Линда Хауърд
Остани при мен (13)

Тринадесета глава

Нищо не помагаше. Беше си мислила, че дори раната никога да не заздравее напълно, с времето ще й стане по-леко, ала откакто Блейк я качи на самолета на летището Скай Харбър, болката нито се усилваше, нито намаляваше. Стоеше си вътре в нея и я глождеше, бавно разяждаше душата й. Ако успяваше да я забрави през деня, докато се занимаваше с Кевин — новия й пациент — нощем се връщаше с пълна сила, когато си лягаше сама в леглото и дълго стоеше будна.

Милуоки беше на противоположния край на света от Финикс или поне така й се струваше. За няколко часа беше се озовала от сухата пустиня в грамадни преспи сняг и като че още не можеше да се стопли. Семейство Колбърт бяха приятни, дружелюбни хора, стараеха се да й помагат, с каквото могат за Кевин, а самият той беше очарователен, но не беше Блейк. Детските ръчици, които я прегръщаха така искрено, не задоволяваха нуждата й от неговите силни, мускулести ръце, нито пък влажните, обични целувки на Кевин и по-малката му сестричка Ейми, които получаваше всяка вечер за лека нощ, я караха да забрави как неговите целувки я потапяха в море от удоволствие и блаженство.

Не си бе представяла, че ще й липсват и препирните с Блейк, техните шумни и бурни караници, ала се оказа факт. Чувстваше липсата на всичко, свързано с него — от сутрешното му начумерено настроение и мърморене, до присмехулните му усмивки, когато се шегуваше с нея и я дразнеше.

С глупаво и отчаяно безразсъдство Диона се надяваше едно бебе да е последствие от последната им, прекарана заедно нощ, тъй като тогава той не беше взел предпазни мерки. Близо три седмици копня и живя с това очакване, но после се разбра, че бе било напразно и светът за нея стана още по-черен.

Когато получи по пощата чек за голяма сума, препратен й от доктор Норууд, тя напрегна всички сили, за да не извика на глас от болка, когато зърна подписа. Идеше й да го скъса, ала не го направи. Чекът беше за предварително договорените пари. Прокара несъзнателно пръсти по наклонения, ъгловат почерк. Стана така, както беше очаквала, както си знаеше, че ще стане — след като вече бе далеч от него, Диона се превръщаше само в част от миналото му. Беше сторила това, което смяташе, че ще е най-добре за него, но не бе подозирала, че самата тя щеше да прекара остатъка от живота си върху тънкото острие на страданието.

С мрачна решителност Диона се зае отново да гради около себе си защитните стени, които Блейк бе срутил. Трябваше да затвори зад тях болката и спомените, да държи гнетящите я мисли под ключ. Някой ден, мислеше си унесено, вдигнала поглед към сивото зимно небе, отново щеше да открие удоволствието да живее. Някой ден слънцето пак щеше да озари дните й.

Беше прекарала у семейство Колбърт точно един месец, когато я повикаха на телефона. Сбърчила озадачено чело, тя даде на Кевин книжка за оцветяване и флумастери, за да го занимае, докато се върне, и излезе в коридора да се обади.

— Мъж е — съобщи шепнешком Френсин Колбърт и се усмихна заговорнически, после се спусна да види какво се бе случило, та Ейми пищеше така, сякаш я колеха.

Диона доближи слушалката до ухото си.

— Ало — каза предпазливо.

— Няма да те ухапя — отвърна й плътен насмешлив глас и тя се подпря на стената, защото краката й заплашиха да се подкосят.

— Блейк! — прошепна.

— Цял месец си там. Пациентът ти вече успя ли да се влюби в теб?

Диона затвори очи, борейки се със смесицата от радост и мъка, които свиха гърлото й. Гласът му я накара да прималее и да не знае дали да плаче, или да се смее.

— Да — отвърна задавено. — Безумно е влюбен в мен.

— Как изглежда? — изръмжаха отсреща.

— Великолепен блондин, с големи сини очи, не толкова тъмни като твоите. Цупи се часове наред, ако загуби на „Не се сърди, човече“ — отвърна тя и размаза ивичката сълзи по бузата си.

Блейк се засмя.

— Звучи наистина като сериозна конкуренция. Колко е висок?

— О, не знам, горе-долу като теб, да речем, на петгодишна възраст.

— Е, това е утешително. Предполагам, че бих могъл да те оставя сама с него още някой и друг месец. — Диона почти изтърва слушалката и сграбчи кабела, преди съвсем да й се бе изплъзнала. Постави я отново на ухото си и го чу да казва: — Там ли си още?

— Да — отговори му и изтри още една сълза.

— Много размишлявах напоследък — подхвана той. Звучеше спокойно. — Ти непрекъснато ми повтаряше, че не те обичам и ми обясняваше много подробно защо не мога да те обичам. Но това, което никога не спомена е, че ти не ме обичаш, а то ми изглежда да е най-важната причина, за да разтуриш сватбата. Е, какво ще кажеш?

Какво искаше? Да се увери, че тя бе добре, че не вехнеше по него? Прехапа устни и отрони измъчено:

— Не те обичам.

— Лъжеш! — избухна Блейк в отговор и Диона сякаш го видя как се наежва. — Толкова си луда по мен, че стоиш там и ревеш, нали?

— Не — отрече тя и избърса яростно влагата от лицето си.

— Пак лъжеш! Сега ме чакат за едно съвещание, така че те оставям да се върнеш при пациента си, но да знаеш, че не съм свършил с теб. Ако си мислиш, че можеш да сложиш край, като се качиш на самолета, има още много да узнаеш за мен. Пак ще ти се обадя. И да ме сънуваш, скъпа.

— Няма! — сопна се гневно Диона, ала го каза на свободния сигнал, защото той вече беше затворил.

Но тя, така или иначе, лъжеше. Сънуваше го едва ли не всяка нощ и се събуждаше с влажна възглавница от сълзите, които бе проляла насън.

Разстроена и напълно объркана, Диона се върна при Кевин и го зарадва, като загуби една игра на „Не се сърди, човече“.

През следващите няколко дни тя постепенно се поуспокои и престана да подскача при всяко издрънчаване на телефона. Междувременно снежна буря връхлетя града и вилня два дни, като прекъсна телефонните връзки и тока. Електричеството бе възстановено след часове, ала телефонната служба изчакваше небето отново да се проясни. Диона беше навън с Ейми и Кевин и правеше снежен човек с тяхната неумела, но въодушевена помощ, когато Френсин я повика.

— Диона, търсят те по телефона! Пак е твоят приятел. Ела, аз ще взема децата и ще ги изсуша.

— О-о, мамо! — възропта Кевин, ала Френсис вече вкарваше малката му инвалидна количка вътре, а Ейми покорно ги следваше.

— Здравей! — каза топло Блейк, след като тя измънка неуверен поздрав. — Бременна ли си?

Този път Диона беше подготвена и здраво стискаше слушалката.

— Не… Аз… На мен също ми мина през ум, но всичко е наред.

— Добре. Не исках това да ти повлияе. Между другото, Сирина е бременна. Не си е губила времето, откакто Ричард се върна. Беше толкова развълнувана, че не пожела да чака и да си направи един от онези ранни предупредителни тестове или как там ги наричате.

— Радвам се за нея. Ти как се чувстваш като бъдещ вуйчо?

— Чудесно, ала ако питаш мен, предпочитам да съм баща…

Тя внимателно се облегна на стената.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че веднага, щом се оженим, ще изхвърля всички…

— Няма да се оженим! — викна Диона, после се озърна да не би някой да я бе чул. Наоколо не се мяркаше никой, явно Френсис още се занимаваше с децата.

— Разбира се, че ще се оженим — отвърна й той кротко. — На първи май. Ти сама определи датата. Не си ли спомняш? Тогава се любехме.

— Помня — промълви тя. — А ти не си ли спомняш? Аз развалих годежа. Върнах ти сърцето.

— Така си мислиш — подхвърли Блейк. — Ще се оженим, дори ако трябва да те върна във Финикс пищяща и ритаща.

И отново я остави да слуша сигнала за прекъсната връзка.

Не й беше ясен смисълът на това, което той правеше. Сънят все по-трудно и по-трудно идваше при нея, Диона лежеше будна с часове и прехвърляше наум възможните причини. Защо така настояваше да се оженят? Защо просто не забравеше за това? Защо не я оставеше на мира?

Измина една седмица, преди Блейк да позвъни отново и Френсис й подаде телефона с весело пламъче в очите.

— Пак е онзи симпатяга — каза, когато Диона поднесе слушалката до ухото си.

— Благодари й от мое име — засмя се Блейк. — Как си, мила?

— Блейк, защо ми се обаждаш? — попита тя отчаяно.

— Че защо да не ти се обаждам? Противозаконно ли е един мъж да разговаря с жената, за която се кани да се венчае?

— Няма да се омъжа за теб! — изкрещя Диона този път.

Френсин надникна от кухнята и се усмихна.

Той пак се засмя.

— Разбира се, че ще се омъжиш. Вече познаваш всичките ми лоши навици и все пак ме обичаш. Какво по-хубаво?

— Няма ли да разбереш от дума? — викна тя. — Изключено е да се омъжа за теб!

— Ти си тази, която не разбира от дума — възрази Блейк. — Ти ме обичаш и аз те обичам. Не знам защо си си навила на пръста, че не е възможно да те обичам, но грешиш. Само си представи каква веселба ще падне, когато започна да ти показвам колко бъркаш.

— Това е лудост — изстена Диона.

— Не е лудост. Макар ти наистина да имаш някакви шантави мисли, от които ще трябва да се отървеш. Втълпила си си, че никой не може да те обича и ме заряза, след като много добре знаеше, че това ще ме разкъса на парчета. В същото време погубва и теб. Майка ти не те обичала, Скот също, ала те са само двама. Колко хора оттогава са те обичали, а ти си ги отблъсквала, защото те е било страх? Само че аз няма да ти позволя да ме отблъснеш, скъпа. Помисли си върху това.

 

 

— Симпатяга, а? — подкачи я Френсин, когато Диона влезе в кухнята. После забеляза пребледнялото й лице, побутна й бързо един стол да седне и й наля чаша кафе. — Случило ли се е нещо? — попита.

— Да. Не. Не знам. — Замаяна, Диона изпи кафето, сетне вдигна сломен поглед. — Той иска да се ожени за мен.

— Това го схванах. И какво му е чудното? Като те гледам, колко ли мъже са искали да се оженят за теб!

— Не желае и да чуе за отказ — продължи разсеяно Диона, сякаш говореше на себе си.

— Ако изглежда така, както привлекателно звучи, за какъв отказ може да става дума? — изтъкна здравомислещо и съвсем практично Френсин. — Освен ако не е някой пройдоха.

— Не е пройдоха. Той… Той дори е по-чудесен, отколкото изглежда по гласа.

— Обичаш ли го?

Диона зарови лице в ръцете си.

— Толкова много, че ще да умра без него.

— Ами омъжи се тогава! — седна до нея Френсин. — Омъжи се за него и какъвто и да е проблемът, който ви държи разделени, ще го решите по-късно: Ще се учудиш колко много недоразумения хората могат да уредят помежду си, когато всяка нощ лягат в един креват и всяка сутрин се събуждат до същия човек. Не се бой да опиташ. Всяка женитба е рисковано начинание, но същото може да се каже и за пресичането на улицата. Ако не рискуваш, никога няма да минеш на отсрещната страна.

Думите й се въртяха в ума на Диона, докато лежеше тази нощ будна, без да я лови сън. Блейк й беше казал, че я е страх да не бъде отново наранена и това бе самата истина, ала нима чак толкова се страхуваше, та да обърне гръб на мъжа, който я обичаше?

Никой не я беше обичал преди. Никой не се бе тревожил за нея, не я беше прегръщал, докато плачеше, нито утешавал, когато бе разстроена.

С изключение на Блейк. Той беше правил всичко това. Ричард дори я смяташе за силна и самоуверена, а Блейк бе успял да надзърне под привидното, беше прозрял колко бе уязвима, колко лесно ранима. Той беше прогонил спомените за насилието и злото, беше оставил на тяхно място спомените за любовта. Ако си представяше мъжко докосване, то това бяха неговите ръце, за които жадуваше сега, и този копнеж я изпълваше с болка и мъчително желание.

Блейк я обичаше! Беше невероятно, но тя трябваше да повярва. Беше му върнала свободата, очаквайки той да я забрави, ала не стана така. Не се случи както в поговорката „Далеч от очите — далеч от сърцето“. Беше си направил труда да я открие и й беше дал време да поживее без него, да види как е, да осмисли отношенията им, преди да й позвъни. И, във всеки случай, не се беше предал, не се беше отрекъл с лекота от нея.

Дните минаваха и Диона продължаваше заниманията си с Кевин, като си тананикаше непрестанно и усмивката не слизаше от лицето й. Детето с такова желание, така охотно изпълняваше всичко, което му казваше, че бе истинско удоволствие да работи с него и тя виждаше, че не след дълго той нямаше да има повече нужда от нея. Автомобилната катастрофа, при която беше пострадал, отдавна бе забравена и сега го вълнуваше само въпросът дали ще може да рита топка с идването на лятото.

 

 

— Как е пациентът ти? — попита я Блейк следващия път, когато се обади, а Диона радостно се усмихна, щом чу гласа му.

— Справя се отлично. Скоро ще получи диплома за ходещ.

— Новината е добра и не само за него. Това значи, че ще можеш да си вземеш отпуск за дълъг меден месец.

Тя не отвърна нищо, само продължи да стои и да се усмихва. Не, Блейк Ремингтън не се предаваше. Всеки друг би се отказал и махнал с ръка, но когато той решаваше, че иска нещо, преследваше го и го постигаше.

— Припадна ли? — попита я предпазливо.

— Не — отвърна Диона и избухна в сълзи. — Просто толкова те обичам и така ми липсваш…

Блейк си пое дълбоко дъх.

— Е, слава Богу — промърмори. — Бях започнал да мисля, че наистина ще ми се наложи да те отвлека. Мила моя, цял живот ще трябва да ме масажираш като обезщетение за това, на което ме подложи.

— Дори ще подпиша договор, ако искаш — отвърна тя и избърса сълзите си.

— О, точно така! Искам, разбира се. Суров и непоклатим договор. Коя дата да определим? Доколкото те познавам, ти си запълнила програмата на Кевин до последния миг, в който ще го целунеш за довиждане и ще си тръгнеш. Аз ще бъда там и ще те посрещна на излизане от вратата. Няма да те изтърва от поглед, докато не станеш госпожа Ремингтън.

— Дванадесети април — промълви Диона, като плачеше и се смееше едновременно.

— Ще съм там.

 

 

Той дойде и натисна звънеца точно в девет часа сутринта, а пролетната снежна вихрушка трупаше бял пух върху непокритата му глава. Френсин открехна външната врата и Блейк се усмихна насреща й.

— Идвам за Диона — каза. — Будна ли е вече?

Френсин отвори вратата по-широко и също се усмихна на високия, леко накуцващия мъж, който прекрачи прага. Край него витаеше някакъв дух на дръзка увереност и непреклонност. Такъв мъж не би оставил жената, която обича, да му избяга.

— Стяга си багажа, ала децата й помагат и това ще отнеме повечко време — обясни Френсин. — Мога да си представя как се мотаят в краката й и реват.

— Разбирам чувството — измърмори той и се усмихна на учудения й поглед. — Аз съм един от бившите й пациенти — обясни на свой ред.

— Грижете се добре за нея — рече умолително Френсин. — Беше толкова добра с Кевин, поддържаше духа му, не го оставяше да се отегчи и да му омръзне. Тя е… просто е изключителна.

— Зная — отвърна меко Блейк.

Диона се появи на завоя на стълбата с двете деца на ръце, чиито очи бяха плувнали в сълзи. Спря, щом го видя, и цялото й лице светна.

— Ти дойде — пророни, сякаш досега не се бе осмелявала да повярва.

— Със звън на камбани — каза той и стремително се заизкачва по стълбата, при което и помен не остана от накуцването.

Нямаше как да я прегърне, без да включи и децата в прегръдката, затова ги взе тримата в обятията си и я целуна. Ейми пъхна пръстче между устата им и се закиска.

Блейк се отдръпна и хвърли на момиченцето строг поглед, на който то отвърна с невинно ококорени очички.

— Ти ли си човекът, който ще отведе Дий? — попита Кевин жалостно и отлепи мокрото си лице от шията й.

— Аз съм — отговори сериозно Блейк. — Но обещавам добре да се грижа за нея, ако я пуснете да дойде с мен. Аз също бях неин пациент и тя ми е много необходима. Кракът още ме боли нощем и трябва да го разтрива.

Това бе причина, която Кевин можеше да разбере, и след миг той кимна.

— Добре — съгласи се с въздишка. — Наистина я бива да разтрива крака.

— Кевин, пусни Диона и слез долу! — нареди Френсин.

Когато и двете деца бяха на земята, Ейми обви малките си пухкави ръчички около крака на Блейк и вдигна поглед далеч, далеч нагоре към лицето му. Той я погледна от горе на долу, после премести очи върху Диона.

— Най-малко две — каза. — Може би дори три, ако не ме дариш с дъщеря при първите два опита.

— Аз съм на тридесет години, не забравяй — обади се тя предпазливо. — Почти тридесет и една.

— И какво от това? Имаш тяло на осемнадесетгодишна, само че в още по-добра форма. Позволи да го знам… — промърмори Блейк гърлено и горещият пламък в очите му накара бузите й да порозовеят. После додаде с нормален тон: — Готова ли си?

— Да, само да сваля куфарите. Ти чакай тук — засуети се припряно Диона, обърна се и хукна нагоре.

Сърцето й препускаше в гърдите, ала не от тичането по стълбата. Само при вида на Блейк тя се почувства така, сякаш я бяха изстреляли с ракета. Почувства се жива, истински жива, всяка нейна клетка вибрираше от радост. След осемнадесет дни щеше да бъде омъжена!

— Побързай! — викна той след нея и от това й стана някак още по-хубаво.

Грабна двата куфара и се втурна обратно надолу.

Когато бяха вече в колата, Блейк дълго седя мълчаливо и само я гледаше. Френсин и децата си бяха взели довиждане вътре, за да не излизат на снега, така че сега бяха сами. Снегът бързо затрупваше прозорците на колата и скоро ги обгърна в бял пашкул.

— Имам нещо за теб — обади се той и бръкна в джоба си. Извади рубиненото сърце и поклати верижката пред очите й. — Нека да стои при теб — каза и го закопча на врата й. — Все едно, не функционираше както трябва, след като ми го върна.

Сълзи опариха очите й, щом рубиненото сърце се плъзна и настани на уютното си място между гърдите й.

— Обичам те — пророни Диона трепетно.

— Зная. Преживях някои лоши мигове, когато ми го върна, но след като поразмислих, разбрах, че теб просто те е страх. Наложи се да те оставя сама да се убедиш, че те обичам. Скъпа, това бе най-трудното нещо, което съм правил през живота си — да ти дам да се качиш на самолета без мен. Да се науча да ходя отново беше като детска игра в сравнение с него.

— Ще ти се отплатя — прошепна тя и се сгуши в ръцете му.

Познатата миризма изпълни ноздрите й и Диона вдиша с наслада. Неговото ухание върна горещите слънчеви дни, ехото на смеха.

— Започваме от тази вечер — заяви Блейк безапелационно. — Или още по-добре, веднага щом се озовем в хотелската стая, която съм запазил за нас.

— Няма ли да летим днес за Финикс? — вдигна тя учудено глава.

— В случай, че не си забелязала, намираме се в самия център на снежен ураган — усмихна се той. — Всички полети са отложени до проясняване на времето, което може да е и след няколко дни. Как ти се струва да прекараш дни наред с мен в леглото?

— Ще се опитам да го понеса — въздъхна Диона.

— Направо ще си го отнесеш — засмя се Блейк и зарови лице в шията й.

След това бавно, сякаш бе чакал до сетни сили, намери устните й. Целува я дълго, вкусваше я в забрава, после с видимо усилие се откъсна от нея.

— Вече мога да карам — съобщи ненужно и запали двигателя.

— Забелязах.

— Освен това, отново летя. Изпробвах нова машина миналата седмица…

— Смяташ ли да продължиш опасните са занимания? — прекъсна го тя.

Той я стрелна с поглед.

— Размишлявах и върху това. Не смятам да рискувам така, както преди. Вкъщи ще стават толкова много вълнуващи неща, че не бих искал да пропусна нито едно от тях.

 

 

Диона правеше обиколки в басейна, а пустинното майско слънце горещо напичаше отгоре. Движението й се отразяваше добре, действаше блажено на тялото й. Плуването и малкият, добре оборудван гимнастически салон, където с Блейк бяха преживели толкова много преломни моменти, й бяха липсвали дълго време. Тази сутрин бе ходила в една болница на Финикс, където веднага я приеха на работа. Щеше да се лиши от силната взаимна връзка с пациентите си, създаваща се при продължителните терапевтични програми, ала от друга страна редовното работно време щеше да й позволи да прекарва нощите с Блейк, без да се откъсва напълно от работата, която обичаше.

— Хей! — разнесе се дълбокият му, гърлен глас. — За Олимпиадата ли тренираш?

Тя показа глава над водата.

— Какво правиш вкъщи толкова рано? — попита и приглади назад косата си.

— Чудно посрещане, няма що! — избоботи двуседмичният съпруг.

Съблече сакото си и го провеси върху един стол до басейна, после разхлаби вратовръзката. Диона го наблюдаваше как постепенно се разсъблича и пуска дрехите на стола, докато застана гол, както го е майка родила. Гмурна се с красив, стегнат скок във водата и с няколко мощни замахвания стигна до нея.

— Ако пипнеш настинка в този си вид, няма аз да съм ти виновна — предупреди го тя.

— Твърде топло е за дрехи — оправда се той. — Взеха ли те на работа?

— Естествено, че ме взеха! — изпръхтя Диона.

— Фукла!

Блейк натисна главата й под водата. Това не я затрудни особено, защото беше еднакво добър плувец както на повърхността, така и под вода. Замаха грациозно с крака и се отдалечи от него. Хвана я, когато достигаше края на басейна.

— Така и не ми каза защо се прибираш толкова рано — извърна се тя, за да го погледне.

— Дойдох да се любя с жена си — отвърна й. — Не можех да си събера ума върху това, което вършех. През цялото време се сещах за миналата нощ — додаде и възторжено забеляза как очите й се премрежиха при спомена.

Наведе се и я целуна по устата, после сложи ръка зад врата й и притисна устните й още по-плътно до своите. Диона потръпна и долепи тялото си в неговото.

— Възбуден си — прошепна.

— Знам.

Ръката му се плъзна по гърба й и ловко откопча горнището на банския. Смъкна го и го хвърли навън. То се приземи с мокро шляпане върху плочките до басейна. Блейк взе гърдите й в шепи и се наведе да я целуне пак.

Тя изстена и обви ръце около врата ум. Без значение колко често я любеше, всеки път ставаше все по-хубаво и по-хубаво, а тялото й научаваше нови начини да му отвръща. Хладната вода ги обгръщаше и се плискаше край тях, но не можеше да изстуди сгорещените им тела. Вътрешният огън пламтеше и ги нажежаваше, нищо не можеше да го потуши.

Той я повдигна, докато гърдите й не се показаха над повърхността на нивото на устата му, сетне взе да пирува лакомо с пищните форми, които така изкусително се възправиха срещу му.

— Обичам те! — едва откъсна устни Блейк и трескаво задърпа връзките, придържащи бикините й.

— Блейк! Недей тук — възропта Диона, ала тялото й продължаваше да се притиска в неговото със сладостно покорство. — Някой може да ни види. Мигел… Албърта…

— Мигел го няма — прошепна той и я плъзна надолу по тялото си. — А и никой не може да види какво правим, защото слънцето се отразява от водата и блести. Обвий си краката около мен.

Неочаквано тя се разсмя звучно, отметнала глава назад и вдигнала лице към яркото, горещо слънце на Финикс.

— Все същата луда глава! — подхвърли с укор, но дъхът й секна, когато Блейк с дълго и сладостно плъзгане проникна в нея и Диона здраво се вкопчи в раменете му.

Възприятията й бяха замаяни от удоволствие и напоени от красотата на деня. Той съзерцаваше лицето й и прекрасния танц на чувствата в екзотичните й очи, които се премрежваха блажено. Видя как белите й зъби захапаха пълната й, чувствена устна и усети сладостното потръпване на тялото й, изгарящо от желание.

— Цялата си моя, нали, скъпа?

Тя се разсмя отново, опиянена от удоволствие. Вдигна ръце към небето.

— Дотогава, докато ме искаш — врече се.

— Значи завинаги. Дори и това няма да бъде краят.