Линда Хауърд
Остани при мен (11)

Единадесета глава

Диона не смееше и да се надява, но изглежда Блейк беше прав. Купи си тънък черен бастун, който приличаше повече на илюзионистки реквизит, отколкото на нещо, което действително служи за опора, и всяка сутрин Мигел го откарваше на работа. Отначало тя се терзаеше през цялото време, докато го нямаше. Притесняваше се, да не би да падне и да се нарани, да не се впусне изведнъж в прекалена дейност, която да го преуморява. След седмица беше принудена да признае, че работата му се отразяваше удивително добре. С всеки изминал ден заякваше, ходеше по-бързо и с по-малко усилия. Излишно бе също да се безпокои, че ще се претовари — той беше в отлична форма благодарение на нейната рехабилитационна програма.

Ала мисълта за всички жени, с които Блейк всекидневно контактуваше, не й даваше покой, направо я влудяваше. Сама бе изпитала притегателната му сила, а лекото накуцване го правеше още по-загадъчно привлекателен. Първия ден, когато той се върна вкъщи, Диона затаи дъх в очакване да й съобщи жизнерадостно: „Е, ти излезе права — беше само едно увлечение. Сега можеш да си отидеш.“

Блейк не каза нищо такова. Прибираше се със същото нетърпение, с каквото тръгваше на работа, и те прекарваха следобедите в гимнастическия салон или плуваха, ако времето беше топло. Декември се случи приятен месец, температурата често се задържаше около два десет-двадесет и три градуса, макар нощите понякога да бяха мразовити. Той реши да поставят нагревател в басейна, за да могат да плуват и нощем, но умът му бе толкова зает, че непрекъснато отлагаше. Тя дори не му и напомняше. Хич не я беше грижа дали басейна ще се затопля, или не. Защо да си дава труд да плува, когато прекарваше нощите къде-къде по-добре в неговите обятия?

Каквото и да се случеше, какъвто и край да бе писан за тяхната история, Диона винаги щеше да го обича заради това, че я освободи от оковите на страха. В ръцете му тя забравяше за миналото и напълно се отдаваше на удоволствието, което Блейк й доставяше, а също и с радост му го връщаше.

Той беше любовникът, от който се нуждаеше — достатъчно зрял, за да разбира, че търпението се възнаграждава, достатъчно проницателен, за да проявява понякога нетърпение. Даваше и искаше, беше ласкав и находчив, гальовен и изобретателен, смееше се и се шегуваше, личеше си, че бе доволен. Беше щастливо омаян от тялото й, както и тя от неговото, а Диона имаше нужда тъкмо от това неприкрито възхищение. Формиралите я минали събития бяха я направили сдържана и бдителна, бяха я принудили да потиска чувствата си, да се пази от проявата на каквото и да било чувство, та било то и радостно. Пълната откровеност, с която Блейк се отнасяше към нея, я преобрази, послужи й като безопасен трамплин, който извиси женската й сексуална същност, помогна й най-сетне да получи увереност в себе си като жена.

Тези дни на декември бяха най-щастливите в живота й. Тя позна умиротворението и задоволството — не просто едно малко завоевание след преживяния кошмар, а истинското щастие. Ако не се смяташе отсъствието на официална церемония, те сякаш вече бяха женени и с всеки изминал ден идеята да стане негова съпруга започваше твърдо да се вкоренява в ума й, като се промени от неправдоподобна до невъзможна, после до слабо вероятна и стигна накрая до плахото и изпълнено с надежда „може би“. Не си позволяваше да прекрачи отвъд това, като се страхуваше да не предизвика съдбата, ала започна да мечтае за нескончаема поредица от прекарани заедно с него дни и години, дори се улови, че прехвърля на ум имена за децата им.

Той я заведе по магазините за коледно пазаруване — нещо, което никога в живота си не бе правила. Не се беше сближавала с никого дотолкова, че да подарява или получава подаръци и когато Блейк го разбра, той се залови да организира първата й истинска Коледа така, че да надмине всичките й представи. Къщата бе украсена по един неповторим и, да го наречем, доста непоследователен начин — невероятна смесица от традиции и въображение. Всички кактуси се оказаха окичени с ярки разноцветни гирлянди, по някои от тях дори висяха пъстри топки за елха, стига бодлите да бяха достатъчно големи. Поръчани и доставени със самолет, в хладилника се пазеха имел и бодлива зеленика, докато не настъпи моментът да бъдат извадени и да допълнят украсата на къщата. Албърта също бе обладана от празничния дух и прелистваше готварските книги в търсене на рецепти за традиционни коледни ястия.

Диона разбираше, че всичките им старания бяха за нея и реши сама да се хвърли в подготовката, да се отдаде на радостта. Светът сякаш внезапно се бе изпълнил с хора, които я обичаха и които тя обичаше.

Малко се страхуваше, че Блейк ще я затрупа с множество скъпи подаръци, които биха я притеснили, затова остана доволна и си отдъхна, когато седнала на пода, взе да разопакова предназначените за нея пакети и откри, че подаръците бяха малки, забавни, някои шеговити и хитроумни. Дълга плоска кутийка, в която можеше да има часовник или скъпоценно колие, съдържаше очарователни дрънкулки, носени на верижка или гривна, които я разсмяха на глас — блестяща рибка, миниатюрен отпечатък от стъпало, плетена пъстроцветна лента, малка сребърна камбанка, която издаде приятен мелодичен звън, когато я разклати. В друга кутийка намери прелестна гривна, върху която можеше да увеси тези малки дреболии. Третият подарък се оказа нашумяла книга, която предната седмица беше разглеждала в книжарницата, а после така и забрави да си я купи, улисана в обикалянето по магазините. Върху главата й се спусна изящен шал от черна дантела и Диона вдигна очи, за да види Ричард, който я наблюдаваше със странна нежност в погледа. Подаръкът на Сирина я накара да ахне и припряно да го пъхне обратно в кутията. Сирина се заля от смях, а Блейк незабавно се приближи, измъкна кутията от ръцете й и извади съдържанието на показ — твърде интимна дрешка, изрязана във формата на сърце върху стратегически места.

— Това нещо го пропусна при покупката на всички онези одежди, с които се впусна в битка — рече невинно Сирина, а очите й бяха кристално бистри, като на дете.

— А-а, онези одежди! — въздъхна Блейк многозначително.

Диона грабна дрехата от ръцете му и я постави обратно в кутията. Бузите й пламтяха алено.

— Защо всички сте ме зяпнали? — попита неловко. — Отваряйте си вашите подаръци.

— Защото си много красива гледка — отвърна нежно Блейк, като се наведе така, че само тя да го чуе. — Очите ти светят от радост като на малко момиченце. Приготвил съм ти и още нещо, което ще… ъ-ъ… разопаковаме по-късно, довечера. Чудя се дали ще ти бъде интересно?

Диона го загледа втренчено, зениците й се разшириха, докато почти погълнаха златистия ирис.

— Ще ми бъде — пророни, а тялото й вече тръпнеше при мисълта за предстоящата нощ, която щяха да прекарат прегърнати в голямото му легло.

— Значи си определяме среща — прошепна той.

Останалите подаръци бяха отворени сред весел смях и взаимни благодарности, после Албърта сервира горещ, ароматен пунш. Диона пиеше рядко и изпитваше ненавист и отвращение към алкохола, датиращи още от най-ранното й детство, но опита пунша, защото беше щастлива, чувстваше се доволна и отпусната, а старите ограничения ненадейно бяха престанали да имат чак такова значение. Уханният ром се плъзгаше гладко в гърлото й, сгряваше я, а когато чашата свърши, тя охотно изпи още една.

След като Сирина и Ричард си тръгнаха, Блейк й помогна да се качи по стълбата, като я прикрепяше с ръка през кръста и хихикаше тихо. Диона се облягаше върху му с почти цялата си тежест.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го сънливо.

— Ами ти. Полупияна и красива. Знаеш ли, че през последните петнадесет минути от лицето ти не е слизала най-сладката и глупава усмивка на света? Само не смей да заспиваш върху мен, не забравяй, че имаме среща.

Тя спря насред крачка, изви се в ръцете му и плътно се долепи до него.

— Не бих я пропуснала за нищо на света — измърка.

— Ще имам грижата.

Диона се остави да я убеди и си сложи скандалното, изрязано бельо, подарено й от Сирина, а Блейк я люби, както беше облечена с него, ала и това нищожно парче плат изглежда му пречеше и той го смъкна от тялото й.

— Няма нищо по-прекрасно от кожата ти — прошепна, като сипеше целувки по корема й.

Тя се чувстваше замаяна, умът й беше замъглен, но тялото й пулсираше, извиваше се несъзнателно да се нагоди към ритъма на неговите тласъци, които, след като Блейк изостави целувките и я облада отново, я докараха до висините на блаженството и отвъд тях. Когато свършиха, Диона се отпусна омаломощена и тръпнеща.

— Веднага се връщам — каза той в отговор на роптаещото й мърморене, почувствала, че Блейк се кани да стане от леглото.

Скоро тя отново усети познатата тежест до себе си. Усмихна се, протегна ръка и го докосна, без да отваря очи.

— Не заспивай — предупреди той. — Недей още. Не си видяла последния подарък.

Клепачите й трепнаха и се отвориха.

— Но аз мислех, че ти… Когато ние… Помислих си, че… — започна да заеква Диона объркано.

Блейк се засмя, подпря я с ръка зад гърба и я изправи да седне.

— Радвам се, че ти е харесало, обаче имам още нещичко за теб — каза и постави в скута й продълговата плоска кутия.

— Но нали ми подари толкова много неща! — възрази тя, вече разсънена.

— Но не и такова. Това е по-специално. Хайде, отвори го.

Седеше до нея, прегърнал я през раменете, и я гледаше с усмивка как се мъчи да развърже изящната златиста панделка с внезапно станали непохватни пръсти. Диона вдигна капака и онемяла се втренчи във верижката, лежаща върху копринената подплата като златна паяжина. Към нея беше прикачено красиво изваяно тъмночервено сърце.

— Това… Та това е рубин! — ахна тя.

— Не — взе той медальона и го сложи на врата й. — Това е моето сърце.

Верижката беше дълга и рубиненото сърце се плъзна надолу и спотаи между гърдите й, проблясвайки с тъмен огън върху медената й кожа.

— Носи го винаги — прошепна Блейк, приковал очи в съблазнителната извивка, където се приюти подаръкът му. — И моето сърце вечно ще е редом с твоето.

Една-единствена кристална сълза се отрони от върха на ресниците й и се спусна надолу по бузата. Той се наведе и я улови с език.

— Годежен пръстен не е достатъчно добър за теб, така че ти връчвам годежно сърце. Ще го носиш ли, мила? Ще се омъжиш ли за мен?

Диона го гледаше с такива огромни и дълбоки очи, в които целият свят можеше да потъне. Един месец споделяше леглото му, като се опитваше да се подготви за деня, в който нямаше повече да го прави. Вкусваше и се наслаждаваше на всеки миг, прекаран заедно с него, в старанието си да запази и съхрани удоволствието, както катеричката събира жълъди, за да се подсигури срещу неволите на лютата зима. Беше сигурна, че Блейк ще загуби интерес към нея, ала всеки ден той се връщаше, взимаше я в обятията си, галеше я, казваше й, че я обича. Може би този чуден сън да не бе сън в крайна сметка? Може би бе действителност? Дали да не се осмели и да повярва?

— Да — чу се да мълви с треперещ глас, щом сърцето и копнежът й надвиха разума. — Но… Дай ми време да свикна с тази мисъл. Струва ми се толкова нереална — обади се все пак разумът, опитвайки с последни усилия да намери загубената почва.

— Съвсем реална си е — измърмори Блейк и плъзна ръка надолу, където топлата й едра гърда напълни шепата му. Разгледа истинското съвършенство на нежната плът, твърдото малко зърно с форма на череша, което се отзова незабавно на ласката. Тялото му се стегна от напиращото желание, което вечно не можеше да задоволи. Полека взе да я накланя, докато я положи по гръб. — Нямам предвид дълъг годеж — рече разсеяно. — Две седмици са предостатъчни.

— Блейк! Аз си мислех за месеци, не за седмици!

Той я изгледа напрегнато, после тя забеляза мярналата се уплаха и несигурност на лицето му, след което погледът му се смекчи и устните му се отпуснаха в усмивка.

— В такъв случай ти определи деня, скъпа, само да не е след повече от шест месеца и гледай да не избереш първи април или куков ден.

Диона се помъчи да прецени, ала съзнанието й внезапно пак се замая, напълно погълнато от усещането за твърдата грапавина на ръката му, сновяща по тялото й. Пръстите му се пъхнаха между краката й и тя извика на глас, гореща сладостна тръпка я прониза цялата.

— Май може би — каза унесено, без изобщо да я бе грижа повече.

Блейк също не беше съвсем на себе си, завладян от женствената прелест под ръката си, като с усилие се мъчеше да вникне в думите.

— „Май“? — повтори озадачено и малко стреснато. — Как така „може би“?

— Не май и не може би, а месец Май — поясни Диона членоразделно.

— Какво за месец май? — промърмори той и се наведе да вкуси набъбналите зърна, които го изкушаваха. Бързо бе загубил всякакъв интерес към разговора.

— Тогава ще се оженим — успя да пророни тя, а тялото й започна само да се полюшва и извива.

Смисълът на тези думи успя да стигна до съзнанието му и Блейк вдигна глава.

— Не мога ли да те убедя да се омъжиш за мен по-рано?

— Аз… Не зная — изстена Диона.

Ноктите и се впиха в раменете му. Сигурно можеше да я накара да склони на всичко, което поиска, при състоянието й в момента. Макар да се бяха любили съвсем скоро, желанието, което я изпълваше, бе толкова буйно и напористо, сякаш оттогава бяха минали години. Тя се извъртя към него, закръгленото й меко тяло го притисна и той разбра без думи какво й се искаше. Легна по гръб и я насочи с ръце, а Диона се разля върху него и го погълна в себе си. Ставаше като обезумяла, когато го любеше по този начин. Дългите й черни коси рукнаха и се разстлаха по раменете й, спуснаха се върху лицето му, щом се наведе напред. Тя сякаш се прекланяше в обожанието си, изпълнявайки древен и чувствен танц на любовта. Рубиненото сърце лежеше между гърдите й като капка течен огън.

 

 

Два дни нищо не разваляше магията на щастието, чието вълшебство ги бе завладяло. Всички се радваха на годежа — от мълчаливия, необщителен Мигел до оживената Сирина. Албърта изглеждаше самодоволна, като че всичко това беше нейно дело, а пък Анхела си тананикаше през цялото време. Очевидно една сватба бе точно това, което всички желаеха. Сирина им предаде поздравленията на Ричард. От настръхналото й отношение към Диона и държанието й нащрек в началото на познанството им не беше останал и помен.

На третия ден Сирина пристигна за вечеря сама. Беше бледа, но спокойна и сдържана.

— Не е зле да ви кажа, преди да го е направил някой друг — подхвана. — Ние с Ричард не живеем заедно.

Диона сподави изуменото си ахване. Та те толкова добре се разбираха напоследък! Дори беше престанала да обръща особено внимание на отношенията им. Хвърли бърз поглед към Блейк и отново се слиса, този път от изражението му. Познаваше го усмихнат, любещ, сърдит и присмехулен, дори уплашен, ала никога преди не го бе виждала такъв зъл и страшен. Внезапно осъзна, че никога всъщност не бе усещала истински силата на личността му, защото се бе старал да съобразява действията и държанието си с нея. Сега, в готовността да защити сестра си, стоманената му воля и властност изплуваха на повърхността.

— Какво искаш да направя? — попита с убийствено спокоен глас.

Сирина го погледна и дори се поусмихна, очите й преливаха от обич.

— Нищо — отвърна просто. — Това си е между мен и Ричард и трябва сама да се справя. Само те моля, Блейк, нека то да не се намесва в деловите ви отношения и да пречи на работата. Вината е повече моя, отколкото негова, и няма да е честно да си го изкарваш на Ричард.

— Как така да е твоя вината? — изръмжа той.

— Затова, че не съм пораснала и гледах само себе си, докато не стана прекалено късно — отвърна му тя и в тона й се прокрадна същата металическа нотка, независимо от кроткия й, къде-къде по-мек глас. — Няма да се предам, да вдигна ръце и да се примиря без борба. Не ми задавай повече въпроси, защото няма да получиш отговор. Той е мой съпруг и това си е наша лична работа.

Блейк я гледа мълчаливо известно време, после кимна късо.

— Добре. Но знай, че стига да ми кажеш, ще направя всичко, което мога.

— Зная, разбира се — отпусна се лицето й. — Обаче аз просто съм длъжна сама да се оправя. Трябва да се науча сама да водя своите битки.

При последните думи Сирина стрелна Диона с поглед, който казваше: „Виждаш ли, опитвам се“. Диона кимна с разбиране, отмести очи и забеляза, че Блейк я наблюдаваше с твърд, непреклонен израз и бе станал свидетел на тази кратка безмълвна размяна. Посрещна невъзмутимо погледа му. И да я попита, тя нямаше да му отговори. Ако Сирина пожелаеше брат й да узнае, че съзнателно се стараеше да наложи дистанция помежду им, то в такъв случай би могла да му обясни. Ако ли пък не, то тогава нека сам да се досеща какво са си казали те двете с поглед. Ричард и Сирина нямаха нужда от повече чужда намеса в брака си. Ако Блейк беше в състояние да проумее, че бе основна причина за раздялата им, навярно щеше да разбере Ричард и да запази приятелските си отношения с него.

По-късно същата нощ, след като я бе любил с настървение, което напълно я замая, омаломощи и почти приспа, той се обади нехайно:

— Какво става между теб и Сирина? Всички тези тайни погледи трябва да означават нещо…

Ама че ненадейно и коварно нападение, помисли Диона и бързо се мъчеше да се окопити. Беше я любил както обикновено и нарочно изчака, та да я хване сънена и унесена. За да го разсее и позаглади положението, тя се сгуши в него и плъзна ръка надолу по тялото му. Милваше го бавно и, стигнала до бедрата, старанието й бе възнаградено от разтърсилата го силна тръпка.

— Нищо не става — промълви Диона, като го целуваше нежно по гърдите. — Просто един разговор, който бяхме водили, когато ходихме с нея по магазините да купуваме онези дрехи, които толкова харесваш. Тя май питае тайна страст към еротичното бельо. Сама ги избра всичките, а после ми подари и онова боди за Коледа.

Пръстите му се сключиха здраво около китката й и Блейк махна ръката й от тялото си. Пресегна се и запали лампата. В облялата ги светлина Диона виждаше как се напряга да разгадае изражението й. Помъчи се да прикрие мислите си, ала тревожна студенина започна да пълзи по кожата й, както бе впил в нея пронизващ поглед.

— Не сменяй темата и престани да увърташ! — заповяда й рязко. — Сирина те предупреждаваше да стоиш далече от Ричард, нали?

Пак същото! Диона се наежи. Чувстваше се едновременно ядосана и обидена от тези нападки, от постоянните му обвинения, че тайно се вижда с Ричард. Как можеше изобщо да си помисли такова нещо? Само преди два дни се бе съгласила да се омъжи за него, а по никой начин не бе в състояние да му избие от ума, че нямаше нищо общо с друг мъж. Изправи се и седна в леглото. Беше прекалено кипнала, за да я е грижа, че чаршафът се смъкна и я остави съвсем гола.

— Какво те прихваща? — изстреля гневно. — Въртиш едно и също като развалена грамофонна плоча. Какво те кара да ме подозираш? Защо винаги аз да съм причината за всяко недоразумение между Сирина и Ричард?

— Защото Ричард не може да си отлепи очите от теб, когато сте заедно — отвърна й, свил твърдо устни.

— А аз каква отговорност нося за очите на Ричард? Какво съм виновна?

От несправедливостта му й идеше да зареве.

— А не си ли? — озъби се той. — Гледаш го така, сякаш му пращаш тайни послания.

— Току-що ме обвини, че правя същото и със Сирина. И с нея ли имам любовна връзка? — избухна тя.

Стисна ръце в юмруци, като полагаше усилия да обуздае обзелата я ярост. Би било глупаво и безполезно да загуби самообладание. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и насила опита да се отпусне.

Блейк я гледаше с присвити очи.

— Ако няма какво да криеш, тогава защо не ми отговориш какво имаше предвид Сирина с това, което ти каза? — попита.

Още едно коварно нападение, отбеляза Диона със съзнанието, че отново я беше издебнал в момент, когато тя слабо се владееше.

— Щом си толкова любопитен, защо не попиташ нея самата? — отвърна заядливо и си легна пак, обърна се с гръб към него и придърпа чаршафа до брадичката си.

Чу как въздухът изсвистя през зъбите му миг преди завивката да излети, захвърлена в края на леглото. Желязна ръка се впи в рамото й и я обърна.

— Не ми обръщай гръб — предупреди я той тихо, но със затаен гняв и тревожната студенина в душата й се превърна в леден ужас.

Безмълвно, с вкаменено и побеляло лице Диона отхвърли ръката му от рамото си. Никога, никога не бе била в състояние да понася търпеливо, дори когато съпротивата й бе струвала допълнителна болка. Не разсъждаваше, действаше инстинктивно — несъзнателната реакция на човек, който се бори за оцеляването си. Блейк посегна към нея, раздразнен от това, че отблъсна ръката му, ала тя се изплъзна и скочи от леглото.

Нямаше значение, че насреща й бе Блейк. Някак си това правеше положението още по-лошо. Образът му губеше очертанията си и приемаше този на Скот. Диона усети остра, пробождаща болка, която заплаши да подкоси краката й и да я срути на колене. Беше му се доверила, обичаше го! Как може да се държи така, да се нахвърля върху нея по този начин? Чувството, че бе предадена почти я задуши.

Той също скочи и я хвана тъкмо когато бе поставила ръка на бравата. Сграбчи я за лакътя и я извъртя към себе си.

— Никъде няма да ходиш! — изръмжа. — Връщай се в леглото!

Тя се отскубна и се залепи с цяло тяло върху вратата. Очите й бяха разширени и празни, приковани немигащо в него.

— Не ме докосвай! — прошепна дрезгаво.

Блейк отново посегна, но спря рязко ръката си насред път, щом видя замръзналия израз в очите й. Беше толкова бледа, почти бяла като платно, та му се стори, че всеки миг ще припадне, ала Диона стоеше изпъната като нащрек.

— Не ме докосвай! — повтори тя пак и той отпусна тежко ръце.

— Успокой се — рече меко. — Всичко е наред. Няма нищо да ти сторя, скъпа. Хайде да си легнем.

Диона не помръдна, само очите й продължаваха напрегнато да следят и дебнат всяко негово движение, колкото и леко да бе то. Дори повдигането на гръдния му кош при всяко вдишване действаше върху възприятията й. Забелязваше лекото помръдване на ноздрите му, присвиването на пръстите.

— Всичко е наред — повтори Блейк утешително. — Дий, ние само спорихме. Просто една малка препирня. Знаеш, че няма да те ударя.

Бавно протегна ръка към нея, а тя вцепенено наблюдаваше приближаващите се пръсти. Без видимо движение на тялото си някак се сви, за да избегне докосването. Миг преди да я достигне, бързо се метна встрани, далеч от заплашителните ръце.

Той не я доближи.

— Къде отиваш? — попита кротко.

Отговор нямаше. Очите й сега бяха бдителни и предпазливи, а не гледаха сляпо втренчени.

Блейк протегна и двете си ръце със смирено обърнати нагоре длани.

— Мила, подай ми ръка — прошепна умолително, а отчаянието смразяваше кръвта му. — Моля те, повярвай ми, никога няма да ти причиня болка. Ела пак да си легнем, позволи ми да те прегърна.

Диона не откъсваше поглед от него. Чувстваше се странно, като че наблюдаваше сцената отстрани. Беше го изживявала и преди със Скот — сякаш се отделяше от тялото си и така се спасяваше от опасността и ужаса, а това, което ставаше, не се случваше с нея. Тялото й само реагираше в опит да се предпази, докато съзнанието си бе изработило други способи за защита, като спускаше пелена на нереалност върху случващото се. Сега същото се повтаряше с Блейк, но беше някак различно. Скот никога не я бе увещавал, никога не й бе говорил с такъв задавен, умолителен глас. Блейк искаше да му подаде ръка и да се върне с него в леглото, да легне до него, сякаш нищо не бе станало. Ала какво беше станало? Той се ядоса, сграбчи я за рамото и я обърна по гръб… Не, това беше Скот. Той го беше направил веднъж, но тогава те не бяха в леглото.

Тя свъси вежди, вдигна ръце и разтърка челото си. Божичко, ще се отърве ли някога от Скот, от онова, което й беше причинил? Гневът на Блейк беше събудил спомена за едно отминало време и макар да не ги бе объркала напълно един с друг, Диона реагираше както към Скот, а не към Блейк. Блейк нищо не й направи, беше само ядосан, не беше я ударил.

— Дий? Добре ли си?

Любимият, угрижен глас бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Не съм — отрони приглушено, все така скрила лице в шепи. — Чудя се дали изобщо някога ще бъда в ред.

Внезапно почувства ръцете му, които лекичко я докоснаха, после той бавно започна да я привлича към себе си. Усети напрежението му, когато нежно я взе в обятията си.

— Разбира се, че ще бъдеш — целуна я по слепоочието. — Хайде да си легнем, премръзнала си.

Изведнъж тя осъзна колко й бе студено. От нощния хлад я беше втресло. Остави се да я отведе до леглото. Настани я внимателно и грижовно я зави. После заобиколи от другата страна, угаси лампата и се пъхна до нея. Предпазливо, сякаш се боеше да не я стресне, Блейк я прегърна и плътно я притисна до себе си.

— Обичам те — каза в тъмното, като топлият му дъх погъделичка кожата й. — Кълна се, Дий, никога повече няма да те докосна, когато съм ядосан. Твърде много те обичам, за да ти причиня това отново.

Горещи сълзи опариха клепачите й. Защо й се извинява за нещо, което бе всъщност нейна слабост? Колко ли време щеше да трае търпението му, преди да започне да роптае срещу тази зейнала черна пропаст в душата й? Той щеше да се възпира, нямаше да може да се държи естествено с нея и напрежението, което неизбежно щеше да се породи и натрупа, щеше да ги отдалечи един от друг. Нормалните двойки се караха, крещяха си, ала знаеха, че гневът не вреди на любовта им. А Блейк непрестанно щеше да се въздържа, боейки се от нови сцени. Дали нямаше да я намрази заради това, че щеше да се почувства окован, ограничаван? Той заслужаваше някоя цялостна, свободна личност, какъвто бе самият той.

— Може би ще е по-добре, ако си замина, — промълви Диона. Гласът й трепереше, независимо от положеното усилие да прозвучи равно.

Почувства как ръката му под главата й се стегна. Блейк се надигна и се подпря на лакът. Силуетът му неясно надвисна над нея в тъмнината.

— Не! — каза с твърдост, каквато тя самата искаше да покаже, но не бе в състояние да постигне. — Мястото ти е тук и никъде няма да ходиш. Ще се женим, не помниш ли?

— Точно за това говоря. Какъв ще бъде този наш съвместен живот, ако ти непрекъснато следиш какво казваш, какво правиш и се страхуваш да не ме разстроиш? Ще ме намразиш и аз самата ще се ненавиждам!

— Ако това ти е грижата, забрави! — отсече той. — Никога няма да те намразя, така че точка по въпроса!

Суровият му тон я резна като бръснач и Диона замря безмълвно. Питаше се защо е била такава глупачка, тя да си въобразява, че наистина биха могли да живеят заедно като нормални хора. Досега вече би трябвало да е разбрала, че не бе писано любовта да бъде част от живота й. Блейк не я обичаше. Нима здравият смисъл не й го беше подсказал още от самото начало? Това негово увлечение бе породено от изкушаващото го предизвикателство да я примами и съблазни, както и от затворената парникова атмосфера, в която двамата прекараха толкова дълго по време на терапията му. В парниците се раждаха чудновати, пищни цветя, които не можеха да виреят в действителния свят. Беше им нужна тяхната защитена от несгоди среда, инак повяхваха и гинеха, изложени на често неприветливите реални условия.

Цветът на неговата страст вече умираше, убит не от заслепението по друга жена, както се бе опасявала, а от всекидневния му досег с реалността.