Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 156 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Остани при мен

ИК „Коломбина“ ООД

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Той отметна назад глава, присви очи и ги плъзна по тънката й, издължена фигура, по изящните женствени ръце. Диона четеше мислите му. Колкото и да бе отслабнал, теглото му все пак превишаваше нейното най-малко с петнадесет, ако не и с повече от двадесет килограма. На него му беше известно, че дори при еднакво тегло, мъжът е по-силен от една жена при нормални обстоятелства. Тя не допусна усмивка да трепне на устните й. Знаеше, че сега обстоятелствата не бяха нормални. Блейк беше крайно обездвижен, и то в продължение на две години, докато тя се намираше в извънредно добра форма. Като рехабилитатор й се налагаше да е силна, за да може да си върши работата. Вярно, не беше едра, но всеки сантиметър от тялото й представляваше здрав, стегнат мускул. Диона тичаше, плуваше, редовно правеше гимнастика, а най-важното — вдигаше тежести. Трябваше да притежава значителна сила в ръцете, за да е в състояние да обслужва пациентите си, които не можеха да го правят сами. Погледна тънките, бледи ръце на Блейк и разбра, че ще го победи.

— Не го прави! — каза рязко Сирина и сви пръстите си в юмруци.

Блейк се обърна и невярващо изгледа сестра си.

— Мислиш, че може да ме бие, нали? — попита, ала думите му прозвучаха повече като изявление, а не като въпрос.

Сирина напрегнато се бе вторачила в Диона със странен, умоляващ поглед. Тя я разбра — не искаше брат й да бъде унизен. Не го искаше и Диона, но пък той трябваше да се съгласи на терапията и тя имаше твърдото намерение да направи всичко необходимо, за да го накара да види и да проумее какво върши със себе си. Опита да й го каже с поглед, защото нямаше как да го произнесе на глас.

— Отговори ми! — викна внезапно Блейк. Целият се беше напрегнал, всяка черта на лицето му се бе изопнала.

Сирина прехапа устни.

— Да — отговори накрая. — Мисля, че може да те бие.

Настъпи тишина. Той седеше като вкаменен. Диона го наблюдаваше внимателно и забеляза момента, в който Блейк взе решение.

— Има само един начин да го разберем — отправи той предизвикателството и завъртя количката с бързо натискане на някакъв бутон.

Диона го последва до бюрото, където беше спрял.

— Не е трябвало да ползвате автоматизирана количка — отбеляза тя разсеяно. — Ръчната щеше да поддържа на сносно ниво силата на горната половина на тялото ви. Тази е фантастична, ала изобщо не ви е от полза.

Блейк й хвърли мрачен поглед, но не отвърна на забележката.

— Седнете — посочи той бюрото.

Диона не побърза да се подчини. Не беше въодушевена от перспективата да победи — това просто бе нещо, което трябваше да направи, за да се наложи на Блейк.

Ричард и Сирина се приближиха и застанаха край тях. Блейк започна да маневрира с количката, докато не остана доволен от положението си, Диона стори същото. Постави дясната си ръка върху бюрото, а с лявата я подпря над лакътя.

— Готова съм — каза.

Ръката на Блейк беше по-дълга и това му даваше предимство. Щеше да й е нужна много сила, за да преодолее този негов по-добър лостов механизъм. Той разположи ръката си срещу нейната и здраво хвана къде по-дребната й длан. За миг се загледа в тънките й грациозни пръсти, в нежнорозовите нокти и ехидна усмивка помръдна устните му. Вероятно си мислеше, че ще е фасулска работа да я надвие. Ала Диона чувстваше хладината на ръката му, която бе знак за лошо оросяване и знаеше какъв ще е неизбежният изход от малката им схватка.

— Ричард, ти ще дадеш сигнал за почване — нареди Блейк, вдигна очи и ги закова в нейните.

Усетила напрежението му и напористия стремеж за победа, самата тя се стегна, съсредоточи цялата си енергия и сила в дясната ръка.

— Почни! — каза Ричард.

Макар да не последваха никакви суетливи и бурни движения, двамата противника внезапно и видимо се напрегнаха, ръцете им здраво се вкопчиха една в друга.

Диона запази спокойния си израз, без да издава жестокото усилие, което й бе нужно, за да задържи китката си права. След първите мигове, когато той не успя да огъне и свали ръката й, върху лицето на Блейк се появи отначало смайване, после гняв, накрая нещо като отчаяние. Първият му изблик на сила взе да намалява и Диона бавно и неумолимо започна да натиска ръката му надолу. В усилието си да спре и обърне посоката на движението на челото му изби пот и плъзна отстрани по бузата, но оскъдните му сили бяха изчерпани, а в запас повече нямаше. Като съзнаваше, че вече го бе сразила и едва ли не съжаляваше за тази си победа въпреки мисълта, че е била необходима, тя бързо приключи нещата, заковавайки дланта му върху бюрото.

Няколко кратки мига той седя с потресен израз в очите, преди отново да се затвори в себе си и лицето му да стане празно като прясно боядисана стена.

Тишината се нарушаваше само от ускореното му дишане. Ричард стоеше със сурово изражение, Сирина изглеждаше разкъсвана между желанието да утеши брат си и твърдото намерение лично да изхвърли Диона.

Диона живо се изправи на крака.

— И така, въпросът е уреден — каза с непринуден тон. — Ще сложа багажа си в съседната стая и…

— Не! — отсече Блейк, без да я поглежда. — Сирина, дай на госпожица Кели апартамента за гости.

— Няма да стане — възрази на свой ред Диона. — Искам да съм достатъчно близо до вас, за да мога да ви чуя, ако ме повикате. Съседната стая е напълно подходяща. Ричард, за колко време ще можете да направите промените, за които се договорихме?

— Какви промени? — вдигна рязко глава Блейк.

— Нужни са ми някои специални съоръжения — обясни тя.

Отбеляза доволна, че както и предвиждаше, тактиката й да го изтръгне от вцепенението и да привлече вниманието му се бе увенчала с успех. Празният му поглед беше изчезнал. Очевидно бе взела правилно решение и за надмощието си в схватката от преди малко, като прие случката небрежно, без да й отдава особено значение, все едно не бе станало нищо необичайно. Сега не бе моментът да му я натяква, нито пък да го осведомява, че по земята ходят доста мъже, които не могат да се мерят с нея в канадска борба. Съвсем скоро и сам щеше да го разбере, когато започнеха заниманията с вдигане на тежести.

— Какви са тези специални съоръжения? — попита той настойчиво.

Диона сдържа усмивката си. Явно беше разтревожен от перспективата за някакви непредвидени промени в любимата му къща. Взе да обяснява какво има предвид:

— Нужни са тангентор и сауна. Необходима е също пътека за ходене — това е специална лента, която се задвижва при вървене по нея. Трябват гири и щанги, такива неща. Някакви възражения?

— Може и да има. Къде възнамерявате да поместите всичко това?

— Ричард каза, че може да приспособи гимнастически салон на приземния етаж, редом с басейна, което ще е много удобно, защото ви предстои доста работа във водата. Незаменимо място е за упражнения — добави тя въодушевено. — Водата ги прави по-лесно изпълними, като това не пречи на мускулите да тренират.

— Никакъв гимнастически салон вътре! — заяви непреклонно Блейк.

— Прочетете договора — усмихна се Диона. — В него се предвижда гимнастически салон. Не го правете на такъв въпрос, къщата няма да пострада, а оборудването е необходимо. И олимпийски състезател не може да получи тренировките, които ще имате вие. — Последното не бе далеч от истината. — Няма да е леко, предстои усилена, мъчителна работа, ала ще се наложи да изпълнявате всичко, дори ако трябва да ви тормозя като роб. Можете със сигурност да се обзаложите, че до Коледа ще сте проходили отново.

Отчаян копнеж изкриви лицето му, преди да вдигне костелива длан, за да изтрие потта от челото си. Диона усети колебанието му. Но не му беше присъщо да се предава и да отстъпва някому лесно. Намръщи се и рече неохотно:

— Спечелихте правото да останете тук. Ала на мен това не ми харесва, както не харесвам и вас, госпожице Кели. Ричард, искам да видя този договор, за който тя непрекъснато опява.

— Не е у мен — излъга без запъване Ричард. Хвана Сирина над лакътя и я побутна към вратата. — Ще го донеса следващия път, когато намина насам.

Сирина имаше време само за някакъв неясен протест, преди Ричард да я изведе от стаята. Диона разчиташе той да успее да задържи жена си настрана поне за момента. Усмихна се на Блейк и зачака, като го наблюдаваше.

Той я погледна предпазливо.

— Нямате ли си друга работа за вършене, освен да ме зяпате?

— Естествено, че имам. Просто чаках да видя дали нямате още въпроси. Ако не, бих искала да си разопаковам багажа и да се настаня.

— Нямам въпроси — измърмори Блейк.

Няма да е за дълго, помисли тя и го остави без повече приказки. Когато му станеше ясно до какви граници се простираше терапията й, тогава щеше да има много какво да каже.

Очевидно трябваше сама да се ориентира в къщата, но поради опростеното разположение не й бе никак трудно да го стори. Куфарите й стояха във входния вестибюл и Диона ги отнесе сама горе. Най-сетне разгледа стаята, която бе избрала за себе си. Беше стая за мъж, в строги кафяви и бежови цветове, ала изглеждаше удобна и я устройваше — тя не бе придирчива.

Разопакова багажа си — дейност, която не отне кой знае колко време, защото избягваше да се товари с много дрехи. Беше взела само функционални и подходящи за съчетаване неща, така че можеше да използва една дреха за различни цели, сменяйки само някои аксесоари. Така, както непрекъснато пътуваше при пациентите си от едно място на друго, носенето на много дрехи би я затруднявало излишно.

След малко Диона се отправи да търси готвачката или някаква друга прислуга, каквато в къща като тази несъмнено би трябвало да има. Беше й е нужно съдействието на всички. Щеше да й е по-лесно, ако Ричард бе останал да я представи, но стана по-добре, че отведе Сирина и я махна временно от пътя й.

Намери кухнята без затруднение. Завари там готвачката, която на пръв поглед я поозадачи. Беше висока, слаба жена, очевидно с индианска кръв, въпреки светлите й, зелени очи. Макар да бе невъзможно точно да се определи възрастта й, Диона й даде най-малко петдесет и няколко, ако не и над шестдесет. Гарвановочерната й коса не загатваше за това, ала имаше нещо в очите й, в достойнството на чертите й, което предполагаше тази възраст. Беше величествена като кралица, при все че погледът към нашественичката в нейните владения не бе надменен, а просто въпросителен.

Диона побърза да се представи и да обясни защо бе тук. Жената се изми и избърса без припрени движения, после протегна ръка. Диона я пое.

— Името ми е Албърта Куинси — каза готвачката с дълбок, плътен глас, който можеше да принадлежи и на мъж. — Радвам се, че господин Ремингтън се е съгласил на лечение.

— Не беше точно съгласие — призна с усмивка Диона. — Но, така или иначе, съм тук и оставам. Ще ми е нужно обаче съдействието на всички в къщата, за да се справя с него.

— Само ми кажете какво искате да правя — отвърна Албърта, като демонстрира твърдост и явно й гласува пълно доверие. — Мигел, който се грижи за градината и кара колата на господин Ремингтън, ще прави каквото му кажа. Заварената ми дъщеря Анхела чисти къщата, тя също ще изпълнява каквото й наредя.

Не ще и дума, отбеляза мислено Диона. Албърта Куинси беше личността с най-внушителното излъчване, каквото изобщо бе срещала. На лицето й нямаше някакъв особен израз, а говорът й бе равен и отмерен, ала това не пречеше у нея да се усеща власт, на която малцина биха могли да се противопоставят. Щеше да й бъде неоценим съюзник.

Диона описа в общи черти диетата, която тя смяташе Блейк да следва, обясни защо иска да бъдат направени промените в хранителния му режим. Последното, което й се щеше, бе да обиди Албърта. Но Албърта само кимна.

— Ясно, разбрах.

— Ако той се ядоса, стоварете цялата вина върху мен — каза Диона. — На този етап аз искам да е ядосан. Мога да използвам гнева му, ала е невъзможно да работя, ако е безразличен.

Албърта отново кимна величествено.

— Разбирам — повтори.

Човек трудно можеше да я нарече бъбрица, но тя действително разбираше и за облекчение на Диона не изрази никакви съмнения.

Имаше още един въпрос, който Диона подзе предпазливо.

— По отношение на сестрата на господин Ремингтън…

Албърта бавно мигна с клепачи и кимна.

— Да — каза единствено.

— Тя има ли ключ от къщата?

Златистите и зелени очи се срещнаха и контактът между двете жени беше толкова осезаем, че Диона изведнъж усети думите за ненужни.

— Ще уредя да се сменят бравите — каза Албърта. — Ала ще възникнат неприятности.

— Обаче ще си заслужава. Не може да се нарушават заниманията му, след като веднъж са започнали, най-малкото дотогава, докато той не забележи някакво подобрение и сам не пожелае да ги продължи. Смятам, че господин Дилън може да се справи с жена си.

— Стига все още да иска — отбеляза невъзмутимо Албърта.

— Мисля, че иска. Не прилича на човек, който лесно се предава.

— Така е, но той е и много горд.

— Не желая да предизвиквам недоразумения помежду им, ала господин Ремингтън е моя грижа и ако това породи търкане, роднините му ще трябва сами да се оправят по възможно най-добрия начин.

— Госпожа Дилън боготвори брат си. Той я е отгледал — майка им починала, когато госпожа Дилън била на тринадесет години.

Това обясняваше много и Диона за момент посъчувства на Сирина и Ричард, но бързо отхвърли мисълта за двамата. Не можеше да се занимава с тях. Занапред Блейк щеше да ангажира цялото й внимание и енергия.

Изведнъж тя се почувства много уморена. Денят бе крайно напрегнат и макар следобедът да не беше превалил, Диона усети, че има нужда от почивка. Битката щеше да започне наистина рано сутринта и тя се нуждаеше от един хубав нощен сън, за да се изправи лице в лице с нея. От утре щеше да бъде затрупана до гуша с работа.

Албърта забеляза внезапната отпадналост, изписана на лицето й, и след броени минути на масата стояха сандвичи и чаша мляко.

— Яжте — каза и Диона благоразумно не взе да спори. Седна и започна да се храни.

 

 

На следващата сутрин будилникът иззвъня в пет и половина. Тя стана и си взе душ. Движенията й бяха пъргави и уверени още от мига, в който скокна от леглото. Винаги се разсънваше незабавно, умът й биваше бистър, действията сръчни и координирани. В това всъщност се състоеше и една от причините, поради които бе такъв добър терапевт. Ако пациентът имаше нужда от нея през нощта, Диона не се препъваше наоколо, потривайки сънено очи. На мига беше в състояние да направи каквото се изисква от нея.

Нещо й подсказваше, че Блейк нямаше да е толкова жизнерадостен в ранни зори и почувства как сърцето й ускори ритъм. Разреса дългата си коса и я сплете на дебела плитка. Възбудата от предвкусваното на предстоящата битка се разля във вените й като възбуждащ опиат, от който очите й заискриха и лицето поруменя.

Утрото бе все още хладно, ала тя от опит знаеше, че работата ще я сгрее, затова облече къси сини панталонки, памучна блуза без ръкав на ярки червени, сини и жълти точки, а на краката си сложи чифт стари маратонки. Направи двадесет навеждания напред, за да разтегне хубаво гърба и краката си, после приклекна, още толкова пъти. Можеше, разбира се, и много повече от това, но за една бърза и обичайна разгрявка стигаше.

Почука отривисто на вратата на Блейк и влезе усмихната.

— Добро утро! — каза бодро, прекоси стаята и дръпна пердетата, закриващи прозорците и балконската врата, при което вътре нахлу светлина и светът сякаш оживя.

Той лежеше по гръб, краката му бяха изместени някак неудобно, като че се бе мъчил да ги движи през нощта. Отвори очи и Диона видя в тях проблясък на страх. Блейк се изви и се опита да седне с подвити крака, после се сети и рухна обратно. Лицето му помръкна като облак.

Колко ли пъти се бе случвало? Колко пъти се бе събуждал, без да помни за злополуката и го бе обхващала паника, защото не бе могъл да помръдне краката си? Това няма да трае още дълго, реши тя непоколебимо, отиде и седна на леглото до него.

— Добро утро — повтори отново.

Той не отвърна на поздрава.

— Колко е часът? — попита сопнато.

— Около шест, може би малко по-рано.

— Какво правите тук?

— Започваме терапията — отговори Диона все така бодро.

Видя, че бе облечен с пижама и се почуди дали бе в състояние да се облича напълно самостоятелно или някой трябва да му помага.

— Кой става по това време! — изнедоволства Блейк и отново затвори очи.

— Аз, а сега и вие. Хайде, имаме много за вършене днес.

Тя докара инвалидната количка отстрани на леглото, отметна завивките и разкри будещите му състрадание недъгави нозе. Освен синьото долнище на пижамата, беше обут и с бели чорапи.

Той пак отвори очи, потъмнели от гняв.

— Какво правите? — озъби се и дръпна одеялото да се покрие отново.

Не искаше Диона да го гледа, но пък тя не можеше да позволи каквато и да било стеснителност да й пречи на работата. Не след дълго щеше да познава тялото му като своето собствено и Блейк трябваше да е наясно с това. Ако се срамуваше от немощното си физическо състояние, просто трябваше да се потруди, за да го подобри.

Диона смъкна отново завивката и с умело движение подхвана краката му и ги свали да увиснат от леглото.

— Станете — нареди непреклонно. — Идете в банята, преди да започнем. Нужна ли ви е някаква помощ?

Същински огън блъвна от сините му очи.

— Не! — изръмжа толкова ядосан, че едва можеше да говори. — Мога и сам да отида в банята, мамичко.

— Не съм ви майка — отвърна тя. — Аз съм вашия терапевт, макар двете да имат много общо.

Диона придържаше количката, докато той се настани в нея, после Блейк я засили през стаята и влетя в съседната баня, преди Диона да успее да реагира. Тя се засмя тихо. Чу прещракването на ключалката и извика:

— Не си мислете, че можете да стоите там заключен цял ден! Ако се наложи, ще сваля вратата от пантите.

В отговор долетя неясна ругатня и Диона пак се засмя. Очертаваше се да бъде забавно!

Когато той най-после излезе от банята, тя вече беше започнала да мисли, че наистина ще й се наложи да изкърти вратата. Беше си сресал косата и измил лицето, ала не изглеждаше по-доволен от това, че са го събудили, отколкото беше и преди.

— Носите ли бельо? — попита Диона, като не направи никаква забележка за продължителното време, прекарано в банята. Блейк обаче го беше разчел много добре, бави се колкото бе възможно повече и излезе точно преди тя да предприеме нещо.

Лицето му застина от изумление.

— Какво?

— Носите ли някакво бельо? — повтори Диона.

— Какво ви влиза в работата?

— Защото трябва да ви съблека пижамата. Ако нямате бельо, може да искате да си обуете чифт гащета, въпреки че това за мен всъщност е без значение. Виждала съм голи мъже и преди.

— Не се и съмнявам — измърмори той злорадо. — Нося бельо, но не възнамерявам да си свалям пижамата заради вас.

— Ами недейте. Аз ще я сваля вместо вас. Струва ми се, още вчера се убедихте, че съм достатъчно силна, за да се справя. Ала тази пижама така или иначе ще бъде свалена. По кой от двата начина?

— Защо ви е притрябвало да я махам? — умишлено заусуква Блейк. — Едва ли е, за да се възхитите на телосложението ми — добави горчиво.

— Тук сте прав — съгласи се тя. — Приличате на врабец. Затова и съм дошла. Ако не изглеждахте по този начин, нямаше да имате нужда от мен.

Той се изчерви.

— Пижамата! — подкани го Диона настойчиво.

Блейк яростно разкопча горнището и го захвърли през стаята. Тя почувства, че му се ще да направи същото и с долнището, но него бе по-трудно да съблече сам. Без да говори, Диона му помогна да се настани отново на леглото, смъкна надолу панталона по тънките му крака и го окачи върху страничната облегалка на количката.

— По корем! — нареди и ловко го преобърна.

— Хей! — възропта той със заровено във възглавницата лице. Измъкна я изпод главата си и я хвърли настрани. Трепереше от яд.

— Успокойте се — посъветва го тя. — Тази сутрин няма да боли.

Подви ластичния колан на гащетата му и този малък, безцеремонен жест възпламени така силно гнева му, че цялото му тяло почервеня. Диона се усмихна на реакцията и започна здраво да масажира раменете и гърба му.

Блейк изсумтя.

— По-кротко! Не съм бифтек!

Тя се засмя.

— Колко сте крехък! — подигра го. — Има си причина да натискам.

— Каква например? Наказание?

— С една дума — кръвообращение. При вас то е отчайващо. Затова крайниците ви са студени и трябва да носите чорапи дори в леглото, за да си сгреете краката. Бас държа, че и в момента са ледени, нали?

В отговор получи мълчание.

— Мускулите не могат да работят без добро кръвоснабдяване — додаде Диона.

— Ясно — процеди той ехидно. — Вашият вълшебен масаж тутакси ще ме изправи на крака.

— Изключено. Моят вълшебен масаж е само предварителна подготовка и ще трябва да привикнете към него и дори да го харесате, защото ще ви се наложи да го поемате в големи дози.

— Господи, пълна сте със заклинания! И сте самото очарование!

Това отново я разсмя.

— Пълна съм със знание, а освен това съм екипирана с дебела кожа, така че напразно си губите времето.

Тя се придвижи надолу към краката му. Там нямаше плът, която да масажира. Като че ли просто движеше кожата върху костите, ала не спря да го прави. Знаеше, че многобройните часове масаж можеха и да си заслужат усилията. Събу чорапите му, разтри чевръсто бледите, от-, пуснати ходила и скоро усети, че се затоплят.

Минутите минаваха и Диона работеше мълчаливо. Блейк изсумтяваше от време на време в знак на протест, когато енергичните й пръсти ставаха малко по-груби. Лека лъскавина от пот започна да покрива лицето и тялото й.

Преобърна го по гръб и насочи вниманието си към ръцете, гърдите и хлътналия му корем. Ребрата изпъкваха и се белееха под кожата. Той лежеше с приковани в тавана очи и сурово стиснати устни.

Тя отново се захвана с краката му.

— Още колко ще продължавате така? — не издържа Блейк накрая.

Диона вдигна глава и провери времето. Беше минал малко повече от час.

— Мисля, че засега е достатъчно — каза. — Ще пристъпим към упражненията.

Хвана единия му крак, после другия и ги сви, като доближаваше коленете до гърдите, натискаше ги и повтаряше движението пак и пак. Той търпя мълчаливо около петнадесет минути, после внезапно се извъртя до седнало положение и я отблъсна.

— Стига! — викна с измъчена физиономия. — За Бога, жено, безкрайно ли ще продължаваш? Чиста загуба на време! Просто ме остави на мира!

Тя го изгледа в почуда.

— Какво имате предвид под „загуба на време“? Току-що съм започнала. Наистина ли очаквате да видите някаква разлика само след час?

— Не ми харесва да ме мачкат като тесто!

Диона вдигна рамене и прикри усмивката си.

— Впрочем, вече е почти седем и половина. Закуската е готова. Не зная за вас, но аз съм гладна.

— Не ми се яде — изсумтя Блейк, после на лицето му се изписа учудване.

Тя се досети. Внезапно бе осъзнал, че всъщност наистина бе гладен, вероятно за пръв път от месеци насам. Помогна му да се облече, макар помощта й отново да върна потиснато му настроение. Беше начумерен като дете, когато се качиха на асансьора, инсталиран специално заради него.

Мрачната му угнетеност се изпари в миг, щом видя какво има в чинията си. Диона го наблюдаваше и трябваше да прехапе устни, за да не избухне в гръмогласен смях. Първо ужас, после ярост изкривиха чертите му.

— Какви са тези боклуци? — викна.

— О, не се безпокойте — каза тя непринудено. — Това не е всичко, което ще получите за закуска, ала ще започнете с него. Витамини са — добави за пояснение.

Той гледаше така, сякаш виждаше змии пред себе си. Трябваше да се признае, че колекцията от хапчета беше доста впечатляваща. Албърта ги бе отброила точно в съответствие с инструкциите на Диона — деветнадесет парчета.

— Няма да ги изпия!

— Напротив. Имате нужда от тях. Ще се нуждаете дори повече след няколко дни терапия. Да не говорим, че няма да получите нищо друго за ядене, докато не ги изпиете.

Блейк явно не обичаше да губи. Грабна ги в шепа и ги налапваше по няколко наведнъж, като ги преглъщаше на един дъх с малко вода.

— Готово — изръмжа. — Изпих проклетите гадости.

— Благодаря — каза сериозно Диона.

Албърта явно слушаше от кухнята, защото незабавно влезе с поднос в ръце. Той изгледа закуската така, сякаш му предлагаха помия — половин грейпфрут, една препечена филийка хляб, яйца с шунка и чаша мляко.

— Искам палачинки с боровинково сладко — заяви.

— Съжалявам — отвърна Диона. — Не влиза в диетата ви. Прекалено сладко е. Изяжте си грейпфрута.

— Мразя грейпфрут!

— Имате нужда от витамин С.

— Току-що погълнах годишната си дажба от витамин С!

— Вижте — подзе кротко тя, — това е закуската ви. Изяжте я или ще карате без нея. Палачинки няма да получите.

Блейк хвана чинията и я замери.

Диона беше очаквала нещо подобно и ловко се наведе. Чинията се разби в стената. Диона се захлупи на масата. Смехът, който бе сдържала цяла сутрин, най-накрая избухна. А на него косата му буквално бе щръкнала от бяс. Беше красив! Кобалтовосините му очи блестяха като сапфири, лицето му бе обагрено от жизнена руменина.

С кралско достойнство Албърта се появи от кухнята с друг поднос, но със същото съдържание, и го постави пред него.

— Тя каза, че сигурно ще хвърлите първата — произнесе невъзмутимо.

Това, че бе действал точно според предвижданията на Диона, го ядоса още повече, но пък сега изпадна в затруднено положение. Не знаеше как да постъпи, боеше се, че каквото и да направи, тя може да го е очаквала. В крайна сметка не направи нищо. Започна да яде мълчаливо, като напъхваше храната в устата си с решителни движения. За млякото отново се заинати.

— Не мога да понасям мляко! Кафето със сигурност няма да ми навреди.

— Няма да навреди, ала няма и да помогне. Нека да се споразумеем — предложи Диона. — Изпивате млякото, от което се нуждаете заради калция, а после може и кафе.

Той си пое дълбоко дъх и пресуши чашата.

Албърта внесе кафето. Останалата част от закуската премина в относително примирие. Анхела Куинси, заварената дъщеря на Албърта, влезе да почисти мръсотията, която Блейк беше натворил с първата си порция. Той доби малко смутен вид.

Анхела на свой ред беше една загадка, също както и Албърта. За разлика от нея, обаче, възрастта й личеше — беше около петдесетте, мека и пухкава, колкото Албърта бе кльощава и ъгловата. Беше много хубава, можеше дори да бъде наречена красива, независимо от бръчките. Бе най-спокойният и ведър човек, когото Диона бе виждала някога. Косата й беше кестенява, с множество посивели кичури, кафявите й очи меки и кротки. Била сгодена навремето, както Диона щеше да научи по-късно, но човекът се споминал, а тя все още носеше годежния пръстен, който той й бе дал преди толкова години.

Не изглеждаше ни най-малко впечатлена, че трябва да почисти размазаните по стената яйца, докато Блейк ставаше все по-притеснен и сякаш не можеше да си намери място. Диона довърши бавно закуската и сложи салфетката си настрани.

— Време е за упражненията — обяви.

— Не! — кипна той. — Предостатъчно ми е за днес! Няма особена полза от вас, госпожице!

— Моля, наричайте ме Диона — пророни тя.

— Не желая да ви наричам никак! Господи, няма ли просто да ме оставите на мира!

— Ще ви оставя, разбира се, когато си свърша работата. Ала не мога да допусна да ми развалите поредицата от успешни случаи, нали така?

— Знаете ли какво можете да направите със своята поредица? — изръмжа Блейк и шумно отдръпна количката от масата. После ръгна бутона за движение напред. — Не искам да ви виждам физиономията повече! — викна, докато количката се търкаляше вън от стаята.

Диона въздъхна и безпомощно вдигна рамене, срещнала спокойния, уравновесен поглед на Анхела. Анхела се усмихна, но не каза нищо. Албърта не беше приказлива, а заварената й дъщеря още по-малко. Диона си представи каква оглушителна тишина настъпва, когато двете се съберат заедно.

Щом реши, че Блейк е имал достатъчно време да превъзмогне гневния си изблик, тя се качи горе, за да започнат отново. Тъй като вероятно щеше да е безполезно да пробва да влезе през вратата му, Диона мина през своята стая и излезе на общата тераса. Там почука на плъзгащата се стъклена врата към стаята му, отвори я и влезе.

Той я гледаше мрачно от инвалидната количка. Тя се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Зная, че е трудно — каза съчувствено. — Не мога да ви обещая, че която и да било от процедурите ще е лека. Опитайте се да ми повярвате, аз наистина си разбирам от работата и в най-лошия случай здравето ви значително ще се подобри в сравнение с това, което е в момента.

— Щом не мога да ходя, защо трябва да ме е грижа за здравето ми? — процеди Блейк заядливо. — Мислите ли, че ми се живее по този начин? По-добре да бях умрял още там, на оная скала, вместо да търпя всичко това последните две години.

— Винаги ли се предавате толкова лесно?

— Лесно! — отметна той рязко глава. — Какво знаете вие! Представа нямате какво е да…

— Мога да ви кажа какво не е — прекъсна го Диона. — Ще ви кажа, че никога не сте поглеждали към мястото, където някога са били краката ви и не сте виждали там само белия чаршаф. Никога не ви се е налагало да пишете на машина, като натискате клавишите с молив, който стискате в зъби, защото сте парализирани от шията надолу. Виждала съм много хора, които са далеч по-зле от вас. Вие ще ходите отново, защото аз ще ви накарам.

— Не желая да слушам колко са зле другите хора! Те не са аз! Животът си е мой и аз знам какво искам от него и какво не мога… Какво няма да приема.

— Работа? Усилие? Болка? — подсказа тя. — Господин Ремингтън, Ричард ми разказа много за вас. Водили сте един наситен живот. Ако съществува дори най-слабият шанс да можете да правите всичко това отново, не бихте ли се хванали за него?

Блейк въздъхна. Изглеждаше неописуемо посърнал, съкрушен.

— Не зная. Ако наистина мислех, че има шанс… Ала не вярвам. Не мога да ходя, госпожице Кели. Не мога изобщо да си движа краката.

— Зная. Не очаквайте това да стане веднага, още сега. Трябва първо да бъдат възобновени нервните импулси, преди да сте в състояние да ги движите. Това ще отнеме няколко месеца. Не мога също да ви обещая, че няма да куцате, но със сигурност ще ходите отново… Ако ми помогнете. И така, господин Ремингтън, захващаме ли се пак с онези упражнения?