Имам нужда от теб — придумваше я ласкаво той. — От толкова дълго… Нима можеш да отречеш колко много си ми нужна? Моля те! Позволи ми да те докосна, истински да те докосна. Нека да махна тази бабешка нощница и да те видя.

Докато думите в объркан дрезгав шепот се ронеха от устните му, пръстите му се плъзнаха по дрехата и започнаха да освобождават всяко едно от малките копчета, които стигаха от врата до талията. Тя седеше безпомощно, потресена, онемяла от първобитния зов на желанието му. Бавно, с прехласнато внимание Блейк разтвори нощницата и я смъкна от гладките й мургави рамене, свали я надолу по ръцете и я оголи до кръста.

— Мечтаех си за това — изхриптя. — Видях те онази сутрин… Беше толкова съвършена, така дяволски женствена, че ми секна дъхът.

Той нежно взе гърдата й в длан и очерта с пръсти пищната форма, сякаш я извайваше.

Диона започна да трепери, неовладени тръпки пронизваха цялото й тяло. Не знаеше какво да направи, как да постъпи. Не знаеше как да се държи с него. Нямаше друг опит, освен със съпруга си, а изживяното бе един ужас от начало до край, нищо, което да се сравни със сладката болка от докосванията на Блейк. Сладка… ала съвсем не болка. Беше нещо… невероятно. Непознато. Във вените й бушуваше някакво ликуващо тържество, което разпалваше кръвта й, караше я да се чувства глупаво и щастливо омаломощена. Искаше й се да се отпусне редом с него на леглото, но не можеше да го стори. Въпреки радостта, която изпитваше тялото, съзнанието й бе заключено.

Сега гърдите й бяха в двете му шепи. Блейк наведе глава и тя си пое конвулсивно дъх, втренчила с ужасено вцепенение поглед в разрошените му коси. Езикът му се показа и облиза връхчето на гърдата й, после той издиша топла струя върху него и с доволство съзерцаваше как зърното се стегна и набъбна насреща му.

— Това е прекрасно! — промълви и направи същото с другата гърда.

Най-после Диона си възвърна способността да се движи. Пръстите й се заровиха в косата му. В ума й неясно се въртеше мисълта, че трябва да го отблъсне, ала вместо това притисна с ръце главата му, привлече го по-близо до себе си й устните му жадно засмукаха нежната плът като огладняло дете.

Блейк пусна наедрялото зърно, легна назад, а ръцете му се плъзнаха по гърба й и я задърпаха надолу, докато тя почти цялата легна върху му. Започна да я целува с къси, яростни целувки, които жулеха устните й.

— Искам те! — шептеше задъхано. — Моля те! Толкова те желая! Позволи ми да те любя!

Диона изстена — пронизващ, сърцераздирателен вопъл, в който се съдържаше и надигналото се в душата й зашеметяващо вълнение, и страхът да отиде по-далеч.

— Не мога! — извика тя и очите й внезапно плувнаха в сълзи. — Не знаеш за какво ме молиш.

— Зная — промълви той, като обхождаше с устни лицето й. — Моля те, позволи ми да те любя! Искам те до болка. Не мога да спя от желание по теб, сънувам те. Позволи ми да бъда мъж, нека да потъна в теб и забравя последните две години. Направи ме отново цял! — умоляваше я.

Диона толкова дълго се бе грижила за него, страдала заедно с него, беше изпитвала болката му, празнувала победите му, обичаше го… Как би могла да му откаже сега? Скоро щеше да си отиде и никога повече нямаше да усети омайващия му вкус. Но не бе в състояние да спре неконтролируемото треперене. Боеше се, до смърт се страхуваше от това, което щеше да последва. Заради него обаче щеше да издържи. Този единствен път. Нанесените й от Скот рани я бяха погубили завинаги, не й даваха да почувства удоволствието да е с мъж.

Когато Блейк се претърколи и ловко се настани отгоре й, прималяващият страх размаха криле в стомаха й и заплаши да надделее.

Той видя втренчения, неподвижен поглед в огромните й очи и започна да й говори тихо и нежно, за да я накара да дойде на себе си. Тя го погледна с безмълвно отчаяние. Ноктите й се забиха в раменете му.

— Всичко е наред — прошепна Блейк утешително. — Знаеш, че няма да ти сторя нищо лошо. Никога не бих ти причинил зло. Хайде да махнем това от теб.

Като й говореше така, той започна да съблича смъкнатата до кръста й нощница. Изхлузи я през хълбоците и я свали надолу по бедрата. Приповдигна се на лакът и я загледа, като поглъщаше всички подробности, за които толкова време само бе мечтал и предвкусвал. Укроти треперещата си ръка, постави длан на корема й и я плъзна по кадифената кожа. Единият му пръст потъна в малката стегната дупчица на пъпа и Диона извика глухо, ала макар ноктите й да одраха гърба му, като оставиха ярки червени следи, неистовият страх бе напуснал лицето й. Очите й бяха приковани в него, казваха му безмълвно, че за него тя бе способна на всичко, че бе готова да го направи. Боеше се, но му вярваше и щеше да му даде този последен подарък, удоволствието от своето тяло.

Ръката му се спусна надолу, вмъкна се между бедрата й, милваше ги, както се бе опитвал да прави и преди, галеше ги навред, сякаш ги разучаваше. Диона потресена стисна зъби, помъчи се да овладее инстинктивното движение, ала краката й сами се стегнаха в усилие да се избавят от чуждото нашествие.

— Скъпа, недей! — изстена Блейк. — Нищо лошо няма да ти сторя, кълна се!

Тя преглътна, бавно дойде на себе си и насила накара бедрата си да се отпуснат. Той целият трепереше, тялото му се ороси от пот, лицето му бе пламнало, сякаш от треска. Диона чувстваше жарта под ръцете си и замаяно се почуди дали Блейк наистина не изгаряше в треска. Очите му блестяха безумно, устните му бяха алени и изпръхнали. Тя вдигна ръка от рамото му, докосна лицето му и я сложи върху горящите му устни.

— Всичко е наред — отрони едва. — Готова съм.

— О, Боже, не, не си — изпъшка той и целуна пръста й. — Искам да те изчакам, но не вярвам, че ще мога.

— Всичко е наред — повтори тя и със задавен вик той се отпусна и легна върху нея.

Цялата любов, която изпитваше към него, се надигна и я заля, направи тялото й покорно и отзивчиво. Гледаше го с широко отворени, приковани в лицето му очи, и съзнаваше, че това бе Блейк и че бе готова да направи всичко за него. И макар сърцето й да удряше в гърдите с разрушителна сила, макар цялото й тяло да се тресеше, Диона стисна раменете му и го привлече плътно към себе си.

Той се опита да бъде нежен, ала годините въздържание бяха помели способността да се овладява. Когато разтвори краката й и почувства копринената мекота на бедрата й да обгръща слабините му, Блейк изстена силно и проникна в нея с един-единствен мощен тласък.

Горещи сълзи жегнаха клепачите й и започнаха да се стичат по бузите й. Не беше изтезанието, което очакваше, но тялото й бе недокосвано дванадесет години и болката от проникването му се оказа твърде осезаема. Имаше и друго. Тя смаяно осъзна, че плътта й не се стремеше да се избави от него. Лежеше все така кротко отдолу му, а от очите й с нова сила рукнаха сълзи. Разрида се истински и неудържимо. Ала не от болка — тя вече отшумяваше — заплака от внезапното съзнание, че Блейк й даваше толкова, колкото и вземаше. Беше й върнал нейната женска същност. Годините в крайна сметка бяха извършили своето целително чудо. Нужен й беше Блейк, за да може до го разбере, именно Блейк, за да я накара да обича така, та да превъзмогне миналото.

Той вдигна глава от шията й, видя сълзите й и пребледня.

— О, не! — прошепна. — Дий, какво направих? Ще спра…

Ненадейно към сълзите се примеси усмивка. Диона го притисна здраво, за да не може да се отдръпне.

— Не спирай — засмя се през сълзи тя и думите сами се заизливаха от устата й. — Аз не знам… Нямах представа! Не, изобщо не спирай…

Блейк улови бълбукащия порой от слова с устни, целуна я буйно и страстно, почувства се опиянен от облекчение.

— Трябва да мога да спра — рече задъхано, започнал ритмично да се движи върху нея. — Но това са повече от две години, скъпа, едва ли ще мога да чакам…

— Тогава недей — промълви тя тихо. Очите й сияеха. — Сега е за теб.

Той я целуна пак, с още по-неутолим плам от преди.

— Следващият път ще е за теб — обеща дрезгаво, само миг преди да се забрави напълно.

Диона го беше притиснала плътно до себе си, приемаше тялото му и неудържимите, почти яростни движения, прегръщаше го, галеше го и след миг бурята бе преминала, и Блейк се отпусна върху й.

Тя усещаше бързите удари на сърцето му, както лежеше притихнал върху нея, чувстваше топлия му дъх върху рамото си, струйката пот, която се стичаше от тялото му върху корема й. Помилва разпиляната му коса и намести удобно главата му върху рамото си. Той измърмори нещо и сложи ръка на гърдите й. Диона чакаше, притисната под тежестта му, докато тялото му се отпусна и Блейк постепенно се унесе в сън.

Тя с изненада забеляза, че лампата светеше ярко — на никой от двамата не им бе хрумнало да я угасят.

От изтощение чувстваше тялото си натежало, ала не можеше да заспи. Тази нощ се оказа повратна точка в живота й, но Диона не знаеше в каква посока да поеме. Дали пък случилото се да не бе чак толкова значимо? Блейк й беше показал, че нямаше защо повече да се страхува от мъжко докосване, ала какво от това? Ако мъжът не бе Блейк, то какво значение имаше? Тя не искаше друг. Само любовта, която изпитваше към него, й бе дала сили да се откопчи от ноктите на страха, да се измъкне от стените на затвора, в който бе живяла. Ако я нямаше тази любов, то всичко й бе все едно.

Нито пък щеше да се повтори, осъзна Диона с внезапна яснота. Не можеше да позволи подобно нещо отново. Тя бе терапевт, а Блейк — неин пациент. Беше нарушила собствения си професионален кодекс, напълно забравила правилата и нормите, които сама си бе създала. Това, което се случи, бе най-голямата й грешка. Почувства се сломена. Бе късно за разкаяние, но угризенията не й даваха покой.

Ала каквото и да станеше оттук нататък, Диона трябваше да помни, че скоро си заминаваше, че присъствието й в живота на Блейк бе само временно. Трябва да беше много глупава, за да рискува работата си заради нещо толкова преходно и мимолетно. Трябваше да се досетя, че това ще се случи, кореше се съкрушено. Трябваше да видя как приближава. Беше естествено той да усети влечение към нея — единствената достъпна в момента за него жена. Но тя самата бе така погълната от своите неволи, така объркана от ненадейно зародилата се любов, та не можа навреме да разбере, че постъпките му не бяха просто лудории и закачливи опити да я дразни.

Диона лекичко го отмести встрани. Блейк спеше така дълбоко, че дори не шавна. Тя бавно и внимателно седна на леглото, взе хвърлената нощница и я нахлузи, преди да стане. Слиса се от непознатата слабост, обзела тялото й, от непривичната тъпа болка. Отправи се тихо към вратата и излезе, като пътьом угаси лампата.

В стаята си застана пред леглото и се зачуди дали да си ляга пак. Съзнаваше, че щеше да е напразно, защото изобщо нямаше да е в състояние да заспи отново. Твърде много усещания, твърде много спомени терзаеха ума и тялото й. Часовникът на шкафчето сочеше малко след три. Все едно, щеше да будува останалата част от нощта.

Изведнъж се почувства странно празна. Разкаянието разпръскваше и заличаваше горчиво-сладостното удоволствие, което откри в обятията на Блейк, и не й оставяше нищо. За един кратък миг в ръцете му Диона се бе почувствала безумно жива, като че всичките й окови бяха рухнали. Ала действителността беше различна. Знаеше, че тази нощ всъщност не означаваше нищо за него, освен моментно задоволяване на прегладнялото му за секс тяло. Беше видяла как всичко това се задава на хоризонта, как се сгъстява и заплашва да се разрази, но не й стигна разум да го предотврати. Напротив, пое удара с цялата му мощ.

Ала нали грешките бяха за това, да се учим от тях? По-добри от всякакви учебници и писания. И преди се бе съвземала и продължавала нататък, щеше да го направи и сега. Важното бе да помни, че всяко нещо си има край, а краят на времето й с Блейк наближаваше с пълна скорост, с неизбежността на съдбата.

От тази мисъл се почувства смазана, душата й сякаш се сгърчи. Угнетена и посърнала, тя излезе на терасата. Пустинният въздух беше студен и Диона потрепери, щом я лъхна и като че ожули горящата й от възбуда кожа. Но това само й подейства благотворно. Тази нощ се беше оказала един емоционален слалом, писта с опасни остри завои, едно спускане, което я потресе, смая и обърка. Премина от страх и боязън, до съгласие и покорство, имаше радост и забрава, последвани от угризения и ново примирение, а ето, че сега пак се боеше, страхуваше се дали ще може да събере и слепи парчетата, на които се бе пръснало цялото й същество, дали животът й без Блейк нямаше да е така кух, че да стане безполезен. Боеше се дори от това, че страхът, който той прогони, беше най-силната й защита.