Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 157 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Линда Хауърд. Остани при мен
ИК „Коломбина“ ООД
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Диона лежеше будна, с поглед в светлото петно, което новата луна хвърляше върху белия таван. Ричард бе сътворил чудеса и й съобщи на вечеря, че гимнастическият салон бе готов за ползване. Проблемът обаче беше Блейк. Непонятно защо той отново се затвори в себе си, мрачен и потиснат. Ядеше каквото Албърта поставяше пред него, лежеше мълчаливо, без да се оплаква и мърмори, докато Диона го масажираше и му правеше упражнения за краката, а всичко това съвсем не бе в реда на нещата. Терапията не биваше да се приема от пациента пасивно, както правеше той. Засега все още можеше да си лежи, а тя да раздвижва краката му, но когато започнеха гимнастиката и процедурите в басейна, тогава щеше да се наложи Блейк да е активен участник.
Той не желаеше да споделя с нея какво го тревожи. Диона знаеше точно кога се случи, ала не се сещаше коя бе предизвикалата го причина. Един ден те разговаряха и си подхвърляха хапливи забележки, докато тя го масажираше, и съвсем неочаквано в очите му се появи онзи отсъстващ, празен поглед, след което Блейк спря да отговаря на шегите й. Не й се вярваше да бе заради нещо, което беше казала — закачките й този ден бяха весели и безобидни, а неговото състояние на духа — значително подобрено.
Диона извърна глава да погледне светещия циферблат на часовника. Видя, че минава полунощ. Както всяка вечер, тя стана, за да хвърли едно око на Блейк. Унесена в мисли, не беше чула звуците, които той обикновено издаваше, когато опитваше да се обърне в леглото, но все едно й бе станало навик да го наглежда по някое време.
Влезе в стаята му и веднага забеляза, че краката му бяха в онова неудобно, сгърчено положение, означаващо, че наистина се бе мъчил да се извърти. Постави леко лявата си ръка на рамото му, а с дясната понечи да го обърне.
— Диона?
Тихият, неуверен глас я стресна и тя отскочи назад. Насочила цялото си внимание към краката, не бе забелязала отворените му очи, макар падащата върху леглото лунна светлина да беше достатъчна, за да го вижда.
— Мислех, че спиш — прошепна.
— Какво правиш?
— Помагам ти да се обърнеш настрани. Правя го всяка нощ, ала за първи път ме усещаш.
— Бях буден. — Блейк размърда рамене. В гласа му се прокрадна любопитство. — Да не искаш да кажеш, че всяка нощ си влизала тук по никое време да ме преобръщаш?
— Изглежда ти е по-удобно да спиш на една страна — сякаш се оправда Диона.
Той се изсмя горчиво.
— По-удобно ми е да спя по корем или поне така беше преди. Не съм спал по корем вече две години.
Тишината на нощта и огряната от луната стая създаваха задушевност и усещането, че двамата са единствените хора на земята. Тя бе наясно с душевните му терзания, с дълбокото му отчаяние. Навярно Блейк също чувстваше някаква особена близост към нея. Може би сега, под частичното прикритие на тъмнината, щеше да реши да говори, да сподели какво го мъчи. Без да се двоуми, Диона седна на ръба на леглото и обви плътно краката си с нощницата.
— Блейк, какво има? Нещо те тревожи? — каза меко.
— Позна! — измърмори той. — Да не си държала и изпит по психология, когато са те обучавали за супержена?
Тя подмина заяждането и сложи длан на ръката му.
— Моля те, кажи ми. Каквото и да е, то пречи на заниманията ти. Гимнастическият салон за теб е готов, но ти не си готов за него.
— Ами… Да ти кажа. Виж, цялата тази работа е загуба на време — започна и Диона ясно почувства умората и отегчението, които висяха като огромен камък на плещите му. — Може да ме тъпчеш с витамини и да ми ускоряваш кръвообращението, ала можеш ли да ми обещаеш, че някога ще бъда съвсем същият като преди? Нима не разбираш? Аз не искам просто „подобрение“ или нещо друго половинчато. Ако няма връщане назад и не мога да съм сто процента същият, какъвто бях, то тогава нищо не ме интересува.
Тя мълчеше. Не, не можеше честно да му обещае, че няма да останат някои недъзи — куцане, затруднения, които ще го съпровождат цял живот. От опит знаеше, че човешкото тяло прави чудеса, когато се възстановява, но причиняваните му наранявания винаги оставят следи.
— Толкова голямо значение ли има за теб, ако ходиш с накуцване? — попита накрая. — При мен също не всичко е така, както бих искала. Всички си имат недостатъци, ала не всеки се предава и прекършва заради тях. Ами ако беше на мястото, да речем, на Сирина? Би ли искал тя да лежи, да тлее бавно и просто да вегетира? Не би ли искал да се бори, с всички сили да се мъчи да надвие проблема?
Блейк вдигна ръка и закри очите си.
— Удряш непозволено, драга. Да, бих искал Сирина да се бори. Но аз не съм тя и животът ми не е нейният. Никога преди злополуката не съм съзнавал колко важно е качеството на живота. Вършил съм шантави и опасни неща, ала, Господи, аз бях жив! Не ме бива да седя на едно място — в службата от девет до пет — по-добре да съм мъртъв, макар да зная, че милиони хора са щастливи и напълно доволни от това ежедневие. За тях то е чудесно, но не и за мен!
— Куцането ще ти пречи ли да вършиш всички тези неща отново? — запита го. — Пак ще можеш да скачаш с парашут, да се катериш по планините. Ще можеш да караш самолетите си. Толкова ли е важна походката ти, че си готов да умреш, ако нещо не й е наред?
— Защо непрекъснато го повтаряш? — попита той рязко и откри очите си, за да я погледне. — Нали не съм засилвал количката си надолу по стълбите, ако това имаш предвид?
— Не, ала се убиваш точно толкова сигурно по друг начин. Оставяш тялото си да умре от занемаряване. Ричард беше отчаян, когато ме откри във Флорида. Каза ми, че няма да живееш и една година, както си я подкарал, а след като те видях, сама се убедих, че е прав.
Блейк лежеше безмълвно, втренчил поглед в тавана, както бе прекарал повече часове, отколкото Диона би могла да си представи. На нея й се искаше да го прегърне и погали, както правеше с децата. Нищо, че беше голям мъж, някак си имаше вид на загубено и изплашено дете. Смутена от внезапното и непознато желание да го докосне, Диона сплете пръсти и стисна силно ръцете си в скута.
— А какъв е твоят недостатък? — попита я той. — Каза, че всички си имат. Кажи ми, уважаема, какво те мъчи теб, например?
Въпросът бе така неочакван, че болката я връхлетя изневиделица и Диона цялата се разтрепери. Неговият недъг беше явен, всеки можеше да види сакатите му, немощни крака. Нейната рана бе не по-малко пагубна, при все че не можеше да бъде видяна. Имаше жестоки времена, когато смъртта й бе изглеждала като най-лесният изход — мека постеля за разбитите й душа и тяло, понесли твърде много злини и обиди. Но дълбоко вътре в нея гореше ярка и несломима искрица живот, която я предпазваше от подобни мисли дори, защото първата крачка влечеше след себе си други и връщане назад можеше да няма. Тя беше се борила и победила, продължаваше да живее и да лекува раните си.
— Какво има? — обади се Блейк подигравателно. — Щом можеш да си пъхаш носа в тайните на другите, защо да не споделиш някои от своите? Какви са твоите слабости? Крадеш от магазините за удоволствие? Спиш с непознати? Мамиш данъчните власти?
Диона потрепери отново и така силно стисна ръце, че кокалчетата й побеляха. Не можеше да му каже, не и всичко, ала той все пак имаше право да узнае част от нейната болка. Самата тя бе свидетел на неговата, знаеше мислите му, копнежа и отчаянието му. Никой от предишните й пациенти не бе искал толкова много от нея, но Блейк не беше като другите. Той искаше да узнае повече за нея, точно както тя пък искаше от него да полага свръхчовешки усилия. Ако сега се отдръпнеше, ако не го допуснеше по-близо до себе си, беше свършено с неговата отзивчивост, щеше напълно да се отчужди и затвори в себе си. Възстановяването му зависеше от нея, от доверието, което хранеха помежду си.
Диона видимо трепереше, цялото й тяло се разтърсваше от главата до петите. Знаеше, че дори леглото се тресе под нея и Блейк го усети. Той сбърчи вежди и рече несигурно:
— Диона, виж, аз…
— Аз съм незаконородена — промълви тя с тракащи зъби.
Дишаше тежко от усилието, което й струваше да проговори, тялото й бе плувнало в пот. Задушаваше се от сподавени ридания. С неимоверна сила на волята се стегна и принуди тялото си да спре да трепери.
— Не зная кой е баща ми, майка ми дори не знаеше името му. Била пияна, той се оказал там и готово! Родила бебе. Мен. Не ме искала. Е, хранила ме е, предполагам, щом съм жива да го разказвам. Ала никога не ме е прегръщала, никога не ме е целувала, не ми е казвала, че ме обича. Всъщност тя особено старателно ми повтаряше, че ме мрази, че мрази да се грижи за мен, че мрази дори да ме вижда. Ако не бяха парите от социални грижи, които получаваше за мен, навярно е щяла да ме хвърли в някоя кофа за боклук на улицата.
— Откъде знаеш? — сопна се Блейк и се повдигна на лакът.
Може би го беше стреснала смазващата болка и горчивина в гласа й, но сега, след като беше започнала, Диона не можеше да спре. Дори да я умъртви, отровата трябваше да бъде изплюта.
— Тя самата ми каза — рече безчувствено. — Знаеш какви са децата. Аз всячески се стараех да я накарам да ме обикне. По какъв ли не начин. Трябва да съм била на не повече от три години, ала си спомням как се катерех по столовете, после върху шкафа, за да стигна бутилката с уиски и да й я дам. Никакъв резултат, разбира се. Научих се да не плача, защото тя ме удряше, ако плачех. Ако я нямаше или ако беше мъртво пияна, свикнах да ям каквото ми попадне. Сух хляб, парче старо сирене — без значение. Често нямаше нищо за ядене, защото тя изхарчваше всички пари от социалните помощи за пиене. Ако чаках достатъчно дълго, тя излизаше с някой мъж и се връщаше с малко пари, колкото да изкараме до следващия чек с помощите или до следващия мъж.
— За Бога, спри! — заповяда той дрезгаво, хвана я за ръката и я раздруса.
Диона диво отскочи назад.
— Нали искаше, да знаеш! — каза задъхано и мъчително пое въздух в свитите си гърди. — Тогава слушай! Когато допусках грешката да я безпокоя, за което не се изискваше много, тя пак ме биеше. Веднъж ме замери с бутилката. Този път имах късмет, защото получих само една драскотина на слепоочието, макар тя така да се ядоса заради разлятото уиски, че ме наби с обувката. Знаеш ли какво ми натякваше непрекъснато? „Ти си едно копеле, а никой не обича копелетата!“ Повтаряше го пак и пак, докато накрая го повярвах. Помня точно деня, в който повярвах, че това е така. Моя седми рожден ден. Бях започнала да ходя на училище, както се сещаш, и там разбрах, че рождените дни се смятат за нещо особено. Рожден ден е, когато родителите ти дават подаръци, за да ти покажат колко много те обичат. Аз се събудих и изтичах в нейната стая, сигурна, че това е денят, в който най-сетне ще ме обикне. Тя ме удари, задето съм я събудила и ме затвори в килера. Държа ме там заключена цял ден. Това беше, разбираш ли, виждането й за моя рожден ден. Мразеше дори мисълта за мен.
Диона се беше свила и привела напред, сякаш от болка, но очите й я бяха сухи и горящи.
— До около десетгодишна живеех по улиците — прошепна едва. Силите й бяха започнали да я напускат. — Там беше по-безопасно, отколкото у дома. Не зная какво е станало с нея. Един ден се прибрах, а къщата беше празна.
Накъсаното й, хрипливо дишане беше единственият звук в стаята. Блейк лежеше като вкаменен, вторачил поглед в нея. Тя мислеше, че ще припадне, толкова изнемощяла се почувства изведнъж. С усилие изпъна гръб.
— Още някакви въпроси? — попита глухо.
— Само един — каза той.
Гърлото й се сви мъчително, но Диона не възрази. Зачака в изнемога да чуе какво още ще я пита.
— Не беше ли осиновена в края на краищата?
— Не — въздъхна тя и затвори очи. — Накрая попаднах в сиропиталище и мястото бе не по-лошо от което и да било друго. Имах какво да ям, къде да спя, можех редовно да ходя на училище. Бях вече голяма за осиновяване, а никой не ме искаше като хранениче. Струва ми се, че външният ми вид им изглеждаше твърде странен.
Диона се надигна като старица и бавно излезе от стаята. Чувстваше, че въздухът вътре бе натежал от въпроси, които Блейк би искал да й зададе, но за тази нощ спомените й стигаха. Нямаше значение какво бе постигнала, колко години бяха минали от самотното й, окаяно детство, липсата на майчина любов все още зееше като празнина, която никога нямаше да бъде запълнена. Майчината любов бе основата в живота за всяко дете и отсъствието й беше опропастило душата й, беше я осакатило вътрешно така пагубно, както злополуката — краката на Блейк.
В стаята си тя рухна с лице върху леглото и спа непробудно, без сънища. Отвори очи веднага, щом будилникът зазвъня. С годините се беше научила да действа дори когато се чувстваше полумъртва. Този й навик сработи и сега. Отначало се движеше почти насила, ала само след секунди желязната й самодисциплина взе връх и Диона се отърси от снощните преживявания. Нямаше да им позволи да я повлекат надолу! Имаше си работа и щеше да я върши.
Навярно нещо от решителността й бе изписано на лицето, когато влезе при Блейк, защото той тутакси вдигна ръце и каза смирено:
— Предавам се.
Тя спря насред крачка и го изгледа озадачено. Блейк се подсмихваше. Имаше малко отпаднал вид, но липсваше маската на отчуждение и безучастност.
— Дори не съм започнала атаката — възропта Диона. — Така не е интересно, разваляш цялото удоволствие.
— Ясно ми е кога ще ме отстрелят. Аз съм гърмян заек. — Той замълча, после призна с крива физиономия: — Не разбирам как мога да се отказвам, без да опитам поне още малко. Ето, ти не се отказваш, а и аз не бях човек, който да обръща гръб на трудностите.
Опасенията, които свиваха стомаха й на топка, откакто Блейк отново бе изпаднал в депресия, взеха да се разсейват, докато изчезнаха напълно. Духът й се приповдигна и тя му се усмихна лъчезарно. Чувстваше, че с негова помощ можеше да постигне всичко.
В началото той не се справяше кой знае колко добре с вдигането на тежести. Дори най-леката щанга му се опираше, макар да стискаше зъби и да упорстваше, дори когато Диона го караше да спре. „Инат“ беше твърде мека дума за него. Блейк бе до фанатичност непреклонен и въоръжен с непоколебимата решимост да изпита своята издръжливост и да се напъва до предела на възможностите си, които за съжаление не бяха големи. После винаги следваше дълъг сеанс под тангентора, за да се облекчи болката в пренапрегнатите и изтерзани мускули. Нищо не го спираше и той продължаваше в същия дух, макар да знаеше колко болезнена щеше да е отплатата за старанията му.
За нейно собствено облекчение Блейк не й задаваше повече въпроси и по никой начин не намекна и не се върна към разговора им от нощта, когато тя му разказа за детството си. Поради свръхусилията, на които подлагаше тялото си, сънят му беше здрав и той не се будеше при влизането й нощем, така че нямаше повторение на случката.
Въпреки протестите на Сирина, Диона започна заниманията му в басейна. Сирина се ужасяваше, че Блейк можеше да се удави, понеже не бе в състояние, естествено, да си служи с краката, ала самият Блейк отхвърли възраженията й. Беше заявил, че обича предизвикателствата и сега не загърби поредното. С инженерните си умения конструира и ръководеше изработването на система от въжета и макари, която улесняваше Диона да го спуска в басейна и да го изтегля в края на сеанса — нещо, което той скоро щеше да е в състояние да прави и сам.
Една сутрин, след като бяха изминали малко повече от две седмици от пристигането й, тя го наблюдаваше как поглъща закуската, която Албърта му сервира. Вече си личеше, че бе наддал на тегло. Лицето му се беше поналяло и нямаше сивкавия оттенък като преди. Беше изгорял малко през първите прекарани на слънце дни, но не се обели и сега кожата му бе придобила лек тен, на фона, на който очите му изглеждаха още по-сини.
— Какво си ме зяпнала? — попита, след като Албърта махна празната чиния и постави на мястото й купичка пресни ягоди със сметана.
— Започнал си да напълняваш — отбеляза Диона с огромно задоволство.
— Че к’во чудно — изсумтя Албърта на излизане от стаята, — набива като разпран.
Блейк се намръщи подире й, ала пъхна лъжицата в купата и поднесе едра ягода към устата си. Белите му зъби се впиха в червения плод, после облиза сока от устните си.
— Нали това искаше? — рече навъсено. — Да ме угоиш.
Диона се усмихна и не отговори, само продължи да гледа как унищожава лакомството. Тъкмо привършваше и влезе Анхела с плавната си походка и телефон в ръка. Постави го на масата пред Блейк, включи го в розетката, усмихна се стеснително и излезе.
Той остана вторачен в телефона. Диона се усмихна.
— Май трябва да се обадиш — подсказа му.
Блейк видимо се отпусна.
— Слава Богу! Уплаших се, че искаш да го изям.
Тя се разсмя и стана. Той вдигна слушалката към ухото си, а тя го докосна по рамото и прошепна:
— Ще бъда в гимнастическия салон. Ела, щом свършиш.
Погледна и кимна, вече зает с разговора. Диона разбра, че говори с Ричард и само при мисълта за него челото й се сбърчи тревожно.
Сирина бе започнала да се държи много добре още веднага след първото им стълкновение в началото. Наминаваше да види Блейк едва привечер, когато Диона беше приключила набелязаните за деня процедури. Взе си също бележка да не се отбива прекалено късно, защото Блейк можеше вече да си е легнал. Ричард също редовно идваше за вечеря.
Той беше забавен и остроумен, със силно чувство за хумор, а репертоарът му от вицове често я беше карал да хихика, докато Блейк и Сирина трудно схващаха къде е смешното.
Диона не можеше да го упрекне, че не е джентълмен. По никой начин не бе казал или направил нещо, което да се сметне за многозначителен намек. Само дето тя забелязваше в очите му едно задълбочаващо се възхищение, усещаше нарастващото нежно внимание, с което се отнасяше към нея. А май и не беше единствената, която забеляза, че той започва да питае прекалена привързаност към нея. Сирина бе проницателна и взе строго да наблюдава съпруга си, когато той разговаряше с Диона. По този начин Диона си отдъхна — това означаваше, че Сирина поне щеше да обръща повече внимание на мъжа си. Но подобни усложнения съвсем не й бяха по вкуса, особено когато не почиваха върху нищо.
Диона не можеше да подхване въпроса пред Ричард. Как би могла да го упрекне, че просто е любезен? Той обичаше жена си, в това бе сигурна. Харесваше и уважаваше шурея си. И все пак Диона бе сигурна, че не грешеше относно подозренията си.
И друг път й се бе случвало да е обект на нежелано внимание, нищо че този път то не беше натрапчиво и далеч не така очевидно. Нямаше представа как да се справи с положението. Даваше си, естествено, сметка, че Ричард никога не би опитал да й се натрапва, ала Сирина ревнуваше. Дълбоко в душата й женската същност на Диона дори бе поласкана от чувствата му. Ако Сирина обръщаше на съпруга си вниманието, което той заслужаваше, едва ли щеше да се стигне дотук.
Както и да е, те двамата не са толкова важни, рече си Диона. Не биваше да позволява толкова да ангажират съзнанието й. Само Блейк беше от значение. Той все повече се измъкваше от оковите на своята немощ и се показваше в светлината на човека, който бе представлявал преди трагичния инцидент. След месец тя се надяваше да го вдигне на крака. Не да проходи, само да го изправи. Краката му отново да привикнат да стоят и да поддържат тежестта на тялото. Досега бяха минали началния етап — общо укрепване на организма, подобряване на здравето и достатъчно възстановяване на силите, за да може да се изправи и да стои, когато му дойдеше времето.
Диона наля гореща вода в пластмасов съд, където държеше шишенцето с масажно масло, за да е затоплено. Мажеше го винаги преди процедурите в басейна, за да го предпази и от най-малкия студ. Не че имаше вероятност да му е студено при тридесет и пет градусовата лятна жега на Финикс, подсмихна се тя мислено, но както беше все още слаб и неукрепнал, по-добре беше да не рискува. Освен това на него изглежда му беше приятно да го разтриват с подгрято масло, а радостите в живота му и без друго не бяха много.
Не я свърташе на едно място и Диона крачеше безцелно из приспособеното за гимнастика помещение, като спираше от време на време и разкършваше тяло. Реши, че има нужда от една добра тренировка за изразходване на енергията и се настани върху лежанката — тясната пейка за вдигане на тежести.
Тя харесваше това занимание. Целта й беше само поддържане на силата и формата, а не прекомерно развитие на мускули, затова програмата й беше подходящо съобразена. За Блейк промени схемата така, че ефектът да е натрупване на мускулна маса и заякване, без, разбира се, да го напомпва като Мистър Вселена. Като грижливо следеше за дишането си, Диона се съсредоточи върху това, което правеше, и започна серията. Горе, долу, горе, долу.
Привърши комплекса за краката и нагоди съоръжението от скрипци и тежести към упражненията за ръце. Изпухтя и започна отново. Постепенно усилията достигнаха едно ниво, когато бяха вече почти приятни. Пак. И пак.
— Ах ти, мошеничка проклета!
Викът я стресна и тя подскочи уплашено. Втрещи се объркано в Блейк, който седеше в количката си на прага с мораво и изкривено от гняв лице.
— Какво… Какво има? — запъна се Диона.
Той посочи щангата.
— Вдигаш тежести! — изрева, разтреперан от яд. — Измамничка такава! Знаела си оня път, когато ме победи на канадска борба, че ще спечелиш! По дяволите, колко ли мъже могат да ти излязат насреща и да те надвият?
Тя се изчерви, смутена.
— Не всеки — каза скромно, което, изглежда, го вбеси още повече.
— Не, направо не е за вярване! — крещеше Блейк все по-силно и по-силно. — Да знаеш как ще се почувствам, когато една жена ме тръшне, и въпреки това да се хващаш на бас и да го печелиш с измама!
— Не съм казвала, че не ме бива на канадска борба — напомни му Диона, като се мъчеше да сдържи смеха си.
Той изглеждаше чудесно! Ако само яростта би могла да го вдигне отново на крака, то щеше да проходи още на мига. От устните й се изплъзна хихикане и, дочул го, Блейк взе да удря с юмрук по ръкохватката на количката. За беля, улучваше бутоните за управление и тя започна да подскача напред-назад като жребец, опитващ да се отърве от нежелан ездач.
Диона не устиска, въпреки всичките си старания да запази сериозен израз. Разсмя се с все гърло, докато сълзи не потекоха от очите й. Удряше по пейката само при мисълта за гледката, виеше и се кискаше. Хвана се за корема, като едва дишаше от смях, а всеки изблик на бяс от негова страна я докарваше до нов пристъп.
— Спри да се хилиш! — изкрещя той и гласът му отекна като гръм от стените. — Сядай тук! Да видим кой ще спечели този път!
Тя беше така отмаляла, че едва се довлече до масата за масаж, където Блейк беше опрял лакът и я чакаше с израз, достоен за онагледяване на Страшния съд. Все още хихикайки, Диона рухна върху масата.
— Не е честно! — възропта и сложи ръка в дланта му. — Не съм готова. Чакай, докато спра да се смея.
— А честно ли беше да ме подведеш да си мисля, че излизам на двубой с една крехка, нормална жена? — кипна той.
— Съвсем нормална съм си! — изфуча тя. — Бих те честно и почтено, много добре го знаеш!
— Тия понятия не са ти ясни! Ти ме измами и аз искам преиграване на срещата.
— Добре, де. Само ми дай една минута. — Тя задуши в зародиш следващите весели бълбукания, които напираха да излязат от устата й, и залепи дланта си в неговата. — Хайде, готова съм.
— На три — обяви той. — Едно… две, три!
Имаше късмет, че отброяването, което Блейк направи в скоропоговорка, не я изненада неподготвена. Тя напрегна цялото си тяло в натиска и усети, че килограмите, които бе наддал, и няколкото дни тренировки с тежестите бяха увеличили силите му. Не кой знае колко, ала в добавка към буйния устрем, чието ожесточение се подхранваше от яда му, и нейната изнемога от смеха, можеха като нищо да се окажат достатъчни, та да спечели той борбата.
— Ти мамиш! — обвини го Диона на свой ред, стиснала зъби, и с все сила се мъчеше да наведе надолу ръката му.
— Така ти се пада!
В продължение на няколко минути те пъшкаха, сумтяха и пухтяха, пот започна да се стича по лицата им. Бяха съвсем близо един до друг, почти глава до глава, с вплетени ръце, напрягащи се все повече и повече. Тя изпъшка на глас. Неговият начален изблик на сила беше по-голям от нейния, но недостатъчен да приключи набързо схватката. Сега въпросът опираше до издръжливост и Диона смяташе, че ще изтрае по-дълго от него. Би могла да го остави да спечели и да поласкае самолюбието му, ала не беше в характера й да го лъже по този начин. Ако победата бе негова, то тя щеше да е въпреки всичките й усилия.
Нещо от мислите й трябва да беше се изписало на лицето й, защото Блейк изръмжа:
— По дяволите, сега е моментът да ме пуснеш да спечеля!
Запъхтяна, Диона си пое дълбоко дъх.
— Не си познал! Ако искаш да ме биеш, ще трябва да се потрудиш и сам да го изработиш — заяви неумолимо. — Никого не „пускам“ да спечели!
— Аз съм пациент!
— Ти си противник!
Той сви устни и натисна по-яко. Тя наведе глава и почти я опря в рамото му. Противопостави се на натиска му с всички сили. Почувства как бавно, съвсем бавно ръката му тръгна надолу. Същевременно усети прилив на мощ, какъвто предвкусването на победата винаги предизвикваше у нея, и с вик залепи дланта му върху масата.
В стаята се носеше пресекливото им дишане, ударите на сърцето й ехтяха в ушите като копитата на галопиращ кон. Все още седеше приведена към него с облегната на рамото му глава и чувстваше туптенето на неговото сърце, чиито удари се разнасяха по цялото му тяло. Диона бавно се отдръпна и се отпусна върху масата. Като парцалена кукла Блейк също се пльосна напред. Дишаше тежко, но цветът на лицето му постепенно избледня и стана кажи-речи нормален.
След малко постави брадичка на скръстените си ръце и се вторачи в нея с тъмносините си очи, в които още имаше буреносни облаци.
Тя също го гледаше втренчено. Пое си дълбоко дъх.
— Хубав си, когато си ядосан — изтърси.
Той премига изненадано. Гледа я изумен няколко дълги, дълги мига, които увиснаха сякаш извън времето, после странно гъргорене се надигна в гърлото му. Преглътна. Следващият звук беше гръмогласен взрив от смях. Отметна глава назад и се хвана безпомощно за корема. Диона също започна да се киска отново.
Блейк се превиваше, заливаше се от смях, разтърсваше се от нови пристъпи, размахваше ръце и се люлееше напред-назад. Малтретираните бутони за управление получиха нов точен удар с юмрук и този път рязкото потегляне на количката се съчета със собственото му клатушкане и го запрати с лице на пода. За късмет се размина без нараняване, защото Диона не би могла да спре да се кикоти, дори ако животът й зависеше от това. Тя се изхлузи от табуретката, падна до него и се затъркаля със свити към корема колене.
— Стига! Престани! — изпищя през смях, а по лицето й се стичаха сълзи.
— Стига! Престани! — имитира я той, докопа я, тикна пръсти в ребрата й и взе да я гъделичка.
През целия си живот Диона не бе гъделичкана. Не знаеше какво значи игра. Беше толкова смаяна от непоносимото усещане за гъдел, че дори не се паникьоса от докосването му. Врещеше с отметната глава, търкаляше се в напразни усилия да избяга от изтезаващите му я ръце, когато един друг глас ги сепна и двамата.
— Блейк!
Сирина не разсъждава дълго върху сцената. Видя брат си на земята, чу писъците на Диона и веднага реши, че се бе случило нещо ужасно. Прибави отчаяния си вик към врявата, хвърли се като обезумяла с протегнати ръце към Блейк, сграбчи го и го обърна към себе си.
Макар да не я очакваха да бъде тук по това време на деня, Диона беше благодарна за намесата. Самата тя се търколи настрани от Блейк и седна на пода. Чак сега забеляза, че Сирина бе прималяла, на път да припадне.
— Сирина, успокой се! Няма нищо, нищо не се е случило — твърдо и вразумително говореше Блейк, който бе усетил състоянието на сестра си преди Диона. — Само си играехме. Не съм се ударил, няма нищо — повтаряше.
Сирина притихна, пребледнялото й лице бавно връщаше цвета си. Блейк се приповдигна до седнало положение и посегна за одеялото, обикновено покриващо краката му. Зави ги и попита дрезгаво:
— Какво правиш тук? Знаеш, че не бива да идваш през деня.
Тя го изгледа така, сякаш я беше зашлевил, отдръпна се рязко и се втренчи в него с изумен поглед. Диона прехапа устни. Разбираше защо той й говори така остро. Беше свикнал Диона да го вижда разсъблечен и в нейно присъствие си стоеше само с чифт спортни гащета, ала все още беше чувствителен към това, някой друг да зърне тялото му, а най-вече сестра му.
Сирина се посъвзе и вирна гордо глава.
— Мислех си, че става дума за терапия, а не за игрички! — сопна се не по-малко остро от него и се изправи. — Извинете, че ви прекъснах. Имах причина да те видя, но тя може и да почака.
Възмущението и обидата й личаха във всяко движение, когато се отправи с изпънат гръб към вратата, без да обръща внимание на жалостивия вик на Блейк.
— По дяволите! — рече той глухо, щом като Сирина излезе. — Сега ще трябва да се извинявам. И какво ще обяснявам? Ама че неловко…
Диона се засмя.
— Как си личи, че ти е сестра, нали?
Блейк я изгледа предупредително.
— Недей да се надуваш толкова, драга. Открих слабото ти място. Имаш гъдел като малко дете!
Тя благоразумно се измъкна по-далеч от обсега му.
— Ако още веднъж ме погъделичкаш, да знаеш, че ще те издебна докато спиш и ще те полея с ледена вода.
— Само посмей, негоднице, тогава ще видиш ти! — изсумтя той и я изгледа кръвнишки. — След две седмици искам реванш!
— Ще ти се да си го върнеш, а? — подразни го Диона и се изправи, като обмисляше, проблема с вдигането му от земята.
— Дори не се и опитвай! — обади се Блейк, забелязал замисления й поглед върху себе си. Тя се усмихна смутено, хваната натясно, защото наистина се канеше сама да пробва да го вдигне. — Повикай Мигел да ти помогне — нареди пак той.
Мигел беше негов шофьор, човек за поддръжка на къщата и, както Диона подозираше, телохранител. Беше нисък и набит, твърд като скала, а мургавото му лице бе обезобразено от голям белег, разсичащ лявата буза. Никой не беше споменавал как Блейк се бе сдобил с услугите му, а Диона не бе сигурна, че иска да узнае. Нямаше дори представа откъде е Мигел — можеше да е от всяка латиноамериканска националност. Знаеше, че говори португалски така добре, както испански и английски, и затова подозираше, че бе от Южна Америка, ала и по този въпрос никой не я бе осведомявал, а тя и не питаше. Беше й достатъчно, че бе предан на Блейк.
Мигел също не беше от тия, дето задават въпроси. Ако беше изненадан да намери господаря си на пода, това с нищо не пролича върху лицето му. Двамата с Диона вдигнаха Блейк и го сложиха върху масата за масаж.
— Мигел, за тук ще ми трябва същата измишльотина като онази в басейна — разпореди се Блейк. — Може да закрепим един напречен лост през тавана, ето така — посочи той. — С една конзола, която да минава по протежение на целия лост, и шарнир, който да се върти във всички посоки, ще мога сам да се изправям и сядам, когато си пожелая.
Мигел го слушаше внимателно, като следеше жестовете му, за да разбере какво точно иска.
— Няма проблеми — рече накрая. — За утре добре ли е?
— Ако не можеш да го направиш по-рано, то става и за утре.
— Ти си свиреп надзирател на роби — забеляза Диона, когато вече, бяха сами и тя разтриваше гърба му с топлото масажно масло.
— Гледам от теб — промърмори Блейк сънено и зарови по-дълбоко глава в сгъвката на ръката си. Забележката му спечели ощипване и той се разсмя. — Признавам още нещо — додаде. — Поне не съм скучал, откакто нахлу като булдозер в живота ми.